Бренда Джойс
Огнена стихия (4)

3

В петък сутринта Сторм се събуди отчаяна. Отказа да стане и скоро Пол изпрати да повикат лекаря. Тя беше изпълнена с ужас — довечера беше соарето в нейна чест. Възнамеряваше да остане на легло цял ден и да се преструва, че е болна от грип, така че никой да не може да я накара да отиде.

Доктор Уинслоу пристигна точно преди обяд заедно с Марси.

— Е, какво има? — извика тя, ужасно обезпокоена, и изтича до леглото на момичето още преди доктор Уинслоу да успее да влезе. Сторм се засрами. През последните няколко дни Марси я беше развеждала из целия град и тя скоро беше разбрала, че по-възрастната жена е безкрайно топла и мила, изпълнена единствено с добри намерения. Сторм неохотно я харесваше. Точно както харесваше и Сан Франциско. Сега, когато видя пребледнялото, разтревожено лице на Марси и почувства ръката й на челото си, Сторм се почувства виновна. Нещо повече, знаеше, че баща й щеше да се срамува от нея, ако видеше какво прави.

— Може би имаш лека треска — извика нервно Марси.

— Моля те, Марси, нека аз преценя — каза лекарят, който стоеше на вратата. Той влезе заедно с претъпканата си докторска чанта.

— Чувствам се много по-добре — каза Сторм и седна. — Всъщност всичко ми е наред. — Марси беше направила толкова много за това соаре. Сторм просто не можеше да я лъже.

Доктор Уинслоу я прегледа и я обяви за здрава и силна — всъщност доста по-силна от повечето жени — и скоро си тръгна, придружен от Пол. Марси седна на ръба на леглото. Сторм не смееше да срещне погледа й. Марси хвана ръката и.

— Мисля, че разбирам — каза тя бавно с мек глас.

— Не — протестира момичето. — Чувствах се много болна тази сутрин. Но може би е било от храната вчера. Вече съм добре.

— Опитваше се да избегнеш вечерята днес, нали? — Прямият въпрос на жената изненада Сторм неподготвена и тя се изчерви виновно. В очите на Марси се четеше разбиране.

— Всички ще те харесат, мила — каза тя. — Ти си кипяща от живот, красива девойка.

Сторм прехапа устни. Не можеше да я лъже.

— Прощавай. Аз… аз не можех да го понеса, не и след като беше толкова мила с мен.

— Рандолф така ще се разочарова.

— Какво? — Сторм се почувства смехотворно поласкана. Рандолф я беше извел на езда преди два дни и, тъй като Марси я бе предупредила за него, тя беше забелязала откритото възхищение в погледа му. В новия си костюм за езда, които, по нейно настояване, имаше разкроена и срязана отпред пола, Сторм се беше почувствала много привлекателна. Сега знаеше, че Марси е била права. Рандолф я намираше хубава и мисълта за това я накара да се почувства невероятно. Чувстваше се чудесно женствена, даже силна.

— Той те преследва от мига, в който те видя — каза Марси с усмивка.

Сторм се усмихна в отговор.

— Вечерта ще бъде чудесна, ще видиш. Ще ти изпратя Мари да ти помогне при обличането и прическата. — Тя стана и погледна момичето с топло съчувствие. Сторм я изгледа, докато излизаше. Въпреки че още беше нервна, се почувства облекчена и в крайна сметка нетърпелива да иде на това соаре. Марси беше тъй мила и тя не искаше да я нарани. Нито пък можеше да посрами себе си и семейството си — даже и те да не разберяха — като се държеше като страхливка.

Мари пристигна следобед. Сторм се къпеше в парфюмирана вода, след което се намаза с лосиона, който Марси беше пратила за нея. Миришеше на рози като водата за къпане. Особено старателно тя го втри в напуканите си ръце. Спомни си как Брет бе целунал кокалчетата й и се изчерви буйно. Ръцете на Марси бяха бели като лилии и меки като гълъбов пух. Какво ли си е помислил Брет, когато е докоснал покритата с белези длан на Сторм? И тогава й се бе сторило, че нещо не е наред, че няма ръцете на дама.

