Бренда Джойс
Тайни (13)

12

След вечеря Слейд придружи Реджина до стаята й. Вечерята се оказа цяло изпитание за нервите й, при това доста неприятно. Отсъствието на Виктория беше повече от осезателно. Едуард беше забавен и очарователен както винаги, но беше очевидно, че се опитва да се отплати по някакъв начин за враждебното отношение на майка си. Поне Рик искрено се радваше, но сияещото му лице също я потискаше. Очевидното му задоволство от предстоящата женитба само напомняше на Реджина, че този човек очаква с по-голямо нетърпение да сложи ръце върху наследството й, отколкото да я превърне в част от семейството. Достатъчно й беше да си спомни, че са обмисляли възможността да я омъжат за Едуард вместо за Слейд. Не можеше нито да се храни, нито да прикрие от погледите на околните емоциите, които разкъсваха душата й. Нищо друго не би могло да я накара в такава степен да се почувства като стока за продан, която би могла да се преотстъпи на онзи от братята, който има повече заслуги.

Слейд също не бе проговорил през цялото време. Но той седеше до нея на масата и неведнъж тя бе усетила напрегнатия му поглед върху кожата си. Когато стигнаха вратите на стаята й, двамата се спряха отпред. Навън беше сумрачно, но над главите им блещукаха безброй звезди. Около тях се носеше шеметният аромат на рози и хибискус — наситен и сладък. Тишината на нощта се нарушаваше единствено от мелодичната серенада на морските вълни, които се плискаха приглушено в белия пясък на брега. Въздухът беше мек и приятен — като нежна милувка за изопнатата от напрежение кожа на лицето й.

Беше вечер, предназначена за любов и нежност. Тази мисъл още повече я потискаше. Сега не беше време за любов. Вместо това Реджина се питаше как да насочи разговора към предстоящата женитба и плановете да бъде омъжена за Едуард. Защото не би могла просто да затвори очи за този проблем. Беше дала дума на Слейд да стане негова жена, но в момента не беше сигурна дали не е по-добре да се отдръпне.

Нямаше начин да подходи тактично към подобен въпрос.

— Не мога да повярвам в онова, което бях принудена да изслушам тази вечер.

Слейд се облегна върху грубата каменна стена на къщата.

— Знаех си, че рано или късно ще ме попиташ за това.

Реджина го гледаше неумолимо в очите.

— Така ли беше предвидено да стане? Ако не се бях съгласила да се омъжа за теб, щяха да пуснат Едуард в действие? — Гласът й се удави в сълзи.

Слейд се поколеба.

Реджина затвори очи, по-нещастна от всякога. За момента липсата на отговор бе достатъчен отговор.

— Нямаше да се стигне дотам — промълви виновно Слейд. После обгърна с пръсти китката й и я принуди да го погледне в очите. — Зная, че звучи ужасно. Аз…

— Наистина е ужасно!

— Елизабет — прошепна настойчиво Слейд, — ти бе сгодена за Джеймс, забрави ли? Онзи брак също бе уговорен, както е и в случая.

Кръвта пулсираше бясно в ушите и.

— Но аз не си спомням Джеймс. Затова не ми изглежда грешно да се омъжа за теб. — Сърцето й напираше да каже още много неща, които устните й никога нямаше да промълвят.

Слейд отново се поколеба.

— Джеймс е мъртъв. Мъртъв и погребан в миналото. — Само за миг той извърна лицето си от нея. — Рик ме заплашваше с Едуард, за да ме пречупи, това е всичко. Не разбираш ли?

Реджина простена.

— Рик те е принудил насила да се ожениш за мен?

Слейд промърмори под носа си някаква нецензурна ругатня.

— Рик не е в състояние да ме принуди да направя каквото и да било. Просто не престава да се опитва, това е. Забрави за Едуард. Няма да се омъжваш за него. Такава възможност никога не е съществувала, освен може би в съзнанието на Виктория. Тя би направила всичко, което според нея би облагодетелствало сина й. Понякога ми се струва, че е способна да извърши убийство, ако това ще му помогне да живее по-добре.

Реджина го гледаше изумена. Как й се искаше да открие у този човек поне един мъничък намек, че не е безразличен към нея!

Той се раздвижи неспокойно.

