Джуд Деверо
Алисия (9)

ОСМА ГЛАВА

Късно след обед Стивън най-после спря пред стара каменна къща. Задната й стена беше вградена в нисък хълм, покривът беше настлан с парчета торф. Започна отново да вали, след като наметалото на Алисия едва беше изсъхнало.

Тя спря коня си, но не слезе от седлото. Беше твърде уморена, за да направи и най-простото движение.

Стивън сложи ръце на хълбоците й.

— Гладна ли си? — попита с усмивка той, свали я от коня и я отнесе в къщата.

В голямата стая беше запален огън от торф, който разпръскваше приятна топлина. Стивън я сложи на един стол до стената и се обърна към вратата.

— Ще се погрижа за конете — рече тихо той и излезе.

Алисия изобщо не забеляза, че е останала сама.

Стивън се върна скоро и я изгледа подигравателно.

— А аз си мислех, че шотландците са твърд народ. — Като видя как жена му стреснато отвори очи и се изправи на стола, той избухна в смях. — Я виж какво има тук. — Отвори раклата до отсрещната стена и извади гърне с ароматен бульон, парче черен хляб, риба, зеленчуци и плодове.

Алисия гледаше невярващо великолепното ядене. Едва когато Стивън премести стола й до масата и пъхна в ръката й парче свинско печено, тя повярва, че сънят е станал действителност. Стивън се усмихна и дръпна парчето от ръката й.

— Всичко си има цена — проговори спокойно той.

Алисия се отдръпна от него и очите й се вледениха. Понечи да скочи от стола, но Стивън я улови за рамото и я натисна да седне.

— Ти май нямаш никакво чувство за хумор!

— Не мога да се шегувам с англичанин, който е решил да убие кучето ми.

Стивън я привлече към себе си.

— Едно трябва да ти се признае — ти оставаш вярна на себе си независимо от обстоятелствата. Как мислиш, каква цена ще поискам за тази великолепна вечеря?

— Да положа пред теб клетва за вярност и да накарам хората си да сторят същото. Да ти обещая, че ще вървя след теб дори ако трябва да се бия със собствения си клан. — Гласът й беше безизразен.

— Велики Боже! — извика смаяно Стивън. — Ти за какво ме смяташ? За чудовище? — Той я погледна втренчено, после се усмихна. — Цената, която искам, е много по-страшна. Искам да ме целунеш. Искам веднъж поне да ме целунеш доброволно, а не да се боря за благоволението ти.

Алисия се намръщи грозно и понечи да му каже какво да направи с яденето и с целувките си — на галски, разбира се, защото беше сигурна, че той ще я разбере. Ала всеки шотландец поставя на първо място практичността. Не можеше да допусне хубавите ястия да се развалят.

— Добре — прошепна тя. — Ще те целуна. — Приведе се напред и докосна устните му със своите. Стивън протегна ръце да я прегърне, но тя го бутна настрана. — Целувката е моя! — настоя с усмивка тя. Стивън се засмя и се отпусна назад.

Устните й продължиха сладката си игра. Шумът на дъжда отвън създаваше илюзията, че двамата са съвсем сами на света. Стивън не се помръдваше. Беше й казал, че няма чувство за хумор. Я сега да видим какво е разбирането ти за хумора, англичанино!

Стивън отвори очи, но щом устата на Алисия завладя отново неговата, веднага ги затвори. Този път целувката не беше мека и нежна, а жадна и настойчива.

Само след минута Стивън загуби самообладание, равнодушието му отлетя нанякъде много далеч. Той обхвана с две ръце хълбоците на Алисия и падна на глинения под. Тя само се засмя гърлено и отблъсна ръцете му.

— Целувката е моя — повтори задъхано тя. Едната й ръка се мушна под тила му, другата се спусна към бедрото му. Той носеше шотландските си одежди, следователно беше гол под наметалото и ризата. Сантиметър по сантиметър ръката й се плъзгаше по бедрата му, милваше вътрешната им страна, продължаваше безмилостно пътя си нагоре. Когато го докосна между краката, очите му се отвориха изумено. В следващия момент той метна Алисия по гръб и прехвърли крак върху бедрата й.

