Бренда Джойс
Огнена стихия (6)

5

Лошото настроение на Брет продължи и през останалата част от следобеда. Не се подобри и когато се прибра вкъщи, за да се преоблече за вечеря. Докато ровеше из пощата си, той откри писмо от чичо си. Какво, за бога, искаше този човек? За да бъда напълно честен, помисли си Брет, докато отваряше плика с разтуптяно сърце, чичо ми Емануел беше единственият от семейство Монтеро, който се държа с мен не като с курвенско копеле, а като с човешко същество, способно на чувства. Собственият баща на Брет, дон Фелипе, рядко се занимаваше с него, освен в случаите, когато искаше да обсъди някой свой подвиг, след което изпадаше в безразличие или сарказъм. Всъщност, откакто го бяха завели в Хасиенда де лос Сиерос, чичо му Емануел беше единственият, настоял за обучението и настаняването на Брет в къщата, а не в робските колиби — както желаеше втората жена на дона. Доня Тереза го беше мразила, естествено, защото той бе заплаха за всички нейни бъдещи синове.

Скъпи племеннико,

Толкова вода изтече, откак се разделихме, та се радвам, че най-сетне те намерих и разбрах, че си добре и просперираш. Човекът, който проучва за мен ми каза, че си се настанил отлично в Сан Франциско и си станал заможен предприемач. Радвам се за теб. Винаги съм знаел, че ще успееш.

Огромно съвпадение ми изглежда това, че след години на търсене моят съгледвач те е намерил точно когато се нуждаем най-много от теб. Брет, баща ти е тежко болен. Боя се, че няма надежда да се възстанови. Преди няколко години той падна зле от коня си и оттогава е парализиран от кръста надолу. От този момент нататък не успя да възвърне волята си за живот. Наскоро хвана настинка, която се разви в пневмония. Страхувам се, че господ ще ни го отнеме много скоро.

Брет, аз знам, че ти си горд също като баща си, но те моля да не позволяваш гордостта ти да направлява чувствата. Дон Фелипе никога няма да ти пише и да те моли да го навестиш, въпреки че споделих с него всички новини около теб. Знам, че иска да те види. Моля те, ела.

Останалата част от семейството е добре. Брат ти Мануел е вече на десет години, силен, сериозен и умен, точно като теб и баща си. Двете ти по-малки сестри, Габриела и Катерина, притежават каспийската красота на майка си. Колкото до собствените ми деца, София и Диего, те са добре. София наскоро стана майка. Леля ти Елена си е все същата.

Твой любящ чичо, Емануел

Брет остави писмото настрана с потъмняло лице. Пристъпи сковано до масата и си наля пълна чаша бренди. Изпи половината на един дъх, загледан през прозореца към градината и улицата. По дяволите всички. Спомените го изпълваха и всичките бяха неприятни. Виждаше живота си из улиците на Мазатлан, кражбите си, кльощаво, мръсно момченце, винаги изплъзващо се на полицията, което не се връщаше у дома с дни, а по-късно и със седмици. Не че на майка му, на френската курва, й пукаше. Когато и да се върнеше той вкъщи, някой от многобройните й „покровители“ все беше там. А майка му — тя беше без възраст, красива. Но и без сърце. Оставяше детето си на хазяина, който нямаше време за него. Само една от прислужничките като че ли го обичаше — едно дребно английско момиче на име Мери. Когато го хванеше да се втурва в къщата гладен, защото не бе успял да намери достатъчно на улицата, тя го завличаше в стаичката си, изкъпваше го и го преобличаше. Той си тръгваше в мига, в който напълнеше стомаха си, но не и преди да чуе високите писъци на майка си и стоновете на този, когото тя „забавляваше“ в момента. Не знаеше кого мрази повече, майка си — курвата или баща си — калифорнийския богаташ. Бе на осем, когато животът му се промени — когато донът прати за него след убийството на двамата му братя. Брет дори не беше знаел кой е баща му до момента, когато майка му му съобщи, че го праща при него завинаги. До този ден не бе имал и представа каква е била връзката между родителите му или как са се срещнали те.

