Матю Райли
Експлозивно (7)

ПЕТА АТАКА
16 юни, 15:51

— Божичко — промълви Срамежливият.

— Колко време остава до пристигането им? — попита Райли.

Скофийлд не откъсваше очи от екрана. Погледна към прозореца в долната му част, където бавно се въртеше схематично изображение на снегоход на въздушна възглавница. Под него пишеше:

„СНЕГОХОД НА ВЪЗДУШНА ВЪЗГЛАВНИЦА БЕЛ ТЕКСТРЪН СЕР. № 7-S

(ВЕЛИКОБРИТАНИЯ)“.

— Това е СВС — каза Симънс, сякаш не можеше да повярва. — Това е шибаната СВС.

— Спокойно, Срамежлив — рече Скофийлд. — Още сме живи.

Той се обърна към Райли.

— Отстоят на петдесет и четири километра. Движат се със сто и трийсет километра в час.

— И определено не са настроени приятелски — отбеляза Книгата.

— Петдесет и четири километра при скорост сто и трийсет километра в час — каза лейтенантът, — това прави…

— Двайсет и пет минути — изпревари го Аби.

— Двайсет и пет минути. — Скофийлд мъчително преглътна. — Мамка му!

В стаята се възцари тишина.

Шейн чуваше ускореното дишане на Симънс.

Всички гледаха Скофийлд и чакаха да вземе решение.

Той дълбоко си пое дъх и се опита да прецени положението. СВС, британската Специална военновъздушна служба, най-опасните специални сили в света, се приближаваха към полярната станция.

И ги водеше Тревър Барнаби — човекът, научил го на всичко, което знаеше за секретните ударни операции. Човекът, който през деветнадесетте години, откакто командваше СВС, нито веднъж не се бе провалял.

Отгоре на всичкото Барнаби заглушаваше радиопредаванията и не позволяваше на Скофийлд да се свърже с „Макмърдо“. Не му позволяваше да се свърже с единствените хора, които бяха в състояние да унищожат френския боен кораб край брега на Антарктика.

Погледна хронометъра.

2:02:31

2:02:32

2:02:33

По дяволите, помисли си Шейн.

До изстрелването им оставаше по-малко от час.

Мамка му. Събитията се развиваха твърде бързо. Като че ли целият свят се беше обединил срещу него.

Скофийлд отново погледна към рояка от точки на екрана, който се приближаваше към станцията.

Двадесет коли. Навярно с по двама-трима души всяка. Това означаваше най-малко петдесет души.

Петдесет души.

А с какво разполагаше той?

Трима здрави морски пехотинци в станцията. Още трима в пещерата. Майката в склада и Змията — заключен с белезници за стълба на ниво Д.

Положението не изглеждаше просто лошо.

Изглеждаше безнадеждно.

Можеше или да се реши на самоубийствена битка със СВС, или да избяга в „Макмърдо“ и да се върне с подкрепления.

Всъщност, нямаше абсолютно никакъв избор.

Погледна малката група, събрала се около него.

— Добре. Напускаме станцията.

 

 

Скофийлд бързо крачеше към южния тунел на ниво Д. Стъпките му отекваха високо по студения метален под.

— Какво става? — извика някой от другия край на платформата. Змията. — Проблем ли има, лейтенант?

Шейн се приближи до окования войник. Двамата френски учени стояха на колене от двете му страни и примирено бяха вперили очи пред себе си.

— Ти допусна грешка — каза Скофийлд. — Прекалено рано започна да убиваш собствените си другари. Трябваше да изчакаш, докато се убедиш, че сме обезопасили станцията. Сега към нас се насочват двайсет британски коли, а отникъде не се виждат подкрепления. Ще пристигнат след двайсет и три минути.

Лицето на Каплан остана безизразно.

— И знаеш ли какво — продължи лейтенантът, — когато влязат в „Уилкс“, ти ще си тук.

— Ще ме оставиш в станцията, така ли? — сякаш не можеше да повярва на ушите си Змията.

— Да.

— Няма да го направиш. Нуждаеш се от мен.

Шейн погледна часовника си.

До пристигането на СВС оставаха двадесет и две минути.

— Змия, ти имаше шанс и не се възползва от него. Сега се моли да пробием линията им и да стигнем до „Макмърдо“. Защото, ако не успеем, цялата станция и онова, за което така ревностно се бореше под леда, ще бъдат изгубени завинаги.

Скофийлд спря на входа на южния тунел и се обърна.

— А междувременно можеш да рискуваш с Тревър Барнаби.

С тези думи той се запъти към склада. Майката отново седеше на пода до стената. Когато го чу, вдигна глава.

— Проблеми ли?

— Както винаги — отвърна Шейн. — В състояние ли си да се движиш?

— Какво става?

— Нашият любим съюзник е пратил най-добрите си сили да завладеят станцията.

— Тоест?

— СВС се приближават насам и изобщо не изглеждат добронамерени.

— Колко са?

— Двайсет коли.

— Мамка му! — изруга Нюман.

— Така си помислих и аз. В състояние ли си да се движиш? — Той вече обикаляше около нея, за да види дали може да вземе наведнъж интравенозните й системи.

— Кога ще пристигнат?

— След двайсет минути.

— Двайсет минути?! — повтори Майката. — Плашило…

— Почакай малко. — Шейн тъкмо бе хванал двете торбички с течност.

— Плашило!

Той спря и я погледна.

— Престани — тихо каза Нюман. — Изчезвай от тук! Моментално изчезвай! Даже да имахме цял взвод с дванайсет войника, пак нямаше да можем да се справим с рота командоси от СВС.

— Майко…

— Плашило, СВС не са редовна бойна част като нас, знаеш го. Те са убийци, професионални убийци. Обучени са да навлизат във вражеска зона и да избиват всеки, който им се изпречи пред очите. Не взимат пленници. Не задават въпроси. Просто убиват. — Майката замълча за миг. — Трябва да евакуираш станцията.

— Знам.

— А не можеш да го направиш с еднокрака стара вещица като мен. Ако искаш да пробиеш блокадата, се нуждаеш от здрави хора, които могат да се движат бързо.

— Няма да те оставя тук…

— Плашило! Трябва да стигнеш до „Макмърдо“! Трябва да доведеш подкрепления!

— И после?

— Какво после? Ще се върнеш тук с цял батальон морски пехотинци, ще очистиш тия английски копелета и ще избавиш девойката. Ето какво.

Скофийлд безмълвно я гледаше. Нюман издържа погледа му.

— Върви — тихо рече тя. — Побързай! Аз ще се оправя.

