Бренда Джойс
Скандална любов (36)

35

Какво ли може да е чак толкова спешно, питаше се Изабел. Снощи, няколко часа след вечеря бе получила бележка от сина си, който я молеше да се срещнат на сутринта в Клейбъроу. Това я разтревожи; предполагаше, че молбата му е свързана с неговата съпруга. Какво друго би могло да бъде? Какво друго би могло да има същото значение?

Разбира се, тя никога не би пренебрегнала такава молба. Вдигна се на изгрев слънце и час по-късно потегли за Клейбъроу. Когато пристигна в имението, още бе ранна сутрин.

— Негова светлост още закусва, Ваша светлост — уведоми я Удуърд, когато тя почти влетя в къщата.

Изабел се изненада. Беше девет и половина. Ейдриън никога не закусваше толкова късно. Тревогата й се усили.

Страх я бе да попита, но таеше последна надежда.

— Херцогинята с него ли е?

— Не, Ваша светлост, херцогинята още спи.

Изабел едва не припадна от облекчение.

— Значи се е върнала! — извика тя щастливо.

За миг Удуърд също се усмихна.

— Да, така е. Всички много се радваме, Ваша светлост. Въпреки че това не бе точно завръщане.

Изабел познаваше Удуърд от години. Той не бе от хората, които си позволяват да споделят информация без да са питани. Очевидно искаше да й каже нещо.

— Какво имаш предвид?

— Негова светлост я докара обратно у дома.

От многозначителната му интонация, Изабел заподозря най-лошото. Несъмнено Ейдриън бе довел жена си вкъщи насила. Можеше да си представи скандала, който са вдигнали. Тя въздъхна и забърза по коридора към трапезарията.

— Той не е там, Ваша светлост — хукна след нея Удуърд. — Закусва в музикалния салон. Нейна светлост предпочита да се хранят там.

Изабел веднага разбра, че всичко е наред и въздъхна облекчено. Никол Шелтън Бракстън-Лоуъл бе започнала да опитомява сина й, милиметър по милиметър. Крайно време беше някой да го омекоти малко. Тя остави Удуърд да разтвори вратите на музикалния салон и влезе с доволна усмивка. Секунда по-късно обаче замръзна на мястото си.

Това бе Ейдриън — нейният Ейдриън — Ейдриън Стоун. Седеше на масата със сина й, двамата бяха потънали в оживен разговор и закусваха, сякаш така бяха прекарвали всяка една сутрин от живота си — баща и син заедно. Всичко лудо се завъртя пред очите й. Бе убедена, че ще припадне.

— Мамо! — извика Ейдриън.

Изабел имаше желязна воля, винаги бе имала. Заповяда на сърцето си да бие, повели си да се задържи на крака, да бъде силна и изправена. Не можеше обаче да заповяда на кръвта си да се върне обратно на лицето й, което бе мъртвешки бледо. Нито пък можеше да откъсне поглед от Ейдриън Стоун.

Той също втренчи поглед в нея.

Ейдриън, техният син, се изправи. Погледна единия и после другия — първо майка си, замръзнала и призрачно бяла, след това баща си, седящ в шок на масата.

Стоун пръв дойде на себе си.

— Това някаква шега ли е? — попита с леден глас той.

— Внезапно ми изникна една спешна работа — отвърна Ейдриън и изчезна, като тръшна вратата след себе си.

Стоун стана.

— Това някаква шега ли е, по дяволите?

Изабел се стресна. Не сънуваше. Мъжът, когото някога бе обичала с цялото си сърце и душа — мъжът, когото продължаваше да обича и сега, — стоеше пред нея от плът и кръв. Беше остарял, косата му вече бе посивяла, а не лъскава и с цвят на кестен. Около очите и устата му имаше много бръчки, но той бе все така висок и силен и все още мигновено я омагьосваше с мъжествения си магнетизъм. Все още бе най-красивия мъж, който бе виждала, винаги щеше да си остане за нея такъв. Цялото й тяло се разтрепери, а сърцето й заблъска лудо.

