Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кадифе (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Velvet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 267 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Ирис“ 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-030-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

ШЕСТА ГЛАВА

Пристигнаха в Ларенстън Касъл късно на следващия ден. Алисия, която не смогваше повече да обуздава нетърпението си, пришпори коня си и препусна напред.

— Не изоставай! — прошепна Там в ухото на Стивън. — Обзалагам се, че никога в живота си не си виждал замък като Ларенстън.

Любопитен да види по-скоро мястото, където щеше да живее отсега нататък, Стивън подкара жребеца си по тревистия склон.

Там беше прав: той не беше подготвен за замък като Ларенстън. Хълмът, по който яздеше, прекъсна изведнъж и пропадна в широка, дълбока долина, където пасяха рошави говеда и се виждаха колибите на бедните селяни. Тясна пътека водеше през ливадата и се катереше по отсрещната страна на долината. Тази част беше оградена от висока червеникава скала, която продължаваше извън долината и се вдаваше като полуостров в морето. Прибоят се разбиваше в нея като в огромен брониран юмрук. Полуостровът беше свързан със сушата само чрез тесен скалист провлак, не по-широк от горска пътека. Скалата се спускаше стръмно към морето, а от двете страни на скалистия мост се издигаха триетажни кули.

Самият замък се състоеше от няколко каменни постройки, които обграждаха огромна зала. Нямаше крепостна стена, а и не беше нужна, защото стръмните стени на скалистия полуостров бяха недостъпни, а при нападение откъм морето можеха да бъдат защитавани само от няколко мъже със стрели и лъкове.

Алисия се обърна към Стивън със святкащи от радост очи. Никога не беше изглеждала така.

— Никой не може да превземе моята крепост — проговори гордо тя и отново подкара коня си по склона.

Стивън нямаше представа дали шотландците са били уведомени предварително за пристигането им. Във всеки случай вратите на колибите се отвориха като по заповед и обитателите им се втурнаха навън с радостни лица и протегнати ръце.

Стивън пусна коня си в галоп, за да не изостане от жена си. След малко обаче дръпна юздите, смаян от невероятната гледка — Алисия скочи от седлото и се втурна да прегръща посрещачите си. Тя се здрависваше сърдечно и се целуваше с мъжете, жените и децата, целуна даже тлъстата гъска, която едно малко дете носеше в ръце. Стивън беше трогнат от тази сцена, защото досега я беше виждал само в гнева й. Тя му бе разказвала, че кланът е по-важен от всичко в живота й, но той не можеше да си представи, че клинът се състои от отделни лица. Очевидно тя познаваше всички свои хора, назоваваше ги по име, питаше за децата, болестите, грижите и обещаваше помощ.

Стивън се надигна на седлото и се огледа изпитателно. Земята изглеждаше бедна. Копитата на жребеца му риеха в торф и мъх, а отдолу бяха камъни. Въпреки това в долината имаше много обработени поля. Ечемикът, който бяха засадили селяните, не беше особено добър, но все пак класовете бяха едри и пълни. Колибите бяха малки и бедни.

В този момент Стивън осъзна, че тези хора стоят на едно социално стъпало с крепостните, които работеха нивите на братята му. Земята, която тези хора обработваха, беше на Алисия.

Тя взе с усмивка парчето сирене, което й подаде една млада жена, и Стивън се учуди още повече. Тя се отнасяше към крепостните, сякаш бяха част от семейството й. Дамите в Англия се гнусяха да се докосват до крепостните си, камо ли пък да им позволят да ги целуват. Тези хора наричаха господарката си Алисия, не лейди Алисия, както би трябвало според положението и произхода й.

— Лицето ти е много мрачно, момко — обади се Там и застана редом с него. — Какво не ти харесва в посрещането?

Стивън свали шапката си и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Мисля, че имам още много да уча. Започвам да разбирам, че нямам понятие за същността на шотландския клан. Досега смятах, че членовете на клана са благородници като мъжете от моята свита. Че всички са от аристократични родове.

Там го погледна изпитателно.

— Клан е галска дума и означава деца. — Той примигна и продължи: — А що се отнася до благородния произход, всеки шотландец ще ти разкаже с гордост за прадедите си. Всички без изключение произхождат от някой крал.

— А тази бедност… — започна Стивън и изведнъж спря. Не биваше да обижда Там.

