Елизабет Лоуел
Омагьосаните (8)

Глава осма

Саймън гледаше как съпругата му се приближава. Ръката, която му подаде, бе трепереща и студена. В тъмните й очи се таеше ужас.

Смях, любопитство, флирт, страх. Тя сменя посоките тъй бързо като сокол в бурен вятър.

Дали Доминик е срещнал толкова много трудности с булката си?

Господи, нито една от другите жени, с които съм спал, не ми е донесла толкова тревоги!

Саймън си спомни със закъснение, че другите жени не бяха нервни девствени аристократки. Те бяха вдовици, държанки на паднали султани или безплодни момичета от хареми.

Само веднъж любовницата му беше омъжена жена.

— Толкова студена ръка — рече Саймън.

Ариана бе прекалено объркана, за да отговори. Ръката на Саймън бе толкова топла, че можеше да я изгори, помисли си тя.

— И другата ти ръка ли е толкова студена? — попита той.

Тя кимна.

— Не е възможно — рече Саймън мнително. — Покажи я.

Ръката, която той й протегна, бе голяма и въпреки това изящна, с неизбежните белези от битки.

— Ариана.

Тя трепна.

— Ако се канех да те хвърля на пода и да те обладая като някоя робиня, щях да го направя много пъти досега.

Ариана пребледня още повече. Джефри се беше справил зле, но му бе необходима цяла нощ тъй като бе пил много.

Когато Саймън осъзна, че тя го възприема сериозно, не знаеше дали да проклина или да се смее.

— Славейче — рече той с въздишка, — имаш ли някаква представа какво става между мъжа и жената през първата им брачна нощ?

— Да.

По скованото тяло на Ариана Саймън разбираше, че някой й бе обяснил много добре какво се очаква от съпругата в брачното ложе. И тя ненавиждаше самата мисъл.

— Естествено е да ти се вижда странно — каза той. — И за мъжа е странно първите няколко пъти.

— Така ли?

— Разбира се. Трудно е да разбереш какво да правиш с ръцете и краката си, а и с някои други части.

Преди Ариана да успее да реагира на тази изненадваща информация и на ярката червенина по бузите на Саймън, той хвана и другата й ръка и леко я дръпна надолу към леглото.

— Ти беше права — каза той. — Тази ръка е студена като другата.

Саймън подуха нежно дясната ръка на Ариана. Контрастът между хладината на нейната плът и топлината на дъха му бе толкова силен, че тя потрепери.

— Опитай виното — предложи Саймън.

Ариана се наведе и потопи пръст в една от чашите. Сетне леко облиза капката вино.

— Не — каза тя. — Ръцете ти са по-топли от виното.

Саймън искаше Ариана да се стопли, като пийне от виното, но видът на розовия й език, който го облизваше, отпъди всякакви подобни мисли от главата му.

— Сигурна ли си? — попита той.

Дрезгавината в гласа на Саймън се бе появила отново и доставяше удоволствие на Ариана. Като се усмихваше, тя се наведе и още веднъж потопи пръст във виното.

Със затаен дъх Саймън гледаше как облизва с върха на езика си мокрия от виното пръст от всички страни.

— Съвсем сигурно е — рече Ариана. — Твоята ръка е далеч по-топла от виното.

— Може ли да пийна малко?

Тя му подаде чашата.

— Не, жено. От твоите пръсти.

— Искаш да кажеш…? — Ариана го погледна несигурно.

— Не хапя — увери я Саймън с усмивка.

— Рекъл вълкът на агнето — промълви Ариана.

Саймън се засмя, доволен от това, че страхът се сменяше със забавление.

Ариана се наведе и отново потопи пръст във виното. Като вдигна ръка към Саймън, виното се стече по нокътя й и застана на брилянтна гранатова капка, която заплашваше да падне върху бялата дантела на завивките. Той сведе глава и улови пръста на Ариана между устните си.

Устата на Саймън бе по-гореща и от огън. Ариана издаде тих звук, когато той нежно пусна пръста й.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ти си толкова топъл. Учудих се.

— Не усети неудоволствие, нали?

Тя тръсна глава.

— А удоволствие? — попита Саймън.

— Сега знам защо котките от крепостта се бият за теб. Привлича ги топлината на тялото ти.

В тъмните очи на Саймън проблесна задоволство.

— Значи топлината ми ти харесва — промърмори той усмихнат.

