Алън Кол, Крис Бънч
Отмъщението на прокълнатите (56)

55.

Оцеляването на Колдиез — както и на стотиците ВИП интернирани и военнопленници зад стените му — вероятно се дължеше на факта, че подполковник Вирунга беше по̀ музикант, отколкото беше признал на Стен.

Когато младият Вирунга се запали по духовите инструменти до такава степен, че родителите му с неохота платиха астрономическа сума за доставката — от Земята — на някакъв архаичен инструмент, наречен саксофон, той се превърна в нещо като бунтар. По онова време музиката беше скована в трийсет и девет тонова структура и всяка музикална композиция задължително се състоеше от две части. Част първа започваше с определен брой ноти, които се повтаряха в разнообразни мотиви, и завършваше в различна тоналност. Част втора минаваше през нови тоналности, за да завърши най-накрая в първата.

Н’раняйците обичаха да се спускат от своите дървета, да се събират по горските поляни и да слушат тези произведения. За връстниците на Вирунга тази музика беше досадна, досадна, досадна и те създаваха нови форми, в които не само се сменяха тоналностите, но и всеки музикант си позволяваше безкрайни индивидуални импровизации, както намереше за подходящо. Наричаха забранената музика и’з и се събираха тайно на малки полянки, за да я изпълняват.

Вирунга, който обожаваше импровизациите, изпадна в беда, когато сонатата на Стен в тоналността на свободата за солист без акомпанимент зазвуча съвсем фалшиво.

Първата част започна в мазетата под Колдиез. Обгорелите в сраженията затворници разпечатаха отдавна забравените в зимниците оръжия и обучиха онези, които все още бяха с мозъка си и в добро здраве, да ги използват.

Вирунга с неохота се съгласи Краулшавн и Соренсен да подготвят азимутни карти и скици за радиуса на действие за неговата артилерия, която щеше да бъде използвана съвсем скоро. Самият той прекара часове наред насаме с Дерзин и Авренти — обсъждаха неминуемо предстоящото и неизбежното. Авренти, вечният професионалист, не се притесняваше особено, че по всяка вероятност в най-скоро време ще му се наложи да служи на нови господари. А все по-честото появяване на лорд Пастур в затвора облекчи Дерзин при вземане на решението да се предаде. Проблем беше Генрик. И шепата некорумпирани таански надзиратели, все негови последователи. Но и това не беше кой знае какъв проблем, мислеше си Вирунга. Неговите въоръжени затворници, плюс новопосветените — в превод: безчестни или уплашени — надзиратели на Четуинд щяха да успеят да се справят с тях.

Първата част завърши според очакванията с тътена на имперските кораби над главите им. В момента се осъществяваше приземяването. След няколко минути сирените завиха за извънредна проверка, като с това поставиха началото на втората част. Затворниците се строиха — влачеха се лениво въпреки крясъците на надзирателите. Вирунга се зае с преброяването. Отговорниците докладваха, че всички затворници са налице. Един бдителен таанец тъкмо щеше да се разкрещи от ярост, забелязал зейналите в строя дупки, но не можа да издаде нито звук, понеже усети нечии пръсти да го стискат за гръкляна. И припадна.

Убийството извърши Соренсен. Кодовата дума, която Махони даде на Стен, не само осигури достъп на Соренсен до неговия ментален боен компютър, но и го отключи, за да може да упражнява някои от другите си „богомолски“ умения.

Полицейски майор Генрик беше застанал начело на строените надзиратели с лице към затворниците, когато видя надзирателя да умира пред очите му. Забеляза още затворници — въоръжени затворници — внезапно да изникват върху назъбените парапети и по балконите. Понечи да изкрещи някаква команда и вдигна оръжието си към Соренсен — и в този момент Четуинд тръгна.

В началото Четуинд роптаеше срещу заповедите на Стен. По право той трябваше да е из улиците и да командва екипите си. После се замисли. Ами ако нещата се объркаха още в самото начало? Всеки може да загази, ако тръгне да се бие. Колдиез изглеждаше сравнително добро местенце, за да изчака, докато Империята стабилизира нещата. А трябваше да се погрижи и за още нещо.

Това „още нещо“ беше самият Генрик — Генрик и всичките шибани таански надзиратели и агенти, които непрекъснато нападаха Четуинд от момента, когато за първи път обра един пиян моряк, та до ден днешен.

Генрик се прицели… и огромни стоманени клещи стегнаха гърдите му в обръч. Той размаха безпомощно крака — Четуинд го стискаше в мечешката си прегръдка високо във въздуха. Крясъците му преминаха в кървави хрипове, а Четуинд стискаше все по-яко и премазваше ребрата му. После метна тялото му встрани и тръгна към останалите „лоялни“ надзиратели. И се метна върху калдъръма, щом оръжията затракаха и мъжете изпоналягаха. Точните стрелци сред военнопленниците успяха да възстановят реда, като изтрепаха останалите главорези.

Вирунга не помръдваше, изчакваше касапницата да приключи. След това насочи вниманието си към Дерзин и Авренти. Останалите надзиратели не бяха хвърлили оръжията си, но не знаеха как да постъпят.

