Джудит Макнот
Ад и рай (6)

6.

Бледа светлина изпълваше спалнята и Елизабет се размърда в леглото. Беше от хората, които без значение колко са спали, винаги трудно се събуждат — замаяни и дезориентирани. Робърт отваряше очи и скачаше от леглото, а тя се облягаше на възглавничките и обикновено повече от половин час с отсъстващ поглед се взираше пред себе си, докато се събуди напълно. Но пък Робърт в десет часа вечерта се прозяваше и беше готов за сън, докато Елизабет беше съвсем свежа и готова с часове да играе карти, билярд или да чете. По тази причина лондонският ритъм на живот през светския сезон й допадна идеално — спане поне до обяд, след това забавления до зазоряване. Предната вечер бе рядко изключение.

Главата й тежеше като олово върху възглавницата, едва държеше очите си отворени. На масичката до леглото й имаше поднос с любимата й закуска — горещ шоколад и препечени филийки с масло. Елизабет направи опит да се събуди с привичните сутрешни ритуали. Повдигна се в леглото и седна, подпряна на възглавничките, после се загледа в ръката си, сякаш искаше да я накара да се присегне и да поднесе към устата й горещия живителен шоколад.

Но тази сутрин събуждането й бе особено тежко. В главата й пулсираше тъпа болка и я изпълваше някакво неосъзнато, тревожно чувство. Все още на границата между съня и реалността, тя махна от чайника дебелата покривка, която пазеше шоколада горещ, наля си в чашата и тогава си спомни, а сърцето й се сви. Днес един тъмнокос мъж щеше да я чака в горската хижа. Щеше да я чака само час, после щеше да си отиде, защото Елизабет нямаше да отиде. Не можеше да отиде. В никакъв случай не можеше да отиде!

Взе чинийката с чашата и я поднесе към устните си. И този момент Бърта влетя в стаята разтревожена, но веднага се усмихна с облекчение.

— О, хубаво, хубаво! Вече се притеснявах, че сте се разболели.

— Защо? — попита Елизабет и отпи от шоколада, който беше съвсем студен.

— Защото не можах…

— Колко е часът? — възкликна момичето.

— Почти единайсет.

— Единайсет! Нали ти казах да ме събудиш в осем. Как можа да ме оставиш да се успя! — ахна тя и отчаяно потърси някакво разрешение. Ако се облече набързо, ще може да догони компанията. Или…

— Опитах се — обясняваше камериерката, разстроена а нехарактерната грубост на Елизабет, — но вие не искахте да се събудите.

— Аз никога не искам да се събуждам, Бърта, и ти много добре го знаеш!

— Но тази сутрин беше много по-зле от обикновено. Казахте, че ви боли главата.

— Винаги казвам такива неща. Не зная какво говоря, когато съм в полусънно състояние. Готова съм да кажа какво ли не, за да изкопча няколко минутки сън повече. Знаеш го от години и въпреки това си успявала да ме събудиш.

— Но казахте — с много нещастен вид продължи да се оправдава жената, — че след като толкова много е валяло през нощта, няма да има екскурзия и не се налага изобщо да ставате.

— За бога, Бърта — извика Елизабет, като отметна завивките и стана енергично, което никога не й се бе случвало веднага след събуждане. — Казвала съм ти, че умирам от дифтерит, за да те разкарам, но без всякакъв резултат.

— Е, добре — рече Бърта и позвъни да приготвят банята, — когато ми ги разправяхте тези, лицето ви не беше бледо и горещо на пипане. И как ли щяхте да станете толкоз рано, като си легнахте в един и половина след полунощ.

Девойката се почувства гузна и отново се излегна.

— Не си виновна ти, че спя като мечок през зимата. Между другото, ако не са тръгнали за селото, няма ни какво значение дали съм се успала. — Тя се опитваше да се примири с факта, че ще прекара деня под един покрив с мъж, който само отдалеч, в стая, препълнена гости, можеше да я поглежда, от което всеки път сърце то й се вълнуваше, когато Бърта каза:

— Тръгнали са за селото. През нощта е имало повече гръмотевици, отколкото дъжд.

Елизабет затвори очи и въздъхна дълбоко. Часът бе единайсет, което означаваше, че Иън вече я очаква горската хижа.

— Добре тогава, ще ги настигна в селото. Няма за къде да бързам — твърдо реши тя, когато Бърта отвори вратата на слугините, които носеха ведра с гореща вода.