Ариана искаше да изкрещи от внезапен ужас заради капана, който животът бе поставил пред нея. В нейните очи Саймън бе красив като бог. В златистите му коси гореше огънят и проблясваше в среднощната тъмнина на очите му.

Когато се усмихваше, сякаш слънцето изгряваше иззад облаците, докосвайки всичко с топлината си. И въпреки това Ариана трябваше да седи близо до Саймън и хладнокръвно да мисли за меча, който сега й бе под ръка.

Ако той се усмихнеше отново, не знаеше какво ще направи.

Как е възможно един толкова хубав мъж да става такъв звяр, когато е обзет от лъст?

На мълчаливия, отчаян въпрос на Ариана нямаше отговор. Никога не бе имало отговор. Хубавия Джефри се смяташе за най-порядъчния рицар в норманските земи и въпреки това я бе изнасилил, без да се извини.

Може би Саймън ще е различен. По-мил.

Тази мисъл бе примамлива за Ариана като усмивката на Саймън. Но мисълта бе последвана от горчивината на миналото, което я предупреждаваше.

Усмивката на мъжа е като дъга след дъжд. Ако я следвам глупашки, ще се отклоня от верния път. И ще изживея кошмара си отново и отново.

Този път обаче няма да заспивам. Нито някой следващ път.

Ариана потрепери от страх и отвращение. Само мисълта за меча — блестящ, чист и твърд — й помагаше да се овладее, когато кошмарът заплашваше да я превземе.

— Донеси ми още малко вино, славейче.

Без нито дума Ариана взе една чаша и я подаде на Саймън. Той не я взе.

— Открих, че виното е по-вкусно, когато го пия от пръстите ти — рече той.

Ариана погледна напрегнато Саймън.

Очите му бяха като разсъдъка му — ясни и непомрачени от пиенето.

И все пак трябваше да омекне от виното, за да може да успее планът й.

— Ако искаш да изпиеш до дъно чашата от ръката ми, ще ни трябва цяла нощ — запротестира тя.

— Ще бъде една добре прекарана нощ.

Ариана потопи пръсти във виното и ги подаде на Саймън. Този път топлината на устата му не я сепна. А удоволствието беше същото.

Саймън също го изпита и замърка.

Котешкият звук, издаван от един страховит воин, накара Ариана да се усмихне.

— Забавлявам ли те, славейче? — попита я Саймън.

— Странно е да чуеш как мърка един воин — призна тя.

Преди Саймън да успее да отговори, Ариана потопи двата си пръста в чашата. В стремежа си да влее повече вино в него, тя ги потопи по-навътре. Виното се плъзна по пръстите и дланта й, а оттам към китката й.

Както и езикът на Саймън.

Ако той я беше прегърнал, Ариана би се съпротивлявала. Но Саймън не бе помръднал, а тъкмо тя бе предложила мокрите си пръсти.

— Толкова странен звук — рече Саймън.

— Кой?

Саймън извади език и прокара втвърдения му връх по тънките сини вени на китката й, които пулсираха лудо под бялата кожа.

— О… — рече Ариана.

— Да. Този звук — каза Саймън. — Смущение, изненада и удоволствие на едно място.

— Толкова ме изненадваш — каза Ариана.

Безсилието в тона й едва не накара Саймън да се усмихне. Тя предизвикваше у него същото усещане.

— Аз ли? Не съм нищо друго освен един обикновен воин, който…

Ариана издаде звук на несъгласие.

Саймън не направи пауза.

— … се оказва женен за изключителна красавица, която се свива от страх при мисълта за целувка, камо ли за единение на мъжа и жената.

— Не.

— Не се свиваш от страх при мисълта за нашето единение ли? — попита гладко той.

— Не съм красива. И Мег, и Амбър греят по-ярко от мен.

Саймън се разсмя.

— Ариана, твоята красота превъзхожда способността ми да я опиша.

— А твоят сребърен език превъзхожда способността ми да ти повярвам — тросна се тя.

— Значи харесваш езика ми.

— Още вино? — попита тя, отвърнала поглед от блесналите очи на Саймън. — Но не от пръстите ми. Ще ни отнеме прекалено много време.

— Кое ще ни отнеме много време?

Убийството на булката.

За един ужасен миг Ариана си помисли, че е казала думите на глас. Когато Саймън продължи да я гледа внимателно, тя осъзна, че не е облякла налудничавата си мисъл в думи. С тежка въздишка се овладя.

