Джон Р. Р. Толкин
Роувърандъм (1)

1

Живееше някога едно кученце на име Роувър. То не беше никак голямо — нито на ръст, нито на възраст, — иначе щеше да е по-разумно; освен това страшно обичаше да си играе в обляната от слънце градина с жълтата си топка, иначе не би сторило онова, което стори.

Не всеки старец, чийто панталон е протрит, е непременно лош: може да е най-обикновен скитник, от ония, дето събират отпадъци и бутилки^[1] и самите те си имат кученца; или пък градинар; а една малка част, ама съвсем малка, са магьосници в отпуска, които обикалят насам-натам и си търсят с какво да се заловят. Специално този беше именно магьосник — същият, който тъкмо сега влиза в нашата приказка. Вървеше си той по градинската пътека, навлякъл опърпано старо палто, захапал стара лула в уста и нахлупил стара зелена шапка на главата си. Ако Роувър не беше толкова зает да лае по топката си, сигурно щеше да забележи синьото перо, втъкнато отзад на зелената шапка^[2], и тогава щеше да заподозре, че човекът е магьосник, както би помислило всяко кученце с разум в главата си; да, ама той изобщо не забеляза никакво перо.

Когато старецът се наведе да вземе топката — възнамеряваше да я превърне в портокал или в кокал, а може би в парче месо за Роувър, — Роувър изръмжа и рече:

— Дай си ми я! — Без никакво „простете“.

Магьосникът, естествено както подобава на един истински магьосник, го разбра прекрасно и тутакси отвърна:

— Млъквай, глупчо! — Без никакво „простете“.

И пъхна топката в джоба си, с което искаше да подразни допълнително кучето, а после се обърна да си върви. Колкото и да не ми се ще, съм длъжен да кажа, че Роувър моментално се стрелна и го захапа за панталона, откъсвайки солидно парче от крачола му. Не е изключено да е ръфнал малко и от самия магьосник. Както и да е, магьосникът се обърна внезапно и разярен изкрещя:

— Глупак! Стани на играчка!

Оттогава насетне започнаха да се случват какви ли не странни неща. Преди всичко трябва да отбележа, че макар Роувър да беше съвсем малко кученце, изведнъж се почувства далеч по-дребен. Тревата избуя чудовищно огромна и започна да се клати високо над главата му; а някъде в далечината сред стръковете й, сякаш слънце, надигащо се сред дърветата на гора, се жълтееше гигантската топка, захвърлена от магьосника. Роувър чу как портата хлопна, явно зад гърба на стареца, но не видя нищо. Понечи да излае, но от устата му се изтръгна немощен звук, който обикновен човек не би могъл да долови; не вярвам и куче да би го чуло.

Беше станал толкова миниатюрен, че ако наблизо се беше завъртяла котка, със сигурност би го взела за мишка и би го изяла. Поне Тинкър не би пропуснал да го стори. Тинкър беше огромният чер котарак, обитаващ същата къща.

Само при мисълта за Тинкър Роувър изпита неимоверен страх; но съвсем скоро от главата му се изпариха всички котки. Градината около него внезапно изчезна и той усети как полита в неизвестна посока. В следващия миг се озова в тъмнина, легнал върху някакви ръбести предмети; и лежа там в — поне така му се струваше — нещо като претъпкана задушна кутия, при това в твърде неудобна поза, доста дълго време. Без храна и вода; но най-много го ужаси откритието, че не може да помръдне. Отначало си помисли, че защото е плътно притиснат отвсякъде, но впоследствие установи, че денем помръдва едва-едва, при това само когато никой не го гледа. Едва след полунощ съумяваше да се раздвижи подобаващо^[3] и дори да завърти опашка, макар и не особено чевръсто. Беше станал играчка. И понеже не помоли магьосника да му върне топката, сега бе принуден да седи и да се моли по цял ден. Беше замразен в такава поза.