Минаваше обяд, когато Елизабет слезе по стълбите облечена с красив костюм за езда в прасковен цвят. Подходяща шапка с перо и ръкавици за езда до китки допълваха тоалета. От игралния салон се чуваха мъжки гласове, което означаваше, че не всички са отишли до селото. Елизабет се помая в коридора, тъй като й се искаше да надникне в салона, за да види дали Иън Торнтън се е върнал. Беше сигурна, че вече е тук, и тъй като не желаеше да го среща, тръгна в обратната посока и излезе през главния вход.

Застана пред конюшнята, докато слугата оседлае коня й, а през това време постепенно я обзе странно вълнение, тъй като не можеше да откъсне мислите си от образа на самотен мъж, очакващ в горска хижа жена, която нямаше да се появи.

— Ще потрайте ли конярчето да дойде с вас, милейди? — попита слугата. — Не сме толкоз много, пък гостите И а повечко и всички отидоха до селото да помагат, но скоро ще са връщат, ако желайте да изчакате. Ако пък не, пътят не е опасен, нищо няма да ви са случи. Нейно благородие все сама ходи до селото.

Онова, за което мечтаеше Елизабет, бе да препусне в галоп по селския път и да остави всичко зад себе си.

— Тръгвам сама — каза тя и му се усмихна приятелски, както се усмихваше на слугите в Хейвънхърст. — Когато и идвахме насам, минахме през селото. По главния път дотам има около пет километра, ако не се лъжа.

— Ъхъ — потвърди той. Една светкавица проряза мрачното небе и Елизабет обезпокоена погледна нагоре. Не й се оставаше тук, но не й харесваше и перспективата да бъде застигната от лятна буря.

— Съмнява ма, че ще завали до довечера — й каза главният коняр, когато видя, че тя се колебае. — Тъдява по туй време на годината все са гърми и святка. Тъй ли беше нощес, тъй беше, и ни капка дъжд не падна. И Елизабет не се нуждаеше от убеждаване.

 

 

Първата капка дъжд падна, когато бе изминала около километър и половина по пътя към селото.

— Прекрасно — каза тя на глас, дръпна поводите на коня и огледа небето. После го смушка и продължи да язди към селото. Но не изминаха и няколко минути, когато вятърът, който шепнеше в листата на дърветата, зафуча и изведнъж стана много студено. Започнаха да падат тежки капки дъжд, които бързо се превърнаха в порой. Не беше още съвсем мокра, когато забеляза пътечката, която се отделяше от главния път и водеше навътре в гората. Огледа се дали под дърветата не може да се подслони и смушка кобилата натам. Поне листата щяха да я заслонят.

Светкавици и гръмотевици зловещо разтърсваха небето и въпреки предвижданията на коняря бурята се разрази с пълна сила, но като типична лятна буря се усещаше, че скоро ще отмине. Кобилката също го усещаше и при всеки трясък потрепваше, но си беше кротка и покорна.

— Какво съкровище си ти — говореше й нежно Елизабет и я потупваше по якия хълбок, но всъщност си мислеше само за малката хижа, която сигурно се намираше в края на пътечката. Нерешително прехапа устни. Не можеше да прецени колко е часът. Сигурно минаваше един, така че Иън Торнтън отдавна трябваше да си е отишъл.

Размишлявайки, тя стигна до очевидното заключение, че е била прекалено суетна да си въобрази, че той е увлечен по нея. Снощи видя колко лесно му беше да флиртува с Шарис само час след като се целуваха в павилиона. Без съмнение за него е била само мимолетно забавление. Колко мелодраматична и глупава е, за да си въобрази, че самотен кръстосва стаята, без да сваля поглед от вратата! Та той е преди всичко комарджия и изкусен ухажор. Положително вече се бе върнал в къщата, за да си намери по-благоразположена компания, което едва ли щеше да го затрудни. И все пак, ако по някакво стечение на обстоятелствата той не си бе тръгнал, тя щеше да забележи коня му и тогава просто щеше да се обърне и да поеме към имението.

Съзря хижата след няколко минути. Разположена всред самата гора, къщичката изглеждаше като в приказките. Елизабет огледа местността, огъващите се дървета и надигащата се мъгла, но никъде не видя коня на Иън.

Сърцето й се разтуптя бурно с очакване и тревога, докато оглеждаше фасадата на малката, покрита със слама хижа, но скоро разбра, че няма причина да се вълнува, тъй като тук нямаше никого. „Ето колко дълбоко е било увлечението му към мен“ — мислеше си тя, отказвайки да си признае необичайната болка, която изпитваше.

Слезе от кобилата и я поведе към навеса зад къщата, където я завърза.

