Линда Джоунс
Синьото острие (14)

13

Бе истинска глупачка да се надява, че Максимилиан се е променил.

През нощта след бала на семейство Хънтланд, когато я люби до зори, тя бе решила, че по някакъв непонятен за нея начин мъжът, в когото се бе влюбила, се бе завърнал. Беше се появил в стаята й, без да промълви нито дума, задушавайки с целувки всеки неин опит да проговори. Въпреки това Пенелопа чувстваше с цялата си душа, че всичко отново бе както преди, в първите дни на тяхното познанство.

През следващите няколко дена обаче тя почти не видя съпруга си, а когато бяха заедно, и двамата се държаха хладно и сдържано. В Чарлстаун вече бе настъпила пролетта, но този път Пенелопа не успя да се зарадва на любимия си сезон.

Единствената надежда, която я крепеше, бе, че в себе си носи дете и може да посвети живота си на него. Живота, който бе обрекла на Максимилиан, но той бе отхвърлил.

От скицата, която сега лежеше в скута й, не бе излязло нищо. Тази сутрин пръстите й изневеряваха. Двойните врати на малкия салон бяха отворени и в салона проникваше свежият пролетен въздух. Зад тях се разкриваше неповторимата гледка на пробуждащата се градина, която бе вдъхновила Пенелопа. Младата жена се бе опитала да изобрази възкръсващата за нов живот природа, но не бе удовлетворена от резултата. Навярно причината бе в неспособността й да се съсредоточи. Пенелопа смачка листа и започна нова скица, нахвърляйки образите, които изникваха в съзнанието й. Портретите винаги я бяха затруднявали, макар стотици пъти да бе рисувала Тайлър и Мери.

Само с няколко щриха на молива на листа изникна лицето на Максимилиан. Тя съвършено точно изобрази скулите, линията на носа и формата на устните му. Когато стигна до очите, безпомощно отпусна ръка.

Тази част от лицето винаги й бе коствала най-големи усилия, но сега това бе само част от проблема. Причината бе другаде. Очите на Максимилиан никога не бяха едни и същи — уморени в един момент, проницателни — в друг, премрежени и сънени или всевиждащи — в следващия. Един ден сивосини, зеленикави на следващия. Той имаше очите на хамелеон. Как би могла да улови неизменното в тях?

— Не можете да ме накарате да седя на стълбите.

Пенелопа чу добре познатия глас на Мери, която спореше с някой от слугите. Тя скри портрета на съпруга си и вдигна поглед към Мери и Далтон, които точно в този момент влизаха в салона. На лицето на иконома бе изписано раздразнение. Пенелопа наистина трябваше да помоли Максимилиан да намери за Далтон някоя друга работа из имението. Той определено не бе подходящ за тази служба.

— Боже опази! — драматично възкликна Мери. На главата си носеше семпла дантелена шапка, изпод която се подаваха съвършено подредените й къдрици. Бе облякла една от любимите си дневни рокли в синьо и зелено. — Доколкото разбрах, този тук се канеше да ме остави да чакам на стълбите, докато обявял за пристигането ми, или нещо подобно. Но онова, което ме води тук, не може да чака. — Мери хвърли гневен поглед през рамо към Далтон. — Свободен си — високомерно рече тя.

Мъжът си пое дълбоко въздух, обръщайки се рязко, за да излезе от салона.

— Кое не може да чака? — Пенелопа се изправи и целуна за поздрав братовчедка си по едната буза. През отворените врати внезапно повя лек ветрец, носещ благоуханието и свежестта на пролетта.

Мери се отскубна от прегръдката на Пенелопа и се насочи към застланата с чакъл алея.

— Татко настоява следващата седмица да се върнем в плантацията.

Пенелопа последва братовчедка си в окъпаната от слънчева светлина градина.

— Ще ми липсваш — чистосърдечно каза тя. Мери бе единственият човек, с когото можеше да разговаря. Веднъж загубила и нея, Пенелопа щеше да остане съвсем сама. — Много.

Мери внезапно се обърна към братовчедка си. На красивото й лице бе изписано отчаяние.

— Мога ли да остана тук? — задъхано попита тя. — Татко заключва цялата къща и взима със себе си всичките слуги. Няма да се върне в Чарлстаун поне няколко месеца. Къщата ви е достатъчно голяма, освен това…

— Да — с усмивка я прекъсна Пенелопа. Щеше да бъде чудесно да живее под един покрив с Мери, да разговарят и споделят обедите и вечерите си, да се осланят една на друга винаги, когато имат нужда от близък човек. Двете отново щяха да бъдат неразделни, както преди.

