Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (14)

14

Диф Билби завърши така:

„… и разбрах, че ужасът от световната гибел не бе връхлетял само върху Ким; цялата вселена се сгромолясваше. Не само нашият свят, този, който тя и аз се канехме да изградим с взаимни усилия, за да устоим на другия. Но и другият. Да, той също се рушеше. По някакъв ужасен начин онзи свят ни бе сразил, ала чудно, победата удържахме ние. Той беше заличен за Ким и за мен, само че аз останах да бдя и видях нетърпимата неправда, която се стовари над нея. Едно бе важно: да вложа останалата ми енергия, гняв и сила, за да върна Ким към живота. Такава бе единствената цел на моето съществуване. И не може да има друга…“

Изрече последната дума и прекъсна приемането от кортикометричния „роб“, после изключи и апаратурата КАС (кодиране — анализ — синтез) за енграмите на кодера „Матферсън“. Последна дума, последно изречение… и сякаш някакъв гаден горчив дим го обви при мисълта за предателство. Усещане, което кортикометричният запис нямаше да отбележи. Тишината тегнеше над Диф и той не смееше да мръдне — тежка грамада със заоблен гръб и провесени ръце, — седнал пред блока „Матферсън“, поставен на масата. Диф дочуваше тиктакането на будилник или на някакъв друг часовник някъде в стаята, но сигурно се заблуждаваше, тъй като имаше само един малък безшумен електрически часовник с махало. Тиктакането изчезна веднага щом разумът му доказа, че това е невъзможно. Лека-полека дойде на себе си и се намери отново в стаята с познатите предмети сред мекия полумрак. Спомни си, че тук бе и Жан Гот, седнал наблизо в единственото що-годе удобно кресло: той се размърда, свали преметнатия си крак и настоящето отново се възцари наоколо.

Настоящето с тежкото тяло на Диф и празната му глава, в която вече нахлуваше и растеше тревогата. Размърда се и той. Погледна Гот. Опита се да прочете нещо окуражително по лицето на Гот, ала видя само колко е бледо и объркано. После Гот се усмихна. Мъчително, но все пак се усмихна; така беше — насърчително, заговорнически. На Диф му олекна.

— Четири часа — каза дрезгаво Гот. — Четири часа говори, без да си поемеш дъх.

— Това не е толкова важно.

— Знам… Беше… е, добре, ето какво: никога не съм чувал толкова силен и толкова правдив разказ. Знаеш ли, как да го кажа… просто те преобръща отвътре. Страшен шум ще вдигне!

— Нали това искат. Неочакваното. Предпазната клапа… Безопасното участие в някоя забранена ситуация.

Гот не отвърна. Изглеждаше истински разтърсен.

Диф се изправи, протегна се, та чак ставите му изпукаха. И отново се отпусна в креслото.

— Наистина няма по-добро нещо от тоя „Матферсън“. Работил съм с него за кратко време, когато ме приеха в курсовете по художествено творчество. Наистина си го бива.

— Защо не са одобрили да продължиш?

— Защото сценариите, които им предложих, много приличаха на това, което чу през тези четири часа — усмихна се Диф. — Не отговарят на нормата. Неудобни са. Бяха злото, което трябваше да се забрави, за да се прокара по-лесно идеалът за преобразеното общество, устремено към съвършенството. По онова време още нямаше опасност гражданите да се преситят от доведеното до крайност манихейство… Това, че е нямало нужда и от предпазна клапа.

— Слушай — каза Гот, — твоят разказ сигурно ще разтърси хората. Но знаеш ли как ще изтълкуват края му? Като божие наказание, а за тебе ще си помислят, че искаш да изкупиш греховете.

Диф се изправи мълком, отиде до хладилника и затърси две бутилки бира, отвори ги. Седна отново в креслото и подаде едната на Гот. Отпи глътка и чак тогава заговори:

— Посъветваха ме да пипам с ръкавици, нали така?… Ако съм искал, ще ми позволят да разказвам и други истории. Не само живота на Ким Сиова, но и моя, детството ми, живота на хората, които съм познавал. На майка ми, на дядо ми. Историята на една опустошена равнина.