— То… започна. Легни… ръце на тила. Върни се в помещенията. Чакай по-нататъшни заповеди. Изпълнявай заповедите… никой не пострада.

Така че когато лорд Пастур пристигна с придружаващите го, Колдиез вече беше в ръцете на имперците. Посрещнаха го любезно и го отведоха на сигурно място дълбоко в зимниците на замъка.

Така приключи втората част.

Третата част би трябвало да е почти пасторална. Бившите военнопленници се настаниха по кулите на замъка при оръдията.

Оставаше им само да чакат зад стените на затвора окончателното си освобождаване. Всеки таанец, който продължаваше да се съпротивлява, щеше да бъде лесно разубеден с няколко точни изстрела и убеден да потърси по-смислена смърт другаде.

Вместо това третата част започна с тракането на вериги — четири тежки танка затътнаха по калдъръмената уличка нагоре към Колдиез.

Лорд Вихман. И приятели.

Тези приятели бяха ескадронът от тежки тракове, една дивизия разузнавателни, една разузнавателна бригада с гравшейни и почти цял батальон войници. Затворниците в Колдиез би трябвало да са безкрайно доволни, че Вихман не беше успял да се снабди с тактически ядрени снаряди.

Един от затворническите екипи изстреля мощен картеч от една наблюдателна кула към предвождащия трак. Ответният изстрел хвърли кулата във въздуха. Новодошлите не пристигаха за изненадваща инспекция.

Вирунга се свърза по комуникационната система със Стен.

Останалата част от симфонията явно щеше да е в стил и’з.

 

 

Макар да беше преживял продължителната изтощителна битка за Периферните светове, Стен все още не си даваше сметка, че има толкова много начини да му съобщят, че лайната са кипнали.

Седеше насред помещението, което доскоро беше централният салон на „Котън Клъб“, сега превърнат комуникационен център. Колдиез се беше вдигнал. Нямаше никаква възможност Вирунга и останалите военнопленници да издържат срещу въоръженото нападение. А и като че ли нищо не можеше да се направи. От пристигащите съобщения от имперските сили около Хийт ставаше ясно, че настъпателните действия са спрени. Нужни бяха най-малко три дни, за да пробият. По въздух също беше невъзможно. Все още имаше достатъчно ракетни площадки, което превръщаше всяко нападение по въздуха в рискована самоубийствена операция. А частите на Вихман бяха прекалено близко дори за насочвана от оператор ракетна атака.

Погледна през прозореца и присви очи. Не му трябваше метеоролог, за да разбере, че наближава буря. Започваше да вали и падаше мъгла. В другия край на залата Килгър вече стоеше пред един компютър. Стенният екран просветна и се появи карта. Върху нея с контурни линии беше очертана столицата на Хийт. Картата помръдна и в центъра й се появи Колдиез.

Стен се приближи и я огледа внимателно. Контурните линии се събираха плътно една до друга около Колдиез и Стен чак изпита болка в мускулите на краката, като си припомни колко пъти беше пъшкал нагоре по стръмната калдъръмена уличка като затворник. О-хо!

— Обърни изображението и приближи — нареди той.

Картата се раздвижи и Стен се вторачи в странична проекция на Колдиез, която показваше контурите на разрушената катедрала на върха на възвишението.

— Алекс — попита той високо той, — имаш ли някакви сведения с какви части разполага Вихман?

— Не, шефе. Но бас ловя, че не са най-добрите таанци.

Вероятно не, помисли си Стен.

— Завърти пак.

Стен отново се вторачи „от птичи поглед“ в Колдиез.

Хрумна му някаква идейка. Но имаше нужда от едно нещо.

Попита Килгър и той отвърна:

— Точно туй го ня’ам, но имам малко ерзац.

— И никой не го е задигнал?

— Ми да. Никой таанец не е припарил до тях.

— И имаш две движещи се гравшейни?

— Имам.

И Килгър изфуча през вратата.

А Стен, който възнамеряваше да прекара последните дни от войната, свил се в ъгъла на мрежата си като затлъстял паяк, грабна очакващото го бойно снаряжение от стената и го нахлузи.

Погледна Сен Клер в дъното на стаята. Тя тръсна глава — не можеше да повярва, — а той сви рамене и изскочи навън.

Килгър, вече в пълно бойно снаряжение, го чакаше, седнал зад контролното табло на гравшейната. В един товарен плъзгач зад нея седяха двама от агентите на Четуинд. Двете шейни бяха очукани и потрошени от сраженията, но все още можеха да се плъзгат. Стен се качи и Алекс отлепи.

— Откъде знаеш, че още е там?

— Помниш ли — отговори Алекс — оня четрикракия, дет’ го забелязахме, когат’ ни докараха на Хийт?

Стен се замисли… и си спомни четирикраката твар, която яздеше таанският офицер.

— Коня?

— Позна, момче. Обаче питал ли си се к’во става с конете, когато умрат?

Стен не се беше питал.

— Карат ги в един цех за лой, страшно вони. Туй ще ни е смазката.

 

 

Килгър не разполагаше с бойния ред на нападателната част на Вихман, но предположението му беше точно.

