Бренда Джойс
Тайни (10)

9

Рик затвори вратата на кабинета си, потъна в мисли за момичето. Преди няколко минути бе приключил успешно разговора си с Реджина Шелтън — тя бе приела да остане известно време в Мирамар.

Възрастният мъж въздъхна с облекчение. Този път беше на косъм от загубата. Стиснат ръце на гърба си, вперил поглед в стръмните върхове насреща си, Рик се усмихна бавно. Внушителната планинска панорама, която се простираше на юг, и безбрежните стоманено-сиви води на Тихия океан го поразяваха всеки път, когато приковеше погледа си върху тях. Гордост изпълваше цялото му същество, докато мислеше за земите на Мирамар, които сега бяха негови, а някой ден щяха да принадлежат на Слейд.

При мисълта за Слейд лицето му се смрачи, а в следващия миг в съзнанието му изплува образът на Джеймс. Болката от загубата беше все така непоносима. Това беше най-съкрушителният момент от живота му, а Господ му беше свидетел, че бе преживял много на този свят. Първата му съпруга бе починала при раждането и макар че женитбата им беше уговорена, той беше истински привързан към нея. Никоя жена не заслужава такава смърт. Катерина беше единствената нежна и благородна жена в живота му; нито Полин, майката на Слейд, нито Виктория притежаваха нейната деликатност.

Реджина обаче силно му напомняше за Катерина. Тя притежаваше нещо от нейния мек и щедър нрав.

Смъртта на Катерина постави началото на една дълга поредица от лични трагедии, които съпътстваха целия му живот. Двамата с баща му бяха управлявали ранчото, докато старият не беше повален от мозъчен удар. Болестта го остави парализиран и ням. Рик бе силно привързан към баща си, но в онзи злополучен ден той умря и на негово място остана само бледо подобие на човек. В продължение на две дълги, мъчителни години, той наблюдаваше физическото страдание на баща си, докато смъртта милостиво покоси и тялото му, както болестта бе отнела сърцето и душата му.

По онова време Полин вече го бе изоставила. Това беше единствената жена, която някога бе обичал, макар през цялото време да беше съзнавал, че тя не е нищо повече от една блудница с невинна физиономия. До ден днешен Рик не беше сигурен дали решението й бе предизвикано от постоянно съпътстващото ги безпаричие, или от собствената му личност. Той подозираше, че тази жена никога не го бе обичала истински, а бе преследвала илюзиите си за огромно състояние — нещо, което Деланза никога не бяха притежавали. Бракът им продължи съвсем кратко — малко повече от година. Рик почти беше склонен да тръгне след нея, да я помоли да остане. Но гордостта му надделя, защото тя го напускаше заради друг мъж. Само той знаеше колко тежко и болезнено бе усилието му да я остави да си отиде.

И точно като майка си, петнайсет години по-късно Слейд също си отиде. Това беше второто предателство, което едва успя да преживее. Този път болката бе по-силна и по-трайна от първия път. Понякога на Рик му се струваше, че съзира невероятна прилика между майка и син. Онези изумителни погледи, които го правеха толкова очарователен като дете, Слейд несъмнено бе наследил именно от майка си. Същото можеше да се каже и за вроденото му непокорство. В продължение на петнайсет години Рик се беше опитвал да обуздае буйния му нрав, но всичко се оказа безуспешно.

А сега, в залеза на живота си, трябваше да преживее и смъртта на Джеймс, който бе толкова различен от Слейд, колкото черният цвят от белия. В характера на Джеймс нямаше и искрица непокорство. Двамата почти никога не бяха спорили. Едва ли имаше друг баща, който би могъл да се похвали с такъв предан и верен син. Едва ли имаше на света човек, достоен и сърдечен като Джеймс.

Дори и сега Рик не можеше да понесе мисълта, че завинаги е изгубил Джеймс. Той тръсна рязко глава и отново насочи мислите си към момичето.