Братовчедка й я погледна учудено:

— Няма ли поне да попиташ съпруга си?

— Не — бързо отвърна Пенелопа. Какво можеше да има Максимилиан против оставането на братовчедка й? Той и без друго постоянно отсъстваше, а дори и когато беше в къщи, рядко разговаряше със съпругата си. Нямаше никаква причина Мери да не остане при тях, Пенелопа бе сигурна в това. Точно сега тя отчаяно се нуждаеше от братовчедка си. — Максимилиан ще се зарадва не по-малко от мен.

 

 

— Не! — пръв на новината реагира Далтон, пристъпвайки гневно към Макс.

— Боя се, че да — с въздишка каза той. — Нямам разумна причина да й откажа.

— Тази братовчедка е истинска напаст — процеди през зъби Далтон. — Тя се завира навсякъде, пипа всичко, никога не остава на едно място, хаплива е и има остър поглед, а освен това…

— Достатъчно — рече Макс, а на устните му трепна първата усмивка от няколко дена насам. — Наистина ли мислиш, че две разглезени жени могат да навредят на Лигата на Синьото острие?

— Да — възмутено отвърна Далтон.

Джон и Бек се засмяха тихо.

— Присъствието й тук само ще усложни нещата — каза Флетчър глухо и думите му накараха усмивката на Макс да угасне. Светлините в кабинета му догаряха, Пенелопа отдавна спеше, а той бе сменил префърцунените си модни дрехи с обикновен кафяв костюм.

Така си е — съгласи се Луис, но Макс отгатна по гласа му, че се е примирил с новата ситуация. Останалите гледаха навъсено, но мълчаха.

— Откри ли къде е момчето? — Въпросът на Макс бе отправен към Джон.

— Ъ-хъ — тихо отвърна той. — Със сигурност не е успяло да стигне далеч. Забелязано е с група бунтовници на не повече от двадесет мили^[1] оттук.

— Как е то?

— Стреля чудесно с пушка — каза гордо Джон, — луда глава и всезнайко. Страхотно момче, напомня ми за това, какъв бях на неговата възраст. Сигурен ли си, че е брат на жена ти?

Макс сведе поглед към писалището, за да скрие появилата се на устните му усмивка. Новините на Джон го бяха зарадвали.

— Да, сигурен съм.

— Много жалко — неясно и дрезгаво както винаги промърмори Джон. — След няколко години можеше да влезе в Лигата.

— Това все още не е невъзможно.

Тайлър бе добре, но, колкото и силно да желаеше, Макс не можеше да сподели тази вест с Пенелопа, за да я успокои и да я накара да престане да се тревожи за брат си. Той не можеше да й даде правдоподобно обяснение за източника на тази информация.

Макс се опитваше да забрави за жена си, като работеше повече от всякога и избягваше срещите си с нея, но имаше моменти, когато мисълта за Пенелопа се прокрадваше в съзнанието му. Пенелопа — не такава, каквато бе в действителност, а за каквато я бе мислил.

— Готови ли сме?

Въпросът бе отправен към Бек, който бе натоварен с приготовленията за среднощното им приключение. В едно градче на отсрещния бряг на реката хората бяха сформирали милиция и се нуждаеха от пистолети, барут и щикове. Макс нареди на Бек да включи в пратката и дебели дрехи, обувки и храна, преценявайки че те ще бъдат по-необходими дори от оръжието.

Войната изглеждаше неизбежна и в колониите хората се бяха разделили на три групи: бунтовници, готови да се борят и ако се наложи, дори да умрат за свободата, лоялисти, верни на краля си, и такива, които искаха само да бъдат оставени да живеят необезпокоявани. Последните щяха да пострадат повече от всички останали. Мирът бе непостижима мечта, фикция, заради която се бореха мъжете и която рядко се превръщаше в реалност. Мирът бе сложно и неуловимо нещо, също като любовта, щастието и справедливостта.

 

 

Музиката бе прекрасна и караше Пенелопа поне за малко да забрави проблемите си. Музикалното дружество „Санта Чечилия“ представяше вечер на Бах, съставена почти изцяло от произведения за струнен оркестър.