Първата жена на дон Фелипе, доня Ана, не беше го дарила с нов наследник. Твърде стар за нея, той не я намери способна да създава повече деца. Тя умря година след пристигането на Брет, след като бе изстрадала няколко спонтанни аборта. Тогава обаче дон Фелипе, облекчен, веднага се ожени за петнайсетгодишната Тереза, която произхождаше от стар род на раждащи синове аристократки.

По това време Брет беше на четиринайсет. През годините, прекарани в бащиното му имение, той бе получил образование въпреки презрението на всички. Научи се да чете и пише на испански, френски и английски, въпреки че отдавна говореше свободно всички тези езици. Мина дори през латинския. Беше добре обучен по математика, геометрия, география и история и съвършен в язденето, фехтовката и стрелбата. Научи се да говори, ходи и да се държи като благородник — въпреки че добре осъзнаваше, че не е такъв. Дон Фелипе не се интересуваше от него, освен когато той не направеше нещо не както трябва — тогава пък изпадаше в бяс. Наказваха момчето, обикновено с бой с бастун. Но докато го биеха той никога не достави на мъчителя си удоволствието да извика.

В шестте години преди смъртта си доня Ана бе отказвала дори да го погледне, камо ли пък да говори с него, въпреки че често говореше за него с другите. Той знаеше, че е копеле, но това никога не го бе притеснявало, докато не чу как жената на баща му не спира да го споменава като „копелето“. Тогава срамът и омразата го бяха обзели като никога дотогава.

Останалите също се отнасяха към него с презрение. Малката София — негова братовчедка и почти връстница, стряскащо красиво момиче със синьочерна коса и тъмни очи — го гледаше над аристократичния си нос и го наричаше „копеле“ на всеослушание, тъй като знаеше, че не може да я удари, както му се иска. Дори самата мисъл за нея го караше да изтръпва от гняв.

И разбира се, леля му Елена.

Той не можа да сдържи усмивката си. Какво ли бе искал да каже чичо Емануел с думите, че тя си е все същата? Дали не знаеше, че тя е курва, точно като майката на Брет?

Беше се случило, когато той бе бил почти на шестнайсет. Беше започнал да се интересува от момичета година по-рано, до степен, в която даже някои от прислужничките му бяха завъртели главата. Беше започнал да мечтае за тях… Един следобед се беше натъкнал на леля си и някакъв коняр в едно потайно кътче на градината. Не можеше да откъсне поглед от съвкупяващите се тела. И двамата бяха с дрехите, за което той съжаляваше, но полите й бяха вдигнати до кръста и краката й бяха дълги и бели. Брет гледаше как конярчето я обладава, докато сам не изгуби всякакъв контрол върху себе си и не достигна оргазъм с вик. За секунда Елена бе изблъскала момчето, което едва ли имаше повече от двайсет години, и бе оправила полите си.

— Кой е там? — извика тя. Вцепенен и онемял, Брет бе пристъпил напред. В първия миг тя се беше стреснала, но след това го огледа без задръжки и топ отново усети, че се втвърдява. Тя се бе усмихнала.

— Пабло, можеш да си вървиш. Ще се видим друг път. Ела насам, querido^[1].

Сърцето на Брет биеше бясно, когато вървеше към нея. Не знаеше какво да очаква, но едно нещо знаеше — леля Елена щеше ужасно да загази, ако някой откриеше какво прави. Тя разкопча роклята си и той ахна, когато големите, прорязани от сини венички гърди с твърди зърна бяха се изтърколили навън.

— Какъв красив младеж — промърмори тя и бе взела ръката му, поставяйки я на гръдта си. Той бе загубен. Знаеше, че това е грешно, защото единственият човек, когото харесваше, бе чичо Емануел, но бе на шестнайсет и кръвта му кипеше. Устата му скоро последва ръцете и той започна диво да смуче големите й, твърди зърна, карайки Елена да се смее гърлено.

