Джон Р. Р. Толкин
Роувърандъм (3)

3

На следващия ден Лунния човек погледна Роувърандъм и рече:

— Това си беше направо измъкване на косъм! За пале като теб май изучи доста подробно светлата страна. Мисля, че е време, като поотдъхнеш, да посетиш и тъмната.

— Може ли да дойда и аз? — попита лунното куче.

— За теб няма да е добре — отвърна Лунния човек, — не те съветвам да го правиш. Може да видиш неща, които ще те затъжат за дома повече от огнището и комините и които нищо чудно да ти навредят не по-малко от дракона.

Лунното куче не се изчерви, понеже не можеше; и не каза нищо, само отиде и се свря в един ъгъл и се запита доколко ли старецът е наясно със ставащото и доколко разбира онова, за което се говори. Също така прекара известно време в чудене какво точно е имал предвид господарят му; но тези мисли не го тормозиха дълго — не беше от тия, дето много-много си го слагат на сърце.

Що се отнася до Роувърандъм, той поотдъхна ден-два, след което се появи Лунния човек и му свирна. И двамата поеха надолу и още по-надолу; спуснаха се по стълбата и слязоха в подземията, врязани направо в скалата, в пропастта над широките лунни долини надзъртаха малки прозорчета; после още по-надолу по тайни стълби, които сякаш минаваха под самата планина, докато най-накрая се озоваха в черно като катран място, където спряха, а Роувърандъм усети, че му се вие свят от безкрайното спираловидно въртеше все по-надолу и по-надолу.

В пълната тъмнина Лунния човек излъчваше меко сияние като лъчист глист и това им беше едничката светлина. Съвсем достатъчна впрочем, за да различат вратата — огромен капак на пода. Старецът го дръпна нагоре и щом капакът се повдигна, в помещението нахлу още тъмнина, сякаш се вля през отвора като мъгла, та Роувърандъм вече не виждаше дори мъждукането на Лунния човек.

— Хайде, доброто ми куче, скачай! — чу се гласът му от тъмнината. Едва ли ще е изненада, ако споделя с вас, че Роувърандъм не беше добро куче и нямаше намерение да изпълнява заповедта. Оттегли се в най-отдалечения ъгъл на стаичката и сви уши назад. Дупката го плашеше повече от стареца.

Но това не му помогна. Лунния човек просто го вдигна с една ръка и го пусна в черната дупка; и докато падаше ли, падаше в празното пространство, Роувърандъм чу гласа му далеч над себе си:

— Падай право надолу, после полети с вятъра! И ме чакай на другия край!

Това би трябвало да го успокои, но защо ли не изпита успокоение. По-късно Роувърандъм все повтаряше, че по негово мнение дори падането от края на света не било по-ужасно; и че в крайна сметка това било най-страшното от всичките му приключения; и че всеки път, щом се сетел за него, се чувствал така, сякаш си е изгубил тумбалака. Човек може да се убеди, че не е забравил преживяното, като го чуе как крещи и се мята на сън върху рогозката пред камината.

Все пак всичко си има край. Макар и след доста време, постепенно започна да пада по-бавно и по-бавно, докато накрая почти спря. През останалата част от пътуването се наложи да използва крилата си; все едно излиташе през огромен комин — за щастие течението бе на негова страна и му помагаше. Когато най-после се оказа горе, се почувства безкрайно доволен.

Остана да лежи запъхтян на ръба от другия край на дупката и да чака Лунния човек покорно и обзет от неспокойствие. Той се появи след доста време и Роувърандъм едва тогава забеляза, че се намира на дъното на дълбока мрачна долина, заобиколена от ниски тъмни възвишения. Над тях почиваха черни облаци; оттатък облаците проблясваше самотна звезда.

Изведнъж му се приспа непреодолимо; някаква птица в сумрачните храсталаци наблизо припяваше протяжна песен, която му се стори чудна и прекрасна в сравнение с крясъците на невзрачните врабчета от другата страна, с които вече беше свикнал. Затвори очи.

