Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (67)

66

Стоун и Рубън бавно се огледаха. Бяха попаднали в помещение, което изглеждаше точно копие на прочутия тренировъчен център „Хогънс Али“ в Куонтико, използван за подготовката на агенти на ФБР в максимално близка до реалния живот обстановка. Сикрет Сървис също разполагаше с подобен център в своята база за обучение в Белтсвил. Тук имаше картонени сгради, телефонна кабина, тротоари и пресечка със светофари. На улицата беше паркиран стар черен седан със спукани гуми. И двамата изпитаха чувството, че някаква магическа машина на времето ги е пренесла в миналото.

По тротоарите бяха пръснати манекени — двама мъже, три жени и няколко деца, които изглеждаха като живи въпреки олющената боя на лицата им. Рубън забеляза, че по главите на всички имаше следи от куршуми.

Стоун му направи знак да надникне зад една от картонените сгради. Оказа се, че там са монтирани дървени стълби, водещи до всеки един от фалшивите прозорци.

— Тук тренирахме снайперските си умения — обясни той.

— Срещу кого трябваше да ги използвате?

— По-добре да не знаеш — мрачно отвърна Стоун, после се ослуша и сложи пръст на устните си. В далечината се зачуха стъпки и той мълчаливо посочи към един от прозорците. Изкачиха дървените стъпала и предпазливо надникнаха надолу.

В залата се появиха трима корейци. От начина, по който започнаха претърсването, личеше, че действат като отлично синхронизиран екип. Напредваха бавно, прикривайки се взаимно с оръжията си.

Затаили дъх, двамата ги взеха на мушка. Стоун моментално разбра какъв е проблемът, който стои пред тях — автоматичните карабини МР–5, с които бяха въоръжени корейците. Дори да елиминираха двама от тях с първите си изстрели, третият щеше да остане и щеше да е разкрил позицията им. А два пистолета съвсем не бяха достатъчни срещу автомат МР–5, особено ако се държи от опитен боец.

— Пресвета Дево! — възкликна Рубън, заковал смаян поглед върху единия от корейците, който се срина на пода с нож в шията. Колегите му пуснаха няколко откоса в посоката, от която долетя ножът, след което светкавично заеха позиция зад стария автомобил. Бяха с гръб към членовете на клуба „Кемъл“, които спокойно можеха да ги застрелят. Видял въпросителния поглед на Рубън, Стоун само поклати глава. Явно искаше да разбере какво става, преди да са се разкрили.

Единият от корейците извади от джоба си ръбест предмет, изтегли предпазната игла и го запрати към мястото, откъдето беше долетял ножът.

Стоун сграбчи рамото на Рубън и двамата се проснаха на дъските, въпреки че гранатата не беше хвърлена в тяхната посока.

Експлозията разтърси затвореното помещение. Стоун и Рубън изчакаха да се разсее димът и предпазливо надникнаха през фалшивия прозорец. Тъкмо навреме, за да видят как корейците тръгват напред, но и малко рано, защото залата все още беше запълнена от гъсти облаци дим.

Миг по-късно от пушилката изскочи фигурата на мъж, облечен изцяло в черно. Движеше се с невероятна скорост и лекота, сякаш неподвластни на земното притегляне. В ръцете му проблеснаха две дълги извити саби, приличащи на странни криле.

Два светкавични замаха, и автоматите на корейците изтропаха на земята. Те посегнаха към пистолетите си, но блестящите остриета срязаха презрамките на кобурите със смайваща точност. Пистолетите паднаха и мъжът в черно ги изрита встрани. Всичко се случи за част от секундата.

После мъжът зае позиция между двамата корейци, ръката му се вдигна и бавно смъкна черната маска, а сабите легнаха в краката му.

Том Хемингуей огледа лицата на смаяните си противници и изрече нещо на корейски.

— Какво им каза? — попита с напрегнат шепот Рубън.

— В общи линии да се предадат или да умрат — отвърна Стоун, заковал очи в невероятната сцена, която се разиграваше пред очите им.

— Мислиш ли, че ще отстъпят?

— Не. Те са от Северна Корея и са научени да търпят много повече болка от обикновените хора.

И ще им се наложи да използват уменията си до крайност, добави мислено Стоун, забил поглед в лицето на Хемингуей.

Като по команда азиатците заеха бойна позиция, отговаряща на изискванията на таекуондото. Единият направи финт с крак, но Хемингуей дори не понечи да реагира. Отново подхвърли нещо на корейски, но двамата поклатиха глави. Вторият се стрелна напред и вдигна крак за унищожителен ритник, но Хемингуей улови глезена му с една ръка, завъртя се и го хвърли няколко метра назад. От устата му излетяха още няколко думи.

