Карел Чапек
Офир

Хората на площад „Св. Марко“ дори не се обръщаха, когато стражарите водеха старчето при дожа^[1]. Старецът беше твърде изпаднал и мръсен, човек би казал, че е някакъв пристанищен джебчия.

— Тоя човек — доложи podestá vicergerente^[2] пред трона на дожа — твърди, че се нарича Джовани Фиало, търговец от Лисабон. Уверява, че е собственик на кораб и че бил пленен от алжирски пирати заедно с целия екипаж и с всичката си стока; казва, че успял да избяга от една галера и че е в състояние да окаже голяма услуга на Венецианската република — каква, това можел да повери само лично на негова милост дожа.

Старият дож внимателно гледаше с птичите си очи рошавия старец.

— Ти казваш значи — продума най-после той, — че си работил на някаква галера?

Вместо отговор доведеният човек оголи мръсните си глезени; бяха подути и ожулени от веригите.

— А гърбът ми — добави той — е покрит с рани, ваша милост. Ще заповядате ли да ви ги покажа…

— Не, не — побърза да каже дожът. — Не е нужно. Какво си искал да ни съобщиш?

Измършавялото старче вдигна глава.

— Дайте ми кораби, ваша милост — каза той определено. — Ще ги заведа в Офир, страната на златото.

— В Офир — измънка дожът. — Ти си намерил Офир?

— Намерих го — каза старецът — и стоях там девет месеца, тъй като се наложи да поправяме кораба.

Дожът размени бърз поглед със своя съветник, Порденонския епископ.

Къде се намира Офир? — попита той стария търговец.

— На три месеца път оттук — каза мореплавателят. — Трябва да се заобиколи цяла Африка и след това да се плава отново на север.

Порденонският епископ се наведе, слушайки внимателно.

— Офир на морския бряг ли е?

— Не е. Той се намира на девет дни път от крайбрежието и е разположен около едно голямо езеро, синьо като сапфир.

Порденонският епископ леко кимна с глава.

— А как попадна във вътрешността на страната? — попита дожът. — Казват, че Офир бил отделен от морето с непроходими планини и пустини.

— Да — каза мореплавателят Фиало, — за Офир не води никакъв път. Пустинята гъмжи от лъвове, а планините са стъклени и гладки като муранско стъкло.

— И въпреки това ти се озова отвъд тях? — не се сдържа дожът.

— Да. Докато поправяхме кораба, който беше тежко повреден от бурите, на брега дойдоха хора, облечени в бели одежди с пурпурни кантове, и ни дадоха знак.

— Негри? — попита епископът.

— Не, монсиньор. Бели като англичани, а косите им бяха дълги, посипани със златен прах. Бяха твърде красиви.

— Ами бяха ли въоръжени? — подпитваше дожът.

— Имаха златни копия. Наредиха ни да вземем всички железни предмети и да ги разменим в Офир срещу злато. Защото в Офир няма желязо. Самите те следяха да не оставим нещо желязно: взехме и котвите, и веригите, оръжията, дори гвоздеите, с които беше скован корабът ни.

— По-нататък? — попита дожът.

— На брега ни очакваше стадо от крилати магарета, около шейсет на брой. Крилата им бяха като лебеди. Казват ги пегаси.

— Пегас — каза ученият епископ замислено, — за него има запазени сведения още от древните елини. Изглежда, значи, че елините наистина са познавали Офир.

— Всъщност в Офир говорят на гръцки — заяви старият търговец. — Аз зная малко гръцки, тъй като във всяко пристанище винаги ще се намери някой крадец от Крит или Смирна^[3].

— Интересни вести — мърмореше епископът. — Ами населението на Офир християнско ли е?

— Прости ми, боже — каза Фиало, — но те са неверници, същински езичници, монсиньор. Почитат някакъв си там Аполон, така, струва ми се, го наричаха.

Порденонският епископ поклати глава.

— Точно така. Те навярно са потомци на онези гърци, които са били отнесени там от морската буря след превземането на Троя. А след това?

— След това ли? — каза Джовани Фиало. — Ами натоварихме желязото на крилатите магарета. Трима души, с други думи, аз, един на име Чико от Кадис^[4] и Маноло Перейра от Коимбра^[5], получихме крилати коне и предвождани от офирските мъже, полетяхме право на изток. Пътят ни продължи девет дни. Всяка нощ ние слизахме, за да могат пегасите да се нахранят и напоят. Хранят се само с асфодели^[6] и нарциси.