Лейтенантът продължаваше да мълчи.

Майката небрежно сви рамене.

— Искам да кажа, една хубава целувка от готин мъж като теб веднага ще…

В този момент Шейн неочаквано се наведе напред и бързо я целуна по устните. Съвсем невинна целувка, ала очите на Майката се разшириха.

Той се изправи. Майката дълбоко си пое дъх.

— Леле мале.

— Потърси място, където да се скриеш — каза Скофийлд. — Ще се върна. Обещавам.

И излезе от склада.

 

 

Двигателят зарева.

Седнал зад кормилото, Срамежливият натисна педала. Стрелката на тахометъра скочи на 6000 оборота в минута.

Втората кола също се плъзна по утъпкания сняг и спря до тази на Симънс.

В слушалката му се разнесе гласът на Бък Райли:

— Остават петнайсет минути, Срамежлив. Да вървим да натоварим хората.

Скофийлд бързо крачеше по външния тунел на ниво Б и си погледна часовника.

Още петнадесет минути.

— Лисица, чуваш ли ме? — каза лейтенантът по интеркома. Докато чакаше отговор, вдигна ръка пред микрофона си.

— Да тръгваме! — извика той.

Останалите обитатели на „Уилкс“ — Аби и тримата учени — Луелин, Харис и Робинсън — почти тичешком излязоха от стаите си.

Облечени в дебели черни якета, Луелин и Робинсън минаха покрай него и се насочиха към централната шахта.

Внезапно в ухото му се разнесе гласът на Гант:

— Плашило, тук Лисица, чувам те. Няма да повярваш какво намерихме тук долу.

— Хм, а ти няма да повярваш какво има тук горе — измърмори Скофийлд. — Извинявай, Лисицо, но се налага да ми разкажеш по-късно. Имаме страхотен проблем.

Към станцията се приближава рота командоси от СВС. Ще пристигнат след четиринайсетина минути.

— Господи! Какво ще правиш?

— Изтегляме се. Трябва да се върнем в „Макмърдо“ и да доведем подкрепления.

— Какво да правим ние?

— Просто останете там. Насочете оръжията си към басейна и стреляйте по всичко, което подаде глава на повърхността.

Докато говореше, той се озърна наоколо. Не виждаше Кърсти.

— Виж, Лисицо, трябва да вървя — каза лейтенантът.

— Пази се, Плашило.

— И вие. Плашило, край.

Скофийлд се завъртя на пети.

— Къде е момичето? — извика той.

Не получи отговор. Аби Синклер и ученият на име Харис бързаха да изнесат най-ценните вещи от стаите си. Понесъл малък вързоп в ръце, Харис изтича покрай него.

Шейн видя Аби да излиза в коридора. Метеороложката в движение обличаше тежка синя канадка.

— Аби! Къде е Кърсти?

— Струва ми се, че се върна в стаята си!

— А къде е тя?

— Надолу по тунела! Отляво — извика Синклер и посочи с ръка.

Той се затича по външния тунел на ниво Б.

Дванадесет минути.

Отваряше всички врати, край които минаваше.

Първата. Спалня. Пуста.

Втората. Заключена. Със знака за биологична опасност. Биотоксикологичната лаборатория. Кърсти нямаше да е там.

Третата. Натисна бравата.

И се закова на място.

До този момент не беше влизал в тази стая. Приличаше на хладилна камера, навярно където държаха замразената храна. „Вече не“ — помисли си Скофийлд. Сега в хладилната камера съхраняваха нещо друго.

Три трупа.

Самурай, Мич Хийли и Холивуд. Лежаха по гръб.

След сражението с французите, лейтенантът бе наредил да оставят телата на загиналите му войници в някакъв фризер, за да се запазят, докато се върнат у дома. Очевидно ги бяха донесли тук.

В камерата обаче имаше още един труп. Той лежеше до Холивуд и беше покрит с кафяв конопен чувал.

Шейн се намръщи.

Не можеше да е на някой от френските командоси, защото не ги бяха местили… После внезапно се сети.

Това беше Бърнард Олсън.

Ученият, в чието убийство обвиняваха Джеймс Реншоу. Обитателите на „Уилкс“ трябва да бяха оставили трупа му тук.

Скофийлд си погледна часовника.

Единадесет минути.

След като се беше свестил на леглото в стаята на Реншоу, ученият го беше помолил нещо странно. Ако има възможност, да провери езика и очите на Олсън.

Не разбираше какво общо могат да имат, ала Реншоу твърдеше, че това щяло да докаже невинността му.

Десет минути и тридесет секунди.

„Нямам време. Трябва да напусна станцията.“

Ала Реншоу му бе спасил живота…

„Добре.“

Скофийлд бързо влезе в хладилното помещение и коленичи до трупа. После отметна кафявия чувал.

Бърнард Олсън го гледаше със студени, безжизнени очи. Беше грозен човек — дебел и плешив, с месесто набръчкано лице. Кожата му бе абсолютно бяла.

Без да губи време, лейтенантът разгледа очите му.

Краищата им бяха възпалени и тъмночервени.

После насочи вниманието си към устата.

Устните му бяха стиснати. Опита се да ги разтвори, но те не помръднаха.

Скофийлд със сила разтвори устните, за да разгледа езика.

— Пфу! — Когато го видя, Шейн потръпна и преглътна. Пригади му се.

Бърни Олсън беше отхапал езика си.

Десет минути.

„Достатъчно, време е.“

Той се затича към вратата и докато минаваше покрай трупа на Мич Хийли, грабна от пода каската му.

Скофийлд излезе от хладилната камера в момента, в който Кърсти дотича до външния тунел на ниво Б.

— Трябваше да си взема канадка — оправда се тя. — Другата беше мокра…

— Хайде — прекъсна я Шейн, хвана я за ръка и я задърпа със себе си.

Когато влязоха в тунела, водещ към централната шахта, лейтенантът чу някой да вика:

— Чакайте ме!

Той се обърна.

Беше Реншоу. Ученият бързаше, доколкото му позволяваха късите крака. Носеше тежка синя канадка и стискаше дебела книга подмишница.

— Какво правите, по дяволите? — попита го Скофийлд.

— Трябваше да взема това — посочи със свободната си ръка книгата Реншоу и мина пред тях.

Лейтенантът и Кърсти го последваха.

— Толкова ли е важно? — извика Шейн.

— Това доказва невинността ми! — отвърна ученият.

 

 

Навън имаше снежна виелица.

Снегът зашиба лицето на Скофийлд, когато тримата с Кърсти и Реншоу излязоха от станцията.

Оставаха осем минути.