Стоун ритна стола си.

— Смятах никога повече да не те виждам — каза той ядосано. — Но очевидно нашият син е решил точно обратното.

Изабел подскочи. Изведнъж всичко й се изясни и истината я проряза като леден, остър нож: той я мразеше. Очите му горяха от омраза. Стоеше и я гледаше с презрение, сякаш виждаше някакво противно насекомо. Прониза я остра божа. Господи, как бе възможно такава любов да се превърне в подобна омраза?

И как, о как, как да го погледне отново, щом той изпитваше такива чувства към нея?

Намерила у себе си неподозирана сила, Изабел изправи рамене и вдигна глава. Когато проговори, гласът й едва потрепваше.

— Очевидно.

После отиде бавно до масата. Не го погледна, ала усещаше изгарящия му поглед. Не беше суетна, ала сега почувства цялата тежест на своите петдесет години и с ужас осъзна, че докато нейното сърце се разтапяше от обич, а тялото й — от желание, той не вижда в нея нищо повече от една омразна старица.

Тя се пресегна за чайника и понечи да напълни чашата му, преди да сипе и на себе си. Той обаче сграбчи ръката й през масата и я притегни към себе си, така че лицата им почти се докоснаха.

— За бога! — изкрещя той. — След всичко, което си сторила — след всичко, което си ми сторила — ме виждаш и ми сипваш чай?!

Когато погледна разяреното му лице, очите й бяха пълни със сълзи.

— Пусни ме.

Стоун веднага я пусна.

— Не е в твой стил да се държиш като грубиян. — Изненада се от спокойствието в гласа си, след като вътрешно усещаше, че умира.

— Ако се държа като грубиян, то е защото ти ме превърна в такъв.

— И Франсис непрестанно ме обвиняваше за своите слабости.

Той замръзна. Лицето му побледня. След това каза през стиснати зъби:

— Съжалявам.

Той нямаше нищо общо с Франсис, никога не би могъл да бъде като него и Изабел знаеше това.

— Аз също — каза тя тихо.

Той изправи глава. Очите му пламтяха.

— Вече е малко късно да съжаляваш!

Изабел отстъпи назад.

Стоун тръгна да заобикаля масата и тя си помисли, че пак ще я сграбчи. Той обаче не направи това, само застана пред нея, разтреперан от ярост.

— За какво по-точно съжаляваш, Изабел?

Сълзите се търкулнаха по бузите й.

— За всичко.

— За всичко? — повтори той саркастично. — За лъжите, за измамите, за това, че се държа като егоистична кучка?

Тя се отдръпна от него.

— О, господи!

Стоун пак я сграбчи. Ръцете му имаха невероятна сила, но не я нарани, просто я разтърси веднъж.

— Аз съм обичал една жена, която не е съществувала! Която никога не е съществувала! Обичат съм една лъжа! Една прекрасна лъжа!

Изабел се разрида.

— Защо правиш това? Защо ме нараняваш? Защо ме мразиш толкова много?

— Ти ми отне сина и си позволяваш да питаш защо те мразя?

Тя се опита да го погледне през потока от сълзи.

— Направих го, защото се страхувах. Толкова се страхувах!

— Страхувала си се? — Стоун застина неподвижно. — От какво те е било страх? От Франсис?

— Не! Искам да кажа, разбира се, че се страхувах от Франсис. Той ме мразеше, задето толкова добре управлявах именията; после намрази Ейдриън, защото не беше негов син, защото му напомняше за импотентността му. Използваше и най-дребния повод да ме нарани. Ейдриън обаче прилича на теб още от съвсем малък. Беше смел. Толкова пъти се е опитвал да ме защити! — Изабел изхлипа.

— Аз също щях да те защитавам! — Сега той я разтърси здраво. — По дяволите, щях да защитавам и двама ви! Щях да ви отведа от тук!

