Карел Чапек
Лазар

Във Витания^[1] достигна слух, че Галилеецът бил хванат и хвърлен в затвор.

Когато научи за това, Марта събра молитвено ръце и очите й се наляха със сълзи.

— Ето — рече тя, — аз ви казвах! И защо отиде той в този Ерусалим, защо не си остана тук? Тук никой нямаше да научи за него… можеше да си гледа спокоен дърводелството… щеше да си направи работилница у нас на двора…

Лазар пребледня и очите му възбудено запламтяха.

— Глупости, Марто — каза той, — Той не можеше да не отиде в Ерусалим. Не можеше да не се изправи срещу ония… ония, фарисеите и сарафите, не можеше да не им каже в очите какво си мисли за тях. — Вие жените не ги разбирате тия работи.

— Аз разбирам — рече Мария тихо и екзалтирано. — И ако искате да знаете, аз ще ви кажа какво ще стане. Ще стане чудо. Ще направи знак с пръста си и стените на затвора ще се разтворят — и всички ще го познаят, ще коленичат пред него и ще възкликнат „чудо“…

— Има да чакаш — каза Марта притеснена. — Той НИКОГА не се е грижил за себе си. За себе си той нищо няма да стори, с нищо няма да си помогне освен — добави тя с разширени очи, — освен да му помогнат другите. Може би чака да му се притекат на помощ… всички ония, които са го слушали… всички, на които е помогнал, да се препашат и да се притекат…

— Разбира се — заяви Лазар. — Не бойте се, момичета, с него е цяла Юдея^[2]. Има си хас да — хич може ли — Марто, приготви ми нещо за път. Отивам в Ерусалим.

Мария стана.

— И аз отивам. Да видя как ще се разтворят стените на затвора и как Той ще се появи, окръжен с небесен ореол… Марто, представяш ли си изумлението на всички!

Марта се накани да каже нещо, но преглътна.

— Вървете, вървете, деца — каза тя. — А тук, все някой трябва да остане и тук да пази — да нахрани кокошките и козите — ей сегичка ще ви приготвя дрехите и ще ви донеса по няколко питки. Аз толкова се радвам, че ще бъдете там!

Когато се върна, цялата зачервена от жарта на пещта, тя намери Лазара пребледнял и неспокоен.

— Нещо ми прилоша, Мартичке — измърмори той. — Как е времето навън?

— Много е хубаво, топличко — отвърна Марта. — Много хубаво е за път.

— Топло, топло — възрази Лазар. — Ама горе в Ерусалим винаги духа един такъв студен вятър.

— Аз съм ти донесла топла дреха — съобщи Марта.

— Топла дреха — промърмори недоволно Лазар. — Човек се изпоти, духне го студеният вятър и ето ти я настинката! Пипни, не ти ли се струва, че имам огън? Никак не ми се иска да се разболея из пътя… На Мария не може да се разчита… Каква ще бъде ползата от мене например, ако се разболея?

— Нямаш огън — успокои го Марта и си помисли: Боже, какъв чуден е станал тоя Лазар след… след възкресението си…

— Тогава също ме беше духнал лош вятър, когато… когато се разболях — каза Лазар загрижен; не обичаше да споменава за някогашната си смърт. — Знаеш ли, Мартичке, оттогава нещо не съм на себе си. Не е за мене тая работа, това пътуване и тия тревоги… Но разбира се, аз ще отида, само да ми мине треската.

— Знам, че ще отидеш — рече Марта с тежко сърце. — Някой ТРЯБВА да му се притече на помощ; нали знаеш, Той те… излекува… — поколеба се тя да каже, тъй като й се струваше неделикатно някак си да говори за възкръсване. — Знаеш ли какво, Лазаре, поне ще можеш да го помолиш, след като го освободите, да ти помогне, ако се случи да ти прилошее…

— Вярно — каза Лазар с въздишка. — Ами ако не стигна дотам? Ами ако стигнем късно? Трябва да се вземат предвид всички възможности. Ами ако в Ерусалим стане стълкновение? Не ги познаваш ти римските войници. Ах, боже, защо не съм здрав!

— Та нали СИ здрав, Лазаре — с мъка каза Марта, — Ти не можеш да не бъдеш здрав, след като ТОЙ те е излекувал!

— Здрав — каза Лазар горчиво. — Аз си знам най-добре колко съм здрав. Ще ти кажа само това, че ОТ ОНЯ МИГ нито за момент не ми е било леко… Не че не съм му СТРАШНО благодарен за това, дето ме… изправи на крака; ти, Марто, не мисли, че съм такъв; но този, който веднъж като мене го е изпитал, той… той… — Лазар потръпна и закри лицето си. — Моля ти се, Марто, остави ме сега, аз ще се съвзема… само за малко, това ще премине…

Марта излезе тихо и седна на двора, тя гледаше пред себе си със сухи, втренчени очи, ръцете й бяха молитвено събрани, но не се молеше. Черните кокошки се спираха пред нея, за да я погледнат с едно око; след като въпреки очакванията тя не им хвърли зърно, те отидоха да дремят на сянка. Скоро откъм антрето се дотътра Лазар, смъртно бледен, зъбите му тракаха.

— Аз… аз сега не мога, Марто — измънка той, — а толкова ми се иска, може би утре…

Гърлото на Марта се сви.

— Върви, върви да си легнеш, Лазаре — каза с усилие тя. — Ти не бива да ходиш!

— Аз бих отишел — изтрака със зъби Лазар, — но щом ти мислиш така, Мартичке — Може би утре — Ама няма да ме оставиш самичък в къщи, нали? Какво ще правя тук самичък?

Марта стана.

— Иди, иди си легни — каза тя както обикновено с грубия си глас. — Аз ще остана при тебе.

И в този миг на двора се появи Мария, готова за път.

— Е, Лазаре, ще тръгваме ли?

— Лазар не бива да ходи никъде — отговори сухо Марта. — Не е добре.

— Отивам самичка тогава — въздъхна Мария. — Да видя чудото.

От очите на Лазар бавно се стичаха сълзи.

— Толкова ми се иска да дойда с тебе, Мария, да не се боях само толкова… че може да умра още веднъж!