Двете големи бели коли на морските пехотинци вече бяха пред главния вход. Райли и Симънс стояха до тях и помагаха на обитателите на „Уилкс“ да се качат в едната.

Планът на Скофийлд беше прост.

Снегоходът на Срамежливият побираше шестима души. С него щяха да тръгнат всички цивилни — Аби, Луелин, Харис, Робинсън и Кърсти, плюс самия Симънс.

Книгата и Скофийлд щяха да ги охраняват.

Райли щеше да управлява втората им кола, а Скофийлд — оранжевия снегоход на французите. Джеймс Реншоу, реши лейтенантът, щеше да пътува с него.

Срамежливият затвори плъзгащата се врата. Книгата скочи на възглавницата на своята кола и изчезна в кабината, за да се появи отново след няколко секунди с голям черен куфар в ръце. Сержантът го понесе към Скофийлд и го остави на снега.

— Контрол на вредителите! — извика Райли.

Шейн забърза към куфара.

— Вземете — каза той на Реншоу. — Сложете си я — и му подаде каската, която бе взел на излизане от хладилното помещение. После грабна куфара и се запъти към френския снегоход.

 

 

Седем минути.

Скофийлд скочи на възглавницата и отвори плъзгащата се врата. Реншоу му подаде куфара и той го хвърли вътре.

После се качи в кабината и седна зад кормилото. Ученият го последва и затвори вратата.

Шейн завъртя ключа.

Двигателят изрева.

Голямото двуметрово витло се завъртя, постепенно набра скорост като перка на стар двумоторен самолет и внезапно се превърна в мъгляво въртящо се петно.

Под черната гумена възглавница се задействаха още четири по-малки витла. Възглавницата се изду като балон и снегоходът бавно се издигна над земята.

Скофийлд завъртя оранжевата кола и я доближи до двете бели американски машини.

През бронираното предно стъкло се виждаше югозападният хоризонт.

На фона на зловещото му сияние се очертаваха тъмни сенки. Малки черни точки, които сякаш оставяха след себе си прашна мъгла.

Британските снегоходи.

Приближаваха „Уилкс“.

— Добре, да се махаме от тук — каза по интеркома Скофийлд.

 

 

Трите американски машини се понесоха по ледената равнина с огромна скорост. Райли и Скофийлд се движеха от двете страни на Срамежливия.

Насочиха се на изток към „Макмърдо“. Движеха се покрай брега, като заобиколиха скалата, която се извисяваше над големия залив. Разстоянието по права линия между двете му най-издадени в океана точки беше около километър и половина, но пътуването по суша бе почти тринадесет километра.

Скофийлд погледна назад. Британските снегоходи се приближаваха към „Уилкс“ откъм запад и юг.

— Трябва да са акостирали в някоя от австралийските бази — каза по интеркома лейтенантът. Най-вероятно в Кейси, помисли си той. Тя беше най-близката, на около хиляда и сто километра западно от „Уилкс“.

— Шибани австралийци — разнесе се гласът на Срамежливия.

 

 

На осем километра от там, седнал в един от произведените в Америка снегоходи Бел Текстрън 7-S, бригаден генерал Тревър Д. Барнаби безизразно гледаше през бронираното предно стъкло.

Той бе висок, петдесет и шест годишен мъж, с бръсната глава и остра черна козя брадичка.

— Значи бягаш, Плашило — каза англичанинът. — Умен си.

— Насочват се на изток, господин генерал — докладва младият ефрейтор от радиопулта до него. — Покрай брега.

— Прати осем коли след тях — нареди Барнаби. — Да ги избият. Всички останали продължават към станцията според плана.

— Слушам.

 

 

Спидометърът в снегохода на Скофийлд показваше сто и тридесет километра в час. Снегът яростно брулеше предното стъкло.

— Приближават се, господин лейтенант! — извика в слушалката му Симънс.

Шейн рязко завъртя глава надясно и ги видя.

Няколко британски коли се бяха отделили от главната група и преследваха американските машини.

— Другите продължават към станцията — каза Райли.

— Знам — отвърна Скофийлд. — Знам.

Реншоу стоеше в задната част на кабината и изглеждаше малко смешен с прекалено голямата каска на Мич Хийли.

— Господин Реншоу — рече лейтенантът.

— Да.

— Време е да помогнете с нещо. Бихте ли отворили онзи куфар?

Ученият незабавно застана на колене и отключи ключалките му.

Скофийлд продължи да шофира, като през няколко секунди се обръщаше да погледне назад.

— Мамка му! — възкликна Реншоу, когато вдигна капака и видя какво има вътре.

В този момент някъде отвън се разнесе внезапен екот и Шейн отново се завъртя.

Познаваше този звук… И после я видя.

— О, не… — изпъшка той.

 

 

Първата ракета се заби в снега точно пред снегохода му.

Взривът отвори триметрова дупка и миг по-късно колата прелетя над нея.

— Завийте към сушата! — извика лейтенантът, когато зърна скалата на стотина метра наляво.

Докато говореше, отново завъртя глава и видя преследващите ги британски машини.

И втората ракета.

Тя беше бяла, цилиндрична и оставаше зад себе си димна опашка. Противотанкова „Милан“.

Реншоу също я забеляза.

— Божичко!

Скофийлд настъпи педала до дупка.

Ала ракетата се приближаваше твърде бързо.

Прекалено бързо.

Внезапно, в последния момент, лейтенантът силно завъртя кормилото и снегоходът рязко зави наляво към ръба на скалата.

Ракетата се стрелна пред носа на колата и Скофийлд инстинктивно отново зави надясно.

— Не карайте по права линия! — извика по микрофона си той. — Не им позволявайте да се прицелят във вас!

Трите американски снегохода едновременно започнаха да се движат на зиг-заг над равния антарктически терен. Въздухът се разтърсваше от оглушителни експлозии. От земята избухваха облаци сняг и пръст.

Скофийлд отчаяно се бореше с кормилото и избягваше ракетите.

— Куфара! — извика на Реншоу. — Куфара!

— Ясно. — Ученият извади отвътре черна тръба, дълга около метър и половина.

— Добре — каза Шейн и рязко нави волана надясно. Реншоу изгуби равновесие и се блъсна в стената на кабината. — Монтирайте тръбата върху приклада!

Геофизикът извади приклада от куфара. Приличаше на пушка без цев — само ръкохватка и спусък. Компактната черна тръба с изщракване влезе в гнездото си.

— Добре, господин Реншоу. Току-що сглобихте „Стингър“. А сега го използвайте.

— Как?

