Мики Спилейн
Убиецът (10)

10

Бях изпотен от шофирането и трябваше да си сменя дрехите, вкиснат заради времето, което се налагаше да загубя за да се уверя, че наоколо е чисто. Взех набързо душ, облякох се и се обадих на Пат. Беше още на работа и джафна едно „Здравей“ в слушалката.

— Аз съм, приятелче. Взех адрес на Фелс и Бърн. Все още използват тайна квартира в Бруклин.

— Майк, по дяволите, нищо не можем да направим откъм този край.

— Тогава се обади на Брадли и го накарай той да уреди нещата. Ако другите институции не могат да се приближат до това, ще трябва аз да го направя за всички.

— Адресът сигурен ли е?

— Ще го имаш.

— Къде си?

— Вкъщи.

— Стой там. Ще звънна на Брадли и пак ще ти се обадя.

Погледнах часовника. Беше девет без петнайсет. Отидох до бюрото, взех бутилка канадски клуб и си направих питие, като поръсих върху леда джинджифил. Включих телевизора, гледах Си Ен Ен десет минути, превключих на спортния канал и си допих чашата.

Телефонът звънна. Грабнах го и Пат рече:

— Брадли одобри мероприятието. Всички ще се срещнем в кабинета ми след час.

— Ще дойда.

— Дай ми първо оня адрес. Няма нужда да ти казвам какво може да ти се случи по пътя насам.

— Благодаря — тръснах аз и му съобщих улицата и номера.

Оставих колата си в гаража. Беше по-лесно да помоля портиера да ми спре такси на улицата и да скоча в него, прикрит от паркираните коли. След двайсет минути влизах в кабинета на Пат. Вече се бе свързал с полицейския участък в Бруклин и организираше хора за нападението.

Вмъкнах се между обажданията и го попитах:

— Проблеми с Брадли имаше ли?

— Изглаждаше зарадван, че се върши нещо. Ще вземе Фъргюсън и Франк Кармъди.

— Кармъди? ФБР още ли се интересува от случая?

— Те са наблюдатели. Нюйоркската полиция устройва примката, а те ще провеждат разпитите, което за мен е окей. Ти ще участваш само благодарение на добрите ни сърца и защото няма начин да те държим настрана. Пази си носа чист, ясно ли е?

— Не ме натискай, човече. Организира ли следене на тайната квартира?

— Никой няма да влезе или излезе от блока, докато ние не разрешим. Готов ли си да тръгваш?

— По всяко време.

Зад мен се появиха Бенет Брадли, Фъргюсън и Кармъди със сериозни лица. Само Брадли не го беше грижа, което за мен бе добре. Брадли ме потупа по рамото и каза:

— Разбрах, че вие сте попаднали на тази следа.

— Имах късмет.

— Кой ви беше източникът?

— Тайна е, мистър Брадли.

— Надявам се да успеем — рече той. — Как ще отидем дотам?

Пат намъкна куртката си и провери своя 38-калибров в кобура му.

— Долу има две немаркирани коли. Сега трябва да прегледам още веднъж нашите позиции. Не забравяйте, че сте наблюдатели. Ние ще свършим активната работа.

Отне му пет минути да очертае каквото искаше на една зелена черна дъска, след това ни изведе оттам.

Казват, че Бруклин не се променя, но не е вярно. Имало е и по-други времена, но сега си е сега и глупостта на прогреса надделява. Околностите се бяха разтворили в комплексите и многоетажните сгради се бяха превърнали в огнища на неприятности, старите се опитваха да запазят каквото имаха, а новите бяха понесени в света на парите, където всичко е бързо чукане, кокаинова еуфория и дупка в земята.

Мислех си, че преди много време съм роден тук. На Менахън Стрийт. Тя сега е погребана под купища отломки, реконструирани по-късно в планина от пясъчно-хоросанов боклук.

Ченгето попита:

— Какво не е наред, Майк?

— Някога живеех тук.

— Кога?

— Преди да се променя.

— Ти си отдавнашен, значи.

— По дяволите, бил съм само на една година.

Ченгето се ухили и тръгна към поста си. Пат свърши с инструктирането на екипа и дойде при мен.

— Това по-добре да е наред — каза той и пипна копчето на джобния си фенер.

