Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (3)

Глава III
ЕДНООКИЯ Е РАНЕН

Два дена по-късно участвувах в първото си пиратско деяние. Тия, които четат повествованието ми, от понататъшния му развой ще научат, че с течение на времето аз станах, ако не толкова жесток и безсърдечен, колкото самия Еднооки, то поне съратник в пиратския занаят. Но да не мислят, че падението ми беше леко. Няма да ги отегчавам, като им разказвам за лъжливото обвинение, което ме бе лишило от чина и богатствата ми и ме бе принудило да се кача скришом на „Дръж!“ като беглец от правосъдието. Но колкото и да бях огорчен от ближните си, аз едва не се отрекох от обещанието си пред Едноокия, когато той съзря в далечината кораб и се впусна настървено да го преследва.

Тъй като притежавах известно умение като артилерист, повериха ми едно от пиринчените оръдия. След ожесточена гонитба най-после се приближихме на разстояние един изстрел от набелязаната си жертва и капитан Грим ми заповяда да запратя едно гюлле на борда й.

— Свали някоя мачта, ако можеш — добави той, — макар че на такова разстояние трябва да си много точен стрелец.

— Слушам, сър — бе моят отговор, ала ми тежеше на душата и докато гледах през мерника, мислех да откажа. Тъкмо навреме, за да ме спаси от последиците на такава постъпка, нашата жертва развя на мачтата си златния пряпорец на Испания (още преди това ние бяхме вдигнали пиратското знаме) и в същия миг изстреля към нас едно гюлле, което плясна в морето на един ярд от корпуса ни.

Това ми беше достатъчно. Както повечето англичани, и аз смятах испанците за традиционни врагове, при все че по това време между Испания и Англия имаше мир и Морган^[1] гниеше в тъмница в резултат на испанското влияние в английския кралски двор. Ето защо бързо насочих оръдието с цялото умение, което притежавах, и запалих фитила. Всички артилеристи опънаха шии да видят резултата от изстрела и когато гротмачтата на испанеца рухна на палубата, екна такова „ура“, че почти заглуши гърмежа на второто ни оръдие.

— Отличен изстрел! — извика Едноокия, когато овациите замряха. Екипажът на нашата жертва полагаше отчаяни усилия да отсече и махне останките от счупената мачта, но не му дадохме време. Префучахме край тях, тласкани от вятъра, и ги обсипахме с бордов залп. После корабът ни направи завой и когато подехме обратно срещу вятъра, дадохме бордов залп с оръдията от другата страна. Тази маневра се повтори още два пъти и всякога нашите оръдия сееха страшно опустошение по палубата на другия кораб, а в същото време почти нито едно гюлле от безредната им стрелба не улучи някаква цел на нашия борд.

— Не можем да продължаваме да рипаме напред-назад като дама в танцувален салон — извика след малко капитан Грим. — Пригответе абордажните куки, Грийзър. Дългия Джон ще предвожда отряда, който ще нападне откъм кърмата. Останалите да вървят след мен!

Двата кораба се сближиха бързо, тъй като кормчията умело управляваше нашия. Неколцина от неприятелите под прикритието на фалшборда дадоха залп с мускети в наша посока, с който свалиха един от оцелелите от „Дръж!“ и раниха двама от пиратите. След това до нашия парапет застанаха в редици хора с мускети и обсипаха испанеца с така добре насочен огън, че малцина от екипажа му се осмелиха да стрелят отново и повече жертви от куршуми не дадохме.

Ала когато двата кораба застъргаха бордовете си един о друг и ловко хвърлените абордажни куки не им даваха да се разделят, нашите абордажници срещнаха решителна съпротива. Макар че мнозина от испанците се търкаляха сгърчени на палубата в резултат на оръдейния ни огън, много други, въоръжени с пистолети и саби, наизскачаха от укритията си, за да ни дадат отпор. Дългия Джон, в чийто отряд влизах и аз, едва стъпи на неприятелската палуба и бе повален с удар от приклада на мускет. Двама други, които се добраха до палубата на испанеца преди мен, бяха отблъснати и паднаха в морето между двата кораба. Когато сам успях да стъпя на вражеския кораб, нападнаха ме едновременно двама души; единият, явно офицер, се биеше със сабя, която проблескваше като светкавица в ръката му, толкова умело си служеше с нея.