— Ясно е, че са от гръцки произход — мърмореше епископът.

— На деветия ден ние видяхме езеро, синьо като сапфир — продължаваше старият търговец. — Слязохме на брега му. В него има сребърни риби с рубинени очи. А вместо пясък, ваша милост, в езерото има само перли, на големина колкото малки камъчета. Маноло падна на колене и започна да рови с ръце из перлите; и тогава един от нашите водачи ни каза, че този пясък бил отличен и че от него в Офир правели вар.

Дожът облещи очи.

— Вар от перли! Изумително!

— След това ни заведоха в царския дворец. Целият е от алабастър, само покривът му е от злато и блести като слънце. Там ни прие царицата на Офир, която седеше на кристален трон.

— Нима Офир се управлява от жена? — учуди се епископът.

— Да, монсиньор. Жена с ослепителна красота, подобна на някаква богиня.

— Очевидно една от амазонките — замислено изказа мнението си епископът.

— Ами другите жени — не се сдържа дожът, — разбираш ли, имам предвид жените изобщо, има ли там хубави жени?

Мореплавателят молитвено събра ръце.

— Ах, ваша милост, такива жени не съм виждал дори в Лисабон по време на моята младост.

Дожът пренебрежително махна с ръка.

— Хайде, приказки! В Лисабон, разправят, жените били черни като мачки. Но във Венеция, драги мой във Венеция преди някакви си трийсет години, знаеш ли ти какви жени имаше тук! Като че ли Тициан^[7] ги бе писал! Е хайде, кажи за офирските жени, разправяй!

— Аз съм стар, ваша милост — каза Фиало, — но Маноло, той какви работи можеше да разкаже, ако не го бяха убили тия мюсюлмани, които ни плениха при Балеарските острови^[8].

— Много ли би могъл да разказва? — продължаваше дожът да разпитва с интерес.

— Пресвета Богородице — извика старият мореплавател, — не бихте му повярвал дори, ваша милост. Да ви кажа, след като стояхме две седмици, Маноло стана на вейка, да го духнеш, ще полети, толкова олекна.

— Ами царицата?

— Царицата носи железен колан и железни накити. „Съобщиха ми, че си имал желязо,“ — каза тя, — „на нас от време на време ни доставят желязо арабските търговци.“

— Арабските търговци! — извика дожът и удари с юмрук по ръчката на трона си. — Видиш ли ги какви са, от всички пазари ни изместват тия разбойници! Ние няма да търпим това, тук се касае за върховните интереси на Венецианската република. С Офир ще търгуваме ние и баста! Ще ти дам три кораба, Джовани, три кораба, пълни с желязо…

Епископът вдигна ръка.

— Ами по-нататък, Джовани?

— Срещу всичкото желязо царицата ми предложи злато, равно по тегло на желязото.

— И ти прие, разбира се, мошеник с мошеник!

— Не приех, монсиньор. Казах, че не продавам желязото на тегло, а на обем.

— Правилно — каза епископът. — Златото е по-тежко.

— Особено офирското злато, монсиньор. То е три пъти по-тежко от обикновеното злато и е червено като огън. Царицата, значи, нареди да изковат от злато същата котва, същите гвоздеи, същите вериги и същите мечове, каквито бяха нашите, железните. Ето защо трябваше да останем там някоя и друга седмица.

— Че за какво им е желязото? — учуди се дожът.

— Търсят го, защото е рядко, ваша милост — каза старият търговец. — От него правят накити и пари. Железните гвоздеи ги съхраняват в раклите си като най-скъпоценни съкровища. Казват, че желязото било по-хубаво от златото.

Дожът склопи клепачите си, подобни на пуякови.

— Изумително — мърмореше той. — Това, Джовани, е извънредно интересно. И какво стана по-нататък?

— След това ние натоварихме всичкото злато на крилатите мулета и по същия път се върнахме на морския бряг. Там ние отново сковахме кораба си със златните гвоздеи, златната котва я окачихме на златната верига. Изпокъсаните въжа и платна заменихме с копринени и потеглихме с попътния вятър към родината си.