 

 

След като мина — поне така му се стори — страшно много време на тъмно, той пак се напъна да излае достатъчно силно, та да привлече вниманието на хората. После започна да прави опити да захапе другите неща, лежащи в кутията заедно с него, глупави малки животни играчки, действително направени от дърво или желязо, а не омагьосани живи кученца като Роувър. Но напразно: не можеше ни да лае, ни да хапе.

Внезапно някой вдигна капака на кутията и пусна светлината вътре.

— Няма да е зле да сложим тези играчки на витрината, Хари — чу се глас и в същия миг една ръка се протегна към кутията. — Това пък откъде се взе? — продължи гласът, а ръката вдигна Роувър. — Не си спомням да съм го виждал преди. Определено няма работа в кутията с играчките от по три пенса. Да си виждал някога по-истинска играчка? Само му погледни козината и очите!

— Сложи му етикет шест пенса^[4] — рече Хари — и го нареди най-отпред на витрината!

И там, най-отпред на витрината, под палещите лъчи на слънцето, горкичкият малък Роувър седя цяла сутрин, че и цял следобед, почти докато дойде времето за чая; и през цялото това време трябваше да седи изправен, във все същата умолителна поза, въпреки че вътрешно се пръскаше от яд.

— Ще избягам от първите хора, които ме купят — заобяснява той на другите играчки. — Та аз съм истински. Не съм играчка и няма да бъда! Толкова ми се иска някой да дойде и да ме купи час по-скоро. Мразя го този магазин, никак не мога да помръдна, приклещен в тази отвратителна витрина.

— Че за какво ти е да мърдаш? — попитаха другите играчки. — Ние не мърдаме. Толкова е по-удобно да си седиш неподвижно и да не мислиш за нищо. Колкото повече си почиваш, толкова по-дълго ще живееш. Така че защо не вземеш да млъкнеш! Както си се раздърдорил, не може да се спи от тебе, а някои от нас ги очаква тежка съдба в бурни детски стаи.

Никой не каза нищо повече, тъй че горкичкият Роувър нямаше с кого дума да размени и се почувства извънредно нещастен и стократно съжаляваше, че е захапал магьосника за крачола.

Не е ясно дали магьосникът или някой друг бе изпратил майката да отведе малкото кученце от магазина. Все едно, точно когато Роувър се чувстваше най-дълбоко нещастен, тя прекрачи прага с пазарска чанта в ръка. Видя Роувър на витрината и тутакси си помисли, че би бил прекрасно кученце за малкото й момче. Тя имаше трима синове, единият от които беше особено привързан към кученцата, особено ако са черни на бели петна^[5]. Така че тя купи Роувър, който бе увит щателно в хартия и пъхнат в пазарската чанта при другите покупки за чая.

Роувър скоро успя да провре глава навън. Подуши кейк. Ала нямаше как да стигне до него; и потънал сред хартиените торби с продуктите, изръмжа едва чуто. Чуха го само скаридите и попитаха какво има. Той им разказа всичко от игла до конец, като очакваше да получи подобаващо съчувствие от тяхна страна, но те го разочароваха.

— А как ти се струва да те сварят? Някога варили ли са те?

— Не! Доколкото си спомням, никога не съм бил варен — отвърна Роувър, — макар от време на време да са ме къпали, което не е особено приятно. Все пак си мисля, че да те сварят не е и наполовина толкова ужасно като да те омагьосат.

— Ясно, никога не са те варили — бе заключението. — Идея си нямаш за какво става въпрос. Това е възможно най-ужасното нещо, което би могло да се случи някому — само като се сетим, и вече сме пламнали от ярост.

Скаридите не му харесаха.

— Е, така или иначе, вас скоро ще ви изядат, а аз ще седя и ще гледам! — додаде Роувър.

След това изказване скаридите нямаше какво повече да му кажат и на него не му оставаше друго, освен да си лежи и да се чуди що за хора са го купили.