— Наближаваме дъното на чашата — каза бързо тя. — Прекалено много време ще отнеме, ако се пие капка по каша.

— Да не би нещо да ни чака на дъното на тази чаша?

— Каквото си пожелаем.

Саймън премига.

— Наистина.

— Да — рече Ариана, като импровизира бързо. — Това е старо поверие в норманските земи — че това, което си пожелаеш на дъното на брачната чаша, ще се сбъдне, но трябва да се изпие бързо.

— Странно, аз самият съм стар норман, а никога не съм го чувал.

— Ти ме измъчваш.

— Тази мисъл ми е приятна.

— Саймън — започна Ариана отчаяно.

— Цялата чаша ли? — попита той.

— Да.

— Едно желание на чаша?

— Да — отвърна тя.

— Ами ако имам две желания?

— Тогава трябва да изпиеш две чаши. Бързо.

— А ти? — попита той.

— Аз имам само едно желание.

Саймън забеляза внезапното завръщане на отчаянието в очите на Ариана и се зачуди какво ли си мисли тя.

— Какво е то, славейче?

— Не мога да ти кажа.

— Никога ли?

За миг Ариана не отговори. Сетне спусна дългите си черни мигли над очите, скривайки мрака в тях.

— Още не — прошепна тя.

— А някой ден?

— Някой ден ще го научиш.

В тишината пропукаха съчките в огъня; излетяха искри, които умряха почти преди да оживеят. Саймън мрачно премести поглед от огъня към загадъчната си съпруга.

Ти си като тези искри, славейче. Искри от блестяща топлина на фона на унищожителен мрак.

Какво бе казала Амбър за теб? Че си изтърпяла страшно предателство, което едва не е погубило душата ти. И въпреки това аз мога да извикам пламенни искри от мрака ти.

— Пожелай си нещо — рече дрезгаво Саймън.

Ариана погледна към чашата, която той й подаваше и поклати глава.

— Ти го направи пръв — отвърна тя.

— Още една стара традиция ли?

Като не обърна внимание на подигравката в гласа му, тя побърза да кимне.

Без да откъсва поглед от Ариана, Саймън вдигна чашата.

— Нека изгоря като феникс в твоя аметистов огън — рече той. — И като феникс нека се възнеса, за да горя отново.

Саймън изпи чашата до последна капка обърна я обратно, за да покаже, че е празна и наля още вино от каната.

— Ти си на ред — каза той.

Ариана погледна чашата с лека тревога. Макар Саймън да я бе напълнил едва до половината, това все пак бе плашещо количество за нея.

— Не мога да пия толкова бързо като теб — рече тя.

Той се усмихна.

— И така е добре, славейче.

Като пое дълбоко дъх, Ариана вдигна чашата до устните си.

— Желанието ти — рече Саймън.

— То е за теб.

Изненадан, Саймън не успя да измисли какво да каже.

— Дано нищо от това, което става тук тази нощ, да не ти причини затруднения — рече задъхано Ариана.

Преди да успее да я попита какво иска да каже с тоста си, Ариана вдигна чашата до устните си и я изпи колкото можеше по-бързо, без да се задави. Виното се разля в тялото й в замайваща вълна от топлина.

— Ето — рече тя, останала без дъх, като остави чашата в ръцете му. — Второто ти желание.

— Няма защо да бързаме.

Ариана изглеждаше тъй разочарована, че Саймън сви рамене, напълни чашата и отново вдигна тост.

— Дано някой ден проумея мрака, в който лети моят славей — рече отчетливо той.

С тревога, която не можеше да скрие, Ариана наблюдаваше как Саймън пие. Когато изпи и последната капка, тя въздъхна.

Това със сигурност ще е достатъчно, за да го забави. Той пи и долу, докато аз се преструвах, че пия. Той е изпил две пъти чаши, а аз — половин.

— Не бъди толкова нервна — рече сухо Саймън, като остави чашата. — Няма да падна в безсъзнание след толкова малко пиене. — Наля още вино в чашата и я погледна.

— О, не — бързо рече тя. — Аз имах само едно желание.

— За мен, не за теб.

— Достатъчно е. Ако това желание се сбъдне, нищо друго няма значение.

Силата на гласа и погледа на Ариана казаха на Саймън, че има предвид точно това. Каквато и да бе играта й, тя бе смъртно сериозна.

Саймън загледа намръщено тъмночервените дълбини на бургундското вино. Течността леко се поклащаше, улавяйки отблясъци от огъня.

