Хенри Катнър
Механическото его

Никлъс Мартин погледна робота.

— Не те питам, какво ти е нужно тука — каза той с нисък и колкото се може по-тих глас. — Разбрах, вече. Иди при Сен-Сир и кажи, че съм съгласен. Възторг ме обзема, че във филма ще участва робот. Всичко останало имаме. Но и така е съвършено ясно, че камерна пиеса, чието действие се развива в селище на португалски рибари, не може да мине без робот. Но защо само един? А ако са шест? Кажи му: искам да ми осигури дяволската дузина. Иначе не съм навит! А сега си дигай чуковете!

— Как се казваше вашата майка? Май беше Елена Глинская, а? — заинтересува се роботът, като не възприе нищичко от тирадата на Мартин.

— Не! — избоботи той сега.

— А-а, виж ти… Е, защо да не бъде тогава Голямата Косматица — замърмори робота.

Мартин свали краката си от масата и бавно разкърши плещи.

— Само не се вълнувайте! — побърза да каже роботът. — Вие сте подбран за екологически експеримент и нищо повече. Това дори не боли. Там, откъдето се явявам, роботите представляват една от законните форми на живот и няма защо…

— Млъкни най-после! — сряза го Мартин. — Гледай го ти, робот! Нещастен статист! Този път Сен-Сир сам си го търси — и тялото на Мартин се разтърси под влиянието на силни, но сподавени емоции. После погледът му падна на телефона и той натисна ръчката и нареди:

— Дайте ми мис Ешби! Веднага!

— Много ми е неприятно — произнесе с виновен тон роботът. — Може би нещо греша? Граничните колебания на невроните винаги внасят объркване в мнемоничната ми норма, когато темпорирам. Доколкото разбирам, в животът ви настъпва една критична фаза, нали правилно съм разбрал?

Мартин направо се задъха и роботът-натрапник видя в това сигурно доказателство за правотата си.

— Точно така — заяви роботът. — Екологическият дисбаланс приближава границите на оцеляването на организма и като ги прекрачи… дадената жизнена форма, каквато сте вие, е… хм… Тогава или ще ви настъпи мамут по мазола, или ще ви надянат желязна маска, или илотите ще се разбунтуват и ще ви прережат гърлото, или… Я, чакайте, май преминах на санскрит? — той заклати блестящата си глава със съжаление. — Изглежда е трябвало да сляза преди петдесет години, но ми се стори, че… Най-искрено моля за извинение — побърза да добави, като видя яростта, която бликаше от погледа на Мартин. — Пожелавам ви, всичко най-хубаво!

Последва интересен жест. Роботът допря пръстите си до своята, съвсем естествено неподвижна уста и ги прокара от ъгълчетата й в хоризонтална посока и така сякаш изрисува виновата усмивка.

— Не! Няма да си тръгнете така лесно! — заяви твърдо Мартин. — Стойте на мястото си и не мърдайте, докато злостта ми не изстине! И защо само не мога да избухна, както се следва? — завърши той думите си и погледна жално телефона.

— А вие наистина ли сте сигурен, че майка ви не се е казвала Елена Глинская? — запита отново роботът и допря палец и показалец до съединението на челото с носа, от което на Мартин изведнъж се стори, че посетителят му загрижено се намръщи.

— Разбира се, че съм сигурен! — изрева Мартин.

— Тогава, вие още ли не сте се оженили? За Анастасия Захариевна-Кошкина, а?

— Не съм се женил и никога няма да се оженя! — отряза Мартин и се хвана за дръжката на телефона.

— Това съм аз, Ник! — раздаде се спокойният глас на Ерика Ешби. — Какво се е случило?

Мигновено яростният пламък в очите на Мартин угасна и се смени с розова нежност. През последните десет години той даваше на Ерика, като на енергичен литературен агент, десет процента от своите хонорари. Освен това го измъчваше безнадеждното желание, да й даде примерно половин килограм от тялото си, във вид на сърдечен мускул, ако се възползува от този студен научен термин. Но за съжаление, Мартин досега не бе използувал нито този термин, нито някакъв друг, защото при всеки опит да направи предложение на Ерика, го обхващаше невероятно стеснение и тогава започваше да говори разни глупости за зелени ливади…

— Тогава, за какво всъщност става дума? — повтори Ерика. — Какво се е случило?

— Май — произнесе Мартин чувственно, — Сен-Сир се кани да ме жени за някаква си там Анастасия Захариевна-Кошкина!

— Ах! — възхити се с печален глас роботът. — Каква забележителна памет притежавате! Но ако имах подобна, преди да се темпорирам… Не-е, дори радиоактивните неврони не биха издържали натоварването…

— Формално ти си запазваш правото на живот, свобода и… разни други неща — отвърна компетентно Ерика. — Но аз сега съм много заета, Ник. Нека поговорим, когато дойда при тебе, а?

— И кога ще стане това?

— Нима не са ти предали, че ти се обаждах? — избухна Ерика.

— Разбира се, че не! — още по-сърдито й отвърна Мартин. — Аз отдавна подозирам, че можеш да ми се обадиш, само след разрешение от Сен-Сир. Представи си, че някой тайно ми изпрати в тъмницата-затвор освежителни думи или дори някой поялник, ха! — гласът му се развесели. — Мислиш ли до ми подготвиш бягството?

— Това е направо възмутително! — заяви Ерика с решителния си глас. — Един прекрасен ден Сен-Сир ще препълни търпението ти…

— Дори да го препълни — мрачно обясни Мартин, — остава му Диди.

