Бренда Джойс
Скандална любов (7)

6

Облечена в син копринен халат, Джейн влезе в спалнята на графа, прилепена до нейната собствена. Никога не спеше в своя апартамент, макар че държеше всичките си вещи в него и от време на време обичаше да посяда пред камината с книга в ръка. На прага тя се спря. Изражението й беше тревожно.

Графът беше гол до кръста. Все още не бе свалил панталоните и чорапите си. Прехвърлил вече петдесетте, той имаше стройното, здраво тяло на мъж, който през по-голямата част от живота си се е занимавал с физически труд. Беше се научил да изпитва удоволствие от физическата работа още по време на детството си в Тексас и така и не бе пожелал да се откаже от този си навик. И до ден днешен имаше ли някъде да се гради каменна стена или да се ограждат обори, той с радост се включваше, доколкото му позволяваше времето. Сега обаче графът посрещна синия поглед на съпругата си с мрачно изражение.

Тя прехапа устни и пристъпи напред.

— Какво става между тях двамата, Никълъс?

— Значи и ти си забелязала?

— Как бих могла да не забележа? Колкото и да се опитваше да го скрие, херцогът кипеше от гняв, а Никол го предизвикваше, готова съм да се закълна в това.

Графът приседна на един диван, за да свали чорапите си.

— Никога не съм виждал Никол такава.

Очите на Джейн внезапно блеснаха развълнувано.

— Никълъс, тя се беше облякла така заради него. Тя проявява интерес към него.

Графът се изправи. Необикновено светлите му сиви очи святкаха.

— Звучиш така, сякаш си щастлива. Да не си си загубила ума?

Джейн се сепна. Съпругът й никога не й беше говорил така.

— Уверявам те, че умът ми си е съвсем на мястото.

— Извинявай — изпъшка той, като придърпа крехката си, изящна съпруга в прегръдките си. — Разстроен съм и си го изкарвам на теб.

Джейн го прегърна. Обичаше да усеща мощното му тяло, обичаше съпруга си по-силно дори от времето, когато се бяха запознали и когато беше едва шестнадесетгодишна. Преди цял един живот — цял един прекрасен живот.

— Никълъс, би трябвало да се тревожим, знам, но… — Тя си пое дъх. — Можеш ли да си представиш? Нашата дъщеря — херцогиня?

Никълъс я пусна и я изгледа невярващо.

— Джейн, ти изобщо не знаеш какво говориш! Херцог Клейбъроу е сгоден.

— Знам това. Но годежите се развалят.

Никълъс я погледна мрачно.

— Не и в този случай — рязко каза той. — Достатъчно добре познавам Клейбъроу. Той спазва неотклонно девиза на своя род — „Честта над всичко“. Дори да се влюби до полуда в нашата дъщеря, той никога, за нищо на света, няма да развали годежа си. Вместо това ще разбие сърцето на Никол.

— Божичко! — възкликна Джейн.

Никълъс се извърна и прокара ръка през гъстата си черна коса, набраздена от сиви кичури.

— Така че каквото и да е имало между тях, то вече свърши. Колкото по-скоро Клейбъроу се върне в Лондон, толкова по-добре за всички ни.

— Но ти каза, че той е мъж на честта и аз съм сигурна, че си прав. Човек трябва само да го погледне, за да разбере, че е почтен и честен. Никога не би сторил нещо, което би компрометирате Никол. Прекалено много се тревожим.

Никълъс се извърна към нея с кисела гримаса.

— Джейн, той е мъж. Този факт говори сам за себе си. Или си забравила, че понякога почтените мъже се държат ужасно непочтено, щом става въпрос за жените, които обичат?

Думите му върнаха и двама им назад във времето, На същото това място, когато Джейн бе на шестнадесет години, а той — неин настойник.

— Сега вече наистина съм разтревожена, Никълъс — каза тя, преди да се отпусне в прегръдките му.