— Имаш всички нужни инстинкти, Брет.

Скоро той вече беше дълбоко в нея, блъскайки безумно в слабините й… Никога преди не му се беше случвало такова нещо.

През месеца преди той да замине, тя го бе научила на много неща. Изпълваше го вина, но желанията му имаха пълна власт над него. След това доня Тереза, новата съпруга на баща му, бе родила син — Мануел — и вече нямаше нужда от него…

Брет погледна писмото на чичо си. Дон Фелипе беше едно студенокръвно копеле, София — все така кучка. Елена пък със сигурност още си беше курва… И не му пукаше за никой от тях. Смачка писмото и го хвърли в камината.

 

 

— Да върви по дяволите Брет Д’Аршан!

Сторм гневно крачеше напред-назад из стаята си, все още в костюма за езда. Не можеше да спре да мисли за него. Не можеше да заличи образа на тъмното му, красиво лице от мислите си. Не можеше да забрави как то засиява, когато той се усмихне, нито малките бръчици покрай очите му, когато беше в особено добро настроение. По дяволите!

Не можеше да забрави допира на устните му върху своите — плътни и нежни, след което диви и брутални. Тя се свлече в един стол и зарови лице в дланите си. Тялото й я беше предало. Докато още беше зашеметена от изненада при целувката, тялото й се беше поддало, беше станало меко, молещо, топло, съгласно. Тя беше се наслаждавала на тези целувки. Даже сега, когато само си спомняше за това, усещаше, че тялото й реагира по същия начин, как през него минава тръпнещ поток от горещина. Преди това я бяха целували само веднъж и това и се беше сторило противно. Никога даже не бе харесвала момчетата, освен като приятели, с които да ловува, язди и да се боричка. На последните няколко приема, които бе дало семейството й, Сторм се бе чувствала изолирана от другите си връстнички, които имаха в умовете си само едно — момчетата. Сторм си беше мислила, че са глупачки. На нея й беше по-интересно, когато състезателната им кобила щеше да се надбягва или когато една мечка разкъсваше добитъка на хората, също и когато престъпникът Макрей от рейнджърите бягаше от полицията.

А сега беше нещастна. И ядосана. И унижена. Имаше ужасното чувство, че Брет е разбрал, че целувките му са й харесали, мисъл, която я караше да се моли да умре по-скоро. Мръсното му прасе. Суетен паун. Кравешка фъшкия. Радваше се, че навреме й достигна разум да се осъзнае и да го храсне колкото силно можа. Беше го заболяло, знаеше си, и мисълта й доставяше безкрайно удоволствие.

Една прислужница почука на вратата и влезе с поднос с вечерята на Сторм. Тя осъзна изведнъж колко е гладна. Нахвърли се веднага на храната и омете до дъно месото с картофи, грах и салата, както и черешовата торта. Беше твърде засрамена и смутена, за да иде и да вечеря с Пол в трапезарията.

Не беше глупачка. Знаеше за физическата любов. Тоест, беше виждала от дете как конете, кучетата и кравите се съвкупяваха. Веднъж беше видяла в пералното помещение даже единия си брат — Ник, с една от прислужничките. Не можа да сдържи усмивката си при този спомен — Ник на шестнайсет, висок и кльощав, напълно изгубен в прелестите на мощната ирландка. Така че знаеше достатъчно за връзката между мъжа и жената и този следобед бе осъзнала какво точно означава онази твърдост, която се бе появила между тях на плажа. Тогава бе усетила в себе си силата да се изтръгне от прегръдките му, тогава умът се бе върнал в главата й. Изчерви се. Брет бе искал да я вземе както Ник бе взел Роуз. Руменината й се сгъсти; тя цялата започна да трепери. Срамуваше се. Сега разбираше защо майка й и баща й си разменяха такива тайни, нежни погледи, защо постоянно се докосваха и целуваха. Но това беше друго. Те бяха женени. Обичаха се. Сторм никога не беше мислила за привличането между мъжа и жената, но сега, когато мислеше, разбра, че е правилно и хубаво, когато е между хора, които се обичат. Тя обаче не обичаше Брет — направо не можеше да го понася. Може би дори го мразеше. А и той определено не я харесваше. Но какво й ставаше? Да не би да се превръщаше в пачавра като Бет Елън?

