Мики Спилейн
Убиецът (11)

11

Дъждът вече бе започнал да се усеща. Не беше чистият дъжд, от който лесно можеш да се отърсиш, а лепкава влага, миришеща на бетон и асфалт. Такъв дъжд скрива нещата, които искаш да знаеш и зарежда всичките ти нерви с досадно безпокойство.

Жълто такси с жена-шофьор спря и се вмъкнах вътре, като й дадох адреса на болницата. Очите й скокнаха към огледалото за обратно виждане.

— Бърза помощ ли ви трябва?

— Точно така.

— Разбрано, господине.

Тя се вмъкна в трафика и здравата натисна педала. Успя да мине на първия светофар, влезе в колоната и кара на зелено по целия път до завоя. Там влезе на червено, засече един камион и се вмъкна в рампата бързо и точно като линейка. Подадох й десет долара и не поисках ресто.

Болестите и произшествията никога не секват в един голям град. Беше истинска кървава нощ в приемната, с червени пръски по стените, следи, начертани по коридорите, размазани там, където стъпалата са се плъзгали в лепкавата каша. Ранените, които можеха да вървят, бяха обградени с носилки и колички, и моят къс път към Велда бе блокиран.

Вместо да се опитам да си пробия път, изтичах по коридора, като следвах стрелките към главните асансьори. Минах покрай дузина хора, лекари и сестри, но тичането е обичайно за една болница и никой не ме спря. Беше дълго след часа за посещения и ако в този час си там, значи ти е разрешено да бъдеш.

На редицата имаше три асансьора и всичките бяха на горните етажи. Не бях склонен да чакам, намерих стълбището и хукнах нагоре през две стъпала. Спрях на площадката на третия етаж, въздухът сякаш бе спрял в дробовете ми. Заставих се да дишам по-спокойно и след трийсет секунди се нормализирах. Ако така диво тичам нагоре по стълбите, от мен нищо няма да остане, а не можех да си го позволя.

Когато стигнах на нейния етаж, влязох през стоманената противопожарна врата в коридора и вълната на спокойствие беше като нежна облекчаваща целувка. Сестринското гише беше отляво, връхчето на бялата й касинка се полюшваше зад него. Някъде звънна телефон, някой му отговори. По средата на коридора до стол стоеше униформен полицай, облегнат на стената и четеше вестник.

Сестрата не вдигна поглед, така че минах покрай нея. На две от стаите вратите бяха отворени и в полумрака виждах телата на пациентите, дълбоко заспали. Следващите две стаи бяха затворени, тази на Велда — също.

Докато изминах три метра ченгето нищо не каза, след това се обърна и ми се намръщи. Беше нов в нощната смяна. Нарочно дръпна ръкава си и подчертано явно погледна часовника си, сякаш за да ми напомни кое време е.

Нямаше смисъл да се правят вълни, като нямаше вода. Попитах:

— Всичко наред ли е?

За секунда въпросът сякаш го смути, след това кимна.

— Да, разбира се.

Можех само и аз да му кимна, сякаш беше глупаво да питам и го оставих пак да си се обляга на стената с удобно кръстосани крака. Когато се промъквах покрай гишето, сестрата вдигна поглед, позна ме и се усмихна.

— Мистър Хамър, добър вечер.

— Как е моята кукла?

— Отлично, мистър Хамър. Доктор Рийди беше днес при нея два пъти. Смениха й превръзката и една от сестрите даже й помогна с козметиката.

— Става ли вече?

— О, не. Докторът засега иска да я държи в пълен покой. Поне още няколко дни няма да може да се движи — тя замълча, като внезапно осъзна кое време е. — Не сте ли дошли малко късно?

— Надявам се, че не — нещо ме безпокоеше. Нещо ме човъркаше, и не знаех какво е. — Нещо нередно на етажа?

Тя беше изненадана.

— Не, всичко е напълно спокойно, слава Богу — на бюрото й звънна малък сигнален часовник и тя погледна своя. — Ще се върна след малко, мистър Хамър…

Бях разбрал какво е. Ченгето също бе погледнало часовника си, който бе Ролекс Ойстър — голям, дебел, скъп часовник, какъвто уличните ченгета не носят на дежурство. Но истинският гвоздей бяха обувките му. Бяха по правилата — черни, но трендафори. Кучият син беше фалшив, но палката му ще е истинска, и това под нея — също.