Устата на шотландеца се опъна в тънка линия.

— Англичаните и земята, с която Бог ни е дарил, са ни направили бедни. Трябва обаче да запомниш, че в Шотландия стойността на човека се оценява по онова, което е вътре в него, а не по златото, което носи в джобовете си.

— Благодаря ти, Там. Никога няма да го забравя. — Стивън подкара коня си напред и застана редом с Алисия. Тя го изгледа крадешком и отново заслуша обясненията на старицата, която й описваше новото си средство за боядисване на вълна.

Един по един посрещаните замлъкнаха и погледите им се насочиха към чужденеца. Дрехите на Стивън бяха много различни от техните. Повечето мъже наоколо не носеха нито обувки, нито панталони, само някои имаха ризи като тази на Там, която стигаше едва до колената.

Стивън се заинтересува много повече от жените. Кожата на шотландките не беше бледа и защитена от всеки полъх на вятъра като на английските дами, а свежа и с бронзов загар, което беше знак за живот на открито. Косите им бяха великолепни, гъсти и тъмни, и се спускаха на блестящи вълни по раменете и гърбовете им.

Стивън скочи от коня, взе десницата на Алисия в своята лява ръка и вдигна другата.

— Позволете да ви се представя. Аз съм Стивън Аскот. Мъжете и жените то гледаха втренчено с живите си, блестящи очи.

— Англичанин — проговори застаналият пред него мъж и гласът му трепереше от омраза.

— Точно така, англичанин! — отговори с подчертано спокойствие Стивън и срещна овладяно погледа на шотландеца.

— Я стига! — намеси се Там. — Не го закачайте. Той ме нападна, защото смяташе, че ще причиня зло на Алисия.

Някои от мъжете се разсмяха, толкова невероятна им се стори тази случка. Никой не попита кой е спечелил. Там тежеше най-малко шестдесет фунта повече от стройния англичанин.

— Той спечели — продължи провлечено Там. — Едва не ми счупи носа, а после опря ножа си в гърлото ми.

Възцари се невярващо мълчание. Никой не можеше да проумее казаното от Там.

— Добре дошъл, Стивън — проговори приветливо една от красивите млади жени и му подаде ръка.

Стивън преглътна мъчително. Не беше свикнал да го наричат с малкото му име. После се усмихна и започна да отговаря на сипещите се от всички страни поздрави.

— Мъжете няма да те приемат толкова лесно — заговори Алисия, докато двамата яздеха по пътя, свързващ сушата с полуострова. Изражението й беше високомерно, но Стивън се правеше, че не я забелязва, а беше устремил поглед към морето. Алисия се усмихна и подкара коня си съвсем близо до неговия.

Жребецът на Стивън се уплаши и се отдръпна настрана. Излезе от пътя и едното му копито увисна в празното пространство. Животното изпадна в паника и се вдигна на задните си крака. Стивън дръпна силно юздите и с големи усилия успя да задържи жребеца си на мостчето, за да не полети в пропастта.

— Проклятие! — изруга ядно той, когато жребецът отново започна да се подчинява на заповедите му.

Алисия се изсмя тържествуващо и го погледна през рамо.

— Май нашите шотландски шеги са малко грубички за теб? — попита подигравателно тя.

Стивън заби шпори в хълбоците на коня си. Алисия го видя да препуска към нея, но не можа да реагира достатъчно бързо. Стивън я хвана през кръста, издърпа я от гърба на коня и я сложи пред себе си на седлото.

— Веднага ме пусни! — заповяда сърдито тя. — Хората ми ни наблюдават.

— Много се радвам. Те видяха как се опита да ме направиш на глупак, сега ще видят и как си го връщам. Или се надяваше да полетя в пропастта и да си счупя главата?

— Не! Не искам крал Хенри да ми изпрати войската си! Не ти желая смърт на шотландска земя.

При тази откровеност Стивън загуби ума и дума.

— Може би заслужих този отговор — промърмори той и вдигна пръст към устата й, когато тя понечи да отговори. — Ти постъпи несправедливо с мен, Алисия. Не биваше да ме правиш смешен пред хората си. Затова ще си платиш скъпо и прескъпо. Има ли и други мъже, които са влизали през тези порти с Алисия Макарън на коня си?