Компанията „Биг-Хорн“ по-скоро би снимала атеистичен филм, отколкото да обиди несравнимата си касова звезда Диди Флеминг. Дори Толивър Уот, едноличният собственик на компанията, не спеше добре през нощите, защото наглият Сен-Сир не даваше на прелестната артистка да подпише дългосрочен договор.

— Въпреки това Уот съвсем не е глупак — каза Ерика. — Аз съм убедена, както и преди, че той ще разтрогне контракта, само, когато му докажем, че ти си влагане на капитал със загуби. Но почти нямаме време за това.

— Защо?

— Нали вече ти казах… Ах, да! Разбира се, ти не знаеш. Той утре вечер заминава за Париж.

Мартин изстена мъчително.

— Край! Няма спасение за мене! — почти заплака той. — През следващата седмица договорът автоматически ще бъде продължен и аз никога вече няма да дишам свободно. Ерика! Направи нещо!

— Ще опитам — отвърна агентката му. — За това исках да си поговорим… А-а! — възкликна тя внезапно. — Сега ми става ясно, защо Сен-Сир не е разрешил да ти кажат, че съм се обаждала. Той се страхува. Знаеш ли, Ник, какво следва да направим?

— Да отидем при Уот — унило подхвърли Мартин. — Но скъпа Ерика…

— Точно така, да отидем при Уот, но когато е сам — последните думи Ерика произнесе натъртено.

— Сен-Сир никога няма да го допусне.

— Естествено. Той не иска ние да говорим с Уот непосредствено, очи в очи. Представи си, че успеем да го убедим? Но въпреки това, ние трябва нещо да измъдрим. Един от нас ще говори с Уот, а другият ще прогонва Сен-Сир. Кое от двете предпочиташ?

— Нито едното, нито другото — веднага и категорично отвърна Мартин.

— О, Ник! Сама няма да се справя. Може да се помисли, че се страхуваш от Сен-Сир!

— Страхувам се!

— Глупости! Какво може да ти направи?

— Той направо ме тероризира, Ерика. Непрекъснато го прави. И казва, че аз се поддавам прекрасно на обработка. Нима от това не ти изстива кръвта в жилите? Погледни другите писатели, които е опитомил! Как ти се струват?

— Знам. Преди седмица видях един от тях да се рови в боклука на Мейн-стрийт. И ти ли искаш така да свършиш, а? Дръж на правата си!

— А! — каза роботът и челото му светна от радост. — така си и мислих! Последната, критическата фаза.

— Млъкни бе! — заповяда Мартин. — Не, не ти го казвам на тебе, Ерика! Съжалявам много.

— И аз също — язвително отвърна Ерика. — За миг повярвах, че ще проявиш характер.

— Ех, да бях например… Хемингуей — със страдалчески глас проплака Мартин.

— Вие казахте Хемингуей, нали? — запита роботът. — Следователно се намирам в епохата на Кински-Хемингуей? В такъв случай не съм сгрешил. Вие сте Никлъс Мартин. И сте моят следващ обект. Мартин… Мартин? Нека си помисля известно време… А-ха, да-а… Тип Дизраели — той потри с пръсти челото си и се разнесе неприятно скърцане. — Бедните ми невронни мостове! Спомних си!

— Ник, чуваш ли ме? — задрънча слушалката на телефона. — Аз отивам сега в студиото. Събери достатъчно сили. Мобилизирай се! Ние ще подгоним Сен-Сир и ще ог натикаме в бърлогата му. После ще убедим Уот, че от тебе никога няма да излезе добър сценарист. А до тогава…

— Но Сен-Сир никога и за нищо няма да се съгласи — прекъсна я Мартин. — Той не познава тази дума „неуспех“. Винаги го е казвал. Той ще ме направи сценарист или ще ме убие!

— Спомняш ли си, какво се случи с Ед Касиди? — мрачно го спря Ерика. — Сен-Сир не го направи сценарист.

— Вярно — разтрепера се Мартин. — Бедният Ед!

— Е, добре де, аз тръгвам. Нещо друго да кажеш?

— Да! — извика внезапно Мартин, след като си напълни дробовете с въздух. — Да! Обичам те безумно!

Но тези думи останаха на върха на езика и не успяха да се откъснат. След като няколко пъти страхливият драматург отвори и затвори устата си, предпочете да я затвори плътно да стисне зъби, преди да опита още веднъж. Жалък писък накара телефонната мембрана да затрепти слабо. Мартин унило наведе глава. Не, той никога не ще се реши да направи предложение дори пред малкия безобиден на вид телефонен апарат.

— Каза ли нещо? — запита Ерика. — Е, до скоро виждане.

— Почакай! — извика Мартин, като случайно погледна робота. Онемяваше само в определени случаи и затова сега продължи мигновено:

— Забравих да ти кажа нещо. Уот и онзи негодник Сен-Сир току-що са наели имитация на робот за „Анджелина Ноел“!

Но слушалката мълчеше.

— Аз не съм имитация! — възрази обиденият робот.

Мартин се наежи в креслото си и загледа непоканения си гост с премрежен безнадежден поглед.

— Кинг Конг също не е бил имитация — отбеляза той мрачно. — И не ми пълни главата с историйки, които ти е наговорил Сен-Сир. Знам, че той се опитва да ме деморализира. И може би, ще постигне своето. Погледни само, какво е направил от пиесата ми! Е, какво е там някакъв си Фред Уорнинг, а? На своето място и той стои добре, не искам да споря. Дори е прекрасен. Но не и в „Анджелина Ноел“. Не му подхожда ролята на шкипер на португалско рибарско корабче. Вместо екипаж — оркестър; Дън Дейли пее „Неапол“ на Диди Флеминг, облечна с опашката на русалка, ха…

Като се зашемети сам себе си, Мартин сложи ръце на масата, скри лице в дланите си и за свой ужас, се усети, че започва да се хили с пълни сили.

