Матю Райли
Експлозивно (9)

СЕДМА АТАКА
Вторник, 16 юни, 22:00

— Ромео, чуй ме — бързо каза Скофийлд. — ГРК е внедрила предатели във взвода ми. Един от собствените ми хора започна да избива ранените. Тюлените са пратени, за да ме очистят. Трябва да направиш нещо.

Лейтенантът усети, че го полазват тръпки. Бе казал на Ромео същите думи, които беше чул от Андрю Трент в Перу.

— Какво да направя? — попита Роуч.

— Кажи им, че тук вътре няма нищо — отвърна Скофийлд. Кажи им, че няма никакъв космически кораб. Кажи им, че става дума за стар секретен проект на военновъздушните сили, който, кой знае защо, са изоставили.

— Хм, Плашило, не разполагам с никаква информация какво има в тази станция. Не знам нищо за космически кораби и секретни проекти.

— Затова е целият този шум, Ромео. Чуй ме. Бих се с френски парашутисти. Бих се с Тревър Барнаби и цяла рота командоси от СВС. След всичко, което преживях, не искам да ме очистят шайка побъркани американци, чуваш ли ме!

— Почакай малко, Плашило.

Последва мълчание.

След около минута Ромео отново се обади:

— Плашило, току-що се посъветвах с капитана на частта, която е отцепила района — някакъв тип на име Брукс, Арлин Брукс. Той каза, че щял да застреля всеки от хората ми, който се опита да влезе в станцията преди пристигането на тюлените.

Скофийлд извади от джоба си разпечатката на имейла от Андрю Трент със списъка на агентите на ГРК.

Погледът му се спря на едно от имената.

БРУКС, АРЛИН Ф.

СУХОПЪТНИ ВОЙСКИ НА САЩ

КАПИТАН

„Копеле гадно, помисли си той. Това беше същият човек, който бе отцепил района около храма в Перу. Арлин Ф. Брукс, от ГРК.“

— Добре, Плашило — рече Ромео. — Слушай сега. Може и да не успея да вляза, но ще ти кажа нещо, което чух преди половин час. На около триста морски мили от брега в открито море плава „Уосп“. След като пристигнахме тук ми се обади Джак Уолш. Преди трийсетина минути патрул от четири изтребителя „Хариър“ на морската пехота свалили британски самолет VC–10 на около двеста и петдесет морски мили от брега.

Скофийлд онемя.

Знаеше какво иска да каже Ромео.

Самолетите VC–10 имат едно единствено предназначение: да зареждат бомбардировачи и изтребители във въздуха.

Щом на 250 морски мили от брега бе свален британски VC–10, значи наблизо се намираше друг британски самолет, който навярно имаше заповед да…

О, не, помисли си Шейн. Това бе унищожителят на Барнаби.

Подобно на френския унищожител, този британски самолет имаше заповед да бомбардира полярната станция, ако Тревър Барнаби не се обади в уреченото време.

— Вдигнаха по тревога военновъздушните сили — продължи Роуч. — В момента патрулират над океана с „АУАКС“ и изтребители F–22. Търсят британския самолет и имат заповед незабавно да го свалят.

Скофийлд се отпусна назад на стола си.

Намръщи се и заразтрива челото си.

Беше в капан. Скоро щяха да се появят тюлените — независимо дали бяха разбрали или не, че в станцията няма нищо ценно. И дори да успееше да им избяга, оставаше вероятността „Уилкс“ да бъде разрушена от ракета въздух-земя, изстреляна от британски изтребител. И все пак му оставаше една възможност, помисли си лейтенантът.

Да излезе навън и да се предаде на Роуч, преди да пристигнат тюлените. Така поне щяха да останат живи. А ако този ден бе научил нещо, това беше, че ако си жив, все още имаш шанс.

Скофийлд включи микрофона си.

— Ромео, слушай…

— Мамка му, Плашило. Те са тук.

— Кой?

— Тюлените. Тук са. Току-що ги пуснаха да минат. Четири снегохода. В момента се насочват към станцията.

 

 

Четирите сини снегохода бяха на километър и половина от полярната станция. Наредени в полукръг откъм сушата, те се плъзгаха по ледената равнина и очевидно не бързаха.

Тюлените.

Командирът на водещия снегоход включи радиостанцията си.

— База, тук Тюлени. Потвърждавам заповедта. Няма да влезем в станцията, докато не свалите изтребителя.

— Тюлени, тук Кула. Бъдете готови — разнесе се отговорът. — Очакваме информация от нашите самолети.

 

 

В този момент над Южния океан на 242 морски мили от полярната станция летяха шест F–22 от ВВС на САЩ.

F–22 е най-модерният изтребител в света, наследник на предишния F–15 „Ийгъл“. Но макар и да прилича на предходника си, F–22 притежава нещо, каквото F–15 никога не е имал — „Стелт“.

Командирът на ескадрилата слушаше радиостанцията си. Когато гласът от другия край замлъкна, той отговори:

— Благодаря, виждам го.

Светлата точица на компютърния дисплей се насочваше на запад. Под екрана пишеше:

РАЗСТОЯНИЕ ДО ЦЕЛТА: 103 морски мили 3-СЗ.

ВИД НА ЦЕЛТА: Е–2000.

Е–2000, помисли си пилотът. „Юрофайтър“. Двумоторен, изключително маневрен малък изтребител, съвместен проект на британските, немските, испанските и италианските военновъздушни сили.

Точицата се движеше спокойно, тъй като не знаеше за невидимите американски изтребители на сто и петдесет километра зад нея.

— Добре, обектът е засечен — каза пилотът. — Повтарям, обектът е засечен. Време е да потанцуваме.

 

 

Шейн Скофийлд не знаеше какво да прави.

Не можеше да се предаде на тюлените. Те почти със сигурност бяха от ГРК. Ако го заловяха, щяха да го убият.

Замисли се дали да не се спусне в пещерата и да се скрие там, но си спомни, че това вече не е възможно, тъй като водолазната камбана беше унищожена.

Той изведе Кърсти и Реншоу от радиозалата на ниво А и се запъти към стълбата.

— Какво става? — попита ученият.

— Прецакаха ни — отвърна Скофийлд.

Мислите му препускаха. Сега единствената възможност бе да се скрият някъде в станцията и да чакат, докато тюлените и всички останали си отидат…

„И какво ще правиш после? — каза си той. — Вкъщи ли ще се прибереш?

Ако останеш жив, все още имаш шанс.“

Лейтенантът слезе по стълбата и погледна надолу към басейна на ниво Д.

И видя нещо.

Уенди, която лежеше на платформата и доволно дремеше.

„Уенди…“ — помисли си Скофийлд.

 

 

Командирът на ескадрилата отново включи микрофона си.

— База, тук Първи. Поддържаме режим „Стелт“. Обектът ще бъде в обхвата ни след… двайсет минути.

 

Внезапно се сети.

Шейн се обърна към Кърсти.

— Колко време може да остане Уенди под водата?

Тя сви рамене.

— Повечето мъжки космати тюлени издържат около час. Но Уенди е момиче и е много по-дребна, така че вероятно не повече от четирийсетина минути.

— Четирийсет минути… — рече Скофийлд.

— Какво си намислил? — попита Реншоу.

— На нас ни трябват приблизително два часа, за да стигнем до пещерата, нали така? — отвърна лейтенантът. — Един час, за да се спуснем на хиляда метра дълбочина с водолазната камбана и още един, за да се изкачим по ледения тунел.

— Да, и какво от това?

Шейн го погледна.

— Когато Гант и другите наближаваха пещерата, тя каза нещо много странно. Уенди плувала с тях в тунела.

— Аха.

— Така че даже Уенди да може да плува два пъти по-бързо от нас, ако се гмурне чак до долу, въздухът й няма да стигне за обратния път.

Реншоу мълчеше.

— Искам да кажа — продължи Скофийлд, — че за нея ще е самоубийство да не се върне обратно след двайсет минути.

Лейтенантът погледна към Кърсти.

— Има друг път до пещерата — каза той. — Пряк път.

 

 

— Тюлени, тук Първи. Обектът ще бъде в обхвата ни след петнайсет минути — каза по радиостанцията командирът на ескадрилата.

Тюлените сковано седяха в кабината на снегохода си. Лицата им бяха абсолютно безизразни.

 

 

Скофийлд остави безшумните акваланги на платформата. Кърсти вече си обличаше термоелектрически неопрен. Той й беше толкова голям, че трябваше да навие ръкавите и крачолите. Реншоу си сложи кислородните бутилки.

— Ето, изпийте тези хапчета. — Лейтенантът им подаде по една синя капсула. Това бяха противоазотни таблетки N–67D, същите, които бе дал на Гант и другите преди да се спуснат в пещерата.

Скофийлд съблече горните си дрехи и сложи бронята и колана си върху неопрена. Докато ровеше в джобовете на униформата си, откри азотната граната и сребърния медальон на Сара Хенслей. Бързо прехвърли всичко в джобовете на термокостюма и нарами кислородните бутилки.

Аквалангите бяха три. Наситената хелиево-кислородна смес — 98% хелий, 2% кислород — щеше да им стигне за четири часа.

След като се приготви, Реншоу помогна на Кърсти.

Скофийлд се огледа наоколо за нещо тежко — нещо много тежко — тъй като трябваше да потънат бързо.

Скоро откри каквото търсеше.

Когато външният коридор на ниво Б се беше възпламенил, част от него бе паднала край басейна. Триметрово парче плътна стомана. Лейтенантът и Реншоу го довлякоха до водата. Металът високо скърцаше по платформата.

Тюленът подскачаше край тях като куче, което няма търпение да излезе на разходка.

— И Уенди ли ще дойде с нас? — попита Кърсти.

— Да — отвърна Скофийлд. — За да ни покаже прекия пътя.

Момичето скочи на крака и изтича до стената. Когато се върна, носеше в ръце някакви ремъци. Кърсти ги опаса около гърдите на тюлена.

— Какво е това? — учуди се Шейн.

— Не се безпокой. Ще ни е от полза.

— Добре, няма значение. Само не се отдалечавай. — Двамата с Реншоу домъкнаха парчето до ръба на басейна. — Да вървим.

Тримата скочиха във водата. Уенди весело цопна след тях.

— Сега се хванете за тежестта — разнесе се в слушалките им гласът на Скофийлд.