Беше узнал истинската й самоличност малко преди Слейд да я открие до железопътните релси и да я доведе в Темпълтън. Беше изпратил двамата с Едуард в града, за да посрещнат Елизабет на влака. Все още не й бе съобщил за смъртта на Джеймс. Не възнамеряваше да го направи, докато не я отведеше в Мирамар, защото беше сигурен, че лесно би могъл да я убеди на четири очи да се омъжи за Слейд. Една седмица преди деня, в който тя трябваше да пристигне — и две седмици преди датата на сватбената церемония — Рик бе изпратил телеграма в дома й в Сан Луис Обиспо. Не очакваше отговор и не беше получил такъв, но нямаше никакво съмнение, че тя ще пристигне на уречената дата с предварително уговорения влак.

Но влакът бе пристигнал със закъснение в Темпълтън, а Елизабет не беше сред пътниците. Съобщи им го лично шерифът, който изяви желание да разпита превъзбудените от обира пътници. Поне дузина джентълмени побързаха да му доложат, че някаква много красива, елегантна млада дама скочила от влака по време на престъплението. Един от крадците мигновено се втурнал подире й. Слейд и Едуард мигом решили да се разделят. Слейд тръгнал по релсите да я търси, а Едуард се върна в Мирамар, за да уведоми Рик за потресаващите събития.

Рик изобщо не се поколеба. Двамата с Едуард незабавно се върнаха в Темпълтън. Обичайно притихналият град тогава беше необикновено оживен, а на влака бе отказано разрешение да продължи. Жената, която беше наета да придружава младата дама, скочила от влака, беше тежко ранена. Рик научи от преките свидетели на обира, че възрастната дама се опитала да препречи пътя на крадеца, който последвал довереницата й, а той я застрелял — може би умишлено, а може би инцидентно. Беше трудно да се каже със сигурност. Докато влакът пристигаш в Темпълтън, компаньонката останала в безсъзнание, така че никой нямал възможност да говори с нея.

Рик беше първият и единственият човек, който успя да разговаря с ранената, когато тя най-сетне дойде в съзнание. Слейд все още не се беше върнал с жената, която всички смятаха за Елизабет Сейнт Клер. Рик от своя страна се притесняваше, че Елизабет е пострадала.

Компаньонката издъхваше. Рик искрено съжаляваше за това, но нямаше с какво да й помогне, преди жената да срещне своя създател. След като направи всичко по силите си, доктор Браун напусна стаята, за да провери дали не беше пристигнал отец Жозеф. Рик коленичи до нея и пое ръката й в дланите си.

— Какво мога да направя за вас, мадам? Нещо да ви донеса? — попита я любезно той. Смъртта беше необратим процес, а Рик бе видял твърде много смърт в живота си, за да се затрогне прекалено от поредната й проява. Той не беше глупак и твърдо вярваше, че в отвъдното няма чест, благополучие и слава, нищо освен пустота и вечен прах.

Жената поклати глава, неспособна да проговори в началото. Загубата на огромно количество кръв бе отслабила тялото и волята й.

— Харолд — едва успя да промълви тя. — Харолд?

— Най-сетне ще видя отново Харолд. — Усмивката й беше бледа и немощна, гласът й — тънък като струна. — Харолд е съпругът ми.

Ако тази жена предпочиташе да вярва в живота след смъртта, толкова по-добре бе за нея. Рик стисна окуражително ръката й.

— Знаете ли нещо за Елизабет? Дали е добре?

Жената сякаш изобщо не го чуваше.

— Р-реджина? К-к-къде е тя?

— Коя е Реджина?

Костваше й неимоверни усилия, но пет минути по-късно госпожа Шрьонер вече му бе разказала достатъчно за повереницата си. Тя не беше наета за компаньонка на Елизабет Сейнт Клер. Повереницата й беше Реджина Шелтън, дъщеря на английски благородник. Беше наета от дядото на момичето в Тексас, а той не беше кой да е, а самият Дерек Браг. В действителност, момичето беше изключително състоятелна наследница и жената беше много разстроена, задето не е изпълнила успешно дълга си да я отведе невредима до крайната й цел.

Рик беше поразен, но бързо се овладя. Очевидно Елизабет не се беше качила на този влак и той можеше само да се надява, че тя ще пристигне по-късно. Поне беше сигурно, че годеницата на сина му е в безопасност, макар че не го оставяше мисълта защо, по дяволите, не е хванала този влак, след като предварително имаше билет за него.