 

 

Никол се престори, че се е успала, ала в мига, в който чу чаткането на подкови под прозореца, скочи от леглото и проследи с поглед баща си и Чад, които се отдалечаваха от къщата. Тя прехапа нервно устни, после се спусна към скрина и измъкна оттам широка бяла риза и чифт панталони. Снощи беше разярена, но тази сутрин се чувстваше странно възбудена, почти щастлива.

Не че гневът й към херцога бе преминал, разбира се. Беше върхът на арогантността от негова страна да дойде на вечеря тук след случилото се помежду им, след долните му предположения за нея, след похотливия му интерес и след бруталния начин, по който я беше отблъснал. Хиляди, хиляди пъти по-нагли бяха волностите, които си бе позволил в библиотеката, само през няколко врати от родителите й. А ако имаше смелостта да погледне в очите цялата истина, трябваше да осмисли преди всичко собствената си реакция към неговите аванси — та тя бе капитулирала пред него почти без да каже и дума! Споменът за това я изпълваше с гняв, срам и унижение. Такива ли са били намеренията му — да я унижи, като я съблазни? Нямаше да се изненада, ако е било така, защото вече знаеше, че този мъж има скандалната репутация на заклет женкар. Очевидно той не притежаваше нито морал, нито чувство за чест. И тя възнамеряваше да му каже право в очите какво мисли за позорното му поведение.

Облече се и се спусна забързано по стълбите, сигурна, че в такъв ранен час не ще срещне никого друг, освен прислугата; майка й обичаше да спи чак до към осем, макар че за една дама дори това бе твърде ранен час за ставане. Стомахът й се беше свил на топка от напрежение и нетърпение, затова не се спря да закуси, не изпи дори чаша чай. Изтича право в конюшнята, оседла с помощта на един от конярите своя грамаден жребец и препусна в галоп.

Студеният режещ въздух на ранното утро вещаеше приближаването на есента. Никол премина по алеята пред къщата, после кривна през моравата и прескочи без усилие каменната ограда, която я отделяше от ширналите се отвъд ливади. Овцете, които пасяха там, се разпиляха подплашени. Никол се засмя ликуващо, сетне прескочи още една ограда с лекотата и грацията на превъзходна ездачка, и се понесе по една пътечка през гората, разпръсквайки златистите и кафявите листа, нападали по земята. Около миля по-нататък тя дръпна юздите на коня си. Беше стигнала края на моравата, ограждаща Чапман Хол.

Сърцето й туптеше силно в гърдите, страните й бяха зачервени от лудешката езда. Жребецът изпръхтя нетърпеливо, жаден за още. „После“, обеща му Никол като погали запотената му шия и го подкара по-спокойно напред.

Беше рано, но откъм конюшнята вече долитаха силните удари на чуковете на дърводелците. Никол отиде до къщата, завърза коня си за един стълб, изкачи тичешком стъпалата и похлопа с тежкото медно чукало.

Не последва никакъв отговор.

Тя почука още няколко пъти. Започваше да я обзема безпокойство. Възможно бе херцогът да не си е у дома, ала прислугата със сигурност беше тук. Въпреки това цялата къща изглеждаше пуста, сякаш изоставена.

В гърдите й се надигна ужас. Тя хвана отново юздите на коня си и се отправи решително към конюшнята. Може би той е вътре, за да следи работата на хората си. Ако не е, те със сигурност ще знаят къде е. Той трябва да е тук, нали?

Никол остави коня отвън и пристъпи в конюшнята. Чуковете замлъкнаха. Двамата мъже, които ги държаха, се обърнаха към нея.

— Търся Негова светлост — каза тя. Вече бе успяла да привикне към сумрака в конюшнята и да разпознае в работниците двама селяни от Лесинг. Втренчените им погледи обаче я караха да се чувства неловко. Никога не общуваше с работниците, освен ако не беше с баща си и Чад. Сега си даваше ясно сметка и за мъжките си одежди, и за това, че беше напълно незащитена.