Извъня телефона. Мартин не промени позата си, а само докопа слушалката.

— Кой се обажда? — запита с треперещия си глас. — Кой? Сен-Сир ли?…

По линията потече хрипкаво ръмжене. Мартин се изправи мигновено, като ужилен и стисна телефонната слушалка с двете си ръце.

— Изслушайте ме най-после! — завика той. — Дайте ми поне веднъж възможността да завърша думите си. Робот в „Анджелина Ноел“ е просто…

— Какво? — зарева грубият плътан бас. — Не чувам, какво си мърмориш там. Мисловен дребосък такъв! Ти ли ще ми предлагаш нещо, а! Веднага в зала номер едно. Ще гледаме вчерашните кадри. Веднага идвай!

— Само за минутка…

Сен-Сир нещо изруга и връзката се прекъсна. За миг ръцете на Мартин се впиха в слушалката като в гърлото на отвратителен враг. Но каква полза? Собственото му гърло бе захванато от примката и почти четири месеца Сен-Сир я затягаше все повече и повече. Четири месеца… а защо не четири години? Като си спомняше миналото, Мартин едва можеше да повярва, че някога е бил свободен човек, известен драматург, автор на пиесата „Анджелина Ноел“, събитието на сезона… А после се появи Сен-Сир…

Този режисьор до дъното на душата си бе сноб и обичаше да слага лапата си на събитията на сезона и на известни автори. Кинокомпанията „Биг-Хорн“, ревеше той на Мартин, нито на йота няма да се отклони от пиесата и ще остави на автора последното право да одобри окончателно сценария, при условие, че подпише договор за три месеца в качеството си на съавтор. Условията бяха така добри, че приличаха на приказка и изглеждаха справедлиив.

Мартин попадна в приготвената клопка заради дребният шрифт и заради грипа, който точно тогава бе съпроводил Ерика в най-близката болница. Под дебелите пластове юридическо пустословие се криеше точка, която обричаше Мартин на петгодишна робска зависимост от кинокомпанията „Биг-Хорн“, ако тя счете за нужно да продължи неговия договор. И в следващата седмица, ако не възтържествува справедливостта, той наистина ще се превърне в литературен роб.

— Бих си пийнал нещо — уморено произнесе Мартин и погледна робота. — Бъди така добър и ми подай онази бутилка с уиски.

— Но аз не съм тук за слуга — протестира блестящото желязо. — Аз трябва да осъществя експеримент по оптимална екология.

Мартин затвори очи и каза с такъв умоляващ глас, че „сърцето“ на робота се сви:

— Моля те, налей ми уиски. А после ми дай чашата направо в ръката. Май няма да ти е трудно, а? В края на краищата ние сме хора…

— О, не — отвърна робота и напъха пълната чаша в ръката на драматурга.

Мартин отпи мъничко с наслаждение. После мигновено отвори широко очи и с удивление погледна голямата пълна чаша за коктейли. Роботът я бе напълнил догоре с чисто уиски. От изненада впери поглед в металния си събеседник.

— Ти май се наливаш като бъчва — произнесе той замислено. — Предполагам, че така се засилва невъзприемчивостта към алкохола. Е, давай и се наслаждавай. Допий бутилката, ако искаш.

Роботът допря пръсти до челото над очите си и ги прекара вертикално надолу, сякаш искаше да прибере на мястото им повдигнатите въпросително вежди.

— Давай — настоя Мартин. — Или съвестта не ти дава да изпиеш уискито ми?

— Как мога да пия? — възмути се роботът. — Нали съм робот. — в гласът му се появи тъжна нотка. — А какво всъщност става тук? — поинтересува се той. — Това смазка ли е или гориво?

Мартин загледа чашата си.

— Гориво — каза сухо. — При това високооктаново. Ти май си се вживял в ролята си? Е де, престани да се преструваш…

— О-хо, проявява се принципа на раздразнението! — прекъсна го роботът. — Напълно ви разбирам. Идеята е същата, както при мамутското мляко.

Мартин се погнуси.

— А ти някога пил ли си ферментирано мамутово мляко? — осведоми се той.

— Че как мога да пия? — повтори се роботът. — Но съм виждал, как други го пият. — той прекара вертикална черта между своите невидими вежди, което му придаде тъжен вид. — Разбира се, моят свят е съвършенно функционален и функционално съвършен; и въпреки това темпорирането е нещо безкрайно привлекателно… — той спря за миг. — Но аз напразно хабя време-пространството. Така че, мистър Мартин, няма ли да се съгласите…

— Е, че пийни де! — каза Мартин. — Сега имам припадък на радушие. Нека обърнем по чашка. Та аз имам толкова малко радости. А след малко ще започнат да ме тероризират. Ако не бива да си сваляш маската, тогава ще изпратя човек да донесе сламка. Но май ти стига една глътка и ще излезеш вън от ролята си, а? Прав ли съм?

— С радост бих опитал — замисли се роботът. — Откакто видях действието на ферментираното мамутово мляко, ми се прииска и сам да опитам. За хората това естествено е лесно, а и технически е елементарно, доколкото разбирам. Раздразнението увеличава честотата на капа-вълните на мозъка, подобно на рязко увеличаване на напрежението, но понеже електричеството не е съществувало в дороботовата епоха…

— А, съществува — отбеляза Мартин и глътна нова порция уиски. — Казвам ти истината — съществува. А това какво представлява, а? По твоему май е мамут?

Мартин заби пръст в нощната лампа.