— Често сме се връщали с мъртви мъже на седлата, когато англичаните…

Стивън затвори устата й с жадна целувка.

Макар и против волята си, Алисия се вкопчи в него, обви с ръце врата му, впи устни в неговите. Той я притисна силно до себе си и започна да милва гърба й. Усети топлата й кожа под тънкия лен и се разтрепери от желание. Шотландската мода имаше много предимства. През английските платове мъжът можеше да напипа най-много някоя кост.

Стивън се освободи пръв от транса, в който бяха изпаднали. Усети, че ги наблюдават. Отвори очи и повдигна леко глава, без да отделя устните си от тези на Алисия. Не беше забелязал, че конят му е продължил да галопира към кулата. Вече минаваха под арката и изведнъж бяха заобиколени от десетина мъже, все трезви, сериозни фигури, които не показваха чувствата си.

— Алисия, опомни се — проговори тихо той.

Алисия реагира веднага. Изтръгна се от ръцете му и погледна зарадвано мъжете.

— Дъглас! — прошепна задавено тя и полетя в разтворените обятия на един грамаден мъж. После поздрави сърдечно всички стражи.

Стивън слезе бавно от коня си и го преведе през портата. Мъжете не разговаряха с него, не го удостоиха дори с един поглед. Ала той усещаше почти физически, че го дебнат недоверчиви, бдителни очи. Алисия вървеше на няколко крачки пред него и се шегуваше с приятелите си.

Стивън се чувстваше самотен, изключен от общността им. Мъжете, които се държаха така враждебно, бяха облечени доста по-различно от хората в долината. Всички носеха панталони и обувки като Там, някои имаха дори ботуши, които стигаха до коленете им. Ала никой не беше покрил прасците или коленете си с плат или кожа.

Щом минаха през тясната порта, скалата се разтвори в широко плато. По пътя към голямата къща минаха покрай множество малки постройки, в които бяха работилниците. Имаше няколко обора, краварник, ковачница, дори градина със зеленчуци и подправки. Замъкът очевидно се снабдяваше сам с храна и можеше да издържи на всяка обсада.

Вътрешността му беше проста и без украси. Каменните стени бяха влажни, без облицовка, дори неизмазани. Тесните прозорци почти не пропускаха светлина. В този замък беше студено, много по-студено, отколкото навън, но в нито една стая не беше запален огън.

Алисия седна на едно дървено столче.

— Е, Дъглас, разказвай! Искам да знам всичко, което се е случило по време на отсъствието ми!

Стивън стоеше настрана и наблюдаваше сцената. Никой не попита Алисия дали е седнала удобно и уморена ли е от пътуването.

— Макгрегърови пак нападнаха пасищата ни. Преди две нощи ни откраднаха шест говеда.

Алисия смръщи чело. По-късно щеше да се занимае с клана Макгрегър.

— Какви проблеми има в клана?

Мъжът на име Дъглас подръпваше неспокойно дългата си коса.

— Робърт и Дезмънд отново се скараха заради земята край езерото. Робърт твърди, че сьомгите са негова собственост, а Дезмънд иска да му се плащат.

— Проля ли се кръв?

— Не, но скоро ще се стигне и дотам. Искаш ли да изпратя няколко души да се намесят в спора? Появата им ще угаси огъня.

Стивън направи крачка напред. Беше свикнал да урежда споровете между подчинените си. Ала Там бързо сложи ръка на рамото му, за да предотврати намесата му.

— Не можа ли да ти хрумне нещо по-добро, Дъглас? — попита сърдито Алисия. — Защо мислиш само за меча? Не проумя ли, че Робърт и Дезмънд се карат, защото са в нужда? Робърт трябва да се грижи за децата си, а Дезмънд има болнава жена, която не може да му роди деца. Трябва да уредим въпроса по мирен път.

Мъжете я гледаха неразбиращо и тя въздъхна уморено.

— Заповядай на Робърт да даде най-голямото и най-малкото си дете на Дезмънд, за да ги отгледа като свои. Робърт няма да иска за себе си рибите, с които ще се хранят собствените му деца, а жената на Дезмънд ще престане да мърмори, че няма свои деца. Има ли и други проблеми?