— Ние не сме чак толкова лоши, макар на моменти да изглежда така. Мъжете от фамилия Деланза може и да не сме поети-лирици и със сигурност не сме крехки създания, но сме силни и способни да се грижим за онова, което ни принадлежи. След като веднъж си се омъжила в семейството, ще можеш да разчиташ на Рик и Едуард, сякаш са твои родни брат и баща — за всичко. Искам отсега да знаеш това. След като се омъжиш в семейството, никога повече няма да бъдеш сама. Деланза са пословични със своята лоялност. В действителност със своята амнезия ти имаш нужда от нас.

Слейд замълча за миг. Реджина обгърна тялото си с ръце с надеждата той да добави: „Имаш нужда от мен.“ Но това така и не се случи. Слейд отново се раздвижи.

— Ти не правиш грешка, Елизабет.

Реджина искаше нещо повече от думи, освен ако не бяха думите, които се надяваше да чуе.

— А ти? — Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й. — И ти ли си пословично лоялен?

— Аз също — отвърна мрачно Слейд. — Аз също съм Деланза.

Сега сърцето й биеше учестено. Дали Слейд не й даваше някакъв вид обещание? Идеята да разчита на неговата лоялност й се струваше болезнено привлекателна. Това беше мощна примамка. И все пак не можеше да пренебрегне факта, че ако Слейд не се бе съгласил да се ожени за нея, Рик несъмнено щеше да й натрапи Едуард.

— Не зная какво да кажа — прошепна унило тя.

— Ти беше сгодена за Джеймс и го знаеше, но въпреки това се съгласи да се омъжиш за мен. Каква разлика би имало за теб, ако на моето място сега стоеше Едуард?

Реджина погледна нерешително Слейд. Как би могла да му отговори откровено? Този човек щеше да се ожени за нея заради парите й. Как би могла да му каже, че тя се омъжва за него, защото вярва в общото им бъдеще? В сенките на нощта очите му изглеждаха черни. Черни и мъчително напрегнати.

— Никога не бих се съгласила да се омъжа за Едуард.

Той не се помръдна.

— Защо?

Това беше мъчително признание.

— Защото не е като теб — успя да промълви Реджина.

Слейд я гледаше с широко отворени очи. Беше негов ред да й отговори, но той отказа да продължи насоката на разговора. Вместо това извърна глава и впери поглед в далечината, Бог знае накъде. Този мъж не й предлагаше никаква надежда.

Разстроена и обезверена, Реджина едва сдържа болезнения си стон.

— Господи, чувствам се като торба с овес. — Главата й клюмна унило. Сърцето й пазеше толкова много желания и страст — и толкова скрита болка. Трябваше да премисли нещата, да намери изход от тази бъркотия, преди да е станало твърде късно. Но в момента не можеше да мисли трезво. Тя се обърна рязко, обхваната от внезапно нетърпение да се отдалечи от него.

Слейд обаче я спря и я обгърна покровителствено с ръце. Всичките глупави надежди и мечти отново нахлуха в обърканото й съзнание.

— Елизабет, ти си толкова различна от торба с овес, колкото изобщо е възможно.

Очите им се срещнаха. Съвсем естествено ръцете на Реджина се озоваха върху ризата му, притиснати в твърдите като скала мускули на гърдите му. Не беше предвидила да го докосва и нямаше намерение да се притиска към него, но в момента правеше и двете.

Сетивата й почти не долавяха блясъка на звездите, песента на морето и аромата на летни цветя. Намираше се в прегръдките на Слейд. Не можеше да откъсне погледа си от него. Най-сетне този мъж й предлагаше нещо от самия себе си. Алчно и ненаситно тя възнамеряваше да се наслади на всяка трошичка, която й бъдеше предложена.

— Н-но точно т-така се чувствам. Като стока за продан. Ужасно е.

— Прости ми — отвърна отсечено Слейд и бавно се наведе към нея. Реджина замръзна на място с широко отворени очи. За миг си помисли, че той отново ще я целуне. Тялото й реагира мигновено. Но очевидно целувките не бяха целта му в момента. Напрегнато и приглушено, Слейд заговори:

— Ще бъда добър съпруг, ще видиш. Поне ще се опитам да бъда. Никога… няма да те накарам да се почувстваш нещастна. Поне не умишлено.

Реджина се почувства вцепенена. Инстинктът й подсказваше, че в момента този мъж й дава обещание, каквото никога преди не е отправял и вероятно никога нямаше да повтори. Всякакви вътрешни колебания бяха мигновено потушени. Тя сграбчи неистово ризата му.

— И… Аз също ще бъда добра съпруга за теб!