Роботът остана с отворена уста.

— Това ли? — запита отново и напълно се обърка. — Но тогава… всички тези телефони, динама и лампи, които забелязах досега в тази епоха, работят с електричество!

— А какво друго би могло да им въздействува, та да работят? — студено се поинтересува Мартин.

— Робите! — отвърна роботът и заразглежда внимателно лампата. Той включи светлината, замига и после отвъртя крушката. — Напрежение, а?

— Не се прави на идиот — посъветва го Мартин. — Прекалено се вживяваш в ролята си и преиграваш. Аз трябва да тръгвам. Та, ще пиеш ли или не?

— Е, какво пък — каза роботът, — не бива да разтройвам компанията. Това е длъжно да заработи.

Той си пъхна пръстът във фасунгата. Разнесе се кратко пукане и се разхвърчаха искри на всички страни. Роботът извади пръста си.

— F(t)… — каза той и се заклати леко. После пръстите му се залепиха за лицето и разчертаха усмивка, която изразяваше приятно удивление.

— Fff(t)! — каза той и продължи пресипнало:

— F(t) интеграл от плюс безкрайност до минус безкрайност… A, делено на n на степен e.

Мартин ужасен опули очи и не знаеше, какво да прави. Дали да вика терапевт или да се обади на психиатър. Но никак не се съмняваше, че трябва да се викне медицинска помощ. И колкото по-скоро го направи, толкова ще бъде по-добре. А може да осведоми и полицията. Статистът в костюма на робота бе явно не наред с мозъка. Драматургът застина в пълна нерешителност, като очакваше, че безумният му гост или ще падне мъртъв на земята или ще го хване за гърлото и ще започне да стиска…

А роботът си облиза устните с мляскане, при което се разнесе леко звънтене.

— Каква прелест! — възхити се той. — Дори има променлив ток!

— Ама, не си ли умрял?… — разтрепера се гласът на Мартин.

— О, та аз всъщност не съм и жив — замърмори роботът. — Е, в този смисъл, който вие го разбирате. И благодаря за „чашката“!

Мартин гледаше зяпнало робота и бе поразен от дивата догадка.

— Така значи — задуши се просто той, — та, значи… ти… вие… наистина сте робот?!!

— Хе, наистина съм робот — отвърна гостът. — Ах, че ви е бавно мисленето, на вас дороботите. А сега моето мислене работи със скоростта на светлината. — той погледна настолната лампичка с насладата на вроден алкохолик. — F(t)… Ако вие сега изчислите капа вълните на моят радиоатомен мозък, би ви поразило, как се е увеличила честотата — роботът млъкна за миг. — F(t) — добави той замислено.

Мартин започна да се движи, като човек под вода и бавно надигна чашата си, глътна солидна доза уиски и после със страх погледна робота.

— F(t)… — имитира драматургът робота, трепна и отново долепи чашата до устните си. — Аз май съм пиян — каза го и изпита облегчение. — Такава била работата… А аз нямаше да повярвам…

— Е, отначало никой не вярваше, че съм робот — обяви роботът. — Забележете, аз се появявам на територията на киностудията и на никому не изглеждам подозрителен. На Иван Василиевич се явявам в алхимичната му лаборатория и той веднага се досети, че съм механичен човек. Което впрочем е вярно. По-нататък в списъка ми следва един уйгур, та влизам в юртата на шамана и той решава, че аз съм дявол. Въпрос на екологическа логика и нищо друго.

— Така значи, вие… сте дяволът, а? — запита Мартин и се залови за единственото правдоподобно за него обяснение.

— О, не, не, и не! Аз съм робот! Как не се опитвате да го разберете това?

— Аз и сега не знам, какъв сте вие — отвърна объркано Мартин. — Може би, аз съм фавън, а вие дете на човечеството! Изглежда, от това уиски ми стана още по-зле и…

— Наричат ви Никлъс Мартин — търпеливо обясни роботът. — Аз съм ЕНИАК.

— Енияк ли?

— Не, ЕНИАК — поправи го роботът и подчерта с натъртване на гласа си, че това са главни букви. — ЕНИАК Гама Деветдесет и Три.

С тези думи той сне от металическото си рамо чантата и се зае да изважда от нея безкрайна червена лента, на външен вид копринена, но притежаваща и странен стоманен блясък. Когато приблизително четвърт миля лента се изля на пода, от отвора накрая се показа прозрачен шлем, който приличаше доста на хокеен. И от двете му страни блеснаха две червено-зелени камъни.

— Както виждате добре, те попадат право в темпоралните части — съобщи роботът, като посочи камъните. — Вие ще го поставите на главата си, ето така…

— Не, няма да го поставя на главата си — каза Мартин и неволно си дръпна главата назад. — Не се опитвайте да ми я поставите насила тази гадост. Нещо не ми харесва. И най-вече тези две червени стъкълца. Те приличат на очи…

— Това е изкуствен еклогит — успокои го роботът. — Просто те са с висока диелектрическа константа. Нужно е само да се измени нивото на нормалните прагове на невронните контури на паметта… и нищо друго. Сигурно ви е известно, че мисленето се основава на паметта. Силата на възникналите асоциации, иначе казано емоционалните индекси на спомените ви, определят вашите постъпки и решения. А екологизаторът просто променя електрическото напрежение на вашия мозък и то така, че праговете стават други.

— Само това ли? — запита подозрително запита Мартин.

— Е-е… — отвърна уклончиво роботът. — Не бих искал да споменавам за това, но щом питате… Екологизаторът, освен това, ще прехвърли в мозъка ви типологическа матрица. Но понеже тази матрица е взета от прототипа на вашия характер, тя ди позволява пълноценно да използувате потенциалните си способности, както наследствени, така и придобити. Тя ще ви позволи да реагирате на заобикалящата ви среда по начин, който да ви осигури максимум шансове за оцеляване.

