Джудит Макнот
Гордост (9)

ГЛАВА 9

През следващите няколко дни, докато събираше и опаковаше багажа си, оптимизмът на Лорън не я напускаше. В четвъртък сутринта махна за довиждане на баща си и на мащехата си и нетърпеливо потегли за Детройт.

Следвайки указанията на Филип Уитуърт, тя не срещна никакви затруднения да открие великолепния район Блумфийлд Хилс. Обаче й беше трудно да повярва, че ще живее тук. Пред погледа й бързо се редяха един след друг луксозни домове. Разположени навътре от главната улица, оградена с дървета от двете й страни, се издигаха красиви къщи с фасади от камък и стъкло; разкошни домове в късен готически стил се смесваха с огромни къщи с бели колони в късния колониален стил.

Беше десет часът вечерта, когато тя спря колата пред входа на удивително красива кооперация в испански стил. Портиерът излезе и надникна през отворения прозорец на колата. Когато Лорън му каза името си, той обясни:

— Господин Уитуърт си тръгна преди половин час, госпожице. — После я упъти как да стигне до съответната улица и добави: — Доколкото разбирам, вие сте нова наемателка. Ако имате нужда от помощ, винаги можете да се обърнете към мен.

Лорън забрави умората си, когато спря пред красив двор със сводест вход, над който се виждаше изписан номер 175. Филип беше обещал да я чака, за да й покаже апартамента, и кадилакът му стоеше паркиран на алеята водеща към гаража.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той половин час по късно, когато завършиха обиколката из луксозния апартамент.

— Мисля, че е прекрасен — отвърна младата жена, като внасяше единия от куфарите си в спалнята, където имаше голям стенен гардероб. Тя отвори едната врата на гардероба и се обърна към Филип. — Какво да правя с тези дрехи.

Гардеробът се оказа препълнен с великолепни костюми и рокли от лен, коприна и креп. Някои от имената на дизайнерите върху етикетите й бяха познати, но другите облекла изглеждаха така, сякаш бяха донесени направо от Париж. Повечето от облеклата очевидно никога не бяха обличани.

— Твоята леля определено има твърде младежки вкус по отношение на дрехите — отбеляза Лорън.

— Леля ми е човек, който има болезнена страст да трупа дрехи — обясни Филип с безразличие. — Ще се обадя на някоя благотворителна организация, за да ги накарам да дойдат тук и да приберат всички тези боклуци.

Тя прокара ръка по едно великолепно, виненочервено сако, а после хвърли поглед към етикета, който висеше на ръкава. Тази жена не само че имаше много младежки вкус по отношение на дрехите, но освен това носеше същия размер като нея.

— Филип, какво ще кажеш, ако те помоля да ми продадеш някои от тези дрехи?

Той сви рамене.

— Вземи си каквото поискаш, а останалото го раздай. Само ще ми спестиш времето.

Той тръгна към стълбите, водещи към долния етаж, а Лорън угаси лампите и го последва.

— Но това са много скъпи дрехи…

— Много добре знам каква им е цената — прекъсна я с раздразнение. — Нали аз съм плащал за тях. Вземи си каквото пожелаеш… твои са.

След като й помогна да внесе багажа си, Филип се приготви да си върви.

— Между другото — каза, — съпругата ми не знае, че съм купувал този апартамент за леля. Каръл е останала с убеждението, че роднините ми непрекъснато ме използват, затова никога не съм й споменавал за това жилище. Ще ти бъда благодарен, ако ти също го запазиш в тайна.

— Разбира се — обеща Лорън.

Когато той излезе, тя огледа луксозния апартамент, който сега беше неин дом. С мраморната камина, скъпите антики и изисканите мебели с копринена тапицерия жилището изглеждаше така, сякаш беше подготвено за рекламна снимка в списание. Представи си гардероба на горния етаж, с всичките красиви дрехи в него. „Съпругата ми не знае, че съм купувал този апартамент за леля ми, ето защо ще ти бъда благодарен, ако ти също го запазиш в тайна…“

На устните й се плъзна многозначителна усмивка и тя отново хвърли поглед към красивата стая, след което иронично поклати глава. Не, не неговата леля — неговата любовница! Явно, че доскоро Филип Уитуърт е имал любовница. Лорън побърза да си каже, че това всъщност не е нейна работа.

Отиде до телефона и въздъхна с облекчение, когато чу, че имаше сигнал. Значи телефонът работеше. Утре беше петък и Ник може би щеше да й се обади.

Рано на другата сутрин тя седна до масата в кухнята и започна да прави списък на нещата, които се налагаше да купи. Реши, че трябва да разполага и с две специални неща за деня, когато ще дойде Ник: бърбън и „Гранд Марние“. Взе портмонето си и хвърли поглед към телефона. Изведнъж си помисли, че той може и никога да не й се обади, но побърза да се освободи от тази мисъл. В Харбър Спрингс Ник съвсем ясно показа колко я желае, нямаше никакво съмнение в това. Ако не друго, то поне сексуалният порив отново щеше да го доведе при нея.

Два часа по-късно се върна с покупките. Останалата част от деня прекара в подбиране на дрехи от гардероба: първо ги пробваше и после отделяше на едно място тези, които й бяха по мярка, а на друго — онези, които трябваше да се преправят. Когато вечерта си легна, Ник все още не се беше обадил, но тя се утеши с мисълта, че непременно ще й се обади утре.

През целия следващ ден тя разопаковаше багажа си и поглеждаше телефона. В неделя седна на бюрото и си състави бюджет, който щеше да й помогне да изпраща на баща си, колкото е възможно по-големи суми. Лени и Мелиса също го подпомагаха, но те имаха да изплащат ипотеки, както и други финансови разходи, от които тя беше освободена.

Допълнителното възнаграждение от 10 000 долара, което й обеща Филип, определено беше доста примамливо. Ако можеше само да открие името на този шпионин, или поне да научи нещо, което да бъде от полза за компанията на Уитуърт. Лорън се сви смутено при мисълта за последното. Ако предаде на Филип някаква поверителна информация, тя нямаше да се различава от шпионина, когото се опитваше да разкрие.

Освен дълговете на нейните родители трябваше да плаща електричеството, телефонните сметки и храната си. Чакаха я още вноски за колата, автомобилната застраховка… Сякаш нямаха край всички тези финансови задължения.

В понеделник видя в един магазин сребристо сива прежда с цвета на очите на Ник и реши да я купи, за да оплете пуловер. Казваше си, че това ще бъде коледен подарък за нейния заварен брат, но дълбоко в себе си знаеше, че всъщност го плете за Ник…

В неделя вечер, докато си приготвяше дрехите, които щеше да облече през първия си работен ден, тя си повтаряше, че утре вече той непременно ще се обади — ще й се обади на новото работно място, за да й пожелае успех.