Стивън се усмихна изненадано. Решението на Алисия беше наистина мъдро. Тя познаваше в детайли живота на клана си и обичаше хората, които бяха под нейна опека. Когато беше сред своите хора, тя беше съвсем различна и това беше истинско откритие за Стивън. Брадичката й не беше упорито вирната, беше склонна да преговаря, да изслушва другите и да се съгласява с мнението им. Раменете й бяха изпънати, но не бяха толкова сковани, готови всеки момент да отклонят евентуалните удари.

Стивън наблюдаваше и лицата на мъжете, които я заобикаляха. Те я уважаваха, слушаха я внимателно и бяха убедени, че всяка присъда, обявена от нея, беше мъдра и в интерес на клана.

— Джейми я подготви добре за тази служба — изрече тихо Там, който продължаваше да стои зад гърба му.

Стивън кимна. Той започваше да опознава жена си от съвсем друга страна, за чието съществуване дори не беше подозирал. Досега я познаваше като сприхава, импулсивна жена, която се нахвърляше с нож срещу мъжете и изливаше омразата си върху англичаните. Много добре помнеше как й се бе присмял, когато лежеше пред него в леденостудената вода, цялата мокра.

Изведнъж го обзе ревност. Той не познаваше жената, която седеше спокойно сред тези груби мъже и вземаше решения, които променяха живота им. Мъжете около нея познаваха част от характера й, която тя изобщо не си даваше труд да разкрие пред него.

Алисия стана и закрачи към стълбата в задната част на залата. Стивън я последва. Припомни си чувствителните й крака и тихо се засмя. Мъжете от свитата й нямаха представа каква жена е господарката им.

 

 

— Погледни го само — проговори презрително Алисия. Тя стоеше до прозореца в стаята си на третия етаж и гледаше надолу към двора, където Стивън и Крис в пълно бойно снаряжение показваха пред придружаващите ги бойното изкуство на английските рицари. Шотландците стояха в кръг наоколо и следяха двубоя в мрачно мълчание.

Вече бяха минали две седмици от женитбата им. Алисия слушаше как Стивън се старае да внуши на хората й колко важна е защитата на бронята и всеки път вдигаше презрително рамене. Той дори бе предложил да снабди с ризници и шлемове младите мъже, които се упражняват най-старателно. Но шотландците почти не проявяваха интерес към скъпите, тежки и уморителни за носене метални ризници. Те предпочитаха варварските си костюми, които оставяха важни части от тялото незащитени, дори разголени. Единственото, което успя да постигне Стивън, беше да носят къса плетена ризница под наметалото.

Алисия обърна гръб на прозореца и се усмихна тържествуващо.

— Нямате никакви основания да гледате така самодоволно и злобно — укори я Мораг. — Хората ви имат нужда от движение. Защо им е да седят по цял ден и да не вършат нищо? Стивън поне ще ги накара да се поизпотят.

Алисия се засмя и поклати глава.

— Той е невероятно упорит. Вчера дори се осмели да обяснява на хората ми, че Шотландия е неспокойна страна, която трябва да се защитава по-добре срещу враговете си. Като че ли ние не го разбираме! Само англичаните са виновни, че…

Мораг вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Знам, че подлудявате съпруга си с вашето непрекъснато мърморене, но пощадете поне мен! Какво не ви харесва в него? Сигурно искате да го накажете, че нощем ви кара да стенете от наслада? Защо се сърдите, че изпитвате страст към мъжа, когото смятате за враг на клана си?

— Не изпитвам страст… — Алисия млъкна изведнъж. Вратата се беше отворила и тя се обърна да види какво става. Мораг беше излязла шумно. Старата прислужница не можеше да й прости, че се отнасяше така зле с мъжа си.

Алисия въздъхна и се обърна отново към прозореца. Трябваше да признае, че е много разтревожена от реакцията на тялото си. Често коленете й омекваха веднага след залеза на слънцето. Тя се пазеше да показва чувствата си пред Стивън. Не правеше опити да се доближи до него, не му шепнеше нежни думи. Той беше от хората, които убиха баща й. Денем й беше лесно да гледа на него като на враг. Той се обличаше като англичанин, мислеше като англичанин. Ала нощем, когато я докосваше, тя забравяше коя беше тя и кой беше той.

 

 

— Стивън! — повика го тихо Крис, който беше застанал на високия бряг и се взираше в морето. — Няма смисъл. Те не искат да разберат.