От другия си противник се избавих чрез сполучлив кос удар с абордажната сабя, която се заби надълбоко във врата му. Докато падаше, той се блъсна в офицера си и го накара да залитне. С победен вик се втурнах и извъртях сабята си надолу, за да нанеса смъртоносен удар, но залитането се оказа само моментално и офицерът ловко избегна несръчния ми замах и със светкавичен ответен удар едва не ме промуши. След това в течение на няколко минути животът ми висеше на косъм. Аз бях силен и енергичен и не за пръв път си служех с абордажна сабя. Ала и противникът ми беше опитен фехтовач и на няколко пъти по чудо избегнах върха на сабята му. Вече усещах, че се задъхвам и краката ми се подкосяват от напрежението.

Устните на испанеца бяха разтеглени в жестока тържествуваща усмивка. Тъмните му очи играеха от радост, докато упражняваше върху мен фехтовъчното си изкуство. У мен се надигна гняв срещу него и бях готов да дам дори живота си, само и само да го сразя. Но въпреки всичките ми усилия неукротимият връх на святкащото му оръжие винаги ме възпираше.

— Готов ли си да умреш? — попита той на английски, макар че щях да го разбера и да ми го бе казал на родния си език.

В отговор аз предприех още една яростна атака. Усетих бодване на сабята му по ръката си, после страшно извиване на китката, сабята ми отхвръкна и падна със звън на палубата на десетина ярда от нас.

Аз стоях обезоръжел, беззащитен и засрамен. Ала колкото и горчив да е споменът ми за този момент, с гордост си припомням, че смелостта не ме напусна.

— Вие печелите, дон — изрекох с твърд глас, — но поне мога да ви покажа как умира англичанин.

Той дръпна сабята си назад и аз се приготвих за удара му. Наистина възнамеряваше да ме съсече и кой можеше да го упрекне за това? Корабът му бе нападнат от пирати, които се славеха сред моряците със своята пословична жестокост, а във вихъра на такъв бой нямаше време за романтично рицарство. Ала не ми било писано да умра тъкмо в този момент. Точно когато оръжието на дона се устреми напред, екна предупредителен вик и някаква фигура се хвърли върху гърба на моя враг. Видях в ръцете й нож, който няколко пъти се вдигна и се спусна, после коленете на дона се подгънаха и той падна ничком на палубата.

— Благодаря ти, Веселушко — казах аз, когато моят изпитан приятел се изправи на крака, и развълнувано го прегърнах.

— Не си ли ранен? — запита той тревожно. Веднага го успокоих, а после побързах да намеря загубеното си оръжие. Битката продължаваше да бушува яростно из целия кораб, докато донът и аз при сабления си дуел се бяхме придвижили към кърмата, където ни разделиха другите сражаващи се.

Когато се обърнахме, за да се присъединим отново към нашите другари пирати, трима испанци, които ни бяха забелязали, с викове се втурнаха към нас. Веселушко повали първия с бърз пистолетен изстрел, а после всеки си избра противник и сабите ни заработиха.

Този път мой враг беше един исполин, с половин глава по-висок от мен. Той притежаваше огромна сила, убедих се в това, когато удари сабята ми, проби отбраната ми и едва не ме рани. Ала разбираше слабо от фехтовка и разчиташе да победи, като се осланяше единствено на силата си. Само след неколкоминутна работа с краката го накарах да загуби равновесие, шмугнах се под сабята му и го повалих на палубата.

Обръщайки се към Веселушко, видях, че той е в опасно положение. Не бях забелязал, че когато ни нападаха, моят приятел нямаше никакво друго оръжие освен пистолета, изпразнен още при първия пристъп, и кинжала, с който бе повалил дона. Той правеше всичко възможно с това слабо оръжие и за щастие противникът му бе дребен човек и лош боец. Когато се обърнах, Веселушко бе коленичил и вдигнал кинжала в отчаян опит да предпази главата си от жестокия удар, който другият се готвеше да му нанесе.