Попитах:

— Откога онова ченге е пред вратата й?

— О… Пристигна преди около петнайсет минути.

Беше с два часа по-рано от времето за смяна.

— Видяхте ли другия да му предава дежурството?

— Ами не, но може би си е бил отишъл…

— Те винаги слизат долу с тези асансьори, нали?

Тя кимна, в очите й се появи ужас. Мигновено схвана нещата и попита спокойно:

— Какво да направя?

— За какво ви повикаха?

— Имам пациент, който трябва да получи лекарство.

— Къде са другите сестри?

— Мадж е в почивка. Аз поемам отделението, когато тя слиза.

— Добре, вървете при пациента си и останете там. В коя стая е той?

— Последната отдясно.

— Ще ви повикам, когато ми потрябвате. Дайте ми телефона и тръгвайте. Не се обръщайте назад. Дръжте се както обикновено.

Тя приглади косата си, заобиколи ъгъла и закрачи по коридора. Не се обърна. Дръпнах списъка й с болничните телефони така, че да го виждам и избрах болничната охрана. Телефонът звънна осем път и никой не отговори. Обадих се на телефонистката, опита и тя. Накрая каза:

— Ще включа кода им, сър. Пазачите може би са на обиколка.

Или лежат някъде по гръб.

Над главата ми кодовата система започна да писука тихо всеки няколко секунди.

Затворих и набрах кабинета на Пат. И него го нямаше. Спомних си, че се опитваше да се обади на Рей Уилсън и поисках от телефонистката да ме свърже с офиса му. Този път го намерих.

— Пат, нямам време за разговори. В болницата съм и всичко се скапва. Има фалшиво ченге пред вратата, така че истинският полицай е някъде долу. Опитват се да отмъкнат Велда. Ако искаха да я убият, вече щяха да са го направили. Намери там няколко коли и никакви сирени. Подушват ченгетата и могат да я убият.

— Движат ли се? — вмъкна Пат.

Чух колела да се търкалят по плочките и погледнах косо зад стената. От последната дясна врата излизаше празна носилка, бутана от човек в униформа на санитар.

— Движат се. Размърдай си задника!

Затворих и излязох в коридора, като свирнах през зъби. Човекът, който буташе носилката, спря и започна да оправя одеялата. Натиснах копчето на асансьора, погледнах към ченгето, което също ме гледаше и му махнах. Фалшивото ченге също ми махна.

Когато асансьорът спря, влязох, изчаках вратата да се затвори и натиснах стоп-бутона. Стоях и се надявах типът с носилката да не забележи светлината под вратата. Гумените колела изтупкаха малко по-силно, минаха край асансьора и когато вече не ги чувах, натиснах „Ръчно отваряне“ и застанах, втренчен в празния коридор. Свалих си шапката, пуснах я на пода и извадих пистолета си от кобура. В цевта имаше патрон и предпазителят беше вдигнат. Сложих пръст на спусъка и погледнах по коридора.

Мъжът в униформа на санитар стоеше там с автомат АК 47 в ръцете и следеше и двата края на коридора. Стоеше по-ниско от мен и когато бързо се обърна, сакото му се разтвори и ми се стори, че носеше бронирана жилетка. Половината носилка стърчеше навън от вратата на Велда и пред очите ми излезе навън и я видях завързана за нея. Мъжът в униформа излезе с полицейски 38-калибров пистолет в едната ръка и с адски огромен автомат в другата. Без подкрепа бях напълно безпомощен, превъзхождаха ме по оръжие и нямаше никаква възможност да ги нападна, без да изложа на опасност живота на Велда.

Тихи къси кодови писукания още се разнасяха по коридора. Охраната не се обаждаше.

Този път нямаше напразни движения. Двойката караше носилката в обратна посока и разбрах, че се насочват към изхода на „Бърза помощ“. Санитарят зави автомата си с чаршаф, униформеният сложи пистолета си на носилката до Велда, а автомата скри някъде пред него.