Стивън свали шлема си. Хладният бриз разпиля запотените му коси. Хората му се упражняваха всеки ден в пълно бойно снаряжение. Мъжете на Алисия обаче стояха настрана и зяпаха англичаните като животни от менажерията на крал Хенри.

— Трябва да намеря начин да убедя тези хора — отвърна упорито Стивън.

— Милорд! — Един от рицарите се втурна към тях. — Едно от стадата на Макарън е било нападнато в северните земи. Мъжете вече оседлават конете си.

Стивън кимна замислено. Най-после му се удаваше шанс да покаже на шотландците колко добри бойци са английските му рицари. Той имаше опит с крадци и бракониери и знаеше как да се справя с тях.

Тежкото снаряжение не му позволяваше да се движи достатъчно бързо. Пажът вече го чакаше с бойния жребец, също обвит в броня. Тези коне бяха огромни. От столетия насам ги отглеждаха специално за да носят тежките рицари с броните и оръжията им. Когато Стивън и рицарите му най-после възседнаха конете си, шотландците отдавна бяха потеглили на път. Стивън си каза загрижено, че дисциплината им е много хлабава и че трябва да им наложи наказание, за да запази реда.

Щяха да минат много години, преди Стивън да започне да си припомня случилото се през онази нощ в шотландските плата, без да потъва в земята от срам.

Когато стигнаха мястото, където Макгрегърови бяха откраднали говедата, вече се здрачаваше. Шумът, който вдигаха металните ризници, се чуваше на мили разстояние. Броните дрънчаха, копитата на тежките коне чаткаха по сухата земя.

Стивън смяташе, че Макгрегърови ще го посрещнат като англичани и ще влязат в отделни двубои с рицарите му. Действителността се оказа съвсем друга. Той и хората му можеха само да стоят отстрана и да гледат безпомощно развитието на битката. Стивън никога не беше виждал такъв бой, нито си го беше представял.

Шотландците наскачаха от конете си и се изпокриха в гората. Докато тичаха, те захвърлиха наметалата от раменете си, за да се движат по-свободно и по-бързо. Надигнаха се страшни крясъци и скоро се чу звън на оръжие. Стивън позна така наречените клеймъри, двуострите шотландски мечове.

Той се обърна към хората си и им даде знак да слязат от конете. Те го послушаха и последваха шотландците в гората, опитвайки се да се ориентират по шумовете. Ала шотландците бяха изчезнали. Тежките ризници не позволяваха на рицарите да се движат бързо в тъмната гора.

Внезапно от сянката излезе един шотландец и Стивън го погледна смутено.

— Обърнахме ги в бягство — съобщи мъжът и в гласа му имаше недвусмислено злорадство.

— Има ли ранени?

— Трима ранени, нито един убит — отговори кратко шотландецът и се усмихна. — Хората от клана Макарън са много по-бързи от тромавите Макгрегър. — Той беше още задъхан от вълненията на битката. — Да повикам ли няколко мъже да ви вдигнат на коня? — попита той и се ухили до ушите. Стивън изглеждаше невероятно тромав в тежкото си въоръжение.

— Ей, ти! — извика ядосано Крис. — Ако ни обиждаш, ще си имаш работа с меча ми!

— Готов съм, английско куче — отговори подигравателно шотландецът. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти прережа гърлото преди изобщо да си успял да се помръднеш в този метален ковчег!

— Млъкнете! — заповяда остро Стивън. — Крис, прибери меча си в ножницата. А ти, Дъглас, иди да се погрижиш за ранените.

— Не биваше да позволяваш това безсрамие — заговори укорително Крис, когато шотландецът се отдалечи. — Така никога няма да се научат да те уважават.

— Не мога да ги принудя да изпитват уважение към мен — отвърна мрачно Стивън. — Уважението трябва да се заслужи. Не ни остава нищо друго, освен да се върнем в Ларенстън. Трябва да обмисля някои неща.

 

 

Алисия седна в леглото.

— Глух ли си? Попитах те колко хора бяха ранени при нападението?

Стивън се обърна, сякаш едва сега беше забелязал присъствието й. Погледът му се плъзна по голото й тяло, но това не го развълнува както обикновено. Обърна й гръб и откопча колана си.

— Никой не получи сериозно нараняване. Само едно зашито рамо. Това беше всичко.