Скоро разбра. Отнесоха го в някаква къща, където пазарската чанта бе сложена на масата и надлежно изпразнена от всички хартиени торби. Скаридите бяха прибрани в килера, а Роувър бе моментално връчен на малкото момче, за което беше предназначен. То го занесе в детската стая и започна да му говори.

Роувър вероятно би харесал малчугана, ако не бе твърде ядосан, за да чуе какво му говори. Детето започна да лае насреща му на най-изразителния кучешки език, на който бе способно^[6] (трябва да му се признае класата), но Роувър така и не си направи труда да му отвърне. През цялото време си мислеше, че си е обещал да избяга от първите хора, които го купят, и се чудеше как ще го осъществи; и през цялото време трябваше да седи изправен и да се прави, че се моли, докато малчуганът го потупваше и подбутваше върху масата и по пода.

Най-сетне падна нощ и момчето си легна; а Роувър бе оставен на стола край креватчето^[7] и продължи да седи все в същата умолителна поза, дордето съвсем мръкна. Щорите бяха спуснати; но навън луната изплува от морето и остави във водната шир сребриста пътека, отвеждаща към места накрай света и отвъд него, за онези, които са готови да я извървят^[8]. Бащата, майката и трите момчета живееха току до морето в бяла къща, надвиснала над самите вълни и взряна в далечината.

 

 

Щом момчетата заспаха, Роувър протегна изтръпналите си крачета и излая приглушено, но никой, освен злия стар паяк горе в ъгъла, не го чу. После скочи от стола на кревата, откъдето се изтърколи на килима; след което се втурна тичешком през стаята, спусна се надолу по стълбите и обиколи цялата къща.

Движението му доставяше огромно удоволствие, пък и нали доскоро беше истински и съвсем жив — умееше да тича и скача доста по-добре от повечето играчки нощем, но въпреки това обикалянето из къщата му се видя твърде трудно и опасно начинание. Беше толкова миниатюрен, че като слизаше по стълбите, все едно скачаше от стени; а изкачването обратно към втория етаж се оказа изключително мъчително и изморително. Пък и усилията му бяха напразни. Всички врати, разбира се, бяха затворени и заключени; нямаше никаква цепнатина или дупка, през която да се измъкне навън. Значи горкичкият Роувър нямаше да може да избяга тази нощ, а утрото завари едно изтощено кутре, седнало изправено върху стола в умолителната си поза — точно там, където го бяха оставили вечерта.

При хубаво време двете по-големи момчета обичаха да стават раничко и преди закуска да потичат по плажа. Тази сутрин, когато се събудиха и дръпнаха щорите, видяха как слънцето изскача от морето, бухнало в пухкави огненочервени облаци, сякаш е взело студен душ и сега се суши с пешкири. Не след дълго бяха на крака и облечени; и хукнаха по сипея към плажа, за да се разходят — Роувър беше с тях.

Малкият Две^[9] (комуто принадлежеше кученцето) тъкмо се канеше да излезе от спалнята, когато мерна Роувър върху скрина, където го беше оставил, докато се обличаше.

— Моли ме да го изведа на разходка! — възкликна той и пъхна кученцето в джоба на панталона си.

Само дето Роувър изобщо не го молеше за разходка, най-малко в джоб на панталон. Единственото, което искаше, беше да си почине и да събере сили за през нощта; надяваше се при втория опит да открие път за спасение и да избяга, и да върви, да върви, докато намери къщата си заедно с градината и жълтата топка на моравата. Беше си втълпил, че стигне ли веднъж до вкъщи, нещата ще се оправят: магията ще се вдигне или пък той ще се събуди и ще установи, че всичко е било само сън. И така, докато хлапетата се надпреварваха надолу по пътеката през сипея и се гонеха по плажа, Роувър се мъчеше да излае и се боричкаше и мяташе в джоба. Но колкото и усилия да полагаше, успяваше да се помръдне едва-едва, макар да бе скрит и никой да не го виждаше. Той обаче не се отказваше и ето че извади късмет. В джоба имаше носна кърпичка — цялата измачкана и свита на топка, така че Роувър не беше много дълбоко, и благодарение на неимоверните си усилия и подскачащия си господар не след дълго успя да си подаде носа навън и да подуши въздуха.