Влязох обратно в асансьора, изчаках вратите да се затворят, натиснах копчето за партера и се надявах, че никой друг няма да влезе. Като всички болнични асансьори този също минаваше цяла вечност покрай всеки етаж. Преди да спре вдигнах шапката си от пода и скрих с нея пистолета си. Излязох. Този път не тичах. Количката трябваше да се движи с обикновена пешеходна скорост за да изобразява рутинни действия и ако бързах, можех да я срещна извън зданието. Нямаше никаква възможност тази игра да спре без някаква стрелба, затова не исках никой да се пречка. Виждах пред себе си входа на приемната за бърза помощ и асансьора, от който трябваше да излязат. Сега имаха две възможности: да минат през тълпата, като рискуват някой да забележи оръжието им, или да се насочат към вратата за пешеходци, където стоях. Тя не беше направена за носилки, но имаше рампа за инвалидни колички и с малко жонглиране една носилка би могла да премине.

Излязоха от асансьора точно когато прекрачих навън и вече се чувствах по-добре. Те се обръщаха към пешеходната врата, а аз ги чаках отвън в тъмното. Имах броени секунди да определя вероятната им посока и да намеря прикритие. Пешеходната пътека извиваше надолу към улицата, но местата за паркиране пак бяха заети от колите на нощните дежурни и те не можеха да приемат сакат пациент. Ако не бяха запланували подвижен фургон или пикап, всякакъв друг транспорт би трябвало да е много по-надолу и не се виждаше от мястото, където стоях.

Минах по пътеката, стигнах до паркираните коли и излязох на улицата зад тях. Вратата на болницата се отвори навътре. Мъжът в униформа на санитар излезе пръв с автомата под мишница, покрит с някаква дреха. Той не снемаше очи от района пред себе си, като с една ръка провираше носилката, а другият я буташе отзад. Накрая я измъкнаха и сега фалшивото ченге държеше огромния си автомат в ръка, а 38-калибровия пистолет — готов да бъде грабнат.

Да се рискува с изстрел беше безумие. Те бяха нащрек, добре въоръжени и вероятно ловки с оръжието си. Сигурно бяха предвидили начин да се измъкнат ако акцията им бъде прекъсната и убийството на Велда би било част от играта. Би трябвало да направя два отлични изстрела при първия опит с два метра разстояние между двете мишени в полумрака от доста далече и не бях толкова добър, че да опитвам.

Носилката измина страничния път и двамата я затътриха към завой, който я отдалечаваше от болницата. Те все още гледаха пред себе си, все още бяха готови за действие. Оставих ги да минат покрай мен зад колите и когато отминаха на десетина крачки тръгнах с тяхната скорост.

Една кола се появи на платното и моментално освети цялото пространство. Снопът светлина падна върху носилката, но двамата мъже продължиха да се движат нормално. Влязох между паркираните коли и оставих колата да отмине. Беше седан без знаци с жена зад кормилото. Сякаш бе изминал час, но всъщност бяха изтекли само няколко минути.

По дяволите, трафикът беше слаб. Вече трябваше да пристигне патрулна кола. Нова двойка фарове се появи, един камион намали скоростта и се потътри по баира. Вървях след тях на разстояние два автомобила, все още близо, като мълчаливо проклинах отчайващото забавяне на спешните полицейски действия. Една кола направи обратен завой пред болницата и се приближи до мен от обратната страна, и чак когато ме отмина дрезгав рев от високоговорител изтрещя:

— Стой! Полиция! — и мощните светлини на камиона превърнаха нощта в ден, като ослепиха двамата мъже с носилката.

Всичко стана толкова бързо, че се появи колебание в движенията, които правеха мъжете. Санитарят загуби секунда, като се мъчеше да размотае дрехата от автомата, и два бързи изстрела го свалиха и извадиха от строя. Фалшивото ченге се просна на земята и насочи автомата си за стрелба изпод носилката. Другите не го виждаха, но беше пред погледа ми, и единственият куршум, който отправих в рамото му, го изпъна като парцалена кукла.

Стоях с вдигнати зад главата ръце, за да не ме улучат със случаен изстрел ченгетата, смятайки, че съм от другата страна. Пат дотича с пистолет в ръка и попита:

— Добре ли си, Майк?

— Нямам затруднения — свалих си ръцете навреме, за да извикам и да му посоча зад него, той се обърна и стреля във фалшивото ченге, което бе измъкнало пистолета си от кобура и почти се бе прицелило в носилката. Пат му отправи един откос отстрани на главата и му пръсна мозъка по тротоара.