Лейтенантът постави дланта си върху ръката на Кърсти, за да е сигурен, че момичето няма да се изпусне.

— Добре, господин Реншоу — каза той. — Дърпайте!

Двамата с учения натиснаха парчето стомана надолу и тежкият метал със силен плясък падна във водата.

 

 

И започна бързо да потъва.

Скофийлд, Реншоу и Кърсти здраво се държаха за него. Уенди плътно ги следваше.

Шейн погледна дълбокомера на китката си.

Три метра.

Шест метра.

Десет метра.

Колкото по-дълбоко потъваха, толкова по-бързо се движеха. Пред очите им се разкриваше чуден бял подводен свят.

Скофийлд наблюдаваше ледената стена отляво. Търсеше отвор в нея, вход към по-късия тунел, който водеше към пещерата.

Стигнаха на дълбочина тридесет метра. Без хапчетата, азотът в кръвта им вече щеше да ги е убил.

Шестдесет метра.

Сто.

Водата ставаше по-тъмна, видимостта намаляваше.

Сто и двадесет. Сто и петдесет.

Потъваха ужасно бързо.

Сто и осемдесет. Двеста.

Двеста и четири де…

И тогава Скофийлд го видя.

— Пуснете се! — извика по интеркома той.

Другите незабавно се подчиниха и пуснаха потъващото парче стомана, което бързо се отдалечи под тях.

Лейтенантът заплува към ледената стена.

В нея имаше голям кръгъл отвор. Приличаше на тунел, който се губеше в мрака.

Уенди мина покрай Скофийлд и изчезна вътре. След няколко секунди отново се появи.

Той се колебаеше.

Реншоу видя съмнението в очите му.

— Имаме ли друг избор? — попита ученият.

— Добре — каза Шейн, извади фенерчето си и го включи. И се пъхна в тунела.

 

 

Беше тесен и рязко се извиваше надолу. Лейтенантът плуваше пръв, следван от Кърсти и Реншоу накрая. Напредваха бързо — просто оставиха оловните тежести на коланите им да ги теглят.

Беше тихо като в гробница.

Изведнъж Уенди се стрелна покрай Скофийлд и се понесе по тунела пред него.

Той погледна дълбокомера си.

Триста метра.

Бяха във водата от дванадесет минути.

 

 

— База, тук Първи. Обектът е в обхвата ни. Повтарям. Обектът е в обхвата ни. Готвим се за изстрелване на ракетите.

— Действай, Първи.

— Благодаря, База. Добре, обектът е прихванат. Изглежда не подозира за присъствието ни. Тук Първи. Огън!

Командирът на ескадрилата натисна спусъка. От ракетния отсек излетя дълга ракета AIM–120 AMRAAM и се насочи към жертвата си.

 

 

Британският изтребител незабавно я забеляза.

Най-големият проблем на самолетите „Стелт“ е, че макар самите те да са невидими за радара, същото не се отнася за висящите под крилете им ракети. Ето защо всички самолети „Стелт“ като F–22, изтребителя F–117А и бомбардировача В–2А, носят ракетите в корпуса си.

За съжаление обаче, радарът засича ракетата веднага след изстрелването й.

 

 

Британският пилот си даде най-много една минута.

— Генерал Барнаби! Генерал Барнаби! Обадете се!

Отговор не последва.

Странно, защото бригаден генерал Тревър Барнаби знаеше, че трябва да се обади между 22:00 и 22:25, в една от двете дупки в слънчевото петно, които позволяваха радиовръзки. Предишния път бе докладвал точно в 19:30.

Пилотът опита на резервната честота. Същият резултат. После повика Нироу, заместника на Барнаби.

Нищо.

— Генерал Барнаби! Атакуват ме! Повтарям, атакуват ме! Ако не ми отговорите до трийсет секунди, ще трябва да приема, че сте мъртви и в съответствие със заповедта ви да стрелям срещу станцията.

Британският пилот погледна ракетния датчик. Мигаше. Вече беше въвел координатите на полярната станция в компютъра на ракетата AGM–88/HLN.

Ракета въздух-земя.

С голям радиус на действие.

И с ядрена бойна глава.

Тридесетте секунди изтекоха. Никой не се обади.

— Генерал Барнаби! Изстрелвам унищожителя! — Пилотът натисна спусъка и след миг закачената в края на крилото му ядрена ракета полетя напред.

Само две секунди по-късно, тъкмо когато британецът посягаше към лоста за катапултиране, американската ракета AMRAAM се заби в изтребителя и го взриви.

 

 

Американските пилоти видяха яркооранжевата експлозия в нощното небе. Точката на радарите им изчезна. Двама от тях изръкопляскаха. Командирът на ескадрилата се усмихна.

— Тюлени, тук Първи. Обектът е елиминиран. Повтарям, обектът е елиминиран. Можете да влезете в станцията.

 

 

Гласът на пилота отекна по високоговорителя в снегохода на тюлените:

— Можете да влезете в станцията.

Благодаря, Първи — отвърна командирът на тюлените. — До всички коли, готови. Преминаваме на оперативна честота за атака на станцията.

Той изключи радиостанцията си и се обърна към другите в снегохода.

— Добре, да вървим да ги очистим.

 

 

Командирът на ескадрилата от изтребители F–22 продължаваше да гледа към останките от британския Е–2000. Тънки оранжеви нишки бавно се спускаха към земята като евтини фойерверки.

Погълнат от гледката, той забеляза новата, по-малка точица на радарния екран — която се насочваше на юг към Антарктида — едва след тридесет секунди.

— Какво е това, по дяволите?

— Господи — възкликна някой. — Трябва да е изстрелял ракета преди да го свалим!

Командирът се опита отново да се свърже с тюлените, ала този път не успя. Вече бяха превключили на оперативна честота.

 

 

Вратата на станцията избухна. Тюлените се втурнаха вътре и откриха огън.

Влизането им беше точно по правилата. Единственият проблем бе, че в „Уилкс“ нямаше никой.

 

 

Скофийлд погледна дълбокомера си: четиристотин и петдесет метра.

Няколко минути по-късно тесният проход свърши и лейтенантът се озова в по-широк тунел.

Веднага разбра къде се намира, въпреки че никога не беше идвал тук.

На отсрещната стена се виждаха триметрови кръгли дупки. Сара Хенслей му бе разказала за тях. Гант също ги беше споменала. Пещерите на слонските тюлени. Този тунел определено водеше към космическия кораб.

Да!

Тримата бързо заплуваха нагоре без да изпускат от очи големите дупки в леда.

Макар че видът им го тревожеше, Скофийлд бе почти сигурен, че тюлените няма да ги нападнат. До този момент единствените водолази, необезпокоявано стигнали до пещерата, бяха морските пехотинци и Сара Хенслей — всички с безшумни акваланги. Другите групи, учените от „Уилкс“ и британците, бяха с обикновени водолазни екипи. И животните ги бяха разкъсали. Поради тази причина лейтенантът смяташе, че слонските тюлени не са чули Гант и другите.

В този момент той забеляза повърхността и забрави за тюлените.

Отново погледна дълбокомера. Четиристотин петдесет и пет метра. Бяха във водата от осемнадесет минути. Бе отнело съвсем малко време.

Изведнъж в тунела се разнесе тихо изсвирване.

Скофийлд го чу и се напрегна. Кърсти стискаше ремъка на Уенди до него. Малкият космат тюлен също го беше усетил.

Второ изсвирване отговори на първото и сърцето на лейтенанта замря.

Чудовищата знаеха, че са тук…

— Бързо! — каза той на Реншоу и Кърсти. — Да излизаме!

Скофийлд и ученият заплуваха нагоре с бързи удари. Момичето просто плесна Уенди по хълбока и тюленът се стрелна напред.

Шейн погледна повърхността. Изглеждаше спокойна. Гладка като огледало.

Изсвирванията ставаха по-високи. След няколко секунди към тях се присъедини дрезгав лай. Скофийлд се завъртя във водата и се озърна наоколо, после вдигна глава нагоре.

И в този момент огледалото се пръсна.

 

 

Слонските тюлени скачаха във водата от всички страни. Други изплуваха от подводните дупки в стените и се насочиха към водолазите. Техните писъци, лай и изсвирвания оглушително кънтяха в тунела.

Уенди се стрелна нагоре. Кърсти се беше вкопчила в ремъка й. Малкото животно правеше всевъзможни маневри, за да избегне острите зъби на връхлитащите го чудовища.

Внезапно Уенди забеляза пролука, зърна повърхността и пое към нея. Инерцията й я изхвърли във въздуха и тя се приземи на брега. Кърсти тежко се стовари до нея върху ледения под на пещерата. Вдигна глава и видя, че Уенди бързо се отдалечава от басейна. Момичето скочи и понечи да я последва, но точно в този момент земята под краката му се разтърси.

Кърсти се обърна. Един от слонските тюлени се тътреше към нея.

Тя се затича, ала само след няколко крачки се препъна и падна.

Чудовището се приближаваше. Кърсти лежеше, съвсем беззащитна…

Отекна изстрел и муцуната на тюлена избухна в кръв. Той се просна по корем на земята, разкривайки зад себе си Скофийлд, който все още се намираше във водата на десетина метра зад него с изваден пистолет. Кърсти едва не припадна.

 

 

Реншоу тъкмо изплува на повърхността в отсрещния край на басейна, когато внезапно усети остра болка в десния си глезен и нещо рязко го дръпна надолу.

Обърна се и видя, че един от слонските тюлени е захапал крака му. Животното бе по-дребно от другите и имаше дълги долни кучешки зъби като на мъжкаря.

Геофизикът го ритна по муцуната с левия си крак. Тюленът нададе болезнен писък и го пусна. Реншоу отново заплува нагоре.

Изскочи на повърхността точно пред ръба на басейна, хвана се за най-близката ледена скала и се изтегли навън само миг преди да го захапе друг, по-голям тюлен.

 

 

Скофийлд бясно плуваше към брега.

Кърсти беше от едната страна на басейна, Реншоу — от другата. Внезапно зърна кораба, големия черен самолет, издигнат като гигантска безмълвна хищна птица в средата на огромната подводна пещера.

В този момент от водата пред него зейнаха разтворените челюсти на грамадния мъжки тюлен и закриха полезрението му.

Чудовището го блъсна и Скофийлд потъна под повърхността.

