Катрин Стоун
Даровете на любовта (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Сиатъл, Вашингтон

Понеделник, 13 март

Керълайн Хоуторн се обличаше за предстоящата вечеря в тенисклуба на Сиатъл, заслушана в КБСГ — една от сиатълските радиостанции за рокендрол, която излъчваше тридесетминутен концерт от добри стари парчета: неувяхващите песни за първата и за забранената любов, за революции и мир, за сърдечни неволи и слънчева радост.

Под звуците на „Това е моето парти“ на Лесли Коре, Керълайн облече елегантна нефритенозелена пола и кремава блуза с дълги ръкави. По време на „Добрите вибрации“ на „Бийч бойс“ тя среса с четка дългата си до раменете кестенява коса, която след минимални усилия заблестя с лъскави златисточервени пламъчета. А докато Рой Орбисън напяваше своята „Красива жена“, тя вече допълваше с дискретен грим естествената си руменина, издаваща крепко здраве.

След две седмици Керълайн навършваше четиридесет. Ето как изглеждаха сега четиридесетгодишните: витални, енергични, в добра форма. Разбира се, малките едва забележими бръчици загатваха за изминалите години, изпълнени със смях и сълзи, тъга и радост.

В нейните светлозелени очи се четеше натрупаната с времето мъдрост, зад която обаче прозираха закачливи и игриви пламъчета, по-убедителни и по-оптимистични от някога.

Застанала до прозореца в спалнята си на своята къща на хълма Куийн Ан, Керълайн слушаше музиката на „Освободена мелодия“ и съзерцаваше бушуващите долу пенливи гриви на индиговосинята вода.

Жадувах за твоето докосване. Както винаги, и сега думите я караха да потръпва. Питаше се — за кой ли път — какво означава да обичаш. Какво би било да бъде обичана с толкова страст и желание?

„Би било ужасно — мислеше си тя. — Ужасно и изключително рисковано: неконтролируемо състояние на екстаз, заплашвано от бъдещи страдания, предателство и болка.“

Керълайн Хоуторн предпочиташе да се задоволява с по-малко. Винаги се бе стремила единствено към това да бъде уравновесена и спокойна, и нейните преднамерени усилия бяха възнаградени: тя бе повече от доволна — бе щастлива, чувстваше се щастлива, изпълнена с оптимизъм и гледаше напълно реалистично на любовта. И въпреки това, в края на песента почувства мъничко тъга — при раздялата с опасната, но непреодолима жажда, която лириците бяха успели още веднъж да разбудят в нея.

Керълайн посегна да загаси радиото, но я спря внезапното съобщение на дисководещия:

„След снощния инцидент с петролния танкер, край вашингтонското крайбрежие се е изляло голямо количество петрол, който заплашва морския живот от нос Флатъри до Калалох. Пунктове за неотложна помощ са създадени в залива Ний и в Моклипс, а бреговата охрана и други агенции осигуряват извозването на видрите и птиците. Спешно се търсят доброволци за почистване на полепналия по животните петрол. За повече информация се обадете по горещата линия на КБСГ на…“

Петнадесет минути по-късно Керълайн вече се готвеше да потегли към Моклипс — малкото курортно градче край океана, разположено на тридесет мили северно от Хокиам. Неговата гимназия, сега затворена заради пролетната ваканция, щеше да бъде един от двата подслона за пострадалите животни.

Керълайн не забрави за обедната си среща в сиатълския тенисклуб, а само я отложи. На нея трябваше да обмислят организирането на сезонния благотворителен бал, който щеше да се домакинства от самата нея. Сръчната и делова Керълайн отдавна вече държеше всичко в ръцете си и старият приятел, с когото трябваше да обядва, посрещна отлагането на срещата без изненада, приветствайки съобщението, че тя ще замине за крайбрежието но много по-важни причини от далечния бал.

 

 

— Добре дошла — бе топлият поздрав на една поруменяла жена, която седеше във фоайето на гимназията. От нейното поведение и от лентичката върху ръката й се виждаше, че отговаря за посрещането както на доброволците, така и на животните. — И благодаря.