— Не бива така! — укори го с усмивка тя и го отблъсна. — Цената, която ми поиска, беше една целувка. — Тя дишаше така тежко, че едва можеше да говори. Сякаш беше пробягала няколко мили под ледения дъжд.

Стивън още не можеше да се опомни. Гледаше я и клатеше глава, сякаш първо трябваше да се научи да говори. Алисия опря ръце в гърдите му и заговори делово:

— Ти ми обеща, че ако ти дам една истинска целувка, ще ми позволиш да се нахраня. Мисля, че точно това направих.

— Алисия! — прошепна с пресекващ глас Стивън, сякаш беше на умиране.

Тя се усмихна злорадо и се претърколи настрана.

— Само посмей да кажеш, че шотландците не държат на думата си!

— Ох! — простена театрално Стивън. — Откакто те познавам, остарях с двадесет години. Миналата нощ сложи упойка във виното ми, после се спусна по най-стръмната скала, която съм виждал някога, а сега и това! Какво ли ме очаква занапред? Сигурно ще ме сложиш на колелото за мъчение. Или предпочиташ да ме наливаш с вода, докато се подуя и се пръсна?

Алисия избухна в смях и му подаде голямо парче печено свинско. Самата тя не преставаше да яде и устните й блестяха от мазнина.

— Как намери тази къща? Кой приготви яденето? Откъде знаеше, че ще се върна по крайбрежните скали?

Сега беше редът на Стивън да се изсмее в лицето й. Той захапа сочното месо, без да отговаря. Още не се беше възстановил от ръката й между бедрата си. Там не беше преувеличил предимствата на шотландския костюм, даже напротив.

— Дъглас е ходил при Там — каза след малко той и гласът му отново стана сериозен. — Много ми се иска да дойде денят, когато хората ти ще идват при мен, не при теб. Не е редно да научавам всичко от втора ръка.

Алисия не преставаше да яде. Сега устата й беше пълна с пастет.

— Дъглас е изпълнил синовния си дълг.

— За какво говориш?

— За Дъглас. Той е син на Там.

— Така ли? А аз мислех, че синът на Там е убит от англичаните.

Тя го изгледа унищожително, но Стивън продължи невъзмутимо да маже масло на хляба си.

— Някои мъже имат по много синове. Баща ми се шегуваше, че Там се опитва да постави началото на нов клан. Той има дузина синове, или по-точно щеше да има, ако англичаните не бяха…

Стивън вдигна ръка, за да я спре.

— Как се казват синовете му?

— Дъглас, Алекс, Йърл и Франсис са най-големите. Има още няколко сина, които са твърде млади, за да носят оръжие. Новата му жена скоро ще го дари с още един син.

Стивън избухна в смях. Тихата вода е най-дълбока, каза си развеселено той.

— Защо не отговори на въпросите ми? — попита с пълна уста Алисия. — Защо ме доведе тук?

— Мислех, че дългата езда ще охлади малко гнева ми. Освен това не исках никой да ни смущава.

Той хвърли злобен поглед към Алисия, но и това не можа да развали апетита й.

— Там се опитвал да ме събуди, но като не успял, повикал Мораг. Тя ми приготвила „освежаващо питие“ — отвратителна отвара, която едва не ме уби! Още преди да дойда на себе си, вече бяхме възседнали конете си и летяхме към крайбрежните скали. Пристигнахме тъкмо когато изтегляха Алекс на платото. — Той остави настрана оглозганата пилешка кост и продължи с нарастващ гняв: — Защо онези проклети мъже спуснаха именно теб по скалата? Не можаха ли да измислят нещо по-умно?

Алисия остави настрана парчето сладкиш и очите й засвяткаха.

— Ти още ли не можеш да проумееш? Защото аз съм господарката на клана Макарън! Аз съм тази, която разрешава или забранява. Моите мъже изпълняват заповедите ми, не обратното.

Стивън стана и хвърли още малко торф в огъня. Английското му възпитание се съпротивляваше отчаяно срещу такива думи.