— Отворете вратата! Поставете приклада на рамото си. Насочете го срещу лошите и когато чуете сигнала, натиснете спусъка! Той ще се справи с останалото!

— Ясно… — колебливо отвърна Реншоу.

Отвори дясната врата и вътре веднага нахлу ледения вятър. Ученият с мъка се задържа на крака.

Притисна стингъра към рамото си. През оптичния мерник за нощна стрелба видя водещия британски снегоход. Машината засия в зелено…

И внезапно Реншоу чу глух звън.

— Чувам сигнала! — възбудено извика той.

— Тогава натиснете спусъка!

Реншоу натисна спусъка.

 

 

Откатът го събори на пода на кабината.

Ракетата се стрелна напред. Изригналия от задната страна на оръжието огън пръсна на парчета прозорците зад Реншоу.

Стингърът полетя към британския снегоход. Димната му следа грациозно описваше спирала във въздуха и сочеше траекторията му.

— Лека нощ — каза Скофийлд.

Ракетата улучи водещата кола и я взриви.

Другите снегоходи обаче безмилостно продължиха напред. Един от задните прелетя през горящите останки.

— Чудесен изстрел, господин Реншоу! — рече лейтенантът, макар отлично да знаеше, че ученият нямаше абсолютно никаква заслуга за попадението.

Скофийлд правилно бе предположил, че британците ги обстрелват с противотанкови ракети „Милан“. Но както му беше известно, те бяха предназначени за бронирани машини, а не за коли, движещи се с повече от шестдесет и пет километра в час.

Ракетите земя-въздух МИМ–92 „Стингър“ бяха съвсем друго нещо. Бяха създадени за стрелба срещу реактивни самолети. Бяха създадени за стрелба срещу машини, развиващи свръхзвукова скорост. И бяха повече от способни да улучат снегоход, движещ се едва със сто и тридесет километра в час.

Освен това Скофийлд знаеше, че стингърът е най-лесното за използване оръжие. Просто го насочваш, чуваш сигнала и натискаш спусъка. Ракетата върши останалото.

В кабината зад лейтенанта Реншоу тромаво се изправи. Когато възстанови равновесието си, погледна през страничната врата и видя горящите останки от британския снегоход.

— Леле — промълви ученият.

 

 

Другите седем британски коли се приближаваха.

— Книга! — извика по интеркома Срамежливият. — Нуждая се от помощ!

— Дръж се! Идвам! — отвърна Райли и зави надясно. Заобиколи и мина зад Симънс, като пресече пътя на противника.

Книгата завъртя глава в същия момент, в който по страничните прозорци заваля град от куршуми. Появиха се драскотини, ала бронираното стъкло издържа.

Британците бяха съвсем близо. Може би само на двадесет метра.

И се приближаваха към трите американски снегохода като гладни акули.

— Книга! Помогни ми!

Райли бе точно зад Срамежливият.

От дясната им страна обаче се носеха четири британски коли.

Сержантът отвори един от страничните прозорци с дулото на автомата си и натисна спусъка. Куршумите очертаха линия в леда край най-близката вражеска машина.

Тя рязко зави, блъсна предницата на Райли и ударът го изхвърли от седалката.

— Плашило? Къде си? — извика той.

Книгата се върна на мястото си и погледна през страничния прозорец. Британският снегоход беше толкова близо, че виждаше водача му — мъж в черно, с характерната черна маска на СВС. Отзад пътуваха още двама души. Единият отвори вратата.

Готвеха се да се прехвърлят при него…

Внезапно в британската машина проблесна ярка светлина. Бронираните й прозорци се пръснаха и изхвръкнаха от рамките си.

Пред удивения поглед на Райли снегоходът до него избухна в пламъци и изостана. Той се озърна през рамо и видя, че Скофийлд го заобикаля. Димната следа от стингъра все още висеше във въздуха пред него.

— Благодаря, Пла…

— Книга! Отляво! — предупреди го лейтенантът.

Ударът отново го събори и светът се завъртя.

Райли изгуби ориентация. Опитваше се да се върне на седалката, когато колата отново се разтърси, този път блъсната отдясно.

— Плашило! — извика Бък.

 

 

— … Имам сериозен проблем!

— Виждам те, Книга! Виждам те! Идвам! — Скофийлд се взираше през бруленото от снега предно стъкло на снегохода си.

Райли летеше над ледената равнина пред него. Двете черни британски машини от двете му страни се редуваха да го блъскат.

— Реншоу! Кога ще сте готов със следващия стингър?

— Още малко… — отвърна ученият, докато припряно се опитваше да монтира нова тръба върху приклада.

— Дръж се, Книга! — каза Скофийлд.

Той натисна педала и скоростта незабавно се увеличи.

Оранжевият снегоход постепенно изпревари трите коли отляво. После внезапно зави пред тях. Симънс бе на двадесетина метра вляво от Скофийлд.

— Срамежлив! — повика го лейтенантът.

— Да!

— Приготви се да се приближиш и да прибереш Книга!

— Какво?

— Просто се приготви! — Шейн извади автомата си и се обърна към учения. — Господин Реншоу…

— Да?

— Дръжте се.

С тези думи Скофийлд изключи от скорост и рязко завъртя кормилото надясно.

 

 

Снегоходът направи пълно завъртане точно пред двете британски машини.

Шейн незабавно превключи на задна.

И тръгна назад.

Със сто и тридесет километра в час!

Пред Книга и британците!

Пъхна дулото на автомата си през страничния прозорец и натисна спусъка.

Предното стъкло на лявата британска кола избухна. Мъжете на предните седалки бяха разкъсани от града от куршуми.

Снегоходът се откъсна от Книга и изостана назад в далечината.

Колата отляво на Райли вече я нямаше, но другата отдясно продължаваше да го блъска.

Внезапно британците отвориха страничната си врата и от нея се показа дебела черна тръба. Гранатохвъргачка М–60.

— Мамка му! — възкликна Книга.

От тръбата изригна пламък и секунди по-късно цялата стена на снегохода на Райли избухна.

След миг през дупката влетя нещо малко и черно и изтрака на пода.

Сержантът веднага го видя.

Цилиндричен предмет със сини цифри отстрани. Приличаше на обикновена граната, ала Книгата знаеше, че е нещо много по-страшно.

Азотна граната.

Характерното оръжие на СВС.

Най-модерната граната в света. Тя дори притежаваше защитен механизъм, който не позволяваше да я вдигнеш и да я хвърлиш обратно. Стандартно време на взривяване: пет секунди.

„Бягай!“

Райли се хвърли към лявата страна на кабината и светкавично отвори плъзгащата се врата.