Животното го бе ударило с дългите си долни кучешки зъби. При други обстоятелства това щеше да е достатъчно, за да прониже гърдите му. Ала лейтенантът все още носеше бронята над неопрена си и бивните се забиха в нагръдника му.

Тюленът го повлече надолу. Скофийлд се съпротивляваше, но безуспешно. Трябваше да измисли нещо. Бръкна в джоба си и пръстите му напипаха британската азотна граната.

По дяволите, помисли си Скофийлд.

Бързо дръпна шплента и напъха гранатата в разтворената паст на чудовището.

После рязко се освободи от бивните му и заплува нагоре. Тюленът разбра, че го е изпуснал и започна да се обръща.

И тогава азотната граната избухна.

 

 

Главата на животното се пръсна.

Случи се нещо поразително.

От тялото на мъртвия тюлен изригна вълна от лед.

Отначало Скофийлд нямаше представа какво е това. После се сети. Течният азот се разширяваше във водата и я заледяваше!

Сега течният азот се разширяваше и заледяваше водата в басейна. Ледената стена се приближаваше към него като живо, дишащо образувание, което постоянно нарастваше.

Очите на Шейн се разшириха. Ако го обгърнеше, това щеше да е краят му.

„Бягай!“

Изведнъж усети, че нещо го докосва по рамото и се обърна.

Уенди!

Скофийлд стисна ремъка й и тюленът светкавично заплува. Ала лейтенантът бе по-тежък от Кърсти и Уенди се движеше по-бавно от преди.

Ледената стена ги настигаше.

Зад тях се появи друг слонски тюлен, но ледът го погълна в бързо растящата си маса.

Уенди се носеше към повърхността, ловко заобикаляйки чудовищните си събратя, които се опитваха да пресекат пътя й.

Ледената стена постепенно губеше инерция. Азотът беше престанал да се разширява.

Най-после изплуваха и тежко се проснаха на брега. Скофийлд се отпусна по гръб…

… само за да види, че от водата изскача друг слонски тюлен и се насочва към него!

Лейтенантът се претърколи настрани. Гигантското животно се стовари на земята до него. Шейн скочи на крака, завъртя се и се озърна наоколо.

— Лейтенант! Насам! Насам! — извика Сара Хенслей. Той се обърна. Палеонтоложката му махаше от малка хоризонтална цепнатина в стената на петдесетина метра от него.

Реншоу, Кърсти и Уенди вече тичаха натам. Скофийлд се втурна след тях. Докато бягаше, видя, че Кърсти се вмъква в дупката, следвана от тюлена и учения.

Внезапно слушалката му запращя.

— … ли си? Плашило, там ли си? Моля те, отговори! — Гласът на Роуч.

— Какво има, Ромео?

— Господи! Къде беше? От десет минути се опитвам да се свържа с теб.

— Бях зает. Какво става?

— Бягай от станцията! Веднага!

— Не мога, Ромео — отвърна Скофийлд, докато тичаше.

— Ти не разбираш, Плашило. Току-що ни се обадиха от военновъздушните сили. Група F–22 свалила британски изтребител на около двеста й петдесет морски мили от тук, но преди това пилотът успял да изстреля ракета. — Роуч замълча за миг. — Плашило, ракетата се насочва право към „Уилкс“. Сателитното сканиране за радиационни емисии показа, че е с ядрена бойна глава.

Скофийлд усети, че го полазват тръпки. Стигна до цепнатината, хвърли се като бейзболист на земята и се претърколи вътре.

— Колко време ни остава?

— Разстоянието е триста осемдесет и осем километра, скоростта — шестстотин и петдесет километра в час. До попадението има около трийсет и шест минути. Но това беше преди девет минути, Плашило. Опитвах се да се свържа с теб, обаче ти не отговаряше. Разполагаш с двайсет и седем минути да напуснеш станцията. Двайсет и седем минути — повтори Роуч.

— Супер! — каза Скофийлд.

— Не мога да остана тук, Плашило. Трябва да отведа хората си на безопасно разстояние. Съжалявам, но сега си сам, приятел.

 

 

Скофийлд погледна часовника си.

22:33.

Двадесет и седем минути. Ядрената ракета щеше да удари полярната станция в 23:00.

Вдигна очи и огледа групата около него. Сара Хенслей, Реншоу, Кърсти и Уенди. И Гант. Едва сега видя, че тя също е в тунела и седи на ледения под. Забеляза грозното червено петно отстрани на корема й и се втурна към нея.

— Монтана ли? — попита той.

Гант кимна.

— Къде е?

— Мъртъв е. Тюлените го разкъсаха. Но уби Санта Крус и рани мен.

— Как си?

— Зле. — Тя потръпна.

Скофийлд внимателно прегледа раната. Куршумът трябва да беше минал до токата на бронята й.

— Дръж се — каза той. — Ще те измъкнем от тук… Шейн я хвана, за да я повдигне. Тялото й се притисна към крака му и от джоба на глезена му падна нещо.

Сребърен медальон.

Сребърният медальон на Сара Хенслей. Бе му го дала, преди да се спусне в пещерата.

Падна с лицевата си част надолу и за миг Скофийлд зърна гравирания на гърба надпис:

На нашата дъщеря

Сара Терез Паркс,

за двадесет и първия й рожден ден.

Лейтенантът се вцепени. После бързо извади разпечатката на имейла от Андрю Трент.

Плъзна поглед по списъка на агентите от ГРК.

И го откри.

ПАРКС, САРА Т.

КАЛИФ. УНИВЕРСИТЕТ

ПАЛЕОНТОЛОГИЯ

Той рязко завъртя глава към Сара Хенслей.

— Как е моминското ти име, Сара? — попита Скофийлд.

Щрак-щрак.

Шейн чу металическото изщракване от зареждането на пистолета, преди Сара Хенслей да го насочи към него.

Прицели се в главата му. С лявата си ръка извади каската на Санта Крус иззад гърба си и настрои канала.

— Тюлени, тук Хенслей. Обадете се.

Не получи отговор. Намръщи се.

— Тюлени, тук Хенслей. Обадете се.

— Там горе няма никой, Сара — каза Скофийлд, притиснал Гант към себе си. — Евакуирали са станцията. Няма ги. Към „Уилкс“ се приближава ракета, ядрена ракета, Сара. Тюлените отдавна са избягали. И ние трябва да се махнем от тук.

Внезапно от слушалката на палеонтоложката се разнесе глас:

— Хенслей, тук адмирал Ригс. Докладвай.

Лейтенантът потръпна и си погледна часовника.

22:35. Още двадесет и пет минути.

Той нямаше представа, че преди да атакуват станцията, тюлените са превключили на оперативна честота. Нямаше представа, че не знаят за ядрената ракета.

— Задържах командира на морските пехотинци в пещерата — отвърна Сара.

— Скоро ще сме при вас, Хенслей. Разрешавам да го убиеш, ако се наложи. Тюлени, край.

— Какво правиш, Сара? — попита Реншоу.

— Млъквай! — Тя насочи пистолета към него и студеното дуло докосна носа му. — Идете там. — И махна на Реншоу и Кърсти да застанат при Скофийлд. Лейтенантът забеляза, че Сара Хенслей държи оръжието уверено и спокойно. Явно имаше опит.

— Откъде си, Сара? — попита той. — От сухопътните сили или от флота?

Палеонтоложката не отговори веднага.

— От сухопътните сили — рече тя накрая.

— По-точно?

— Известно време бях в отдела за химически оръжия. После изведнъж ми се прищя да преподавам.

— Бяха ли те вербували в ГРК преди да постъпиш в университета?

— Да. Вербуваха ме много по-рано. По дяволите, лейтенант, ГРК ме прати да преподавам. Помолиха ме да напусна армията, дадоха ми пенсия и ме пратиха в университета.

— Защо?

— Искаха да знаят какво става там. Конкретно се интересуваха от проучванията на ледените ядра — от химическите газове, които хора като Брайън Хенслей откриваха в леда. Тазове от силно токсични среди, изчезнали преди милиони години. Варианти на въглеродния моноксид, чисти хлорни молекули. ГРК се интересуваше от тези неща — можеха да им влязат в работа. Затова се прехвърлих в тази област и се запознах с Брайън Хенслей.

— За да измъкваш информация ли се омъжи за него? — попита Реншоу.

Кърсти смаяно следеше разговора от дъното на тунела.

— Аз получих каквото исках — отвърна Сара Хенслей. — Брайън също.

— Ти ли го уби? Онзи автомобилен инцидент?

— Не. Не съм го убила. ГРК нямаше никакво участие в това. Беше нещастен случай. Наречи го както искаш — участ, съдба. Просто се случи.

— Ти ли уби Бърни Олсън? — попита Скофийлд.

Сара се замисли за миг.

— Да — призна тя накрая.

— Гадна кучка! — изскърца със зъби геофизикът.

— Бърни Олсън беше лъжец и крадец — каза Хенслей. — Щеше да публикува откритията на Реншоу преди него. Но това всъщност не ме интересуваше. Само че, когато Реншоу откри метал на петстотин метра дълбочина, Олсън ми каза, че щял да публикува и това. Просто не можех да го допусна. Първо трябваше да научи ГРК.

— Първо трябваше да научи ГРК — горчиво повтори Скофийлд.

— Работата ни е първи да научаваме всичко.

— Затова си го убила — каза лейтенантът. — С отрова от морска змия. И си обвинила Реншоу.

Тя погледна геофизика.

— Съжалявам, Джеймс, но ти беше най-подходящият. С Бърни постоянно се карахте. И когато се спречкахте онази вечер, не можех да си позволя да изпусна възможността.

Скофийлд погледна часовника си.

— Виж, Сара, знам, че не ми вярваш, но трябва да се измъкнем от тук. Към станцията се приближава ядрена ракета…

— Няма никаква ракета! — отсече Хенслей. — Ако имаше, тюлените нямаше да са там.

Той отново погледна часовника си.

22:36.

Мамка му! Какво положение! Бяха хванати. Сара Хенслей просто щеше да чака ракетата да унищожи всички им.

В този момент часовникът му показа 22:37.

 

 

Скофийлд не знаеше за осемнадесетте гранати Тритонал 80/20, които Тревър Барнаби бе разположил в полукръг около полярната станция с намерението да откъсне тази част от ледения шелф и да образува айсберг.

Не знаеше, че в 20:37 Барнаби е настроил брояч, който да взриви гранатите след два часа.