Испанецът стоеше на един ярд от Веселушко и с две ръце държеше сабята високо над главата си, за да увеличи силата, с която тя щеше да се стовари. Кинжалът на Веселушко нямаше да бъде в състояние да отбие такъв удар, колкото и слаб да беше противникът. Ала удар изобщо не последва. Без никакъв предупредителен звук аз скочих и се озовах зад испанеца, преди да е замахнал със сабята си. Той запищя, когато го сграбчих през кръста, но аз не обръщах внимание нито на писъците, нито на ритането и дърпането му, докато го мъкнех към борда на кораба. Вдигнах го високо във въздуха, той замаха надолу към мен със сабята си, но сам се рани при тези свои усилия. После, като напрегнах всичките си сили, аз го отблъснах и се наведох през фалшборда да гледам как тялото му описа дъга във въздуха и падна в морето със страшен плясък на десетина или може би повече ярда от борда на кораба.

— Отлично изпипано, друже — достигна до ушите ми груб глас и когато се обърнах, видях до себе си Дългия Джон, съвзел се от удара, който го бе повалил на палубата. — Не стой и не зяпай така удавника. Около оная мачта има още неколцина, които трябва да разпердушиним.

Погледнах накъдето сочеше и видях петима-шестима испанци, насъбрали се около мачтата, гърбом към нас, с лице към двайсетина свирепи пирати, които ги бяха обкръжили. Въпреки кипежа на боя, собствените ми дела в него и кръвожадността, която обзема и най-добрите по душа, когато чувствата им са разпалени в сражение, за миг изпитах съжаление към тези хора, които се биеха така храбро срещу тройно по-многочисления от тях неприятел. Но аз бях хвърлил жребия си с пиратите. Нямаше връщане назад. Ето защо, като се постарах доколкото можех да потисна чувството на състрадание, което изпитах, аз си плюх на ръцете, стиснах отново дръжката на сабята и скочих до Дългия Джон, който с дрезгав вик: „Иде ваш съратник, юнаци мои“ се втурна към мястото, където испанците бранеха последната си позиция.

Когато с няколко скока се озовах до него, видях пиратския капитан, проснат на палубата. „Не е умрял“ — рекох си аз, докато го отминавах, защото забелязах, че окото му ме гледаше. Ала по лицето му имаше кръв и си помислих, че може да е опасно ранен, но грижите за ранените трябваше да се отложат за след сломяването на всякаква съпротива. Ето защо всички се втурнахме към мястото, където се водеше последният бой.

Съпротивата, все така ожесточена, се ръководеше главно от един висок, широкоплещест младеж на двайсетина години със светла кожа. Той никак не приличаше на испанец и това скоро бе потвърдено от енергичните викове на английски, с които съпровождаше ударите си и окуражаваше своите съратници.

— Дръжте се! — ревна той, след като обезоръжи един от пиратите и повали друг на колене. — Не отстъпвайте, юнаци мои. По-добре шест инча стомана, отколкото дъската, а под нея акулите. На ти! — и като се наведе пъргаво, за да избегне едно яростно мушване на Грийзър със сабя, младият англичанин вдигна нагоре свития си пестник и нападателят му залитна назад, плюейки кръв и зъби.

Щом разбрах, че младежът е мой сънародник, аз престанах да се бия. Сега виждах целия ужасен смисъл на сделката, която бях сключил с капитан Грим — да се присъединя към неговия екипаж. Погледнах ръцете си. Те бяха изцапани с кръв. Бях отритнат от всички честни хора, разбойник, съратник на главорези. Моментът беше тежък, защото никой не обича да се види паднал толкова ниско. С ридание се заклех в себе си, че в никакъв случай няма да сторя нищо, за да навредя на този младеж, който така смело посрещаше смъртта и не знаеше какво е да се предадеш!

Но наруших решението си почти веднага, щом го взех, защото, докато наблюдавах младия англичанин, той отправи страшен удар към един от най-упоритите си нападатели, ала загуби равновесие и падна напред по ръце и колене. Пиратът, причинил това падане, изрева гръмогласно „ура“ и вдигна оръжието си, за да убие безпомощния човек пред себе си.