Но, по дяволите, аз съм от Тексас и работя в ранчо!

Знаеше, че Брет ще присъства вечерта.

Мисълта за него събуди в нея противоречиви чувства. Първо, беше му сърдита. Вечерта след като той я бе срещнал да язди сама на плажа, Пол дълго я беше наставлявал и бе настоял занапред тя да язди с Брет, Пол или друг мъж за придружител. Смешно! Тя можеше да се грижи сама за себе си — беше го правила години! Беше свикнала да язди свободно, като индианка в пустинята, без натрапници, които да забавят устрема й. Новото ограничение бе изцяло по вина на Брет и тя си беше намислила някои неща, които да му каже, щом се срещнеха. Нямаше право да я порти зад гърба й!

Пък и още не му беше простила, че я нарече дете.

Мари започна да помага на Сторм да се облече. Първо сложиха ефирна дантелена риза, изрязана толкова дълбоко, че зърната на Сторм почти изскачаха от нея. Никога не беше виждала толкова фино бельо. След това дойде ред на копринените чорапи и розовите жартиери с черни розетки. Дантелените, въздушни гащички и ненавистният корсет също заеха местата си върху тялото й. Сторм не беше носила такъв от деня, в който мадам Ламот й взе мерки. Сега, когато Мари я стегна здраво, Сторм изсвистя:

— Не.

— О, трябва.

— Не!

— Мадмоазел, скандално е да не се носи корсет. Трябва. Мадам Марси казва така. — Въпреки дребния си ръст и нежен глас, френската камериерка беше непоклатима. Сторм се почувства прищипната на две. Тя изстена.

— Твърде стегнато е!

— Въобще не е стегнато — твърдо каза Мари.

— Не мога да дишам! — И наистина не можеше. Разбира се, това можеше да е и по причина на ужаса, който нарастваше в нея. Мари я пристегна още веднъж, карайки Сторм да изгрухти не като дама, и започна да го завързва. Сторм се опита да диша. Откри, че може — едва-едва.

— А сега кринолина — обяви Мари.

Сторм се мръщеше на огледалото. Корсетът избутваше пълните й гърди нагоре и навън, карайки я да прилича повече на крава, отколкото на човек.

— Не мога да го нося това — каза намусено тя.

През главата й нахлузиха фуста, след това я привързаха към кръста й. Последваха други четири, по-пухкави. Последната беше черна, поръбена с дантела и черни маниста. Накрая беше ред на черешовата рокля.

Когато Мари най-сетне свърши и напръска китките и ямичките зад ушите на Сторм с парфюм от рози, момичето се зяпна в ужас и смут. Не познаваше личността в огледалото. Изглеждаше… елегантна… различна… жена.

Роклята не й харесваше. Половината й гърди бяха навън.

— Твърде изрязана е — обяви тя. — Отказвам да я нося.

— Въобще не е изрязана — отвърна Мари. — Можете да покажете много повече, стига да искате. Тялото ви е magnifique, ma petite^[1]. Би трябвало да го показвате, не да го криете.

— Не искам да го показвам — каза Сторм, изчервявайки се. Поне косата й беше оставена на мира. Мари само я беше събрала зад ушите и я беше привързала с черна сатенена лента, обсипана с дребни перли. Лентата бодеше. Главата й започна да пулсира. Даже малките диамантени обички, преди на майка й, й причиняваха болка.

— Magnifique — обяви Мари.

Сторм направи няколко пробни стъпки из стаята. Краката веднага я заболяха около пръстите. Обувките бяха твърде тесни. Какво ли не би дала да можеше да обуе чифт каубойски ботуши. Усмихна се при мисълта да влезе в салона на Марси с мръсни кафяви ботуши. На вратата се почука. Влезе Пол.

— Сторм, изглеждаш великолепно! — извика той с блеснали от гордост очи. Сторм знаеше, че той наистина го мисли и хвърли поглед към огледалото.