— Това ще се върже с официалната пропаганда, тъкмо си разчистват сметките със загниващото минало…

— Историята на една равнина, която опустошават сега — продължи Диф. — Животът ми от момента, когато реших да стана творец, до мига, когато срещнах Ким. Историята на едно момиченце, изнасилено от дванайсетгодишен гамен… моята действителност. Действителността. Не знам дали ще вземат края на първата история за… покръстване. Нека си мислят каквото искат. Думите не са всичко, в главата ми остава още нещо, нещо неизречено, нещо зле изречено, гневът, бунтът. И накрая историята на Ким, която искаше само да живее в съгласие със себе си и която…

Спря се. Суров пламък прониза погледа му и стиснал бутилката, той насочи пръст към Гот:

— Помни, Жан. Никаква намеса на вашите коректорски екипи от ДДОК! Никакво преглеждане от онези, дето отговарят за интоксикацията. Стомб ми обеща! Ще го пуснете така, както е! Каквото съм разказал, е завършен продукт.

Гот се поколеба; виждаше се, че е възбуден от всичко това, но едновременно и слисан, и объркан. Той каза:

— Знаеш ли колко време е нужно на човек като Хорст Малпас, за да създаде един художествен филм, като имаш предвид, че е номер едно в ранглистата, с най-много заявки от запаметяващите банки?

— Няма по-гадни филми от тия на Малпас. Още когато бях на шестнайсет години, ми предложиха да работя над неговите декори. Навремето той се нуждаеше от рисувани опори, за да поддържа вдъхновението си…

— А сега пък се нуждае от филмирани опори. Та знаеш ли колко време му е нужно? Минимум четири месеца плюс цял екип оформители, сценографи, автори на диалозите и т.н. Четири месеца, Диф. А ти направи нещо, което субективно може да се разтегли до дванадесет часа, зависи от възприемателните способности на телезрителите, и ти направи това за четири часа! Малпас едва би смогнал да нахвърли най-общо съдържанието, да набележи бегло идеята.

— И какво ще направи Малпас от това кратко съдържание? Нещо заоблено, гладко, мазно, изкусително. Едно лайно. Повръща ми се от Малпас и неговите произведения. Искам да причиня болка, Жан. Да раздразня, да притесня, да принудя да се мисли, да въведа насилието и нежността, да покажа живота, да кажа, че за мене светът е това.

— Наистина толкова е важно това твое лично и необичайно виждане за света…

Диф така и не разбра дали Гот го иронизира, или е искрено трогнат от наивно изповяданата му вяра. Той отвърна:

— Кой е първият?… Разбира се, най-важно за мене е да виждам нещата по свой начин, да виждам онова, което смятам за вярно по моему, с моите очи, с моите вътрешности, моите… Но има и нещо още по-важно: да го изкажеш. Да го предложиш.

Гот посочи апарата „Матферсън“ с глава:

— Ние ще предложим този… този вик.

Диф Билби кимна. Сега почти бе сигурен, че може да разчита на подкрепата на Жан Гот. Не само на техническата му помощ. Беше сигурен, че го е разтревожил и очаровал въпреки условните му рефлекси, които все още действаха като естествена отбрана срещу агресията. Почувства се по-добре.

— Така и ще направим — каза той. — Защото откъслеци от този вик вече заинтригуваха онези, които са го чули. Защото за мене творчеството не е нищо друго освен вик от ярост, от гняв, от любов, — вик, изразяващ непоносимото, радостта. Аз няма да отстъпя от това, Жан. Разказвах четири часа, както съм разказвал всеки ден, за да съживя Ким. С моите думи, моите заблуди, моите несръчности. Това не е някой съвършен продукт, който се гълта с лекота като хапче за сън, за облекчение, за изцеряване, а напротив: вирус, моят вирус. Историята на Ким обърква собствената ми история… Това, което казах, не изчерпва всичко, нещо е останало в главата ми, нещо, което не успях да предам много добре устно — моите импулси, а те са и на Ким. Моите съмнения, колебания, неувереност, моето съжаление, че съм показал едно, а не съм успял добре да откроя друго. Затова настроих кортикалния „роб“ да заличава смущаващите ме мисли, тези, които не са свързани пряко с историята. Боже господи, знаеш ли какво нещо е ОПС?

— Струва ми се, че зная — пошегува се Жан Гот.