— Нищо няма да ми осигури — каза твърдо Мартин. — Защото това нещо няма да позволя да го сложите на главата ми.

Роботът изчерта на лицето си вежди, които бяха повдигнати с вид на объркване.

— А — започна след кратка пауза, — аз изглежда не съм ви обяснил всичко! А то е така просто. Нима не искате да вземете участие в един перспективен и много ценен социо-културен експеримент за благото на цялото човечество?

— Не! — обяви Мартин.

— Но вие не знаете дори, за какво става дума — жално произнесе роботът. — След моите подробни обяснения никой досега не ми е отказвал. Мисля, че добре ме разбирате?

Мартин се разсмя и звуците сякаш заизлизаха от някакъв дълбок гроб.

— И още как! — изтресе той.

— Прекрасно — облекчено каза роботът. — Понякога паметта ме подвежда. Преди да започна темпорирането, ми се налага да програмирам на толкова различни езици! Санскритът, например, е много прост, докато руският от времето на средновековието е доста сложен, а уйгурският… Извършваният сега експеримент трябва да способствува установяването на най-изгодни връзки между човека и неговата среда. Нашата цел е мигновената адаптация и се надяваме да я постигнем, като свеждаме до минимум коефициентът на грешките между индивида и средата. Казано с други думи: Нужна реакция в нужния момент. Разбрахте ли?

— Естествено, че не! — отвърна Мартин. — Какво невероятно бълнуване.

— Съществуват — продължи роботът упорито, но в гласа му се усещаше умора, — няколко, ограничени на брой матрици-характери, които са следствие, първо на разположението на гените вътре в хромозомите и второ, на въздействието на външната среда; и понеже елементите и имат свойството да се повтарят, то ние сме в състояние лесно да проследим основната организираща линия по временната скала на Калдейкуз. Надявам се, че никак не ви е трудно да следите хода на моята мисъл, нали?

— По временната скала на Калдейкуз ли? Не, май не ми е трудно — отвърна Мартин.

— Обясненията ми винаги са ясни и конкретни — самодоволно забеляза роботът и размаха кълбото червена лента.

— Махни това чудо от мен! — развика се раздразнено Мартин. — Че съм пиян, пиян съм, но не толкова, че да си пъхам главата където не трябва!

— Пъхай я! — заповяда роботът твърдо. — Досега никой не ми е отказвал. И не спори повече с мен, това ме обърква и да се оправя, ще бъда принуден да взема още една чашка напрежение. И тогава съвсем ще се отнеса нанякъде. Когато темпорирам, си имам достатъчно грижи с паметта. Пътешествието във времето винаги създава синаптичен праг на задържане, но бедата е там, че този праг прекалено много варира. Затова те сбърках с Иван. Но при него ще замина, след като се оправя с тебе. Експериментът трябва да се проведе хронологически, а хиляда деветстотин петдесет и втора година не започва преди хиляда петстотин и седемдесета.

— Напълно сте прав — каза Мартин, след като си пийна от чашата. — Дори в Холивуд хиляда деветстотин петдесет и втора година, не настъпва преди хиляда петстотин и седемдесета.

— Аз ползувам временната скала на Калдейкус — заяви сериозно роботът. — Но това е само за удобство. Да се върнем към същената на въпроса. Е, нужен ли ти е идеален екологически коефициент или не? Защото… — той отново размаха червената лента, погледна вътре в шлема, после се прехвърли на човека и поклати съжалително глава. — Извинявай, но се страхувам, че от това нищо няма да стане. Нещо главата ти е прекалено малка. Следователно имаш малко мозък. Този шлем е изчислен за размер осем и половина, но главата ти е прекалено…

— Осем и половина е моят размер — с достойнство възрази Мартин.

— Не може да бъде — лукаво се засъмнява роботът. — В такъв случай шлемът би ти бил по мярка, а той ти е голям.

— Точен е — заспори Мартин.

— О, колко е трудно да се разговаря с предроботите — подхвърли роботът, сякаш само на себе си. — Каква недоразвитост, каква грубост и нелогичност! Трябва ли след това да се учудваме, че имат такива малки глави, а? Чуй ме, Ник — ЕНИАК сякаш се занимаваша с някое глупаво и упорито момче, — и се опитай да схванеш; този шлем е с размер осем и половина. Главата ти е така малка, за нещастие, че той не ти става…

— Да те вземат дяволите! — побесня Мартин и от уискито или от досадата или от двете заедно забрави всякаква предпазливост. — По мярка ми е! Вижте! — хвана шлема, издърпа го от ръката на робота, който всъщност никак не се съпротивляваше и го нахлупи на главата си. — Сякаш е направен за мен! Така ли е?

— Май съм се объркал — призна си роботът и очите му така светнаха, че Мартин веднага се опомни, побърза да събори шлема и направо го хвърли на масата.

ЕНИАК спокойно взе шлема, прибра го в чантата си и започна бързо да навива лентата. Под объркания поглед на Мартин свърши с тази работа, издърпа ципа на чантата, метна я на рамо и тръгна към вратата.

— Всичко най-хубаво — каза той на излизане, — позволи ми, да ти благодаря.

— За какво? — свирепо изтърси Мартин.

— За твоето любезно сътрудничество — обясни роботът.

— С никого не се каня да сътруднича! — отсече Мартин. — Не се опитвайте да ме убеждавате. Запазете за себе си патентования курс на лечение, а за мен…

— Но ти нали премина вече курса по екологическа обработка — невъзмутимо продължи роботът. — Аз ще се върна довечера и ще възобновя заряда. Той стига само за дванадесет часа.