— Остави го да стане! — извиках аз и сграбчих китката на пирата. Намесата ми даде време на младежа да се изправи на крака, а пиратът с ръмжене и ругатни бързо отскочи по-далеч от него, да не би да последва разплата. За нещастие младият англичанин не само не разбра, че аз бях спасил живота му, но и ме сметна за един от нападателите си и реши да се бие само с мен, преставайки да обръща внимание на другите пирати, които го обграждаха плътно.

— Всички да се дръпнат! — извиках, когато сабята му за-махна към мен и аз я пресрещнах със своята. — Оставете ни да се бием сами!

Пиратите се подчиниха, предполагам не защото зачитаха желанието ми, а понеже усещаха, че ще се води схватка, която заслужава да се гледа. Останалите испанци вече бяха съсечени или пленени в сражението и от целия испански екипаж бе останал само този млад човек, който продължаваше да се бие, без да съзнава, че аз, който кръстосвах сабята си с неговата, бих дал много, за да го видя жив и здрав, далеч от лапите на пиратите.

Ах, как умееше да се бие тоя младеж! „Прас!“ — звънна сабята му о моята и силата на удара разтърси ръката ми от китката до рамото. Той бързо нападаше и отбиваше моите удари, размахвайки неуморно тежкото оръжие. От време на време по чиста случайност се спасявах от зееща рана — или нещо по-лошо — и макар че не желаех да нараня младия си противник, аз се боях, че заради собствената си безопасност ще трябва да се опитам да го обезвредя. Колкото и да дебнех сгоден случай, доста време не ми се отдаде да пробия отбраната му. Изведнъж, докато пъхтях силно и учестено от ожесточението на двубоя, ми се яви очакваната възможност.

С великолепен удар аз преодолях отбраната на младежа и като се пресегнах, промуших рамото му. Никой, който видя това, не би могъл да ме упрекне в самохвалство, когато ви казвам: такъв удар, нанесен неумело, излага нападателя на ответен удар, който би могъл да се окаже смъртоносен, но аз бях безпогрешен — с удара си постигнах всичко, което целях, острието на сабята ми се заби достатъчно дълбоко в рамото на англичанина, за да обезсили ръката, с която той държеше сабята.

Отдръпнах се, като същевременно съжалявах, че бях ранил така младия човек, и се радвах, че е още жив и че няма нужда да го наранявам по-сериозно. Представете си изненадата ми, когато младежът, сякаш пренебрегвайки раните, прехвърли сабята си в лявата ръка и отново се стрелна решително към мен.

— Бре! Не е страхливец — чух гласа на Дългия Джон и не можех да не се съглася с него. Противопоставената ми сабя беше във всяко отношение толкова опасна и толкова неудържима, колкото и в дясната му ръка. Капчици пот се сбраха по челото ми и потекоха в очите ми, докато се мятах насам-натам, отбягвайки или парирайки яростните удари, които едва не сложиха край на живота ми. По едно време кракът ми се подхлъзна в локва кръв и аз коленичих като за молитва. Желанието ми да не нараня противника си прекалено сериозно стана още по-силно, когато го видях, че се спря в разгара на двубоя, докато аз отново се вдигна на крака.

— Довърши това младо петле, Бърт Дебнъм — подвикна ми някой. Докато боят продължаваше, други също се развикаха — подхвърляха груби шеги и даваха съвети, но аз все още не правех сериозни опити да сразя противника си. Веднъж той остави главата си незащитена и аз лесно можех да разцепя черепа му, но не го направих. Едва когато младежът пребледня и се замая от голямото напрежение, както и от загубата на кръв, най-после успях да избия сабята от ръката му и с ритник на тежкия си ботуш да я запратя надалеч.

Останал без сабя, младият човек заопипва в колана си за нож. Но оръжието не беше вече там. Така, оказал се обезоръжен, той се изправи с цял ръст и скръсти ръце на гърдите си. Въпреки момчешкото му лице в неговото държане имаше истинско достойнство, което направи впечатление дори на грубияните, които ни заобикаляха.

— Убий ме — каза той. — Ти ме победи в честен двубой.

— Не желая да те убивам — отвърнах. — И аз като теб съм англичанин.