— Събуди се, мъниче! — чу се глас; и Роувърандъм подскочи като ужилен тъкмо навреме, за да види как старецът се подава от дупката, изкачвайки се по сребърно въже, което огромен сив паяк (много по-голям от кучето) завързваше за едно дърво наблизо.

Лунния човек излезе от дупката.

— Благодаря! — рече той на паяка. — А сега изчезвай!

И паякът изчезна, при това с готовност. На тъмната страна има черни паяци, отровни, макар и не тъй огромни като чудовищата от светлата страна. Те ненавиждат всичко бяло или бледо, или светло, и особено бледи паяци — тях ги мразят като богати роднини, отбиващи се на внезапни посещения.

Сивият паяк се спусна обратно по въжето в дупката, а в същия миг от дървото тупна един черен негов събрат.

— Какво сега! — му подвикна старецът. — Я да се връщаш обратно! Това е личният ми изход, в случай че си забравил. Ама ако ми изплетеш хамак между тия два тиса, може и да те пусна.

— Пътят през центъра на луната е бая дългичък — нагоре, надолу — обърна се той към Роувърандъм, — затова мисля, че малко почивка, преди да дойдат, ще ми се отрази добре. Много са сладички, ама направо ти изпиват силиците. Вярно, винаги мога да си сложа крила, но ги изхабявам много бързо; пък и тогава ще трябва да разширявам дупката, понеже с крила едва ли ще се побера вътре, а иначе съм изкусен катерач по въже.

— Е, как ти се струва тази страна? — продължи след малко. — Тъмна с бледо небе, докато оная беше бледа с тъмно небе, а? Доста е по-различно, само дето и тук няма много истински цветове, имам предвид цветове, дето аз смятам за истински — богати, ярки и наситени. Вярно, ако се вгледаш по-добре, ще забележиш някой и друг отблясък под дърветата — огнивки, диамантени бръмбари, рубинени пеперуди и тям подобни. Ама са такива едни миниатюрни; съвсем дребнички, като всички светли неща от тази страна. И живеят ужасен живот в компанията на бухали като орли с черни като катран пера^[1] и на гарвани като лешояди, при това многобройни като лястовици, а на това отгоре и тези черни паяци. Но от всички лично аз най ненавиждам онези топчести черно-кадифени пеперуди, дето се носят на тумби сред облаците. И не сторват път дори на мен; гледам изобщо да не блещукам, иначе веднага ще ми се заплетат в брадата.

Но въпреки това светлата страна си има своите очарования, малкия; и едно от тях е, че никой на земята, ни човек, ни куче, не я е виждал^[2] — имам предвид в будно състояние. Никой, освен теб!

Лунния човек внезапно скочи в хамака, който черният паяк продължаваше да плете за него, и тутакси заспа.

Останал сам, Роувърандъм приседна и се загледа в стареца, като не изпускаше от поглед и черните паяци. Под мрачните безветрени дървета пробягваха тънки снопчета огнени отблясъци — червени, зелени, златни и сини. Небето бе покрито с блед воал от странни звезди, блещукащи над плаващите петънца кадифени облаци. Някъде в съседна долина като че пееха хиляди славеи, приглушената им песен долиташе отвъд близките хълмове. Изведнъж Роувърандъм чу детски гласове или поне ехото на ехото на гласовете им, довяло от внезапния нежен бриз. Поизправи се на мястото си и нададе най-силния лай, който бе произвеждал от началото на тази приказка насам.

— И таз добра! — извика Лунния човек и скочи съвсем събуден от хамака, та право в тревата, като за малко да настъпи Роувърандъм по опашката. — Да не би вече да са тук?

— Кой? — попита Роувърандъм.

— Че щом като не си ги чул, какво си се разлаял? — скастри го старецът. — Хайде! Насам!

 

 

Поеха по дълга сива пътека сред шпалир от сияещи камъни и под покров от надвиснали храсти. Тя извеждаше далеч напред, храстите се превърнаха в борове, въздухът се изпълни с ухание на борови иглички нощем. В един миг пътеката се заизкачва нагоре; след известно време стигнаха до билото на най-ниското от възвишенията, ограждащи долината.