— Забелязала ли си колко непостоянни са жребците? — попита тя кобилата. — И колко глупаво се държат с тях женските? — допълни, чувствайки необяснима празнота. Също така осъзна колко нелогично постъпи. Нямаше намерение да идва тук, не искаше да го свари, а сега е едва се сдържаше да не закрещи от болка, че го няма.

Нетърпеливо развърза панделките на шапката си, свали я и я изтръска от водата, после бутна вратата, влезе и замръзна ужасена!

В другия край на малката стая, с гръб към нея бе застанал Иън Торнтън. Беше свел тъмнокосата си глава към веселите пламъци в огнището, ръцете си бе пъхнал и колана на бричовете си за езда, с ботушите си допираше решетката на огнището. Беше си съблякъл жакета и под тънката ленена риза прозираха мускулите му. Елизабет забеляза мъжествената красота на широките му рамене и тесния ханш.

Имаше нещо печално в позата му, както и фактът, че я беше чакал повече от два часа, което я накара да се разколебае, че не го е засягало дали тя ще дойде или не. Едва тогава видя масата. Забеляза колко е изящна: върху снежнобяла ленена покривка бяха подредени прибори от китайски порцелан в синьо и златно, очевидно взет от домакинството на Шарис. В средата на масата гореше свещ, имаше и бутилка вино, наполовина пълна, между подносите със студени ястия и сирене. Елизабет не бе подозирала, че мъж може да подреди маса за обяд. Жените правеха това. Жените и лакеите. Не и толкова привлекателен мъж, който караше женското сърце да полудява. Като че ли бе стояла няколко минути, а не секунди, преди той внезапно да се стегне, усетил присъствието й. Обърна се и изопнатото му лице се отпусна в кисела усмивка.

— Не сте особено точна.

— Нямах намерение да идвам — призна тя, като се мъчеше да изглежда уравновесена и да не се поддава на чара му. — Дъждът ме застигна на път към селото.

— Мокра сте.

— Да, мокра съм.

— Елате до огъня.

Но тя продължи да го гледа недоверчиво и той се приближи до нея. Елизабет стоеше като статуя, без да може да помръдне. Спомни си най-мрачните предупреждения на Лусинда за това колко е страшно да се озове насаме с мъж.

— Какво желаете? — попита тя с чувството, че не е пораснала достатъчно — толкова висок бе той.

— Вашия жакет.

— Не, предпочитам да не го събличам.

— Съблечете го — настоя спокойно той. — Мокър е.

— Не, не, тръгвам си! — отстъпи тя към отворената врата, като се вкопчи в жакета си.

— Елизабет — спокойно изрече Иън, — дадох ви думата си, че ако дойдете на срещата, няма да ви се случи нищо лошо.

Тя притвори очи и кимна.

— Да, зная. Също така зная, че не трябваше да съм тук. Всъщност трябва да тръгвам. Трябва ли, наистина ли трябва? — Отвори очи и го погледна умоляващо — прелъстената молеше за съвет прелъстителя.

— Като вземем предвид обстоятелствата, струва ми се, че не мен трябва да питате.

— Ще остана — каза тя след малко и видя как раменете му се отпуснаха.

Елизабет разкопча жакета си и му го подаде заедно с шапката и той ги закачи на един пирон до огнището.

— Застанете до огъня — нареди й и докато наливаше вино в двете чаши, от погледа му не убягна как тя покорно се подчини.

Косата й, непокрита от шапката, беше мокра и Елизабет с привичен жест махна гребените, които я придържаха. Без да осъзнава колко съблазнително е това движение, тя вдигна ръце, за да оправи косите си.

Погледна към Иън и видя, че той като омагьосан не сваля поглед от нея. Нещо в изражението му я накара да отпусне ръце, очарованието изчезна, но очите му — топли, нежни, тревожно проникновени, пробудиха у Елизабет силно вълнение и тя внезапно проумя какъв голям риск е поела, като е дошла тук. Изобщо не познаваше този мъж; запозна се с него само преди часове; а той вече я гледаше някак прекалено… интимно. И властно, като притежател. Той й подаде чашата и я покани да седне на излинялото канапе, което заемаше голяма част от мъничката стая.

— Ако сте се стоплили, седнете на канапето, чисто е.

Самото канапе, съвсем избеляло, също очевидно някога беше красяло господарската къща.

Елизабет седна далеч от него, колкото пространството разрешаваше, и кръстоса под надиплената пола крака, за да се топли. Иън й бе обещал да не нарушава спокойствието й, но сега й стана ясно, че това обещание даваше възможност за лични интерпретации.

— Ако реша да остана — започна тя плахо, — мисля, че трябва да спазваме всички правила на благоприличието.