Разузнавателните тракове бяха наскоро сформирана резервна част, състояща се от осакатени в сраженията войници; частта с гравшейните беше сформирана от курсанти в една военна таанска школа, а пехотата беше скалъпена набързо от накуцващи ранени от центровете за резервни части и от лагерите за запасни.

Тежките тракове бяха произведени току-що и предназначени за директно изпращане на предни линии, за да се включат в сраженията. Бяха толкова нови, че все още дори не бяха покрити с камуфлажен аноден филм. Екипажите им се състояха от цивилни — надзорници и контрольори, заставени да минат под командването на Вихман. Един-единствен инспектор се беше противопоставил и Х’нрих, шефът по сигурността на Вихман, моментално го разстреля. Останалите изпълняваха, каквото им се нареди. Тъкмо те нападаха Колдиез.

Първият танк подпомогна плана на Стен.

След като първата наблюдателна кула рухна, танкът затрака нагоре по павираната уличка с щръкнало в търсене на нова мишена дуло. Визьорът на мерача се плъзна към втората наблюдателна кула от отсрещната страна на портала на Колдиез. Не се забелязваше никакво движение. Мерачът потърси нова мишена.

Картечницата върху втората наблюдателна кула се завъртя едва забележимо. Приведен в седалката на мерача, мършавият старец се извърна към не по-малко изтощения си колега, който беше коленичил от едната му страна.

— Заредена ли е?

— Би трябвало. Знаеш ли как да стреляш?

— Проклет да съм, ако знам.

— Знаеш, че тази детска играчка няма да продупчи оная ламарина долу, нали?

— Млъквай. Предпочитам да си живея спокойно.

Бившият военнопленник, който зареждаше картечницата, щеше да е прав — при нормални обстоятелства. Картечната стрелба щеше да ръсне бронята на тежкия танк като дъждовни капки. Но конструкторите на танка не допускаха, че някакъв некадърен водач може да е дотолкова малоумен, че да го изкатери върху купчина камъни и по този начин да изложи на показ търбуха му и абсолютно уязвимия спасителен люк.

Подплашеният цивилен зад контролното табло на танка беше точно толкова малоумен.

А и имперският артилерист на картечницата беше отличен стрелец.

Картечният огън откърти люка от пантите… проникна в кабината на екипажа… и рикошира. Тежката броня беше добра защита и отвън, и отвътре.

Двама оцеляха, но все пак бяха улучени от стрелците, докато изпълзяваха през задния спасителен люк.

— Не беше лошо — каза доволно зареждачът.

— Никак даже — съгласи се стрелецът.

Десет секунди по-късно от танка блъвнаха черни пушеци, после лумнаха пламъци.

Лесният начин за превземането на Колдиез беше отрязан.

Вирунга се запита как ли ще постъпи сега неговият все още неизвестен нападател.

Вероятно пехотинска атака.

 

 

Тъкмо това си помисли и Вихман. Но неговата набързо скърпена нападателна част все още се организираше и повечето импровизирани взводове не бяха заели позиции на стартова линия, когато свирките писнаха пронизително.

Приблизително една рота мърморковци пое нагоре по хълма. Веднага бяха изпозастреляни, а останалите потърсиха прикритие. Втора вълна не последва. Вместо това почнаха да издигат барикади по улиците и стрелкови позиции в жилищата.

Великолепно, помисли си Вирунга. Нямаме никакво намерение да контраатакуваме, а ако решат да правят обсада, вероятно ще издържим до пристигането на имперските сили.

Вероятно. И той се зае да подготви онова, което се опитваше да убеди сам себе си, че е неговата артилерия.

 

 

На здрачаване Стен и Алекс се бяха притаили на покрива на една от сградите.

По-голямата гравшейна беше скрита сред разрушенията под тях. Товарът й вонеше непоносимо, точно както беше обещал Килгър.

Стен долови възможност да създаде известен хаос.

Кадетите в гравшейните очевидно се опитваха да атакуват Колдиез, сякаш бяха скити, нападащи римски легиони. Шейните им се плъзгаха напред-назад и нагоре-надолу, а стрелците изстрелваха от време на време по някой и друг залп. Точни попадения. Почти всеки път улучваха Колдиез.

Стен изчака да мръкне и включи светлинния мерник на снайпера. Беше доста гадно оръжие, което изстрелваше миниатюрни защитени залпове, които при попадение отваряха в гърдите дупка, голяма колкото да се напъха цяла шейна. Но за разлика от тъканния уилигън, тежкият снайпер имаше модифициран линеарен ускорител за изтласкване на изстрела. Устройството не само осигуряваше точност на стрелбата, но и позволяваше мишената да бъде достигната, ако се скрие зад някоя стена. След произвеждане на изстрела ускорителят му придаваше въртеливо движение в подходящия момент и по този начин той завиваше в необходимата посока зад някой ъгъл.

Стен не се нуждаеше чак от това.

Насочи кръстачката на мерника към пилота на една от гравшейните и го смъкна от седлото. Стрелецът скочи към контролното табло, но също умря.

След броени секунди пет гравшейни кръжаха безцелно из покритите с разрушения улици под Колдиез.

Това щеше да причини необходимия хаос.