— Лицето ми не е сърцевидно — каза тя несигурно. — Виж колко ми е широка челюстта.

Пол се усмихна.

— Ти не си стандартна красавица, не, но въпреки това си поразителна. Не мога да се сетя за друга жена, Сторм, която поне да се доближава до красотата ти.

Тя се почуди дали той просто я ласкае, но после видя, че е сериозен.

— Благодаря.

Той протегна ръка.

— Е, ще позволите ли?

Сторм я пое, но когато излизаха от стаята, се препъна в дебелия килим. Помоли се да не е предзнаменование за идващата вечер.

 

 

— Така че аз помолих папа и той обеща, и не е ли всичко това възхитително?

Брет се усмихна на весело бъбрещата красива брюнетка.

— Възхитително е, Лиан, вълнувам се и заради теб.

Тя стисна лакътя му. Безукорното й овално лице с бяла кожа, небесносини очи и червени устни сияеше в усмивка.

— Тогава ще трябва да ме придружиш през парка, Брет.

— Разбира се — каза той, хвърляйки още един поглед към малките й гърди, почти напълно разголени от пастелносинята копринена рокля, която носеше. Когато се притисна по-близо до ръката му, корсажът й се смъкна и за миг му се стори, че вижда бледорозовото ръбче на зърната й.

Въпреки празното си бърборене, Лиан Сейнт Клер бе идеална партия за женитба. Беше красива и елегантна. Майка й можеше да проследи корените на рода си до английската аристокрация, а баща й беше внук на един френски маркиз, обезглавен по време на Френската революция. Не за пръв път Брет придружаваше Лиан на бал, нямаше да е и за последен. Въпреки че от него се очакваше да я целуне, той не го правеше. Това щеше да е твърде сериозна декларация за брачни намерения, каквито той впрочем нямаше.

Марси беше поканила двайсет гости, без да се смятат почетната гостенка и братовчед й, които още не бяха пристигнали — умишлено, Брет беше сигурен. Всеки познаваше всеки, всички бяха от един социален кръг. Имаше още четири охранени млади дами, две от които придружени от видни градски ергени, а две — от родителите си. Марси, разбира се, бе включила в списъка на поканените и няколко интересни млади мъже, повечето от които без компаньонка. Половете бяха балансирани с присъствието на две вдовици. Повечето, но не всички, от женените двойки, бяха млади, около трийсетте.

Големият салон беше просторен и елегантно мебелиран; голяма двойна врата се отваряше към просторно мраморно фоайе. Докато Лиан бърбореше, Брет се усети, че гледа към вратата. Скоро беше възнаграден. Появи се Пол Лангдън под ръка с една зашеметяваща жена. Марси изпищя от удоволствие, скочи и се втурна да ги поздрави. На Брет му трябваше време, за да разпознае в невероятната дама Сторм. Тялото му олекна сред внезапното мълчание, възцарило се в салона. Той гледаше като омагьосан високата, грациозна като върба жена в скромно изрязаната розовочервена рокля. Беше величествена. Лиан се притисна по-близо до него, опитвайки се да привлече вниманието му, но той не я забеляза.

— Сторм, миличка, прекрасна си! — извика Марси.

Сторм вече се беше изчервила. Страхът й се усилваше, както и пулсът и температурата й. Стана й трудно да диша. По дяволите корсетите! Боеше се, че пак ще се препъне, а и всички в залата я зяпаха като някакъв дълъг урод. И най-лошото от всичко, първият човек, който беше видяла при влизането си, беше онова гадно копеле Д’Аршан, който я гледаше, сякаш дрехите й бяха прозрачни. Не можеше да говори.

— Ела, скъпа, да те представя на хората — каза Марси.

Сторм хвърли поглед към Брет и за пръв път забеляза красивата, ниска брюнетка, вкопчена в него. Ядоса се, без да разбира защо. Погледът й се разсея встрани, после пак се спря на Брет. Девойката замръзна, когато очите му срещнаха нейните. Той се усмихна леко развеселен, тъй като подозираше какво си мисли тя в момента. Поклони й се. Сторм отклони поглед.