— Кой беше ранен в рамото?

Стивън махна с ръка и седна на леглото. Свали панталона си и се изтегна гол до нея. Скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана, без да направи опит да я докосне.

— Доколкото си спомням, името му беше Франсис — отговори тихо той.

Алисия го гледаше смаяно. Какво му ставаше?

— Шотландците ли те уплашиха, англичанино? Твърде силни ли бяха моите хора за теб или твърде бързи?

Когато Стивън не реагира на подигравката, учудването й беше безкрайно.

— Твърде бързи — отговори сериозно той, без да я погледне. — Движат се безшумно, с леки стъпки. Разбира се, в Англия няма да постигнат нищо, защото шепа облечени в желязо рицари ще ги разгонят като пилци. Само че тук…

— Глупости! — изсъска разгневено Алисия. Надигна се и заблъска с юмруци по гърдите му. — Никога няма да видиш как проклетите англичани избиват шотландците като пилци, никога!

— Престани да ме удряш. Имам достатъчно рани по тялото си.

Алисия се отдръпна настрана и го погледна несигурно. Тялото му беше толкова топло, косата още влажна от нощната роса, един рус кичур висеше зад ухото му. Тя се отпусна назад и стисна ръце, за да не помилва косата му. И в същото време се почувства толкова самотна, че не знаеше какво да прави. Представата й за брака беше съвсем различна от съжителството й със Стивън Аскот. Мъжът и жената бяха партньори, споделяха живота и любовта си. А тя беше станала жена на англичанин!

Стивън се обърна към нея и целуна слепоочието й.

— Какво е това? — попита слисано той. — Първо ме удряш, а после проливаш сълзи?

— Не плача! Нещо ми влезе в окото, това е всичко.

Той я прегърна и я обърна към себе си.

— Не ме лъжи — помоли дрезгаво той, помилва лицето й, целуна трапчинката на брадата. — Ние с теб сме си чужди — пошепна развълнувано той. — Кога ще бъдем приятели? Кога ще споделиш живота си с мен? Кога ще ми признаеш защо плачеш?

— Когато станеш шотландец! — отговори възбудено тя, като напразно се опитваше думите й да звучат настойчиво. Ала близостта на Стивън им придаде странен привкус, сякаш бяха по-скоро молба, отколкото невъзможно изискване.

— Съгласен съм! — извика той и в гласа му имаше твърда увереност.

Алисия искаше да му се изсмее, да му изкрещи, че никога няма да стане истински шотландец, че не може да й бъде приятел, но той я привлече към себе си и я зацелува жадно.

— Ти си моята прекрасна съпруга — зашепна страстно той и ръката му се спусна към коленете й. — Ако знаеш колко ми се иска да ме харесваш не само в леглото…

 

 

Стивън стоеше под ниския покрив на селската колиба и топлеше ръцете си на торфения огън. От север духаше леден вятър и без огън в колибата щеше да бъде непоносимо студено. Там беше напуснал дома на Алисия преди няколко дни, за да погостува на сестра си. Ниският, набит мъж седеше от другата страна на огъня и беше разстлал върху голите си колене рибарска мрежа. Тромавите му пръсти промушваха иглата с учудваща бързина и завързваха възлите.

— Значи искаш да ти помогна. Омръзна ли ти да се правиш на глупак? — попита сериозно той.

Стивън се обърна към него. Все още не можеше да свикне с поведението на шотландците. Те бяха уверени, че в негово присъствие могат да се държат както си искат. Много скоро обаче той си спомни нощния поход на рицарите си и поклати глава.

— Не е точно така — обясни спокойно той. — Вярно е, че се изложих както пред моите хора, така и пред шотландците. Имах чувството, че стоя пред Дъглас в стоманен ковчег. Забележката му беше съвсем правилна.

Там спря за момент и го погледна с дяволита усмивка.

— Дъглас винаги е мислил, че Джейми трябва да избере именно него за съпруг на Алисия. — Като видя лицето на Стивън, усмивката му стана още по-широка. — Не се бой, момче, Джейми знаеше много добре какво прави. Дъглас е добър момък, но не може да стане водач. Той изпитва страхопочитание към Алисия и никога няма да я накара да се вслушва в думите му.

Стивън изкриви лице.