Двамата с Килгър се спуснаха по разнебитеното стълбище, покатериха се в гравшейната и бавно се понесоха напред. Придвижването им като че ли остана незабелязано — поне нито един от снарядите, които изтрещяваха около тях, не изглеждаше директно насочен.

Стигнаха до все още тлеещия танк и Килгър го обиколи с грава. Зави и посочи надолу.

„Тук ли?“

Стен отвърна също с жест:

„Десет метра по-нататък“.

Килгър спусна шейната.

И едва не се утрепаха.

Напук на крясъците и протестите на Вирунга, че е загубил бойния си компютър и петдесет процента от операторите на „Дрънкалник“, Соренсен сформира екип, който да действа от засада. Беше — поне доколкото му беше известно — единственият агент от „Богомолка“ зад стените на Колдиез. Но имаше военнопленници и от други наказателни части, които искаха да се реваншират. И те се измъкнаха от катедралата и тръгнаха към поразения трак.

Соренсен знаеше, че силите на Вихман трябва да преместят развалината, за да се придвижат. Тъй като си даваше сметка, че военните инженери напоследък са кът и не се срещат на всяка крачка, имаше намерение да ликвидира няколко специалисти по ремонтите.

Видя гравшейната да се спуска и запълзя към двамата таанци — мислеше си той, — които се измъкваха от нея. Не поглеждай, напомни си. Помощниците му го прикриваха. Соренсен приготви дългия церемониален нож, който носеше винаги. Първо щеше да се справи с по-едрия, След това…

На хоризонта блесна светкавица и всички застинаха като храсталаци. Отново се възцари мрак и двете цели на Соренсен отново оживяха. Ръцете на по-дребния посегнаха на една страна и се събраха, сякаш държеше пакет. Жестикулационен език, досети се Соренсен. Нима таанците го бяха задигнали от имперците? Реши да направи проверка и тихичко подсвирна — почти изсъскване.

Двамата мъже приклекнаха и вдигнаха оръжията си. Но не стреляха.

— Самоличност — прошепна Соренсен.

Стен долови, че шепотът не е на таански. Дебнещите в засада се бяха измъкнали от Колдиез.

— Имперци.

— Крачка напред.

Килгър пристъпи тромаво към него.

Соренсен почти беше загубил нощното си зрение — причина за това беше бедната на витамини храна, която им даваха таанците. Въпреки допълнителните дажби от складовете, които бяха открили, продължаваше да вижда Алекс като смътно петно — но той го позна.

— Ти ли си бе, Соренсен?

Това беше достатъчно.

Соренсен махна на екипа си да се приближи и запита с ръка:

„Нужда от помощ?“

Стен кимна утвърдително и посочи. Двама да охраняват. Останалите — да започнат да изливат.

След това повдигна леко предната част на гравшейната и полутечният товар се изсипа. Докато го разплискваше върху калдъръма, се запита дали не са лайна. Килгър задължително завършваше писмата си с някаква глупава фраза за нечии вонящи лайна. А умрелите коне наистина воняха. Килгър беше абсолютно прав — никой не беше плячкосал цеховете и суровината от цистерните би трябвало да свърши чудесна работа.

След като приключиха, се прегрупираха. Стен възнамеряваше да проникне отново в Колдиез през все още неразконспирирания тунел. Но Соренсен очевидно имаше по-добра идея.

Стен запрати гравшейната с пълна скорост надолу по улицата. Тя заподскача — блъскаше се в сградите и привличаше вниманието на всички. А Стен, Соренсен и останалите тръгнаха обратно към Колдиез. Стен отмени акцията на Соренсен — никой нямаше намерение да поправя строшения трак. Хората на Вихман бяха по-големи специалисти по грубата сила, а и бяха много по-добре въоръжени.

Стен се промъкна през открехнатата главна порта — надяваше се водоснабдяването на Колдиез да е наред. Целият вонеше. Вонеше на… умрял кон.

На много умрял кон.

 

 

Оказа се прав. Рано сутринта изтеглиха обгорелия трак от улицата през съседната сграда с друг танк. Ритуалният касапски нож на Соренсен нямаше да е от голяма полза.

Вихман атакува на зазоряване, както можеше да се очаква.

А Вирунга свали камуфлажната маскировка на артилерията си.

 

 

Не беше кой знае какво.

В мазетата имаше четири оръдия. Истински топове, а не някакви лазери-мазери: напъхваш снаряда и експлозива в задния край, дръпваш лоста и гръмва… може би. Вирунга предположи, че са били предназначени за церемониални цели, макар това да не обясняваше защо имат мерници; а дулата им бяха омотани за здравина с жица. Вирунга се дивеше на мерниците. Бяха съвсем примитивни. Не помнеше преди колко години беше виждал лазерно прицелно оръдие — и то в музей.

Работните екипи бяха изтикали оръдията върху назъбения парапет, бяха избили отвори за стрелба в стените и ги бяха замаскирали. Вирунга беше сигурен, че пневматиката на оръдията е абсолютно клеясала. Тъй като нямаше желание да разчита на късмета, ги закрепи към стената с въжета, болтове и метални халки, като се надяваше по този начин да предотврати сгромолясването им от парапета още при първия залп.

