Кърт Вонегът
Затворникът (13)

12

В шест часа сутринта на следващия ден, времето, когато в затвора ставахме, аз излязох да се поразходя из града и се омаях от неговата невинност. Никой никъде и никому не вършеше зло. Трудно бе дори да си представиш злото. Защо някой трябва да е зъл?

Нищо не подсказваше многолюдността на този град. Малкото хора, които се мяркаха, бяха навярно туристи от Ангкор Ваг, кротко зачудени от религията и търговията, заставили тукашните хора да издигнат такъв град. И какво пък ги е накарало всички — тях, несъмнено тъй радостно възбудени за известно време, после да го зарежат?

Търговията трябваше да се преизобрети. Предложих на един будкаджия две монети по десет цента, кръгчета от сребристо тенеке, леки като памучета, за брой на „Ню Йорк Таймс“. Ако бе отказал, щях да го разбера. Но той ми даде „Таймс“-а и после ме изгледа втренчено, явно недоумявайки за какво ми е този куп хартия, напръскана с мастило.

Преди осем хиляди години можех да съм финикийски мореплавател, хвърлил котва в пясъчното дъно край Нормандия и предлагащ на човек, нацапал със синьо, две бронзови остриета за копие, в замяна на кожената ми шапка. Той щеше да си мисли: „Дой е този луд човек?“ И аз щях да си мисля за него: „Кой е този луд човек?“

Хрумна ми нещо странно: да се обадя на секретаря на държавното съкровище Кърмит Уинклър, завършил Харвард две години след мен, и да му кажа:

— Изпробвах две от твоите десетачета на Таймс Скуеър и те издействуваха вълшебно. Днешният ден е още един изключителен празник за монетния ни двор!

Срещнах полицай с бебешка физиономия. Не му беше ясно какво ще върши в града, както и на мен. Гледаше ме плахо, сякаш аз бях полицай, а той стар скитник. Кой, въобще можеше да бъде сигурен в нещо толкова рано сутрин?

Загледах се в отражението си върху фасадата от черен мрамор на магазин за грамофонни плочи със спуснати ролетки. Можех ли да предполагам, че скоро ще стана магнат в този бранш и ще получавам платинени и златни записи на идиотски какофонии, за да украсявам с тях стените на кабинета си!

Имаше нещо странно в позата на ръцете ми според отражението. Замислих се над причината. Сякаш държах бебе. Тогава разбрах, че това хармонира с настроението ми, че нося в ръце скромното си бъдеще така, както се носи младенец. Показах на бебето колко високи са Емпайър Стейт Билдинг и Крайслер Билдинг, показах му лъвовете пред Обществената библиотека. Отнесох го до един от входовете на Голямата централна гара, където, ако решим, че сме се уморили от скитане из града, ще можем да си купим билет за където пожелаем.

И през ум не ми минаваше, че скоро ще бягам позорно през катакомбите под гарата и че там долу ще науча тайната цел на корпорацията „РАМДЖАК“’.

Понесох бебето пак на запад. Ако бяхме продължили на изток, щяхме да се озовем в Тюдор Сити, където живее синът ми. А не искахме да го видиш Да, и спряхме пред витрината на магазин, който предлагаше върбови кошници за пикник, снабдени с термоси, метални кутии за сандвичи и прочее. Бе изложен и велосипед. Реших, че още мога да карам колело. Обясних мислено на бебето, че бихме могли да си купим такава кошница и велосипед и да отидем до някой изоставен кей в ден, когато времето е хубаво; ще ядем там сандвичи с пилешко месо и ще ги поливаме с лимонада, а чайките ще кръжат над главите ни и ще проплакват. Започнах да чувствам глад. В затвора до този час щях вече да съм пълен с кафе и овесена каша.

Минах край „Сенчъри Асосиейшън“ на Западна Четирийсет и трета улица, мъжки клуб, където малко след Втората световна война бях веднъж поканен на обед от композитора Питър Гибни, мой състудент от Харвард. Не ме поканиха повторно. Бих дал всичко, за да стана барман в този клуб. Но Гибни беше още жив и вероятно продължаваше да бъде член на клуба. Посдърпахме се малко след моите показания срещу Леланд Клус. Гибни ми прати отворена илюстрована картичка, та жена ми и раздавачът да могат да прочетат какво ми пише.