И остана дълбоко изумен от онова, което подуши и видя. Никога досега не беше нито виждал, нито подушвал морето, понеже забутаното селце, където беше роден, се намираше на много мили от напева и уханието на морето.

Внезапно, докато надзърташе навън, една огромна птица, цялата в сиво и бяло, пикира ниско над главите на момчетата и изсвистя като гигантска крилата котка. Роувър толкова се слиса, че падна от джоба и тупна в мекия пясък, без никой да го чуе. Птицата си отлетя по пътя и изобщо не обърна внимание на немощния му лай, а момчетата продължиха разходката си по плажа, без да го забележат.

 

 

Отначало Роувър остана много доволен от себе си.

— Избягах! Избягах! — лаеше той с играчешкото си гласче, което само други играчки можеха да чуят, а наоколо не се забелязваше нито една. После се превъртя и полегна на чистичкия сух пясък, все още хладен от прекараната дълга нощ под звездите.

Ала когато момчетата минаха покрай него на път за вкъщи и пак не го забелязаха, а той остана сам-самичък на пустия плаж, вече не беше чак толкова доволен. Единствените живи твари наоколо бяха чайките. Освен следите от острите им нокти по рохкия пясък личаха само стъпките на двете хлапета. Тази сутрин те се бяха разходили до една много отдалечена част на плажа, която рядко посещаваха. Всъщност тук не идваше почти никой; защото макар пясъкът да беше чист и жълтичък, с тънък искрящ слой бели песъчинки отгоре, а лазурното море да кипеше в сребриста пяна в заливчето под сивите скали, човек го обземаше странно чувство — освен в ранните часове на деня, непосредствено след изгрев-слънце. Говореше се, че тук идвали чудати същества, понякога дори посред бял ден; а привечер плажът се изпълвал с тритони и морски сирени, а по-дребните морски гоблини пришпорвали морските си кончета с юзди от зелени водорасли право до скалите, за да ги оставят след това да отдъхват сред пяната край брега.

Обяснението за чудатостта на мястото беше просто: в този малък залив живееше най-старият сред всички пясъчни вълшебници, наричани на пръскливия език на морските хора псаматисти^[10]. Та въпросният пясъчен вълшебник се наричаше Псаматос Псаматидис^[11] или поне той твърдеше така, при това държеше стриктно на правилния изговор на името му. Той беше много стар и много мъдър и при него се извървяваше всякакъв народ; понеже беше изкусен магьосник, пък и доста мил (с когото трябва) отгоре на това, макар и малко рязък на пръв поглед. Морските обитатели се смееха със седмици на шегите му след някой от прочутите му среднощни балове. Ала денем не бе лесно да го откриеш. Обичаше да лежи заровен в топлия пясък под ослепителните слънчеви лъчи, така че над повърхността да стърчи само крайчецът на едното от дългите му уши^[12]; а дори да се подаваха и двете, повечето хора като мен и вас биха ги взели за стърчащи клечки.

 

 

Възможно е старият Псаматос да е знаел всичко за Роувър. Най-малкото е познавал магьосника, дето го превърна в играчка; вълшебниците и магьосниците са рядкост, поради което се знаят добре и следят професионалните си изяви, макар невинаги да са приятели в живота. Така или иначе, Роувър си лежеше в мекия пясък и тъкмо започваше да се чувства много самотен и да изпитва леко особено чувство, и ето ти го Псаматос, но Роувър не го видя как наднича към него от пясъчната могила, специално приготвена за стареца от морските сирени предишната нощ.