— Няма го — каза по-възрастният мъж, като й намигна. Младият се изправи и се ухили.

— Него го няма, ама ние сме тук.

Никол му хвърли строг поглед, който казваше, че не бива и през ум да му минават каквито и да било похотливи мисли.

— Къде е? И защо никой не ми отвори вратата на имението?

Младият, чието име, ако не грешеше, бе Смит, пристъпи напред.

— Няма никой. Затова, мис.

— Никой? — повтори като ехо тя.

— Херцогът и цялата прислуга потеглиха — намеси се по-възрастният.

— Ами вие защо толкова питате за Негова светлост? — подсмихна се Смит.

Никол не го чу.

— Потеглили? Потеглили за къде?

— Обратно за Лондон — отвърна възрастният.

— Обратно за Лондон — повтори тя, неспособна да възприеме новината. — Но кога ще се върне?

— Не каза.

— Обаче докато го чакате да се върне, аз винаги съм на разположение — каза Смит, като пристъпи още по-близо до нея.

— Върви по дяволите! — изръмжа Никол, стряскайки и двамата мъже. Сетне се завъртя и изтича навън. Все още неспособна да възприеме чутото, тя се метна на коня и го пришпори в галоп.

Заминал! Той е заминал!

Сърцето й посърна. Да, тя беше напълно смазана.

Беше нахлул в живота й толкова внезапно, а ето че сега също толкова внезапно си беше отишъл. До скоро за нея бяха съществували само семейството й, конете, книгите и Драгмор, после бе дошъл той — великолепният, мъжествен херцог. А сега си беше отишъл.

Би трябвало да е облекчена. Би трябвало да е щастлива. Ала не беше нито едното, нито другото; беше дълбоко разочарована.

— Какво ти става? — запита се на глас тя. — Нима наистина си полудяла? Спрямо теб той има единствено долни намерения, кани се да се жени за друга, а ти скърбиш за отсъствието му!

Логиката обаче не премахна странното й треперене, нито успя да повдигне духа й.

Когато стигна до пътечката, пресичаща гората, Никол забави ход. След няколко минути пред нея изникна буйното поточе и в паметта й нахлу споменът за това как бяха яздили заедно до тук, как я беше целунал, докосвал. Тя спря коня, скочи на земята, коленичи до потока и докосна ледената вода.

Животът не винаги е справедлив. Беше научила това още отдавна; защо тогава се чувстваше толкова наранена? Защо той се бе върнал в Лондон толкова внезапно? Снощи бе казал, че ще тръгне след няколко дни. Снощи… Ами да, заминал е заради снощи!

Никол се изправи. Вече беше убедена, че причината е в нея, че е прекалила с предизвикателното си поведение. Но той бе започнал пръв, идвайки в Драгмор при положение, че би могъл просто да се извини, че е зает. А тя не беше от хората, които бягат от сблъсъците, да не говорим, че в дадения случай се бе хвърлила в битката с огромно желание и настървение.

Но какво от това? Той не беше за нея и никога нямаше да бъде. Можеше да се надява най-много на неговите целувки или още по-лошо — да се вмъкне в леглото му. Мисълта я накара да се изчерви. Сексът бе тема, която никога не се обсъждаше между дами, но Никол знаеше основните неща, защото беше отраснала в провинциално имение и веднъж бе видяла жребец да се чифтосва с кобила. Зрелището беше шокиращо, ала и възбуждащо. Никога не бе виждала гол мъж, но беше почувствала мъжествеността на херцога, когато се бе притиснал към нея, и можеше да си представи как изглежда. Да си представи какво би било да го усети вътре в себе си. Разгорещена, тя несъзнателно погали шията на коня. Знаеше, че трябва да се срамува от посоката, в която се носеха мислите й. Но не се срамуваше, не се срамуваше ни най-малко, и точно там бе целият проблем.