— Не англичанин, а пират — тросна се той и видях как устните му се свиха презрително. Наведох глава от срам, защото язвителните му думи ме бяха жегнали, а новия си занаят познавах твърде отскоро, за да бъда безчувствен. Обаче съвсем нямах намерение да го ранявам повече, затова се извърнах сконфузен. Тогава Грийзър, който се бе съвзел от повалилия го удар, излезе наперено напред.

— Ако ти не искаш да го разпориш, аз ще свърша това — изръмжа той и размаха ножа си пред лицето на младежа. Англичанинът стоеше срещу главореза със спокоен поглед без да трепне.

— Удряй, и то по-бързо — каза той — Не съм въоръжен и не мога да ти сторя нищо.

Но аз нямах никакво намерение да гледам как се извършва убийство, защото само така можеше да се нарече това. Улових Грийзър за кърпата около врата му и го задържах здраво.

— Подлец — извиках гневно, като го раздрусах. — Ти чакаше да обезвредя този младеж и чак тогава се осмели да застанеш срещу него. Теб те бива повече за бавачка, отколкото за храбър авантюрист. — И като усуках докрай кърпата му, блъснах негодника така, че залитна.

Той не се съвзе бързо, но когато най-сетне се окопити, на прежълтялото му лице имаше застрашителна бръчка, която не ми вещаеше нищо добро. Той изгледа кръвнишки наобиколилите го негови другари пирати, които бяха наблюдавали тази сцена мълчаливо, сякаш да види дали може да разчита на тяхната подкрепа. Аз също огледах внимателно лицата им и това, което прочетох върху тях, никак не бе утешително. Грийзър беше техен любимец, помощник-капитан, който често бе пренебрегвал дълга си, за да угоди на екипажа. Аз бях новодошъл и макар че моята боеспособност им бе направила впечатление, смятаха, че съм прекалил, посягайки на техния помощник-капитан. Нещо повече, аз го бях направил не в спор или игра със зарове — това можеха да ми простят, — а за да защитя един пленник. Те вземаха пленници единствено за да ги изтезават; изключение правеха само когато числеността им толкова намалееше, че имаха нужда от нови попълнения.

— Нима ще стоите така и ще гледате спокойно как този сухоземен дървеняк посяга на вашия помощник-капитан? — красна Грийзър, като забеляза мрачните погледи, хвърляни към мен. — Едва-що се присъедини към нас и смята, че може да ни пречи да постъпваме с пленниците както си искаме. Като прилича донякъде на Едноокия, та си въобразява, че може да командува всички ни. Ще му позволим ли такова нещо, момчета?

— Дума да не става — извика един от моряците, а неколцина наругаха с ръмжене. Още по-зловещо бе това, че блеснаха оголени саби, прибрани след боя с младия англичанин, много от тях все още червени от кръв. Едно изщракване на затвора на пистолет от дясната ми страна също не убягна от моето внимание.

— Слушайте! — викнах високо, съзнавайки, че само смели думи и храбро държание могат да ме спасят. — Вие ми се сърдите, загдето посегнах на помощник-капитана ви. Имайте предвид, че го направих в момент на раздразнение и не исках да му сторя нищо лошо. Пък и той закачаше моя пленник.

— Негов пленник, а! Я го чуйте. Нали ви казах, че още малко и ще поиска да командува целия екипаж? Според мен на „Страшни“ няма място за такъв бъбрив адвокат. Хайде, момчета, да го пратим зад борда барабар с неговия пленник.

При тези думи на Грийзър неколцина от пиратите пристъпиха напред, докато самият помощник благоразумно стоеше по-назад. Виждах, че не ми остава нищо друго освен да се бия. Англичанинът, за чието спасение бях направил всичко възможно, със стиснати юмруци се изправи до мен. От настъпващата тълпа изскочи верният Веселушко и застана от другата ми страна. Последен при нас пристигна Дългия Джон, първият помощник, който не само взе нашата страна с изтеглена, готова за сеч сабя, но се и опита да използува авторитета си, за да възпре екипажа.