Нощта напредваше. Лицето му беше толкова близо до нейното, че въпреки настъпващата тъмнина Реджина съзираше горещия пламък в очите му. Мощните му длани притискаха крехките кости на раменете й. Душата й ликуваше. Двамата току-що бяха сключили пакт помежду си, който макар и незавършен, бе взаимно обещание за бъдещето, за общото им бъдеще, което — тя бе сигурна в това — щеше да бъде славно и изпълнено с щастие. Тя се повдигна на пръсти към него. Искаше да почувства целувката му върху устните си. Искаше да получи изживяване, подобно на онова, което бе изпитала днес на плажа — интимно и всепоглъщащо, шеметно и мъчително. Копнееше за този мъж, стремеше се към него не само с тялото си, но и със сърцето и душата си.

Той сведе поглед към нея, чертите му се изопнаха от напрежение. Сега очите му бяха дори по-ярки отпреди. С връхчетата на пръстите си, опрени на гърдите му, Реджина долавяше бесните пулсации на сърцето му. Тя потръпна, в миг осенена от вълнуващата мисъл, че преди да си поеме дъх, устните му вече ще бъдат върху нейните.

— По дяволите, Елизабет! — С едно рязко движение Слейд отмести ръцете си от тялото й и се отдръпна встрани.

Реджина не можеше да проумее защо не я бе целунал. Нямаше сили да се помръдне, цялото й съзнание бе завладяно от изненада и разочарование.

— Играеш си с огъня, малка госпожо — промърмори Слейд през зъби, докато обикаляше за втори път шадравана.

Реджина го гледаше, без да трепва. Този мъж отново й напомняше за затворен в клетка тигър, каквито обикновено показваха в зоологическите градини. Твърдите му крачки навяваха мисли за гореща и бурна енергия, за унищожителна експлозия.

— Какво трябва да означава това?

Слейд застана в добре тренирана отбранителна поза — с разкрачени нозе и ръце, стиснати в здрави юмруци. Шадраванът ромолеше непринудено помежду им.

— По-добре ще бъде да не знаеш.

Реджина не спираше да трепери. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата и:

— Не искаш ли да ме целунеш отново?

— Не! — Гневът на Слейд беше взривоопасен. Той сякаш прелетя над двора и с трясък влезе в къщата, в своята спалня, силен и мощен като ураган. Тежките дъбови врати се хлопнаха шумно зад гърба му.

Реджина се облегна тежко на грубата каменна стена. Сега цялото й тяло се тресеше неудържимо. Къде ли бе сгрешила този път? Какво ли бе направила, за да предизвика такъв унищожителен гняв? Защото Слейд не би могъл да е ядосан, задето му бе поискала целувка. Той също я искаше, беше почти сигурна в това. Дали пък не се опитваше да се представи като джентълмен, да не я докосва, да запази честта й до първата им брачна нощ?

Нямаше друго разумно обяснение. Реджина би трябвало да се разсмее, да се почувства поласкана и щастлива от подобно внимателно отношение, но вместо това преглътна твърдата бучка, заседнала на гърлото й. Преди броени секунди изпитваше такава непоклатима увереност, че общото им бъдеще ще бъде щастливо и славно. Сега не беше толкова сигурна в това. Слейд никак нямаше да улесни общото им съжителство, в никое отношение.

Но тя щеше да изпълни дълга си. Независимо от трудностите трябваше да бъде търпелива, безкрайно търпелива. Хрумна й, че би могла да насърчи и култивира онази нежност и чувствителност, които Слейд случайно бе разкрил пред нея, да ги отгледа така, както човек се грижи за красиво и крехко екзотично цвете. Щеше да го научи да загърбва гнева и вродената си недоверчивост към хората.

Тази мисъл й се стори окуражителна. Най-сетне Реджина се поуспокои, отвори вратите на къщата и прекрачи прага на своята спалня. Вътре беше тъмно и приятно топло. Вече съвсем спокойна, тя включи осветлението… и се сепна.

Капакът на единия от куфарите й бе отворен и Реджина разбра, че някой се е ровил в нещата й. Тя се втурна към гардероба и коленичи пред него. Грижливо сгънатите й дрехи сега бяха разхвърляни и смачкани. Точно както ги бе намерила в онзи злополучен ден в Темпълтън.

Реджина пребледня.

Отдавна бе забравила за онзи инцидент. В Мирамар се чувстваше в безопасност. И все пак някой отново бе претършувал багажа й. Някой бе влязъл незабелязан в стаята й и се беше ровил в личните й вещи. Но защо? И най-важното кой?