— Ето, разказвах пред тази машина, а тя записваше. С моя глас и моята мисъл. И тази страхотна машина закодира всичко със своя синтезатор. Представи моята история като сигнали, пригодени, за да бъдат приети чрез символични понятия, групирани в запаметяващи схеми. Ще последва възбуждане на ретикулярните таламусни ядра и предаване чрез лимбичното образувание към един сектор, предхождащ челния лоб. Ще се извърши прекомпозиране на получената възбуда и насочването й към специализираните сектори. Тези сектори ще анализират и натрупат информацията, после ще комбинират в халюцинаторни визуални, слухови и т.н. структури отделните точкови огнища на възбудата. Закодираните сигнали, предадени от „Матферсън“-а, ще се възпроизведат посредством предавателя. Ето как мисълта на един творец се превръща в схематизирани символи, разбираеми за датчика. Малпас прибягва до помощта на цял един предварителен цирк, за да провъзгласи мислите си, да не допусне грешки, да не се изложи на риск. Аз не искам това. Тази история хората ще я получат така, както съм я предал. Ще я пресътворят по своему, трудно или не, според това дали техните визуализирани схеми са податливи или не за нещо непредвидено. Тъй ще бъде. Майсторът съм аз и имам право, Жан.

— Искаш да ги притиснеш?

Диф въздъхна продължително.

— И да, и не. Не им желая злото. Само да им кажа: на тази земя съществувам и аз, и Ким Сиова също е живяла този живот. Просто очаквам…

Той потърси необходимите думи и поклати глава. Отпи глътка бира и продължи:

— Всъщност не знам какво очаквам, Жан. Това е истината. И въобще очаквам ли нещо.

— Освен излекуването на Ким? Последва дълго тягостно мълчание — Диф Билби бе вперил поглед в Жан Гот. Устните му затрепераха.

— Тя няма да оздравее — прошепна той.

И все тъй вперил очи, без да мигне, продължи:

— Знам го от пет години. Може би и това ще влезе в моята творба. Това, че съм сигурен, че се боря напразно, че всъщност съм мъртъв като нея.

— Но цели пет години…

— … се преструвах, че още живея, защото отказвах да приема моята смърт и тази на Ким: смъртта на света, който искахме да изградим заедно, да се намерим и да се опознаем взаимно в него. Но днес я приемам. Днес, Жан, след всичко, което ми се случи… може би защото знам, че ми предлагат място като за мен в света, който отричах, защото се обнадеждих, че ще изкажа моето отрицание… Затова се и срамувам, Жан. Не исках да оживявам пак. Изоставям я.

— За бога, Диф…

— Тя няма да оздравее — повтори Диф. — Но аз може би да.

Гот остави бутилката на пода. Когато вдигна очи, Диф се беше смалил още повече на стола си, забил глава между раменете си, с наведено чело. Гледаше ръцете си, стиснали полупразната бутилка.

— Нали не мислиш така, Диф! — убедено каза Гот. — Разбира се, че не, особено след това, което слушах четири часа. Знам, че ще продължиш да се бориш. Ние ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Чуй, Диф…

Диф не помръдваше. Очите му блестяха трескаво при слабата светлина.

— Диф, погледни ме! — Диф повдигна глава.

— Мръсник! — каза той, потънал в някакъв лош спомен. — Пет години не проля една сълза, а сега оплакваш себе си!

Гот се разгневи.

— Е, какво, хленчи тогава, Диф Билби! Само чуй какво ще ти кажа! Пет години, а, все това ти е в устата, и то, както сам каза, за да се самосъжаляваш. Възмездие! Изкупление на греховете чрез страдание! По дяволите! Но цели пет години, всеки ден, ти си изпълнявал ролята си, мъчил си се да измъкнеш Ким от нейната изолация. Защо? Защото си искал тя да оживее, ето защо, да оживее с тебе, за тебе, за тебе! А и за да запазите тоя магазин може би — толкова по-зле, ако съм гаден. Но не си вярвал в това. Ти каза преди малко, че не си вярвал, че дълбоко в себе си си се предал. Имало е болка, ярост, бунт, а сетне всичко се е уталожило. Останал си сам с нея, полумъртвата. Това също са твои думи. Двама мъртъвци. Но преди малко имаше нещо друго, Диф. Ти пак се беше озлобил, беше несправедлив и суров пред онова, което е сполетяло Ким. Та нали за нея мислеше, когато говореше на другите. Беше истински бунт, да. В твоя монолог имаше сила, каквато никога не си имал за тези пет години. Чуваш ли ме?