Пет…

Леден антарктически вятър зашиба лицето му. Снегът почти го заслепи. Той нямаше да го убие, но ако паднеше на земята, можеше да… Обаче азотната граната означаваше сигурна смърт.

Четири… Три…

Книгата се измъкна навън и в движение затръшна вратата след себе си. Легна върху черната гумена възглавница. Лицето му беше притиснато към прозореца. Яростният вятър пищеше в ушите му.

Две… една…

Молеше се бронираните стъкла да издържат… Азотната граната избухна.

Леденосиният азот плисна в стъклото пред лицето му. Той инстинктивно отдръпна глава.

И удивено зяпна вътрешността на кабината. Свръхохладената течност бе обляла всички открити повърхности.

Всички открити повърхности.

По вътрешната страна на прозореца се стичаше лепкаво синкаво желе. Райли облекчено въздъхна. Бронираното стъкло все пак беше издържало.

И в следващия миг… праааас!…

Той отскочи назад точно, когато по прозореца плъзнаха хиляди тънки пукнатини. Под въздействието на азота, стъклото светкавично се свиваше.

— Книга!

Сержантът се обърна и видя снегохода на Симънс да се приближава към неговия. Срамежливият седеше зад кормилото.

— Качвай се!

Страничната врата се отвори. Гумените възглавници на двете машини се докоснаха за миг и отново се разделиха.

— Скачай! — извика по микрофона си Симънс.

Райли се изправи на крака.

— Хайде! — настойчиво каза Срамежливият.

Сержантът се опитваше да не откъсва очи от отново приближаващата се възглавница; да не гледа към снега, който се носеше между двете коли със сто и тридесет километра в час.

В периферното му зрение се появи нещо.

Черната британска машина мина зад снегохода на Симънс.

— Помощ, Плашило! — извика по интеркома Срамежливият.

Страничната врата на черната кола се отвори и отвътре се подаде противотанкова ракетохвъргачка „Милан“.

Райли видя познатото облаче дим. Ракетата полетя във въздуха и в този момент той разбра, че е закъс…

— Книга! За Бога, скачай! Веднага! По дяволите!

Райли скочи.

 

 

Беше във въздуха.

С периферното си зрение видя, че британският снегоход избухва, улучен от американски стингър. Ала преди това бе изстрелял ракетата си.

После ръцете му внезапно се вкопчиха в черната възглавница на колата на Симънс и Книгата забрави за всичко останало.

Точно когато краката му щяха да докоснат земята, успя да намери опора и вдигна очи. Тъкмо навреме, за да види, че ракетата улучва задната част на вече изоставения му снегоход и го взривява.

 

 

— Прибра ли го? — попита по интеркома Скофийлд.

Той все още се движеше пред Срамежливия. И все още заднешком.

— Да — потвърди Симънс. — Вътре е.

— Добре.

И тогава чу изстрелите.

Лейтенантът рязко завъртя глава наляво.

Британците, които бяха взривили колата на Райли. Само че сега от отворената им врата се подаваше страховита наглед картечница. Тежкото оръжие беше монтирано на тринога и от дулото му с оглушителен грохот бълваха почти еднометрови огнени езици. По корпуса на снегохода на Срамежливия се появиха дупки и пукнатини. Зад витлото му оставаше тънка следа черен дим. Скоростта му видимо започна да намалява.

— Плашило! — извика Симънс. — Имаме сериозен проблем!

— Идвам! — отвърна Скофийлд.

— Улучиха ме зле и не мога да поддържам скорост! Трябва да прехвърля част от товара!

Лейтенантът бързо прецени ситуацията. Продължаваше да се движи заднешком по ледената равнина. Колата на Срамежливият бе от дясната му страна, британците — отляво.

— Господин Реншоу… — каза той накрая.

— Да?

— Поемете управлението.

— Моля?

— Почти същото е като да шофирате лек автомобил, само че реагира малко по-бавно.

Ученият зае неговото място и хвана волана.

— А сега затворете очи.

— А?

— Просто затворете очи — рече Скофийлд, спокойно вдигна автомата си…

… и стреля в предното стъкло!

Реншоу покри лицето си с длани, за да се предпази от разлетелите се остри парченца. Когато отново отвори очи, видя двата снегохода, които се носеха по ледената равнина „зад“ него.

— Добре — каза лейтенантът, — минете пред черния.

Дребният геофизик внимателно завъртя кормилото.

Машината бавно се плъзна наляво и застана пред британците, които бяха улучили колата на Симънс.

— Дръжте този курс — нареди Скофийлд.

Прехвърли ремъка на автомата на шията си и зареди автоматичния си пистолет.

— Добре, господин Реншоу. Сега натиснете спирачки. Ученият изненадано го погледна.

— Какво?

После разбра какво иска Скофийлд.

— О, не. Не говорите сериозно…

— Просто го направете.

— Хм…

Реншоу поклати глава, дълбоко си пое дъх и с два крака натисна педала.

 

 

Снегоходът изгуби цялата си инерция и британската машина с пълна скорост се блъсна в носа му.

Ученият се бе приготвил за удара. Тялото му рязко отскочи назад. Когато погледна, не можа да повярва на очите си. Скофийлд се провираше през разбитото предно стъкло. И се изкачи на покрива.

 

 

Закачените с носовете си една за друга коли представляваха невероятна гледка. И двете се носеха напред — само че едната беше обърната назад.

С три плавни крачки Скофийлд се прехвърли върху предния капак на черния снегоход. Стреля през стъклото и видя, че мъжът зад кормилото пада, облян в кръв.

Ала в кабината имаше още двама командоси, които всеки момент щяха да насочат оръжията си срещу него.

Лейтенантът се затича и скочи върху покрива в същия миг, в който отвътре заехтяха автоматични изстрели.

Скофийлд се плъзна и легна по гръб отгоре. Лявата врата все още беше отворена. Претърколи се по корем, протегна дясната си ръка надолу и стреля по невидимия враг със своя МР–5.

Патроните му свършиха. Шейн се заслуша. Ако някой от двамата командоси бе останал жив, всеки момент щеше да се появи на покрива.

Отвътре не излизаше никой. Оглушителната канонада на тежката картечница беше престанала. Чуваше се само воят на вятъра.

Скофийлд прехвърли тялото си през ръба и се вмъкна вътре през страничната врата.

Не бе оцелял нито един от британците. Тримата лежаха на пода в кабината, покрити с кръв.

Насочи се към шофьорската седалка.

— Господин Реншоу, чувате ли ме?

 

 

Джеймс Реншоу стискаше кормилото на оранжевия френски снегоход толкова силно, че пръстите му бяха побелели. Все още се движеше назад с невероятна скорост.