Оттам Роувърандъм успя да надзърне в съседната долина; славеите замлъкнаха, сякаш напътствани от невидим диригент, вместо с песента им, въздухът се изпълни с ясни и сладки детски гласчета, сливащи се в многогласна мелодия.

И се спуснаха и заподскачаха по склона старецът и кучето. Честна дума!, Лунния човек заподскача от камък на камък!

— Хайде! По-бързо! — подвикваше той. — Може да съм брадат козел, див или градински козел, ала не мож ме стигна.

И Роувърандъм трябваше да лети, за да не изостане.

Двамата стигнаха до отвесна пропаст, не много дълбока, ала мрачна и лъскава като чер кехлибар, Роувърандъм надникна и видя потънала в сумрак градина^[3] долу в ниското; докато гледаше, цветът й се промени до мекото сияние на следобедно слънце, макар да не можеше да види откъде извира светлината, обливаща закътаното място, без да прехвърля отвъд. Сиви фонтани имаше там и дълги морави; и навсякъде деца, които танцуваха сънливо, разхождаха се отнесено и разговаряха помежду си. Някои разтърсваха главици, сякаш току-що станали от дълбок сън; други вече тичаха будни и бодри, заливайки се от смях: ровеха дупки, беряха цветя, строяха палатки и къщи, гонеха пеперуди, ритаха топки, катереха се по дървета; и всички пееха.

— Откъде се появиха? — попита Роувърандъм, едновременно объркан и очарован.

— От креватчетата по домовете си, разбира се — отвърна Лунния човек.

— И как са стигнали до тук?

— Това изобщо нямам намерение да ти обяснявам; и никога няма да разбереш. Ти си щастлив, както би бил всеки на твое място, че изобщо си попаднал тук; ще ти кажа само, че децата не използват пътя, по който дойде ти^[4]. Някои от тях идват често, други рядко, а повечето сънища са моя работа. Е, една част си ги носят със себе си, като обяда в училище, има и една част, която (отбелязвам го със съжаление) е дело на паяците — но не и в тази долина и не при положение, че ги пипна. А сега да вървим да се присъединим към игрите им!

Кехлибарената скала се спускаше отвесно надолу. Бе прекалено гладка дори за паяк — не че някой паяк се е опитвал да се изкатери по нея; понеже лесно можеше да се спусне надолу, ала нито паяк, нито друга някоя твар би могла да се изкатери обратно нагоре; над тази градина бдяха тайни стражи, излишно е да споменаваме Лунния човек, без който никоя веселба не минаваше, понеже това си бяха неговите веселби.

Той се изтърси и посред тази. Ей така си седна и се понесе като със шейна — фиуууу — право във вихъра на детската тумба, а Роувърандъм се изтърколи отгоре му, забравил, че може да лети. Или поне, че можеше да лети — понеже когато се окопити, вече долу, установи, че крилата му ги няма.

— Какви ги върши това кутре? — обърна се едно момченце към Лунния човек. Роувърандъм се въртеше като пумпал, опитвайки се да си види гърба.

— Търси си крилата, малкият. Мисли, че ги е остъргал о скалата, докато се е спускал, ала не знае, че са в джоба ми. Тук не се позволяват никакви крила, хората не си тръгват от тази долина просто ей така, без да питат, нали така?

— Да, дядо дългобради! — извикаха в един глас двайсетината деца, а едно момченце сграбчи стареца за брадата и се покачи на рамото му. Роувърандъм беше убеден, че малкият мигом ще бъде превърнат в пеперуда или гумичка за триене, или нещо подобно.

Ала Лунния човек само каза едно: „Честна дума!, малкият, бива си те като катерач по въже. Ще трябва да взимам уроци от тебе.“ След което запрати хлапето във въздуха. И момченцето не падна обратно; даже не понечи. Застина си във въздуха; а старецът му хвърли едно сребърно въже, което извади от джоба си.