Те действаха с абсолютна прецизност, спокойно и подредено. Единият екип проникна през задния вход, друг се струпа на покрива, а горещият взвод влезе през главния вход.

Седях, чаках и нищо не се случваше. Всички излязоха, развързаха бронираните си жилетки и когато отидох при Пат на мястото, откъдето ръководеше операцията, той остави слушалките си и съобщи:

— Двама убити вътре.

— Кои?

— Дявол да ме вземе, ако знам. Хайде да отидем и да видим.

Наистина бяха мъртви. Спокойно мъртви. С никакви големи дупки по тях, само бърз куршум в жизнено важно място — и мъртви. Изстрелът е бил направен със знание, директен и сигурен. Никакви викове. Това, което им се е случило, е станало толкова бързо, че са могли само да издъхнат и да умрат.

И двамата седяха на масата с кафе и меки кифли пред тях. Каквото е станало е било толкова бързо, че не са имали време да реагират.

Убиецът е влязъл през вратата, застрелял е седящия срещу него право в челото, а другия, който е бил с гръб, в тила. Входните рани бяха като от 22-калиброви куршуми, но нямаше изходни и главите изглеждаха странно уголемени.

Пат внимателно огледа телата, гримаса разтегна устата му.

— Виждал съм кухите връхчета на патрона да правят това. Те се пръскат в черепа и създават налягане, което прави чертите дяволски гротескни.

— Не е била кой знае колко безопасна квартирата — отбелязах.

Но сега картината беше малко по-ясна. Двамата мъртви типа са дебнели Пента, добре. Той е бил целта им. Тази работа имаше всички белези на провален договор. Пента е разбрал. Пръв се е добрал до тях. Някъде е попаднал на следите им, последвал ги е до безопасната къща и ги е очистил. Това е, ако са Бърн и Фелс.

На труповете не им трябва много, за да се вмиришат. Миризмата на тези беше започнала да се разнася и когато ни писна, Пат каза:

— Погледни им пръстите.

Краищата им бяха отрязани много чисто.

— Последният подпис — отбелязах.

— Онзи на Ди Сика беше по-добър. Наистина е бил обезумял, когато го е рязал.

— Не говори така, Пат — знаех какво си мислеше.

Луис Фъргюсън направи разпознаването. Той дойде зад нас и потвърди:

— Така е, това са Бърн и Фелс.

— Доста са надути — отвърна Пат. — Не е зле да се увериш.

— Сигурен съм. Отпечатъците ще го потвърдят. Пат кимна и повика един от детективите.

— Извършете цялата рутинна работа, след това изметете жилището. Имам предвид да го разпердушините. Когато свършите, искам да изглежда сякаш разрушителите на здания от кметството са били тук. Събери си момчетата, разкарай зяпачите. Искам някакви доказателства, нещо каквото и да е за станалото тук. Разбра ли?

— Разбрах, капитане.

Кармади и Фъргюсън водеха сериозен разговор с Брадли, когато излязохме. Юрисдикцията на пръв поглед беше сърцето на работата, но Пат набързо й каза „стоп“. Той заяви:

— Нека ясно да се разберем, хора. Намерихме още два трупа в моя район и те ще си останат тук. Вие можете да си играете колкото си искате с всякакъв шпионаж и международни разстройства, но тези трупове принадлежат на Нюйоркската полиция и докато не получа директна заповед от своя шеф, тук ще си останат.

— Капитане… — започна Брадли.

Пат вдигна ръка.

— Не ме предизвиквай, Брадли. Нюйоркската полиция е по-голяма институция от вашата и ако искаш да видиш как се въртят шайбите, просто се намеси в следствието.

— Нямам никакво намерение да правя това, капитане — успокои го Бенет Брадли. — Нека кажем, че всичките ни агенции горят от нетърпение да съдействат по всякакъв начин.

Фъргюсън се съгласи.

— Нещата се застъпват в странни области. Нямаме нужда от допълнителни препятствия.

Едно от униформените ченгета приближи с един детектив и привлякоха вниманието на Пат. Детективът съобщи:

— Патрулният Карси разследваше отзад. Със зданието е свързан гараж.

— Не е съвсем свързан. Пътечка води към клетката — уточни патрулният. — Вътре има кола. Доста богата.

