Кърт Вонегът
Затворникът (14)

13

Готвех се да му кажа сериозно, предпазливо, но искрено:

— Как си, Леланд? Радвам се да те видя отново. Но не го казах. Гласът на жената с пазарските торби, силен и пронизителен, ме изпревари:

— О, боже мой! Уолтър Ф. Старбък! Ти ли си това? — Не искам да възпроизвеждам акцента й върху страница от книга.

Помислих я за луда. Помислих, че може да повтори като папагал всяко име, което Клус ми прикачи. Ако той ме беше назовал Бъмптиъс К. Бангуисъл, убеден съм, че тя щеше да извика:

— О, боже мой! Бъмптиъс К. Бангуисъл! Ти ли си това?

Тя почна да подпира пазарските си торби в краката ми, сякаш бях някой удобен пожарен кран. Торбите бяха шест на брой и при друг случай ще ги опиша по-подробно. Бяха от най-скъпите магазини в града — „Хенри Бендъл“, „Тифани“, „Слоун“, „Бъргдорф Гудман“, „Блумингдейл“, „Ейбъркромби и Фич“. Всички с изключение на последния, „Ейбъркромби и Фич“, който по една случайност скоро щеше да банкрутира, бяха подконтролни фирми на корпорация „РАМДЖАК“. Торбите бяха пълни почти единствено с парцали, събирани от кофи за смет. По-ценните си притежания бе натикала в кецовете.

Опитвах се да не й обръщам внимание. Дори когато ме обгради с торбите си, аз не откъснах поглед от Леланд Клус.

— Добре изглеждаш — казах аз.

— Наистина съм добре. И Сара е добре, да те зарадвам.

— Чудесно — рекох аз. — Прекрасно момиче. — Тя, разбира се, отдавна бе престанала да е момиче.

Клус ми съобщи, че жена му още се занимава по малко с медицинска практика, от време на време.

— Радвам се — му казах аз.

Изпитах ужасното чувство, че от стряхата на някоя постройка върху ръката ми се е стоварило нещо като болен прилеп. Оказа се, че жената с пазарските торби ме е стиснала за китката с мръсните си пръстенца.

— Това жена ти ли е? — попита той.

— Какво! — извиках аз. Да не би да си мислеше, че съм изпаднал дотам, че тази ужасна жена може да ми е съпруга? — За пръв път я виждам.

— О, Уолтър, Уолтър, Уолтър — изписка тя, — как можеш да казваш такова нещо!

Изтръгнах ръката си от нейната, но щом възвърнах вниманието си към Клус, тя отново сграбчи китката ми.

— Не й забелязвай — казах аз. — Трябва да е луда. Изобщо не я знам. Но няма да й позволя да развали този миг, толкова значителен за мен.

— О, Уолтър, Уолтър, Уолтър — занарежда отново тя, — какво е станало с теб? Ти не си онзи Уолтър Ф. Старбък, когото познавах отдавна.

— Вярно — отбелязах аз, — защото никога не сте познавали никакъв Уолтър Ф. Старбък, за разлика от този човек тук. — И продължих към Клус: — Предполагам, известно ти е, че и аз бях в затвора.

— Да — отвърна той. — Много те окайвахме със Сара.

— Вчера сутринта ме пуснаха — допълних аз.

— Чакат те още дни на изпитания. Има ли кой да се грижи за теб?

— Аз ще се грижа за тебе, Уолтър — каза жената с пазарските торби. Тя се бе навела към мен и изрече думите пламенно, а аз едва не припаднах от вонята на тялото и лошия й дъх. Дъх не само на гнили зъби, но както по-късно щях да разбера, на фъстъчено масло, единствената й храна от години била фъстъченото масло.

— Не можеш да се грижиш за всеки случайно срещнат! — казах аз.

— О, ще се смаеш от онова, което съм в състояние да сторя за теб — отвърна тя.

— Леланд — рекох му аз, — искам само да ти кажа, че вече зная какво нещо е затворът и, дявол да го вземе, онова, за което най-много съм съжалявал цял живот, е, че и аз допринесох мъничко за пращането ти там.

— Хм, често си говорехме със Сара какво би трябвало да ти кажем най-напред.

— Не се съмнявам.

— И решихме, че то трябва да е следното: „Благодарим ти, Уолтър. Отиването ми в затвора е най-доброто нещо, което се е случвало на двама ни със Сара.“ Не се шегувам. Честна дума: вярно е.

Бях потресен.

— Как е възможно?

— Възможно е, защото животът е изпитание. Ако животът ми вървеше все по стария, утъпкан път, щях да ида на небето, без да съм се натъквал на проблем, който да не е по-лесен от най-лесния. И свети Петър щеше да ми каже: „Не си живял, момчето ми. Кой те знае що за птица си?“

— Ясно.

— Аз и Сара се обичаме не само физически; любовта ни издържа най-сурови проверки.

— Звучи прекрасно — казах аз.

— И ще сме горди, ако сам се убедиш в нея. Би ли дошъл на вечеря някога у нас?

— Да… мисля, че бих дошъл.

— Къде си?

— В хотел „Арапахо“.

— Мислех, че отдавна са го съборили.

— Не.

— Ние ще ти се обадим.

— Ще чакам с нетърпение.

— Сам ще видиш, че не сме събрали никакво материално състояние; не се и нуждаем от такова.

— Много разумно.

— Ще призная обаче, че се храним добре. Ако си спомняш, Сара готви превъзходно.

— Помня.

И в този миг жената с пазарските торби предяви първото доказателство, че наистина знае доста за мен.

— Говорите за Сара Уайът, нали? — обади се тя. Смълчахме се, макар грохотът на метропола да не секваше. Никой от двама ни с Клус не бе споменал моминското име на Сара.

Накрая дръзнах да я попитам, обзет от смътни опасения:

— Откъде знаете това име? Тя стана хитра и кокетна.

— Да не би да мислиш, че не знаех, дето ти ходеше едновременно и с мен, и с нея?

След тази достатъчна информация вече не се съмнявах коя е тя. Спях с нея през абсолвентската ми година в Харвард, а същевременно се мъкнех с девствената Сара Уайът по разни сбирки, концерти и мачове.

Това бе една от четирите жени, които съм обичал. И първата, с която имах нещо като зряла сексуална връзка.

Тя бе останките на Мери Катлийн О’Луни!