Късно следобед Пенелопа дълго се бе опитвала да обясни на Максимилиан как не желае да ходи на този концерт, и сега се радваше, че в крайна сметка съпругът й бе успял да се наложи.

Максимилиан седеше срещу нея в частната им ложа, затворил очи и кръстосал крака пред себе си. Ръцете му бяха неподвижни, а от дългия му дантелен маншет се подаваха аристократичните му пръсти. Тази вечер и двамата бяха облечени в тъмносин сатен. За Максимилиан бе изключително важно да изглеждат идеалната двойка.

Съпругът й леко похъркваше и Пенелопа го побутна внимателно с лакътя си. Той се стресна, усмихна й се с премрежен поглед и отново затвори очи.

— Омъжена си за малоумник.

Думите бяха прошепнати съвсем ясно в ухото й. Пенелопа извърна глава и съвсем близо зад себе си видя Виктор Чадуик. Тя хвърли поглед към Максимилиан, който, изглежда, спеше дълбоко. Този път поне не хъркаше.

— Какво правиш тук? — процеди през зъби тя.

— Тук съм със семейство Феърфакс — тихо отвърна Виктор. — Видях те с твоя… — той хвърли многозначителен поглед към Максимилиан — твоя съпруг. Стори ми се толкова нещастна, че се почувствах задължен да дойда и да те попитам дали мога да ти помогна с нещо.

— Всъщност наистина би могъл да сториш нещо за мен — прошепна тя.

Максимилиан се размърда до нея, отвори за миг очи, очевидно стреснат в съня си и отново заспа.

Пенелопа бавно се надигна, кимвайки с глава към самодоволния Виктор, който я последва зад кадифените завеси на вратата на ложата.

— Нуждаеш се от мен. Знаех, че това ще се случи някой ден. — Виктор взе дланта й в своята. — Ще направя всичко за теб.

— Тогава обяви публично, че нямам нищо общо със залавянето на Хет Лаури и с неговата смърт — изрече на един дъх Пенелопа. — Това е всичко, което би могъл да сториш за мен.

Той явно не бе впечатлен от молбата й.

— Бих направил всичко друго освен това — каза той и се наведе да й целуне ръка.

Когато устните му докоснаха пръстите й, Пенелопа рязко дръпна ръка. Беше се заблуждавала, че е в състояние да убеди Виктор да й помогне.

— Тогава разговорът ни приключи.

Тя се обърна, за да се върне в ложата, но той я задържа за ръката.

— Кажи ми, Пенелопа — с дрезгав глас попита Виктор, — защо се омъжи за този малоумник. Кълна се, че по цели нощи се въртя в леглото и търся отговор на този въпрос.

Пръстите му силно стискаха ръката й над лакътя, лицето му бе толкова близо до нейното, че тя усети силна миризма на ром и пури.

— Знаеш ли какво е да си обичан истински? — дръзко прошепна в лицето на Виктор Пенелопа. — Толкова истински, че да чувстваш любовта навсякъде около себе си? — Тя не дочака отговора му. — Ето как ме обичаше Максимилиан… той бе просто неустоим — Пенелопа се зачуди дали Виктор бе забелязал, че тя говореше за любовта в минало време. — Неговата любов ме завъртя като вихрушка.

Усетила пръстите на Виктор да се поотпускат, Пенелопа издърпа ръката си и изчезна обратно зад кадифените завеси, за да заеме отново мястото си до Максимилиан. Съпругът й се събуди и я погледна сънено.

— Къде беше, скъпа?

— Никъде — прошепна тя. — Не съм мърдала никъде.

— Трябва да съм сънувал — каза Максимилиан и се прозина.

Той отново затвори очи, поставяйки този път ръката си върху нейната. От сцената долиташе нежна музика. Максимилиан внимателно придърпа Пенелопа към себе си, обвивайки ръка около кръста й. После бавно сплете пръсти с нейните.

 

 

Тя не можа да заспи.

След като часове наред се бе въртяла в леглото, Пенелопа стана и нервно закрачи из стаята си. Никога преди не се бе чувствала така безнадеждно самотна. В миналото сънят я бе навестявал веднага, щом затвореше очи. Тази нощ обаче мислите не й даваха покой. Утре Мери щеше да се премести да живее при тях. Двете жени бяха прекарали целия следобед в планове за обзавеждането на новата спалня на братовчедка й. Пенелопа се бе надявала Мери да избере стая до нейната, но тя хареса една отдалечена слънчева спалня, наречена „Жълтата стая“, в която се бе влюбила още щом я бе видяла.