Всички куршуми бяха излезли от другата страна, така че лицето му бе окървавено, но разпознаваемо.

Районът беше ограден с кордон толкова бързо, че никакви зяпачи не можеха да приближат до телата. Двама полицаи откараха носилката до камиона, качиха я в него, и полицайката от първата кола влезе вътре с Велда, машината се втурна напред, зави на улицата и се отправи на запад.

Пат ме хвана над лакътя и ме бутна към спрялата наблизо негова кола без опознавателни знаци. Попитах го:

— Откъде се взеха твоите хора?

— Хайде, човече, вдигнах по тревога този екип, преди ти да пристигнеш дотук. — Той измъкна подвижна радиостанция от джоба си и каза в нея: — Патрул Чарли, какво е положението при вас?

Чу се щракване и бръмчене и отривист глас рече:

— Един полицай е повален в стаята на пациентката, капитане. Тук има лекар, който смята, че е бил зашеметен с палка и упоен. На нощната масичка има две празни спринцовки.

— Добре ли е полицаят?

— Докторът казва, че жизнените му показатели са добри.

Потупах Пат по рамото.

— Кажи му да провери последната стая вдясно в коридора.

Той предаде нареждането и след минута приемникът забръмча и гласът съобщи:

— Тук е повалена сестра, капитане. И с нея са направили същото. Пациентът от стаята е изчезнал.

— Несъмнено — отвърна Пат.

Тъкмо влязохме в колата, когато радиото отново оживя. Пат излая:

— Давай.

Ченгето от другия край обяви:

— Капитане, четирима от хората на болничната охрана току-що дойдоха. Отговорили са на повикване от сутерена и са се озовали заключени в един склад.

— Добре. Вземете показания от тях и проверете онези две стаи.

— Прието, капитане.

Той запали и включи на скорост. Доста пред нас камионът завиваше зад ъгъла и той натисна газта, за да го настигне.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваме?

— За тази нощ се уреждате фантастично. Ледената лейди ви настанява в своя апартамент.

— Страхотно — казах аз.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо.

— Вие двамата вече няма да бъдете мишени. С лайната е свършено, край. Доктор Рийди ни чака при Кандейси, за да прегледа Велда. Ще ви държим там през нощта и ще си уредим сметките с вас утре. Ако не ми бяхте приятели, щях да ви тикна в затвора, за да ви предпазя от неприятности.

— Добре ли разгледа типа, когото застреля?

— Добре разгледах и двамата.

— Позна ли ги?

Той силно завъртя кормилото, изпревари кола и се намести точно зад камиона.

— Калпазанинът, който играеше ченге, е Ноло Абърниш. Започнал е от дете в клана Костело. Това копеле е очистило повече от шест души, но има само три ареста за дребни нарушения.

— Май добре си осведомен за него.

— Пълно е с авантюри и разследвания от национален мащаб. Човече, движиш се сред доста гадна компания. Другият тип е Марти Сантино. Друг наемен убиец, но харесва по-засуканите работи. Тази му е била точно по вкуса.

— Кой плаща за това. Пат?

— Това умря заедно с тези гангстери. Знаеш адски добре, че няма да открием нищо, за да ги свържем с някое от момчетата на мафията, но сме дяволски сигурни, че такава връзка има някъде.

— Прекрасно — изтърсих аз. — Ще чакаме отново да ни налетят.

— Този път не, Майк. Ти ни натресе код, водещ до цял камион кокаин и ще се отнасяме към теб като към кралска особа, докато излезе наяве. Те не знаят, че притежаваме малката тайна на Антъни Ди Сика. Е, щом падне в ръцете ни, могат да се заемат с работата си както обикновено. Но и ти си на път да станеш наша малка тайна.

— Какво би трябвало да означава това? — попитах.

— Много просто, момче. Измъкваме ви с Велда от тази акция. И двамата сте прекалено важни като свидетели и възможни жертви, за да ви излагаме на опасност по време на довършителните работи. Знам добре, че няма да я изпускаш от поглед, така че ви настаняваме и двамата в безопасна квартира по наш избор. Някакви възражения?

— Нямам.

— Добре. Мислех си, че наистина поне веднъж ще направиш както поискам. Ти ще пазиш Велда, а ние ще пазим и двама ви, ако се наложи. Може да изглежда излишно, но не искаме повече рискове.