Пясъчният вълшебник не каза нищо. Роувър също мълчеше. Времето за закуска дойде и отмина, слънцето се вдигна високо в небето и вече прежуряше. Роувър погледна морето, което звучеше хладно, и внезапно го обзе истински ужас. Първо си помисли, че в очите му сигурно е влязъл пясък, но скоро се убеди, че няма грешка: морето идваше все по-близо и по-близо и поглъщаше все повече и повече пясък; а вълните ставаха все по-огромни и по-огромни и се пенеха неистово.

Започваше приливът, а Роувър лежеше точно под линията на прилива, за която никога през живота си не беше чувал. Колкото повече гледаше, толкова по-силен ужас го обземаше, като си представяше как вълните се блъскат в скалите и го захвърлят в разпененото море (доста по-страшно от сапунената вода във ваната), при това във все същата умолителна поза.

 

 

Това можеше да му се случи като нищо; но не се случи. И смея да твърдя, че в цялата работа имаше пръст Псаматос; във всеки случай предполагам, че заклинанието на първия магьосник не е било тъй силно в района на това тайнствено заливче, в близост до обиталището на друг магьосник. Защото когато морето вече беше съвсем близо, а тресящият се от ужас Роувър полагаше неимоверни усилия да се превърти поне малко по-нагоре по брега, изведнъж установи, че може да се движи.

На ръст си беше същият, но вече не бе играчка. И четирите му крака се движеха пъргаво и послушно, нищо, че беше ден. Вече не се налагаше да се моли и успя да изтича към по-твърдите пясъци, а на всичкото отгоре и излая — не като играчка, а с истински пронизителен лай на омагьосано кученце, съответстващ на омагьосания му ръст. Беше толкова щастлив и залая тъй силно, че ако и вие бяхте там, със сигурност щяхте да го чуете — звънко и екливо, като отглас от лай на овчарско куче, спуснало се по вятъра през хълмовете.

Тогава главата на пясъчния вълшебник рязко се подаде над пясъка. Определено беше грозен, горе-долу с големината на доста едро куче; но на смаления омагьосан Роувър му се видя отблъскващ и чудовищен. И той тутакси седна и млъкна.

— Що за дандания вдигаш, кутре? — запита Псаматос Псаматидис. — По това време обикновено спя!

В интерес на истината той не пропускаше възможност да подремне, независимо кое време е, освен ако не се случваше нещо забавно, например морски сирени да танцуват в заливчето (по негова покана). Тогава се измъкваше от пясъка и се настаняваше на някой камък, за да се любува на веселбата. Във водата сирените са изящни и грациозни, но понечваха ли да затанцуват на брега, повдигнати на опашките си, Псаматос избухваше в смях.

— По това време обикновено спя! — повтори той, щом Роувър не отвърна на забележката му. Но Роувър продължаваше да мълчи и само размаха извинително опашка.

— Знаеш ли кой съм? — попита вълшебникът. — Аз съм Псаматос Псаматидис, господар на всички псаматисти! — След което повтори последното няколко пъти с подчертана гордост и като произнасяше внимателно всяка буква, а при всяко следващо П носът му избълваше облак пясък^[13].

Роувър затъна почти до шията, но не смееше да помръдне и имаше толкова уплашен и нещастен вид, че на пясъчния вълшебник чак му дожаля. Той изведнъж престана да изглежда страшен и свиреп и избухна в смях:

— Ти си едно смешно кутре, Кутре! Сериозно, не помня да съм виждал друго кутре, което да е било чак такова кутре, Кутре!

И пак се изсмя, след което изведнъж придоби тържествен вид.

— Случайно да си имал проблеми с магьосници напоследък? — почти шепнешком попита той; притвори едното си око, а с другото го изгледа тъй приятелски и многозначително, че Роувър си каза всичко. Което едва ли се налагаше, понеже Псаматос, както ви казах, сигурно е знаел всичко предварително; но Роувър изпита огромно облекчение, задето му се удаде възможност да поговори с някого, който явно разбираше за какво става въпрос и имаше повече ум в главата си от обикновените играчки.