Съмняваше се натрапникът да е имал някакво намерение за обир. Ако беше така, щеше да открадне всичките й ценни вещи още в хотела, без да предприема подобен риск втори път. Освен ако първия път някой не го бе прекъснал.

Тя потръпна. Сега поне знаеше какво притежава и лесно можеше да прецени кое липсва. Реджина се обърна към куфарите. Един бърз оглед на отделението с ценните й бижута бе достатъчен, за да прецени че не липсва нищо освен малък медальон без всякаква стойност. Вътре в него имаше малка фотография на непозната млада жена с инициали RS, което я бе накарало да смята, че й е подарък от някой член на семейството.

Сега беше точно толкова разгневена, колкото и изплашена. Макар да не знаеше нищо за произхода на този медальон, той беше най-личният предмет от всичките й вещи и не можеше да не изпита болка от загубата му. Очевидно медальонът бе имал някаква стойност за нея, защото в противен случай нямаше да го вземе със себе си. Много бавно Реджина се изправи и потъна в меката тапицерия на коженото кресло.

Каква причина би имал някой да се рови сред личните й вещи, след като целта му не беше да краде? Защо би взел този незначителен медальон, вместо да отмъкне гривните и колието? Нямаше никаква логика. И кой ли беше този човек?

Виктория не беше присъствала на вечеря, но Реджина някак си не виждаше тази изискана и надменна жена да се промъква в чужда стая с цел кражба. Лусинда също изпитваше неприязън към нея, но нима една камериерка не би се изкушила да вземе нещо по-ценно? Това трябваше да е някой, който я познава и когото тя не познава.

Реджина инстинктивно чувстваше, че този човек се е интересувал от нея самата, а не от нещата в куфара й. Никога досега не бе осъзнавала с такава болезнена яснота своята уязвимост, уловена в капана на пълната празнота в съзнанието си по отношение на своето минало. Никога досега не се беше чувствала толкова изплашена от бъдещето.

Първият й порив беше да изтича и да разкаже всичко на Слейд. Той й бе обещал да я закриля и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Слейд със сигурност щеше да се разгневи от мисълта, че някой се е осмелил да открадне от нея в собствения му дом. Той притежаваше сила и увереност, които й бяха жизнено необходими в този момент. Но не биваше да отива сега в неговата спалня. Не и след като той току-що я бе оставил в градината, обезумял от гняв. Реджина си напомни, че който и да се е промъкнал в стаята й, очевидно не бе имал цел да я нарани, но това не й донесе никакво успокоение. Първото нещо, което щеше да направи на сутринта, беше да разкаже на Слейд какво се е случило.

 

 

Слейд не можеше да заспи. Непрекъснато се въртеше в леглото си и накрая се изправи и впери поглед в двора. Вратата на стаята му беше отворена, но мрежата беше на мястото си — въпрос на навик. Вътре в стаята гореше една малка лампа, която хвърляше оскъдна светлина наоколо си, а нощта беше тъмна като в рог.

Беше непоносимо горещо и задушно. Тялото му непрекъснато се потеше и това нямаше нищо общо с времето. Току-що над морната земя бе започнала да се спуска нощна мъгла в такава близост до океана, но в това нямаше нищо неестествено. Нощта беше хладна, мъглива и сладка. Той бе обул само къси вълнени шорти, но потта блестеше по косъмчетата на голите му гърди. Три месеца без жена очевидно бяха доста солидно себеотрицание, защото повече не можеше да издържи.

Слейд затвори очи. Всеки път, когато се опитваше да я изхвърли от мислите си, тази жена отново, и отново обсебваше съзнанието му. Този път не си спомняше очите или косата й, безграничната й благодарност или котешката грация. Този път си припомняше как тя се притиска към него, как ръцете й се обвиват около врата му, как пламенно отвръща на целувката му — жадна и нетърпелива, неопитна и страстна.

Откъм вратата долетя едва доловимо почукване. Слейд замръзна. Знаеше кой е. Беше Елизабет.

Искаше му се тя да си отиде. Искаше му се и да остане. Той не помръдна. Не се осмеляваше да помръдне. Когато отново дочу почукването, този път по-силно и настоятелно, Слейд се обърна към мрежата на вратите. Очите му се разшириха, когато видя, че на прага на стаята му вместо Елизабет стоеше Лусинда.

Тя открехна рамката на мрежата.