— Не ви ли стига толкова кръвопролитие? — кресна им той, сочейки с оръжието си някои от труповете, пръснати по палубата. — Времето за бой мина, момчета. Сега е време да се заемем с плячката и да проверим дали на този кораб има нещо за сръбване. Казват, че тия испанци пренасяли отбрани вина. Да видим дали ще ги предпочетете пред рома, прогизнали от грог къркачи! — По този начин Дългия Джон се опитваше да усмири моряците.

— Защо ме стисна така, че едва не ме удуши, а? — запита Грийзър, като разбра, че няма да се стигне до бой, и пристъпи напред. — Ти сам, Дълги, си началство. Би ли позволил някому от екипажа, и то на някакъв си новак, да се отнася тъй грубо с теб?

— Никой не би се и опитал, Грийзър. Мисля, че ти си виновен, щом не можеш да командуваш хората…

— Искаш да кажеш, че ти по умееш от мен да командуваш, а? Чувате ли го, момчета? Погледнете помощника, който ви е наплашил толкова, че не смеете да го докоснете дори когато ви пречи да правите каквото си искате. Хайде, момчета. Всички дружно да…

Думите му внезапно се смесиха със страшен вой от болка, когато Дългия Джон пристъпи напред и заби дългия си кинжал в тялото на втория помощник. Писъкът продължи още миг, после внезапно секна, като че животът го бе напуснал. Но Грийзър продължаваше да се държи на крака, докато десетина души го гледаха занемели. След това коленете на злополучният кандидат за главатар се подкосиха и той падна.

— Това е! — извика Дългия Джон предупредително. — Виждате какво се случи на Грийзър. Има ли и други бунтовници?

Въпреки ужасния пример моряците бяха толкова настървени, че нямаше да бъдат спрени така лесно. Сякаш подтикнати от един и същи порив, те връхлетяха яростно и четиримата бяхме принудени да отстъпим под напора на внезапната атака.

Схватката не трая дълго, ала боят бе жесток и четиримата скоро бяхме ранени. Аз трябваше да браня двама със сабята си, защото младежът от лявата ми страна нямаше друго оръжие освен юмруците си, ползата от които беше малка срещу стоманата. Освен това трудно можеше да си служи с дясната ръка. Дългия Джон, както винаги, се биеше със страшна сила и умение, затова беше най-малко пострадалият от нас и същевременно рани сериозно двама от нападателите си. Колкото до клетия Веселушко, който никога не се бе славил като добър боец, скоро бе повален на палубата и макар че храбро се изправи на крака, отново падна.

Въпреки упоритите усилия на Дългия и слабия отпор, който аз успях да окажа, ние не можахме да устоим дълго на бесния напор на разярените моряци. За наш късмет екна гръмлив глас, който ни заповяда да спрем боя. За моя изненада заповедта бе изпълнена моментално и когато се обърнахме, видяхме капитан Грим, който стоеше, облегнат на едно от оръдията на пленения кораб. Лицето му беше бледо и държеше едната си ръка на гърдите, като че там бе ранен. Ала единственото му око проблясваше строго, докато ни оглеждаше навъсен, досущ както учител сплашва с поглед ученици, които е хванал да вършат някаква пакост.

— За какво е цялата тази врява? — запита той.

Дългия Джон понечи да каже нещо, но един от пиратите, зъл човек, избухна:

— До гуша ни дойде от теб и от Дългия Джон, та ще ви пратим по…

Ръката на Едноокия се вдигна светкавично от гърдите му, в нея имаше пистолет. Пиратът, който го бе предизвикал така, получи куршум право в средата на челото и падна мъртъв.

— Има ли още бунтовници? — попита капитанът, като захвърли изпразнения си пистолет и извади друг. — Никой не отговаря, а? Значи мога да сметна, че сте се вразумили. Ако не бях ранен и малко уморен, щях да кажа нещо повече за това спречкване. А сега — всеки по работата си! — И когато моряците се помъкнаха като набити палета, добави: — Гледай да не си отвличат вниманието от задълженията, Джон, само така ще укротим размирния им дух. А ти, Бърт Дебнъм, ме заведи в моята каюта, защото аз… се чувствувам… малко… уморен.

И при последната дума всичката кръв се отцеди от лицето му и той падна в безсъзнание на палубата.