Диф поклати глава. Две сълзи потекоха по бузите му.

— Тя може да оздравее, Диф. Знаеш ли какво ще направим? Ще използваме това произведение. Ще включим един приемник ОПС в Ким и ще й предадем тази история, нейната история, която никога не й е била разказвана така ясно. През всичките двадесет и четири часа на денонощието, ако трябва. По дяволите, ще опитаме и това. Всички средства ще използваме!

— А застрахователното…

— Те няма да са против. В краен случай, колкото и отвратително да изглежда, ще раздухаме публично този случай. Ще видим. Утре ще поговорим с неврохирурга.

— Но има опасност това да предизвика куп интерференции по нормалните програми: ще се наложи да прибегнем до дължината на вълните, които осигуряват контакт с Ким — а те ми забраниха да…

— Те ще монтират устройство за смущение, Диф. Няма да рискуваме нищо.

Диф остана безмълвен. Само поклати глава и заплака.

Мълчаливо и неподвижно, присвил тлъстото си тяло.

После сълзите му секнаха. Изтри бузите и брадата си с ръкав.

Гот каза развеселено:

— О’кей. Няма да пипаме този филм. Никакво препрочитане, нищо, никакво зализано оформление. Ти си прав. Ето че научих нещо като художествен ръководител. Винаги съм се радвал, когато се случи да предложа нещо оригинално, но в традиционната форма… Оказа се обаче, че взривяването на възприетите форми също ми допада. По дяволите, Диф, чувствам се пак някогашният хлапак, току-що завършил професионалната си подготовка, когато си мислех, че мога да направя чудеса. Още отсега си представям физиономиите на критиците и признатите автори в стил Малпас. О’Кейл и Сие! Харесва ми този фарс. Особено пък с подкрепата на Стомб!

— А на Кевин Жборг?

Усмивката на Гот се превърна в лукава гримаса. Дълбоко в очите му проблесна пламъче, но след миг лицето му прие престорено сериозно изражение:

— Жборг е директор на художествените програми. Льорис е генерален директор на програмите на мрежата. Стомб — ръководител на службите за техническа изправност на предаванията. В конкретния случай е важно неговото мнение… Всъщност не биваше да ти казвам това.

— Защо?

— Не биваше, но ти го казах. Процентът на слушане не се е увеличил. Напротив, твоите интерференции са предизвикали паника. Имаме стотици такива случаи, а след време заплашваха да станат хиляда, десет хиляди, ако не бяха се натъкнали на тебе. Работите на ДДОК вървяха зле. На „Том-Фил“ също. И дори на другите фирми, които предават нашите програми. Вонеше Диф. Сега обаче замириса другояче. Тези няколкостотин потърпевши ще ги обявят за привилегировани и тогава ще научим, че имало още стотици други, които приемали интерференциите, ама си мълчали. В този момент хиляди от тях приемат рекламните предавания, съставени от преобразувани блуждаещи сигнали. Кампанията се разгръща. По дяволите, твоето произведение може да се програмира, още утре, т.е. — той погледна часовника си — дори още днес, неделя, стига да искат. Довечера или сутринта. Не, Диф, процентът на слушане… Но тъй като успяха да обърнат нещата, сега ще направят „бум“. А това е един шанс за нас. И то благодарение на тебе. Те ще пуснат на всяка цена твоето произведение, и то само след няколко часа, стига да им кажа по видеофона, че е готово, завършено, обработено и зрелищно. Ако гарантирам за него, те няма и да го погледнат. Но ако все пак го направят, готов съм да вдигна скандал, за да ги убедя, че не можеш да постъпиш другояче. И няма да го подложат на никаква преработка: това изрично е казано в твоя договор.

— Договор ли?

— Който донесох, а ти ще го подпишеш. Валиден за най-малко четири произведения… Ще го пуснем. По дяволите, особено ако наблегнем на финала и неговото морализаторско тълкуване.

Гот се изправи, измъкна от джоба си дебел найлонов плик и го подаде на Диф.

— Договорите. Къде ти е видеофонът?

— Долу, в магазина. Жан?

— Ммм?

— Знаеш ли, нещо такова си мислех и аз за този процент на слушане.

— Нима?