— Какво?!

Последва подчертана вежлива усмивка — железните пръсти я начертаха по обичайния си начин, като започнаха от ъгълчетата на устата. Роботът ЕНИАК прие отново сериозно изражение, излезе от стаята и затвори вратата.

Маптин изписка и задиша на пресекулки, като свиня, която току що са заклали.

В ГЛАВАТА МУ НЕЩО СТАВАШЕ!

Никлъс Мартин се почувствува като човек, който внезапно са напъхали под студен душ. Не, леден, не по-скоро бе врял! И при това ароматичен. Вятърът идващ от отворения прозорец носеше задушна воня: бензин, мирис на гниеща трева, терпентинова боя и от бюфета в съседната сграда — препечени сандвичи с шунка.

„Пиян съм — помисли той с отчаяние, — пиян съм, или полудявам!“

Скочи на двата си крака и се замята бясно по стаята, но изведнъж се спря пред цепнатината в пода и после тръгна по нея.

„Ако мога да вървя по правата линия — разсъждаваше той, — значи не съм пиян… А просто съм полудял“.

Последната мисъл не беше никак утешителна.

Той измина прекрасно пукнатината. И дори можеше да върви по-право от нея, тъй като тя бе в известна степен извита. Никога преди не се бе движил с такава увереност и лекота. След като завърши опита си, се оказа в другия край на стаята точно пред огледалото и когато се изправи и погледна в него, хаосът и объркването излетяха нанякъде. Невероятната острота на възприятието и усещането се притъпи и изглади.

Всичко бе спокойно!

Всичко бе нормално!

Той, Мартин, погледна в очите на собственото си отражение.

Не, не всичко бе нормално.

Беше трезвен, като презна бутилка. Сякаш не бе се наливал с уиски, а бе пил чиста изворна водичка. Мартин се приближи до самото огледало и се опита през очите си да надникне в дълбините на собствения си мозък. А там, май, ставаше нещо поразително. По цялата повърхност на мозъка бяха започнали да се движат мънички прегради, по-скоро бариери, едни се затваряха почти напълно, оставяйки само малка цепнатинка, хпез която поглеждаха бисерните очички на невроните, друге с лек шум се отваряха и бързи паячета, други неврони, се устремяваха напред, търсейки място, където де се скрият.

Промяна на праговете. Положителна и отрицателна реакция на конусите на паметта. Ключови емоционални индекси и асоциации…

Аха!

Гледай го ти, този робот!

Главата на Мартин се обърна към затворената врата. Но не мръдна от мястото си. Вместо това изразът на сляп ужас по лицето му започна бавно и незабелязано да се мени. Роботът… Може и да почака.

Някак си инстинктивно, като следствие на стара привичка, ръката на Мартин се вдигна и сякаш поправи невидимия монокъл. В този миг телефонът се развъня. Драматургът се огледа.

И устните му се обтегнаха в презрителна усмивка.

С изящно движение махна прашинка от ръкава на сакото си, после вдигна слушалката, но не каза нищо. Настъпи дълго мълчание. В замяна на това груб глас изкрещя:

— Ало! Ало! Ало! Слушаш ли ме! Аз говоря, Мартине!

Но Мартин продължи да мълчи невъзмутимо.

— Ти ме караш да те чакам! — ревеше гласът. — Аз, Сен-Сир, да те чакам! Веднага идвай в залата! Прожекцията започва… Мартине, чуваш ли ме?

Мартин внимателно постави слушалката на масата, обърна се към огледалото, хвърли си един критичен поглед и се намръщи.

— Сивота — измърмори той. — Няма никакво съмнение, сивота. Така и не мога да разбера, защо съм купил тази вратовръзка?

Вниманието му бе привлечено от бръмчащата слушалка. Погледна я, замисли се за миг и после плясна гръмко с ръце до микрофона. От нея се донесе бесен и агонизиращ вопъл.

— Прекрасно — продължи да мърмори Мартин, като се обръщаше. — Този робот ми направи огромна услуга. Това трябваше да разбера по-рано. В края на краищата такава супер машина, като ЕНИАК, би трябвало да бъде къде-къде по-умна от човека, който от гледна точка на философията е една проста машина. Така е — допълни уверенноста си и прекрачи прага.

В коридора се сблъска с Тони Ла-Мот, която се снимаше в един филм на „Биг-Хорн“.

— Мъжът е машина, а жената… — той метна на мис Ла-Мот такъв многозначителен и високомерен поглед, че тя просто се вцепени от изненада, — а жената е играчка — завърши Мартин мисълта си на глас и се насочи към зала номер едно, където го чакаше Сен-Сир и съдбата му.

Киностудията „Биг-Хорн“ биеше рекорда на „Метро Голдуин Майер“, тъй като за всеки епизод изразходваше десет пъти повече лента, отколкото той заемаше в готовия филм. Преди да започне снимачния ден купища целулоидни ленти се превъртаха в личната зала на Сен-Сир — малка разкошно подредена стая с кожени кресла и разни други така необходими удобства. При пръв поглед изглеждаше, че няма екран, но с вторият, насочен към тавана, ще го откриете именно там.

Когато Мартин влезе там, веднага осъзна, че с екологията нещо не е съвсем на ред. Според теорията, на вратата се показа предишният Никлас Мартин и демонстрационната зала с обичайната си елегантна атмосфера, му оказа студено посрещане. Персийският килим с отвращение приемаше в себе си мръсните му подметки. Креслото, в което се блъсна, сякаш презрително повдигна облегалката си. А тримата души намиращи се в залата му хвърлиха такъв поглед, като-че ли бе изроден орангутан, който по нелепа случайност е получил покана да посети Бъкингамския дворец.