— Слейд. — Момичето се усмихна въпросително. — Може ли да вляза?

Трябваше да се досети. Не за пръв път тази жена идваше в стаята му. Мигновено се почувства неимоверно облекчен… и болезнено разочарован.

— Слейд, може ли да вляза?

Слейд стисна зъби. Лусинда го преследваше от години. Той беше единствения от тримата братя, който все още не бе преспал с нея. Тази жена не го интересуваше. Беше лягала с всеки здрав и способен мъж от тази страна на бреговата ивица. Макар и отдавна, беше минала и през леглата на двамата му братя. Джеймс бе прекъснал всякакви взаимоотношения с нея преди доста години, още преди годежа си с Елизабет, а Едуард бе открил женската плът още преди да навърши четиринайсет. Слуховете обаче говореха, че била добра в леглото — дива и ненаситна. А тази вечер Слейд неистово се нуждаеше от жена. В този момент погледът му премина покрай Лусинда към затворените врати на Елизабет. Тъмната жена, която стоеше на вратите му, никога не би могла да задоволи копнела му по неговата годеница.

— Не. — Това беше единственото, което Слейд промълви, преди да й обърне гръб. Но въпреки мрачната му решимост, тялото му пулсираше болезнено, защото знаеше, че никога нямаше да притежава Елизабет, защото никога нямаше да предаде Джеймс. Никога.

И все пак той беше човешко същество — мъж от плът и кръв. Не се опитваше да се заблуждава, че след брака си ще остане пълен въздържател. Искаше му се да с така, но това не беше в неговата природа. Искаше му се да не изпитва толкова силен глад всеки път, когато мислите му се насочат към нея. Тя беше истинска дама и макар той да нямаше богат опит с дамите, умееше да възприема бързо, а си обещаваше, че ще се потруди да схване нещата още по-бързо. Искаше да направи всичко възможно да се отнася към нея така, както бе правилно. И когато тялото му достигнеше пределната точка на самоконтрол и се наложеше да потърси комфорт извън брачното им ложе, трябваше да запази дискретност. Възнамеряваше Елизабет никога да не узнае за извънбрачните му похождения.

— Слейд — прошепна Лусинда точно зад гърба му.

Той се обърна рязко. Не я бе чул да влиза.

— Махай се.

Очите й излъчваха дива светлина.

— Ти имаш нужда от мен. — Тя се усмихна и обгърна с длан твърдия му член.

Слейд отблъсна ръката й. Никога, никога не би си позволил да преспи с друга жена само няколко дни преди сватбата си с Елизабет, въпреки че този брак никога нямаше да се консумира. Още по-малко би изневерил на жена си под един покрив с нея.

— Когато кажа „не“, значи не. — Слейд помъкна Лусинда към вратата и я избута навън в хладната мъглива тъмнина. — И дори не си помисляй да идваш отново.

Лусинда го гледаше втренчено.

— Какво ти има? — прошепна провлечено тя. — Знам, че ще ни бъде хубаво, знам го! Защо е нужно да се противиш чак толкова? Защо трябва да възприемаш всичко толкова сериозно?

Слейд познаваше тази жена, откакто се помнеше. Сега той се намръщи и чистосърдечно й призна:

— Проклет да съм, ако знам, Лусинда. Проклет да съм, ако знам.

Тя вдигна очи, пълни със съжаление и печал, после се обърна и потъна в нощта. Слейд остана загледан след нея, едва потиснал порива си да я повика обратно.

Не по своя собствена воля Слейд бе избрал да живее като аскет. Просто нямаше особен избор. Дамите, които бяха достъпни за него — предимно омъжени жени, които нямат нищо против да поддържат връзки с любовник зад гърба на мъжете си, открай време го отвращаваха. Никога в живота си не бе приемал предложение от такава жена и никога нямаше да го направи. Неомъжените, които се оглеждаха за жених, никога не биха се заинтересували от мъж като него, така че изобщо не влизаха в сметките му. За един ерген оставаха две свободни възможности — любовница или платена блудница.

Слейд никога не беше поддържал дълготрайни отношения с любовница. Тези жени му изглеждаха не по-различни от проститутките или омъжените жени, които се преструват на благоприлични дами. Не искаше да допуска в леглото си жена, която му отдава тялото си заради материалната облага. Оставаха проститутките — единствен и твърде незадоволителен източник на плътски наслади.