А текстът бе: „Лайно такова, защо не се завреш под някоя скала на мокро?“ Пращаше ми Мона Лиза, с нейната загадъчна усмивка.

Наблизо беше закусвалнята на хотел „Ройълтън“, упътих се натам. Случайно „Ройълтън“, също както „Арапахо“, бе в системата „Приятели на гостоприемството“, тоест хотел на корпорация „РАМДЖАК“. Като стигнах до вратата на закусвалнята обаче, самочувствието ми се изпари. Скова ме страх. Внуших си, че съм най-гадното, най-мръсното старче-скитник в Манхатън. Ако се вмъкна вътре, на всеки посетител ще му прилошее. Ще ме изхвърлят на улицата и ще ми; кажат да вървя в Бауъри, където ми е мястото.

Все пак намерих в себе си кураж да вляза… и представете си почудата ми! Сякаш бях умрял и се възнесъл на небето! Една сервитьорка ми подвикна:

— Ей, сладур, избери си място и веднага ще ти донеса кафенцето. — А не бях й назад нищо дотогава.

Затова седнах и накъдето и да погледнех, виждан всякакви клиенти, приети и обслужвани с любов. За сервитьорките посетителите без изключение бяха „сладури“, „милички“ и „скъпи“. Заведението приличаше на болница за бърза помощ след голяма катастрофа. Нямаше никакво значение към коя раса или социална група принадлежат пострадалите. Те всички получаваха едно и също чудотворно лекарство — кафето. А катастрофата, за която споменах, се състоеше, разбира се, в това, че слънцето бе изгряло отново.

Помислих си: „Боже мой, тези тук сервитьорки и готвачи имат толкова разсъдък, колкото птиците и гущерите на Галапагоските острови край Еквадор.“ Тъкмо такова сравнение ми хрумна, защото бях чел за тези мирни острови в затвора в един брой на „Нашънъл Джеографик“, даден ми от бившия вицегубернатор на Уаойоминг. Онези твари там нямали врагове — нито естествени, нито неестествени, и то от хилядолетия. Изобщо не можели да си представят, че някой би помислил да им стори зло.

Затова всеки, слязъл на Галалагоски бряг, може да тръгне право към някое животно и да му откъсне главата, ако желае. Животното няма защитна реакция за подобно деяние. А всички останали животни ще стоят наблизо и ще гледат, неспособни да си извлекат поука от току-що видяното. Можеш да откъснеш главата, на всяко животно там, щом си си наумил да свършиш такава работа или да се забавляваш по този начин.

Бях убеден, че дори и чудовището на Франкенщайн да нахълта в тази закусвалня през тухлените й стени, единственото, което ще му кажат, ще е: „Избери си място, агънце, и веднага ще ти донесем кафенцето.“

Печалбата като мотив тук отсъствуваше. Сделките се извършваха на базата на поръчки за шейсет и осем цента, долар и десет, два долара и шейсет и три. Щях да установя по-късно, че мъжът на касата е собственикът, но той не стоеше там, за да прибира купища пари, а искаше освен това да готви и сервира на клиентите си, затова сервитьорките и готвачите постоянно му напомняха: „Клиентът е мой, Франк. Върни се на касата“, или „Аз съм готвачът тук, Франк. Какъв е този буламач, дето го забъркваш? Върни се на касата.“ И така нататък.

Пълното му име беше Франк Юбриако. Сега е административен подпредседател на Макдоналдовия отдел за производство на сандвичи с кюфте към корпорацията „РАМДЖАК“.

Веднага забелязах, че дясната му ръка е изсъхнала до китката. Сякаш мумифицирана, въпреки че той можеше да движи малко пръстите си. Попитах сервитьорката. Тя каза, че той буквално изпържил ръката си по френски преди около година. Часовникът му ненадейно паднал в съда с вряло олио. Без да мисли какво прави, той потопил ръката си в олиото, за да извади часовника, много скъп „Булова Акутрон“.

Отново се озовах навън, сред града, и се чувствувах доста по-добре.

Седнах да си прочета вестника в Брайънт Парк, зад Обществената библиотека на Четирийсет и втора улица. Коремът ми беше пълен и топъл като печка. Не беше новост за мен да чета „Ню Йорк Таймс“. Около половината ми колеги в затвора се бяха абонирали за „Таймс“, „Уолетрийт Джърнъл“, „Таим“, „Нюзуик“, „Спортс Илъстрейтед“ и прочее. И за „Пийпъл“. Аз не се записах за нищо, защото кошчетата за смет в затвора винаги бяха натъпкани с какви ли не списания.