— Слез по въжето също толкова бързо! — рече той; а момченцето така и направи, и само миг по-късно вече беше в обятията на магьосника, където бе подобаващо нагъделичкано. — Ако продължаваш да се смееш така, ще се събудиш — предупреди го Лунния човек и го пусна на тревата при приятелчетата му.

 

 

Роувърандъм бе оставен да се забавлява на воля и тъкмо се беше отправил към една прекрасна жълта топка („Съвсем като моята вкъщи“, помисли си), когато дочу познат глас.

— Малкото ми кученце! Ето го малкото ми кученце! Винаги съм знаел, че е истинско. Толкова е хубаво, че най-сетне го намерих, прерових пясъците надлъж и нашир, виках и свирих ден след ден!

Още щом чу този глас, Роувърандъм повдигна лапи и застина в умолителна поза.

— Малкото ми молещо се кученце! — провикна се мъничкият Две (разбира се); и се спусна да го потупа по гърба. — Къде се изгуби?

Първото, което Роувърандъм каза, беше:

— Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам — възкликна малкият Две. — Но когато мама те донесе вкъщи първия път, ти изобщо не пожела да ме чуеш, въпреки че ти говорих на най-добрия си кучешки. И не вярвам да си искал да си говориш с мен; изглеждаше замислен за нещо друго.

Роувърандъм обясни колко съжалява и каза на момченцето, че е изпаднал от джоба му; и му разказа всичко за Псаматос и за Буревестник, и за повечето си приключения, откакто се бе изгубил. Ето как момченцето и братята му научиха за странния пясъчен човек, както и други полезни неща, които иначе нямаше как да разберат. Малкият Две беше на мнение, че Роувърандъм е чудесно име.

— И аз ще те наричам така — заключи той. — И не забравяй, че все още си мой!

После играха на топка, на криеница, на гоненка, разхождаха се, ловиха зайци (разбира се, безуспешно въпреки ентусиазма: зайците са неуловими създания), освен това се плискаха в езерцата и цяла вечност вършиха купища различни неща; и се заобикваха един друг все повече и повече. Момченцето се търкаляше и премяташе в росната трева, окъпано в светлина, напомняща, че е време за сън (ала тук никой не се притесняваше от влажна трева и време за сън), а кутрето се въргаляше заедно с него, правеше стойка на глава, на каквато никое земно куче не е способно, поне откакто се спомина кучето на Майка Хъбард^[5]; а малчуганът се смееше ли смееше, докато изчезна най-внезапно и остави Роувърандъм сам-самичък на поляната!

— Просто се събуди, това е — рече Лунния човек, който се появи внезапно. — Прибра се у дома, при това съвсем навреме. Ето!, само петнайсетина минутки преди времето за закуска. Тая сутрин ще си пропусне разходката по плажа. Виж ти, виж!, опасявам се, че е време и ние да вървим.

И така, с голяма неохота, Роувърандъм се върна в светлата страна заедно със стареца. Извървяха пеш целия път, което им отне доста време; и на Роувърандъм не му достави толкова удоволствие, колкото би трябвало. Понеже видяха какви ли не чудесии и преживяха всякакви приключения — този път, разбира се, в компанията на Лунния човек, напълно безопасни. Което си беше голямо предимство, като се има предвид, че наоколо беше пълно с отвратителни пълзящи твари, които в друг случай не биха се посвенили да сграбчат тутакси кутрето. Тъмната страна беше толкова влажна, колкото светлата страна бе суха, и пълна с всякакви най-необикновени растения и твари, за които бих ви разказал, ако Роувърандъм ги бе забелязал. Но той не им обърна никакво внимание; мислите му бяха заети с градината и малчугана.

Най-накрая стигнаха до сивия ръб между двете страни и плъзнаха поглед по овъглените долини, където живееха повечето дракони, и през една пролука в планината успяха да видят величественото бяло поле и искрящите скали. Видяха светът да изплува като бледозелена и златиста луна, огромна и кръгла над плещите на Лунните планини; а Роувърандъм си помисли: „Ето там живее моето малко момченце!“ Видя му се ужасно, непоносимо далече.