— Значи наистина е бил магьосник — отрони вълшебникът, щом Роувър приключи с разказа си. — Така, както ми го описваш, бих казал, че е старият Артаксеркс^[14]. Той е родом от Персия. Но един ден се изгуби — случва се и на най-великите магьосници (освен ако си стоят вкъщи като мен), — а първият човек, когото срещна, вместо да му покаже пътя към дома, го насочи към Пършор. Оттогава насетне обитава онзи регион, с изключение на почивните дни. Разправят, че за старец бил сръчен и чевръст сливоберач^[15] — в добри дни стигал до две хиляди, — пък и обожавал да си пийва сайдер^[16]. Откъде почнахме, докъде стигнахме. — С което Псаматос искаше да каже, че се е отклонил от темата. — Та, мисълта ми беше, дали бих могъл да направя нещо за теб?

— Не знам — призна си Роувър.

— Искаш ли да се прибереш у дома? Боя се, че няма да мога да ти върна нормалния ръст — не и без съгласието на Артаксеркс, понеже точно сега не ми е до разправии с него. Но да те изпратя у дома, мисля, че няма да е проблем. В крайна сметка Артаксеркс винаги ще може да те върне тука, ако толкова държи. Макар да не е изключено следващия път да избере място, доста по-ужасно от магазин за играчки — ако е много ядосан.

Това никак не се хареса на Роувър, затова се осмели да каже, че ако се върне у дома толкова мъничък, най-вероятно никой няма да го познае — освен котарака Тинкър; а в този си вид не му се щеше особено да бъде разпознат от Тинкър.

— Много добре! — възкликна Псаматос. — Значи трябва да измислим нещо друго. Впрочем предвид факта, че пак си истински, не искаш ли да хапнеш нещо?

Преди Роувър да успее да извика: „Да, позволете да помоля! ДА! ПОЗВОЛЕТЕ ДА ПОМОЛЯ!“, на пясъка пред него изникна чинийка с хляб и сос от печено месо, плюс две кокалчета с идеални размери, а освен това купичка с вода, от външната страна на която имаше надпис със сини буквички: „Пий, кутре, пий!“ След като излапа и изпи всичко до последната капка, Роувър успя да попита:

— Как го направихте?… Благодаря!

Думичката „благодаря“ излезе от устата му съвсем спонтанно, понеже явно беше разбрал, че разните магьосници и тям подобни са доста докачливи. Псаматос само се усмихна; а Роувър полегна на топлия пясък и заспа, и засънува кокали, и как гони котки сред сливови дръвчета, които се превръщат в магьосници със зелени шапки и започват да го замерят с огромни като тикви сливи. А през цялото време подухваше нежен ветрец, който го зари почти до шията в наноси пясък.

 

 

Ето защо малчуганите така и не успяха да го намерят, нищо че се върнаха специално в заливчето да го търсят, при това веднага щом малкият Две установи липсата му. С тях тръгна и баща им; и след като търсиха ли, търсиха, дордето слънцето взе да захожда чаепитийно, той ги подкани да се прибират и не искаше да остават повече тук: знаеше прекалено много странни истории за това място. Известно време след това малкият Две трябваше да се задоволи с обикновено кученце играчка от три пенса (от същия магазин); но въпреки че бе прекарал с мъничкото молещо се кутре съвсем малко време, не можеше да го забрави.

Така че сега-засега можете да си го представяте как седи потънал в скръб пред чашата си с чай, без никакво кученце, докато в същото време някъде далеч във вътрешността на страната възрастната собственичка на Роувър, която го бе разглезила, докато беше обикновено кутре с нормален ръст, тъкмо пишеше обява за изгубено куче: „Бяло с черни ушички, отговаря на името Роувър“; и докато самият Роувър спеше, зарит в пясъка, а до него подремваше Псаматос, скръстил късите си ръчички върху закръгления тумбалак.