— Да, чувам ви — отвърна той.

— Искам да завъртите колата с носа напред — каза Скофийлд. — И после да помогнете на Срамежливия. Трябва да качите двама от неговите пътници, за да може да поддържа нормална скорост.

— Не мога! — възрази ученият. — Вие му помогнете.

— Господин Реншоу…

— Добре, добре.

— Искате ли да ви инструктирам?

— Не. Сам ще се оправя.

— Тогава действайте. — В следващия момент ученият видя как управляваният от Скофийлд черен британски снегоход завива наляво и се насочва към повредената кола на Симънс.

— Добре — каза си Реншоу. — Видях как го прави, не може да е чак толкова сложно.

Той изключи от скорост и усети, че тежката машина забавя ход.

— Хайде сега…

И рязко завъртя кормилото надясно.

Носът описа сто и осемдесет градусова дъга и колата — мили Боже! — отново потегли напред.

Реншоу се смая. Превключи на скорост.

— Да му се не види — възкликна дребният учен. — Успях. Успях!

— Поздравления, господин Реншоу — разнесе се в слушалката му гласът на Скофийлд. — Виждал съм хлапетата с шейни да правят още по-ловки завъртания. А сега, ако не възразявате, бихте ли си домъкнали задника насам? Срамежливият има нужда от помощта ни.

 

 

Снегоходът на лейтенанта се приближи до този на Симънс.

Двете коли изглеждаха ужасно. Бялата бе надупчена от куршуми. Черната нямаше предно стъкло.

Трите останали британски машини кръжаха наоколо, пресичаха пътя им и заобикаляха зад тях.

Скофийлд още повече скъси разстоянието, така че отворената му лява врата да е точно срещу дясната на Срамежливия.

— Прати двама от пътниците си при мен! — извика лейтенантът. — Реншоу ще вземе още двама!

— Прието, Плашило! — отвърна Симънс.

Скофийлд натисна бутона на автопилота и се изправи до вратата. Книгата стоеше в белия снегоход на по-малко от два и половина метра. С него беше Кърсти.

— Добре! — каза по интеркома Шейн, когато Срамежливият се приближи до него. — Прехвърли я!

Райли излезе на възглавницата и помогна на момичето. Детето изглеждаше уплашено до смърт.

Скофийлд протегна ръце.

— Хайде, миличка! — извика той. — Можеш!

Кърсти колебливо пристъпи напред.

Земята стремглаво се носеше в пролуката помежду им.

— Дай ръце! Скачай! Ще те хвана!

Тя скочи.

Плах момичешки скок.

Скофийлд се наведе напред, хвана я за канадката и я изтегли в кабината на черния снегоход.

— Добре ли си? — попита той.

Кърсти тъкмо отвори уста да му отговори, когато колата се разтърси от мощен удар. Двамата полетяха към отворената врата. Момиченцето с писък се изтърколи навън, но Скофийлд светкавично се пресегна и го хвана за ръката.

Ударът дойде отдясно.

Друг британски снегоход.

Издърпа Кърсти обратно в кабината и се приготви за следващия удар.

Ала вместо това цялата дясна стена на машината се изви навътре.

Детето извика и Скофийлд се хвърли отгоре му, за да го предпази от разхвърчалите се останки. После погледна към британската кола.

Но не я видя.

Имаше само дим.

В следващия миг чу тропот на крака по възглавницата и зърна два призрачни силуета да влизат в кабината с насочени напред автомати.

 

 

Двамата командоси от СВС се появиха от гъстия дим. Скофийлд безпомощно лежеше на пода върху Кърсти.

— Плашило! Наведи се! — извика в ухото му Райли.

Той се наведе и чу над главата си свистенето на куршуми. Първият британец се строполи като камък. Сержантът го беше улучил от другия снегоход.

Вторият командос се сепна за миг и Скофийлд се възползва от объркването му. Скочи на крака като котка, метна се отгоре му и двамата тежко се стовариха върху арматурата на колата.

Британският войник светкавично му нанесе два удара в гърлото и гърдите. Лейтенантът чу едно от ребрата му да изпуква. И се преви надве. Другият го хвана за яката и колана и го изхвърли през разбитото предно стъкло.

Скофийлд падна върху предния капак на снегохода. Боляха го гърдите и не можеше да си поеме дъх. Закашля се и изхрачи кръв. Вдигна поглед…

… точно в момента, в който командосът вадеше пистолета си от кобура.

При вида на оръжието, дишането му внезапно се върна и всичко стана ясно.

Намираше се на летящ над земята снегоход. С Командос на борда и изваден пистолет.

Това означаваше сигурна смърт.

Претърколи се напред към заобления нос на колата. Пред очите му се появи черната гумена възглавница. Земята се носеше под него със сто и двадесет километра в час.

„Ще умреш…“

Скофийлд се хвана за възглавницата с две ръце и бързо спусна крака пред носа. Подметките му докоснаха снега и започнаха да се пързалят.

Действията му като че ли развеселиха британския войник в кабината. Насочил автоматичния си пистолет напред, той се забави за миг.

Лейтенантът погледна нагоре и му се усмихна. Другият отвърна на усмивката му. И се прицели в челото му.

В този миг Скофийлд наведе глава под възглавницата. Разнесе се гърмеж, последван от изсвирване на куршум.

Сега висеше от носа на бясно носещия се снегоход. Краката му се влачеха по земята с невероятна скорост.

Изведнъж чу нов звук и вдигна очи. Командосът стоеше върху предния капак над него, гледаше надолу с пистолет в ръка и отново се готвеше да стреля.

Шейн Скофийлд разбра, че му остава една единствена възможност. Пусна гумената възглавница и изчезна под носа на снегохода.

 

 

Ревът на витлата беше оглушителен.

Каската му се блъсна в земята и Скофийлд се плъзна по гръб.

Все едно бе попаднал в центъра на смерч. Зърна вътрешната страна на възглавницата, пред очите му се мярнаха въртящите се перки…

В следващия момент изскочи изпод снегохода и грохотът на двигателя замлъкна.

Без да губи време, той се претърколи по корем, извади магнитната кука и стреля след бързо отдалечаващата се кола.

Магнитната глава полетя във въздуха. Удари се в металната стена на кабината точно над възглавницата, залепи се и кабелът рязко повлече Скофийлд напред като паднал състезател по водни ски, който отчаяно се опитва да се изправи на крака.

Секунда по-късно по снега около него заваляха куршуми.

Той погледна назад.

Втори британски снегоход!

Който се приближаваше, сякаш се готвеше да го смаже.