— Сънищата сбъдват ли се? — попита той.

— Някои от моите — да — отвърна старецът. — Някои, но не всички; още по-малко пък веднага или докато ги сънуват. Защо питаш за сънищата?

— Просто така — рече Роувърандъм.

— Заради малчугана. И аз така си помислих. — И Лунния човек извади от джоба си телескоп, който в разгънат вид се оказа огромен. — Мисля, че един поглед няма да ти навреди — заключи накрая.

Роувърандъм погледна — когато най-после успя да си затвори едното око и да задържи другото отворено. И видя света съвсем ясно. Първо забеляза далечната страна на лунната пътека, която разсичаше морето; стори му се, че вижда, макар и неясни и тънички, дълги редици дребни човечета, които се носят по нея, ала не можеше да бъде напълно сигурен. Лунната светлина бързо угасна. Слънцето постепенно надделя; и ето че изведнъж се озова в залива на пясъчния вълшебник (но от Псаматос нямаше и следа — Псаматос никога не допускаше да бъде наблюдаван); след малко в кръглата картина влязоха двете момченца и тръгнаха хванати за ръце по плажа. „Миди ли търсят или мен?“, запита се кучето.

Картината скоро се премести и той видя бялата къща на бащата на малчуганите, кацнала горе на скалите, градината й се спускаше чак до морето; на портата му се мярна — неприятна изненада — старият магьосник, седнал на един камък и запалил лулата си, сякаш си няма друга работа, освен да седи и да наблюдава, килнал старата си зелена шапка на тила и разкопчал сетре.

— Какво прави старият Арта-както-там-го-наричаше на портата? — попита Роувърандъм. — Мислех, че отдавна ме е забравил. И не му ли е свършила отпуската?

— Не, той те чака, кученцето ми. Не е забравил. Ако се върнеш сега, било то истински или като играчка, веднага ще те превърне в нещо друго. Не че толкова го е грижа за панталона му — той вече е зашит, — ала е много ядосан от намесата на Саматос; а Саматос още не се е отказал от плановете си да се разправя с него.

В следващия миг Роувърандъм видя как вятърът погва шапката на Артаксеркс и магьосникът хуква да я гони; съвсем ясно се видя чудната кръпка на панталона му, оранжева на черни точки.

— Все си мислех, че един магьосник би трябвало да може да си закърпи панталона по-прилично! — възкликна Роувърандъм.

— Че на него си му харесва! — рече старецът. — Омагьосал е парче от нечии завеси; хората са си получили застраховката срещу пожар, той си е осигурил цветовете — всички са останали доволни. Все пак имаш право. Той не отива на добре, струва ми се. Тъжно е да видиш как след всичките тези години някой те побеждава с магията си; но поне ти извади късмет. — Чу се щракване, Лунния човек прибра телескопа и двамата продължиха пътя си.

 

— Ето ти крилата — каза той, щом се върнаха в кулата. — А сега отлитай и се забавлявай. Не тормози лунните лъчи, не убивай белите ми зайци и се върни, щом огладнееш! Или почувстваш някаква друга болка.

Роувърандъм веднага отлетя да намери лунното куче и да му разкаже за другата страна; но лунният Роувър прояви известна завист, задето на един външен човек бе позволено да види неща, които самият той не е видял, затова се направи, че не го интересува.

— Звучи доста отвратително — изръмжа той. — Сигурен съм, че изобщо не искам да ходя там. Предполагам, че от сега нататък светлата страна ще ти досади, особено като се има предвид, че имаш само мен за компания, вместо всичките си онези двуноги приятели. Жалко, че персийският магьосник е такъв вироглавец, та не иска да те пусне да се прибереш у дома.

Роувърандъм се почувства леко обиден; започна да повтаря отново и отново колко е щастлив, че е пак в кулата, че никога няма да се отегчи от светлата страна. Двамата скоро пак бяха добри приятели и предприеха много нови приключения заедно; ала все пак онова, което лунното куче каза в пристъп на лошо настроение, се оказа вярно. Роувърандъм не беше виновен и направи всичко възможно да не му личи, но вече никое приключение и обикаляне не му доставяха удоволствие като преди, мислите му все бяха насочени към веселбата, която си устроиха в градината с малкия Две.