Жената отново изпадна в несвяст, но за щастие отец Жозеф дойде навреме, докато все още дишаше. Десет минути по късно госпожа Шрьонер издъхна.

А после Слейд пристигна в града и съобщи на Рик, че Елизабет е загубила паметта си.

Рик веднага видя блестящата възможност, която милостивият Бог им предоставяше. Това беше истинско чудо. И ако досега не беше вярвал особено в Господ, отсега нататък редовно щеше да го споменава в молитвите си.

Защото Реджина Шелтън беше наследница на далеч по-голямо състояние от Елизабет Сейнт Клер. Какво ли щеше да стане, ако успееше да уреди брак между двамата със Слейд, както бе възнамерявал да стори с Елизабет?

Изглежда, съдбата имаше пръст в тази работа. Амнезията, в която беше изпаднала Реджина, му даваше изключителната възможност да осъществи този съюз. Тя беше самотна и уязвима, и колкото и да не му се искаше да се възползва от безпомощното й състояние, не би могъл да я остави на улицата. Очевидно беше необходимо да я отведе в Мирамар, където щяха добре да се грижат за нея, докато се възстанови. А през това време би могъл да я убеди да се омъжи за Слейд, без значение дали паметта й щеше да се възвърне, или не.

За съжаление Рик все още не можеше да й разкрие истинската й самоличност, поне засега, защото роднините й моментално щяха да я отведат и да го лишат от златния шанс в живота му. А защо пък да не я „сгреши“ с Елизабет? Беше виждал годеницата на сина си само два пъти — преди пет години, когато тя беше на тринайсет, и миналото лято на погребението на баща й, но тогава лицето й беше покрито с черен воал. Никой не би заподозрян, че грешката му е била целенасочена. Ако всички повярваха, че това е Елизабет, тя несъмнено щеше да продължи на път за Мирамар независимо от състоянието си.

Макар че всичко вървеше по мед и масло — а Рик беше сигурен в това, въпреки твърдото решение на сина си да му се противопостави — той не разполагаше с никакво време. В момента семейство Браг търсеха Реджина, безпокояха се за нея. Той не беше глупак и отлично знаеше, че липсата й ще бъде открита веднага щом влакът пристигнеше до крайната си цел. Веднага, щом научи от Слейд за нейната амнезия и малко след като разговаря лично с нея, Рик изпрати телеграма до агенция „Пинкертон“, за да наеме един от техните детективи. Искаше, да узнае закъде е пътувала, какви са били обстоятелствата около това пътуване и кой я издирваше в момента.

Беше се разминал на косъм с провала. Предния ден чичо й, Брет Д’Аршан, известен милионер от Сан Франциско, беше пристигнал в Темпълтън да търси изчезналата си племенница. Бе разговарял лично с шериф Уилоу, който за щастие не беше сред най-умните екземпляри в човешката раса. Шерифът не бе успял да му каже нищо за Реджина Шелтън, защото изобщо не подозираше за съществуването й. Всички в Темпълтън приемаха, че Реджина е Елизабет Сейнт Клер. Изключително обезпокоен, господин Д’Аршан бе заминал за Ломлок, без да получи доказателства, че племенницата му наистина е пътувала с този влак, защото и бездруго не бе пристигнала в Пасо Роблес, както било уговорено. Рик знаеше за всички тези събития, защото агентът на „Пинкертон“ му бе изпратил първия си рапорт рано на същата сутрин. Бе останал приятно изненадан от добре свършената работа на детектива, защото посланието отговаряше на повечето въпроси, които си бе задавал от първия миг, в който зърна момичето.

Рик дори не искаше да си помисля какво щеше да стане, ако предния ден Реджина бе останала в Темпълтън. Господин Д’Аршан очевидно се бе разминал на косъм от срещата със свидната си племенница.

Сега Рик бе поръчал на детектива да проучи какво, по дяволите, става с Елизабет Сейнт Клер. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе неочакваната й поява в Мирамар.

