Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (11)

10

Стоун и останалите скочиха в лодката и панически започнаха да се отдалечават. Мъглата вече беше гъста и затрудняваше навигацията. Намираха се на не повече от три метра навътре в Малкия канал, когато двамата убийци изскочиха на брега и ги видяха.

— Греби здраво и сниши глава — заповяда Стоун, но Рубън едва ли се нуждаеше от подкана. Широките му рамене са раздвижиха от херкулесовото усилие, а ръцете му бързо изстреляха лодката към средата на канала.

— Главите долу! — обърна се към останалите Стоун. — Кейлъб, свали си шапката!

Всички се наведоха, а Кейлъб смъкна бомбето и го мушна между треперещите си колене. Милтън възобнови броенето в момента, в който се качи на лодката. Двамата на брега стреляха по веднъж, но мъглата попречи на точността им. Куршумите цопнаха във водата на близо половин метър от лодката.

— Греби, Рубън, греби! — простена ужасено Кейлъб и почти легна на дъното.

— Какво си мислиш, че правя, по дяволите? — изръмжа в отговор гигантът, по чието лице вече се стичаха вадички пот.

Онези на брега се прицелиха и стреляха отново. Този път бяха по-точни и от греблото на Стоун се разлетяха трески. Една от тях се заби в ръката му и от нея покапаха капчици кръв. Той побърза да я увие с кърпата си — същата, с която беше претърсил дрехите на Патрик Джонсън.

— Оливър! — ужасено изкрещя Милтън.

— Нищо ми няма — побърза да го успокои той. — Стой си на мястото.

Двамата стрелци се обърнаха и изчезнаха в гората, вероятно осъзнали, че оръжията им се безполезни.

— Отиват да вземат лодката си! — предупредително се обади Стоун.

— В такъв случай имаме проблем, защото лодката им е с мотор — задъхано отбеляза Рубън. — Греба здраво, но в резервоара ми няма много гориво.

— Кейлъб, хващай греблото — заповяда Стоун. — Аз ще остана на другото.

Рубън се оттегли и двамата загребаха с удвоени усилия.

Обикновено тръгваха на север по реката и спокойно стигаха до мястото, от което бяха потеглили. Но сега единствената им цел беше час по-скоро да се доберат до сушата, което означаваше да гребат право на изток. Не след дълго подминаха западния край на островчето и завиха по посока на Джорджтаун.

— Мамка му! — изръмжа малко по-късно Рубън, пръв доловил от мястото си на кърмата пърпоренето на извънбордовия мотор. — Гребете яко, защото тези типове дават газ до дупка!

После, видял, че Стоун и Кейлъб са на края на силите си, той ги избута от напречната дъска и хвана греблата.

— Мисля, че ни настигат — задъхано рече Кейлъб.

На метър вдясно от него падна куршум, който потвърди думите му и го накара да се просне до Милтън.

Разнесе се втори изстрел. Стоун се наведе, а Рубън издаде сподавен вик.

— Рубън?

— Нищо ми няма, само драскотина — успокоително отвърна гигантът. — Просто бях забравил колко силно щипе! — Замълча за миг, след което добави мрачно: — Пипнаха ни, Оливър. Тази нощ ще се радват на цели пет трупа!

Стоун хвърли поглед към разредените светлини на спящия Джорджтаун. Въпреки че тук реката беше доста по-тясна, мъглата несъмнено би попречила на всеки, който би проявил интерес към събитията в средата на течението. Обърна се назад. Лодката на преследвачите бързо се приближаваше. В главата му се мярнаха откъслечни картини от разправата на острова — бърза, делова и лишена от всякакви емоции. Представи си как дулото на пистолета потъва в устата му и по лицето му пробяга неволна гримаса.

Внезапно моторната лодка направи остър завой и започна да се отдалечава.

— Какво, по… — изненадано заекна Рубън.