— Точно от това се страхувах — извика през сълзи тя. — Знаех, че ще дойдеш веднага, ако ти кажа за Ейдриън. Знаех, че ще дойдеш и ще обявиш, че той е твой син — така, както знаех, че не е правилно да крия истината от теб. Но, Ейдриън! За бога, опитай се да разбереш! Да те напусна и да се върна в Клейбъроу бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Беше истинско чудо, че постъпих така. Всеки ден, прекаран без теб, беше агония. Едва щом разбрах, че съм бременна с твоето дете, намерих воля да живея и отново да се боря. Не ти казах истината, защото ако ти бе дошъл, щеше да разрушиш крехкото равновесие, което бях постигнала с толкова усилия. Знаех, че ако отново те видя, веднага ще напусна Клейбъроу и съпруга си, че съзнателно ще поругая честта и разума си, като избягам с теб и нашето дете. Ако бях направила това, щях да се ненавиждам цял живот.

Стоун я пусна и прокара трепереща ръка през косата си, втренчил поглед в нея.

— Исусе! Толкова много благородство. Такова саможертвено благородство!

— Ако бях взела Ейдриън и бях избягала при теб, щях не само да се ненавиждам. След време щях да намразя и теб — прошепна Изабел.

Той трепна. После се отдалечи от нея. Тя го наблюдаваше, сълзите вече се стичаха свободно по лицето й, раменете й се тресяха. Но не издаде и звук.

Когато Стоун се извърна, за да я погледне, неговите очи също бяха пълни с непролети сълзи. Но гневът бе изчезнал.

— Животът никога не е само в черно и бяло, нали? — попита той тъжно. — Има толкова много проклети нюанси на сивото. Защо трябваше да бъдеш жената, която си, Изабел? Всъщност — от устните му се изтръгна горчив смях, — аз се влюбих точно в тази жена.

— Избрах да бъда разделена от теб, но да те обичам, вместо да бъде с теб и да те мразя.

Стоун замълча. Изражението му бе мрачно и дяволски сериозно. Накрая промълви:

— Не бих могъл да преживея омразата ти.

— Тогава разбираш ли ме? — извика тя.

— Да, разбирам самоуважението — каза с тежка въздишка той. Изабел се свлече на най-близкия стол с огромно облекчение.

— Тогава… — прошепна и дори се осмели да го погледне. — Тогава можеш ли да ми простиш?

— Не зная.

Тя бе съкрушена.

— Ами Ейдриън? — поиска да знае той. — И него ли пожертва заради проклетото си благородство?

— Не! — извика Изабел. — Франсис никога не го е обичал, но аз компенсирах това. Удрял го е няколко пъти, но аз скоро го изнудих да престане да го бие — така, както го бях изнудила да го признае за свой син. Изнудих го, като го заплаших, че ще разкрия на всички истината за него — за характера му, за пиянството, за слабостта му към млади момчета и за това как съпругата му е трябвало да го избавя от дълговете му. Тъкмо последното осигури мълчанието му за това, че Ейдриън не е негов син — Франсис не можеше да понесе всички да разберат какъв некадърник е всъщност. Ейдриън не получаваше бащина обич, но аз се опитах да компенсирам това. Ти вече го видя, видя че се е превърнал в истински мъж. Ейдриън, ти трябва да се гордееш с него. Той прилича на теб във всяко едно отношение.

— Но е израснал в страдание.

Тя затвори за миг очи.

— Да, страда. Страда от огромна болка, която го преследва и до днес. Болката от това, че не е обичан. Болката, че баща му го презира. Защитавах го с всички сили. Може би това бе егоистично. Може би си прав, че съм егоистка. Може би направих грешка. Толкова пъти съм се питала дали взех правилното решение. Ти щеше да му дадеш любов. Но нашата връзка нямаше да издържи, ако бях обърнала гръб на брака и живота си. Това щеше ли да направи Ейдриън по-щастливо дете?