В действителност Рик не изпитваше сериозни угризения на съвестта. Преди три дни в Темпълтън, когато госпожа Шрьонер бе издъхнала в ръцете му и той беше взел съдбоносното решение да „обърка“ Реджина с Елизабет Сейнт Клер, беше воден изцяло от отчаянието, но същевременно изпитваше огромно чувство за вина. Просто не можеше да си позволи да загуби Мирамар. Тогава си бе казал, че дори това момиче да беше обещано на някой друг, все пак тя щеше да стане господарката на Мирамар. В това нямаше нищо ужасно. Освен това, тя щеше да се омъжи за сина му. Въпреки че Слейд беше заклет женкар, Рик отдавна знаеше, че много жени напразно копнеят за него. Можеше само да се надява, че синът му ще упражни въздействието си и върху това момиче.

Така и стана. Това беше причината повече да не изпитва болезнени угризения на съвестта. Беше му отнело две минути в тяхно присъствие, за да проумее, че Реджина Шелтън бързо и необратимо се влюбва в сина му Слейд. Тя не можеше да откъсне очите си от него, а поканата и очакването в очите й бяха очевидни за всеки ревностен наблюдател. Рик дори не смяташе, че решението й да остане, което бе взела само преди броени минути, наистина се дължи на умението му да убеждава хората. Можеше да заложи и кожата на гърба си, че тя сама бе пожелала да остане и вероятно бе изпитала безгранично облекчение, че той безрезервно я подкрепя в намеренията й.

Що се отнасяше до Слейд, той несъмнено принадлежеше на Мирамар. Сърцето му винаги щеше да остане но тези земи дори ако Джеймс бе все още жив. Въпреки непокорната му природа. Това момче винаги бе обичало земята с безгранична е страст и в това отношение много приличаше на самия Рик. А вече беше на двайсет и пет — достатъчно зрял, за да се установи на една място и да подреди живота си. В крайна сметка възможно бе и той да не остане безразличен към неподправеното очарование на момичето. Рик бе забелязал начина, по който сина му гледаше Реджина. А всеки мъж се нуждае от добра съпруга. Синът му не беше изключение.

Колкото и смешно да изглеждаше отстрани, Рик си играеше на сватовник. Цял живот се бе надявал да има за снаха дама от класа като Реджина. Защото Рик умееше да преценява хората от пръв поглед, а от момента, в който бе погледнал Реджина, той знаеше, че тя е нещо повече от богата аристократка със синя кръв. Тя беше честна, благородна и мила жена. Беше толкова различна от Елизабет Сейнт Клер, колкото изобщо беше възможно, макар и двете да бяха поразително красиви.

Още преди пет години Рик знаеше със сигурност, че Елизабет е неудържима кокетка. Притежаваше себичен и лицемерен прав, а Рик имаше солиден опит с такъв тип жени, защото Полин, първата му съпруга, беше от тях, а и Виктория умееше да играе тази игра, щом пожелаеше. Джеймс, разбира се, не бе забелязал тази страна от характера й, незабавно очарован от кокетните й погледчета и бързи закачливи усмивки. Когато Рик реши, че ще се наложи да ожени Слейд за Елизабет, единственото нещо, което го притесняваше, беше ясното съзнание, че синът му ще я намрази от пръв поглед. За щастие сега нямаше нужда да се притеснява за това.

През целия си живот Джеймс беше честен, мил и болезнено добродушен. Може би наистина този свят бе подреден така, че противоположностите да се привличат. Но Господ му беше свидетел, че след смъртта на Джеймс семейството изпитваше отчаяна нужда от някой като Реджина Шелтън. А Слейд се нуждаеше от нея най-много от всички.

Не, Рик наистина не изпитваше никакви угризения на съвестта.

 

 

Уловен в капан — точно така се чувстваше Слейд, откакто бе намерил Елизабет Сейнт Клер до железопътните релси на няколко мили от Темпълтън. През последната нощ пък не можеше да се отърве от усещането, че яката на ризата му непрекъснато се свива — а може би просто невидима примка се затягаше около врата му.

