Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (5)

Пътят през гората

След няколко часа пътят стана неравен, а ходенето — по-трудно. Плашилото често се препъваше по жълтите павета, които тук бяха много разкривени. На места дори бяха натрошени или изобщо липсваха. Тото прескачаше дупките, а Дороти ги заобикаляше. А пък Плашилото, което нямаше мозък, вървеше направо, хлътваше в дупките и често падаше по цялата си дължина на твърдите павета. Но не чувстваше болка и Дороти го вдигаше и изправяше на крака, а то заедно с нея се смееше на собствените си злополуки.

Земята тук не бе така грижливо обработвана, както земята, през която бяха минали. Срещаха се по-малко къщи, по-малко плодни дървета и колкото по-нататък отиваха, толкова по-безрадостна и пуста ставаше местността…

По обед седнаха край пътя до едно поточе и Дороти отвори кошничката и извади малко хляб. Тя предложи парче хляб на Плашилото, но то отказа.

— Аз никога не огладнявам, за мое щастие. Защото устата ми е само нарисувана и ако я срежа, за да мога да ям, сламата, с която съм натъпкан, ще изпадне и тогава ще ми се развали формата на главата.

Дороти веднага разбра, че това е така, кимна и продължи да яде хляба.

— Разкажете ми нещо за себе си и за страната, от която идвате — помоли я Плашилото, когато тя привърши с обяда.

Тя му разказа подробно за Канзас — и колко сиво бе всичко там, и как циклонът я бе отнесъл в тази чудновата Страна на Оз.

Плашилото слушаше внимателно и накрая каза:

— Не мога да разбера защо искате да напуснете тази хубава страна и да се върнете в онова сухо сиво място, което наричате Канзас.

— Не разбирате, защото нямате мозък — отвърна момичето. — Няма значение, че нашите къщи са мрачни и сиви. Ние, хората от кръв и плът, предпочитаме да живеем там, отколкото в която и да е друга страна, колкото и да е красива. Няма по-хубаво място от дома.

— Разбира се, че не мога да разбера — въздъхна Плашилото, — ако вашите глави бяха натъпкани със слама като моята, навярно щяхте да живеете в прекрасни местности и тогава в Канзас нямаше да остане никой. Цяло щастие е за Канзас, че имате мозък.

— Искате ли да ми разкажете нещо, докато почиваме? — попита го Дороти.

Плашилото я погледна с укор и отговори:

— Животът ми е толкова кратък, че наистина не знам съвсем нищо. Аз бях направен едва завчера. Какво е ставало по света преди това, ми е напълно неизвестно. За щастие, когато фермерът ми направи глава, едно от първите неща беше да ми нарисува уши. Така че можех да чувам какво става наоколо. С него беше още един дъвчащ и първото нещо, което чух, бяха думите на фермера:

— Харесват ли ви тези уши?

— Не са на еднаква височина — отговори другият.

— Няма значение — каза фермерът, — все пак са уши — и това беше вярно.

— Сега ще му направя очи — каза фермерът.

И той нарисува дясното ми око. Щом окото ми беше нарисувано, почнах да виждам всичко наоколо. И гледах с голямо любопитство, тъй като това бе първият ми поглед върху света.

— Това е доста хубаво око — отбеляза дъвчащият, който наблюдаваше какво прави фермерът, — синята боя е точно цвят за очи.

— Смятам да направя другото око малко по-голямо — каза фермерът.

И когато второто ми око бе готово, почнах да виждам много по-добре. След това ми нарисува нос и уста. Но аз не проговорих, защото тогава не знаех за какво служи устата. Забавлявах се, като наблюдавах как ми правят тялото, ръцете и краката. И когато най-сетне ми прикачиха главата, се почувствах страшно горд, защото помислих, че съм също такъв човек, като всички други хора.

— Този приятел добре ще плаши гаргите — каза фермерът, — той съвсем прилича на човек.

— Разбира се, че е човек — добави другият.

И аз напълно се съгласих с него. Фермерът ме хвана под мишница и ме занесе на житната нива. Там ме забучи на високата върлина, където ме намерихте. Той и неговият познат си отидоха и ме оставиха самичък. Не ми беше приятно, дето така ме изоставиха. Опитах се да ги настигна, но краката ми не стигаха до земята и бях принуден да вися на този прът. Много бях самотен, защото нямаше за какво да мисля, тъй като бях току-що направен. Много гарги и други птици летяха над нивата, но щом ме зърнеха, отлитаха, тъй като смятаха, че и аз съм един от дъвчащите. Това ми харесваше и ме караше да се чувствам много важен. Но веднъж една стара врана долетя съвсем близо до мен и след като ме разгледа внимателно, кацна на рамото ми и каза:

— Чудя се защо фермерът си е помислил, че може да ме измами по такъв нескопосан начин. Всяка разумна гарга може да види, че си натъпкан със слама.

Тя кацна ниско, на крака ми, и изкълва колкото си искаше жито. Другите птици, като видяха, че не мога нищо да им сторя, дойдоха и те да кълват житото. И така за кратко време край мен се събра цяло ято. Стана ми мъчно, защото това показваше, че все пак не съм много добро плашило. Но старата гарга ме успокои, като ми каза:

— Само да имаше мозък в главата, щеше да бъдеш същински човек, дори по-добър от мнозина. Да имаш мозък, е най-ценното нещо на този свят независимо от това, дали си врана или човек.

След като гаргите отлетяха, дълго мислих и реших, че ще направя всичко възможно, за да се сдобия с мозък. За щастие минахте вие, свалихте ме от кола и от това, което казвате, съм уверен, че Великият Оз ще ми даде мозък, щом стигнем в Изумрудения град.

— И аз се надявам — каза съчувствено Дороти, — щом толкова силно го желаете.

— О, да! Много силно го желая — извика Плашилото, — много е неприятно да знаеш, че си глупак.

— Е, хайде да тръгваме — каза момичето и му подаде кошничката.

Сега вече край пътя нямаше огради, а местността беше неравна и необработена. Привечер стигнаха до голяма гора, в която дърветата бяха израсли толкова високи и близо едно до друго, че клоните им се срещаха и се преплитаха над пътя с жълтите павета. Но пътниците не спряха, а продължиха да навлизат навътре.

— Ако влиза в гората, този път сигурно ще извежда от нея — каза Плашилото — и тъй като Изумруденият град е на другия край на пътя, трябва да продължим, докато ни изведе от гората.

— Всеки знае това — ядоса се Дороти.

— Разбира се, затова и аз го зная — отвърна Плашилото. — Ако имаше нужда от мозък, за да го зная, никога нямаше да мога да го кажа.

Не мина и час — и светлината почна да се губи. Те вървяха и се препъваха. Дороти не виждаше нищо, но Тото се оправяше, защото някои кучета виждат много добре и в тъмнината. Плашилото заяви, че вижда така добре, както при дневна светлина. Тогава момичето го хвана под ръка и тръгна малко по-сигурно.

— Ако видите къща или какво да е място, дето можем да пренощуваме, кажете ми — помоли се тя. — Никак не е удобно да се върви в тъмното.

Не мина много време — и Плашилото спря:

— Виждам вдясно от нас една колиба, построена от стъбла и клони. Да отидем ли там?

— Да, разбира се — каза детето, — капнала съм от умора.

Плашилото поведе Дороти между дърветата, додето стигнаха до колибката. Дороти влезе. В единия ъгъл видя легло от сухи листа. Тя веднага легна и като взе Тото до себе си, скоро се унесе в дълбок сън. Плашилото, което никога не се изморяваше, застана в другия ъгъл и зачака търпеливо да се зазори.