Стиснал магнитната кука с една ръка, лейтенантът се обърна по гръб, извади колта си и стреля. Куршумите пробиха няколко дупки във въздушната възглавница.

Ала колата продължаваше да го настига.

Трябваше само да се плъзне отгоре му и малко да намали скоростта, за да се спусне по-ниско. Витлата щяха да го накълцат на парчета.

Витлата…

Какво можеше да използва?… Каската.

Скофийлд бързо прибра пистолета в кобура и свали каската си. Трябваше да я хвърли така, че да заподскача високо, за да попадне във витлата на преследващия го снегоход.

Той я хвърли.

Тя полетя назад, удари се в земята и изчезна под британската кола.

Трябваше да е попаднала в предната перка, защото в този момент снегоходът внезапно се превъртя във въздуха, падна върху покрива си и се плъзна около петдесет метра, преди да спре и бързо да се смали в далечината зад него.

Шейн отново се обърна по корем. Парченца лед забрулиха огледалните стъкла на очилата му.

Натисна черния бутон на магнитната кука, който навиваше кабела без да освобождава магнита, и започна да се приближава към задната част на снегохода. Накрая стигна до гумената възглавница. Въздушната струя от голямото витло шибаше лицето му, ала Скофийлд не й обръщаше внимание. Хвана се със свободната си ръка за скобата за завързване на колата и се покатери върху възглавницата.

Пет секунди по-късно застана пред отворената лява врата. Влезе вътре тъкмо навреме, за да види как командосът от СВС силно зашлевява Кърсти през лицето. Детето падна на пода.

— Хей! — извика Скофийлд.

Британският войник рязко се обърна и на лицето му плъзна презрителна усмивка.

— Кърсти — каза Шейн, без да откъсва очи от командоса. — Затвори очи, миличка.

Тя се подчини.

Англичанинът просто го гледаше. Двамата дълго стояха един срещу друг като каубои на пуста улица в Дивия Запад.

Накрая командосът светкавично посегна към кобура си.

Скофийлд направи същото.

Двата пистолета бяха вдигнати едновременно, ала стреля само единият.

— Вече можеш да погледнеш — каза Скофийлд, като пристъпи напред, прекрачи трупа на британеца и се наведе над Кърсти.

Тя бавно отвори очи.

На лявата й скула се образуваше червено петно.

— Добре ли си? — внимателно попита лейтенантът.

— Не — отвърна момиченцето. По бузите му потекоха сълзи. Кърсти извади от джоба си помпичката за астма и дълбоко вдиша два пъти от нея.

— И аз — каза той, взе помпичката и също я използва.

После се изправи и седна зад кормилото. Докато управляваше снегохода, Скофийлд презареди автоматичния си пистолет.

Кърсти се приближи до него.

— Когато… когато падна под колата — каза тя, — си помислих… помислих си, че си мъртъв.

Шейн прибра колта в кобура си и я погледна.

После свали огледалните си очила и приклекна пред нея.

— Хей, всичко е наред. Не се бой. Няма да умра в ръцете ти. Няма да те изоставя. — Той се усмихна. — Не мога да умра. Нали съм героят на тази история?

Кърсти се засмя през сълзи.

И за негова изненада пристъпи напред и го прегърна. Скофийлд я притисна към себе си.

В този момент обаче чу странен шум. Шум, какъвто никога досега не бе чувал.

Висок, ритмичен плисък.

Звучеше като…

Като вълни, разбиващи се в бряг.

Скофийлд внезапно осъзна къде се намират. Бяха близо до морето. Маневрите им по време на преследването ги бяха отвели до стометровите отвесни скали, които се извисяваха над залива.

Той все още държеше Кърсти в прегръдките си. Ала вниманието му привлече нещо друго.

На стената до арматурното табло на британския снегоход имаше малко шкафче. Вратичката му беше отворена. Вътре се виждаха две сребристи цилиндрични кутии, дълги тридесетина сантиметра, с широка зелена ивица по средата. Лейтенантът прочете надписа на едната от тях: ТРИТОНАЛ 80/20.

„Тритонал 80/20 ли? — помисли си той. — За какво им е на британците тритонал?“

Тритонал 80/20 бе концентриран експлозив. Един килограм от него — количеството, което се съдържаше във всяка една от кутиите, — можеше да разруши малка сграда.

Скофийлд внимателно пусна Кърсти, сложи си очилата, приближи се до шкафчето и извади една от гранатите.

После отново се върна при момиченцето.

— Вече си добре, нали?

— Да.

— Чудесно — каза той и прибра кутията в големия джоб на бедрото си. — Защото сега трябва да…

Лейтенантът изобщо не го очакваше.

Ударът го събори на пода.

Снегоходът рязко се наклони наляво.

Шейн погледна през зейналата дупка в дясната стена на кабината и видя една от двете останали британски коли да се движи успоредно на тяхната!

Тя отново ги блъсна.

Силно.

Толкова силно, че снегоходът им се плъзна наляво.

— О, не — промълви Скофийлд. — Не… Последва нов удар.

Наляво се намираха скалите.

С всеки следващ удар, британците ги изтласкваха все по-близо до брега.

 

 

Скофийлд отчаяно въртеше кормилото, но напразно.

Нямаше къде да избяга.

Отново погледна наляво и видя ръба на скалата на по-малко от десет метра от тях. Долу се пенеха могъщи вълни.

Господи…

Разтърси ги нов удар.

Скоро щяха да полетят от ръба на скалите.

Лейтенантът инстинктивно посегна да включи микрофона си, за да повика помощ. Ала каската му я нямаше.

Мамка му.

Без каска не можеше да се свърже с другите.

Нов удар. Този път по-силен.

Снегоходът отново се плъзна наляво.

Пет метра до ръба.

Скофийлд погледна през дупката в стената. Черната британска кола се носеше точно до тях. Тя скъси разстоянието и пак ги блъсна.

Още два метра.

Двете машини бясно летяха край ръба на скалата, на сто метра над вълните на Южния океан.

Докато британците за пореден път леко се отдалечаваха — като боксьор, който отдръпва ръката си и се готви за следващия удар, — Шейн изведнъж видя в далечината зад тях да се появява друг снегоход.

Той премижа.

Оранжевата френска кола.

Но в нея нямаше никой друг, освен…

Реншоу.

Внезапно британците отново ги блъснаха и възглавницата на снегохода на Скофийлд се плъзна над ръба. От него се откъснаха големи буци сняг и изчезнаха в бушуващите морски вълни.

— Ела. — Лейтенантът хвана Кърсти за ръка.