— Тогава ще трябва да го пием на капки — каза Саймън. — Така е по-бавно, но в никакъв случай скучно — усмихна се той.

— Не разбирам.

Саймън отпи малко от виното, без да каже нищо. Остави нарочно блестяща следа от течността по устните си.

— Пий от мен — каза просто Саймън.

По лицето на Ариана се забеляза изненада, но тя повдигна пръсти към устните на Саймън, като се приготви да поеме виното с тях. Саймън отвърна глава.

— Не, славейче. С устни.

Очите на Ариана се разшириха, разкривайки великолепни аметистови дълбини, обрамчени от гъсти черни мигли. Тя бе целувала Джефри само няколко пъти, но никога по устните. Дори в кошмарите си бе избягвала това.

Ариана се наведе колебливо напред. Първото докосване на устните й до тези на Саймън я сепна. Той беше топъл, гладък и жилав. Брадата му бе мека и я мамеше да я погали с бузата си. И беше много вкусен.

Бавно, като се наслаждаваше на всяка капка, тя облиза всичкото вино от устните на Саймън. Когато осъзна какво е направила, замръзна в очакване той да я грабне и хвърли на леглото, обзет от страст.

Ариана погледна Саймън с очи, в които се четеше внезапният й страх.

— Кое е толкова ужасно? — попита той.

Тя тръсна глава.

— Но ти очакваше да бъде, нали?

— Аз… никога не съм целувала мъж по устните.

Думите й потънаха в Саймън като светлина в тъмното, осветявайки всичко.

Започвам да мисля, че Ариана е наистина такава, каквато често пъти изглежда — закачлива девица, а не завършена флиртаджийка.

— Очакваше да те ухапя ли? — попита той на шега.

— Не. Очаквах да ме хвърлиш на леглото и… — Тя рязко спря да говори.

— И да те обладая? — продължи Саймън.

Ариана кимна.

— Съжалявам, че те разочаровах — рече той с усмивка. — За мен си много примамлива, но не чак толкова много, та да ме замае страстта само след една непорочна целувка.

— Непорочна ли? Не разбирам.

— Ще разбереш.

При това Саймън отново намокри устни с вино и се обърна към Ариана. Устните му бяха гладки и блестящи, твърди и топли, сладки и странно солени. Но нищо не бе тъй упоително като горещият мрак зад устните му, където езикът й получаваше милувка за всяка една, която даваше.

Половината чаша вино, която Ариана бе пресушила, разля топлина из кръвта й. Преди този миг упойващото чувство би я обезоръжило. Сега обаче просто й се искаше да се приближи до Саймън, тъй като той бе котвата й в топлото кипнало море.

Саймън усети как Ариана се навежда към него. Прониза го тържество и нещо много по-страстно. Само дисциплината, на която се бе научил по време на свещения кръстоносен поход, му позволи да се въздържи и да не я грабне. Знаеше, че е прекалено рано за пламенното единение, което искаше. Едва сега тя започваше да забравя страха от онова, което предстоеше.

Като проклинаше мълчаливо проклетата стара мома, която сигурно бе напълнила главата на Ариана с ужасни приказки за брачното ложе, Саймън примами булката си с една по-дълбока целувка, сетне още по-дълбока, докато устните им се сляха напълно и всеки усещаше единствено вкуса на другия.

Ариана не бе изпитвала подобно нещо — една гальовна топлина, която бе едновременно и слънчева светлина, и кадифе. Едно сложно ухание, на което се наслаждаваше пак и пак, а то бе винаги ново, винаги различно.

Без да мисли за нищо, като усещаше всичко с трепетна сила, Ариана се отдаде на целувката.

Бавно и внимателно Саймън обгърна жена си с ръце. Макар много да му се искаше да легне с нея на леглото, откровеното й очакване да бъде хвърлена по гръб и обладана го накара да остане прав още малко.

Саймън леко се откъсна от целувката. Ариана промърмори някакво оплакване и слепешката потърси устните му. Това го накара да се усмихне с победоносна нежност.

— Саймън?

— Виното свърши.

— Не — запротестира Ариана. — Още го усещам.

— Така ли?

— Да, а ти?

— Нека да видим, славейче. Разтвори устни за мен още веднъж.

Без да мисли, Ариана се подчини. Саймън се наведе и с едно-единствено движение улови устните й и ги прикова силно, като проникваше с език в устата й и после бързо се оттегляше.