— Ти не си достатъчно силна, Алисия. Те са мъже. Ами ако Алекс беше в безсъзнание? Какво щеше да направиш тогава?

Алисия реши да прояви търпение. Усещаше, че той се опитва да я разбере.

— Аз се спуснах по скалата, защото съм тънка и стройна. Издатината, на която висеше Алекс, беше толкова тясна, че нито един мъж нямаше да може да се закрепи. Освен това тежестта му щеше да разклати камъка и двамата с Алекс щяха да полетят в пропастта. Ако Имаше по-добра възможност за спасяването на Алекс, мислиш ли, че нямаше да прибягна до нея?

— По дяволите! — прекъсна я с въздишка той. — Не мога да понеса толкова много умни думи наведнъж!

Алисия примигна, после избухна в смях. Той беше напълно откровен и не я подиграваше.

— Нима не знаеш, че има водачи, които използват разума вместо мускулите си?

Той я погледна втренчено, после протегна ръце и я прегърна.

— Бях побеснял от гняв — зашепна в ухото й той. — Отначало не повярвах на мъжете, които ми казаха, че висиш някъде долу в пропастта. Мисля, че успях да си поема въздух едва когато те видях пред мен жива и здрава.

Тя вдигна глава и го погледна изпитателно.

— Ако бях загинала, Там със сигурност щеше да ти припише част от имотите ми.

— Имоти! — изфуча сърдито той и взе лицето й в ръцете си. — Понякога си ужасно глупава, дори за жена. — Тя се дръпна, но той я сграбчи за косата и неочакваната болка извика сълзи в очите й. — Трябва да те накажа за тази обида. Да, мисля, че ще удължа още малко тази прекрасна вечеря. — Гласът му звучеше дрезгаво. Устните му се впиха в нейните и той я зацелува като умиращ от жажда. Прегърна я и я отнесе пред огъня. Съблече я бавно, като целуваше всяко голо местенце по тялото й.

— Ела при мен! — прошепна страстно тя.

Сега обаче беше негов ред да я измъчи. Когато ръцете й потърсиха голото му тяло, той ги бутна настрана. Продължи да я целува и се засмя, когато тялото й се изви насреща му. Тя го притегли за косата, за да може да го целуне, но той отново се засмя и продължи сладкото мъчение. Зарови лице между гърдите й, а след малко седна и загледа замаяно красивото й тяло.

Без да бърза, той свали дрехите си и полегна до нея. Алисия помилва голата му кожа и простена от наслада.

— Стивън — прошепна тя и този път в гласа й имаше искрена нежност.

— Тук съм — прошепна страстно той и я притегли към себе си…

 

 

Само след две седмици предсказанието на Стивън, че Макгрегър ще поиска да си отмъсти на Алисия за понесеното унижение, стана действителност.

Той беше използвал тези две седмици, за да се учи от мъжете на Алисия. Случилото се при първото нощно нападение на Макгрегърови го бе убедило в необходимостта да се запознае по-подробно с шотландското бойно изкуство. Научи се да бяга на къси и дълги разстояния, да се бие с късия, но доста тежък клеймър, да сваля и намята плейда само за няколко секунди. Краката му станаха още по-мускулести и получиха здрав кафяв загар. А когато падна първият сняг, беше свикнал дотолкова с климата, че продължи да ходи с голи крака.

Алисия наблюдаваше действията му с недоверие, което изчезваше само нощем в брачното легло. През последните седмици със Стивън беше станала такава промяна, че тя бе забравила нощната битка на пасището и обидата, която бе нанесла на врага с изписването на инициалите си върху рамото му. Струваше й се, че от онази бурна нощ са минали месеци. Точно тогава пристигна първата вест от вражеския лагер: Макгрегър бил толкова бесен от нежелания й подарък, че изгорил три селски къщи по северната граница на земята й.

— Има ли ранени? — попита уплашено тя, когато пристигна новината за пожара.

Там махна на един млад мъж, който продължаваше да се рови в димящите развалини. Момъкът се втурна към тях и Алисия изохка сподавено. На лявата му буза се виждаше голямо клеймо с формата на буквата Л.