— Няма мъж, който да се справи с Алисия — отбеляза сухо той.

Там не се изказа по въпроса, само се засмя в себе си. Мораг държеше младата двойка непрекъснато под око и му разказваше как се развиват отношенията им. Там искаше да бъде абсолютно сигурен, че англичанинът не представлява опасност за Алисия. След всичко, което му разказа Мораг, Там беше останал с убеждението, че застрашеният е по-скоро Стивън. С тази дива съпруга сигурно щеше скоро да изчерпи мъжката си сила…

— Първото, което трябва да направиш, е да свалиш английските дрехи — заговори сериозно той.

Стивън кимна. Беше очаквал това.

— После трябва да се научиш да бягаш — бързо и на големи разстояния.

— Да бягам? Когато се бие, войникът няма право да помръдва от мястото си.

— Ние не се бием така — обясни търпеливо Там. — Мислех, че вече си го разбрал. Ако нямаш желание да учиш, не мога да ти помогна.

Стивън кимна, макар и неохотно.

Само след час той вече съжаляваше горчиво за съгласието си. Стоеше до Там, шибан безмилостно от ледения есенен вятър, и се чувстваше съвсем гол. Вместо тежките, ватирани, топли английски дрехи носеше само тънка риза и наметало, преметнато през раменете и пристегнато с колан на хълбоците. Вярно, че краката му бяха обути във вълнени чорапи и ботуши, но въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че е гол до пояса.

Там го удари по раменете.

— Не се бой, момче, скоро ще свикнеш. Ако си оставиш косата малко по-дълга, никой няма да те различава от шотландците.

— Не мога да разбера защо се разхождате с голи задници, когато страната ви е дяволски студена! — изръмжа раздразнено Стивън, вдигна ризата и се плесна по задника. Там избухна в смях.

— Сега вече знаеш какво носи шотландецът под наметалото си. — Лицето му стана отново сериозно. — За всичко си има причини, Огивън. Когато се движим в степта, плейдът е съвършено прикритие. Ризата може бързо да се съблече и смени. В Шотландия вали често и ако се разхождаш твърде дълго с мокрите дрехи на гърба си, рискуваш да получиш белодробно възпаление и да отидеш на оня свят. През лятото плейдът държи хладно, а постоянното търкане на коленете през зимата ще ти държи топло. — Той примигна съзаклятнически. — А най-скъпоценните ти части са постоянно на чист въздух.

— Тук си прав — засмя се Стивън.

— Я гледай! — извика зад гърба му Мораг. — Най-после да ви видя като истински мъж. Е, мога да кажа, че от постоянното мъкнене на желязото сте развили чудесни мускули — допълни тя, като оглеждаше безцеремонно голите му крака.

Стивън се ухили зарадвано.

— Ако не бях женен, щях да те завлека в гората, Мораг.

— Не съм съвсем сигурна дали щях да ви последвам — отговори с усмивка тя. — Как мислите, дали ще се намери жена, която ще посмее да се бие с Алисия заради вас?

Стивън я погледна мрачно.

— Тя няма да се бие за мен. По-скоро би ме подарила на първата срещната англичанка, за да се отърве от мен.

— Не съм убедена, че е готова да се откаже от нощите с такъв мъж — отговори с хитра усмивка Мораг и се отдалечи с обичайните си ситни стъпки.

Стивън поклати глава. Задушевната атмосфера, която цареше в клана, не преставаше да го тревожи. Тук всеки знаеше какво става в чуждите легла.

— Стига сме си губили времето — обади се Там зад гърба му. — Опитай се да тичаш до онова дърво!

Досега Стивън беше вярвал, че тичането е лесна работа. Все пак той умееше да бяга още от дете и се чувстваше в добро физическо състояние. Ала след първия бърз спринт в дробовете му пламна огън. Трябваха му минути, докато успокои лудото биене на сърцето си.

— Изпий глътка вода — каза му Там и му подаде дървената си чаша. — Щом си поемеш дъх, ще повторим бягането.

Стивън го погледна невярващо.

— Хайде, хайде, момче! — засмя се Там. — Нима ще допуснеш да бъдеш победен от старец като мен?

Стивън остави чашата и се обърна към него.

— И при най-добро желание не бих могъл да ви нарека стар, Там. Е, добре, да започваме!