Осемнадесетте гранати Тритонал избухнаха едновременно.

Във въздуха изригнаха стометрови снежни гейзери. Над ледената равнина се разнесе невъобразим грохот и в шелфа се появи полукръгла цепнатина. После внезапно се чу зловещо пропукване и ледът, в който беше построена полярната станция, и всичко под нея — цели три кубични километра лед — се откъсна и заплава в морето.

 

 

Тунелът рязко се наклони. Отвсякъде се посипаха парчета лед. Едновременната експлозия на осемнадесетте гранати Тритонал оглушително закънтя в пещерата.

Отначало Скофийлд помисли, че това е ядрената ракета. Че Роуч е допуснал ужасна грешка и ракетата е стигнала до целта си половин час по-рано. Но после разбра, че е нещо друго — ако бе ракетата, вече всички щяха да са мъртви.

Тунелът отново се разлюля и Сара Хенслей изгуби равновесие. Реншоу използва момента и се хвърли отгоре й. Двамата силно се блъснаха в ледената стена, ала Хенслей успя да се отскубне от него.

Шейн все още стискаше Гант. Той внимателно я остави на пода и понечи да се изправи, но палеонтоложката се обърна и насочи пистолета към лицето му.

— Съжалявам, лейтенант. Бях започнала да те харесвам — каза тя.

Въпреки хаоса наоколо, изстрелът оглушително отекна в малкия тунел.

 

 

Скофийлд видя от гърдите на Сара Хенслей да изригва кръв.

Очите й се изцъклиха, коленете й се подгънаха и тя се строполи на земята.

Колтът му все още димеше, когато Гант го пъхна обратно в кобура на бедрото му. Лейтенантът не беше имал възможност да го извади, ала Либи, която лежеше до него, бе успяла.

Кърсти просто зяпаше сцената с отворена уста. Шейн отиде при нея.

— Господи, добре ли си? — попита той. — Майка ти…

— Тя не ми беше майка — промълви момичето.

— Може би по-късно ще поговорим за това. След двайсет и две минути всичко тук ще се превърне в пара.

Кърсти кимна.

— Господин Реншоу — каза Скофийлд и погледна вибриращите ледени стени. — Какво става?

— Не знам…

В този момент тунелът отново се наклони и пропадна с около двадесет и пет сантиметра.

— Като че ли леденият шелф се е откъснал от материка — сподели геофизикът. — И се е превърнал в айсберг.

— Айсберг… — повтори Скофийлд. Рязко завъртя глава и погледна Реншоу. — Ония слонски тюлени още ли са в пещерата?

Ученият надзърна през цепнатината.

— Не. Няма ги.

Шейн вдигна Гант на ръце и я понесе към отвора.

— Така и предполагах — каза той. — Убих мъжкаря и сега останалите сигурно го търсят.

— Как ще се измъкнем от тук? — попита Реншоу.

Скофийлд избута Либи през цепнатината. После се обърна към дребния геофизик. Очите му блестяха.

— По въздух.

 

 

Огромният черен изтребител величествено се издигаше в средата на подводната пещера. Заостреният му нос бе рязко наклонен надолу, лъскавите му черни криле бяха извити назад. От високия таван на пещерата се откъсваха големи парчета лед и се разбиваха в металния корпус.

Скофийлд и другите се затичаха по вибриращия под и се скриха под самолета.

Гант показа на лейтенанта клавиатурата.

Дисплеят светеше в зелено.

24157817----------------

ВЪВЕДЕТЕ КОДА ЗА ДОСТЪП

— Някой успя ли да го разгадае? — попита лейтенантът.

— Хенслей работеше по въпроса, но едва ли е успяла.

— Значи не знаем кода.

— Не.

— Страхотно!

В този момент до Скофийлд се приближи Кърсти и погледна нагоре към екрана.

— Хей — каза тя. — Число на Фибоначи.

— Какво? — едновременно възкликнаха Шейн и Либи.

Момичето стеснително сви рамене.

— Това е число на Фибоначи.

— Какво значи това? — попита лейтенантът.

— При числата на Фибоначи всяка цифра се образува от сбора на предходните две числа. — Кърсти забеляза удивените им погледи. — Обясни ми го баща ми. Някой има ли лист и химикалка?

Гант носеше в джоба си дневника, който бе открила по-рано. Реншоу имаше химикалка. Отначало от нея потече синкава вода, но после проработи. Кърсти започна да пише.

— Имаме следния числов ред: нула, едно, едно, две, три, пет, осем, тринайсет и така нататък. Просто събирате първите две числа, за да получите третото. После събирате второто и третото, за да получите четвъртото. Ако почакате малко… — Момичето се наведе над листа.

Скофийлд погледна часовника си.

22:40.

Още двадесет минути.

Докато Кърсти пишеше в дневника, Реншоу се обърна към Шейн.

— Лейтенант, как точно възнамерявате да излетим от тук?

— Оттам — разсеяно отвърна Скофийлд и посочи басейна в другата част на пещерата.

— Какво?! — възкликна Реншоу, ала лейтенантът вече не го слушаше.

След около две минути Кърсти бе написала пет реда цифри. Скофийлд се чудеше още колко време ще продължи това. Той погледна листа:

0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144, 233, 377, 610, 987, 1597,

2584, 4181, 6765, 10946, 17711, 28657, 46368, 75025, 121393, 196418,

317811, 514229, 832040, 1346269, 3524578, 5702887, 9227465, 14930352,

24.157.817

 

Ето — каза момичето. — Това е вашето число.

— Мамка му! — рече Скофийлд. — Добре, какви са следващите две числа от реда?

Кърсти продължи да пише

39088169, 63245986

— Готово — протегна тя дневника на Шейн.

Лейтенантът го взе. Шестнадесет цифри. Шестнадесет празни места. Удивително! Той въведе цифрите.

Клавиатурата изпиука.

57817390881 6963245986

КОДЪТ ЗА ДОСТЪП ПРИЕТ

От вътрешността на големия черен изтребител се разнесе зловещ тътнещ звук и от долната му страна бавно се спусна тясна стълбичка.

Скофийлд целуна Кърсти по челото.

Никога не съм мислил, че математиката ще ми спаси живота. Хайде.

Те се качиха на борда на изтребителя.

 

 

Озоваха се в ракетен отсек. Скофийлд видя шест ракети, поставени върху две триъгълни стойки.

Той остави Гант на пода. Уенди тромаво се изкачи по стъпалата след Реншоу и Кърсти. Когато малкият тюлен се озова вътре, Реншоу вдигна стълбата.

Лейтенантът се запъти към пилотската кабина.

— Разказвай, Гант! — извика той.

— Наричат го „Силует“ — с явно усилие започна Либи. Трябва да има някакъв вид технология „Стелт“, която не успяхме да открием. Нещо свързано с плутония.

Скофийлд отвори вратата.

— Леле.

Кабината изглеждаше удивително футуристична, особено за самолет, строен през 1979 г. Имаше две седалки: едната отпред и вдясно, другата, по-назад и вляво, за радарния оператор. Тъй като носът на изтребителя бе наклонен надолу, пилотът седеше по-ниско от радарния оператор.

Шейн се настани отпред в същия момент, в който върху черния покрив се стовари голяма буца лед.

Погледна пулта пред него: четири компютърни екрана, стандартен щурвал, безброй бутони и индикатори.

Приличаше на свръхмодерен технически пъзел. Изпълни го паника. Нямаше да може да разбере как се пилотира този самолет. Най-малкото не и за осемнадесет минути.

Ала после се вгледа по-внимателно и откри, че всъщност пултът не е много по-различен от тези на изтребителите „Хариър“, с които беше летял над Босна. В края на краищата, самолетът бе създаден от хора — защо трябваше да се различава?

Намери ключа и го натисна.

Не се случи нищо.

Трябваше да напомпи гориво.

Скофийлд потърси бутона и го откри. След това отново натисна ключа. Пак ни…

Двата реактивни двигателя на Силуета зареваха и Шейн усети, че кръвта му кипва. Нищо друго на света не можеше да му въздейства като този звук.

Сега бързо трябваше да загрее двигателите.

22:45.

Още петнадесет минути.

Обикновено загряването отнемаше над двадесет минути, но сега Скофийлд си даде десет.

Господи, щеше да е много трудно.

Междувременно около черния самолет започнаха да се срутват цели части от ледената пещера. Шейн потърси ключа за вертикално излитане. Ала първо се натъкна на друг бутон. Надписът му гласеше: „РЕЖИМ НА ОБГРЪЩАНЕ“. Той свъси вежди.

Какво беше това, по дяволите?…

После погледът му попадна върху ключа, който търсеше и го натисна.

Силуетът незабавно реагира и започна да се издига във въздуха. Само секунди по-късно обаче рязко спря. Някъде зад него се разнесе силно скърцане.

Скофийлд надникна през стъкления покрив и видя, че опашката на самолета е замръзнала в лед.

Намери бутона с надпис „ЗАДНИ ДЮЗИ“. Натисна го.

От тях изригна бял пламък, който започна да топи леда.

Скоро опашката бе свободна. Шейн погледна часовника си.

22:53.

Подът на пещерата отново пропадна.

„Хайде, изтрай още малко. Само две минути. Още само две минути…“

Той продължи да загрява двигателите.

22:54.

22:55.

„Добре, вече е време. Да вървим.“

Скофийлд натисна бутона за вертикално излитане и осемте дюзи от долната страна на големия черен изтребител изригнаха дълги бели струи газ.

Този път Силуета се издигна над ледения под. Пещерата наоколо ехтеше и се разтърсваше. От тавана валяха парчета лед и падаха върху самолета.

Хаос. Пълен хаос.

22:56.

Лейтенантът погледна през тъмното стъкло. Сякаш цялата откъсната от ледения шелф част се накланяше напред и се плъзгаше в океана…

Откъсваше се от материка, помисли си Скофийлд.

— Какво правите? — извика от ракетния отсек Реншоу.

— Чакам го да се преобърне! — отвърна лейтенантът.

Гант изпъшка от болка.

— Реншоу! Помогнете й! Погрижете се за раната! Кърсти! Ела тук! Трябваш ми!

Момичето влезе в кабината и седна на високата задна седалка.

— Какво да направя?

— Виждаш ли оня щурвал там? — посочи с ръка Скофийлд. — Онзи със спусъка?

— Да.

— Натисни спусъка.