— И например кои?

— Като начало бихте могли да не ме наричате с малкото ми име.

— Нелепо е да ви наричам госпожице Камерън, след като снощи се целувахме.

Точно сега бе моментът да му каже, че тя е лейди Камерън, но доста се смути от това негово напомняне и незабравимото и абсолютно забранено изживяване в прегръдките му, за да се тревожи за друго.

— Нямам предвид това — каза строго, — а че независимо какво се случи снощи, то не трябва да влияе на поведението ни днес. Днес ние трябва… трябва да се държим много по-благовъзпитано — продължи доста унило и нелогично, — за да изкупим вината си.

— И как така се случи? — попита той, а очите му заискряха от смях. — Някак си не мога да си представя, че ще разрешите поведението ви да се диктува от условности.

За комарджия без добър произход и семейна отговорност правилата на етикета и традиционните взаимоотношения навярно бяха крайно досадни, ето защо Елизабет реши, че на всяка цена трябва да го накара да приеме нейната гледна точка.

— О, грешите — взе да извърта тя. — Хората от рода Камерън са традиционалисти. Както разбрахте снощи, предпочитаме смъртта пред безчестието. Вярваме в Бога, в родината, в майчинството и краля и… и в правилата за добро поведение.

— Да, разбирам — каза той, като едва сдържаше смеха си. — Само моля да ми обясните — попита — защо една такава традиционалиста като вас извади меч срещу куп мъже в игралния салон, за да защити репутацията на един непознат?

— О, за това ли питате? — възкликна Елизабет. — Ами, как да кажа… беше проява на моето конвенционално понятие за справедливост. Освен това — продължи и при спомена за сцената предната вечер й пролича колко е засегната от случилото се — страшно се разгневих, когато проумях, че единствената причина, поради която никой не се опита да разубеди лорд Евърли да не ви убива, е само защото в социално положение не сте им равен, докато Евърли е.

— Социално равенство! — пошегува се той със своята невъзможна усмивка. — Какви необичайни идеи извират от една толкова конвенционална личност като вас!

Хвана натясно Елизабет и тя го разбра.

— Истината е — разтреперана изрече тя, — че до смърт съм изплашена, че съм тук.

— Да, виждам го — много сериозно отвърна той, — но аз съм последният човек на този свят, от когото трябва да се страхувате.

Думите и тонът му я смутиха, сърцето й отново лудо затуптя и Елизабет набързо глътна виното. Иън като че ли предусети колко е уплашена и с привидна небрежност смени темата:

— Замисляли ли сте се някога каква несправедливост е понесъл Галилей?

Тя поклати глава.

— Сигурно съм изглеждала много смешна снощи, когато споменах колко нелепо е било да го изправят пред Инквизицията. Подобни неща не е разрешено да се говорят, особено пред един джентълмен.

— За мен беше приятна изненада след скучните разговори.

— Наистина ли? — попита тя и потърси погледа му недоверчиво и с надежда, без да се усети, че той я отвлече от мъчителния за нея разговор.

— Да, наистина.

— Бих желала обществеността да си дава сметка за подобни неща.

Той се усмихна с разбиране.

— Колко дълго ви се наложи да криете, че сте умна?

— Четири седмици — подсмихна се тя. — Не можете да си представите колко е досадно да дърдорите баналности, когато изгаряте от желание да попитате хората какво са преживели, видели, какво знаят, а да не ви е разрешено. Ако са мъже, естествено няма да отговорят, дори да ги попитам.

— И как се измъкват? — продължи да се интересува той.

— Казват — нацупено отговори тя, — че тези неща са извън възможностите на женския ум или пък, че се страхуват да не наранят деликатната ми чувствителност.

— А какви бяха въпросите ви?

Тя се оживи, но в разказа й се усещаше и огорчение.

— Попитах сър Елстън Грийли, който току-що се бе завърнал от дълго пътешествие, дали е бил в колониите, и той потвърди. Но когато го помолих да опише как изглеждат местните жители, как живеят, той запелтечи и успя най-накрая да ми каже, че темата за „диваците“ не да пред дами и че щяла съм да получа припадък, ако и си позволи да спомене нещо подобно.

— Техният външен вид и начинът им на живот зависят от обичаите на племето, към което принадлежат — започна Иън да отговаря на въпросите й. — Някои от племената са „дивашки“ според нашите схващания, докато според техните съвсем не е така, а някои племена са миролюбиви според всички човешки критерии…

Неусетно минаха два часа — Елизабет питаше и очарована слушаше разказите му, а той нито веднъж не отказа да й отговори или пък да се отнесе с пренебрежение към коментарите й. Разговаряше с нея като с равностоен събеседник и като че ли му доставяше удоволствие, когато тя се опитваше да спори. Бяха обядвали и отново се настаниха на канапето. Елизабет знаеше, че е крайно време да си тръгне, но въпреки това никак не й се искаше техният откраднат следобед да свърши.