Беше сексуален мъж и отдавна го знаеше. Знаеше го още от пубертета. Беше се борил със страстите си. А когато сексуалният му глад надделя над изкуствено наложената сдържаност, бе посетил най-добрия бардак, за който беше чувал. Дотогава нуждите му бяха станали абсолютно неконтролируеми, но дългите нощи, отдадени на разврат, така и не го задоволиха. Без значение колко често намираше физическо облекчение за тялото си, половите сношения с проститутки му носеха толкова удовлетворение, колкото и мастурбирането — а понякога и по-малко.

Точно преди да се върне у дома, му предстоеше една от тези дълги и горещи нощи. Но смъртта на Джеймс успя да погуби всяка искрица на страстта в неговото тяло. До момента, в който видя Елизабет Сейнт Клер.

За негов ужас точно в този момент изгарящият глад започна отново да се надига дълбоко и ниско в тялото му. Този път обаче усещането бе някак различно. Тази вечер бе достигнал точката на пречупване. Тази вечер едва не бе изхвърлил на боклука цялата си решителност, всичките си клетви и пламенни обещания към святата памет на Джеймс. А тя щеше да му отвърне с желание.

Само преди няколко часа едва се бе въздържал да не я вземе. Една безобидна на вид целувка със сигурност щеше да го отведе до финалния акт — толкова див и необуздан беше гладът му за нея. Как му се искаше да я целуне! Дори и сега сякаш чувстваше устните й под своите — отворени, жадни и невинни. От устата му се изтръгна груба ругатня.

Слейд нервно се отдалечи от удобното легло. Тялото му бе изтръпнало от напрежение, членът му — възбуден и твърд. Той се приближи до огромното дъбово бюро, наля си чаша бренди и отпи. Алкохолът не успя да притъпи болезненото напрежение в тялото му. Имаше отчаяна нужда от облекчение, и то незабавно. Изпитваше такава съкрушителна необходимост да притежава тази жена, каквато не бе изпитвал никога преди.

Господи, как би могъл да преживее този брак?

Слейд отново отправи поглед към градината отвън. Тази жена никога нямаше да го остави на мира. Проклета да е! А може би той самият никога нямаше да се откаже от нея? В тъмнината на нощта къщата представляваше смътен силует в дъното на двора. Скоро мъглата щеше да се сгъсти дотолкова, че нямаше да различава дори шадравана в градината. Но нямаше никаква нужда да вижда ясно предметите около себе си. Достатъчна му беше самата мисъл, че се намира толкова близо до нея — и същевременно така далече.

Слейд пристъпи към вратата.

В следващия момент се спря. Взираше се напрегнато през ситните капчици мъгла, сякаш всеки момент погледът му ще проникне през нейната врата и ще различи онова, което се намира в стаята й. Сега тя навярно спеше, облечена във фината си копринена нощница, със свободно разпусната коса и съблазнително разтворени устни.

Членът му отново набъбна болезнено, мълчалив партньор на неконтролируемото му съзнание. Защото мислено Слейд вече я бе разсъблякъл съвсем гола и бе притиснал плътно тялото й под напиращата си мъжественост. Той се вкопчи в бравата, за миг изпитал неудържимия порив да отвори вратата и да нахлуе в нейната стая. Господи, толкова отчаяно се нуждаеше от нея! Но призракът на Джеймс стоеше между тях. Елизабет беше негова годеница, но това беше само формално. Тя щеше винаги да принадлежи на Джеймс, дори и след смъртта му. Ръката му се вкопчи в месинговата брава, а тялото му се притисна в рамката на вратата. Дишането му се учести.

А беше толкова лесно да си представи Елизабет в своето легло, нехайно изтегната и нетърпелива. Съзнанието му обаче се концентрираше не върху прекрасното й тяло, а върху магнетичното й лице. Щеше да бъде безпощаден. Нямаше да се спре и за миг. Нямаше да намери сили у себе си да спре. Щеше да я люби, докато и двамата капнат от изтощение.

Щеше да я люби… Дъхът му секна. Внезапно Слейд изпита страх. Съзнанието му безпогрешно разпозна причините за извънмерната му страст, която този път бе така различна. Защото никога преди не беше правил истинска любов с жена, но точно това искаше да стори сега. Лошо. Много, много лошо.

Слейд затвори очи и се отпусна върху тежката дъбова врата. Не можеше да остане в собственото си тяло дори и миг повече. Не само че нямаше да преживее този брак — той не знаеше дали изобщо ще преживее следващите няколко дни.