И това беше мерцедесът. Десният заден мигач бе счупен. Заявих:

— Ако намерите вътре мои отпечатъци, ще разберете кога е станало.

На колата бяха поставени нюйоркски номера, но на пода под предната седалка лежеше номер от Флорида. В жабката имаше куп неща, принадлежащи на Ричард Уелкс с адрес в Маями Бийч.

Униформен сержант дойде с колата си и каза на Пат, че пресата току-що е пристигнала на другата пряка. Пат измърмори раздразнено „По дяволите“, след това нареди на детектива до него да им разкаже нещата на едро, като ги омаловажава колкото е възможно повече. Неопределен слух за два трупа би могъл да привлече вниманието на местната полиция, така че не би трябвало да се предизвиква остра реакция от страна на ловците на новини. Поне не сега.

След един час беше останал само следственият екип. Двама униформени стояха на вратата скрити от погледите, бдителни и спокойни. Кармади пристигна с кутии с кафе и го раздадохме на групата. Чуваше се как гвоздеи се вадят от дъски в зданието и от време на време нещо се трошеше.

След четирийсет и пет минути покрит с прах детектив дойде на вратата и махна на Пат.

— По-добре елате, капитане.

Той ми нареди да чакам на мястото си и последва ченгето.

След десет минути излезе с малка кутия в ръце, кимна към колите и рече:

— Да вървим.

Седнах до него на задната седалка и не казах дума. Чакаше да му задам въпрос, защото моята работа беше разкрила убийствата. Два пъти на отражението в стъклото видях, че ме наблюдава.

Накрая пророних:

— Сега всичко се връща обратно в ръцете на Брадли, нали?

Той каза много нежно:

— Как така се сети?

— Ами взех да изтръпвам — натиснах копчето на прозореца и пуснах малко въздух в колата. — Защо онези двамата са искали да пречукат Пента?

— Не си е вършел главната работа. Заплеснал се е по нещо друго.

Погледнах към кутията в скута му.

— Задниците му със задници не са унищожили разрешителното, което са имали. Можем да приемем, че са преследвали Пента, но лицето е споменато просто като „обект“.

— А каква е била главната работа на Пента, Пат?

— Ако само споменеш за това на някого, ще станеш номер едно в моя постоянен списък на лайната.

— Не ме обиждай, приятел.

— Съжалявам. Фелс е изпратил писмо на Хари Бърн. Имал е връзка с техния работодател отвъд океана, който е искал да разбере дали искат да убият ВП.

— Кого?

— ВП. Приемам, че означава вицепрезидента.

— На какво?

— Нека започнем със Съединените щати.

— Пат… Защо, по дяволите, някой ще иска да види вицепрезидента мъртъв? Разбирам да е президента…

— Задръж, чуваш ли? Очевидно Пента е зашибал работите някъде по линията, а работодателят му може да толерира само една грешка. На Фелс и Бърнс е предложена неговата първоначална задача след като го премахнат. Ако онези двама са можели да пипнат Пента, положително са щели да се справят и с ВП.

— Някой е мислил дяволски добре. Представи си само какъв ужас би причинила във Вашингтон смъртта на вицепрезидента. Човече, те сами никога не биха могли да пресметнат това. Вицепрезидентът няма такава лична охрана като президента, така че би бил по-лесна мишена. Но, по дяволите, това и така удря властта ни право в сърцето.

— Каква по-едра цел от тази е имал, за Бога? Пат само ме изгледа секунда-две.

— Не мога да повярвам — каза. Очите ми започнаха да се присвиват.

— Какво да повярваш?

— Ако така нареченият обект е Пента, къде си ти в картината? — той ме спря, преди да успея да промълвя дума. — Знам, че не си вътре. Преследвал е Ди Сика и всичките лайна. Но не мога да си го представя така. Как ти го направи, дяволите да те вземат, никога няма да разбера. По-рано и аз го казвах, нали? Как така ти от мотаене по улиците се издигна до заместник на вицепрезидента на Съединените щати в една схема за убийство, не ми го побира главата. Откъде идваш, Майк? Познавах те през всичките тези години, но не смятам, че въобще те познавам добре.

— Пат…

Той поклати глава.

— Пързалял си ме, така ли? Мислех, че си мое момче и се подхлъзвах… През цялото време си вършил нещо друго — замълча, избърса лице с ръце и дълбоко пое дъх. — Какво става, Майк?