Диди Флеминг — истинската й фамилия не можеше да се запомни, още повече, че в нея нямаше нито една гласна, — седеше в креслото си с безметежно спокойствие, бе прехвърлила крак връз крак, а прелестните й ръчички поддържаха главата с огромните влажни очи, които гледаха към тавана, където образът на Диди Флеминг в сребристата кожа на нежна русалка, флегматично плаваше във вълните на бисерна мъгла.

В полумрака заслепеният Мартин търсеше пипнешком свободно кресло. В мозъка продължаваха странните работи. Дребните бариери се вдигаха и сваляха и той вече не бе всъщност Никлъс Мартин.

Но тогава, като какъв се чувствуваше?

За миг си представи невроните, чиито очички бисерчета сякаш надничаха от неговите очи и се вглеждаха в него. Възможно ли бе това всъщност? Колкото и ясно да бе възприятието, възможно е това да бе само една приятна илюзия. Натрапващият се отговор бе прост и ужасно логичен. ЕНИАК Гама Деветстотин и Три му бе обяснил, е, до известна степен неясно, същността на експеримента. Мартин бе получил в мозъка си оптималната рефлекторна схема на прототип-удачник, който бе успял най-пълно да подчини на себе си околната среда. И роботът бе споменал името на този човек, но сред обърканите препратки към други прототипи, като някакъв си Иван (какъв ли?) и безименен уйгур.

Прототипът в Мартин сега бе Дизраели, граф Биконсфийлд. Драматурга се съживи при спомена за Джорд Ърлис, който така удачно изпълняваше тази роля. Умен и нагъл, ексцентричен както в начина се на обличане, така и начина си на държане, жив и мислещ, прикрит и волеви, с плодовито въображение…

— Не, не тук, не — възрази Диди с невъзмутимото си раздразнение. — Бъде по-внимателен, Ник. Седни в друго кресло. На това съм си сложила краката.

— Ш-ш-ш-т! — изръмжа Раул Сен-Сир, но този път достатъчно спокойно, изду напред дебелите си устни и с огромния си показалец посочи скромния стол до стената. — Сядай зад мен, Ник. Сядай де! И не ми пречи. И гледай внимателно. Забележи, как от твоята глупава пиеска сътворявам нещо велико. Обърни особено внимание на забележителното соло, с което така забележително завършвам. Пет последователни падания във водата! Ритъмът преди всичко! А сега — нито звук.

Кариерата на Раул Сен-Сир, като роден в малката балканска страна Миксо-Лидия, бе наистина възхитителна. В хиляда деветстотин тредесет и девета година изплашен от приближаващата се война, той бе емигрирал в Съединените щати, като взел със себе си лентата на снетия от него филм със заглавие, което може да се приведе горе-долу така: „Пори по селския нос“.

Благодарение на тоиз филм си заслужи репутацията на велик кинорежисьор, макар че всъщност неподражаемите светлинни ефекти в „Порите“ се обесняваха с бедността, а артистите бяха показали такава интересна интерпретация, единствено защото са били пияни до козирката. Но критиците сравняваха „Порите“ с балет и яростно възхваляваха красотата на героинята, днес известна като Диди Флеминг.

Тя бе така невъобразимо красива, че по закона за компенсациите, не би могла да не се окаже невъобразимо глупава. И човек, който разсъждаваше така, никога не оставаше излъган. Невроните на Диди въобще не действуваха. Бе чувала за такова нещо като емоциите и свирепият Сен-Сир умееше да я заставя да изобразява нещо, но другите режисьори направо губеха разсъдъка си, когато се опитваха да преодолеят семантичната стена, зад която се намираше разума на Диди — тихо огледално езеро с дълбочина десетина сантиметра. Сен-Сир просто й викаше. Този елементарен и първобитен начин бе единственото, което разбираше прославената звезда на „Биг-Хорн“

Така владетелят на прекрасната и безмозъчна Диди, бързо достигна висшите сфери на Холивуд. Сен-Сир несъмнено бе талантлив и можеше да направи превъзходно един филм. Но този шедьовър сне в двадесет различни варианта и винаги с Диди Флеминг в главната роля. Така ошлифова до съвършенство гениалния си феодален метод. А когато някой се опитваше да възразява, достатъчно му беше да заплаши, че ще се прехвърли в „Метро Голдуин Майер“, като вземе със себе си и покорната артистка (той не й позволяваше да подпише дългосрочен договор и за всеки нов филм се правеше отделен контракт). Дори собственикът Толивът Уот навеждаше глава, когато Сен-Сир заплашваше „Биг-Хорн“ да работи без звездата си.

— Сядай, Мартине — дочу гласът на Толивър Уот.

Неизвестно откъде изникна келнер в бяло и безшумно се плъзна към него с подноса. Точно в този миг и последната бариерка в мозъка на Мартин зае предписаното й място и подчинявайки се на импулса, той протегна ръка и взе изпотената висока чаша.

Келнерът не забеляза нищо, отмина нататък и като се поклони вежливо подаде на Уот пробляскващия поднос, на който вече нямаше нищо. Двамата, Уот и келнерът, се втренчиха в празната повърхност.

После погледите им се срещнаха.

— Нещо не струва, слабичък е — прецени невъзмутимо Мартин и върна чашата на подноса. — Донеси ми друг, приятелю. Аз се преориентирах към нова фаза с оптимално ниво — съобщи той, като се обърна към изумения Уот и като дръпна креслото до великия човек, небрежно се намести в него.