Над всяко кошче стоеше надпис (пак случайно), който гласеше: „Моля, вземете си!“ Под надписа една стрела сочеше право кошчето.

Като прелиствах „Таймс“, видях, че синът ми, Уолтър Станкевич, роден Старбък, рецензира автобиографията на една шведска кинозвезда. Личеше си, че Уолтър я харесва много. Подразбрах, че е имала и успехи, и неуспехи.

Най ми се искаше да прочета как „Таймс“ отразява преминаването си към корпорацията „РАМДЖАК“. На събитието се отделяше място, каквото обикновено се отделя на епидемия от холера в Бангладеш — три квадратни инча в долния ъгъл на вътрешна страница. Председателят на директорския съвет на „РАМДЖАК“ Ар пад Лийн заявяваше, че неговата корпорация не смята да прави никакви промени в персонала, както и в редакционната политика. Изтъкваше, че всички издания, минали по-рано към „РАМДЖАК“, включително тези на „Таим Инкорпорейтед“, са получили правото да продължават безпрепятствено предишната си политика, без никакво вмешателство от страна на „РАМДЖАК“.

„Нищо не се сменя освен принадлежността“ — твърдеше Лийн. Като бивш деец на корпорацията и аз трябва да подчертая, че не внасяхме особени промени в компаниите, които присъединявахме. Но ако някоя от тях започнеше да линее, тогава естествено интересът ни към нея се повишаваше.

В материала се споменаваше, че издателят на „Таймс“ получил поздравителен адрес, написан собственоръчно от мисис Джек Греъм, която „… го приветствува с добре дошъл в дружното семейство на «РАМДЖАК»“. Тя изразявала надежда, че той ще остане на сегашната си длъжност. Под подписа личели отпечатъците на всичките й десет пръста. Така че в автентичността на писмото нямало никакво съмнение.

Огледах се наоколо в парка. Момини сълзи повдигаха камбанките си над смразения от зимата бръшлян и пергаментовите пликове по края на алеите. Аз и жена ми Рут също имахме момини сълзи и бръшлян под кичестата дива ябълка в предния двор яз малкото ни тухлено бунгало в Чеви Чейс, Мериланд.

Казах на момините сълзи: „Добро утро.“ Да, навярно бях изпаднал отново в отбранителен транс. Три часа минаха, без да мръдна от пейката. Сепнах се накрая от един транзистор, пуснат високо. Младежът с транзистора седна на пейка срещу моята. Приличаше ми на испанец. Не научих как се казва. Ако ми беше сторил някоя добрина, щеше сега да бъде функционер в корпорация „РАМДЖАК“. Радиото предаваше новините. Говорителят съобщи, че качеството на въздуха този ден било неприемливо. Що за израз: неприемливо!

Младежът не слушаше радиото си. Може и да не разбираше английски. Говорителят четеше с джафкащ възторг, сякаш животът бе весел стипъл-чейс, с невероятни изненади, препятствия и екипажи. Почувствувах се и аз като участник в състезанието — препусках с вана, теглена от три африкански мравояда. Изгледите да победя не бяха по-малки от тези на другите.

Говорителят съобщи за друг участник в стипъл-чейса, осъден да умре на електрическия стол в Тексас. Обреченият уведомил защитниците си да воюват срещу всеки, включително и срещу губернатора на щата или президента, ако поискат да отложат екзекуцията му. Това, което желаел най-силно на света, било смърт на електрическия стол.

Двама джогъри^[1] се зададоха по алеята между мен я радиото. Мъж и жена в еднакви оранжевозлатисти трика и обувки в същия тон. Тази мания вече ми бе добре позната. В затвора имахме много джогъри. Струваха ми се крайно превзети.

Връщам се пак на младежа с радиото. Реших, че го е купил, за да си служи с него като с някаква протеза, като извор на изкуствен ентусиазъм за нашата планета. Обръщаше му толкова внимание, колкото аз на изкуствения си преден зъб. Вече бях срещал доста такива младежи на групи — пуснали апаратите на различни станции, говорителите от конте сякаш се препираха разпалено помежду си. Самите млади хора, досега слушали единствено „Затваряй си устата!“, нямаха какво да кажат.