— Толкова е висока — промърмори Лиан и тръсна синьо-черните си къдрици, в които заискриха диаманти. — Висока е като мъж.

Брет не й обърна внимание. В мига, в който погледът му срещна този на Сторм, го прободе толкова силно желание, че то се изписа на лицето му. Успя да отклони очи от Сторм и изведнъж осъзна колко е груб.

— Пунш, скъпа? — запита той Лиан, чудейки се, очарован, защо горната част на гърдите на Сторм е със същия златист цвят, както и ръцете и лицето й. Къде всъщност свършваше този необикновен тен? Бяха ли гърдите й бели под роклята?

Рандолф пристъпи към нея с нескрит възторг в очите.

— Сторм, сякаш цяла вечност съм чакал този миг! — Той пое ръката й и я целуна.

Сторм порозовя.

— Аз също — каза тя. Учтива, безвредна лъжа. Марси й хвърли развеселен поглед.

— Наистина ли? — попита младежът с надежда. — Надявам се, че част от нетърпението ви е било свързано и с желанието да ме видите.

Сторм се засмя — богат, топъл звук, който изпълни стаята.

— Знаете, че е така.

Рандолф повдигна ръката й и отново я целуна.

— Може би по-късно ще можем да се поразходим из градината.

— С удоволствие — отвърна тя.

Брет, който се беше приближил и стоеше зад нея, помръкна. Тя флиртуваше с Рандолф и това не му харесваше — ама никак. Преди обаче да успее да обели и дума, Сторм се оказа заобиколена от останалите петима ергени, всичките нетърпеливи да се запознаят с нея. Марси започна да ги представя и Сторм отплува с тях настрани, сред талази блясък и галантност.

Марси забеляза мрачното изражение на Брет, пое ръката на съпруга си и двамата се приближиха до него.

— Предполагам, че останалите запознанства ще трябва да почакат — каза тя.

— Протежето ти вече жъне голям успех, мила — промълви Грант и нежно я целуна по бузата. Марси засия.

— Рандолф посещавал ли я е? — почти изръмжа Брет. Лиан още висеше на лакътя му. Той усещаше, че е неучтив към нея, но от влизането на Сторм не бе в състояние да дари компаньонката си с особено внимание.

— Изведе я на езда — отвърна Грант. — Мисли, че е най-красивата жена, която някога е виждал.

— Брет, хайде да танцуваме — побърза да каже Лиан, изписвайки на лицето си усмивка на победителка. Брет кимна безмълвно и я поведе към дансинга за един грациозен валс.

— Боже, как мразя да виждам Брет с тая суетна глупачка — промърмори Грант.

— Грант, бъди великодушен. Лиан не е виновна. Тя не може да не бъде това, което е. И аз щях да съм такава с родители като нейните. О, Сторм танцува!

— Никога нямаше да станеш такава — нежно прошепна Грант и отново я целуна, този път не толкова целомъдрено.

Сторм едва събираше мислите си. Едва дишаше. Беше приела да танцува с червенокосия само за да се избави от огромната група мъже, струпали се около нея, но вече съжаляваше. Краката я боляха ужасно. Можеше донякъде да ходи, без това да й личи, но в танцуването беше зле — поне в този вид танци. Дай й на нея някоя грубичка тексаска мелодия с викове и тропане на крака! Лентата на главата още я бодеше, а корсетът неудобно я стискаше. Не можеше да си спомни вече името на партньора си.

Когато го настъпи, й се прииска да умре.

— Извинете.

— Всичко е наред — отвърна той.

— Моля ви се — отчаяно каза Сторм, след като отново пропусна една стъпка, — може ли да спрем?

— Разбира се — отговори той, след като тя го настъпи отново.

Сторм се отдалечи от него, почервеняла от притеснение. Нямаше повече да танцува. Скри се от групата младежи, които се бяха поразпръснали в нейно отсъствие, но сега отново я чакаха като хрътки дивеч. Тя се отправи към Пол, който разговаряше с една възрастна двойка.