Кимнах и отново се загледах в зданията, които минаваха покрай нас.

Камионът намали скоростта, като приближаваше до бордюра, и спря пред сградата с апартамента. Начинът, по който се затича към нас портиерът, за да ни отпрати, предполагаше посетители от Марс, но когато се показаха сините униформи, той бързо се отдръпна, широко отвори вратите, докато изнасяха носилката, и помогна да я закарат до товарния асансьор. Аз се промъкнах до нея и когато застанах, очите на Велда трепнаха, след това се отвориха и тя ме погледна. Не знаеше къде е и какво е станало, но ме позна и се усмихна.

Кандейси чакаше в апартамента си и не беше сама. Бенет Брадли и Луис Фъргюсън бяха потънали в дълбок разговор, а Колмън и Кармади бяха при бара. Прекъснаха занятието си, за да помогнат Велда да влезе в спалнята, където Бърк Рийди беше разположил инструментите си. С нищо не можех да помогна, така че излязох до бара и си приготвих питие.

— Моля те, направи едно и за мен — пожела Кандейси.

Смесих уиски със сода, обърнах се и й го подадох.

— Ценя това, че ни приемаш в апартамента си.

— А аз ценя опита ти да ме направиш президент.

— По президентите стрелят — напомних аз.

— По ченгетата също.

Чукнахме се и всеки глътна порядъчно от питието.

— Как върви работата на Рей с шифъра?

— Можем само да чакаме. Свързал се е с Вашингтон и Лангли и знаем само, че не е кой знае колко сложен. Очевидно той е запознат с шифрите и при повторенията, които компютрите могат да осигурят, не би трябвало да отнеме много време.

— Кой ще нанесе удара?

— Избрана група. Приемаме, че мястото е на достъпно за кола разстояние и координацията се поема от федералната юрисдикция. Те могат да осигурят помощ от всяка местна полиция, ако се наложи.

— Къде е твоето място?

— Начело, мой чудесни приятелю — тя погледна покрай мен и посочи натам.

Пат привършваше с ченгетата, които бяха качили Велда, и ми махна към масата, където мъжете се съвещаваха над някаква карта. Бяха оградили една област в щата Ню Йорк северозападно от Кингстън с Финикия в центъра. Фъргюсън беше запален скиор и добре познаваше района, но което беше най-хубавото, имаше достъп до вила в планинската част, бе очертал входните артерии и обясняваше преимуществата на мястото.

— От сградата тук има добра видимост на триста и шестдесет градуса. Токът идва от пътя, но къщата е снабдена с акумулаторни лампи в случай на нужда, ръчна помпа за вода, ако спре електрозахранването и винаги има добър запас от нацепени дърва за камината.

Той защрихова част от картата и обясни:

— Къщата е разположена… тук — чукна с молива, за да обозначи мястото. — На приблизително петдесет метра към пътя има две оголвания на скали — прекрасни позиции за постове. И на двете може да се постави човек с добро поле на обстрел, което ще включи всеки опитващ се да се добере до входа.

— А как е отзад? — попитах аз.

— Чиста отвесна скала, висока почти двайсет метра. Ще трябва да скочат с парашут. А върху нея растителността е прекалено гъста, за да може някой да пробие през нея без десетина мачете или брадви.

Пат вмъкна:

— Нямаме работа с опитни дървари, Майк.

— Могат да се купят, дете.

— Не и при скоростта, с която можем да се придвижим.

Поех втора глътка от питието.

— Нека отдадем дължимото и на другата страна. Да предположим, че имат наблюдател в болницата, за да следи акцията. Да допуснем, че е видял какво е станало и е проследил камиона дотук.

— Накъде биеш, Майк?

— Как можем да се измъкнем оттук, без да ни забележат? Те също имат хора, пари и апаратура, която работи за тях. И те могат да имат наблюдатели с радио като ченгетата.

Пат отново ми отправи един от своите неопределени жестове.

— Да допуснем, че просто сме се погрижили за това.

След номера, който беше извъртял пред болницата, трябваше да се откажа от съмненията си в негова полза.