— Защо ми го каза? Каква е всъщност твоята роля тук?

— Казах ти го, защото не си глупав и допусках, че се досещаш. И още как. Колкото до ролята ми… аз съм художествен ръководител. Тъпо е. Да те ръководя, да те съветвам, ако възникнат въпроси пред тебе.

— Това, дето ми каза за Ким…

За първи път лицето на Гот загуби добродушния си израз:

— Мислиш, че съм говорил служебно? Ако мислиш така, кажи. Веднага ще поискам да ти изпратят друг художествен ръководител. Каквото съм казал за Ким, казал съм го лично от името на Жан Гот. По дяволите. Тази история ме грабна просто защото е уникална. Някой си да обърка нашите програми, къде се е видяло такова нещо. После, след твоя номер като „самоук“ творец, се постарах да си върша работата, като ти подсказвам подходящо оформление за произведението ти. Продължавам да го правя, но едновременно открих, че изкуството може да се възприема както с главата, така и с вътрешностите ни. Грубо казано. Продължавам да върша своята работа, като си казвам, че творбата в крайна сметка е един облагороден отпадък, един усъвършенстван отпадък, изхвърлен от тази чудновата физиологическа и психологическа машина — човешкото същество. Отпадък, доколкото е „в повече“ и не може „да трае дълго време“. Искаш ли една хубава метафора за пример? Лайното е отпадък. Нормален, необходим за биологичното равновесие на всекиго и за доброто му състояние. Кой е казал „това е мръсно“? Такова било схващането за ценностите в дадено цивилизовано общество. Лайното е един нормален, необходим отпадък, само че опошлен; творчеството е отпадък, нещо, което освободената от автоматизираните навици мисъл изхвърля вън от себе си, също така необходимо, но обикновено потискано, за да се поддържа един обществен ред, изключващ изненадите — следователно творчеството е частично разрешено и обработвано, за да бъде някак признато. И като ти казвам това, върша своята работа както никога досега, признавайки какво мисля от дълго време, още когато видях с очите си как постъпваш ти в твоето толкова лично творчество, в разрез с всички официално установени рамки. Работеше не само твоят ум — твоят осакатен, частично буден ум — той бе сечивото на ЦЯЛОТО ти същество. Никаква предварително изфабрикувана морална или интелектуална система няма да ти попречи да се изходиш, когато ти се прииска. Обаче тези системи могат да потиснат изхвърлянето на отпадъка от творчеството, задушавайки нормалния процес на отделяне на това „нещо в повече“. От него ще направят един управляван акт. Творчеството ще стане нещо банално, обикновен жест, осакатен рефлекс… а ако е прекалено силно, ще го обезценят, ще го превърнат в едно мръсно лайно и бързо и задължително ще го забравят. Така мисля аз. И така схващам моята роля тук, при тебе. И веднага започвам да я изпълнявам, като видеофонирам в програмирането, за да им съобщя, че имаме една рядкост. — Усмихна се отново. — Ще си послужа с други думи, разбира се.

Почака Диф да отговори. Той поклати глава и също се усмихна.

— Жан Гот, чудно е как с тези идеи не са те обявили за непоправим психопат, еретик и тем подобни?

— Правех се на овчица, докато ме ориентират към артистичната дейност на ОПС, на творческа длъжност, която ми допадаше и не беше опасна. За всичко си държах езика зад зъбите.

— Ти да… Обаче аз не.

— Така е. Но ти твориш почти несъзнателно. ТИ НЕ МОЖЕШ да бъдеш нещо друго. Впрочем в такава степен може и да е заболяване… при една ценностна система, която вероятно е също един вид болест. Да не можеш да издържиш на насилието на една заобикаляща действителност, смятана за синтез на всичко най-добро. Да не умееш да се отстраниш, да се стремиш към бягството, което ще те опази жив. Да не можеш да си държиш езика зад зъбите. Нито да се покориш. Да викаш за помощ всички компенсиращи средства на изкуството. Защото не си можел да лъжеш, Диф. Освен тези пет години, когато си бил мъртъв.

Той добави:

— Като много други, които ние, техниците на предавателите ОПС, подкрепяме в смъртта.

— Но къде е тогава моето творчество? — попита Диф.