— Забавляваш ли се, Сторм? — попита той.

— Да — излъга тя, опитвайки се да забрави как се беше изложила на дансинга. Видя Брет, който си пробиваше път към тях — към нея, осъзна тя с непогрешим инстинкт. Въпреки че изглеждаше спокоен и самоуверен, тя усети решителността във високата му, мускулеста фигура. В душата й се надигна гняв и паника.

— Сторм — каза той, посягайки към ръката й, облечена в къса черна ръкавица. — Колко прекрасно изглеждате тази вечер. — Той целуна кокалчетата й и докосването му сякаш премина през плата на ръкавицата. Тя го изгледа ядосано и издърпа ръката си. Той се засегна.

— Благодаря ви — каза ледено тя със студен син пламък в очите.

— Засегнал ли съм ви с нещо? — попита хладно той.

Тя вдигна вежди, без да осъзнава колко властно изглежда така.

— Разбира се, че не — отвърна Пол вместо нея, тупайки Брет по рамото. — Как си, Брет? Виждам, че тази вечер си довел Лиан.

Сторм веднага се връцна и ги остави, без да я интересува, че е непростимо груба и отказа дори да изслуша мъжа, който бе накарал Пол да й забрани да язди сама. Но да прави такива широки крачки, се оказа грешка. Нежното токче се подхлъзна и тя щеше да падне, ако Грант Фърлейн не се беше пресегнал да я хване в последния момент.

Мамка му! — Нова грешка.

— Всичко е наред — мило каза Грант.

Лицето й беше тъмночервено. Огледа се и видя, че половината салон беше забелязал издънката й, включително Брет.

— Ненавиждам тези прокле… тези обувки — промърмори тя.

Грант се ухили.

— Аз лично не разбирам как го правите вие, жените — каза той с блеснали кафяви очи.

Тя се отпусна.

— Това е толкова ново за мен.

— Добре се справяш — успокои я той. — Пък и имаш цяла армия обожатели. Лиан Сейнт Клер е зелена от завист, защото не е и наполовина толкова красива.

Сторм не разбираше защо всички й казваха, че е красива. Точно тогава един прислужник обяви вечерята за сервирана и Грант й предложи ръката си. Тя я пое и си помисли, че Марси е късметлийка със съпруг като него.

За щастие, вечерята се оказа по-сполучлива от предишната част на вечерта. Седнала, Сторм можа да си почине, въпреки че всички говореха безспир. Опита се да изхлузи обувките си под масата, но после се отказа — след това никога нямаше да успее да ги обуе отново. В качеството си на почетна гостенка, тя седеше между Грант и Рандолф. За зла участ Лиан и Брет бяха точно срещу тях. Сторм не обръщаше внимание на Брет, въпреки че той не сваляше поглед от нея — доста невъзпитано, както й се стори. И то не само от лицето й, но и от твърде разголените й гърди. Знаеше си, че роклята е прекалено изрязана.

Когато Брет й каза нещо, тя нямаше избор и му отговори, въпреки че хладността й беше неприкрита. В крайна сметка той се отказа.

След вечерята, състояща се от седем блюда, гостите се завърнаха в салона за още танци. Марси обикновено не спазваше обичая мъжете да се оттеглят отделно от жените, А Грант винаги бе поддържал решението й. Рандолф беше отишъл да донесе на Сторм чаша вода и за пръв път тази вечер тя се оказа сама. Облекчението беше огромно. Чувстваше се емоционално изтощена, краката й трепереха и явно се задаваше ужасно главоболие. Беше яла твърде много и едва търпеше корсета, така че се чувстваше просто кошмарно. С вечерята бе изпила и чаша вино и се чувстваше тъжна, самотна и се самосъжаляваше. Отиде до френския прозорец с кадифени завеси и се загледа невиждащо в нощта.

— Някак си не ви виждам да се забавлявате тази вечер — чу тя гласа на Брет. Обърна се, примигвайки, за да прикрие влагата в очите си.

— Махайте се.