— Разбира се, човече, извинявай. — Допих чашата си и отидох за нова. Кандейси вече я бе приготвила. За пръв път тази нощ я погледнах отблизо. Нямаше рокля този път, само чудесно ушит гащеризон с цвят каки, който би изглеждал адски моден на коктейл и небрежно удобен при прочистване на терена. Каквото и да е имала на ум, беше готова за него. Тези големи чувствени очи излъчваха почти с цветовете на дългата от очакването, и стегнатостта на тялото й личеше убедително през плата на гащеризона.

Разбра, че искам да кажа нещо. Очакваше да го чуе.

Телефонът иззвъня. Внезапно групата замлъкна. Тя взе слушалката. Когато обгърна стаята с бърз поглед и кимна, разбрахме, че говори с Рей Уилсън. Грабна химикалка, откъсна лист от бележника до телефона и започна да записва указанията. Свърши, благодари му и затвори.

— Имаме местоположението на камиона — заяви тя. — Това е обор във ферма на север от езерото Хопатконг по шосе 94, малко преди Хамбург. Бенет Брадли обяви:

— Ще предупредя патрулната полиция на магистралата в Джърси и те могат да ни поемат от другата страна на моста Джордж Уошингтън с ескорт.

— Искаш ли някаква местна полиция?

— Забрави това — каза Брадли. — Не искаме да разгласяваме никакви подробности. — Върна се към картата, която бяха използвали за установяване на мястото на настаняването им и намери това, което търсеше. — Ето тук — посочи той. — Ще имаме още две коли, които ще ни посрещнат на кръстовището на шосета 15 и 94 — той вдигна телефона, поиска от телефонистката номера на патрулната полиция на Джърси и го избра.

Фъргюсън прекарваше палец по своето джобно тефтерче и се обърна към Кармади.

— Ако преплетем работата на агенциите в тази акция, ще се получи адска бъркотия. И така, кой я иска?

— Колко хора смяташ, че ще ни трябват? — попита го Кармади.

— Най-малко десет, тежко въоръжени, за да пазят пратката. Може би ще успеем да проведем нападението тихо, но не бива да разчитаме на това.

— Онзи товар ще трябва да се транспортира. Ако ремаркето е много голямо, ще ни трябва трактор да го влачи и поне четири подвижни единици, за да го прикриват. Щатските момчета могат да бъдат начело и в опашката на конвоя.

— Окей — отговори Франк Кармади. — Цялото това нещо трябва да стане междущатско, така че нека аз да го оправям. ФБР може да се добере до него чрез местните си офиси МНОГО по-бързо от Лангли.

Това задоволява ли ви?

— За мен е отлично — съгласи се Фъргюсън. — Аз ще стоя на този край, като държа Хамър и неговата дама извън района. А сега за кога горе-долу се очертават действията?

И двамата погледнаха към Брадли, който оставяше телефона.

— Този човек е готов да тръгне моментално — промърмори Фъргюсън.

— Иска да спечели няколко точки, преди да пристигне заповедта за преместването му. Изобщо не мога да го упрекна. Обаче в случая ще почака. Оная стока е била тук толкова дълго, че още някой ден няма значение. Главното е, че знаем къде е и не искаме да рискуваме Това с множество прибързани действия.

Брадли се върна, леко усмихнат, и вдигна вежди към Фъргюсън и Кармади.

— От вас двамата стават страшни играчи на покер.

Кармади с досада сбърчи вежди.

— Какво?

— Не смятам да не намесвам в това директно — отговори Брадли.

Облекчение се изписа по лицата им. Брадли продължи.

— Първо една кола ще обиколи района. Искаме точно установяване на мястото, снимки на местността, след това ще се прегрупираме за последното планиране. На полицията в Джърси ще бъдат дадени пълни права да извърши акцията под наше командване и ще се намеси в мига, в който я повикаме.

— Кой ще бъде в колата?

— Познай — каза Кандейси.

— Мислиш ли, че това е разумно? — попита я Фъргюсън.

— Мъж и жена, които заедно пътуват сред природата, джентълмени. Освен това съм единствената, която познава и най-малките подробности на крайната цел. Мистър Брадли и аз ще бъдем добър екип.

Брадли й отправи усмивка и полупоклон.

— Значи уредено е.

— А кога ще излезем ние с Велда? — попитах аз.

Отговори Фъргюсън.

— Рано сутринта, приятелче. Искаме да ви разкараме оттук още на разсъмване и да ви настаним с пазачи на пост преди мръкване.