Кърсти се подчини.

От двете криле на изтребителя проблеснаха ослепително бели струи светлина.

Двата трасиращи куршума се забиха в ледената стена пред Силуета и вдигнаха бели облаци. Когато се разпръснаха, Шейн видя, че се е образувала голяма бяла дупка.

— Точна стрелба — каза той.

Скофийлд дръпна назад шурвала и самолетът се издигна още по-високо.

— Добре, дръжте се. Кърсти, когато ти кажа, натисни спусъка и не го пускай.

— Ясно.

Лейтенантът погледна басейна през стъклото. Водата яростно се плискаше в ледените стени.

В този момент пещерата пропадна право надолу и рязко се наклони. И Скофийлд разбра, че леденият шелф заедно с полярната станция „Уилкс“, окончателно се е откъснал от материка.

Беше се превърнал в айсберг.

„Изчакай — каза си Шейн. — Изчакай…“

Пещерата отново се наклони.

Само че този път много по-силно. Този път се завъртя на сто и осемдесет градуса около увисналия във въздуха Силует!

Айсбергът се бе преобърнал!

Сега пещерата беше с тавана надолу!

Внезапно през големия отвор в „тавана“, който само допреди секунди беше входа към подводния леден тунел, нахлу вода.

Тунелът вече не водеше към дълбините на океани Сега водеше нагоре. Към повърхността.

Скофийлд избегна бурния водопад. След двадесетина секунди пороят отслабна и Шейн дръпна назад шурвала. Силуетът се наклони назад и се насочи към дупката в тавана.

— Добре, Кърсти, стреляй!

Момичето натисна спусъка.

От крилете изригна опустошителен огън. Вълната от трасиращи куршуми изчезна в отвора и прочисти неравностите по стените на тунела.

Скофийлд включи дюзите и самолетът се стрелна нагоре през прохода, докато зад него таванът на пещерата се срутваше.

 

 

Монтираните на крилете картечници унищожаваха всички препятствия по пътя, докато черният изтребител се носеше през някогашния подводен леден тунел.

Лейтенантът маневрираше през вдигащите се бели облаци от парченца лед, накланяше самолета встрани, когато проходът се стесняваше и се молеше трасиращите куршуми да стигнат.

Силуетът се издигаше все по-нагоре. Навсякъде около него се разнасяха експлозии. Грохотът на картечниците беше оглушителен.

И изведнъж тунелът зад изтребителя започна да се срутва с невероятна скорост.

Падаха огромни ледени буци. Самолетът продължаваше да лети нагоре, като взривяваше стените пред себе си, докато в същото време бягаше от рушащия се тунел зад него.

Гледката през прозрачния покрив на кабината приличаше на видеоигра. Проходът се носеше край Скофийлд и от време на време светът се обръщаше надолу с главата, когато Шейн накланяше Силуета, за да избегне някое препятствие.

Трасиращите куршуми помитаха всичко по пътя си и разширяваха тунела. Изведнъж стените изчезнаха и Скофийлд видя пред себе си черното небе.

Силуетът излетя от айсберга и се понесе във висините.

 

 

Изтребителят се стрелна почти вертикално нагоре и лейтенантът погледна през рамо. Леденият шелф с полярната станция всъщност вече не бе леден шелф. Сега беше айсберг.

Невероятно огромен айсберг.

Беше се преобърнал и Шейн видя разядената му долна страна. Тънките ледени сталактити и искрящите върхове се издигаха като небостъргачи във въздуха. Сред тях тъмнееше назъбената дупка, през която беше излетял Силуета.

Внезапно вниманието му бе привлечено от някакво движение. Над океана се носеше тънък бял цилиндър и се насочваше към новообразувания айсберг.

Ракетата.

И докато Силуета се рееше в небето, ядрената ракета се блъсна в айсберга и потъна в леда. В продължение на около три секунди не се случи нищо…

После ракетата избухна.

 

 

Армагедон.

Точно под самолета проблесна ослепително бяла светлина. Ледът мигновено се превърна в прах. Ударната вълна се издигна нагоре, като понесе със себе си огромни маси вода и разлюля гигантските айсберги край брега, сякаш бяха детски играчки за вана. Експлозията не бе голяма — три килотона с радиус на взрива Половин километър. Но всъщност не съществува малка ядрена експлозия.

Ала това не беше всичко.

Изведнъж започна да се образува чудовищен черен гъбообразен облак, който се стрелна нагоре след Силуета.

Скофийлд се опита да избяга. Гъбата го настигаше. И точно, когато оставаше още малко, за да го обгърне, облакът достигна кулминацията си и изтребителят мълниеносно се отдалечи от него.

Скофийлд рязко зави и се насочи към морето.

 

 

Силуетът летеше на север. Навън цареше вечен здрач. Ядреният облак беше потънал под хоризонта на юг.

Лейтенантът откри автопилота, включи го и отиде в ракетния отсек да види Гант.

— Как е тя? — попита той Реншоу. Либи лежеше на пода. Беше ужасно бледа. Кожата й бе влажна и лепкава, очите — затворени.

— Изгубила е много кръв — отвърна геофизикът. — Трябва бързо да я заведем в болница.

Гант вдигна клепачи.

— Победихме ли? — попита тя.

Скофийлд и Реншоу я погледнаха. Лейтенантът се усмихна.

— Да, Либи, победихме. Как се чувстваш?

— Отвратително. — Младата жена се отпусна на пода и отново затвори очи.

Шейн въздъхна. Къде можеше да я отведе? Най-добрата възможност беше някой кораб, но кой…

„Уосп“. Роуч му беше казал, че „Уосп“ е някъде в този район. Корабът на Джак Уолш. Корабът на морската пехота. Там щяха да са в безопасност.

Тъкмо се канеше да се върне в кабината, когато забеляза дневника в джоба на Гант.

Скофийлд го взе.

Настани се на Предната седалка и включи радиостанцията.

— „Уосп“. „Уосп“. Тук Плашило. Повтарям, тук Плашило. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

Опита отново. Пак нищо. Погледна надолу към дневника. Вътре имаше няколко откъснати листа.

Лейтенантът извади единия от тях и го прочете.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА В–7А „СИЛУЕТ“

Изтребител с пълна електронна и конвенционална невидимост, възможности за вертикално излитане и изстрелване на голям брой ракети въздух-въздух и въздух-земя със среден до голям радиус на действие (370 км), както е посочено в офертата на „Дженеръл еъроноутикс“ и „Ентъртек лимитид“, в отговор на обявлението за търг № 456–771–7А от 02.01.1977.

Електронна невидимост означаваше, че самолетът не може да се засече от радар. Но какво бе „конвенционална невидимост“?

Скофийлд взе следващия лист. Приличаше на страница от офертата на „Ентъртек лимитид“.

ПРЕДИМСТВАТА НА „ЕНТЪРТЕК“

Изтребителят В–7А „Силует“ има предимството да е разработен на основата на дългогодишния опит на „Ентъртек Лимитид“ в областта на електронните контрамерки. Невидимостта за радар или техниката „Стелт“ се постига по много начини: с боя, абсорбираща радарния сигнал или специфична конструкция на корпуса, както е при изтребителя F–117A. Но никой не е успял да постигне конвенционална невидимост. Досега.

„Ентъртек Лимитид“ разработи система, с помощта на която около самолета се създава електромагнитно поле, гарантиращо конвенционална невидимост. Полето изкривява молекулярната структура на въздуха около самолета и изкуствено пречупва светлината, което осигурява пълна невидимост за радар и дори…

Скофийлд зяпна. Прегледа следващите няколко реда и стигна до думите, които търсеше:

Ние го наричаме „обгръщащо устройство“…

Господи, помисли си лейтенантът.

Обгръщащо устройство.

Система, която правеше самолета невидим не само за радар, но и за голо око. Всеки пилот знаеше, че даже да си невидим за радарите на врага, никога не можеш да избегнеш директното наблюдение. Бомбардировачите „Стелт“, които струваха един милиард долара, можеха да се забележат през прозореца на „АУАКС“ от шестдесет и пет километра разстояние.

Мислите му препускаха. Това бе революционно откритие — обгръщащо устройство, което изкуствено пречупва светлината около самолета и го прави невидим за голо око.

Той знаеше за ефекта на пречупване. Най-лесно се наблюдаваше в сферичен аквариум. Светлинните лъчи извън аквариума достигат водата — която е с по-голяма плътност от въздуха. Това кара светлината да се пречупва под ъгъл и илюзорно променя големината и мястото на рибата в аквариума.

Но тук ставаше дума за пречупване на въздуха, помисли си Скофийлд. За изкуствена промяна на въздушната плътност с помощта на електричество.

Трябваше да има уловка. И имаше.

Плутоният.

Тази революционно нова система, която можеше да променя плътността на въздуха, бе ядрена.

Потърси съответното място в текста и го откри. Както можеше да се очаква от компания, опитваща се да спечели държавен търг, думите бяха внимателно подбрани:

Трябва да подчертаем, че обгръщащата система на Силуета изисква огромно количество енергия. Според експериментите, проведени от „Ентъртек Лимитид“ и „Дженеръл еъроноутикс“, нарушаването на молекулярната и електромагнитна структура на въздуха около движещ се самолет изисква 2,71 гигавата електромагнитна енергия. Единственият известен източник на такова количество енергия, е контролираната ядрена реакция…

Скофийлд тихо подсвирна с уста. „Дженеръл еъроноутикс“ и „Ентъртек“ бяха предложили на военновъздушните сили на САЩ самолет с ядрен реактор на борда. Нищо чудно, че го бяха построили в Антарктида.

Остави документа и отново опита да се свърже по радиостанцията.

— „Уосп“. „Уосп“. Тук Плашило. Повтарям. „Уосп“, тук Плашило. Моля, отго…

— Неидентифициран самолет, използващ името Плашило, тук изтребител на военновъздушните сили на Съединените щати, Първи. Идентифицирайте се — внезапно се разнесе по високоговорителя в кабината.

Скофийлд погледна радарния дисплей. Вече се намираше на почти двеста морски мили от антарктическия бряг. Радарът не отчиташе нищо.

По дяволите, помисли си той. Другият самолет използваше „Стелт“.

— Първи, тук лейтенант Шейн Скофийлд от морската пехота на Съединените щати. Летя с необозначен американски прототип на изтребител-бомбардировач. Нямам враждебни намерения.