— Тихо! — вдигна ръка Стоун и напрегна слух. — Сигурно е патрулният катер, който идва от юг…

— Полицията? — попита с надежда в гласа Кейлъб. — Трябва веднага да им привлечем вниманието!

— Не! — твърдо отсече Стоун. — Искам да останете по местата си и да запазите тишина. Рубън, спри да гребеш.

Гигантът го погледна озадачено, но се подчини. Греблата увиснаха над водата.

— Ще извадим дяволски късмет, ако не ни нацелят в тая мъгла! — промърмори той.

Вече всички чуваха боботенето на мощния мотор. После от мъглата изплуваха сигналните светлини на патрулния катер, който мина на някакви си десетина метра от тях. Полицаят на носа не би могъл да чуе извънбордовия двигател на убийците, защото катерът издаваше далеч по-силен шум. Още по-малко пък да види гребната лодка, която напълно се сливаше с мрака. Затаили дъх, членовете на клуба „Кемъл“ гледаха как катерът бавно изчезва надолу по течението. Изчакаха още минута-две, след което Стоун вдигна глава.

— Хайде, Рубън, закарай ни на брега.

— Защо не пожела да се обърнем към полицията? — изправи се от дъното на лодката Кейлъб.

Стоун отговори едва когато от мрака изплува назъбената крайбрежна ивица.

— Защото сме на борда на лодка, която не е наша, и се връщаме от забранено пътуване. На остров Рузвелт беше убит човек и тялото му остана там. Ако съобщим на полицията, че сме станали свидетели на убийство, означава да признаем, че сме били там. А след това би трябвало до докажем твърдението си, че двама мъже са се опитали да ни убият.

— Но нали те раниха теб и Рубън? — надигна се от мястото си и Милтън.

— Става въпрос за драскотини, за които няма доказателства, че са били причинени от куршуми. От всичко това следва и най-вероятното заключение на полицията — на острова има труп, който е закаран там с лодка. А единствената лодка наоколо е нашата, тъй като онази с убийците вече е далеч. Ние не сме сред хората, които могат да спечелят доверието на полицията. Какво според теб ще бъде тяхното заключение, след като чуят историята ни?

— Ще ни арестуват и ще хвърлят ключа от килията в реката — каза Рубън, докато превързваше драскотината на ръката си с парче от старата си риза. — Много ми се иска да разбера как онези мръсници разбраха, че сме там…

— Сигурно са ни чули — сви рамене Стоун. — Или са се върнали по неизвестни причини и са забелязали нещо нередно. Може би не съм пъхнал бележката на точното й място.

— Не каза какво означава онази значка — подхвърли Кейлъб.

— Агентите на Сикрет Сървис носят такива на реверите си.

— Мислиш, че онзи нещастник е бил агент? — попита Рубън, насочвайки носа на лодката към песъчливия бряг.

— Нещо такова — промърмори Стоун и замълча многозначително.

Замислени над чутото, останалите издърпаха лодката и я скриха в канавката край каменния вълнолом.

— А сега какво? — попита Рубън, когато поеха по една от тесните улички.

— Първо, трябва да разберем кой е убитият — започна да прегъва пръстите си Стоун. — Второ, защо го убиха и трето, кой го уби.

— А пък аз си мислех, че няма нищо по-шантаво от идеята ти да свалим Картър Грей — смаяно го изгледа Рубън. — За бога, човече, чуваш ли се какво говориш?

— Чувам се — безстрастно отвърна Стоун.

— Но защо изобщо трябва да предприемаме нещо? — попита Кейлъб.

— Защото хората, които убиват толкова хладнокръвно, обикновено премахват уликите. Следователно ще направят всичко възможно да ни открият и ликвидират. Вече ви обясних защо не можем да се обърнем към полицията. Затова най-настоятелно предлагам да…

— Да ги пипнем, преди те да са ни пипнали — изпревари го Рубън.

Стоун мълчаливо продължи да крачи напред, следван от останалите членове на клуб „Кемъл“.