Издири и обучи артилеристи и нарече четирите си играчки „Батарея А“.

„Батарея Б“ се състоеше от осем многоцевни ракетни катапулта, които изстрелваха твърди глави, активирани с експлозив, който изваждаха от снарядите в складовете в мазетата и го пресоваха в контейнери. Поне експлозив имаше в излишък. Прицелването се извършваше чрез взиране с присвито око през V-образен мерник на върха на цевта, докато центрираш мишената приблизително, след което се скриваш където намериш, докато някой друг съединява електрическата верига за произвеждане на изстрел. Вирунга назначи екипи и разположи катапултите на други места по парапета.

„Батарея С“ беше още по-кошмарна.

След като прецени, че канализацията на замъка, изглежда, е предназначена да издържи за вечни времена, Вирунга разпореди да изрежат парчета от по метър и половина и да ги омотаят с жици. Това щяха да са минохвъргачки. Много, много големи минохвъргачки.

От всевъзможните цехове, където работеха, военнопленниците бяха задигали микрометри, малки контролни телескопи, жироскопи и всякакво друго оборудване, които натъкмиха за мерници на минохвъргачките.

Вирунга установи, че за по-голяма безопасност експлозивът може да се втечни и излее. Реши да използва за изстрелването на минохвъргачните залпове барут, излят в кръгли диференциали. Самите снаряди представляваха по-малки парчета от тръбопровода, пак омотани с жица с диаметър горе-долу колкото вътрешния отвор на минохвъргачните цеви. Набраздиха ги на ръка, за да се разхвърчават като шрапнели, но не много дълбоко, за да не се взривяват още при изстрелването.

Поне се надяваше да е така.

Добавиха към снарядите активиращ експлозив. Самоуки военнопленници химици смесиха внимателно натриева основа, алк и живак, за да направят кошмарно опасния живачен детонатор за взривяване на снаряда при удар.

Поне се надяваше да е така.

Вирунга разположи стрелковите гнезда на минохвъргачките из двора, като нареди да струпат около тях купчини камъни, в случай че врагът също разполага с минохвъргачки.

Миниатюрните комстанции, донесени в Хийт от Стен и вкарани контрабанда в Колдиез от Четуинд, бяха единствената модерна апаратура, с която разполагаше Вирунга. Те осъществяваха връзката между наблюдателите и батареите. Въпреки опасността — наблюдателите бяха разположени на всевъзможни места, от които се виждаха улиците около Колдиез — не липсваха доброволци.

Трийсет секунди след като първият танк изскочи на открито, Вирунга откри огън.

— Батарея А. Въоръжен обект на открито. Вземи на визуален прицел. Стрелба при индивидуален контрол.

Командирът на първото оръдие го насочи към един от разузнавателните тракове. Задържа дъх и дръпна ръчката за стрелба. Оръдието изтрещя и опъна кабелните ограничители. Командирът погледна към улиците под себе си. Снарядът улучи една стена на около пет метра от разузнавателния трак.

— Свали малко и врътни надясно — нареди командирът на мерача, който естествено нямаше никакво понятие от артилерия.

Третият снаряд прониза тънката броня на разузнавателния трак и екипажът изскочи навън.

Вирунга се ухили самодоволно.

Другите три оръдия също стреляха и улучваха.

Отдолу трите тежки трака трополяха нагоре по улицата към катедралата. Едно от оръдията уцели един от тях, но снарядът отскочи от бронята му.

Стен надникна иззад един от зъберите на стената и изруга. Надяваше се оръдията на Вирунга да са достатъчно мощни, за да пробиват дупки в тежките тракове. Сега единственото, което би могло да ги спре, бяха вмирисаните му коне.

Танкът тракаше бавно нагоре по калдъръма към Колдиез и прикриваше настъпващата зад него пехота. Най-накрая веригите му нагазиха в гадостта и забуксуваха безпомощно. Огромният танк се плъзна на една страна, понесе се надолу по стръмнината и се блъсна в развалините.

И в този момент късметът споходи защитниците на Колдиез.

Не че наблюдаващият за Батарея С старши сержант Изби или минохвъргачният екип изобщо се бяха надявали на късмет. Въпреки че беше продоволствен специалист, Изби имаше пехотинска подготовка, която включваше и артилерийско/минохвъргачно наблюдение. Помнеше отлично уроците.

— Чапли две — предаде той. — Тук Наблюдател шест. Азимут 5250 — 30. Разстояние 3200. Танкове и пехота на открито. Ще коригирам.

Мерникът на минохвъргачката беше нагласен и две мускулести дами, ВИП заложнички, нагласиха детонаторите в минохвъргачния снаряд, натъпкаха го където трябва, изтичаха встрани и приклекнаха.

Минохвъргачката избумтя. Стен проследи как лъкатушещият отломък от тръбопровода се издига високо в небето, завива и се спуска надолу. Първият снаряд удари блокиралия трак право в двигателя и експлодира. Танкът също се взриви и люковете му се разлетяха — поразяваха пехотинците наоколо като шрапнели.

И на това място настъплението беше блокирано.