Лейтенантът погледна наляво през стъклото.

И видя шест точици на хоризонта.

— Неидентифициран самолет. Последвайте ни към самолетоносача на Съединените щати „Ентърпрайз“, където ще докладвате.

— Първи, не искам да ме взимате под ескорт…

— Тогава ще стреляме срещу вас, неидентифициран самолет.

Скофийлд си прехапа езика.

— Първи, идентифицирайте се.

— Какво?

— Името ви, Първи?

— Аз съм капитан лейтенант Джон Ф. Йейтс от военновъздушните сили на Съединените щати и искам незабавно да се предадете на ескортиращото формирование!

Йейтс, помисли си Шейн и извади от джоба си разпечатката. И го откри:

ЙЕЙТС, ДЖОН Ф.

ВВС НА САЩ

КАПИТАН-ЛЕЙТЕНАНТ

— Какво е това, конгрес на ГРК ли? — измърмори под нос той.

В този момент край неговия самолет се появиха шест F–22. Два отпред. Два отстрани. Два отзад. Летяха на разстояние около двеста метра един от друг. Радарът изобщо не отбелязваше присъствието им, въпреки че Скофийлд ги виждаше.

Изведнъж по високоговорителите в кабината се разнесе остър звън.

Изтребителите го бяха прихванали.

— Какви са намеренията ви, капитан-лейтенант Йейтс? — попита Шейн.

— Да ви ескортираме до „Ентърпрайз“, където ще докладвате.

— Възнамерявате ли да стреляте срещу мен?

— Хайде да не усложняваме положението.

— Възнамерявате ли да стреляте срещу мен?

— Сбогом, Плашило.

Мамка му!

Щяха да стрелят. Скофийлд отчаяно се озърна наоколо за нещо…

Погледът му попадна върху бутоните на пулта.

„РЕЖИМ НА ОБГРЪЩАНЕ“.

По дяволите, нямаше какво да губи…

Натисна бутона в момента, в който водещият F–22 изстреля една от ракетите си.

 

 

Случилото се след това беше невероятно.

Капитан-лейтенант Джон Йейтс погледна през прозореца на своя изтребител. В мътнооранжевия сумрак над океана Йейтс видя черния самолет точно пред себе си. От задните му дюзи струеше червено сияние.

После зърна бялата димна следа на собствената си ракета, която се стрелна от крилото му и се насочи към дюзите на черния самолет.

В следващия миг над него се спусна трептяща мъгла. Гледката бе удивителна. Приличаше на мараня, каквато се вдига над магистрала в зноен летен ден.

Черният изтребител внезапно изчезна.

 

 

Ракетата на Йейтс обезумя.

Изгубила първоначалната си цел, тя незабавно започна да търси нова.

Откри я в един от изтребителите, които летяха пред Силуета. Влетя в задната му дюза и самолетът избухна. Яркооранжеви пламъци осветиха тъмното небе.

Йейтс се стъписа. В слушалките му се разнесоха викове:

— … просто изчезна…

— … шибаната машина се дематериализира!…

Капитан лейтенантът провери на радара. Нищо. Погледна небето наоколо. Черният изтребител не се виждаше никъ…

И тогава го откри.

Или поне така му се стори.

На фона на оранжевия хоризонт се различаваше трептящо петно. Приличаше на криво огледало, наложено върху плоския хоризонт, което постоянно вибрираше.

Йейтс не можеше да повярва на очите си.

 

 

Скофийлд вече натискаше различни бутони.

Ракетата го бе пропуснала и сега чуваше по радиостанцията коментарите на пилотите. Те не можеха да го видят. Беше време да отвърне на удара.

— Реншоу! Доведете Гант тук! И Уенди!

Геофизикът се подчини.

— Затворете вратата на кабината — каза Шейн.

Реншоу се подчини. Сега бяха откъснати от ракетния отсек.

Лейтенантът натисна последния ключ и на компютърния екран проблесна червена предупредителна светлина.

„РАКЕТИТЕ ЗАРЕДЕНИ. ПРИХВАЩАНЕ…“

Екранът запремигва.

„ПРИХВАНАТИ 5 ОБЕКТА. ГОТОВНОСТ ЗА СТРЕЛБА.“

Скофийлд натисна спусъка.

Вратата на ракетния отсек се отвори и двете ракетни стойки се завъртяха.

Петте ракети паднаха във въздуха една след друга и започнаха да търсят целите си като хрътки.

 

 

Първият F–22 избухна като гигантско огнено кълбо. Когато пламъците го обгърнаха, другите пилоти завикаха едновременно:

— … ракетата просто изскочи от небето!

— … никъде не го виждам…

— … копелето използва някакво обгръщащо устройство…

Двама от пилотите включиха задните дюзи, но вече нямаше смисъл.

От трептящото петно се изсипаха още ракети. Три веднага улучиха целите си и ги взривиха.

Шестият и последен F–22 се опита да избяга. Успя да се отдалечи на километър и половина, преди да бъде постигнат от същата участ.

 

 

Скофийлд облекчено въздъхна.

Когато зави на север, отново включи радиостанцията.

— „Уосп“. Обадете се. „Уосп“. Моля ви. Обадете се.

След няколко опита най-после получи отговор.

— Неидентифициран самолет, тук „Уосп“. Идентифицирайте се.

Той съобщи името и служебния си номер.

Човекът от отсрещния край на връзката ги провери.

— Радвам се да ви чуя, лейтенант Скофийлд. Палубата е освободена. Имате разрешение за кацане. Сега ще ви пратя координатите.

 

 

Силуетът летеше в нощта.

„Уосп“, флагманският кораб на морската пехота, се намираше на около осемдесет морски мили от Скофийлд. Пътят до там щеше да отнеме петнадесет минути.

Шейн впери поглед в оранжевия хоризонт. Беше вдигнал обгръщащото устройство и изтребителят летеше на автопилот.

Пред очите му се повтаряха събитията от последното денонощие.

Французите. Британците. ГРК. Собствените му хора, загинали в операция, която изобщо не бе трябвало да успее. Виждаше лица. Холивуд. Самурай. Книгата. Майката. Войници, дали живота си, за да може алчната им родина да се добере до някаква извънземна техника, която просто не съществуваше.

Обзе го дълбока тъга.

Наведе се напред и превключи няколко бутона. Екранът светна.

„РАКЕТИТЕ ЗАРЕДЕНИ. ПРИХВАЩАНЕ…“

Скофийлд бързо натисна друго копче.

„РЪЧНО ПРИХВАЩАНЕ.“

Скоро откри целта, която търсеше и натисна бутона „ИЗБОР“. Появиха се други опции и лейтенантът спокойно избра онези, които искаше.

После натисна спусъка.

Шестата и последна ракета в отсека се завъртя на стойката си и падна във въздуха. Дюзата й се задейства, тя се стрелна напред и се издигна високо в черното небе.

 

 

„Уосп“ дрейфуваше в Южния океан.

Дълъг двеста петдесет и седем метра, той бе два пъти по-голям от футболно игрище. Огромната пететажна конструкция в средната му част — оперативният център на кораба, наричан „Острова“ — се издигаше високо над самолетната палуба. В обикновен ден там беше пълно с хеликоптери, изтребители „Хариър“ и хора, ала не и днес.

Сега палубата пустееше. Нямаше абсолютно никакво движение, нито самолети, нито хора.

Приличаше на призрачен град.

Силуетът рязко намали скоростта над палубата и долните му дюзи изригнаха струи газ. Странният черен изтребител плавно кацна до кърмата на кораба.

Скофийлд погледна навън.

Палубата пред него бе зловещо празна. Въздъхна. Очакваше го.

— Добре, хайде да слизаме.

Реншоу и Кърсти се спуснаха по стълбичката. Уенди ги последва. Скофийлд каза, че ще се погрижи за Гант.

Преди да излезе обаче, извади от преметнатата му през рамото чанта тънък сребрист цилиндър.

Настрои брояча на десет минути и остави гранатата Тритонал в кабината. После вдигна Гант на ръце и я изнесе навън.

 

 

Скофийлд и спътниците му застанаха пред зловещия черен самолет. С острия си, насочен надолу нос и свитите си назад криле, Силуетът приличаше на гигантска хищна птица, кацнала на палубата в ледения антарктически здрач.

Лейтенантът поведе другите към пететажната сграда. Представляваха странна гледка — Скофийлд с Гант на ръце, Реншоу, Кърсти и накрая Уенди, която се тътреше след тях и благоговейно гледаше огромния метален кораб.

Когато наближиха Острова, една от вратите в основата му се отвори и отвътре грейна бяла светлина.

На прага се появи мъжки силует, очертан на светлия фон. Скофийлд видя обветреното лице на човек, когото познаваше.

Джак Уолш.

Капитанът на „Уосп“. Човекът, който преди три години не се бе подчинил на Белия дом и беше пратил своите морски пехотинци в Босна, за да спасят Шейн Скофийлд.

Уолш се усмихна на Скофийлд и сините му очи засияха.

— Много хора говорят за теб, Плашило — спокойно каза капитанът.

Шейн се намръщи. Очакваше по-топло посрещане.

— Защо сте освободили палубата, господин капитан? — попита той.

— Не съм… — Уолш рязко млъкна, когато покрай него грубо се провря друг мъж и застана пред Скофийлд.

Лейтенантът никога не го бе виждал. Широкоплещест, около шестдесетгодишен, с грижливо поддържана бяла коса и бели мустаци. И носеше синя униформа. От флота. Медалите на джоба на гърдите му бяха страшно много.

— Значи това бил Плашилото — каза непознатият и го измери с поглед от горе до долу.

— Плашило — напрегнато рече Джак Уолш, — това е вицеадмирал Томас Клейтън, представителят на флота в Съвета на началник-щабовете. Преди около четири часа пое командването на „Уосп“.

Адмирал от Съвета на началник-щабовете. Божичко.

Ако информацията му за ГРК беше вярна, Съветът на началник-щабовете бе нейната глава, нейният мозък. Пред него стоеше един от шефовете на ГРК.

— Хайде! — високо извика Клейтън. Говореше на някой зад Уолш.

В този момент от вратата заизлизаха мъже в сини гащеризони и се затичаха към Силуета.

Адмиралът се обърна към Скофийлд.

— Изглежда, че тази операция в края на краищата няма да е пълна загуба на време. Чухме коментарите по време на битката ти с ескадрилата F–22. Обгръщащо устройство, а? Кой би предположил?