Тя не биваше да остава. Онова безпаметно привличане, което съществуваше помежду им от мига на първата им среща, сега сякаш придобиваше свръхестествени измерения. Последната нощ бе ярко доказателство за това. Последната нощ нещо опасно беше на път да се случи. Тази жена беше годеницата на Джеймс, но Слейд сякаш бе забравил за този факт, както бе забравил и всичко останало. Беше пренебрегнал всякакви обстоятелства — нейния произход, безпомощното й състояние. Тя очевидно беше истинска дама и вероятно девица, макар че никога не беше общувал с девствена жена, за да може да я разпознае. Той обаче бе забравил и това. Не можеше повече да се доверява на себе си в нейно присъствие. През изминалата нощ разсъдъкът му сякаш бе помрачен от непоносимото желание да притежава тази жена. И досега не можеше да си обясни как изобщо бе успял да си наложи да я доведе у дома, без да я прелъсти.

Истинската ирония се криеше във факта, че Елизабет наистина беше всичко онова, което Джеймс бе описал в писмата си. Не само че беше ослепително красива, но беше и истинска дама от главата до петите, от елегантните дрехи, които неизменно носеше, до опрощаващите дълбини на сърцето си. Беше изискана, мила и благородна. Слейд не се беше сблъсквал често с такъв благ и възвишен характер, но несъмнено го разпознаваше у нея. Предната вечер, когато й призна, че е бил на път да превърне фантазиите си в реалност, тя му отговори, че не мислите, а само действията на човека наистина са от значение. Прииска му се да се усмихне, но не успя. Беше толкова благовъзпитана, че се опитваше да го накара да се почувства по-добре, да заличи чувството му за вина, и то в момент, когато бе изтощена до смърт, измъчена от незнание за произхода си и достатъчно изплашена, за да хукне да бяга от него.

Господи, тази жена би била съвършена съпруга за Джеймс. Двамата наистина биха си подхождали. Но не беше подходяща за него, за Слейд, и никога нямаше да бъде.

Той не беше благороден като Джеймс и както самата тя бе отбелязала, не е истински джентълмен. Но макар и да го знаеше, острите й думи го нараниха. Беше толкова невъздържан, че последната нощ почти се бе възползвал от нея и колкото повече време съжителстваха под един покрив, толкова по-трудно щеше да става да устои на привличането помежду им — да устои на себе си. Искаше му се да я презре, задето отвръщаше на чувствата му с такава готовност, но не можеше. Това бе единствената черта от характера й, която я правеше земна, правеше я истинска жена. По някакъв начин отношението й към него дори допринасяше за облика й на истинска дама, защото бе в очевиден контраст с вроденото й благоприличие. Можеше само тайничко да съжалява, задето е толкова недостижима за него, но с всяка въздишка на съжаление в душата му нахлуваше несдържано възхищение от магнетичната й личност.

Беше се опитал да я отпрати, беше се надявал тя да замине. И беше сигурен, че ако го види в истинската му светлина, ще се почувства отблъсната от него. Но тя явно отказваше да го възприеме като бездушен негодник, без значение какво мислеше или правеше. Виждаше в него само своя спасител, а вероятно и своя герой. Как можеше той да остане безразличен към нейната благодарност, съчетана с необикновено красивото й лице и безгранично щедро сърце? Как? Влагаше всичките си сили, за да го постигне, но всеки път, когато тя го погледнеше с огромните си кафяви очи, едва се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си.

Може би истинският му проблем се криеше във факта, че нуждата да я закриля надделяваше над желанието му да я отблъсне. Тя беше една невинна девойка. Беше лесно да се предположи, че винаги досега е водила безопасен и благоприличен живот. А сега вродената й наивност и невинност се усложняваха от внезапната загуба на паметта. Как би могъл да не й се притече на помощ, как би могъл да пренебрегне порива си да се грижи за нея? Защото такъв тип жена едва ли имаше представа как да се грижи за себе си извън изисканата бална зала.

Примката се стягаше около врата му. Беше загубен, ако тя си тръгнеше, и двойно проклет, ако останеше дори и ден повече. Слейд не можеше да забрави Мирамар. Рик бе заявил, че ако не се оженеше за малката наследница, и то скоро, неизбежно щяха да им отнемат Мирамар. Възможно беше Рик да преувеличава. Старият често си позволяваше подобни волности особено когато крайната цел си заслужаваше. Слейд беше длъжен лично да прегледа документите на имението, и то незабавно.

