Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (23)

23

„Като в онези противни творби с подписа на О’Кейл или Бъртън Лавоайер!“ — помисли иронично Диф. Не можа да се удържи. Чу трополенето по стълбите и стана. Крачолите на панталоните му отдолу бяха мокри, вечните му овехтели обувки не приличаха на нищо: по пътя все улучваше отточните канали…

Вратата се отвори пред Летита. Все същата си беше, в работното си облекло на момиче сервитьорка… само че Диф не си спомняше да е виждал подобна усмивка у нея.

Изтече цяла минута.

— Е? — каза Диф Билби.

Летита блъсна вратата с крак и Диф я взе в обятията си. Тя се отдръпна веднага щом си размениха звучни целувки. Изглежда, се чудеше дали такъв изблик беше уместен или не.

— Диф, няма да повярваш, ама точно преди да позвъниш, мислех за тебе — каза тя.

— Разбира се, че ти вярвам. А за какво мислеше?

Тя отстъпи до масичката и опря о нея мършавото си задниче, като се облегна с две ръце и костите на раменете й изпъкнаха.

— Каквото често съм си мислила. Че повече няма да те видя. Че Диф Билби е станал голям човек и тем подобни. Знаеш ли, гледах всичките ти творби. Отначало ми беше трудно да си представя, че това си ти. Обаче, като слушах твоите творби… Божичко, Диф! Беше по-различно от онова, което си ми разказвал…

— Моля ти се, да не говорим за това — помоли Диф, като се усмихна, за да смекчи сухотата на гласа си.

Тъмна пелена обви гримираното лице на Летита. Тя отново стана такава, каквато я знаеше открай време: момичето-мълчание, момичето-слушател.

— Не, не — каза той тихо. — Аз не исках… наистина всичко това вдигна голям шум. Малко ми дотегна. Радвам се, ако ти е харесала творбата, но… не знам какво да ти отговоря. Лет, не съм дошъл да слушам комплименти.

Нова светлинка проблесна в очите на Летита.

— Променил си се — каза тя. — Положително.

— Уха! — каза той. — Отслабнах с десет килограма.

Двамата се засмяха. Беше ли й казвал някога Лет? Тя се засуети, предложи му нещо за пиене, попита го дали е гладен: той прие и питието, и храната. Хапнаха и пийнаха, седнали от двете страни на мъничката масичка. Момичето-мълчание разказа хиляди неща. Диф слушаше. Чувстваше се толкова добре и умиротворено, че за сетен път Летита се излъга за причината за усмивчицата, която постоянно се мяркаше в брадата на Диф. Тя млъкна сепнато.

— Каква съм глупачка, а?

— Бога ми, не! — възкликна Диф. — Толкова обичам да те слушам. Затова ми се прииска да те видя.

— Само за това ли?

— Мисля, че да.

— Обикновено говореше ти, Диф.

— Така не бива да продължава… Мисля, че ми се е искало да прекарвам времето си с тебе, за да говоря. В деня, когато прибягнах до професионалните ти услуги, не ми провървя, така ли беше? Но за всичко друго съм идвал тук винаги с удоволствие.

— Много мило, Диф.

— Не знам. Не вярвам. Но това е истина.

— Много мило — повтори упорито Летита. — Сега, когато стана толкова известен, да си спомниш за едно паднало момиче от нощно заведение, което…

— Не — рече Диф, размахвайки ръце в знак на протест. — Всички момичета са паднали, Летита. И всички мъже са паднали мъже. Така е нареден светът: плащат ли скъпо, продаваш прелестите на вярата, на всички вери, на всички вярвания! Та били те духовни, религиозни, политически, научни и не знам що си, всякакъв етикет върши работа — обаче е необходим! Сексуални желания, извратени или не, необуздани наслади или поемани на малки дози по дълга програма за постигане на екстаза! Всички врати се отварят към едни и същи лабиринти. Всички сме клиенти, проститутки, сутеньори или велики начинатели от божиите нощни заведения. Ето това е истината, която гложди стомаха ми, Летита.

Тя (момичето-слушател) бе стояла със зяпнала уста. Може би бе изплашена? Диф се сети, че никога не беше я питал каква е нейната вяра. Запита я сега.

Тя сви мършавите си рамене.

— Мисля, че Всесветското християнство. Имам интерес от това, нали?

Диф сложи длани на масата, от двете страни на чинията. Каза:

— Избирала ли си, Летита? Искам да кажа: професията си. Ти ли си я избра?

Още едно свиване на раменете — боязлива светлинка в дъното на очите.

— Разбираш ли, не ми оставаше друго, след като ме ориентираха откривателите на индивидуалността.

— За бога, Летита, а твоите собствени стремежи! Твоята собствена преценка за това. Искам да кажа: ако ти дадат възможност да правиш нещо друго, ще се… решиш ли?

— Ако ми харесва, да. Защо не?

— Лесно е да се каже, Лет. Имаш ли желание за нещо друго, или мислиш, че животът ти е неизменно и докрай предначертан?

— Бих желала…

— Ето за какво съм дошъл — каза Диф. — Върнах се в магазина. Имам нужда от някой, който да се заеме с подреждането на нещата, с продажбата… накратко, с всички тези работи.

Тя побледня.

— Няма да мога, Диф!

— Не става дума за това. А за следното: дали ще ти хареса?

Летита го гледаше, сякаш той бе олицетворение на ужаса. Постепенно този израз се стопи и замени с объркване, после с някакъв строг покой и напрегнат размисъл.

— Мисля, че да, Диф.

— Продадено! — провикна се Диф.

А Летита заотстъпва:

— Ама аз няма да мога!

— Не се и съмнявам, че ще можеш Лет… Много е лесно, ще се научиш. И дори много бързо, щом ти харесва. Научила си се да спиш с всякакви, а то не ти е било чак толкова приятно. Май не си и помисляла за някакво удоволствие.

Летита поклати глава от ляво на дясно. Сълзи блестяха в ъглите на очите й.

— Диф, трябвала си вървиш — каза тя. — Бързо… защо аз? Толкова други има, дето…

— Ей тъй: ти.

Диф стана.

— Отивай си бързо, Диф Билби. Не знам. Вече нищо не знам и… трябва да помисля. Трябва да… Иди си, Диф.

— Ще ми се обадиш ли? Ще ми съобщиш ли отговора си?

— Добре, Диф.

— Тази вечер?

— Върви си, Диф.

Беше на прага, когато тя го повика със странно глух глас. Скрила бе лице в кръстосаните си ръце в един ъгъл на масата. От дъното на тази пещера тя извика, разтърсвана от ридания:

— Много те обичам, Диф!

— Аз също, Лет. Много те обичам.

Затвори тихо вратата и бавно заслиза по стълбите. На връщане пак улучваше тези отточни канали. Когато влезе в магазина, най-напред изхвърли старите си обувки в боклукчийската кофа.

Видеофонът иззвъня в три часа и дванайсет минути заранта. Диф, седнал на един стол с апарата в ръка, го включи веднага. Екранът светна и почистеното от грима лице на Летита се изписа в малкия овален екран.

Изтекоха повече от тридесет секунди.

— Мисля да приема, Диф — каза Летита.

Диф се усмихна.

— Забавно — каза той. — Когато някой казва „мисля да“, това те кара да си мислиш, че не е съвсем сигурен в отговора си…

— О’кей. Тогава да, Диф.

Диф кимна.

— Много те обичам, Лет. А сега хайде да поспим, а?

Тя кимна. Сама прекъсна връзката. За Диф Билби това бе една победа. Във всеки случай приятно му беше да си мисли, че е така.