Естествено Изби и минохвъргачният екип бяха убедени, че първото точно попадение доказва майсторлъка им. И се възгордяха. По-късно предпочитаха да не си припомнят, че през останалата част от деня нямаха нито едно точно попадение.

И в този момент пехотата атакува.

Настъпваха предпазливо, като използваха прикритието на постройките и развалините. Но рано или късно трябваше да излязат на открито.

Стен методично изтрепваше един по един пехотинците от цяла една рота, които си мислеха, че са в безопасност, и се спотайваха зад една солидна канара. И други точни стрелци, вече свикнали с личното си оръжие, ги изтребваха методично.

Но засега защитниците на Колдиез все още губеха.

Войските на Вихман постепенно стягаха обръча около Колдиез. Просто бяха прекалено много.

Единственото оцеляло на върха на втората наблюдателна кула картечно гнездо беше улучено с три точни попадения от друг тежък танк, който обстрелваше иззад останките на другарчето си. Таанските снайперисти също стреляха — от покривите на сградите.

Недалеч от Стен една военнопленничка притича между два зъбера и в следващия момент рухна на колене — вече с отнесена от изстрелите глава.

— Тия гвардейчета няма ли да земат да поотдъхнат малко? — подметна Алекс.

Стен отчаяно се надяваше това да се случи.

 

 

Главен сержант Риналди Ернандес неведнъж се беше питал какво ще се случи, ако оцелее достатъчно дълго в затвора, за да грабне оръжие в ръце. Дали ще може да убива, за да отмъсти отговорните за смъртта на неговия внук?

Оказа се, че може.

Ернандес беше докопал някаква огромна пушка, дълга почти колкото него, която изстрелваше единични снаряди с размера на пурата му, която ужасно му липсваше. Беше някакво древно оръжие, снабдено с оптически мерник, истинска музейна рядкост.

Но много ефикасна антика.

Ернандес засече мишената с мерника — някакъв таанец в седалката на една гравшейна. Пое дълбоко въздух. След това изпусна половината и задържа дъх. Освободи с пръст предпазителя и премести пръста върху спусъка. Натисна го и прикладът се стовари върху рамото му.

Когато видя вехторията му, Килгър я кръсти „динозавърски трепач“.

— Тъй като би могъл да убиеш динозавър — уточни Стен.

— Аха, кат’ нищо ще утрепе и динозавър.

Не беше лъжа. Пушката риташе яко. Ернандес беше почти сигурен, че дори да не е счупила рамото му, поне го е навехнала.

Но положението на целта беше много по-тежко.

Стрелецът в гравшейната успя само да забележи, че липсва тазът му, преди да издъхне.

Ернандес драсна поредната черта на близкия камък. Ставаха двайсет и седем.

Потърси следващата цел.

По склона под него един таански сержант забеляза помръдването, прицели се и натисна спусъка.

Автоматичният откос разкъса корема на Ернандес.

Касапницата продължаваше.

 

 

Вирунга инстинктивно приклекна при взрива. Стените заподмятаха ехото му из двора сякаш до безкрайност.

Придружено от писъци.

Първото оръдие се пръсна. Парчетата метал покосиха и осакатиха намиращите се наоколо трийсет и един души. Санитарите се спуснаха да помагат.

Вирунга запази хладнокръвие. Знаеше обаче, че и останалите три оръдия ще бъдат поразени едно след друго. Колдиез, даде си сметка той, в най-добрия случай можеше да издържи още един ден.

Същата нощ силите на Вихман минираха стената.

 

 

Вихман раздаваше точни заповеди. Макар да му липсваше боен опит, се ориентираше бързо.

Бих могъл да служа по-добре, мислеше той с огорчение.

Би трябвало да напусна поста си и да стана боен командир още при избухването на войната. Може би…

Но не беше чак толкова голям егоист, за да си помисли, че би могъл да промени нещата.

Но и това, което правеше сега, щеше да е достатъчно: окончателно възмездие за предателите и окончателен удар срещу имперците. Колдиез трябваше да лумне както от пламъците, така и от шестте преносими прожектора, които беше помъкнал един от адютантите му. Картечниците на разузнавателните тракове щяха да помитат стените и всеки имперски затворник, дръзнал да си покаже главата, щеше да бъде покосен.

Планът му проработи.

Доволен, че е успял да укроти стрелбата от катедралата, той изпрати войници с експлозиви. В основата на стената бяха разположени десет тона мощни взривни устройства. Следващото нападение, което щеше да започне час преди зазоряване, със сигурност щеше да е успешно.

За свое нещастие лорд Вихман не доживя да разбере дали тактиката му е била успешна.

 

 

Като по-старши от Соренсен, Стен пое командването на диверсионната група. Вирунга имаше право — не можеха да си позволят да го изгубят. Не и в момента, когато оръдията му стреляха по изчисления, възможни единствено благодарение на мозъка на Соренсен, който функционираше като боен компютър.

Но заповедта не важеше за Стен.

След мръкване двамата с Алекс тръгнаха да си търсят белята. Минаха с лекота през таанския периметър чрез проверените „богомолски“ трикове, после се разделиха и тръгнаха да търсят квалифицирани кадри.