Наминаха към долината на белите лунни гноми (луноми на галено), дето яздят зайци и си правят палачинки от снежинки, а в спретнатите си овощни градинки отглеждат малки златни ябълкови дръвчета, не по-големи от лютичета. Те поръсват парченца стъкло и гвоздеи пред леговищата на някои от не чак толкова страшните дракони (докато драконите спят) и не си лягат чак до среднощ, за да чуят яростните им ревове — тумбалаците на драконите обикновено са нежни, както вече ви казах, а точно в дванайсет часа, всяка нощ от живота си без изключение, излизат да пийнат по едно, всъщност не само тогава. Сегиз-тогиз кучетата се осмеляваха дори да дразнят паяците — прегризваха паяжините и освобождаваха лунните лъчи, отлитайки точно навреме, за да не ги достигнат ласата на паяците, хвърлени от хребета. Ала през цялото това време Роувърандъм се оглеждаше за пощальона Буревестник и чакаше Новини от света^[6] (главно убийства и футбол, както е ясно дори на малките кучета; но от време на време в някой забутан ъгъл се среща и нещо интересно).

Пропусна следващото идване на Буревестник, понеже беше излязъл на разходка, но когато се върна, завари стареца да чете писмата и вестите (изглеждаше в превъзходно настроение, седнал на покрива, клатейки крака от стрехата, запушил огромната си бяла глинена лула, от която излизаха облаци дим като от локомотив, овалното му лице цяло грейнало в усмивка).

Роувърандъм усети, че не издържа повече.

— Раздира ме болка — подхвана той. — Искам да се върна при малкото момче, за да може да се сбъдне сънят му.

Старецът остави писмото, което четеше (отнасяше се за Артаксеркс и беше изключително забавно), и извади лулата от устата си.

— Време ли е вече? Не можеш ли да поостанеш? Така изведнъж! Толкова се радвам, че се запознахме! Трябва да се отбиеш някой ден. Тооолкова ще е хубаво да се видим пак — изстреля той на един дъх.

— Е, добре! — продължи след малко по-сериозно. — С Артаксеркс вече няма проблеми.

— Как така?? — попита Роувърандъм, внезапно въодушевен.

— Оженил се е за една морска сирена и е заминал да живее на дъното на Дълбокото синьо море.

— Дано тя му кърпи панталона по-сносно! Кръпка от зелени водорасли би се връзвала идеално със зелената му шапка.

— Скъпо мое кученце! На сватбата е бил с чисто нов морскозелен костюм с розови коралови копчета и еполети от актинии; а старата му шапка е била изгорена на плажа! В основата на всичко стоял Саматос. О! Саматос е тъй дълбок, дълбок е колкото Дълбокото синьо море, и предполагам, че възнамерява да нагласи още доста неща по свой вкус, доста повече, не само теб, кучето ми.

Само се чудя как ли ще свърши всичко! Според мен Артаксеркс тъкмо навлиза в двайсетото или двайсет и първото си детство; а се пали за изключително дребни неща. Твърдоглав си е той, дума да няма. Някога беше доста добър магьосник, ала напоследък е станал много раздразнителен и същинска напаст. Когато отиде и изрови стария Саматос с дървена пика от пясъка посред бял ден, измъквайки го от дупката му за ушите, саматистите решиха, че нещата са отишли твърде далеч, което никак не ме учудва. „Да ми създава такова неудобство, при това по време на най-сладката ми почивка, и то за едно нещастно пале“, ей така ми пише, и не е нужно да се изчервяваш.

Та значи, поканил Артаксеркс на празненство на морските сирени — след като страстите и на двамата се поохладили, това е цялата история. Завели Артаксеркс на нощно къпане и той никога вече няма да се завърне в Персия, нито дори в Пършор. Влюбил се в по-голямата, но много красива дъщеря на богатия морски крал^[7] и още на другата нощ вдигнали сватба.