— Все си мисля — сподели тя, когато той задоволи любопитството й за жените в Индия, които на публично място ходели с покрити глави, — че е много несправедливо, дето съм се родила жена и никога няма да разбера какво е приключение, и никога няма да посетя поне някоя от онези чудни страни. Дори да тръгна да пътешествам, ще ми бъде разрешено да отида само някъде, където е цивилизовано като… като Лондон.

— В привилегированото общество наистина всичко се решава според пола — съгласи се той.

— Въпреки че ние също имаме своя дълг — свенливо изрече тя. — И се твърди, че трябва да сме дълбоко удовлетворени от това.

— И в какво се състои вашият… дълг? — попита той, като влезе в тона й с характерната си ленива блестяща усмивка.

— Не е голяма философия. Основен дълг на една жена е да бъде съпруга, която по всякакъв начин да представлява безценна придобивка за своя съпруг. А дългът на мъжа е да прави каквото му се прииска и когато му се прииска, да е готов да защитава родината си, което по-скоро няма да му се наложи, докато е жив. Мъжете — осветли го — печелят чест и слава, като се жертват на бойното поле, а жените — като принасят себе си в жертва на брачния олтар.

Той се засмя и това й достави огромна радост.

— И което е доказателство, че нашата саможертва е неизмеримо по-голяма.

— Защо? — попита той през смях.

— Съвършено очевидно е — битките траят само няколко дни от седмицата, в най-лошия случай няколко месеца, докато бракът трае цял живот. А това пък ме навежда на една друга мисъл — продължи весело и без притеснение да говори.

— И каква е тази мисъл? — подкани я Иън усмихнат, без да откъсва поглед от нея.

— Според вас защо тогава ни наричат слаб пол? — очите им се срещнаха и тогава Елизабет осъзна колко скандални може би са за него някои нейни разсъждения. — Обикновено не се самозабравям — каза обезсърчено. Сигурно си мислите, че съм ужасно невъзпитана.

— Мисля — меко отвърна той, — че сте великолепна. — Дъхът й секна от искреността в дълбокия му глас. Наши се да каже нещо, което да върне непринудеността на приятелския им разговор, но успя само да въздъхне. — Освен това — продължи той тихо — мисля, че го съзнавате.

Това не беше повърхностно ласкателство на лондонските празноглавци и тя се изплаши. Плашеха я и тези златисти очи. После си каза, че е обърнала ненужно внимание на един комплимент.

— Струва ми се — опита се да отговори безгрижно, — че другаде трябва да потърсите женско великолепие.

— Защо говорите така?

Момичето вдигна рамене.

— Например снощи по време на вечерята. — Той озадачено я погледна, като че ли говореше на чужд език.

— Нима забравихте лейди Шарис Дюмон, нашата домакиня, онази прелестна брюнетка, за която се бяхте залепили.

Учудването му се превърна в шеговита гримаса:

— Ревност ли?

Елизабет вирна изящната си брадичка и поклати глава.

— А вие не изпитвате ли ревност към лорд Хауард?

Изпита известно задоволство, когато шеговитото му изражение изчезна.

— Онзи, който като че ли не може да разговаря с вас, ако не ви докосва ръката — поинтересува се с копринено мек глас. — Този ли беше лорд Хауард? Ако трябва да си призная честно, любов моя, през по-голямата част от вечерта се чудех на коя страна да сплескам носа му — към лявото или към дясното ухо.

Елизабет неволно се засмя.

— В случая нямам никаква вина — смееше се тя. — Между другото, след като не пожелахте да се дуелирате с лорд Евърли за това, че ви нарече измамник, едва ли бихте наранили нещастния лорд Хауард само защото е докосвал ръката ми.

— Не бих могъл ли? — попита с кадифен глас той.

— Става въпрос за два съвсем различни въпроса.

Не за пръв път Елизабет недоумяваше какво има предвид Иън Торнтън. Внезапно усети отново присъствието му като смътна заплаха; щом престанеше да играе ролята на галантен ухажор, се превръщаше в мрачен, тайнствен непознат.

— Сигурно минава три часът. Наистина трябва да тръгвам. — Тя се изправи и се зае да оправя блузката си. — Благодаря за чудесния следобед. Не, зная защо останах, не беше редно, но съм доволна, че… — Замълча и я обзе паника, когато и той се изправи.

