Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Standards, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 281 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джудит Макнот. Гордост

ИК „Плеяда“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 15

На другата сутрин, облечена в елегантен, тъмночервен велурен костюм, с весела усмивка на лицето, Лорън влезе в кабинета. Джим хвърли поглед към нея и се захили.

— Лорън, изглеждаш прекрасно… но не трябва ли да си горе по това време?

— Вече не — отвърна тя, подавайки му получената поща. Беше решила, че щом тяхната „игра“ се смяташе за приключена, Ник повече нямаше да изисква сутрешното й присъствие при него.

Обаче беше сгрешила. Пет минути по-късно, докато обсъждаха един доклад, който тя подготвяше, телефонът върху бюрото на Джим иззвъня.

— Ник е — каза той, подавайки й слушалката. Гласът му прозвуча като плющене на камшик:

— Моментално се качвай при мен! Казах, че те искам тук по цял ден, и съвсем не се шегувам. Идвай веднага, и по-живо!

Той тресна слушалката и Лорън остана да гледа в телефона така, сякаш току-що я беше ухапал. Не бе предполагала дори, че Ник може да говори с такъв тон. Никога досега не се бяха отнасяли с нея по такъв начин.

— Мисля… мисля, че ще е по-добре да се кача — каза и бързо се изправи.

Върху лицето на Джим беше изписано недоумение:

— Чудя се какво ли, по дяволите, го е прихванало?

— Мисля, че аз. — Видя многозначителната му усмивка, но в този момент нямаше време да мисли за това.

Няколко минути по-късно Лорън почука на вратата на Ник и влезе в кабинета. Изчака го цели две минути, за да я забележи. Той пишеше нещо и не обръщаше внимание на присъствието й. Накрая тя повдигна рамене с раздразнение и се приближи към бюрото му, като му подаде малката кутийка.

— Това не са обиците на майка ми и аз не ги искам — заяви му с каменно изражение. — Обиците на майка ми са обикновени златни халки, не перли. Те не струват и една десета от тези тук, но за мен са безценни. Държа много на тях и си ги искам. Дали си в състояние да разбереш това?

— Разбирам те много добре — отвърна й студено, без да вдига глава. После се пресегна към вътрешния телефон, натисна бутона и каза на Мери да влезе. — Твоите обаче са се загубили някъде. И тъй като не можах да ги намеря, аз ти давам нещо, което пък има голяма стойност за мен. Тези обици бяха на баба ми.

Лорън тихо изрече:

— Въпреки това не мога да ги приема.

— Ами тогава остави ги тук. — Той кимна към ъгъла на бюрото си.

Лорън остави кутийката и се отправи към временното си работно място. Минута по-късно се появи и Мери, затвори вратата на кабинета му и се приближи до бюрото на Лорън. Усмихна й се любезно и й предаде инструкциите, които явно току-що беше получила от Ник:

— През някой от следващите дни той чака обаждане от сеньор Роси. Ето защо иска от теб да бъдеш на разположение, за да превеждаш, когато се обади този човек. Междувременно ще ти бъда много благодарна, ако ми помагаш. И ако все пак ти остава някакво време, можеш да вършиш тук и част от работата си за Джим.

През следващите няколко дни Лорън видя Ник в различна светлина. Нямаше го вече досадният мъж, който я задържаше, целуваше и преследваше толкова упорито. На негово място беше могъщият бизнесмен, който издаваше такива резки команди, че тя се стряскаше. Ако не беше на телефона или на събрания, той диктуваше текстове или работеше на бюрото си. Сутрин пристигаше преди нея, а вечер, когато тя си тръгваше, той продължаваше да работи. Лорън се вцепеняваше от ужас при мисълта, че може да предизвика по някакъв начин недоволството му. Имаше чувството, че той само я чакаше да направи някаква грешка, за да намери причина да я уволни.

И ето че в сряда направи грешката, от която толкова се боеше: пропусна цял параграф от един подробен договор, който й беше продиктувал. В мига, когато чу рязкото му повикване по телефона, разбра, че часът й е ударил, и влезе в кабинета му с разтреперани крака и изпотени ръце. Обаче той само посочи грешката и бутна договорите към нея.