— Макгрегър е заповядал да ти съобщят, че ще сложи клеймото си върху целия ти клан — допълни мрачно Там. — Казаха ми още, че за малко не умрял от отравяне на кръвта след допира с камата ти.

Алисия се обърна мълчаливо и се запъти към коня си. Стивън отиде при нея.

— Не се бой, няма да те поучавам — проговори тихо той, като видя израза на лицето й. — Надявам се, че си научила нещо от случилото се днес. Моята задача сега е да се справя със ситуацията.

— Какво смяташ да направиш? — попита беззвучно тя.

— Ще се опитам да постигна среща с господаря на клана Макгрегър. Трябва да сложим край на тази вражда.

— Искаш да се срещнеш с Макгрегър? — попита невярващо тя. — Той ще те убие! Той мрази англичаните дори повече от мен!

— Това е невъзможно — отговори саркастично Стивън, метна се на седлото и препусна в галоп към Ларенстън.

Само час по-късно се разгоря оживен спор, в който Алисия и Крис за първи път бяха на едно мнение. Двамата мъже, които си приличаха като братя при пристигането си в Шотландия, вече показваха значителни, не само външни различия. Крис продължаваше да носи английски дрехи — жакет от тежко кадифе и сатенени панталони до коленете, подплатени с кожа от норка, под тях чорапи от тънка вълна. Стивън беше облечен с шотландски плейд, косата му беше пораснала и се виеше зад ушите. Новата прическа много му отиваше. Краката му бяха обрулени от вятъра, а мускулите им бяха станали яки и гъвкави след всекидневните надбягвания с шотландците.

— Тя е права — говореше настойчиво Крис. — Не можеш просто да отидеш в замъка на съседния клан, да почукаш на вратата и да заявиш, че желаеш да говориш с господаря. Чувал съм какви ли не страшни истории за нрава на онзи Макгрегър. Ако не те убие на място, сигурно ще те измъчва до смърт.

— Какво друго бих могъл да сторя? Да седна в креслото си и да гледам бездейно как избиват хората ми и опожаряват къщите им?

Крис гледаше смаяно приятеля си.

— Твоите хора ли? — попита недоверчиво той. — Откога си станал шотландец?

Стивън се ухили и поглади дългата си коса.

— Шотландците са добри хора и бих се гордял да бъда един от тях. Само буйният нрав на Алисия е виновен за тази беда. Сигурен съм, че спорът може да се реши единствено по мирен път.

— Ти не знаеш ли, че враждата между двата клана трае няколко столетия? Всеки шотландски клан има врагове между своите. Какво варварство, Боже мой!

Стивън се усмихна с разбиране. Преди няколко месеца и той самият мислеше като Крис.

— Ела вътре и изпий с мен чаша уиски — покани го любезно той. — Вчера получих писмо от Гевин. Иска да му отида на гости за Коледа и да заведа и Алисия.

— Тя ще дойде ли е теб?

Стивън избухна в смях.

— Разбира се, че ще дойде. А какво ще кажеш за себе си? Искаш ли да ни придружиш?

— С най-голямо удоволствие! Омръзна ми да живея в тази студена и мокра страна. Не мога да проумея как се разхождаш полугол на този студ!

— Крис, ти не разбираш. Шотландската носия е много удобна. Нямаш представа колко много възможности разкрива…

Крис изпухтя презрително.

— Никак не ме привлича възможността да простудя най-скъпоценните части на тялото си. Знаеш ли, отдавна ми се ходи на лов! Решил съм да взема няколко от твоите и моите хора и да убия един лос.

— Само ако обещаеш да вземеш и хората на Алисия.

Крис изпухтя презрително.

— Не знам дали трябва да се чувствам обиден от предложението ти. — Като забеляза промяната в лицето на Стивън, той побърза да се поправи. — Добре, де, добре. Ще направя, каквото ми кажеш. Ако имаме трудности, голокраките шотландци ще ни помогнат. — Той се засмя и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Утре ще се видим. Ще хапнем пресен дивеч.

Стивън дори не подозираше, че за последен път вижда Крис жив.