Но не само суетнята около пристигането на Мери не й даваше покой. На вечеря Максимилиан се бе държал много хладно. Замислен, равнодушен и резервиран към нея, през цялото време отбягваше погледа й, сякаш го дразнеше самото й присъствие.

Незавършеният портрет на Максимилиан показваше колко малко знаеше Пенелопа за съпруга си. Тя всъщност въобще не го познаваше.

Младата жена разгърна тежките завеси и излезе на терасата. Луната осветяваше градината, посребрявайки цветята и храстите. Навсякъде из двора бяха пръснати призрачни сенки.

Внезапно до слуха й достигна далечен конски тропот, който с всяка изминала минута ставаше все по-ясен. Когато конете спряха пред конюшнята, тя се скри в сянката на малката тераса. Смътно долавяше гласове, но не успяваше да различи думите. Внезапно чу Максимилиан да се смее със смях, напомнил й за мъжа, с когото се бе венчала. Какво търсеше навън съпругът й толкова късно? Откъде се връщаше? Нищо чудно, че спеше по цели следобеди, след като се прибираше почти на зазоряване.

Пенелопа безшумно влезе в стаята си. Изглежда, се бе заблуждавала, че Максимилиан спи на долния етаж. Къде ли бе ходил толкова късно? Събирайки цялата си смелост, тя приближи на пръсти към вратата и едва-едва я открехна. В къщата както обикновено цареше гробовна тишина, а коридорът бе тъмен и неприветлив. Без да е чула отваряне на врата, Пенелопа внезапно долови нечии тихи стъпки по стълбите. Промъкнала се безшумно в коридора, тя се оказа лице в лице със съпруга си.

Максимилиан изглеждаше необичайно. Беше облечен изцяло в черно, а по дрехите му нямаше и следа от дантела. Обикновено грижливо пригладената назад коса падаше свободно върху раменете му.

— Къде беше? — тихо попита Пенелопа, доволна от видимото смущение на съпруга си.

Максимилиан я погледна удивено.

— Мили Боже, откъде изникна? — рече той, плахо пристъпвайки към нея.

— Чух някакви коне да спират пред къщата… — Той мълчаливо я чакаше да продължи. — Не отговори на въпроса ми. Къде беше?

От долния етаж долетя шум от стъпки. Максимилиан я улови над лакътя, дръпна я в спалнята и затвори вратата след себе си.

— Не си пъхай носа в неща, които не те засягат — тросна й се той. — Може да се окаже опасно за теб, скъпа. — Последните думи бяха толкова тихи, че Пенелопа не бе сигурна дали наистина са били изречени.

— Не мислиш ли, че имам право да зная как прекарва нощите си съпругът ми — също толкова тихо каза Пенелопа. — Права ли съм?

Максимилиан помълча известно време, преди да й отговори.

— Да. — Той не излезе от стаята, както очакваше Пенелопа, а остана, безмълвно опрял гръб на вратата.

Пенелопа цял живот бе избягвала да противоречи на близките си — на чичо си Уилям, на Мери и Виктор, — но сега на всяка цена искаше да получи отговор на въпросите си.

— Мисля, че ми дължиш обяснение за среднощните си занимания. — В очите й напираха сълзи, но тя за нищо на света не би се разплакала пред него.

Максимилиан продължаваше да мълчи, застанал пред нея с невъзмутимо и безизразно лице. Изминаха още няколко мига, преди той да проговори. На Пенелопа й се прииска да не го бе правил.

— Мисля, че би предпочела да не знаеш, скъпа — каза той с равен глас. — Смятах, че си от жените, които не държат да знаят за нощните похождения на съпрузите си.

Сърцето на Пенелопа се сви, но тя и не беше очаквала друго. Максимилиан, разбира се, имаше любовница. Затова не идваше в леглото й. Пенелопа си представи как се нахвърля върху му с ругатни и плач, с обвинения, че е разбил сърцето и опропастил целия й живот. Всичко това бе самата истина и тя имаше право да го изкрещи в лицето му, но не го стори.

— Мислех, че ме обичаш — примирено промълви тя.

Максимилиан не помръдваше. Пенелопа очакваше на лицето му да се появи подигравателна усмивка или престорено съжаление. Нищо подобно не се случи. Отговорът му я изненада.

— И аз мислех така — прошепна той най-сетне.