И ако Елизабет решеше да остане, той щеше да се нуждае от всичките си духовни сили, за да не предаде Джеймс. Това не се отнасяше само до безсмислените му фантазии или непокорното му тяло. Защото Слейд подозираше, че съществува една мъничка частица от него, която отказваше да се подчини на желязната му воля и да приеме факта, че Елизабет е недостижима територия, и която би могла дори да се помисли, че евентуалният брак с нея не е чак толкова невъзможен. Слейд беше решен да се бори със себе си докрай, но не биваше да я докосва, не биваше дори да си помисля да се жени за нея, а трябваше да намери някакъв начин сам да оправи нещата в Мирамар — в случай че Рик казваше истината.

Той вече дори не обмисляше възможността да се върне в Сан Франциско, където имаше безброй отговорности към обширната империя на Чарлз Ман. Не можеше да напусне дома си сега, когато Мирамар се намираше в такава финансова криза. Чарлз му бе разрешил да остане при семейството си толкова дълго, колкото смята за необходимо, но Слейд трябваше неотложно да го уведоми за плановете си. Разбира се, нямаше да остане тук завинаги и никога нямаше да заеме мястото, което по право се полагаше на Джеймс. Нямаше да го направи. Но просто не можеше да изостави Мирамар в такъв момент. Не можеше да си тръгне, докато не постигнеше някакво споразумение с банката и не се убедеше със собствените си очи, че Мирамар е тръгнал в благоприятна посока. Но не можеше да отрече и другата безусловна истина — ако не беше Елизабет, не би имал нищо против да остане и за по-дълго. Внезапно му хрумна, че ако Джеймс беше жив, вероятно никога не би напуснал Мирамар.

Слейд се отърси от мрачните си мисли и решително се запъти към кабинета на Рик. Имаше основания да смята, че каквото и да са дискутирали Елизабет и баща му, разговорът им трябва отдавна да е приключил. Можеше само да се надява, че Рик не е успял да я убеди да се омъжи за него. Почти не се съмняваше, че са засегнали и тази тема. Разбира се, би било безумно от нейна страна да се съгласи на този брак, но от друга страна, не бе ли безумно да го гледа по такъв начин? Ако Рик бе успял да я превърне в свой съюзник, в тази къща щеше да се разгори люта битка. А Слейд бе свикнал да печели войните, които смята за стратегически.

Но същото можеше да се каже и за Рик.

Стомахът му се сви в тревожно предчувствие.

Вратата към кабинета на Рик беше отворена. Той видя Слейд и се усмихна. Очевидно беше в прекрасно настроение.

— Влизай, момче. Готов ли си да свършиш малко работа?

Слейд влезе в кабинета на баща си. Не беше идвал тук от години. Изведнъж спомените го връхлетяха — как стоеше пред вратата на този кабинет, докато Джеймс и Рик разговаряха зад дебелите му дървени врати.

— Постигнал си сделка с нея?

Рик затвори вратата.

— Не точно такъв вид сделка, какъвто се върти в съзнанието ти.

— И откъде, по дяволите, би могъл да предположиш какво се върти в съзнанието ми? — попита хапливо Слейд.

— Тя ще остане тук още известно време — отвърна Рик, без да обръща внимание на заядливия му тон. — И ще ти бъда изключително признателен, ако не се опитваш да я прогониш при първата възможност.

— Знам какво говоря, когато казвам, че не искам да се оженя за нея. — Ако Рик имаше и най-бледата представа за жестоката вътрешна борба, която Слейд водеше по отношение на момичето, несъмнено щеше да го атакува с всички позволени и непозволени средства. Слейд много добре го знаеше и това му даваше сили да говори с повече самоувереност, отколкото в действителност изпитваше.

— Ще промениш решението си, когато се запознаеш със съдържанието на документите. Тогава ще проумееш, че наистина сме разорени и не само че ще се съгласиш да се ожениш за нея, но и ще го направиш незабавно.

Слейд погледна внимателно баща си. Рик очевидно вярваше в думите си. А ако Мирамар наистина беше пред фалит… Слейд отново почувства дяволската примка, която се стягаше около врата му. Започваше да се поти.

— Нека първо да се запозная с документите. — В този момент Слейд искрено мразеше баща си, наистина го мразеше.

Рик се усмихна.