Зимното слънце тъкмо залязваше, когато четирима от мъжете на Алисия минаха през портата на замъка. Дрехите им бяха разкъсани и окървавени. Единият носеше на бузата си кървав знак.

Стивън беше на площадката за упражнения и слушаше внимателно Там, който му обясняваше как по-изкусно да си служи с шотландската брадва. Алисия стоеше наблизо и ги наблюдаваше внимателно.

Там забеляза запотените, изтощени мъже, захвърли брадвата и се втурна да ги посрещне. Стивън и Алисия го следваха по петите.

— Какво стана, Франсис? — извика разтревожено старият шотландец и свали младежа от коня.

— Макгрегър — отговори кратко момъкът. — Ловната група беше нападната.

Стивън се метна на коня още преди Франсис да е довършил изречението си. Момъкът вдигна глава към него.

— Две мили зад езерото по източния път. — Стивън кимна и препусна като луд в указаната посока. Изобщо не забеляза, че Там и Алисия препускат след него.

Залязващото слънце позлатяваше бронята на Крис, паднал неподвижен върху замръзналата шотландска земя. Стивън скочи от коня си и коленичи в снега до приятеля си. Вдигна внимателно наличника и погледна лицето му. Един от пажовете на Крис се приближи предпазливо и заговори със задавен от сълзи глас:

— Лорд Крис искаше да покаже на шотландците как умеят да се бият англичаните. Сложи бронята си и призова Макгрегър на двубой.

Стивън се взираше като замаян в мъртвото тяло на приятеля си. Съзнаваше, че тежката броня го е направила тромав и почти неподвижен. Макгрегър беше имал свободата да избира на кои места да улучи противника си. И най-добрата броня не можеше да покрие цялото тяло. На някои места стоманата беше изкривена или продупчена.

— Те се опитаха да го спасят.

Едва сега Стивън забеляза тримата шотландци, които лежаха редом с Крис. Силните им млади тела бяха облени в кръв и ужасно обезобразени.

В гърдите му се надигна луд гняв. Най-добрият му приятел беше мъртъв! Изправи се, сграбчи Алисия за рамото и я обърна с лице към мъртвите.

— Ето ги последствията от приумиците ти! Погледни тези мъже! Познаваш ли ги?

— Да, разбира се — прошепна задавено тя. Познаваше ги от самото им раждане. Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе глава.

Стивън улови косата й и отново я обърна към мъртвите.

— Помниш ли как звучаха гласовете им? Чуваш ли още смеха им? Познаваш ли семействата им? — После изви главата й настрана, за да вижда мъртвия англичанин. — С Крис отраснахме заедно. Беше ми повече от брат.

— Пусни ме! — помоли отчаяно тя.

Стивън я освободи толкова рязко от яката си хватка, че тя политна напред и едва не падна.

— Ти ме упои и поведе хората си към пасището, за да се биеш с Макгрегър. Не ти беше достатъчно, че го победи, ами взе, че написа инициала си на рамото му. Защо беше тази глупава, детинска постъпка? Сега всички трябва да плащат скъпо и прескъпо за твоята глупост!

Алисия направи опит да вдигне глава. Не искаше да повярва, че той говори истината. Дъглас размаха ожесточено меча си. Той беше яздил като вихър след баща си и Алисия.

— Трябва да отмъстим за пролятата кръв! — извика разярено той. — Трябва веднага да тръгнем на бой срещу Макгрегър!

— Прав си — съгласи се беззвучно Алисия. — Трябва веднага да ги нападнем.

Стивън направи крачка напред и заби юмрука си в лицето на Дъглас. Момъкът се олюля на седлото и изпусна меча си. Стивън го улови, докато падаше.

— Чуйте какво ще ви кажа — заговори бавно той, за да бъде сигурен, че наобиколилите го мъже разбират всяка дума. — Чуйте ме добре. Макгрегър ще си плати за стореното, но не с проливане на още кръв. Тази вражда е безсмислена и аз няма да участвам в отмъщение, което ще повлече след себе си още по-големи загуби. Какво ще постигнете, като пролеете кръвта на няколко мъже от клана Макгрегър? Ще върнете ли към живота момчетата, които лежат там? — Той посочи четирите окървавени трупа на снега.