Естествено, тя никога нямаше да направи подобно нещо с него; всичко, което си представяше, бяха само празни фантазии. И никога повече няма да се наслаждава на целувките му, на неговите опасни, опияняващи целувки. В гърлото й се надигна буца, чувство на задушаваща паника стегна сърцето й.

Крайно време беше да се вземе в ръце. „Така е най-добре“, каза тя на жребеца си, който кротко пасеше трева. После рязко се метна на гърба му, пришпори го напред и се спря чак пред конюшнята на Драгмор. Там повери животното на един коняр и забърза към къщата, като се стараеше да не мисли за нищо.

Когато минаваше покрай трапезарията, отвътре долетя гласът на майка й, който я накара да се спре и да влезе. Сутрин Джейн обикновено пиеше чай с кифлички в стаята си, докато се обличаше, ала днес изненадващо бе слязла да закуси долу.

— Добро утро, мамо — колебливо каза Никол. Нещо я караше да се чувства неловко.

— Олдрик каза, че още не си яла — усмихна се Джейн. Изглеждаше поизморена, сякаш не бе спала добре. — Седни и хапни с мен, скъпа. — Тя наля на дъщеря си чаша чай и й я подаде.

— Днес не съм много гладна — каза Никол, като седна до нея.

— Добре ли си?

— Да, напълно.

— Нямаше как да не забележа, че днес не тръгна с баща си и Чад.

— Аз… бях уморена от снощи.

Джейн кимна, намаза с масло една топла кифличка и й подаде половината.

— Приятна ли беше сутрешната езда?

Никол се изчерви.

— Горе-долу.

Джейн остави своята половинка от кифличката в чинията си, без да отхапе и хапка.

— Никол, къде ходи?

Никол не съумя да издържи на изпитателния поглед на майка си. Лицето й почервеня още повече.

— Пояздих наоколо.

— До Чапман Хол?

Никол зяпна.

— Какво… какво те кара да смяташ така?!

— Най-добре ще е да поговорим за това — тихо каза Джейн.

— Няма за какво да говорим — извика Никол, обзета от паника.

— Очевидно е, че между теб и херцог Клейбъроу има нещо.

— Мамо! Грешиш! — Никол понечи да стане от масата, но майка й я задържа.

— В такъв случай се радвам, защото той е сгоден и скоро ще се ожени за своята годеница. Той никога няма да развали годежа си, Никол — меко каза тя.

Никол знаеше това, но кой знае защо изпита болка, когато го чу произнесено на глас.

— Между нас няма нищо — рязко отвърна тя. — Ако държиш да знаеш истината, аз го презирам. Според мен той е един арогантен и надут задник.

Думите й очевидно шокираха Джейн. Внезапно Никол се вторачи в нея.

— Мамо, днес ли се връщаш в Лондон?

— Да, днес следобед. Не ми се ще да оставям Реджина там сама, въпреки че и лейди Хендерсън е при нея. В края на краищата, редно е да бъда с нея през целия сезон.

Никол навлажни устни.

— Идвам с теб. Ей сега ще си събера багажа!

Джейн премигна слисано.

— Но ти никога не напускаш Драгмор. Ти мразиш Лондон.

— Промених се — обяви Никол и се изправи. — Животът тук ми доскуча. Имам нужда да изляза навън, да се срещам с хора. Не си ли съгласна?

— Това винаги е било най-голямото желание и на мен, и на баща ти — каза Джейн, все още изненадана. — Не е здравословно човек да се усамотява в провинцията чак до такава степен.

— Ще се приготвя веднага — увери я Никол с ослепителна усмивка и се втурна към стаята си.

Джейн я проследи с поглед. На нейните устни също имаше усмивка. Точно от това имаше нужда дъщеря й — да се появи отново в обществото, където все още имаше шанс да срещне някой почтен мъж, да намери любовта. А и щом херцог Клейбъроу е тук, в Чапман Хол, още по-добре, че Никол идва при нея и Реджина в Лондон. Без да престава да се усмихва, Джейн посегна към кифличката си. Апетитът й се беше възвърнал.