— Най-добре ще е да поседнеш. Ще имаш нужда от доста време.

Слейд стисна здраво челюстта си. Той заобиколи бюрото на Рик и се отпусна в огромното му удобно кресло. Рик стовари с трясък на бюрото три огромни счетоводни книги.

— Изглеждаш така, сякаш мястото ти наистина е точно тук — отбеляза замислено Рик.

Слейд предпочете да пренебрегне забележката му.

— От колко време водиш отчет в тези книги?

— От девет години. Тогава за последен път сме извлекли печалба от земите си.

— Кажи на Лусинда да ми донесе кафе и сандвичи — нареди Слейд, докато включваше лампата на бюрото. — Очевидно ще ми се наложи да прекарам тук целия следобед.

Навън отдавна се беше смрачило, а Слейд бе затворен в кабинета на баща си от ранния следобед. Току-що бе привършил работата си с последната счетоводна книга и беше потресен. Не само че бяха затънали в дългове, но през последните две години бяха работили на загуба. На загуба. Дори и да успееха да се справят с последните изплащания по ипотеката, как, по дяволите, щяха да направят следващите вноски и изобщо да управляват ранчото? Това беше практически невъзможно.

Освен ако някой от тях не се оженеше за богата наследница.

Но трябваше да е наистина доста богата наследница.

Примката бе здраво затегната около врата му. Чувстваше я. А най-лошото беше, че не се виждаше никакъв изход от тази нелепа ситуация.

Внезапно Слейд се изправи на крака и се насочи към отворената врата на терасата. Нощта беше тъмна, но в небето блещукаха безброй звезди. Вляво от него планините представляваха тъмна назъбена сянка на фона на нощното небе. Ако се вгледаше внимателно, в тъмнината би могъл да различи блестящата сребриста повърхност на океана. Мирамар през нощта обикновено тази представа беше в състояние да извика мир и покой в душата му, но не и тази нощ.

Тази нощ Слейд трябваше да направи съдбоносен избор.

Можеше да настоява в отказа си да се ожени за Елизабет Сейнт Клер, което в действителност означаваше да обърне гръб на Мирамар. Това щеше коренно да промени живота му. Защото, ако Слейд постъпеше по този начин, земите на Мирамар щяха да бъдат незабавно отнети от Рик, от семейството му, от самия него. Банките щяха мигновено да ги завземат, да ги разпокъсат и да ги продадат на отделни парцели. Мирамар щеше да последва съдбата на повечето големи имения в околността. Това беше недопустимо.

Слейд беше наясно, че ако избереше да остане и да поеме отговорностите, които му се полагат по рождение, това не би решило проблема. Ако Мирамар не беше изпаднал в такава криза, такова решение би било достатъчно. Но беше твърде късно за това. Ако останеше, ако поемеше грижите за Мирамар, щеше да има спешна, неотложна нужда от пари. Според кореспонденцията, която бе прегледал, банковите чиновници даваха ясно да се разбере, че отпускат точно деветдесет дни срок за обратните изплащания, след което в Мирамар щеше да се обяви фалит. Съобщението беше изпратено в деня, в който банката бе преминала в ръцете на човек от Ню Йорк — точно преди два месеца. Времето определено се изплъзваше от пръстите им. Слейд разполагаше с тридесет дни, за да се снабди със сумата, необходима за предотвратяването на фалита.

Хрумна му, че би могъл да заеме трийсетте хиляди долара от Чарлз Ман. Той с удоволствие би му заел парите, макар че Слейд никога не го беше молил за нищо и самата перспектива да го направи го ужасяваше. Но тази сума и бездруго не би могла да ги отведе твърде далече. Не би могла да им осигури вноските за идния месец или за октомври, ноември, декември… Не би могла да им осигури необходимия капитал, за да се направят промените, които да превърнат Мирамар в жизнеспособно и надеждно предприятие. Слейд определено го биваше в сметките. Можеше лесно да изчисли колко пари и време са му нужни, за да превърне ранчото от губещо в печелившо предприятие. Пет години му се струваха реалистичен период, но паричната му равностойност беше просто астрономическа. Никога не би могъл да помоли приятеля си за такава сума.