— Знаеш добре. В самия ти живот. В нуждата да бъдеш това, което си, отхвърляйки господстващите образци. В твоя бунт. Ти можеш да го изразиш само по антисоциален страничен път, защото те задушаваха. И той се готвеше да избухне с помощта на Ким като ваша обща творба. Преди. Но сега, ето как…

Диф стоеше безмълвен. Той размаха за поздрав бутилката бира под носа на Гот и на един дъх я опразни. Гот кимна. Заслиза по стълбите, поспря. Над стълбището се виждаше вече само главата му.

— Диф…

Диф въпросително повдигна едната си вежда.

— Ние наистина подкрепяме хората в смъртта с помощта на ОПС. Най-хубавата от всички религии, най-действителната, защото е прикрита — жизнена, защото и тя си затваря устата. Разбираш ли, за първи път от много време си мисля, че си върша добре работата. Не че това ще революционизира планетата, нали разбираш? Само чувствам, че сега си върша добре работата. Мое лично творчество. Я ми извади още една бутилка бира.

Главата на Жан Гот изчезна.

Той говори по видеофона половин час. Диф го чуваше как ръмжи и се ядосва на моменти, за да ускори програмирането на живота на Ким, творение на Диф Билби.

Качи се горе ухилен, с кръгове под очите и разрошени коси, като че току-що се беше бил.

Диф му подаде отпушената бутилка — взел бе още една и за себе си.

— Печелим — викна Жан Гот. — Първо програмиране — днес следобед, второ — утре. Ще чакаме реакциите. Никой не повярва на твоето четиричасово произведение. Някакъв тип — мухльо такъв — за малко да се задави, като му казах, че няма да има преработка. Наложи се да се обадя на дирекцията — тя е съгласна. Свързах се и със Стомб. Събудих го. Колко е часът?

— Съмва се.

— По дяволите! А никак не ми се спи! Един като се разкрещя — и знаеш ли защо? Защото не искал и да чуе името Диф Билби. Предчувствам, че ще стане страхотна бъркотия.

Той изпи бирата. Наистина се съмваше. През големите прозорци със спуснати пердета се очертаваха сивите фасади на жилищните сгради по улицата като тебеширени рисунки върху почернен с въглен фон.

И на Билби не му се спеше. За първи път от толкова време чакаше припряно да се роди денят, да закрещи, да размаха ръце, да заяви за себе си като всяко новородено. Имаше странното усещане, че той акушира на този ден, той или Гот, все едно.

Умората действаше като опиат. Да заспи и да развали това усещане, какво светотатство!

Диф предложи миризлива трева, Гот прие. Натъпкаха малките си кокалени лули и запушиха, наблюдавайки как дневната светлина постепенно завладяваше пространството, осветявано от лампата.

Тогава, обгърнат от голям облак синкав дим, Диф спокойно каза:

— Бих могъл и да изчезна, нали?

— Да изчезнеш?

— Ако, да речем, ми се прииска да ида по-надалеч в моите произведения. Ако след първото излъчване, поради неуспех или натиск от политико-религиозните власти, бъде анулиран договорът — а аз продължа нелегално моите предавания.

Гот изпусна голямо кълбо дим.

— А след смъртта ми — каза Диф — какво ще стане с Ким?

Предметите и мебелите в стаята придобиха ясни очертания, обичайната си форма. Петната от сенки и светлина застанаха по местата си.

Уличните шумове достигаха до тях.

— Тутакси ще довтасат да търсят филма — каза Гот. — Ще трябва да споменем за това в следващото ти произведение. Сюжетът и всичко останало. Мисля си, че ще бъде по-трудно от онзи първи вик на сърцето. Нещо ще трябва да се направи… не знам. Да се заговори за това.

Сенките и светлините моделираха костеливото лице на Ким, хлътналите й бузи, изпъкналите и скули и брадичка. Тя дишаше. Клепачите й потрепваха през двайсетина секунди.

— Знаеш ли — каза Диф, — аз не бях дебел като сега. Бях… като всеки друг. Но тя беше фантастична.

— И ти си бил такъв за нея, клети човече.

— Аха — отвърна Диф. — Вярно, бях фантастичен. Той дръпна от загасналата си лула. И каза:

— Тя ще оздравее, Жан. Ще оздравее, сигурен съм. Ще постъпим както казваш. Ще разчупим това нещо. И добави:

— Тази сутрин разбирам това. Чувствам го.