И това вероятно е чудесно. В Океана от доста време нямат постоянен магьосник. Протей, Посейдон, Тритон, Нептун^[8] и цялата тая паплач отдавна са се превърнали в лещанки и миди, пък и бездруго никога не са се интересували кой знае колко от ситуацията извън Средиземноморието — останаха си твърде привързани към сардините. Старият Ньорд^[9] също се пенсионира преди доста време. Той, разбира се, нямаше как да се посвети изцяло на бизнеса, особено след нелепата си женитба с великанката — както е известно, тя го избра заради чистите му крака (голямо удобство у дома) и го разлюби, макар и твърде късно, когато установи, че са вечно мокри. Чувам, че останал само с един чифт; съвсем е изкуфял, горкичкият. Нефтът му докара ужасна кашлица, та се пенсионира някъде край бреговете на Исландия, жаден за мъничко слънце.

Разбира се, не бива да пропускам и Морския старец^[10]. Пада ми се братовчед, с което не се гордея. Голям товар си е — не може да ходи и все иска да го носят, надявам се, си чувал. И това го довърши. Седнал на плаваща мина (ако разбираш какво имам предвид) преди година-две, право върху едно от копчетата!^[11] Дори моята магия е безсилна в такива случаи. Беше по-ужасно дори от Хъмпти-Дъмпти^[12].

— Ами Британия?^[13] — попита Роувърандъм, който в края на краищата си е английско куче; макар всъщност цялата тази история да започваше да го отегчава и да предпочиташе да чуе нещо повече за своя си магьосник. — Мислех, че Британия властва над вълните.

— Всъщност тя никога не си мокри краката. Предпочита да потупва лъвовете на плажа и да си седи връз монети, стиснала тризъбец в ръка — пък и във всеки случай вълните не са единственото, което може да се управлява в морето. Сега и Артаксеркс е при тях, та се надявам да им влезе в работа. Първите няколко години ще се учи да развъжда сливи върху полипи, така поне си мисля, ако му разрешат; което ще е по-лесно от това да въвежда ред сред морските обитатели.

Е, така де! Докъде бях стигнал? Разбира се — ако искаш, вече можеш да си вървиш. Всъщност няма какво да се правя на толкова учтив, време е да си ходиш, при това възможно най-бързо. Първата ти грижа е старият Саматос — не следвай лошия ми пример и не забравяй П-тата, като го срещнеш!^[14]

 

Буревестник се появи отново на другия ден, носеше извънредна поща — огромно количество писма за Лунния човек, плюс купчини вестници: „Илюстрейтид Уийкли Уийд“, „Оушън Ноушънс“, „Мърмейл“, „Конч“ и „Морнинг Сплаш“.^[15] Всички те съдържаха едни и същи (ексклузивни) снимки от сватбата на Артаксеркс на плажа при пълнолуние, а на заден план се виждаше ухилената физиономия на господин Псаматос Псаматидис, известния финансист (доста почтително обръщение). Но снимките бяха далеч по-хубави от нашите, най-малкото защото бяха цветни^[16]; а сирената наистина изглеждаше красива (опашката й бе потопена в пяна).

Беше време да си кажат довиждане. Лунния човек изпрати Роувърандъм със сияеща усмивка; лунното куче си придаваше нехаен вид. Опашката на Роувърандъм доста поувисна, но всичко, което каза, беше: „Довиждане, кутре! Пази се, не тормози лунните лъчи, не убивай белите зайци и не преяждай на вечеря!“

— Ти си кутре! — отвърна лунният Роувър. — И престани да ядеш магьоснически панталони!

Това беше; все ми се струва обаче, че мира не е дал на Лунния човек да го прати на почивка при Роувърандъм, и си мисля, че му е ходил на гости поне няколко пъти.

Роувърандъм полетя към дома заедно с Буревестник, Лунния човек слезе в подземията си, а кучето му се настани на покрива и се взира в пространството, докато ги изгуби от поглед.