Бет Елън беше русата, синеока дъщеря на един от съседите им, едно от тези момичета, които дълго се разхождаха с момчетата из горичките още от тринайсетгодишна възраст. Сторм никога не бе разбирала причината, но не можеше да не се види разликата в държанието на Бет, когато беше с нея или с родителите си и когато наоколо имаше някой привлекателен мъж. Когато Ник се приближаваше до нея, Бет Елън се изчервяваше, а когато решеше, че никой не гледа, се отъркваше в него. А иначе бе свенлива като мишка. Сторм я беше попитала веднъж какво им е толкова страхотното на момчетата, а Бет Елън само се беше засмяла.

Струваше й се, че тази нощ няма да може да заспи от притеснение, но в крайна сметка се унесе почти веднага, след като си легна. Въпреки това сънят й бе смущаван от видения. Първо те бяха приятни. Беше си вкъщи, заобиколена от семейството си. След това бяха на барбекю и Бет Елън също, облечена в роклята, която Сторм бе носила предишния ден, докато всички останали бяха с всекидневните си памучни поли и блузи — с изключение на Сторм, която беше с бричове. Чувстваше се грозна край изисканата красота на Бет.

Изведнъж и Брет се озова там. Изглеждаше напълно погълнат от Бет Елън, а и тя от него. Двамата не обръщаха никакво внимание на Сторм. Тя се почувства наранена — ужасно наранена — от това, че ги вижда заедно. Те тръгнаха към гората и тя ги последва, за да види как се въргалят прегърнати на земята, готови да се слеят. Брет я чу и се обърна. Когато я видя, започна неудържимо да се смее. Тя се събуди.

Когато стана на сутринта, вече бе забравила съня си, тъй като си имаше други грижи. Вечерта трябваше да ходи на някакво малко празненство у Холдънови. Мисълта не я радваше. Чувстваше, че почти всички от партито на Фърлейнови ще бъдат там, включително и онзи арогантен развейпрах Брет Д’Аршан.

И все пак отиде, облечена във виолетова кадифена рокля, изрязана точно толкова неприлично, колкото и всичко, което носеше напоследък. Поне беше без корсет — в никакъв случай не би приела това мъчение отново. Пристигна с Пол около седем часът и Холдънови ги посрещнаха сърдечно на парадния вход. Влизайки, Сторм го видя — невероятно красив и мъжествен в черното си официално облекло. Разговаряше с някаква хубава като картинка блондинка и със семейство Фърлейн. Русата стоеше близко до него, пъхнала ръка под лакътя му. Сторм почувства прилив на бесен гняв. Жената очевидно беше неговата дама за вечерта. Не че й пукаше. Брет също я видя веднага, но Сторм плъзна поглед покрай него и се усмихна на Марси и Грант.

— Да идем ли да им се обадим? — попита Пол, готов да се запъти към четворката.

— О, не, ето го Джеймс — извика Сторм с нещо, което се надяваше да прилича на ослепителна усмивка. Джеймс почти дотича до тях.

— Сторм! — Той се наведе над ръката й, без да снема очи от лицето й. — Надявах се, че ще бъдете тук днес.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви, Джеймс.

Той помоли разрешение от придружителя й да я отведе и Пол се съгласи, доволен. Джеймс я взе със себе си, нетърпелив да я запознае с някои от гостите. В онази половина на залата, противоположна на неговата.