— Наистина ли? — попита я нежно.

— Наистина какво?

— Знаете ли защо сте още тук с мен?

— Аз дори не зная кой сте! — повиши глас тя. — Зная къде сте пътували, но не зная нищо за семейството ви, за близките ви. Зная, че залагате огромни суми на карти, което не одобрявам…

— Аз също залагам огромни суми в кораби и товари. Това дали ще ме издигне във вашите очи?

— Освен това зная — продължи отчаяно тя, когато забеляза как погледът му стана топъл и чувствен, — с абсолютна сигурност зная, че ме карате да се чувствам много неудобно, когато ме гледате както сега.

— Елизабет — изрече той нежно, но решително — тук сте, защото сме влюбени.

— Каквооо? — възмути се тя.

— И след като се налага да знаете кой съм, отговорът много прост. — Иън едва я докосна по пребледнялата страна, после обхвана с длани главата й и много внимателно обясни: — Аз съм този, за когото ще се омъжите.

— О, Господи!

— Струва ми се, че е много късно за молитви — пресипнало я прекъсна той.

— Вие… вие трябва да сте полудели — прошепна с треперещ глас.

— Точно същото си мисля и аз — прошепна той, притисна устни към челото й и я привлече към себе си. Прегърна я леко, за да не я изплаши.

— Не беше в плановете ми, госпожице Камерън.

— О, моля ви — безпомощно изрече момичето. — Не е дръжте така с мен. Нищо не разбирам. Не зная какво желаете.

— Желая теб. — Той повдигна брадичката й, за да го погледне Елизабет и да разбере колко е сериозен. После тихо добави: — А ти желаеш мен.

Трепет разтърси тялото на Елизабет, когато устните му се доближиха към нейните и тя отчаяно затърси претекст да избегне онова, което със сърцето си знаеше, че неизбежно, и за което той я увещаваше.

— За благородната английска дама — разтреперана цитира тя наставленията на Лусинда — най-силното чувство е привързаността. Ние не се влюбваме.

Горещите му устни покриха нейните.

— Аз съм шотландец — прошепна. — Ние се влюбваме.

— Шотландец! — ахна тя, щом успя да поеме дъх. Той се засмя на спонтанния й ужас.

— Казах „шотландец“, а не разбойник.

Шотландец и отгоре на всичко комарджия! Хейвънхърст щеше да бъде разпродаден на търг, прислугата — уволнена, светът, който обичаше, щеше да се разпадне.

— Не мога, аз не мога да се омъжа за вас.

— Да, Елизабет — шептеше той, а устните му оставяха гореща диря по шията й, — можеш.

Целуваше ухото й, после докосна с език всяка извивка и гънка, докато напрежението у Елизабет не се взриви. Той веднага прие тръпнещия й отговор, подкрепи я с още по-силна прегръдка, а езикът му проникна в ухото й. Обви с ръце тила й, покри го с чувствени милувки. Устните му се плъзнаха по шията към рамото. Парещият му дъх разпиля кичурчета от косата й, а шепотът му бе неизразимо нежен:

— Не се страхувай, Елизабет, ще престана веднага щом пожелаеш.

Пленена в прегръдките му, закриляна от обещанието му, прелъстена от устните и ласкавите му ръце, тя се притисна към него, спускайки се бавно в тъмната бездна на желанието, където той съвсем съзнателно тласна и двамата.

Бавно и силно зацелува бузата й и когато докосна ъгълчето на устните й, Елизабет инстинктивно се изви към него. Този сладостен жест изтръгна тихо стенание от него, после Иън се засмя, а устните му се впиха жадно в нейните с разпален копнеж.

Той внезапно бурно я повдигна и я положи на диван като продължаваше страстно да впива устни в нейните Езикът му с нежна настойчивост се опитваше да ги разтвори и когато те се предадоха, той потъна в устата й галещ плам. Първичните усещания я разтърсиха, тялото й бе обхванато от конвулсии и Елизабет се предаде на разтърсващото великолепие на тази езическа целувка. Ръцете й се впиваха в гърба му, в мускулестите му рамене, устните й все по-несдържано го целуваха, като неволно изостряха жаждата му за още по-голяма близост.