— Никога досега не съм участвала в нещо подобно — призна Керълайн. — Но от радиото уведомиха, че ви трябват всякакви хора — дори неопитни.

— Точно така. Да видим — и жената погледна в някакъв лист. — Защо не ви поставим на разположение на Лоурънс? Той се намира в съблекалнята за момчетата, вляво от края на гимнастическия салон. Преди това обаче искам да си запиша името ви. В мотела от другата страна на улицата ще ви дадем стая, безплатна, разбира се.

Никога преди Керълайн не бе вземала участие в премахване на петролни замърсявания по птици и видри, нито пък някога бе влизала в мъжка съблекалня. Тя тръгна между редицата от натрупани дървени чинове и железни шкафчета, по посока на течащата вода. Близо до банята дочу друг звук — дълбок, спокоен и кадифен мъжки глас, който говореше нещо успокояващо.

През шума на леещата се вода мъжът не усети нейното приближаване и Керълайн можеше да го наблюдава незабелязано. Точно това желаеше тя от много отдавна, защото веднага го бе познала.

Дори за момент не бе допускала, че ще го срещне. Но, доколкото познаваше доктор Лоурънс Елиът, абсолютно логично бе влюбеният в професията си ветеринар да бъде тук.

Керълайн се нуждаеше от време, за да се успокои.

Само допреди месец нейните „приятели“ непрестанно й натякваха да се срещне с него. Не че искаха да я сватосват, разбира се. Не можеха да постъпят така с нея, пък и никой не би си позволил подобна фриволност с човек като него, чийто живот бе толкова трагичен.

Не, всички искаха да се срещне с него по много важна причина: доктор Елиът трябваше да се кандидатира за държавна служба — сенатор, губернатор или дори президент. А ако някой изобщо можеше да му въздейства, то това бе единствено Керълайн.

Без съмнение Керълайн владееше дарбата да убеждава. Благодарение на нея заможните филантропи отпускаха тлъсти суми за благотворителни цели и за подпомагане на изкуствата. Тя обаче се съмняваше, че ще съумее да придума човек като Лоурънс Елиът да посвети живота си на обществото. А само преди месец бе изникнала и още една причина, поради която тя категорично бе заявила на приятелите си, че никога и при никакви обстоятелства няма да се бърка в живота на този мъж.

Причината бе самият Доурънс Елиът и наученото за него от двадесетминутното телевизионно предаване, излъчено точно в Деня на Свети Валентин — този изпълнен с ужаси за него ден. Същата вечер Керълайн бе ходила на опера и по-късно бе изгледала няколко пъти записа.

Тя бе съгласна с приятелите си, че Лоурънс Елиът притежаваше качества дори за президент и че неговите достойнства и мироглед бяха полезни за страната. Но според нея виетнамският ветеран, успял да избяга от седемгодишен плен само за да открие, че жена му е убита, а неговата невръстна дъщеря — изчезнала, заслужаваше да не бъде обезпокояван. За това свое право той бе платил твърде висока цена.

От телевизионното предаване ставаше ясно колко затворен е всъщност този човек и колко трудно му бе да разкрие пред обществото своето трагично минало. Но той го бе направил. Бе изложил душата си на показ поради нещо много по-важно от собственото си уединение — все още неугасналата след седемнадесет години надежда да намери изчезналата си дъщеря.

Керълайн знаеше, че именно поради това дългогодишно свое търсене, той ще каже „не“ и на най-съблазнителното предложение. Може би момичето, набедено за Лолита, нямаше да се върне никога. Но пък съвсем сигурно бе, че ще се скрие завинаги, ако баща й сменеше провинциалното поселище на осемнадесет мили от Сиатъл с резиденцията на губернатор или… с Белия дом.

Още преди телевизионното предаване Керълайн не бе склонна да отстъпи пред желанието на своите приятели и да отиде до Исакуа. Но след като научи за драмата на доктор Елиът, вече бе категорична. И все пак нещо в изпълнените с болка тъмни очи я подтикваше към среща с този човек.