— Вие сте страхливец — проговори презрително Дъглас и потърка ударената си брада.

Преди Стивън да е успял да реагира, Там се втурна към сина си. В ръката му светна кама. Острието й се опря в гърдите на Дъглас, готово да прониже сърцето му.

— Можеш да спориш със Стивън за каквото си искаш — изрече с дълбокия си глас той. — Ала когато го наричаш страхливец, това е обида!

Дъглас погледна баща си в очите, кимна й се обърна към Стивън.

— Готов съм да те следвам — проговори тихо той.

— Да го последваш! — изкрещя разярено Алисия. — Аз съм господарката на клана Макарън! Забрави ли, че той е англичанин?

Там отговори вместо сина си:

— Не мисля, че сме забравили миналото. Сега обаче трябва да се учим от настоящето.

Алисия не го попита какво е научил лично той. Погледна в лицата на воините си и разбра, че отношението им към Стивън се е променило. Не можа да разбере дали промяната е станала постепенно или внезапно, защото я обвиняваха за смъртта на четиримата мъже. Тя отстъпи крачка назад и вдигна отбранително ръце.

— Не! — прошепна задавено тя, обърна се и се втурна към коня си.

Нямаше представа къде отива и колко се е отдалечила. Сълзите изтриваха контурите на хълмовете и пътечките, по които галопираше, и тя изобщо не забеляза, че е преминала границата на владенията си.

— Алисия! — извика някой зад гърба й.

Тя пришпори коня си, за да избяга от добре познатия глас, и разбра заблудата си едва когато мъжът се изравни с нея. Това не беше Стивън, а брат й Дейви!

— Господи! — прошепна невярващо тя и дръпна с все сила юздите на коня си.

Дейви я гледаше ухилено. Беше висок колкото сестра си, имаше черната коса на баща си и кафявите очи на майка си. Беше по-мършав, отколкото го помнеше Алисия, а в очите му святкаха искри, идващи навярно от пожара в душата му.

— Плакала си — установи делово той. — Заради хората, които уби Макгрегър, нали?

— Ти знаеш ли за тях? — попита тихо тя и бързо изтри очите си с опакото на ръката.

— Това все още е моят клан, макар че баща ми реши друго. — За миг очите му станаха студени и корави, после отново се появиха странните, неразгадаеми искри. — Отдавна не съм те виждал, Алисия. Седни при мен и дай малко почивка на коня си.

Изведнъж Алисия видя в лицето на брат си отдавна загубен и най-после намерен приятел. Споменът за последната му проява се скри в най-тъмното ъгълче на паметта й — за нощта, когато Джейми Макарън я провъзгласи за своя наследница. Решението дойде внезапно и беше много болезнено за Джейми. Целият клан се бе събрал в двора на замъка и чакаше Дейви да бъде провъзгласен за следващия „лерд“. Джеймс Макарън беше винаги честен към себе си и не хранеше илюзии по отношение на децата си. И този път той беше откровен с клана си и каза на хората какво мнение има за децата си. Дейви обичаше войната и според баща му обръщаше повече внимание на добрата битка, отколкото на защитата на клана си. После Джейми обясни, че Алисия е с гореща кръв и често действа необмислено. И двете деца се почувстваха дълбоко засрамени от критиката на бащата. Джейми заяви, че грешките на Алисия могат да бъдат поправени, ако редом с нея застане разумен съпруг като например Иън, Рамзи или Енис. Дори след това въведение никой не подозираше какво възнамерява да стори Джейми. Когато провъзгласи Алисия за своя наследница, в залата настана мъртва тишина. След това мъжете вдигнаха един по един чашите си, за да пият за нейно здраве. Дейви имаше нужда от време, докато проумее, че го лишават от наследство. Той скочи разярено, ритна стола си, прокле баща си, нарече го предател и се отрече от него. После се обърна към мъжете в залата и ги призова да го последват. Само дванадесет се отзоваха на призива му и напуснаха залата заедно с него.