— Защо ми се сърдите? Заради случката на плажа ли? Ако е така, извинявам се. — Тъмните му очи блестяха.

— Копеле такова! Веднага изтича да кажеш на Пол, нали? Как смееш да се месиш! Сега не мога да яздя сама. Провали единственото удоволствие, което имах в този проклет град!

Той беше видимо стреснат от гнева и лошия й език, но после на лицето му отново се спусна хладна, безизразна маска.

— Беше за собственото ви добро — каза той, упражнявайки огромен натиск върху себе си. — По — добре да яздите с други, отколкото сама. Така рискувате да ви нападнат.

— Мога да се грижа за себе си. Просто се махайте. — В очите й бликнаха сълзи. Обърна му гръб и след миг го чу да си тръгва. Почувства облекчение… и разочарование.

— Сторм? — Това беше Рандолф. Тя обърса очи с пръст, без да се обръща, защото не искаше да я виждат как плаче. Но той видя.

— Какво има? — попита, искрено разтревожен.

— Дали ще може сега да се разходим?

Той остави чашата с вода, пое ръката й и я изведе през френския прозорец, без да обръща внимание на шокираните погледи, обърнати към тях. Нощта беше хладна навън и Сторм веднага потръпна.

— Нуждаете се от наметката си — каза Рандолф. — Ще ида да я донеса.

— Не, чудесно е — спря го тя, поемайки дълбоко нощния въздух. Започна да диша по-леко.

Той я отведе в градината, където ги обгърна прекрасният аромат на орловите нокти.

— Трябва ли да ходим? — попита Сторм. — Не ми се щеше да го казвам, но обувките ме убиват.

— Трябваше по-рано да кажете — каза той и веднага спря. Стояха и гледаха младата луна. Сторм отново потръпна и Рандолф обви ръка около раменете й. Тя се дръпна. Той беше ужасно разочарован. Искаше да я целуне, но със сигурност знаеше, че тя няма да се съгласи. Примири се само да я има до себе си.

— Кажете ми защо сте разстроена — попита той нежно.

— Вече не съм разстроена.

Двамата се обърнаха, когато чуха тихи гласове зад себе си. От сенките изплуваха тъмните фигури на някаква двойка, а когато тя достигна светлото петно, хвърляно от прозореца, младежите разпознаха Брет и Лиан. Брет ги загледа без усмивка, но и без изненада.

— Радвам се да те видя, Ранди — каза той, гледайки Сторм. Това не й хареса. Изведнъж усети колко близо е до Рандолф и че едната му ръка е обвита небрежно около раменете и. Дойде й безумната мисъл, че Брет ги е проследил. За един дълъг миг двамата мъже се гледаха твърдо в очите, подобно на два жребеца, готови да се хвърлят в битка. Сторм въздъхна и се отдръпна от Рандолф. Добра се до каменната пейка и се свлече върху й. Изстена и започна да развързва обувките си.

— Сторм — каза Рандолф, приближавайки се до нея, — дай аз.

— Не мога да ги търпя и миг повече — извика тя.

Той коленичи и изу едната й обувка.

— Ох!

Той разтри стъпалото й между широките си длани.

— По-добре ли е?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Едва ли ще мога да ходя вече. — И двамата се усмихнаха. Докато Рандолф сваляше и втората й обувка, тя вдигна поглед към Брет и Лиан, които ги гледаха. Брет изглеждаше вбесен, а Лиан — невярваща. Сърцето й запрепуска.

— Брет, мисля, че те искат да са сами — предположи Лиан и го дръпна за ръката.

— Вероятно, но няма да позволя Сторм да изгуби репутацията си — не и още сега — изръмжа Брет.

Сторм ахна.

— Какво? — Рандолф скочи.

— Брет! Познаваш ме достатъчно добре. Ако не ми беше толкова добър приятел, щях да те ударя още сега!

— О, съжалявам — каза Брет тихо, саркастично. — Излязохте заради чистия въздух — не заради целувките на дамата.

— Точно така — процеди Рандолф през зъби.