Свих рамене.

— Какво друго има в кутията?

— Четирийсет и две хилядарки.

— Внимавай с тях — подхвърлих аз.

— Какво става, Майк? — отново попита той, пропускайки репликата ми.

— Утре, Пат. Първо трябва да се уверя в нещо.

— Знаеш ли, аз съм едно скапано ченге, стари приятелю. Набутах те в тоя кюп сякаш си полицай или нещо такова. Изкривих си врата да ти давам информация, като нарушавам всички правила…

— Топки. Нямаше избор. Както каза Кандейси Еймъри, аз съм притурка към закона с разрешително от държавата, поставен при условия, при които не може да действа нито един обикновен гражданин. Разглеждай го като професионална любезност.

— Сигурно съм откачил — каза той.

— В офиса ли се връщаш?

— Длъжен съм.

— Добре. Трябва да използвам твоя телефон.

Когато стигнахме в кабинета му, пъхнах се зад бюрото му в неговия стол и набрах номер по телефона му. Единият ми крак беше върху старинната кутия за инструменти на Ди Сика, която Пат държеше под бюрото си, но го махнах, когато разбрах къде е.

Тя вдигна телефона след първото позвъняване и гласът й изобщо не беше сънлив. Казах:

— Тук е Майк, Кандейси.

— Е, добре, чаках да се обадиш.

— Мълвата работи?

— Не и преди да завърши соарето в Бруклин. Разбрах, че са намерени два трупа.

— И двамата застреляни.

— Не мисля, че ще си направиш труд да обясниш по-нататък.

— Правилно. Цялата информация ще дойде от официални източници. Това е стриктна работа на полицията.

Тя трябваше да направи опит с адвокатския си нюх.

— Но ти беше там?

— Полицията действаше по моя информация.

Отидох за потвърждение.

— Много готино.

— Какво ново по онзи товар с кокаин?

— Нещо изключително интересно. Базира се тотално на приказки, но доста често нещо, което прилича на бабини деветини, излиза реално. Твоят приятел Рей Уилсън попадна на друга следа, един стар трафикант, който се е поправил и за нищо на света не иска да се споменава името му.

— Тоест?

— Той е чул, че товарът е пристигнал. Стоварен е от кораб в Маями, опакован като кафе на зърна. Превозвачът е истински и получателят, почтен купувач. Никой не знае как точно е станало преместването, но стоката е натоварена в тракторно ремарке.

— Имаш ли представа какво количество е това?

— В долари крайната цена на дребно е невероятна. Така или иначе, пристигнал е по шосе 95 в района на Ню Йорк. Ремаркето е доставено до склад в Бруклин, всички документи са попълнени, на другия ден друг трактор се е подписал за тях, ремаркето е изтеглено и оттогава никой не го е видял.

— Не може просто така да се скрие ремарке — възразих аз. — Мога да си представя как е станало прехвърлянето, но все още остава шофьорът и вероятно някой, който му е помагал.

— Благодарение на Рей Уилсън намерихме подход и към това. Той провери в компютрите известни членове на бандата, които карат камиони. Не живи, а мъртви. Попадна на две имена на мъже, намерени мъртви в кола, която явно е била изблъскана от пътя и смачкана по шосе 9 около Беар Маунтин. След два дни братът на единия е убит при автопроизшествие от избягал шофьор в Ню-арк.

— Този се е погрижил и за шофьора, и за помощника — заключих аз. — Твоите бабини деветини стават много смислени.

— Но някой трябва да знае къде е отишла стоката. Който е дал инструкциите на двамата мъже, убити от Ди Сика, трябва да знае.

— Несъмнено — отвърнах. — Шофьорът и помощникът ще са знаели. Тези момчета вероятно са обработени хора, които ще дадат живота си за своите шефове. Не са искали да рискуват някой да им отвлече стоката, така че са решили да си я докарат сами, което би могло да означава пребоядисване на камиона някъде по пътя или смяна на номерата. Законният шофьор на първия участък наистина е увеличил шансовете на бандитите. Успешното му пристигане в Бруклин е означавало, че работата е станала чисто.

— Значи шофьорът и помощникът са единствените, които са знаели?