А Рик, който открай време ненавиждаше Чарлз, никога не би го приел за свой партньор в Мирамар. Самият Слейд никога не би въвлякъл в делата на Мирамар трета страна извън семейството. Количеството на парите, които този партньор би трябвало да инвестира — в случай че изобщо се намереше такъв човек — автоматично щяха да му предоставят пълен контрол над имението.

Възможностите му се стопяваха с всяка изминала секунда. Никак не му допадаше самата идея Едуард да се ожени за Елизабет — такава възможност дори не подлежеше на обмисляне.

И все пак Рик беше прав. Мирамар имаше нужда от богата наследница — и то незабавно.

Заслужаваше си обаче да се замисли над възможността да остане в Мирамар — с Елизабет. При тази мисъл на повърхността на съзнанието му изплуваха отдавна забравени и отречени чувства. Слейд обичаше Мирамар. Наистина го обичаше. Това беше неговият шанс, неговото извинение да остане. Дори Джеймс би проумял колко огромна е в момента нуждата да остане. Но да се ожени за годеницата му?

Това беше единственото извинение, което би оправдало брака му с нея. Но дали Джеймс щеше да го разбере? Дали ако съществуваше живот отвъд смъртта, Джеймс щеше да погледне благосклонно от небето и да одобри женитбата на брат си със своята бивша годеница?

— Не искам да постъпвам така! — Гласът на Слейд се извиси отчаяно в нощта. А може би говореше с духа на мъртвия си брат? Точно в този момент Слейд усещаше присъствието на Джеймс в притихналата тъмна стая. — Не искам тя да бъде моя съпруга! Не искам!

Сега Джеймс го нямаше, но жив или мъртъв, той никога не би дал на друг онова, което по право беше негово. Никога. Слейд познаваше брат си достатъчно добре, за да знае със сигурност това.

Слейд бе обзет от отчаяние. Нямаше избор. Той извърна бавно поглед от терасата и прониза безчувствената тъмнина наоколо си.

— Нямам избор — промълви безнадеждно той. Очакваше брат му да се материализира от тъмнината, насочил обвинително пръст към него.

Брат му никога нямаше да му прости похотливите фантазии — фантазии, които изпълваха съзнанието му от момента, в който за пръв път беше зърнал Елизабет, фантазии, свързани само и изключително с плътските наслади. Още по-малко би му простил, ако тези фантазии се превърнеха в действителност. Дали мъртвите можеха да четат мислите на живите си роднини? Слейд страстно се надяваше да не могат. Някои тайни просто трябваше да се запазят непокътнати.

Но Джеймс така и не се материализира. Ако духът му наистина бе навестил потъналата в мрак стая — Слейд се разкъсваше между надеждата и неверието — то сега вече със сигурност го нямаше. В притихналия кабинет нямаше никой друг освен самият Слейд.

Единственото възможно решение се оформи в съзнанието му с ослепителна яснота. Беше толкова очевидно — и същевременно така невъзможно — че Слейд гръмко се разсмя, без да чувства и искрица веселие в душата си. Можеше да се ожени за Елизабет и да получи парите й, да спаси Мирамар. Но това щеше да е само формален брак. Така всички щяха да останат доволни: Рик, банката, дори и Джеймс. Елизабет също щеше да е доволна, защото щеше да запази благоприличието, достойно за една истинска дама. Всички щяха да са доволни — всички освен самият Слейд.

Той отдавна знаеше, че е копеле. Баща му го бе натяквал многократно, а малкото жени, които бяха белязали живота му, също не бяха пропуснали да му напомнят този факт. Дори собствената му майка не го беше обикнала достатъчно и го бе изоставила още като бебе. Начинът, по който възнамеряваше да реши този заплетен проблем, само доказваше колко прави са били всички останали. Но поне в едно нещо щеше да бъде безкомпромисен, поне в едно отношение щеше да се държи достойно: щеше да се ожени за Елизабет, да й даде дома си, името си и закрилата, от която тя очевидно се нуждаеше. Но бракът им щеше да си остане формален. Завинаги. Щеше да сключи съюз, който да му донесе богатството й, за да спаси Мирамар.

Но бракът щеше да остане формален.

Сега, след като решението беше взето, Слейд се питаше дали ще може да го изпълни.