Скоро около Сторм се бяха събрали Рандолф и другите двама младежи, Робърт и Лий, като се смееха и се надпреварваха да й разказват забавни анекдоти, борейки се за благоразположението й. Сторм никога не се бе чувствала толкова женствена, толкова хубава. Трудно беше да се повярва, че се намираше на това елегантно соаре, облечена като принцеса и заобиколена от четирима красиви мъже, правещи всичко възможно да задържат вниманието й. Само веднъж погледна към Брет и то крадешком, защото беше сигурна, че той наблюдава огромния й успех. Но не.

Устата му почти докосваше ухото на русата, а тя се изчервяваше прелестно. След това двамата се погледнаха в очите така, сякаш бяха влюбени. Настроението на Сторм се срина и изведнъж й прилоша. Вечерта беше провалена. Сторм слушаше, усмихваше се, опитваше се дори да се смее, но не много убедително. Рандолф я попита какво й е, но тя му се усмихна вяло и отвърна:

— Нищо.

Хвърли нов поглед към Брет и видя почти същото както и преди. Бистрите сини очи на блондинката сияеха.

Сторм се насили да продължи да разговаря с обожателите си. Те сякаш усетиха, че губят вниманието й и започваха да се чувстват неловко и се наканиха да си тръгнат. Сторм реши, че трябва да се забавлява — или поне Брет Д’Аршан да си мисли, че е така!

— Разказвала ли съм ви историята за това, как надяздих десетима команчи, когато бях едва на дванайсет?

— Какво? — в един глас възкликнаха компаньоните й.

— Хайде, Сторм — каза Лий. — Измисляш си.

— Определено не си измислям. Яздя по-добре от всеки команч. Ако някой не ми вярва, просто ме изведете на езда и ще видите.

Това предложение се прие с доволни викове и преди Сторм да се усети, получи три предложения за езда.

— Разкажете ни за команчите — каза Робърт.

— Беше група ренегати, които се придвижваха на юг, грабейки и убивайки.

— Откъде знаете? — Попита Джеймс.

— Ами, единственият случай, когато команчи идват толкова далече на юг, е когато са ренегати. В последните петнайсет години са били почти унищожени от тексаските рейнджъри.

— Значи сте била на дванайсет и сте ги надяздили?

— Играех си в едно езеро в долината, където е къщата ни. Аз всъщност трябваше да бъда там и да разтребвам. — Тя се усмихна.

— И? — попита Лий.

— Плациках се във водата, когато конят ми започна да пръхти и да се вдига на задни крака. Погледнах — те бяха там — десетима команчи, обикалящи по брега на около десет метра от мен и коня.

— Измисляте си! — извика Лий.

— Не си измислям! — Очите на Сторм блеснаха. — Страхувах се да бягам. Боях се, че могат да ме настигнат. Така че се престорих, че нямам грижа на тоя свят и много бавно и спокойно излязох от водата и отидох при коня си — който, за щастие, беше много бърз арабски жребец, който баща ми бе купил за състезания. Никой не мръдна. Аз се качих. Дори не ги поглеждах. Но в мига, в който подкарах животното, те потеглиха след мен — в галоп. Преследваха ме всичките осем мили до нас през пресечена местност, осеяна със скали и остри камъни. Всичко, за което можех да мисля беше, че конят може да си счупи крака и татко ще ме убие! Първо индианците яздеха след мен, но понитата им не можеха да се сравняват с моя бегач, така че започнах да им убягвам. Когато приближих дома, вече бях доста пред тях, даже ги изгубих от поглед.

За минута всички мълчаха потресени. След това Рандолф каза:

— И после?

— Закрещях. Татко и момчетата бяха на ранчото, така че аз, мама и старата ни прислужница бяхме сам самички срещу ренегатите.

— Олеле! — възкликна Лий.

— Спокойно — каза тя с чувство за превъзходство. — Команчите удрят и бягат. Отказаха се след петминутна атака — взеха някакви коне и пилета и запалиха един обор, обаче ние с майка ми веднага го угасихме. — Тя се ухили. — Определено имах късмет, че жребчето не си изкълчи крака, защото щях да си загина мърцина. Баща ми не прощава такива неща.