Мрачни предупреждения се надигнаха някъде дълбоко в съзнанието на Ариана. Преди да успее да направи нещо, целувката се промени. Саймън галеше устата й с език, като докосваше всички меки точки в нея — от сатенената мекота зад устните до грапавините по езика й. Нежните целувки доставяха такова удоволствие на Ариана, че тя забрави да бъде нащрек и се включи в сладкия дуел на двата езика.

Този път, когато той започна ритмично да вкарва и изважда езика си, Ариана изстена тихо и зацелува още по-дълбоко Саймън.

Стонът й накара тялото му да потръпне от желание, което бързо подкопа самообладанието му. Ариана така гъвкаво и страстно се поддаваше, че той искаше едновременно да я защитава и да я обладае. Всичко в нея намираше отзвук в усещанията му — от деликатния парфюм в косата й до вкуса на слетите им устни, от нежната топлина на шията й под пръстите му, до странната материя, която сякаш отвръщаше на милувката му, когато той галеше женската плът под нея.

Сребърните ширити на деколтето изглеждаха така жадни да бъдат развързани, както и самият Саймън жадуваше да ги развърже. Той трябваше само да ги докосне, да помисли да ги дръпне и топлите сребърни връвчици се обвиха около пръстите му и се плъзнаха, оставяйки незащитена сладката територия отдолу. Същото беше и с виолетовата материя — едно гальовно посягане и тя се разтвори, за да го допусне до тайните на булчиното тяло.

Ариана така и не усети как корсетът на роклята й се поддаде на бързите ръце на Саймън. Тя се бе изгубила в една целувка, която бе като самия Саймън — силна и овладяна, свирепа и нежна, честна и сложна до дъно.

Удоволствието да се отдаде на целувката на Саймън и да го целува в отговор бе главозамайващо като виното, което течеше във вените й и я възбуждаше.

Пръстите му се плъзнаха от бузите на Ариана към ушите, после надолу към ямката на шията, като засилваха удоволствието й. Тя инстинктивно прокара ръце през златистата му коса и започна да го гали като котка. И той реагира като котка, като се промъкна по-близо и мълчаливо заиска още.

Като не разбираше как се отразява реакцията й на Саймън, Ариана прокара нокти през косата му до основата на шията му, докато леко смучеше езика му.

Само за миг целувката на Саймън се промени от доставяне на удоволствие към нещо далеч по-трескаво. Ритъмът стана по-забързан, по-жаден — едно откровено сексуално желание.

Ариана рязко усети желанието, което се излъчваше от Саймън и твърдостта на всеки мускул от тялото му. Целувките бяха за нея нови и приятни, далеч от нейния кошмар.

Но това не беше.

Мъжките ръце обхващаха голите й гърди, докато силните рамене със страшна лекота я избутваха да легне по гръб. Скоро краката й щяха да бъдат разтворени и болката и позорът щяха да започнат и никога да не свършат, освен в смъртта.

Кошмарът и отчаянието избухнаха у Ариана. Ръката й се измъкна и затърси меча, скрит в балдахина на леглото. Тя напипа сребърната дръжка на оръжието сякаш по поръчка. Без да мисли, бързо го издърпа.

Ариана беше много бърза. Острието одраска ръката на Саймън, преди той да успее да я грабне за китката. За миг той премести поглед от меча, инкрустиран с камъни, към дивите очи на невестата си.

Саймън бързо се пресегна и я обезоръжи, преди тя да разбере какво става. С бързо и умело движение хвана меча за дръжката и овладя оръжието.

Ариана разбра, че Саймън знае как да използва меча — така, както знаеше и да се бие със сабя.

— Не играй с мен на котка и мишка — каза тя грубо. — Свършвай с това.

Саймън я загледа за миг.

— Да те убия ли? — попита той.

— Да!

По устните на Саймън заигра странна усмивка. Със закъснение Ариана осъзна, че атаката го бе развеселила, вместо да го разгневи.

— Аз не съм толкова груб любовник, славейче. И двамата ще преживеем нощта в цветущо здраве.

Ръката на Саймън се раздвижи с лъжливо небрежна лекота. Мечът литна направо към насрещната стена, където една бледа дъска, не по-широка от човешки пръст, представляваше мишена. Един инч от острието потъна в дървото.

Още преди дръжката да спре да трепери, Саймън посегна към невестата си.