След онази нощ Алисия не беше виждала брат си. Междувременно се бяха случили толкова много неща — баща й падна в бой с англичаните, мъжете, между които трябваше да си избере съпруг, загинаха заедно с него. Тя беше станала съпруга на англичанин. Изведнъж всичко онова, което Дейви бе казал тогава в гнева си, й се стори несъществено и незначително.

Тя скочи от коня си и го прегърна сърдечно.

— О, Дейви, ако знаеш колко лошо стана! — проплака задавено тя.

— За англичанина ли говориш?

Тя кимна и зарови лице в кокалестото му рамо.

— Той промени всичко. Днес мъжете ме гледаха, сякаш натрапникът съм аз, а не той. Прочетох го в очите им. Те смятат, че той е прав, а аз греша.

— Искаш да кажеш, че той настройва хората ти срещу теб? — изфуча сърдито Дейви и отстъпи крачка назад. — Защо са толкова заслепени? Той сигурно умее добре да се преструва, след като ги е накарал да забравят ужаса от смъртта на баща ни. Ами Иън? Нима дори Там не помни, че англичаните заклаха сина му?

— Не знам какво да мисля — отговори глухо Алисия и приседна на едно паднало дърво. — Всички му вярват. Той се облича като шотландец. Упражнява се с мъжете, слиза дори при селяните. Шегува се с тях, пие от бирата им. Знам, че го харесват.

— Доказал ли е с дела, че заслужава доверието им?

Тя притисна с две ръце пулсиращите си слепоочия. Никога нямаше да забрави четиримата убити и обезобразените им тела. Тя ли беше виновна за смъртта им?

— Не е сторил нищо, което да им вдъхне подозрение…

— Разбира се! — изпухтя презрително Дейви. — Той ще се пази да не събуди недоверието им. Ще чака, докато спечели сърцата им, и ще доведе англичаните.

— Какво говориш, братко?

— Ти наистина ли не разбираш? — попита с нарастващо нетърпение младежът. — Той смята да се върне в Англия само след няколко седмици, нали?

— Точно така — отговори стреснато Алисия. — Иска да ме заведе при семейството си.

— Това означава, че има намерение да доведе англичаните в земите ни. Ще ги научи на всичко, което е възприел от шотландците. Ако се бият като нас, те непременно ще ни победят.

— Не! — извика Алисия и скочи от дървото. — Дейви, ти не говориш сериозно, нали? Той не е такъв. Той е искрено загрижен за доброто на клана. Убедена съм, че обича хората ми и…

Младият мъж я погледна мрачно.

— Казаха ми, че бил страхотен в леглото. Разбирам, че те е страх да не го загубиш. Но нима си готова да пожертваш клана си заради един англичанин, който те кара да стенеш от наслада?

— Това не е вярно! Много добре знаеш, че за мен кланът е над всичко. — Тя млъкна и го погледна подозрително. — Бях забравила, че сме скарани. Трябва да се връщам.

— Не бързай — отговори спокойно Дейви и сложи ръка на рамото й. — Прости ми, че те разсърдих. Остани още малко с мен. Толкова ми липсваше. Разкажи ми за Ларенстън. Заповяда ли да поправят покрива на хамбара? Колко сина има вече Там?

Алисия се усмихна и отново седна на дървото. Двамата поговориха още малко за всекидневните проблеми на клана. Тя узна, че Дейви живее някъде между хълмовете, но не го попита с какво си изкарва хляба. Уважаваше правото му да мълчи.

— Харесва ли ти да си господар на клана? — попита дружелюбно той. — Радва ли те новото положение? Слушат ли те мъжете?

— Разбира се — отговори гордо Алисия. — Отнасят се към мен с голямо уважение.

— До тази сутрин, когато се обърнаха към мъжа ти.

— Не започвай пак, моля те!

Дейви се облегна на едно дърво.