Шейн се озърна назад и видя, че мъжете в сини гащеризони се приближават към черния самолет. Двама се изкачиха по стълбичката и влязоха вътре.

— Капитан Уолш — каза той и кимна към Гант, която все още държеше на ръце. — Нуждае се от лекар.

— Да я отнесем в лазарета. Матрос!

Появи се един от матросите, пое Гант и я внесе вътре. Скофийлд се обърна към Кърсти и Реншоу.

— Вървете с нея. Вземете и Уенди. — Двамата се подчиниха и изчезнаха в Острова. Тюленът се затътри след тях. Шейн понечи да ги последва, но откъм Силуета се чу вик.

— Господин адмирал! — Един от хората в сини гащеризони стоеше под заострения нос на изтребителя.

— Какво има? — запъти се към него Клейтън.

Мъжът повдигна гранатата Тритонал 80/20, която Скофийлд беше оставил в кабината. Адмиралът я видя. Изглежда присъствието й ни най-малко не го обезпокои.

Обърна се към Шейн.

— Опитвате се да унищожите вещественото доказателство, а, лейтенант? — каза той от петдесетина метра разстояние.

Клейтън взе гранатата, завъртя капака й и спокойно я изключи.

После се усмихна.

— Наистина, Плашило, с такива неща не можеш да ме стреснеш.

Скофийлд просто го гледаше.

— Съжалявам за палубата, господин капитан — тихо каза той.

— Какво? — попита иззад него Джак Уолш.

— Съжалявам за палубата, господин капитан — повтори Шейн.

В този момент откъм небето се разнесе вой. Още преди някой да разбере какво става, воят се превърна в рев и като мълния, пратена от самия Бог, шестата, последна ракета от Силуета се заби в изтребителя с близо петстотин километра в час.

Големият черен самолет се пръсна на хиляди парчета. Всички вътре или около него загинаха мигновено. Избухнаха резервоарите и изригналото от тях огнено кълбо погълна Клейтън.

Адмирал Томас Клейтън умря преди да падне на земята.

 

 

Самолетоносачът плаваше на изток към утринното слънце. Шейн Скофийлд стоеше на мостика на „Уосп“ и пиеше горещо кафе от чаша с надпис „ЧАШАТА НА КАПИТАНА“.

Джак Уолш дойде на мостика и му подаде чифт сребристи огледални очила. Лейтенантът си ги сложи.

Бяха изтекли три часа, откакто Силуета беше унищожен от собствената си ракета.

Състоянието на Гант се бе влошило. Беше изгубила много кръв. Преди около половин час лекарите съобщиха, че е изпаднала в кома.

Реншоу и Кърсти спяха в каютата на Уолш. Уенди си играеше на воля в басейна за подготовка на водолази.

Самият Скофийлд бе взел горещ душ и се беше преоблякъл по анцуг. Санитарите се бяха погрижили за раните и счупеното му ребро. Бяха му казали, че когато се върне в Щатите, ще се нуждае от лечение, но засега болкоуспокоителните щели да свършат работа.

Когато се качи на мостика, Уолш му каза, че току-що са се обадили от „Макмърдо“. В станцията пристигнал очукан снегоход. С него дошли петима души — един морски пехотинец и четирима учени, които твърдели, че идват от полярната станция „Уилкс“.

Скофийлд поклати глава и се усмихна. Срамежливият бе успял.

После Уолш поиска лейтенантът да му изложи събитията от последното денонощие. Шейн му разказа всичко — за французите и британците, за ГРК и Силуета. Разказа му дори за помощта, която получил от мъртъв морски пехотинец на име Андрю Трент.

Капитанът на „Уосп“ смаяно мълчеше. Скофийлд отново отпи от кафето си и погледна през наклонените панорамни прозорци на мостика. В палубата до кърмата зееше дупка.

Разбира се, Уолш прие извинението му за нанесените щети. И без това не харесваше адмирал Клейтън. Копелето беше поело командването на самолетоносача, а никой капитан не обичаше това. И после, когато научи за преживяванията на Шейн с ГРК в полярната станция, не изпитваше никакво състрадание нито към Клейтън, нито към другите предатели.

Докато се взираше в дупката на самолетната палуба, Скофийлд отново се замисли за операцията и за морските пехотинци, които бе изгубил, за приятелите, загинали в този глупав поход.

— Хм, господин капитан — каза един млад мичман. Уолш и Шейн едновременно се обърнаха. Мичманът седеше пред радиопулта в съседното помещение. — Приемем нещо много странно…

— Какво? — попита капитанът. Двамата със Скофийлд отидоха при радиста.

— Изглежда е някакъв транспондер. Идва от място, близо до брега на Антарктида. Излъчва действащ кодов сигнал на морската пехота.

Лейтенантът погледна пулта. На компютърния екран се разстилаше карта. Точно край антарктическия бряг мигаше червена точка, обозначена с номер: 05.

Той свъси вежди. Когато с Реншоу се бяха озовали на айсберга, Шейн беше включил собствената си сателитната локализираща система. Като взводен командир, неговият транспондерен код бе „01“. Този на Змия беше „02“, а на Книга — „03“. С други думи, кодовете се определяха по старшинство.

Скофийлд се опита да си спомни кой е „05“.

— Мамка му! — възкликна той. — Това е Майка!

 

 

„Уосп“ плаваше срещу изгряващото слънце.

Веднага щом Скофийлд разбра на кого е транспондерния сигнал, Джак Уолш се обади в „Макмърдо“. Морските пехотинци в станцията — надеждни морски пехотинци — пратиха патрулен кораб да прибере Нюман.

Един ден по-късно, когато „Уосп“ навлизаше в Тихия океан, от патрулния кораб съобщиха, че са открили Майката на айсберг точно край брега. Екипажът — всичките в херметични противорадиационни костюми — я бил намерил в някаква стара станция, погребана в айсберга.

Капитанът на патрулния кораб каза, че Нюман била измръзнала и получила радиационна болест от тежките частици. Наложило се да я упоят.

После Скофийлд чу друг глас. Женски глас, който викаше:

— Той ли е? Плашилото ли е?

Майката.

След грубоватите встъпителни любезности тя му разказа, че се скрила в асансьорната шахта и изпаднала в безсъзнание. Събудила я стрелбата на тюлените при влизането им в „Уилкс“. Няколко минути по-късно чула разговора на Скофийлд с Роуч и научила за ядрената ракета.

Докато тюлените били в станцията, тя изпълзяла от шахтата и отишла при басейна, като по пътя взела от склада две опаковки метадон. Когато излязла на платформата, Нюман видяла тридесетгодишния акваланг на Реншоу, все още завързан за някакъв кабел.

Стоманеното въже я отвело — с помощта на последната британска подводна шейна — чак до „Литъл Америка IV“ на километър и половина от брега.

Скофийлд бе удивен. Поздрави Майката с чудотворното избавление и й обеща да я чака в Пърл Харбър. Докато я отвеждаха, лейтенантът я чу да вика:

— И си спомням, че ме целуна! Сваляч такъв!

Шейн се засмя.

 

 

Пет дни по-късно „Уосп“ пристана в Пърл Харбър.

На пристанището ги очакваха телевизионни камери. Преди два дни чартърен самолет, изпълняващ полет над южния Пасифик, беше забелязал кораба и дупката в палубата. Един от пилотите я бе снимал с видеокамера. Всички новинарски канали бяха излъчили кадрите и сега нямаха търпение да научат какво се е случило.

Застанал до трапа, Скофийлд изчака двама мичмани да свалят Гант на носилка. Все още беше в кома. Щяха да я откарат в недалечната военна болница.

Реншоу и Кърсти се приближиха до него.

— Здравейте — поздрави Шейн.

— Здрасти — отвърна Кърсти. Тя държеше Реншоу за ръка.

— Кой можеше да си го представи? Аз съм Кръстника. — Геофизикът неуспешно се опита да имитира Марлон Брандо.

Скофийлд се засмя.

— Хей, къде е… — озърна се наоколо момичето.

В този момент Уенди се появи от недалечна врата. Затътри се към Шейн и докосна дланта му с муцуна. От малкия космат тюлен се стичаше вода.

— Корабният басейн май започна да й харесва — рече Реншоу.

— И на мен така ми се струва — отвърна Скофийлд и я потупа зад ушите. Уенди се отпусна на палубата и се претърколи по гръб. Лейтенантът поклати глава, приклекна и я почеса по корема.

— Капитанът се съгласи Уенди да остане тук, докато й намерим къде да живее — каза Кърсти.

— Това е най-малкото, което можем да направим, след онова, което тя направи за нас — рече Шейн и за последен път потупа тюлена. Дребното животно, се изправи и се отдалечи към любимия си басейн.

Скофийлд се обърна към учения.

— Господин Реншоу, имам един въпрос към вас.

— Да?

— По кое време водолазите от станцията се спуснаха в пещерата?

— По кое време ли?

— Да. През деня или през нощта?

— Хм, вечерта, струва ми се. Май някъде към девет часа.

Лейтенантът замислено кимна.

— Защо? — попита Реншоу.

— Мисля, че вече знам защо ни нападнаха слонските тюлени.

— Защо?

— Спомняте ли си, тогава ви казах, че морските пехотинци са единствените водолази, които необезпокоявано са стигнали до пещерата?

— Да.

— И го обясних с факта, че са били с безшумни акваланги.

— Да. Ние също бяхме с такива. Обаче тюлените ни нападнаха.

Скофийлд кисело се усмихна.

— Знам. Но ми се струва, че открих причината. Ние се спуснахме в пещерата вечерта.

— Вечерта ли?

— Да. Вашите хора също, както и тези на Барнаби. Водолазите от станцията — към девет. Британските командоси — към осем. Групата на Гант обаче се спусна в два следобед.

Реншоу най-после разбра какво иска да каже лейтенанта.

— Значи смятате, че слонските тюлени са нощни животни, така ли?

— Най-вероятно.

Геофизикът бавно кимна. Често се случваше агресивните или отровни животни да имат така наречения дневен цикъл. Това е дванадесетчасов пасивно-активен цикъл — животното е пасивно денем и агресивно нощем.

— Радвам се, че открихте причината — рече Реншоу. — Ще го имам предвид следващия път, когато се натъкна на семейство мутирали под въздействие на радиация слонски тюлени, защитаващи територията си.