— Защо не? Колкото по-малко, толкова по-добре. Те са си намерили собствено скривалище за стоката, направили са карта и са я предали на шефовете. На връщане са били проследени от убиеца и премахнати в симулирана катастрофа.

— Защо да убиват…

— Шефовете не обичат някой друг да знае къде е пратката — обясних аз. — За съжаление, те самите са били на ред за убиване онази нощ. И пак за съжаление, са прекъснали достъпа на самата банда до стоката.

— А Ди Сика е имал всичко.

— Безумно, а? Кажи ми нещо. Каква е уличната цена на боклука днес?

Тя ми каза. Силно подсвирнах. Нищо чудно, че Пента си е позволил да замени вицепрезидента за един стар бандит. Деветцифрените числа са разбираеми.

УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ.

Окей, Ди Сика. Ти си наемен убиец. Това е твое дело. Кого си убил и как? Онази бележка в края на краищата беше за теб, нали?

— Майк…

Отърсих се от мислите си.

— Извинявай, дете.

— Докато не намерим оная пратка, никога нищо няма да свърши.

— Рей проверява ли всички улеи?

— На ремаркето ще му трябва доста голяма сграда, за да бъде прибрано. Той работи по-скоро над купени сгради, отколкото наети. Досега съответните такси трябва да са платени, така че ако нещо прилича на търсеното, веднага сме там.

— Нямате толкова време.

— Да предложиш друго?

— Желая ви много късмет. Все още имаме свободен убиец, който чака.

— Какво чака?

— Пат ще трябва да ти каже това. Или Колман, Кармади или Фъргюсън.

— Ти ще бъдеш ли наоколо?

Казах й, че ще бъда. Отговори, че ще ми се обади утре и затворих. Бих си отишъл вкъщи и бих се довлякъл до леглото, но се обадих първо да проверя записите на телефонния секретар и плътен, зноен глас каза да се обадя по всяко време.

Когато се обадих, отговори самият генерал Руди Скъбъл. Щом позна гласа ми, заговори.

— Не можех повече да търпя липсата на части от мозайката, Майк. Върнах се до началото, когато захранвахме компютрите с информация и се съсредоточих на Фелс и Бърн. Ние постоянно следяхме хората си без тяхно знание, особено тези, чиито изпълнения започваха да намирисват.

— Бърн и Фелс са мъртви — прекъснах го аз.

— Убити в безопасната къща, допускам?

— Добро предположение, генерале.

— Не е предположение. Смятахме, че тази къща е известна само на Бърн и Фелс и използвана само от тях. Но имам два доклада, че трета страна е имала достъп до къщата в няколко случая. Без описание.

— Пента — рекох аз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Казахте, че той е тук с много високо предназначение.

— Това беше много общо.

— Сега е уточнено. Имал е цел… вицепрезидента. Но не я е поставил на първо място и вероятно са го сметнали за ненадежден. Бърн и Фелс са изпратени да го убият. Единственият реален контакт с него биха могли да имат чрез мен, затова опитаха онзи разпит под наркотик в гаража на Смайли. По дяволите, те сигурно са използвали помещението на Смайли по-рано, когато са били във вашия екип.

— Да проверя ли това?

— Няма смисъл, генерале. Един от тях се е върнал и е премахнал Смайли, така че никой не би могъл да хване връзката. Грешката им е в това, че са използвали старата си тайна квартира отново. Ако някога случайно са споменали на Пента, докато са работели заедно, къде е тя, той също би могъл да я използва. Едва ли е било много сложно да се направят ключове за нея. Било е полезно сведение за всеки случай.

— Той добре го е използвал — съгласи се генералът. — Мисля, че я е следил непрекъснато и ги е убил едновременно.

— Прилича на малокалибрен пистолет с куршуми дум-дум отблизо, право в главата.

— Пента и преди е използвал тази техника. По един изстрел за всеки?

— Не е имало нужда от повече.

— Какво друго би могло да го държи в района, Майк?

— Обяснете.

— Убил е първата си жертва в твоя кабинет. Убил е двама души, изпратени да го премахнат. Ако докладите са точни, нищо повече не може да го отдалечава от изпълнението на договора му.

— Защо някой ще иска да убие вицепрезидента?

— Никой не може истински да разбере политическото мислене. Какво става на тези равнища не е моя работа, освен когато трябва да се води следствие. Сега събирам факти. Обаче тук има нещо, над което ти трябва да размислиш.