Когато след цяла вечност той се откъсна от нея, дъхът им се сля в една тежка въздишка. С чувството, че е ощетена, Елизабет се изтръгна от градината на чувствени удоволствия, където я бе увлякъл той, и с усилие отвор очи, за да го погледне. Мургавото му лице, пламнало от страст, беше надвесено над нейното, кехлибарените му очи — замъглени. Нежно отмести едно кичурче златиста коса от страната й и се опита да й се усмихне, но също като нея бе замаян. Без да съзнава с какво усилие Иън сдържа страстта си, тя впи поглед в красиво изваяните му устни и видя как той безпомощно въздъхна.

— Недей — възпря я той с пресипнал, нежен глас, — гледай устните ми само ако ги желаеш отново.

Твърде наивна, за да знае как да скрива чувствата си, Елизабет вдигна зелените си очи към неговите с безкраен копнеж. Иън се отдаде на изкушението, като мило й обясни как да му показва какво желае:

— Сложи ръката си около врата ми — прошепна нежно.

Дългите й пръсти обвиха тила му, той притисна устни в нейните толкова силно, че й отне дъха. Тя го притисна с повече смелост и разтворените му устни отново диво я разтърсиха с неизразимата си еротика. Този път се осмели да погали устните му с език и когато усети как той бурно потръпна, по инстинкт разбра, че нещо е направила както трябва.

Той го усети по същия начин и рязко се отдръпна.

— Недей, Елизабет! — предупреди я.

В отговор тя се изви в ръцете му и още по-силно го прегърна. В гърдите си почувства как сърцето му бие до пръсване. Той започна да я целува с необуздана страст, езиците им се сплитаха и после се отдръпваха с подлудяваща възбуда в забранен ритъм, от който кръвта забуча в ушите на Елизабет. Ръката му се плъзна към гърдата й и я обгърна с интимност, от която тя подскочи потресена.

— Не — на пресекулки изрече той, — не още…

Зашеметена от силното желание в гласа му, Елизабет вгледа в лицето му. Въпреки протеста му през мъглата от чувственост Елизабет най-накрая проумя, че той държи на обещанието си и ще я остави, щом тя го пожелае. Не знаеше как да постъпи — да го възпре ли, или да го насърчи и се загледа в ръката му, застинала върху бялата й блуза, после го погледна в очите. В тях пулсираше плам и тя с тих стон го привлече към себе си. На Иън му беше необходим само малък жест за насърчение. Той загали гърдите й, без да откъсва очи от нейните. Видя как красивото й лице помръкна от смут, стана нежно от наслада. За Елизабет гърдите бяха част от тялото, нещо като краката — краката служеха за ходене, а гърдите — да изпълват корсажа. И през ум не й бе минавало, че те могат да бъдат извор на подобни усещания. Тя се отпусна неподвижно, докато той разкопчаваше блузката й. Но когато я разсъблече и впи палещия си поглед в разголените й гърди, тя с инстинктивна свенливост се опита да се прикрие. Той зацелува пръстите й един по един, за да я накара да забрави своята свенливост. Елизабет настръхна, отмести ръката си несъзнателно и устните му попаднаха право върху зърното на гърдата й и го засмукаха. Прониза я диво удоволствие, тя застена и зарови пръсти в косата му, а сърцето й обезумяло й нашепваше, че трябва да го спре.

Той зацелува и другата гърда и тялото й се изви като дъга, а ръцете й се впиха в тила му. Внезапно той се изправи, очите му ненаситно я поглъщаха и с измъчена въздишка каза:

— Елизабет трябва да спрем.

Вихрушката от усещания у Елизабет взе да се уталожва, отначало бавно, после внезапно погледът й се проясни. Страстта отстъпи пред страха и болезнения срам, когато се видя разсъблечена и отпусната в мъжки ръце, а плътта й изложена на погледа и допира му. Затвори очи и преглътна сълзите си. Опита се да се изправи.

— Остави ме да стана — прошепна, отвратена от себе си.

Кожата й настръхна, когато той я загърна и започна да закопчава блузката й. Тя се възползва от момента и скочи на крака.

Обърна се с гръб към него, с треперещи ръце се закопча и откачи жакета си от пирона до огнището. Не усети, че е зад нея, докато не сложи ръце върху раменете й, толкова тихо се бе приближил.

— Не се плаши от това, което се случи между нас. Имам възможност да те осигуря…

Обърканите чувства на Елизабет изригнаха в пристъп на гняв, който тя изпитваше преди всичко към себе си, но го изля върху него. Блъсна ръцете му и се обърна.

— Ще ме осигурите! — изкрещя тя. — И как ще ме оспорите? Някой бордей в Шотландия, където аз ще се погреба, докато вие се правите на английски джентълмен, за да ви приемат навсякъде, където се играе комар…

— Ако работите ми потръгнат, както очаквам — прекъсна я той с неестествено спокойствие, — за една година, най-много за две ще бъда най-богатият човек в Англия. Но дори и да се провалят очакванията ми, вие ще бъдете достатъчно добре осигурена.