Но ето че транзисторът на младежа срещу мек предаде нещо тъй ужасяващо, че аз станах от пейката, напуснах парка и се влях в тълпата на хората със Свободна Инициатива, която пъплеше по Четирийсет и втора улица към Пето Авеню.

Новината беше тази: едно влудено от употреба на наркотици момиче от моя роден щат Охайо, към деветнайсетгодишно, родило дете, чийто баща бил неизвестен. От „Социални грижи“ настанили майката и детето в хотел, подобен на „Арапахо“. Тя си купила голямо немско овчарско полицейско куче да я пази, но забравила, че трябва да го храни. Една вечер излязла по някаква работа и оставила кучето при детето. Като се върнала, видяла, че кучето е удушило бебето и изяло част от него.

В какви времена живеем!

И тъй, аз крачех целенасочено като всички останали към Пето Авеню. Както си бях наумил, почнах да заглеждам хората, които идваха насреща ми, с надеждата да открия сред тях този, който ще ми помогне. Бях свикнал да бъда търпелив. Все едно, че промивах пясък, за да намеря в него злато, и очаквах да проблесне нещо в коритцето.

Едва бях стъпил на тротоара на Пето Авеню, когато сигналната система на организма ми изведнъж нададе оглушителна тревога: „Би-би-бип! Хоп-оп-оп! Бръм-ръм-ръм!“

Идентифицирано бе познато лице! Към мене идеше жалкото подобие на този, който отне Сара Уайът, човекът, когото съсипах през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета. Той още не ме беше забелязал. Леланд Клус!

Бе съвсем оплешивял, краката му шляпаха в скъсани обувки, маншетите на панталона му бяха оръфани, а дясната му ръка висеше като парализирана. На края й се люшкаше вехто куфарче с мостри. Клус бе станал злополучен търговски пътник, както по-късно щях да разбера, пласьор на рекламни книжни кибритчета и календари.

По една случайност той сега е подпредседател на отдела към „РАМДЖАК“, който се занимава с производство на кибрити, украсени с диаманти.

Въпреки всичко, което му се случи, лицето му, идещо към мен, бе озарено както винаги от юношеска, глуповата доброжелателност. Този израз той бе запечатал и на снимката при постъпването си в затвора на Джорджия, а пазачът го гледаше така, сякаш пред него беше самият държавен секретар. Когато Клус бил още съвсем мъничък, възрастните винаги го гледали с възхита, а очите им говорели: „Това е моето момче.“

Най-после той ме забеляза!

Контактът на нашите погледи ми подействува като смъртоносен ток. Все едно, че бях заклещил носа си във фасонка.

Минах до сами него в обратната посока. Нямах какво да му кажа, не ми се щеше да стоя и слушам ужасните неща, които беше длъжен да ми каже.

Продължих по тротоара, светофарът промени светлините си, коли ни разделиха и едва тогава посмях да се обърна назад.

Клус гледаше към мен. В същност той още не беше ми извикал. Сочеше ме със свободната си ръка, което намекваше, че по някакъв начин ме е разпознал като действуващо лице от живота му. А после пръстът му заподскача като метроном, отброявайки възможните ми имена. Това го забавляваше. Разкрачен, с огъващи се колене, той искаше да ми подскаже с израза си, че си спомня добре поне едно: въвлекли са ни преди години в безумие, в своего рода момчешка лудория.

Вцепених се.

За щастие зад гърба му изникнаха религиозни фанатици: боси, те пееха и танцуваха в минзухарено-жълти роби. Това го оприличаваше на солист в оперета.

И аз не бях лишен от свои статисти. Неусетно се бях озовал между мъж, понесъл на гърдите и гърба си рекламни плакати, с цилиндър на главата, и дребна, бездомна старица, която мъкнеше всичките си притежания в пазарски торби. Обута беше с огромни лилаво-черни кецове. Размерът им така рязко контрастираше на всичко друго у нея, че тя напомняше кенгуру.