Всички се засмяха.

— И все пак ме напляскаха, че не съм си гледала къщната работа — добави тя печално и веднага съжали, че е споменала тази подробност, защото от израженията на ухажорите си разбра, че си представят къде точно са я напляскали.

— Някой ще се надбягва ли с мен? — смени темата тя.

— Внимание — обади се познат глас зад гърба й. — Язди като индианка, мога лично да свидетелствам за това.

Сторм се извъртя стремително и се втренчи в Брет, който се усмихваше, сякаш помежду им не бе станало нищо. Русата, която изглеждаше още по-разкошна отблизо, все още висеше на лакътя му. Откога ли стояха там? Сторм почервеня от гняв и хладно се извърна.

— Лий, ще ме придружите ли до купата с пунш? — попита с най-сладкото си гласче. Той скочи, за да се предостави на услугите й и тя усети погледа на Брет върху себе си. Сърцето и заби бясно.

Той не се приближи отново, за свой късмет, помисли си тя. След малко обаче към групата се присъединиха Марси и Грант точно когато ухажорите й отново подхванаха историите си.

— Здравей, скъпа — каза Марси. — Изглеждаш вълшебно. — Гледаше я с гордост. — Нали?

— Наистина — съгласи се Грант и я целуна по бузата. — Бих казал, че животът в Сан Франциско ти понася.

Сторм не искаше да обиди никого.

— Да, харесва ми все повече и повече.

— Чух, че вчера си яздила с Брет — каза Грант. — Чух също така, че си изпреварила сивия му жребец. — Той се разсмя. Сторм изтръпна.

— Първата и последната ни езда.

Грант и Марси изглеждаха изненадани.

— Скъпа, не ти ли беше приятно? Брет е свястна компания.

Сторм се приближи до тях с блеснали сини очи. Понижи глас, така че квартетът от ухажори да не може да я чува.

— Хич не ми беше приятно даже! Марси, знам, че Брет ви е приятел, но не и мой, така че моля ви, не очаквайте от мен да се държа учтиво с него!

Мълчание. Марси попита.

— Какво се е случило?

— Той ме целуна — изфуча тя. — Но не мисля, че ще позволя това да се повтори!

Те я зяпнаха. Марси беше скандализирана. Устата на Грант подозрително потрепваше на смях.

— И по-лоши неща са се случвали — каза накрая той.

— Не и на мен. — Сторм тръсна буйната си коса. — Обзалагам се, че още го боли шкембето на мястото, където го фраснах. — Тя се поколеба и прибави: — Поне се надявам! — Обърна се и се отдалечи — далеч от Фърлейнови и от всички тези почитатели. Грант се разсмя.

— Не е забавно — прошепна Марси със събрани вежди.

— Охо! Виждам как работи коварната ти главичка. Не било смешно! Смешно е! Много се съмнявам, че някога Брет е бил удрян от дама. Как ми се ще да бях видял това!

— Тези двамата са като куче и котка от мига, в който се срещнаха — изсумтя Марси.

— Тя е най-красивата жена в Сан Франциско след теб, Марси; така че как е възможно Брет да не я харесва?

В другата част на салона Сторм гледаше намръщено през прозореца. Продължаваше да мисли за проклетия мошеник и онази русокоска. Коя беше тя? Умираше си да разбере, но беше твърде горда да попита. Изведнъж забеляза двете млади дами, които стояха до нея и разговаряха достатъчно високо, че да ги чува.

— Да, да, това е тя! — възкликна тъмнокосата, като срещна за миг погледа на Сторм. Нямаше съмнение, че нарочно се стремеше тя да я чуе. Сторм отмести очи.

— Онази, която припаднала ли? — попита любопитно приятелката й.