Какво ще… — Тръгваме.

Той я поведе към дупката в дясната стена на кабината.

Черната кола за пореден път се отдалечи и се приготви за фаталния удар.

Шейн мъчително преглътна. Трябваше да разчете времето с абсолютна точност…

Лейтенантът извади автоматичния си пистолет.

Британската машина се насочи към тях.

Последва сблъсък. В този миг Скофийлд скочи върху възглавницата на другата кола и дръпна Кърсти със себе си.

Техният снегоход изскочи от скалата, полетя във въздуха, заби се във водата и се пръсна на хиляди парчета.

Скофийлд и Кърсти се покатериха на покрива. Лейтенантът насочи пистолета си право надолу и стреля три пъти един след друг. В следващия момент двамата се плъзнаха от другата страна на кабината и Шейн видя пред себе си колата на Реншоу.

Оранжевата машина се приближи, точно когато Скофийлд и момичето скочиха от възглавницата на британския снегоход. Ученият незабавно зави наляво.

Лейтенантът погледна назад. На предното стъкло на британската кола аленееше кърваво петно. Някой вътре все още се движеше — очевидно се опитваше да хване кормилото.

Прекалено късно.

Черният снегоход се стрелна от ръба на скалата и за миг увисна високо във въздуха. После земното привличане си каза думата. Машината полетя надолу и изчезна завинаги.

Скофийлд се обърна. Плъзгащата се врата пред него се отвори и на прага се появи усмихнатото лице на Реншоу.

— Е, мога ли да карам това нещо или не? — рече той.

 

 

Оставаше само един британски снегоход. Пред численото превъзходство на противника, той благоразумно ги следваше отдалеч.

Скофийлд взе каската на Реншоу и си я сложи. Включи микрофона.

— Срамежлив, там ли си още?

— Да.

— Всички добре ли са?

— Повече или по-малко.

— А снегоходът?

— Поочукан е, но върви.

— Чудесно. Виж, ако ние се погрижим за последните британци, мислиш ли, че ще успееш да се добереш до „Макмърдо“?

— Определено!

— Добре тогава. — Скофийлд погледна към Кърсти. — Приготви се. Ще ти пратя нов пътник.

Той накара Реншоу да се приближи до колата на Симънс. Искаше да прехвърли момичето при него и да го прати в „Макмърдо“, докато двамата с учения се погрижат за последния британски снегоход.

Двете машини застанаха една до друга.

Страничните им врати се отвориха.

От едната страна се появи Райли. Скофийлд и Кърсти застанаха от другата страна.

Черният снегоход зловещо се носеше на двеста метра зад тях.

— Добре, хайде — разнесе се в слушалката на лейтенанта гласът на Книгата.

— Готова ли си? — попита момичето Шейн.

— Аха.

Двамата заедно излязоха върху възглавницата.

 

 

В кабината на другата кола Срамежливият предпазливо следеше британския снегоход.

— Какво правиш, копеле гадно? — изсумтя Симънс.

 

 

— Добре, прехвърли я! — извика Райли.

Скофийлд и Кърсти пристъпиха напред към ръба на възглавницата. Вятърът безмилостно ги брулеше.

Книгата се пресегна към протегнатите ръце на момичето. Лейтенантът го държеше отзад. Още малко…

Внезапно по интеркома изкънтя гласът на Срамежливия.

— Мамка му! Току-що изстреляха ракета!

Скофийлд и Райли едновременно завъртяха глави.

Първо видяха димната следа.

Тънка бяла спирала във въздуха.

И пред нея — ракетата.

Източникът й — последният британски снегоход.

Противотанковата ракета „Милан“ се носеше ниско над земята. Тя бързо ги настигна, удари се в оранжевата кола на Скофийлд и се взриви.

Снегоходът яростно се разтърси. Лейтенантът изпусна Кърсти и политна назад в кабината. В последния момент зърна Книгата, който също беше изгубил равновесие, олюляваше се напред и отчаяно се опитваше да хване ръцете на падащото между двете възглавници момиче.

 

 

Черната гумена възглавница на единия снегоход закри полезрението на Райли.

Сержантът успя да стисне дланта на Кърсти, притегли я плътно към себе си и се превъртя във въздуха, така че когато паднат на земята, той да поеме удара.

 

 

— Книгата падна! Книгата падна! — извика по интеркома Срамежливият. — Момиченцето е с него!

Оранжевият снегоход неуправляемо се носеше над леденото поле.

Ракетата бе унищожила задното му витло и половината от опашката и сега колата летеше право към ръба на скалите.

Реншоу отчаяно въртеше кормилото. Машината можеше да завива само наляво. Накрая описа широка дъга и се насочи обратно към полярната станция „Уилкс“!

— Срамежлив! — извика по микрофона си Скофийлд, без да обръща внимание на опитите на учения да овладее снегохода.

— Да?

— Бягай от тук!

— Какво?

— Улучиха ни зле! Песента ни е изпята! Бягай! Върви в „Макмърдо“! Доведи помощ! Нямаме друг шанс!

— Ами…

— Върви!

— Слушам!

— Хм, лейтенант… — повика го Реншоу.

Скофийлд не го слушаше. Наблюдаваше колата на Симънс, която се отдалечаваше в срещуположната посока.

После погледна през страничния прозорец и в далечината видя малко черно петно.

Райли и Кърсти.

— Лейтенант…

Последният британски снегоход се приближи към Книгата и момичето и спря. Отвътре изскочиха мъже, облечени в черно.

— По дяволите!

Реншоу продължаваше да се бори с кормилото.

— Лейтенант! Дръжте се!

В този момент кормилото се счупи. Колата се завъртя наляво на сто и осемдесет градуса и след секунда Скофийлд и Реншоу отново полетяха с носа назад.

— Какво правите, по дяволите? — извика лейтенантът.

— Опитвам се да избегна онова там! — Ученият посочи нещо през разбития заден край.

Шейн проследи показалеца му и очите му се разшириха.

Носеха се към ръба на скалата.

 

 

— Няма ли да свърши тоя шибан ден! — изпъшка Скофийлд.

— Прогнозата е точно такава — безизразно отвърна Реншоу.

Лейтенантът зае мястото му зад кормилото и започна да помпи спирачния педал.

Безуспешно.

Снегоходът продължаваше да лети към края на скалите.

— Вече опитах! — рече ученият. — Няма спирачки!

Скофийлд хвана счупеното кормило. Същият резултат.

Трябваше да скочат… Но вече беше късно.

Земята под тях внезапно изчезна. Стомахът на Шейн се сви, когато колата се стрелна във въздуха с невероятна скорост.