Стен носеше един миниуилигън с единичен пълнител. Не му се искаше да мисли как ще се измъкне, ако го сгащят. Беше екипиран с четири взривни устройства, две гранати и дълъг крив нож, каквито използваха гурките.

Първо трябваше да задейства взривните устройства. Нагласи часовниците на различно време и почна: първото сложи върху люка на един разузнавателен трак, второто остави в компанията на четири паркирани една до друга гравшейни, третото върху генератора на един от прожекторите и последното — под нещо, което му заприлича на комремарке.

От ремаркето се проточваха кабели към някаква добре охранявана сграда. На Стен това му се стори любопитно. Вмъкна се в съседната сграда, намери дълга метална стълба, прехвърли я върху покрива на охраняваната сграда и бързо се прехвърли. Спусна се по някакво вито стълбище — пристъпваше безшумно, долепен до стената.

Шибана тъмнина, мина му през ума. Но след миг забеляза смътната светлина иззад завесата на една врата на втория етаж. И в същия момент видя огромното туловище до нея.

Х’нрих вероятно беше отличен телохранител срещу обикновени гости.

Стен не беше обикновен гостенин.

Х’нрих зърна проблесналото в сумрака острие. И само него.

Стен измъкна ножа от шията му — беше изчислил силата на удара, така че не се наложи да бере ядове с търкулнала се в коридора глава, — сграбчи отпуснатото тяло и полека го пусна на пода. Прибра ножа, избърса избилата по лицето му лепкава пот и пое дълбоко въздух.

Проблемът беше не какво предстои да се случи, а какво ще се случи след това. И най-вече дали щеше да успее да се измъкне, преди да е настъпила суматохата.

Защо не.

Извади двете гранати от колана си и завъртя циферблатите на десет секунди.

Хайде, момче. Не се шубелисвай.

Извади пистолета от кобура и отметна завесата.

В стаята имаше седем създания. Едно беше облечено в парадна униформа — беше лорд Вихман. Стен натисна спусъка и сноповете АМ2 се замятаха из помещението. Четири от тях разкъсаха Вихман на парчета. С другата си ръка Стен метна гранатите към командния пулт и побягна.

Разнесоха се викове и крясъци, отвън някой започна да стреля.

Стен хукна нагоре по стълбището, едва не се строполи в някаква зейнала асансьорна шахта и стигна до покрива. Погледна към отсрещния — преценяваше с очи, че може да го достигне със скок, но с мозъка си, че не е никакъв Килгър… и в следващия миг скочи.

Скочи на повече от метър от стрехата. Май започваш да ставаш страхливец, мина му през ума.

После потъна в нощния мрак. Връщаше се в Колдиез.

 

 

Върна се, за да дочака катастрофата.

Щом видя ослепителните лъчи на прожекторите да ближат стените на Колдиез, разбра, че няма да може да се върне по пътя, по който се беше измъкнал, и за пореден път мина през тунела.

Вирунга го осведоми за ситуацията. Бяха забелязали разполагането на експлозивите. След оттеглянето на таанците четирима храбри мъже и жени опитали да ги обезвредят — и и четиримата бяха загинали.

Не, помисли си Стен, без да го сподели, че биха свършили кой знае каква работа. Предполагаше, че експлозивите са не само настроени поотделно, но са и капани за неуки. Романтичните времена, когато детонаторът се настройваше само на секунди преди взрива, бяха отминали преди векове.

— Заповядах — обясни Вирунга — всички да се изтеглят от стената. Ако Колдиез не се сгромоляса върху главите ни… ще възстановим стрелковите позиции след взривовете. — И запита с надеждата да получи отговор: — По-добри предложения?

Стен нямаше. Килгър, който се върна след около час, също.

Огледаха се за място, където да се скрият.

 

 

Вихман може и да беше мъртъв, но бойците му продължиха сражението.

Взривовете изтрещяха — по разписание.

Взривната вълна събори цели пет реда вече порутени сгради. Земята се разтресе и имперските гвардейци, чиито позиции бяха на разстояние два километра, се проснаха на земята, убедени, че някой е пуснал ядрена бомба. Въпреки неспирния дъжд облакът от взрива се издигна на повече от три километра.

Цялата предна стена на кръстообразната катедрала рухна и се плъзна по склона.

Все пак загинаха само шестима военнопленници. Колдиез наистина беше построен така, че да устои на почти всичко.

Таанците започнаха атаката, която би трябвало да е победна… и се изправиха пред непреодолими проблеми.

Рухналата стена се оказа идеален капан за танковете — много по-превъзходен дори от мазнината на Стен. Даже най-тежките машини не можеха да си проправят път през огромните каменни блокове.

Единствено гравшейните бяха в състояние да окажат подкрепа на пехотата.

 

 

Донякъде изненадани, че все още са живи, имперските защитници се измъкнаха от дупките си и заеха стрелкови позиции.

Гравпилотите бяха покосени и шейните им — разрушени. Първата вълна на таанското нападение беше спряна.

Но втората вълна се придвижи на по-предни позиции и засили огнения вал.

Третата вълна проби и нови гравшейни влязоха в действие.

Затворниците се изтеглиха. Назад и надолу.