— Каза „Съжалявам, че съм принуден да го правя“ — промърмори Стоун, усетил очаквателния поглед на приятеля си.

Атаката на Хемингуей беше толкова стремителна, че спря дъха им. Юмрукът му прониза колебливия гард на единия от корейците и се стовари в гърдите му. После тялото на американеца се завъртя във въздуха със скоростта на мълния и кракът му се заби в слепоочието на нещастника. От своя наблюдателен пост Стоун и Рубън ясно чуха зловещото хрущене на шийните му прешлени.

Вторият кореец хукна да пресича улицата, с цел да се укрие зад старата кола. В един момент се завъртя и запрати ножа си по посока на връхлитащия Хемингуей. Острието закачи ръката му, но той не спря. Кракът му се стрелна нагоре и улучи брадичката на азиатеца, който отхвръкна и се блъсна в колата. Хемингуей се спря, погледна кръвта върху ръката си и бавно тръгна напред.

— Предстои ни грозна гледка — прошепна Рубън.

Но Хемингуей уби корееца още с първия замах. Никога през живота си Стоун не беше виждал удар, нанесен с такова ожесточение. Атаката му приличаше на нападение на разгневена мечка гризли.

Хемингуей не позволи на тялото да докосне земята. Притиснал го до купето на стария автомобил, той продължи да му нанася удари — в главата, в гърдите, в корема. Ръцете му се движеха със смайваща бързина и огромна сила. Когато трупът най-сетне се сгърчи на земята, вратата на колата зад него беше силно огъната навътре.

Хемингуей отстъпи крачка и бавно огледа трите мъртви тела. После се наведе да вдигне сабите и изведнъж замръзна, сякаш усетил, че Стоун вдига пистолета и се прицелва в тила му. Главата му бавно се извъртя към фалшивата фасада, зад която се криеха двамата приятели. Очите му се забиха в прозореца.

Беше ясно, че е усетил присъствието им, въпреки че не можеше да ги види.

Стоун се поколеба за момент, после свали оръжието. Хемингуей изчака още секунда и изчезна. Сякаш се беше разтворил във въздуха.

 

 

Симпсън тичаше колкото я държат краката, но беше напълно дезориентирана. Спря и се огледа. Имаше чувството, че е попаднала в лабиринт.

— Алекс! — отчаяно извика тя.

— Джаки!

Обърна се и хукна по посока на гласа.

— Внимавай, Джаки! Те са някъде тук!

Тя моментално спря и се сниши на колене. В началото чуваше единствено собственото си дишане, после ушите й уловиха тихи, прокрадващи се стъпки. Отстъпи назад по тесния коридор, държейки пистолета си готов за стрелба.

— Джаки?

— Тук, долу! — изкрещя в отговор тя.

Главата на Алекс предпазливо надникна иззад ъгъла. Видя я и бързо тръгна към нея.

— Какво се е случило с теб, по дяволите? — зяпна тя при вида на дрехите му.

— Не питай! — направи гримаса той и се помъчи да свали част от мръсотията по кожата си. — И да не съм те чул да споменаваш, че нямам търпение! — Обърна се и погледна през рамо. — Преди малко в тази посока покрай мен профучаха двама души. Ти видя ли ги?

Симпсън поклати глава.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя.

— Много лесно, като проверяваме пода.

— Какво!?

Без да си прави труда да отговоря, Алекс се насочи към дъното на коридора. Спря на мястото, където се пресичаше с друг, отпусна се на колене и внимателно огледа пода.

— Мамка му! — изръмжа той. — Какво ще кажеш за това?

Симпсън побърза да се присъедини към него.

— Виждаш ли го? — попита той и посочи една точица, полускрита в някаква пукнатина.

— Червена точка — кимна Симпсън. — Какво значи тя?

— Накъде да завием.

— Как?

— От теб моряк не става.

— Защо?

— Защото не знаеш, че червеното значи „бакборд“, а това пък значи „ляво на борд“.

Алекс свърна наляво, следван от Симпсън. Не след дълго стигнаха друга пресечка, също обозначена с точка, но зелена.

— Зеленото значи „щирборд“, „дясно на…“

— Ясно — прекъсна го Симпсън.

Скоро стигнаха края на коридора.

— Откъде знаеш за тези точки? — пожела да узнае Симпсън.

— От Оливър.

— Значи наистина е бил тук — тихо прошепна тя.

— Никога не съм се съмнявал — изгледа я продължително Алекс и се обърна към вратата в дъното на коридора. — Оливър каза, че помещенията от тази страна са само две. Което означава, че отвъд тази врата може да е…

— Президентът.

— И Хемингуей — мрачно добави той.