— Да се препише отново — отсече рязко, — но този път без никакви грешки.

След този случай тя малко се поуспокои. Щом като не я уволни след такава груба грешка, явно не си търсеше извинение да се отърве от нея. Сигурно имаше нужда от присъствието й при онова обаждане на Роси.

— Аз съм Вики Стюарт — заяви провлечен женски глас същия следобед. Лорън вдигна глава и точно пред себе си видя една невероятно сексапилна брюнетка. — Случайно слязох към центъра и реших да се отбия да видя дали Ники… господин Синклер… не е свободен за обяд. Не си правете труда да му съобщавате за мен, направо ще вляза.

Няколко минути по-късно двамата излязоха и се отправиха към асансьорите. Той фамилиарно я беше прегърнал кръста и се усмихваше на всяко нещо, което му казваше тя.

Лорън рязко се наведе над пишещата си машина. Мразеше провлечения говор на Вики Стюарт, мразеше самоуверения начин, по който гледаше Ник, мразеше смеха на тази жена. Всъщност ненавиждаше всичко у нея и много добре знаеше точната причина за това: Лорън беше безкрайно, безнадеждно, безвъзвратно влюбена в Ник Синклер.

Тя обожаваше всичко у него — от мощното му излъчване на сила и авторитет и енергичната увереност на големите му крачки до начина, по който изглеждаше, когато се замислеше. Той беше, заключи тя отчаяно, най-могъщият и най-обаятелният мъж в света. И никога досега не беше изглеждал толкова далечен и недосегаем за нея.

— Недей да се измъчваш прекалено много, мила — каза й Мери Калахан, докато ставаше, за да отиде да обядва. — Колко такива като Вики Стюарт са минали в живота му досега. Те не се задържат дълго.

Това уверение само я накара да се почувства още по-зле. И без това подозираше, че възрастната жена знаеше не само всичко онова, което беше станало между нея и Ник, но също и какво точно изпитва Лорън към него.

— Не ме интересува какво върши той! — отвърна й ядосано.

— Сигурна ли си? — усмихна се Мери и излезе.

Ник не се върна следобед и Лорън вбесено се питаше в чие ли легло бяха отишли двамата — в неговото или в това на Вики.

Когато си тръгна от работа, тя беше обзета от ревност и отвратена от себе си заради обичта си към този безскрупулен развратник. Прибра се вкъщи и започна да обикаля нервно всекидневната.

Трябваше да напусне „Синко“ — не можеше да понася да бъде така близо до него, да го обича толкова много и да бъде принудена да го вижда с други жени. Не можеше да издържи да се отнася с нея така, сякаш е нещо, което той не намира за особено приятно, но му се налага да го търпи, защото има нужда от него.

Внезапно я обзе неудържимото желание да каже както на Ник Синклер, така и на Филип Уитуърт да вървят по дяволите, след което да си събере багажа и да се върне у дома при родителите си и при своите приятели. За съжаление не можеше да го направи. Те имаха нужда от…

Изведнъж рязко се закова от решението, което й хрумна. Имаше и други големи корпорации в Детройт, на които им бяха нужни добри секретарки и които плащаха високи заплати. Когато отиде за тортата на Джим, ще си купи също и вестник. И още щом се прибере, ще започне да си търси нова работа.

Междувременно ще се обади на Джонатан ван Стайк, при когото се беше обучавала през последната година, и ще му предложи да му продаде рояла си. Той го беше поискал още щом го видя.

Въпреки болката, която изпита при мисълта, че ще го продаде, Лорън за пръв път от седмици наред почувства някакво облекчение. Ще си намери малък и евтин апартамент и ще се махне от това място. Дотогава ще се постарае да работи по възможно най-добрия начин в „Синко“ — и ако случайно дочуеше някое от имената, които интересуваха Филип, щеше да го забрави още в същия миг. Нека Филип да си върши сам мръсната работа. Тя не можеше и не желаеше да предаде Ник.