В подземията.

 

 

— Шибано готино местенце да мреш — възкликна Килгър и огледа мазето с кисела физиономия. — Е, поне няма да копаме гробчета.

Вирунга отведе последните заложници по-надолу в подземията, после закуцука обратно към Стен.

Стен набързо прегрупира оцелелите бойци в отделения по петима и ги разпредели по отбранителни позиции: стълбището, площадката и просторното сутеренно помещение, в което се намираше самият той. Барикадираха се с всичко, което би могло да издържи на картечен обстрел.

Не беше нужно да казва на никого, че трябва да се защитават до последния човек — нито един от имперските затворници не беше толкова глупав, за да допусне, че таанците може да вземат пленници.

Напрегнал яките си три-g мускули, Килгър вдигна един каменен олтар и го обърна така, че да служи за лично укрепление на двамата със Стен. После подреди пред себе си останалите му гранати и муниции.

Стен последва примера му.

— Ей, момко — подхвърли Килгър, — ако тия шибани таанци имат малко мозък, ще ни пуснат газ и с нас е свършено. Щото нямаше ник’ви филтърни маски, нали?

Така поне, помисли си Стен, по-малко ще боли.

— Или — не спираше Килгър — просто ще ни опечат живи. И мамчето няма да получи кокалите ми, та да ме жали. Пък съм и клаустрофоб.

Стен му се озъби — даваше си сметка, че опитът му да се усмихне не е кой знае колко успешен — и приклекна да чака смъртта си. За негова изненада очакването продължи сравнително дълго.

До слуха им достигна смътният пукот на престрелка над главите им. Стен се учуди. Дали таанците не бяха открили някакъв друг проход към тях? Пукотът неочаквано прерасна в глух тътен и замря, последван от отделни единични изстрели.

Стен погледна Килгър.

— А, не — рече Алекс. — Прекалено ще е лесно.

Все пак двамата прибраха гранатите и мунициите и се заизкачваха бавно към двора. Връхлетя ги огнена вълна и двамата се скриха зад ъгъла на стълбището.

— Майната им — изруга Алекс. — Прав бях. Прекалено лесно.

Стен зачака по стъпалата да се търкулне задължителната граната. Но вместо нея отгоре долетяха викове на развален таански.

— Предай се. Никакви оръжия. Ръцете на тила.

Стен и Алекс се ухилиха, после Стен изкрещя:

— Ние сме имперци!

— Един по един нагоре — долетя отговорът, все още подозрителен.

Стен свали бойното си оборудване и бавно, с ръце на тила, се изкачи по стъпалата, Видя горе двама раздърпани гвардейци със зачервени — не, направо червени очи. Разцелува ги и двамата.

В знак на любезност разцелува първо брадатия.

Бяха спасени.

 

 

Имперските сили бяха предприели мащабно нападение и бяха успели да пробият таанските линии.

Не бяха спрели, за да разширят периметъра, а бяха продължили напред с пълна скорост. След тях се плъзгаха гравшейните. Стрелците откриваха огън по всичко, което се движи, без да се главоболят да проверяват дали мишената е обезумял цивилен, или таански войник. Бяха ударили остатъците от силите на Вихман в гръб и ги бяха разпръснали.

Стен и Алекс стояха насред двора и слушаха генерала — с една звезда. Преливаше от гордост: и от себе си, и от бойците си.

И защо не, помисли си Стен, замаян от изтощение. След като спя непробудно поне половин година, ще го черпя една бира. Всъщност защо да не купя на всеки толкова, колкото може да излочи? Или всичко останало, което им се прииска, коригира се. Тъкмо се обръщаше към Килгър, за да му предложи да си потърсят местенце да се проснат по гръб… и в този момент прикладът на пушката на шотландеца го чукна по рамото.

 

 

Старши капитан Ло Прек се беше прицелил много старателно. Беше последвал нападателната вълна към Колдиез, без никой да го попита какъв дявол търси тук.

Намери си стрелкова позиция и зачака. Възможно беше Стен да е и вътре, и вън. Но беше сигурен, че ще дочака шанса си.

Не обърна никакво внимание нито на гибелта на бойците на Вихман, нито на победата на имперците. Това нямаше нищо общо с неговата лична война.

И в този момент беше възнаграден — зърна далеч долу мъжа, убил брат му.

Щом мерникът му засече Стен, сърцето му се разхлопа и той се прицели; знаеше, че разполага с възможността да стреля само веднъж.

 

 

Стен и гвардейският генерал се проснаха на земята, докато Килгър изстрелваше оглушителен тракащ откос, който раздроби витража на катедралата над главите им.

Килгър свали пушката.

— Какво… — почна Стен.

Алекс посочи с дулото.

Някакво тяло се провеси от витража и увисна безжизнено.

— Шибано снайперистче — изсумтя Килгър.

Стен се изправи. Това беше краят. За него войната най-после беше свършила.

 

 

По-късно екип таански чистачи под разпореждането на имперски санитарни специалисти свали трупа на старши капитан Ло Прек, натовари го на една гравшейна и го откара извън града. Беше кремиран заедно с няколко хиляди други не по-малко анонимни трупове.

И войната приключи.