— В градината, скъпа — натърти брюнетката. — Беше в градината с Брет Д’Аршан и Рандолф Фърлейн. И то без обувки!

За миг другата замълча смаяно. Сторм се обърна и хвърли втренчен поглед към двете момичета. Вбесяваше се все повече и повече.

— Мери, а мислиш ли, че някой от двамата я е целунал? — Брюнетката триумфираше.

— Ама че си глупавичка, обзалагам се, че и двамата не са пропуснали възможността! Но тя си го е просела. Да излиза така сама с Брет — на всеки е известна репутацията му. А и Рандолф… Защо, според теб, е припаднала?

— О, господи — ахна другото момиче и отново погледна Сторм с ококорени очи. Нейното лице беше червено.

— Какво очакваш — та тя е от Тексас. Те там вършат къде-къде по-неприлични неща. Чудя се дали само са се целували? Сигурна съм, че си е свалила и някои други дрехи! Чудя се дали…

Сторм здраво стисна юмруци. Щеше й се да зашлеви момичето, но това не беше Тексас, а бална зала в Сан Франциско. Освен това нямаше да им достави удоволствието да се направи на такава, за каквато я представяха. Въпреки това й беше трудно да се сдържи. Промуши се между двете клюкарки и се взря отблизо в лицето на разказвачката.

— Имате ли нещо да ми кажете? — попита тя нежно. Мери я огледа студено отгоре надолу и вирна класическия си нос.

— Не, не мисля.

Сторм беше толкова бясна, че й идеше да я наплюе. Когато брюнетката се обърна към приятелката си и се опита да си тръгне, Сторм здраво настъпи полите на роклята й. Чу се гръмовен звук от раздрано и полите се скъсаха под обувката на девойката. Брюнетката се завъртя ужасена.

— О, толкова съжалявам — каза невинно Сторм. — Вижте какво стана!

— Направихте го нарочно! — задави се от гняв Мари.

— Разбира се, че не — сладко каза Сторм. — Не е чак толкова зле. Вижте. — Пред пълните с гневни сълзи очи на брюнетката, тя се наведе и вдигна разкъсаната пола.

— Просто ме оставете — настоя Мери.

— Окей — съгласи се Сторм, пусна полата и се изправи толкова рязко, че удари с рамо ръката, с която Мери държеше чаша шампанско. То плисна и заля цялата й рокля. Мери изпищя остро.

— Ох, божичко, колко сте непохватна — каза Сторм.

— Вие го направихте!

— Видях я — съгласи се русата. — Направи го нарочно.

— Тя ми скъса роклята и разля питието върху мен! — изхлипа Мери. Вече бяха събрали очите на целия салон.

— Позволете да ви донеса нова чаша — предложи учтиво Сторм.

Сторм — извикаха Пол и Марси в един глас и дотичаха до тях.

— Тя съсипа роклята ми! — изпищя брюнетката. — Тази мърла ми съсипа роклята нарочно!

Кръвта на Сторм кипна.

— Ще я убия! — изфуча диво тя, преди да осъзнае, че някой стои зад нея.

— Мисля, че вече направи достатъчно — изкикоти се Брет. Тя поаленя.

— Може би ще е по-добре да се прибираме — каза тихо, но строго Пол и хвана ръката й.

— Не и докато не се разправя с тази малка пачавра — каза Сторм и тълпата ахна. — Припаднах, защото корсетът ми беше твърде стегнат. А и не бях сама в градината с двамата мъже — Лиан Сейнт Клер също беше там. И единственото, което бях свалила, бяха обувките ми — нищо друго. Имате късмет, че не си нося пищова, защото иначе господ да ви е на помощ…

— Мисля, че всички можем да си представим случката — прекъсна я Брет с развеселен глас. Пол я хвана по-здраво.

— Сигурен съм, че можем да очакваме утре извиненията на Мери — след което Сторм с удоволствие ще й отвърне със същото. Много съжалявам, Бен — обърна се той към домакина им. Бен Холдън едва криеше отчаянието си.