Тя грабна шапката си и се отдръпна от него, тъй като се страхуваше и от своето, и от неговото влечение.

— Това е лудост. Истинска лудост.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Да, така е — промълви нежно той.

Елизабет с трясък отвори вратата. Но гласът му я спря, преди да е прекрачила прага:

— Ако промените решението си, след като си тръгнем оттук утре сутринта, можете да ме намерите в къщата на Хамънд, Ъпър Брук Стрийт. Ще бъда там до сряда. След това възнамерявам да отпътувам за Индия и ще отсъствам до зимата.

— Аз… надявам се пътешествието ви да е благополучно — отговори тя, но нервите й бяха така изопнати, че не си даде сметка за острата болка, която изпита при мисълта, че той заминава.

— Ако промените решението си до сряда, ще ви взема със себе си — опита се да я предразположи.

Елизабет побягна ужасена от благородството и усмивката, които усети в нежния му глас. Докато препускаше в сивата мъгла, шибана от мокрите шубраци, чувстваше, че не е онази благоразумна и самоуверена млада дама, която беше до този момент, сега беше изплашено до смърт, объркано момиче, което я убеди, че дивото й влечение към Иън Торнтън е безсрамно и непростимо.

Когато остави коня в конюшнята, я обхвана паника, щом разбра, че гостите са се върнали от разходката до селото, и я завладя една едничка мисъл — да прати на Робърт съобщение да дойде да я вземе тази вечер вместо утре сутринта.

Бърта прибра багажа, а Елизабет вечеря в стаята си. Старателно избягваше прозореца, който гледаше към градината. Два пъти погледна навън и двата пъти видя Иън. Първия път беше застанал на терасата сам с пура между зъбите, гледаше в далечината, в стойката му се усещаше огромна самота, от което сърцето й се сви. Следващия път го зърна заобиколен от жени, които предната вечер не бяха тук и както изглеждаше, и петте го намираха неустоим. Каза си, че това няма значение или по-скоро не трябва да има значение за нея. Носеше отговорност за Робърт и за Хейвънхърст и те бяха на първо място. Независимо от очевидните намерения на Иън тя не можеше да свърже бъдещето си с някакъв безразсъден комарджия, дори и да е най-красивият и привлекателен шотландец, който някога се е раждал, дори и да е най-милият й благороден…

Затвори очи, за да прогони тези мисли. Беше много глупаво да мисли за Иън по този начин. Глупаво и опасно, защото Валери и другите като че ли подозираха къде е прекарала следобеда и с кого. Елизабет скръсти ръце и потрепери при спомена как се хвана в капана на собственото си чувство за вина, когато се върна.

— Господи, колко си мокра — беше възкликнала Валери със съчувствие. — Конярят каза, че те е нямало целия следобед. Дано не си се загубила в дъжда!

— Не, аз… аз се озовах в горската хижа и останах там, докато дъждът понамаля.

Стори й се най-правдоподобната лъжа, тъй като нейният кон можеше да бъде видян, докато конят на Иън не беше там.

— И по кое време беше това?

— Около един часа, струва ми се.

— А не срещна ли господин Торнтън някъде? — поинтересува се Валери със злобна усмивка и всички в гостната като че ли престанаха да разговарят, и се обърнаха към тях. — Горският пазач каза, че видял висок тъмнокос мъж с червеникав жребец да отива към хижата, предположил, че мъжът е някой от гостите, и не му се обадил.

— Аз… аз не го видях — отвърна Елизабет. — Мъглата беше много гъста. Надявам се, че нищо не му се е случило.

— Не знаем, още не се е върнал. Шарис е обезпокоена — продължи Валери, като я гледаше изпитателно. — Казах й да не се притеснява. Прислужничките в кухнята са му приготвили обяд за двама.

Елизабет се отдръпна, за да мине една двойка, и набързо обясни на Валери, че е решила да си замине тази вечер вместо утре сутринта, извини се, че трябва да се преоблече, и без да й даде възможност да я разпитва повече, се отдалечи.

На Бърта й бе достатъчен само един бегъл поглед към пребледнялото лице на Елизабет, за да разбере, че се е случило нещо много неприятно, особено след като младата й господарка настоя да изпрати съобщение на брат си да ги прибере още тази вечер. Междувременно Елизабет изпрати съобщението, а Бърта взе да се досеща какво й се е случило. Самата Елизабет прекара следобеда и вечерта в опити да подреди мислите си.