— Ами перлите — попита дожът, — никакви перли ли не взехте със себе си?

— Не взехме — каза Фиало. — Извинявайте, ама те бяха колкото пясъка в морето. Само няколко перли бяха останали в обувките ни, но и тях ни взеха тия неверници, алжирците, когато ни нападнаха при Балеарските острови.

— Намирам — мърмореше дожът, — че това описание е доста правдоподобно.

Епископът като че ли се съгласи с него.

— Ами животните — сети се той, — има ли там, в Офир, кентаври^[9].

— Не съм чувал, монсиньор — почтително каза мореплавателят. — Но има фламинго.

Епископът изпръхтя с нос.

— Трябва да имаш грешка. Фламинго се срещат в Египет — известно е, че те имат само по един крак.

— Има диви магарета — добави мореплавателят — на черни и бели ивици, също като тигрите.

Епископът подозрително вдигна поглед.

— Слушай, ти да не искаш да ни баламосваш? Не съм чувал досега за магарета на черни и бели ивици. Но едно нещо ми се вижда странно, Джовани. Ти твърдиш, че сте прелетели офирските планини на крилатите мулета.

— Да, монсиньор.

— Хм, виж ти каква работа. Според арабските източници, в офирските планини живее птицата Ног, която, както е известно, има железен клюн, железни нокти и бронзови пера. Нищо ли не си чул там за нея?

— Не съм чувал, монсиньор — запъна се мореплавателят.

Порденонският епископ озадачено поклати глава.

— През тия планини нищо не може да прехвръкне, драги, ти недей ги разправя тия; доказано е, че там живее птицата Ног. Това просто технически е невъзможно: птицата Ног ще изкълве пегасите до един, също както лястовицата гълта мухите. Ти недей приказва, нас ти не можеш ни измами. Ами какви дървета растат там, я кажи, шмекер такъв?

— Ами какви дървета — с мъка изрече клетникът, — известно е какви дървета. Палми, монсиньор.

— Видя ли, че лъжеш — победоносно каза епископът. — Според Бубон от Бискра, най-големият авторитет по тези въпроси, в Офир растат нарове, в които вместо зърна има карбункули^[10]. Преглупава история си измислил ти, братко.

Джовани Фиало падна на колене.

— Бог ми е свидетел, монсиньор, как би могъл необразован търговец като мене да измисли Офир?

— На мене ще ги разправяш тия — гълчеше го ученият епископ, — аз по-добре от тебе зная, че съществува Офир, страната на златото; а колкото се касае до тебе, ти си един лъжец и мошеник. Това, което разказваш, противоречи на достоверните сведения от източниците и следователно е лъжа. Ваша милост, този човек е измамник.

— Още един ли — въздъхна старият дож, примигвайки загрижен. — Ужасно, колко авантюристи се навъдиха в последно време. Изведете го! — Podestá vicergerente погледна въпросително.

— Както обикновено, както обикновено — прозя се дожът. — Нека полежи, докато почернее, а след това го продайте на някоя галера. Жалко — промърмори, — че се оказа мошеник, имаше и по нещо вярно в разказа му… Трябва да го е чул от арабите.

Бележки

[1] ДОЖ — най-висш сановник във Венецианската република. ↑

[2] Podestá vicergerente (итал.) — заместник-кмет. ↑

[3] СМИРНА — град в средата на западния малоазиатски бряг, на дъното на Смирненския залив, врата към цялата западна част на Мала Азия. ↑

[4] КАДИС — испанска провинция с едноименен главен град в южната част на Андалусия. ↑

[5] КОИМБРА — главен град на Португалската провинция Беир на река Мондего. ↑

[6] АСФОДЕЛ — средиземноморско растение с мечовидни листа и с голям грозд от бели цветове. Според вярването на античните народи, то било посветено на подземните божества. ↑

[7] ТИЦИАН, ТИЦИАНО ВЕЧЕЛИ (1477–1576) — голям италиански художник, живял във Венеция, основател на школа. ↑

[8] БАЛЕАРИ — група от два големи и няколко по-малки испански острова в Средиземно море. ↑

[9] КЕНТАВРИ — според гръцката митология, полубожествени същества в горната си половина с образ на хора, в долната половина — коне. ↑

[10] КАРБУНКУЛ — вид скъпоценен камък, гранат. ↑