Ето, появи се отново и аз го изпреварих.

— Той не търси мен, генерале.

— Щом казваш. Но някой те търси. Защо?

— Те още мислят, че знам къде е отишъл техният милиард долари.

Думата милиард го спря моментално.

— За толкова пари — каза той, — мисля, че ще прибягнат до много по-сурови методи, за да те премахнат от пътя. Къде си сега?

— В кабинета на Пат. Не бих могъл да бъда на по-безопасно място.

— Ясно ти е, разбира се, че си уязвим. Видя ли таблоида по вестникарските щандове?

— Купих си го на път за вкъщи.

— Тогава всеки, който знае за истинската ти връзка с Велда, може да има и втора мишена. Провери ли при нея?

— Не, смятах, но…

— Препускай, Майк. Това момиче трябва да бъде под непрекъсната охрана. Вицепрезидента го пазят, парите винаги могат да чакат, но не позволявай да убият това момиче. Като начало тя е първопричината да бъдеш въвлечен в това, така че не го забравяй.

— Окей, генерале, разбрано.

Той затвори, преди да успея да му кажа „дочуване“.

Пат ме гледаше, като изгълта два аспирина с чаша вода. Смачка чашата си в ръцете си и я хвърли в кошчето. Часовникът на стената показваше пет минути след полунощ.

— Вече е утре, момче. Мисля, че трябва да поговорим.

— И ти ли го чувстваш? Той кимна.

— Всичко се затваря, а аз съм скръстил ръце. Започна като убийство на един никой в твоя кабинет, а вече сме затънали във всякакъв вид лайна. Зад другия ъгъл ти флиртуваш с Ледената лейди, като ме оставяш на студено. Така че нека съберем парчетата. Рано или късно ще ме попитат за твоята роля и защо те толерирах, така че бих искал всичко да се изложи просто и ясно, за да се измъкна от затрудненията и отново да се насоча към пенсията си. Хайде, нека го направим.

Разговори. Измъкнах се от стола и отидох до прозореца. Няколко капки дъжд удариха по стъклото и бавно запълзяха надолу, като постепенно се просмукаха от нюйоркската мръсотия. Разговори. Само звуци, докато нямат смисъл. Обърнах се и се вторачих в Пат. Беше се настанил в стола зад бюрото си и бавно сгъваше ръце зад главата си. Опря крака на кутията с инструменти и се облегна назад изтегнат, в очакване да заговоря.

Когато видя, че се усмихвам със стиснати зъби и дръпнати устни, започна да се мръщи, защото разбра, че нещо е станало. Взех телефона. Обадих се на Кандейси и й казах да дойде при нас веднага. Тоя път се ядоса и настоя да й кажа защо. Отговорих, че е защото иска да стане президент, ето защо и тя повече не спори с мен. Отидох при кафеварката, налях си една изветряла чаша и насипах достатъчно подсладител за да не си личи, после седнах на ръба на бюрото.

Пат никак не ме пришпорваше. Взех списание за ръчно бойно оръжие от октомври 1988 и прочетох статия, озаглавена: „Убиецът: кой, кога, къде, защо“.

— Имаш ли по-нов брой? — попитах го аз. Той поклати глава.

Тъкмо започнах да чета обявленията, когато влезе Кандейси. Беше пощуряла, любопитна и хубава и Пат свали ръцете си и се наведе напред, като чакаше какво ще кажа.

— Ти си на вярна следа, Пат.

— Какво?

— Как така не си изпратил тая кутия с инструменти на домакина?

— Защото е доказателство, затова — той се наведе, взе кутията и я сложи на бюрото.

— Хайде, разправяй.

Отново придобих оня странен вид.

— Тя не беше от жилището му. Беше спомен. Направил я е баща му — поглади дръжката на едно длето и го върна обратно. — Знаеш какво е странното тук, нали?

— Разбира се — отговорих. — Той не е имал никакви спомени за миналото си, освен за кутията. Закарали са го в къщата на майка му. Не я е познал, но е забелязал кутията и просто я е взел. Никога не е казал защо, освен една дума. Мисис Ди Сика съобщила, че той е промълвил „Тате“ и нищо повече.

— Майк, моля те — прекъсна ме Кандейси, — говори по същество.