И двамата ми спътници говореха на минувачите. Мъжът с рекламните плакати казваше неща като „Върнете жените в кухните“, „Бог никога не е искал жените да са равни на мъжа“ и т.н. Жената с пазарските торби като че мъмреше непознатите за тяхната прекомерна пълнота, наричайки ги, доколкото можах да чуя. „надменни свине“, „прасета“ и „шопари“ в сто различни варианта.

Причината бе следната: отдавна се бях откъснал от Кембридж, Масачузетс — толкова отдавна, че не ми се стори особен начинът, по който тя произнасяше думата „пръдльовци“: също като работниците в Кембридж.

А в бомбетата на един от обемистите й кецове сред другите неща бяха скътани лицемерните любовни писма от мен. Малък свят!

Велики боже! Каква вършачка е понякога животът!

Когато Леланд Клус, от другата страна на Пето Авеню, разбра кой съм, устата му образува едно безупречно по форма „О“. Не го чух как изрече това „О“, но видях учленяването му. Нашата среща след толкова години му бе забавна и той преигра недоумението и уплахата си като артист от нямото кино.

С една реч, той щеше да прекоси обратно улицата, веднага щом светлините се променят. Междувременно всичките онези мними индийски щураци в минзухарено-жълти роби продължаваха да пеят и танцуват зад него.

Още не беше късно да избягам. Това, което ме задържа на място, бе следното: чувствувах нужда да се покажа благороден. В онова злочесто минало, когато свидетелствувах против него, хората, които писаха за нас, недоумяваха кой казва истината и кой не и заключиха накрая почти единодушно, че той е джентълменът, защото водел потеклото си от много други джентълмени, докато аз с моя славянски произход бих могъл само да се правя на такъв. Честта, смелостта и искреността значели всичко за него и твърде малко за мен.

Изтъкваха се и други контрасти. Всеки нов брой на разните вестници и седмичници ме представяше като по-нисък, а него — като по-висок. Клетата ми жена бе превърната в по-дебела и в по чужденка, а неговата — в още по-американска златна съпруга. Приятелите му ставаха все повече на брой и по-достойни, а моите не можеха да се намерят дори под мокрите скали. Но това, което ме пронизваше с болка чак до костите, бе представата, че той е почтен, а аз не съм. И така, след двайсет и шест години, малкият затворник отстоява мястото си.

Той пресече авенюто — някогашен еталон за англосаксонец, а сега ухилено, разнебитено плашило.

Самодоволството му ме изуми. „За какво ли — запитах се наум — тази развалина е така самодоволна?“

Тъй че отново бяхме заедно, а жената с пазарските торби ни загледа и заслуша. Той остави на земята мостреното куфарче и подаде дясната си ръка. Пошегува се, като възпроизведе известната среща между Хенри Мортън Стенли и Дейвид Ливингстън в най-черна Африка:

— Уолтър Ф. Старбък, ако не се лъжа, нали?

Все едно, че бяхме в най-черна Африка — почти никой нищо не знаеше за нас, нито го беше еня. Повечето, ако все още си спомняха за нас, мислеха, че сме мъртви. И никога не сме играли значителна роля в американската история, само понякога сме си въобразявали това. Бяхме, направо казано, простете за израза, пръдни във вихрен вятър… или както би ни нарекла жената с пазарските торби, „шопари във виелица“.

Болеше ли ме още, задето ми бе отнел момичето преди години? Не. Аз и Сара се обичахме, но никога имаше да сме щастливи като съпрузи. Сексуалният живот нямаше да ни потръгне. Нито веднъж не успях да я убедя да погледне на секса сериозно. Леланд Клус сполучи там, където аз се провалих — за нейно благодарно изумление, надявам се.

Какви нежни спомени бях запазил от Сара? — Честите разговори за човешкото страдание и какво би могло да го облекчи… а после инфантилна глупост за утеха. Събирахме шеги един за друг, та да ги използуваме в часове на разтуха. Свикнахме да си говорим по телефона дълго-дълго. Тези разговори бяха най-приятният наркотик, който ми е известен. Бяхме лишени от тела — като волно реещите се в простора души на обитателите на Викуна. Щом настъпеше дълга пауза, един от нас я нарушаваше — подхващаше друга шега.

— Каква е разликата между ензима и хормона? — питаше ме тя.

— Не знам — отговарях.

— Тази, че ензимът не се чува — поясняваше ми Сара и глупавите шеги продължаваха… дори тя да бе видяла нещо ужасно същия ден в болницата.