— Ах, разбира се, добре, ами… — Той се усмихна глупаво.

Сторм още беше бясна.

— Няма да се извиня на тази тъпанарка, на тази…

— Сторм, да се сбогуваме — прекъсна я Пол. Чувствайки се леко облекчена, тя последва съвета му. Ясно усещаше присъствието на Брет край себе си, танцуващите му черни очи, по които си личеше, че инцидентът е бил най-забавното нещо, което е виждал някога. Затова преди да последва братовчед си към фоайето, тя хвърли на Брет най-мръсния поглед, който можа. Не беше сигурна, но докато прекрачваше прага на вратата, й се стори, че чува смеха му.

— Коя беше тази?

Брет сведе очи Към бледото, шокирано лице на Елизабет. Беше забравил за присъствието й.

— Сторм Браг, братовчедката на Пол Лангдън.

Можеш ли да повярваш, че тя направи всичко това? А и езикът й…

— Какво ще кажеш за чаша шампанско? — прекъсна я той. Какво го беше накарало да придружи Елизабет Бетфорд у Холдънови? Отговорът дойде веднага. Сторм!

Той се усмихна, докато взимаше шампанско за Елизабет. Беше видял всичко — всъщност, едва се бе сдържал да не наблюдава всяко движение на Сторм през вечерта. Заобиколена от ухажори, настойчиви ухажори, без да му обръща внимание — опитваше ли се да го накара да ревнува? Не че щеше да успее. Защо му беше да ревнува това зверче? Не, определено не. Ни най-малко не я ревнуваше.

Тя знаеше ли, че Лий е женкар? И че Робърт, въпреки безупречните си маниери, нямаше пукнат грош? Определено не беше подходящ за ухажор. Все пак неотлъчното им внимание го беше пораздразнило. Дали тя флиртуваше с тях? Не, разбира се. Тя дори не знаеше как се прави това. В крайна сметка той се бе почувствал принуден да иде и провери със собствените си очи. Откри, че тя наистина не флиртува, просто ги забавлява с невероятния си разказ.

И за миг не се съмняваше, че е надяздила индианските воини. Повечето мъже едва ли щяха да проявят такава смелост, но глупавата, смела, импулсивна, прекрасна Сторм — да… Въобще не беше изненадан също, че тя скъса роклята на Мери Атърнън и разля шампанското й. Без съмнение Мери си го беше изпросила, но Сторм бе прекрачила едно неписано обществено правило. Една дама никога не избухва, дори когато чуе подобна клюка. Мисълта го накара да се усмихне. Сторм определено не беше дама.

Изведнъж соарето започна да го отегчава, тя не му беше простила за вчерашната целувка — не че той го беше очаквал. Дори не трябваше да мисли за това, знаеше го. Но докато каретата му се полюшваше към Бедфордови, докато караше Елизабет до дома й, докато тя бърбореше неспирно, той усети, че си припомня допира, вкуса и уханието на Сторм. Беше достатъчно честен да си признае, че сериозно се е забъркал с нея. Каква любовница можеше да му стане!

Придружи Елизабет до вратата, отклони предложението й да влезе, наведе се над ръката й и леко я целуна. След това се запъти право към къщата на любовницата си.

Одри беше дребна, червенокоса красавица. Посрещна го по изкусително прозрачен пеньоар без следа от сън по клепките си. Освободи прислужницата си и попита със зноен глас:

— Какво мога да направя за теб по това време на нощта, Брет?

Той я придърпа грубо в обятията си.

— Мислех, че знаеш, сладка моя. — Устата му намери нейната, еластична и настойчива; ръцете му се плъзнаха по меките, жарки извивки на тялото й. Той затвори очи. Докато я събличаше, си представи, че това е Сторм, възбудата му се усили, стана почти неконтролируема. Дори по-късно, когато нахлуваше дълбоко в нея, той продължаваше да вижда Сторм.

Това го смущаваше.