— Той е федерален агент, Алекс. Може би е на наша страна.

— Този човек е предател, Джаки! И вероятно ще те убие с малкия си пръст. Не се колебай, ако ти се отдаде случай да го гръмнеш!

— Алекс!

— Говоря сериозно, Джаки! Просто го направи! А сега да вървим.

 

 

Докато Алекс и Симпсън си пробиваха път през лабиринта, Стоун и Рубън влязоха в една зала, оборудвана доста странно — увиснала от тавана желязна клетка, вериги по стените, маси на колелца, подноси с хирургически инструменти и нещо, което приличаше на електрически стол.

Стоун заби очи в стола и тежко въздъхна.

— Това е Стаята на истината — промърмори той. — Тук пречупваха хората и ги принуждаваха да говорят. Но „истината“ е, че го правеха с всички, включително и с мен. — Посочи стола и добави: — На един колега му пуснаха прекалено силен ток и сърцето му спря. Семейството му бе уведомено, че е изчезнал безследно по време на мисия. Но най-вероятно е погребан някъде тук, в Планината на смъртта.

— Което като нищо може да се случи и с нас — мрачно добави Рубън.

— Да продължаваме, защото от всичко това ми призлява.

Но едва направили няколко крачки, вратата зад тях рязко се отвори.

— Бягай! — извика Стоун и стреля към корееца, който се изправи на прага. Онзи мигом отвърна на огъня и Стоун беше принуден да залегне зад електрическия стол.

Настана пукотевица. Стоун спря за миг да смени пълнителя и ясно чу крясъка на приятеля си.

— Уцелиха ме. Оливър, раниха ме с нож!

— Рубън! — изкрещя Стоун и бързо приклекна, тъй като два куршума свирнаха край ушите му. Отляво се разнесе пронизително дрънчене, сякаш някой бе преобърнал маса с инструменти. Западаха и други предмети. Взел бързо решение, Стоун вдигна пистолета и стреля по осветителните тела на тавана.

Помещението потъна в мрак. Надяна очилата за нощно виждане и трескаво се огледа из призрачно зеленикавия свят.

Къде е Рубън? Къде е? В следващия миг го съзря — беше се проснал до преобърната носилка и притискаше ръка към тялото си. Кореецът не се виждаше. Стоун продължи да се оглежда. В единия ъгъл бяха струпани носилки и друго медицинско оборудване. Явно онзи тип се беше скрил зад тях. Стоун вдигна очи към тавана и се сети какво да направи. Легна по гръб, сви колене, хвана пистолета с две ръце, пъхна го между коленете си и ги притисна, за да си осигури максимална стабилност. Прицели се, издиша въздуха от дробовете си и изчака мускулите му да се отпуснат. Имаше чувството, че си възвръща всичко, на което го бяха учили някога, и то точно навреме. На Бог ли да благодаря или на Сатаната!

На светло такъв изстрел изобщо нямаше да го затрудни. Но в зелената мъгла задачата му беше по-сложна, още повече, че втори шанс нямаше да има.

Пръстът му леко докосна спусъка. Веригата, която държеше желязната клетка точно над скривалището на корееца, се скъса точно в средата. И тежкото един тон съоръжение полетя надолу.

Стоун остана напълно неподвижен, готов за нов изстрел. Макар и очаквана, гледката предизвика гадене в стомаха му. Пред струпаните носилки потече кръв, която бързо се превърна в локва.

Надигна се и предпазливо тръгна към ъгъла. Изпод тежката клетка стърчеше само една безжизнена ръка.

— Оливър! — извика Рубън.

Стоун се спусна към стената, на която с побеляло лице се беше подпрял приятелят му. Ножът стърчеше от тялото му, а кръвта се стичаше от подгизналата му риза и капеше на пода.

— Улучи ме копелето, мамка му! — изръмжа Рубън. — Но ще се оправя. Имал съм и по-тежки ситуации.

Стоун изтича към шкафовете на отсрещната стена и трескаво започна да ги отваря. В един от тях откри каквото трябваше: мехлем за рани, лейкопласт и бинтове. Мехлемът едва ли щеше да помогне, но бинтовете в стерилни опаковки щяха да свършат работа. Грабна ги и омота Рубън с тях, после му помогна да се изправи и го поведе към съседното помещение.

Миг след като вратата се затвори зад гърба им, капитан Джак предпазливо надникна през отсрещната врата. Една минута му беше достатъчна, за да открие своя човек, размазан под металната клетка.

— Май е време за решителен бой — каза си той. — Убеден съм, че проклетите корейци са го разбрали. — Обърна се и понечи да излезе, но вратата отказа да се отвори. — Това го бях забравил — промърмори той и погледна часовника си.