— Когато са му разбъркали мозъка, влязъл е в болница. Майка му е събрала неговите неща и ги е занесла в къщата си. Тази кутия беше в апартамента му. Когато отново я е видял след изписването, нещо е щракнало в главата му. Нещо, което е оставило достатъчно силен отпечатък, за да не бъде изтрит напълно.

Изсипах инструментите върху бюрото на Пат, разгледах внимателно всеки един, след това ги отстраних. При тях нямаше нищо нередно. Значи трябваше да е самата кутия. Конструкцията беше здрава, от ръчно обработени два сантиметра дебели полирани чамови дъски с фина дърворезба. Дебелата два и половина сантиметра дръжка, която минаваше над цялата дължина на кутията, в средата се бе изгладила от постоянна употреба и имаше хитри нарези, които ставаха по-дълбоки в краищата. Кутията беше нещо повече от хранилище за инструменти. Бе нещо лично, чийто майстор е бил не само дърводелец, но и изкусен занаятчия.

Но проклетото нещо беше цялото от плътно дърво. Никакви скрити отделения, никакви тайни места не можах да открия.

Но скришните места не трябва да се забелязват. Затова ги и правят — да останат невидяни.

Обърнах кутията и изследвах инициалите В. Д., опипах жлебовете с края на пръста си и проверих, дали съответстваха на страничните. Нищо. Нито едно нещо не беше по-особено.

Пат придобиваше обезкуражен вид. В очите му имаше отвращение и той вдигна ръка към устата си с отегчен жест.

Кандейси още хранеше някакви надежди. Очите й не изпускаха кутията и когато я поставих обратно на бюрото, след като свърших изучаването й, тя все още не можеше да вдигне поглед от нея. Беше се хванала за думите ми и виждаше в нея президентството, защото й бях казал, че ще го направя.

Пат изрече:

— Надявам се, че не е игра, момче.

Погледнах към празната кутия, като се чудех какво да отговоря, когато видях нещо, което не си беше на мястото. Рисунъка на дървесните линии по дъното беше типично боров, на чист бор без съкове. Отново взех кутията и погледнах тази част от чист, безсъков бор.

Рисунките не бяха същите. Близки, но не еднакви.

Имало е всеизвестен възел на едно въже, който никой не е можел да развърже, докато се е появил дръпнат момък, който грабнал меча си и с един удар приключил въпроса.

Взех чука, обърнах кутията и с един удар разбих дъното. Не си направих труд да видя колко фино или изобретателно е вградена дъската в кутията… Само издърпах плика и три големи стодоларови банкноти от началото на века, все още заплащани от банката в злато. Протегнах банкнотите на Пат, плика на Кандейси.

Лицето на Пат беше съвършено безизразно. Погледнахме Кандейси, която отваряше плика и измъкваше от него два написани на машина листа хартия. Тя бързо им хвърли поглед и очите й внезапно се разшириха. След това обърна страниците към нас, за да ги видим.

— Кодирано е. Целият текст е кодиран.

Обърнах се.

— Пат…?

Нямаше колебание.

— Да се обадим на Рей Уилсън. Може да нагласи компютрите и да опита да направи нещо.

— Разшифроването не е толкова лесно — въздъхна Кандейси.

— Рей може да се потруди няколко часа над него преди да го изпрати на експертите във Вашингтон. Във всеки случай им пратете копие, но Рей трябва пръв да започне работа по него — той се протегна към телефона и започна да набира Уилсън.

— Майк…

— Да?

— Мислиш ли, че е онова?

— Какво друго би могло да бъде?

— Ако можем да открием това скривалище…

— Не храни прекалено големи надежди, бебче. Ще намериш само кокаина. Няма да има никакви следи към продавачите и купувачите в момента. Ще получиш нещо като мощна неексплодирала бомба от Втората световна война. Става само за унищожение. Отнемаш му потенциалната разрушителна сила, след това всичко се връща по местата си. Възстановява се статуквото. Няма смисъл предишните собственици да чакат стоката да се появи или да тръгнат да я търсят. Край.

— Но още не сме я намерили.

Усетих, че стомахът ми се свива, и викнах:

— Да се продъни в ада!

Пат ми махна да спра, но не му обърнах внимание и излетях оттам като метеор.