— Хайде, Брет — каза Лиан. — Не ти е работа да се месиш.

— Обуй си обувките, Сторм — нареди грубо мъжът. Не искаше да размишлява защо беше така бесен. — Влизаш вътре.

Тя се изуми, после побесня и скочи.

— Как смеете да ми се разпореждате!

Лиан ахна. Брет се усмихна.

— Сложете си обувките — каза тихо той. — Всички ще влезем заедно. — Проклет да бъде, ако я остави тук насаме с Рандолф.

— Той е прав — каза младежът. — Стоим навън твърде дълго. Марси всеки миг ще дотича.

Сторм обаче кипеше от гняв.

— Не, Рандолф. Отказвам да ми бъде нареждано какво да правя. Зад гърба ми той ме изпорти на Пол и провали ездата ми, а сега изниква тук и ми се разпорежда! А, не! — Тя викаше, почти агонизирайки от усилието да си поема дъх. Брет се пресегна и сграбчи китката й.

— Е, ще трябва да ви обуем, Сторм. За мен ще е удоволствие да се заема с тази задача.

— Брет! — протестираха едновременно Лиан и Рандолф.

— Свалете си ръцете от мен! — изкрещя Сторм.

— Сложете си обувките.

Тя го зашлеви със всичка сила. Плесницата отекна в нощната тишина. Брет не пусна ръката й. Гледаше я, стъписан, но изведнъж я придърпа към себе си, здраво стискайки китките й, и я притисна със всички сили към твърдото си тяло. Разтърси я. Лицето й беше пребледняло. Тя го погледна и той изпита безумното желание да я зацелува брутално, докато тя не го помолеше за още.

— Не мога… да… дишам… — прошепна тя мъчително. И изведнъж се свлече в обятията му.

— Господи боже мой! — изкрещя Рандолф. — Какво направи!

— Тя припадна — каза Брет с насилено спокойствие. Вдигна я на ръце и се отправи към къщата, подмина вратите към салона и тръгна към библиотеката на Грант. Вътре светеше слаба светлинка, а вратата беше отключена.

Рандолф побърза да я отвори и Брет влезе, като внимателно положи товара си на канапето.

— Проклети корсети — каза гневно той и небрежно разхлаби връзките на гърба й.

— Върви по дяволите, Брет — извика Рандолф.

Брет коленичи край Сторм и повя на бледото й лице.

— Тя няма нужда от корсет — каза той. След това попита с лошо предчувствие: — Къде е Лиан?

— Не знам. Ще ида да доведа Марси и да потърся някакви ароматни соли.

Но преди да успее да излезе, вратата се отвори рязко и Марси, Грант и Пол влетяха в стаята.

— Мили боже, какво се е случило? — извика Марси.

— Какво се е случило, по дяволите? — изрева Пол, забелязвайки развързания корсет на братовчедка си и босите й крака.

— Тя припадна — обясни спокойно Брет.

Лиан каза, че е била в градината с разкопчани дрехи, а сега е в безсъзнание — гневно каза Пол. — Кой е виновникът? Ще го усмъртя!

— Успокой се — каза Грант. — Нека Брет обясни.

— Тя си беше свалила обувките, Пол, защото я боляха краката — каза той сухо. — Не мисля, че осъзнаваше колко неприлично е това. Аз развързах корсета след като тя припадна.

— Тя не е привикнала към корсетите — каза загрижено Марси. — Грант, иди и накарай Лиан да престане с грозните си клюки.

Грант кимна и излезе точно когато Рандолф се връщаше със солите. Сторм изстена. Брет, все още на колене, посегна, без да мисли, да погали лицето й. Кожата й беше невероятно нежна. Марси веднага застана до тях и го отдръпна, хвърляйки му предупредителен поглед.

— Подай ми брендито, Брет — нареди тя. Брет стана неохотно. Едва откъсна очи от красивото момиче. Пол Лангдън изникна до него и той се отправи към другия край на стаята. Скоро след това Сторм и Пол напуснаха соарето, без да се връщат в салона.