Шейн се усмихна. Тримата се спуснаха по трапа. Долу ги посрещна морски пехотинец на средна възраст.

— Лейтенант Скофийлд — козирува сержантът. — Очаква ви кола.

— Отивам в болницата, за да видя ефрейтор Гант.

— Няма проблем, господин лейтенант — усмихна се сержантът. — Имам заповед да закарам вас, господин Реншоу и госпожица Хенслей, където желаете.

Скофийлд кимна и погледна Реншоу и Кърсти. Те свиха рамене.

— Добре — каза Шейн. — Водете ни.

Сержантът се запъти към син буик с тъмни прозорци. Отвори вратата и лейтенантът влезе вътре.

На задната седалка обаче вече имаше друг пътник.

Когато видя пистолета в ръката му, Скофийлд се вцепени.

 

 

— Седни, Плашило — каза главен сержант Чарлз Козловски. Реншоу и Кърсти се качиха след Шейн. Когато зърна оръжието, момичето ахна.

Козловски беше нисък мъж с гладко обръснато лице и гъсти черни вежди. Носеше тъмнозелена бойна униформа.

Шофьорът седна зад волана и потегли.

— Ужасно съжалявам, Плашило — продължи най-висшият сержант в морската пехота. — Но ти и твоите приятели представлявате опасност за нас.

— Каква опасност? — гневно попита Скофийлд.

— Знаете за ГРК.

— Вече разказах на Джак Уолш за ГРК — отвърна лейтенантът. — И него ли ще убиеш?

— Може би не веднага. Но след време, да. Ти, от друга страна, си непосредствена заплаха. Не бива да излизаш пред пресата, нали? Те несъмнено ще научат какво се е случило в „Уилкс“, но от ГРК, не от теб.

— Как можете да избивате собствените си хора?

— Ти все още не разбираш, нали, Плашило?

— Не разбирам как можете да избивате собствените си хора и да сте убедени, че правите услуга на страната си.

— Господи, Плашило, ти изобщо не трябваше да си там.

Скофийлд се смая.

— Какво?!

— Помисли — рече Козловски. — Как се озова пръв в „Уилкс“?

Лейтенантът си припомни началото. Взводът му беше на „Шрийвпорт“ в Сидни. Останалата част от флота се бе върнала в Пърл Харбър, но „Шрийвпорт“ беше останал за ремонт. И тогава бяха получили сигнала за помощ.

— Точно така — каза главният сержант, прочел мислите му. — Ти беше на ремонт в Сидни, когато „Шрийвпорт“ засече сигнала от „Уилкс“. И тогава някакъв цивилен тъпанар те прати там.

Наистина. Заместник-министърът на отбраната му бе наредил по телефона да отиде в „Уилкс“ и да охранява космическия кораб.

— Плашило — продължи Козловски, — Групата за разузнавателно координиране не е създадена, за да убива американски войници. Тя съществува, за да пази американците…

— От какво, от истината ли? — прекъсна го Скофийлд.

— Можехме да пратим наша пехотна част шест часа след пристигането ти в станцията. Те щяха да се справят с французите и нямаше да загине нито един американски войник. — Козловски поклати глава. — Но не, ти случайно се оказа наблизо. И тъкмо затова внедряваме наши хора в части като твоята. В един идеален свят, ГРК щеше да пристигне първа. Но ако това не е възможно, ние се грижим разузнавателните взводове да са попълнени със съответния личен състав като гаранция срещу изтичането на информация. Заради националната сигурност, разбира се.

— Вие избивате собствените си сънародници — не отстъпваше Скофийлд.

— Плашило, това не биваше да се случва. Ти се озова на неподходящото място в неподходящото време. Ако не друго, поне прекалено бързо стигна до „Уилкс“. Ако всичко беше протекло както трябва, сега нямаше да се наложи да те убия.

Буикът спря пред портала на пристанището. Шофьорът свали прозореца и проведе кратък разговор с охраната.

Внезапно вратата откъм Козловски се отвори и един военен полицай насочи пистолета си към главата му.

— Бихте ли слезли от колата?

Козловски се навъси.

— Имаш ли представа с кого говориш, синко?

— Не, той няма — отговори му друг глас. — Но аз имам.

Зад полицая се появи Джак Уолш.

 

 

Напълно объркани, Шейн, Кърсти и Реншоу слязоха от буика. Автомобилът бе обкръжен от военни полицаи, насочили оръжията си напред.

Скофийлд погледна Уолш.

— Какво става? Как разбра?

— Струва ми се, че си имаш ангел-хранител — кимна назад капитанът.

Шейн се обърна и потърси познато лице.

И го видя.

На десетина метра зад обръча военни полицаи около буика, с пъхнати в джобовете ръце стоеше Андрю Трент.

 

 

Докато отвеждаха Козловски и шофьора с белезници, Скофийлд отиде при Трент.

Заедно с приятеля му бяха още двама непознати. Трент ги представи като Пит и Алисън Камерън, репортери от „Уошингтън Поуст“.

Шейн попита какво се е случило и Трент му обясни. Преди няколко дни видял по телевизията аматьорския видеозапис от „Уосп“. Веднага разбрал, че дупката е от ракета. И когато научил, че корабът се връща в Пърл Харбър — „от учение в Южния океан“ — взел самолет за Хавай.

Репортерите дошли с него. Защото, ако по някаква случайност Шейн Скофийлд или който и да е друг оцелял от полярната станция „Уйлкс“ е на борда на „Уосп“, щели да получат сензационен материал.

Ала когато стигнали на пристанището, Трент видял Чък Козловски да стои до син буик. И се вцепенил. Зачудил се защо главният сержант е там. Усъмнил се, че ГРК е победила — като в Перу — и Козловски е дошъл да поздрави предателите. Защото, ако Скофийлд е оцелял, Групата със сигурност щяла да го елиминира.

Когато видели лейтенанта да слиза от кораба и да се качва в буика, Трент и двамата репортери се обърнали към единствения човек, способен да се справи с Чък Козловски.

Джак Уолш.

— Кой можеше да си го помисли? — каза приближилият се към тях капитан. — Стоя на мостика на опустошения си кораб и си върша работата, когато пристига радистът и ми казва, че някакъв тип искал да говори с мен по външната линия. Било нещо спешно за лейтенант Скофийлд. И името му било Андрю Трент. — Уолш се усмихна. — Реших, че трябва да се обадя.

Скофийлд изумено поклати глава.

— Преживял си много — прегърна го през рамо Трент.

— Някой път трябва да ми разкажеш за Перу — отвърна Шейн.

— Ще ти разкажа, непременно. Но първо имам едно предложение. Нещо против да се появиш на първа страница на „Уошингтън Поуст“?

Скофийлд просто се усмихна.

 

 

На 23 юни, два дни след пристигането на „Уосп“ в Пърл Харбър, „Уошингтън Поуст“ публикува на първа страница материал и снимка, показваща Шейн Скофийлд и Андрю Трент, държащи помежду си предишния брой на вестника. Отдолу бяха поместени факсимилета от официалните им смъртни актове, издадени от морската пехота на САЩ. Смъртният акт на Скофийлд бе отпреди три дни, този на Трент — отпреди повече от година.

Заглавието гласеше:

СПОРЕД ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА САЩ

ТЕЗИ ДВАМА МЪЖЕ ОФИЦИАЛНО СА МЪРТВИ

Репортажът за събитията в полярната станция „Уилкс“ — на цели три страници — беше написан от Питър и Алисън Камерън.

В други статии се разказваше за ГРК и системното внедряване на агенти в елитните бойни части, университетите и частни компании. През следващите шест седмици хората на ГРК бяха издирени в съответните поделения, институции и фирми и им бяха предявени различни обвинения в шпионаж.

Вестниците и телевизионните канали обаче не споменаха нито дума за присъствието на френските и британските войници в „Уилкс“.

В таблоидите изобилстваха слухове за други страни, пратили свои части в полярната станция — Ирак, Китай, дори Бразилия.

В някои среди се твърдеше, че „Уошингтън Поуст“ знаел точно кои са били в „Уилкс“. Един от конкуретните вестници стигна дотам, че публикува съобщение, според което самият президент изненадващо посетил Катрин Греъм, прочутата собственичка на „Поуст“, и я помолил заради американските дипломатически отношения да не съобщава държавите, участвали в събитията. Слухът остана непотвърден.

„Поуст“ обаче не спомена нищо за Великобритания и Франция.

Беше съобщено, че в Антарктида наистина е имало сражение, но упорито се заявяваше, че не било известно кои сили са го водили. Наричаха ги „неизвестните противници“.

Във всеки случай, събитията в полярната станция „Уилкс“ привличаха вниманието на медиите в продължение на цели шест седмици, преди да бъдат забравени.

 

 

Конференцията на НАТО във Вашингтон свърши няколко дни след завръщането на „Уосп“.

Всички телевизионни канали и вестници показаха усмихнатите лица на американските, британските и френските делегати, застанали на стъпалата на Капитолия, ръкуващи се пред националните си флагове и заявявайки, че съюзът е продължен с още двадесет години.

Цитираше се изказването на френския представител, мосю Пиер Дюфресне: „Това е най-здравият съюз на земята“. На въпроса на какво се дължи това, той бе отговорил: „От нашето искрено приятелство“.

 

 

Либи Гант лежеше в самостоятелната си стая в болницата на военноморския флот в Пърл Харбър. През прозореца се процеждаха слънчевите лъчи и огряваха леглото. Гант все още беше в кома.

— Либи? Либи? — проникна в съзнанието й женски глас.

Тя бавно отвори очи и видя сестра си Денийз да стои до нея.

Денийз се усмихна.

— Здрасти, спяща красавице.

Гант положи усилие да вдигне клепачите си докрай.

— Здрасти.

— Имаш гостенин — каза сестра й.

— Какво?

Денийз кимна наляво. Либи погледна и видя Скофийлд, който спеше на стола до прозореца.

Огледалните очила бяха вдигнати над челото му и разкриваха очите му, с двата прорязващи ги белега.

— Тук е откакто му оправиха реброто — прошепна Денийз. — Не искаше да си тръгне, докато не дойдеш в съзнание. Даде интервю за „Уошингтън Поуст“ и каза на останалите да дойдат, когато се свестиш.

Гант се усмихна, гледайки спящия Скофийлд.