— На Велда ще й трябват дрехи. Кандейси заяви:

— Ние имаме приблизително еднакви размери. Мога да я снабдя с всичко необходимо.

Канех се да възразя, но Пат ме спря.

— Приеми това, Майк. А и можеш да купиш по пътя каквото ти трябва от всеки магазин. Не бих те съветвал да се връщаш в апартамента си. Имаш ли пари в себе си?

— Достатъчно — отговорих.

— Колко патрона имаш за твоя четирийсет и пет калибров?

— Два пълнителя.

— Вземи една кутия.

— Кого се предполага да убивам, Пат?

През секундата, с която той забави отговора, пред очите ми възникна бележката. Умираш, задето ме уби.

— Сигурен съм, че ще намериш някого — пошегува се Пат.

Бърк Рийди беше сменил превръзката на Велда и й помагаше да оправи косата си. Под грима следите от оцветяването бяха почти изчезнали и подутината около окото й беше силно намаляла. Устните й бяха придобили естествените си размери и пълнота. Седнах на ръба на носилката и сложих длан на бузата й.

— Как си, бебче?

Усмивката й започна преди да отвори очи, после каза:

— Поне не съм бременна.

— Умна мисъл.

— Животът около теб никога не е скучен, Майк. Опасен, но никога скучен.

— Съжалявам, котенце — пръстите ми леко докоснаха краищата на косата й.

— Бърк не пожела да ми каже какво е станало.

— Какво си спомняш?

— Бях заспала. Докторът ми беше дал приспивателно. Имаше сякаш някакъв шум, който ме събуди, разбрах, че в стаята има някой, но помислих, че Бърк се е върнал. След това игла се заби в ръката ми и заспах отново. Имаше изстрели. Наистина си спомням изстрелите, но те бяха част от съня ми — очите й забележимо се присвиха. — Бяха изстрели, нали?

— Двама типа, които искаха да те отвлекат, бяха убити.

— Ти ли?

— Аз раних единия в ръката, но Пат го довърши. Снайперистите очистиха другия.

— Майк… Защо мен?

— За да ме ядосат, мила. Още си мислят, че могат да изстискат от мен сведения, които никога не съм имал и взеха теб.

— Какво е станало?

— Вече знаем какво искат. Затова се махаме от сцената, докато събитието приключи.

— Откога си започнал да премълчаваш, Майк? — гласът й звучеше сърдито.

— Откакто някой трябва да те пази, кукличке. Сега замълчи и приемай нещата такива, каквито са.

Наведох се напред, взех главата й с двете си ръце и я целунах по устата. Тогава ръцете й се вдигнаха, обвиха се около мен и устните бяха меки и нежни, пълни с топлина, която толкова много ми бе липсвала.

Зад мен Кандейси леко се изкашля и аз пуснах Велда. Бърк и бе дал ново приспивателно и започваше да става сънлива. На ръката на Кандейси висеше друг гащеризон.

— Остави ме сега да я облека рече тя. — След това ще бъде готова за пътуването.

Кимнах и излязох като затворих вратата наполовина. Пат беше на телефона, две нови цивилни ченгета бяха влезли в стаята, а другите трима отново се бяха навели над картата.

След пет минути Кандейси излезе и тихо затвори вратата.

— Приготвила съм куфар с необходими неща и малко бельо. Обувките ми ще й бъдат малко големи, но няма значение.

— Благодаря, много съм ти признателен.

— Видях как я целуваш.

— Ние сме стари приятели.

— Глупости. Защо просто не си кажеш, че я обичаш?

— Защо момичетата винаги мислят…

— Защото сме ревниви, Майк. Когато едно момиче не е влюбено, ревнува всички, които са.

— Знаеш ли…

Кандейси сложи пръст на устните ми.

— Не казвай някоя глупост, голямо момче. Имахме малко щури моменти и беше хубаво. Лудо, но хубаво. Разбираш, че то за нас никога не би могло да продължи дълго.

Ухилих й се и леко я тупнах по ханша.

— Обади ми се, когато смахнатите те притиснат до стената.

— Кога ще стане това?

— Когато станеш президент, хлапенце.

Пат хвърли остър поглед към мен, когато изрекох тази дума и двамата си спомнихме, че все още някъде в картината стоеше Пента. Той се канеше да премахне вицепрезидента на Съединените щати, но първо трябваше да свърши една своя работа.