И ето, сега желанието й щеше да се сбъдне. Керълайн усети трънки на задоволство. Какво трябваше да му каже тя? Да, и нейният живот не бе щастлив. Всъщност родителите й починаха, когато тя бе само на двадесет и една години, и никога не можа да преодолее мъката си по тяхната смърт, сложила край на безоблачните дни. През следващите години младата жена бе преживяла нови разтърсващи удари на съдбата.

Но всичко бледнееше в сравнение с емоционалния срив на младия баща и съпруг, принуден да отиде на война. А нейните седем години нещастен брак сред лукс направо изглеждаха смешни в сравнение със седемте години затвор и мъчения в далечните джунгли.

Постепенно Керълайн бе свикнала с мисълта за смъртта на родителите си, бе успяла да преодолее и оковите на ужасния си брак, и сега — дванадесет години по-късно — тя отново се чувстваше щастлива.

Но Лоурънс Елиът не можеше да намери щастие и покой. Той бе избягал от седемгодишния ад само за да потъне в още по-големия ад, очакващ го в неговия разсипан дом. И сега, седемнадесет години по-късно, сърцето му все още бе измъчвано в безкрайното търсене на изчезналата любима дъщеря.

Лоурънс бе посветил дори кариерата си на своето дете. „Това беше нашата мечта“ — бе отговорил той на репортерския въпрос защо е станал ветеринар.

Неусетил чуждото присъствие, лекарят продължаваше да шепне ласкави думи на една чайка. Керълайн стоеше, заслушана в напевния глас, и наблюдаваше как дългите тънки пръсти внимателно отмиваха малко по малко наслоения петрол върху разтрепераното телце. Птицата бе сравнително спокойна. Трепереше, но не оказваше съпротива. Явно дивото създание инстинктивно съзнаваше, че е на безопасно място в прегръдката на тези приятелски ръце.

Докато наблюдаваше движенията на сръчните ръце на мъжа, Керълайн изведнъж реши да не мисли повече какво ще му каже. Той не се нуждаеше от нейната помощ и тя можеше да си тръгне съвсем незабелязано.

Но не го направи, защото не бе съвсем вярно, че Лоурънс Елиът не се нуждаеше от помощ. Два кичура тъмнокафява коса бяха паднали върху челото му и му пречеха да вижда добре. Следователно, поне за момент, Лоурънс се нуждаеше от още една ръка. Ако тя вземеше птицата или кърпата, то той би могъл да приглади непослушните си кичури за втори път (тя забеляза петролни замърсявания по главата му).

Керълайн си пое въздух и поздрави тихо, за да не стресне човека или птицата.

Лоурънс Елиът обаче надали можеше така лесно да се стресне, след като сърцето и нервите му бяха издържали неописуемите мъчения но време на седемгодишния затвор и ужасите в джунглата преди това.

Керълайн помисли, че лекарят не е чул нейния тих поздрав, но се лъжеше. Той привърши почистването на омазнените пера и чак тогава погледна към нея.

Неговият прям поглед я стъписа. Тя мислеше, че след многократното гледане на записа знае добре как изглежда този мъж. Режисьорът бе използвал всяка възможност да хване в едър план красивото, сериозно лице. Имаше нещо забележително в това лице — шокиращо излъчване на сила, самодисциплина и… гордост. В гордостта обаче не се долавяше арогантност, а достойнството на един мъж, който е бил затворен, но не и прекършен; на един абсолютно независим човек, лишен от всичко значещо нещо за него, но запазил своята чистота, благородството и смиреността си.

Керълайн не очакваше такова силно човешко присъствие, а освен това грешеше напълно и за цвета на очите. На екрана те изглеждаха почти черни, а всъщност Лоурънс Елиът имаше тъмнозелени очи, макар и малко по-светли от смарагдовото на нейните. В тях прозираха скрити тайни и натрупаната с годините мъдрост, а в зеленото, към повърхността, се прокрадваше издайнически един нежен златист лъч.

— Казвам се Керълайн. Дойдох да помогна.

— Доктор Лоурънс. Радвам се, че сте тук — леко усмихнат, я приветства той.

Усмивката му бе съвсем обикновена, непретенциозна и непреднамерена, но въпреки това Керълайн почувства прилив на горещи вълни по тялото си.