— За мен е голямо унижение столетният клан Макарън да бъде управляван от англичанин. Ако имаше малко време, можеше да заздравиш авторитета си. Ала не можеш да очакваш, че мъжете ще те следват, когато един мъж ги притиска да застанат зад него.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Просто размишлявах на глас. Ами ако Стивън е шпионин, изпратен от крал Хенри? Щом спечели доверието на нашите хора, той може да причини големи вреди на Шотландия. Разбира се, ти ще се опиташ да му попречиш, но какво можеш да направиш, ако собствените ти мъже са отвикнали да ти се подчиняват?

Алисия не знаеше какво да отговори. Виждаше пред себе си младите воини, които един по един отиваха при Стивън, макар че след завръщането й от Англия изпълняваха само нейните заповеди.

— Може би ще бъде добре, ако за известно време останеш сама с клана си. Ако онзи Аскот замисля предателство, трябва да го лишим от възможността да ни предаде.

Алисия не искаше да се замисля над думите му. Тя беше виновна за смъртта на четиримата мъже. Стивън беше прав да я обвинява в безумна гордост и глупост. Мъжете й имаха право да застанат зад него. И все пак… Ами ако наистина беше шпионин? Може би Дейви беше прав в опасенията си, че Стивън е изпратен да ги унищожи?

Тя притисна с ръце главата си.

— Не мога да мисля. Не знам какъв е и дали мога да му имам доверие.

— Чуй ме, Алисия! — Дейви улови ръцете й и ги стисна в своите. — Ти може би не ми вярваш, но аз мисля само за доброто на клана. Имах на разположение няколко месеца, за да обмисля положението си, и сега съм наясно със себе си. Вече знам, че ти трябваше да станеш лерд, не аз. — Той сложи пръст на устните й. — Не, остави ме да довърша. Искам само да ти помогна. Искам да бъда сигурен, че Стивън Аскот не е шпионин. Че няма да унищожи клана ни.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Ще го взема в плен и ще го отведа в лагера си. Това е всичко. Няма да му сторя зло. Ще го държа при себе си, докато авторитетът ти стане непоклатим и мъжете престанат да вярват на англичаните.

— Искаш да го вземеш в плен? — попита недоверчиво тя.

— Нищо няма да му сторя. Ако го убия, крал Хенри ще изличи клана Макарън от лицето на земята. Рицарите му ще нахлуят в Шотландия и с нас е свършено. Всичко, което искам, е да ти осигуря време.

Алисия се отдръпна и го погледна несигурно.

— И какво очакваш от действията си? — попита хладно тя.

— Искам да се върна в къщи — отговори глухо брат й. — Ако направя нещо добро за теб, мога да се върна с възстановена чест. Моите мъже и аз гладуваме. Ние не сме селяни, нямаме и хора, които да ни хранят.

— Нали знаеш, че по всяко време си добре дошъл в Ларенстън — рече тихо Алисия.

Дейви скочи като опарен.

— Нима искаш да се върна и хората ти да ми се присмиват, че съм подвил опашка? Не, никога! — Той се успокои бързо и добави: — Мога да спася честта си само като се върна с победа. Ще влезем в Ларенстън с английския ти съпруг и всички, от крал Хенри до последния селянин, ще ни бъдат благодарни.

— Аз… не, това е невъзможно. Стивън е…

— Помисли, Алисия. Ще можеш да си възвърнеш доверието на хората си. Аз ще се прибера у дома си с възстановена чест. Или обичаш повече английския си съпруг, отколкото единствения си брат? — попита той с горчива ирония.

— Не, разбира се, че не. Но ако с него се случи нещо…

— Ти ме обиждаш. Да не ме мислиш за слабоумен? Ако му сторя нещо, крал Хенри ще ни изтреби до крак. Моля те, Алисия, помисли! Не чакай мъжете от клана Макарън да застанат на бойното поле и да не знаят коя страна да изберат. Не разцепвай клетвата им за вярност!

— Трябва да тръгвам, Дейви.

— Моля те, искам само да помислиш! След три дни ще се срещнем на скалите. На мястото, където падна Алекс.

Тя го погледна изненадано.

— Аз държа да знам всичко за клана си — отговори гордо той и се метна на седлото.

Алисия стоя дълго, загледана след него. Боеше се да се върне в Ларенстън. Не, тя беше от рода Макарън и не можеше да си позволи да се страхува.