Когато Ариана осъзна, че е изгубила единствената си възможност да избяга от кошмара си, тя полудя. Започна да се бори срещу прегръдката на Саймън с безумно, мълчаливо отчаяние, като знаеше единствено, че не може отново да се подложи на изнасилване.

Саймън приемаше ударите достатъчно дълго, за да се укроти Ариана, без да я удари. Много бързо тя легна под него, прикована от далеч по-голямата му сила, като едва успяваше да поема дъх, камо ли да се съпротивлява.

— Господи — промълви Саймън разгневен. — Какво ти става?

— Никога! — отвърна диво Ариана. — Никога, чуваш ли ме? Никога няма да лежа под мъж, който блъска в тялото ми. Никога!

— Наистина ли? — рече Саймън с копринено мек глас. — И как точно възнамеряваш да ме спреш?

Той загледа как осъзнаването на безпомощността потъва у Ариана. С него дойде и същият вид чист животински ужас, който бе виждал в очите на сарацинските момичета след падането на крепостите, когато нахлуващите войници изливаха своята похот върху тези, които успеят да хванат.

Хладината на кожата на Ариана и лепкавата пот, която блестеше между гърдите й говореха красноречиво за нейния страх, както и силният трепет, който я разтърсваше от главата до нозете.

С мрачна яснота Саймън си спомни как Дънкан бе разпитвал Ариана преди по-малко от две седмици и Амбър бе стояла там, за да усети жестоката истина на отговора, даден от Ариана.

Ще изпълнявам задълженията си, но ме отвращава перспективата на брачното ложе.

Саймън бе обзет от леден гняв.

До този миг не бе вярвал на думите на Ариана. Беше усещал приливите на чувствено привличане между себе си и норманската наследница. Независимо дали страхът й бе истински или просто една подправка в чувствената игра, той бе предполагал, че ще успее да я прелъсти.

Но беше сгрешил.

— Значи — процеди през зъби Саймън, — аз съм обвързан от свещена връзка и плътска нужда с жена, която ненавижда брачните си задължения.

— Аз бях честна от самото начало — рече Ариана равно. — Казах на всички, които искаха да ме чуят, че нямам сърце.

— Мога да живея доста добре и без сърцето ти — грубо отвърна Саймън. — Искам тялото ти — както за удоволствие, така и за да имам деца.

Ариана не отговори.

С едно бързо движение Саймън пусна Ариана и се изправи. За няколко болезнени мига не каза нищо. Просто гледаше изумителната, недостъпна красавица, за която се бе оженил.

Друг, различен трепет обзе Ариана и тя осъзна, че тази нощ няма да бъде изнасилена.

Нито ще бъде пусната на свобода.

— Толкова ли е пуста душата ти, че не искаш деца? — попита Саймън с ужасяваща нежност.

Дори като отвори уста, за да се съгласи, Ариана знаеше, че това е лъжа. Победена, тя отвърна глава от Саймън.

С крайчеца на окото си видя ръката му да се приближава към нея. С дрезгав звук тя се хвърли към другия край на леглото.

Без да каже нищо, той дръпна завивките изпод Ариана, като остави само един пласт върху ухаещия на рози дюшек. Прекалено изтощена, за да се дърпа, тя загледа как той отново подава ръката си.

По дюшека закапа бавно, но равномерно кръв.

— Това трябва да е достатъчно — каза той.

Ариана вдигна към Саймън неразбиращ поглед.

— Вместо кръвта от изгубената ти девственост — рече отчетливо той. Ако чаршафът не бе опетнен, в крепостта щеше да има много клюки за мъжа, който бил толкова голям глупак, че се оженил за нечестна жена.

Ариана изстена дълбоко и погледна встрани, без да вижда нищо.

— Хубаво е, че имаш голяма зестра — рече Саймън, като загърна рамене в пелерината си. — За известно време тя ще е единствената ми радост от нашия съюз.

— Завинаги — каза глухо Ариана.

— Не, жено. В теб има огън, който е достатъчно силен, за да изгори и камъка. Вече го почувствах. Един ден ще ме молиш да взема онова, което ми отказваш сега. Ти може и да не го чакаш с нетърпение. Аз със сигурност ще го очаквам!

Ариана бавно тръсна глава колкото в отговор на Саймън, толкова и от отчаяние.

— Внимавай как ми се надсмиваш — рече Саймън със смъртоносна нежност, — иначе ще взема това, което са ми дали Господ и кралят, и по дяволите твоите девически страхове!

С тези думи Саймън се обърна и излезе от спалнята.