Жадувах за твоето докосване. Тази мисъл я шокира почти толкова, колкото и разлялата се топлина, докато накрая разбра, че двете неща просто са свързани. Пред нея стоеше емоционално силен и физически привлекателен мъж, който благодарение на огромната любов към жена си бе заставил тялото си да издържи седем години в една малка клетка; който бе понесъл затворничеството и съпътстващите го мъчения само защото е искал да я види отново, да я докосне и да я обича — по-силно и от най-силната болка.

Щом лириката и музиката можеха да я разчувстват, защо тогава видът на мъжа, въплъщаваш в себе си безграничната любов, да не направи същото? Ето какво било. Керълайн бе поставила диагнозата и вече можеше да проконтролира неочакваното разливане на топлина. Добре.

Тя сведе очи към тялото си и отново усети надигането на горещи вълни. Все още бе облечена в кремавата копринена блуза и нефритенозелената ленена пола, предназначени за деловия обяд в тенисклуба на Сиатъл.

— Трябва да се преоблека — измърмори тя. — Донесох със себе си дънки и тениска, но жената във фоайето ми каза, че тук имало специални костюми.

— Да, така е. Намират се на пейката, от другата страна на първия ред шкафчета.

Зелените очи на Лоурънс се концентрираха отново върху телцето на птицата. В тях нямаше и следа от нахалство или сласт и въпреки това Керълайн непрекъснато бе обливана с горещите вълни, които трябваше да се научи да контролира.

— Работните костюми са с мъжки размери, но мисля че най-малките ще ви станат — каза накрая Лоурънс.

Горната част определено й стоеше добре, а панталоните бяха доста увиснали около нейните слаби бедра, но това нямаше особено значение, защото Керълайн облече върху синия хирургически комплект престилка за еднократна употреба.

 

 

— Сигурно сте много уморена.

Думите на Лоурънс се сляха с тишината. През целия следобед и вечерта той непрестанно бе окуражавал както Керълайн, така и намаслените бегълци, носени при тях непрестанно.

— Всичко наред ли е? — обръщаше се понякога съчувствено ту към треперещото същество, ту към нея, несигурно прихванала някое крилце, перка или човка.

Този път обаче думите му бяха предназначени само а нея, защото едва сега останаха съвсем сами. Почистиха и последната чайка, която току-що бе изнесена от стаята, за да бъде закарана във временното си убежище. Там тя щеше да изчака оттеглянето на петролното нетно. Не ги очакваха повече птици или видри. Работата щеше да започне отново на зазоряване, когато щяха да им донесат други пострадали животинки.

— Вие сигурно също сте изтощен — отвърна Керълайн.

— Още преди часове трябваше да ви предложа почивка.

— Щях да откажа — настоя тя пред мъжа, който, загрижен за съдбата на животните, работеше неуморно и страстно. Вероятно той бе един от първите повикани на мястото, защото се знаеше, че ще се отзове и ще остане колкото трябва.

— Бихте ли вечеряла с мене? Или може би възнамерявате да си тръгнете?

— Не. Мисля да остана и утре да помагам отново. Освен това бих вечеряла с вас.

Те прибраха личните си вещи за след душа в мотела и тръгнаха от гимнастическия салон по работни костюми.

— Каква прекрасна вечер! — не сдържа възторга си Керълайн. Нощното небе бе обсипано с мънички звездички — сребърни огънчета около златната луна. Подухваше свеж и топъл бриз. — Дори не е студено. Всъщност, приказно е.

Тя усети, че Лоурънс си поема дъх, сякаш искаше да заговори, но когато не чу никакви думи, вдигна погледа си към него, за да срещне в тъмнозелените му очи колебание, несигурност и… накрая — решение.

— Споменахте нещо за тениска и дънки — започна той. — Ако желаете, можем да си направим един пикник на плажа.

— Напълно съм съгласна.

— Тогава ще помоля в кухнята да ни приготвят няколко сандвича и малко задушени миди.

Явно Лоурънс бе правил подобно нещо и преди, може би при последното изливане на петрол. Но неговото колебание караше Керълайн да си мисли, че среднощните пикници на лекаря обикновено са самотни.