Ейдриън осъзна, че е невъзможно да се премислят хилядите възможности. Продължаваше да гледа Изабел, която ридаеше мълчаливо, скрила лице в носната си кърпичка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Изведнъж се почувства странно вцепенен. Наблюдаваше очертанията на крехките й, тресящи се рамене и нежните ръце, които притискаха кърпичката към лицето й. На безименния й пръст блестеше огромен сапфир. Венчалната й халка я нямаше.

Тя вдигна глава и го погледна.

Дъхът му спря. Вече не усещаше вцепенението. Изабел не бе двадесетгодишно момиче, но годините не бяха помрачили красотата й. Лицето й не се бе променило. О, да, линиите около устата й бяха по-дълбоки, няколко бръчки се бяха появили край очите, косата й бе по-светла от преди, когато бе почти платинена. Ала чертите й бяха все така поразително красиви. Той с изненада осъзна, че я гледа с онова лудо желание, което не бе изпитвал към друга жена, желание, което само тя бе събуждала у него.

Изабел продължаваше да го гледа с широко отворени очи. Ейдриън стисна юмруци, взря се в зениците й и видя, че тя знае. Видя и още нещо — трепетна, отчаяна надежда.

— Все още си красива, Изабел — каза той предпазливо.

— Остаряла съм.

— Не изглеждаш стара.

— Не прави това.

Стоун се приближи до нея.

— Какво да не правя?

— Не прави това! — Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но той бързо я сграбчи и я привлече към себе си.

Сякаш електрически ток премина през него, щом телата им се докоснаха. Нейното бе изящно и меко, женствено и познато. Изабел вдигна поглед към него, окована в прегръдката му. Очите й бяха така ясни и прекрасни — точно каквито ги помнеше.

— Не прави това! — повтори отново тя.

— Защо не? Не сме се променили, нали? Все още се желаем. Искам те.

Очите на Изабел се напълниха със сълзи.

— Но аз те обичам — прошепна тя.

Той замръзна. След това спря да мисли. Прегърна я още по-здраво и устните им се докоснаха. Внезапно всички години, които ги разделяха, изчезнаха. Вчера и днес се сляха в едно. Той вече не беше на шестдесет, а на тридесет години, а жената, която държеше в обятията си, бе още момиче. Сякаш се прегръщаха на палубата на неговия клипер „Морски дракон“ или по бреговете на Вирджиния. Времето бе спряло. Съществуваха единствено Изабел и огромната му любов към нея. Чувствата му никога не бяха умирали.

Плъзна ръце по тялото й, обзет от спомени. Устните му бавно обхождаха лицето й, но се спряха, усетили усети соления вкус на сълзите й.

— Не плачи — промълви Ейдриън, докато я притискаше силно към себе си. — Не плачи, Изабел.

Тя заплака още по-силно.

— Обичам те, Ейдриън. Не мога да направя това. Не и след като ти ме мразиш. — Стискаше го обаче толкова здраво за реверите, че заплашваше да ги скъса.

— Не те мразя — извика той. — Как бих могъл да те мразя? Цял живот съм те обичал. — И като си припомни думите на своя син, добави: — Дори един американец може да бъде верен.

Изабел се засмя през сълзи.

— Наистина? Не ме мразиш? И можеш да ми простиш?

— Нямаше ли една поговорка — попита тихо Ейдриън, обгърнал прекрасното й лице с длани, — че любовта лекува всички рани?

Сега тя истински се разсмя и хвана ръцете му.

— Струва ми се, че беше „времето лекува всички рани.“

— Е, тогава за нас ще бъде любовта — каза той простичко, после изведнъж я стисна силно — беше му хрумнала ужасяваща идея. Ами ако миналото се повтори и сега? Ами ако тя още изпитва някакво проклето чувство за преданост към Клейбъроу или покойния херцог? — Този път ще се омъжиш за мен, Изабел.

— Да — извика Изабел развълнувано. — Да, да, да!

— Това не беше въпрос — отвърна той, заслепен от внезапно бликнали сълзи.

— Зная! — И ръцете й го прегърнаха с все сила.