Странна работа! Преди на тези демонстрации бе винаги угнетен. Сега се чувствуваше прекрасно. Непринудено. И така уверено.

— Уиски със сода за мистър Мартин — заповяда невъзмутимо Уот. — За вен още един коктейл.

— Е, е де! Нали започваме! — нетърпеливо извика Сен-Сир.

Той нещо каза в преносимия микрофон и веднага екрана, всъщност тавана, се размърда, зашумя и по него се замяркаха различни епизоди — хор на русалки, които танцуваха на опашките си, се движеше по улиците на рибарско селце във Флорида.

Сякаш да възприеме цялата гнусотия на предлаганата му съдба, Никлъс Мартин бе принуден да гледа поредния опус на знаменития режисьор. Стори му се, че нищо по-противно и гадно не бе се снимало преди и никога нямаше да се снима. Той забеляза, че Сен-Сир и Уот го гледаха с недоумение. Той в тъмнината вдигна показалците си и очерта роботообразната усмивка. После, изпитвайки упоителната увереност ве себе си, запали цигара и се разсмя на висок глас.

— Как смееш? — незабавно избухна Сен-Сир. — Ти не цениш това велико изкуство? Какво си представяш, а? Че си гений ли?

— Това — каза пренебрежително Мартин, — е най-гнусният филм, който някога е бил сниман.

В мигновено настъпилата пълна тишина, Мартин с изящно движение на китката си изтръска цигарата и продължи:

— С моя помощ вие още сте в състояние да не станете предмет за насмешки по целия континент. Този филм, до последния кадър, трябва да се изхвърли в кошчето и от там на бунището. Утре рано сутринта започваме отново и…

Уот тихо каза:

— Ние сме напълно способни сами да направим филм от „Анджилина Ноел“, Ник.

— Това е художествено! — изрева Сен-Сир. — И ще донесе големи пари!

— Пари ли? Дрън-дрън! — коварно подхвърли Мартин и щедро разпиля нова порция пепел по пода. — Кой се интересува от пари, а? За тях нека мисли „Биг-Хорн“.

Уот се наведе напред и като присвиваше очи в полумрака погледна внимателно Мартин.

— Раул — каза той и го потърси с поглед, — доколкото зная, вие умеете да… давате на новите ни сценаристи подходяща форма. Както виждам, този не…

— Да и да! — възбудено завика Сен-Сир. — Аз им придавам нова форма! Това припадък на треска ли е? Мартине, ти добре ли си? В ред ли е главата ти?

Мартин се усмихна спокойно и уверено.

— Не се тревожи — обясни той. — Парите, които харчите за мен, аз ви ги връщам с лихвите, във вид на сигурен престиж. И прекрасно разбирам всичко. Ношите разговори на четири очи изглежда са станали известни на мистър Уот.

— Какви разговори на четири очи? — избоботи Сен-Сир и лицето му почервеня силно.

— Нали ние нищо не крием от мистър Уон? — без да му мигне окото продължи Мартин. — Вие ме наехте за престижа ми и той ще ви бъде сигурен, ако не си отваряте напразно устата. Благодарение на мен името Сен-Сир ще се покрие със слава. Разбира се, това ще се отрази на приходите, но подобна дреболия…

— Бджржгскл! — изтресе Сен-Сир нещо на своя език и като скочи от креслото си, замахна с микрофона, стиснат в огромната му космата лапа.

Мартин ловко се изви и изтръгна импровизираното оръжие.

— Прекратете демонстрацията! — разпореди се той властно.

Колко странно беше това. С някакво далечно крайче на съзнанието си той разбираше, че при нормални обстоятелства никога не би посмял да се държи така, но в същото време бе твърдо убеден, че за пръв път поведението му бе на обикновен човек. Той усещаше блажената жарава на уверенноста, че постъпките му са правилни, поне, докато не изтекат дванадесетте часа на матрицата.

Екранът замига недоволно и нерешително, преди да угасне.

— Запалете светлината! — заповяда Мартин на невидимия дух, който се криеше зад микрофона.

Стаята веднага се изпълни с приятна и мека светлина, в която видя лицата на Сен-Сир и Уот и разбра, че и двамата се изпълват със смътна и нарастваща тревога.

Та той им бе дал доста задачки за размисъл — и не само това. Той се бе опитал да си изясни, какви мисли изпълват сега мозъците им, като се провират през лабиринтите на подозренията, които той така ловко бе посял.

Сен-Сир бе елементарният случай и мислите му лесно се отгатваха. Балканецът си облиза устните, което само по себе си не бе лесна задача и налетите му с кръв очи неспокойно се впиха в Мартин. Откъде накъде този сценарист заговори така уверено? Какво означава това? Какъв таен грях на Сен-Сир е узнал? Може би е открил някаква грешка в договора и затова си позволява така нагло да се държи?

Толивър Уот представляваше проблема от втори род. Тайни грехове май нямаше, но и той се разтревожи. Мартин пробиваше с поглед гордото конско лице и търсеше скритата слабост. Да, с него ще му бъде значително по-трудно да се справи, но ще съумее и това да постигне.

— Последният подводен епизод — каза той, като се върна към първоначалната тема, — е невъобразима глупост. Трябва да се изхвърли. Сцената ще снимаме под водата.

— Млъкни! — зарева Сен-Сир.

— Но това е единственият изход — продължи да настоява Мартин. — Иначе тя ще излезе извън рамките на това, което съм написал сега. Собствено казано, аз считам, че целият филм трябва да се снима под водата. Ние бихме могли да използуваме методите на документалното кино…

— Раул — внезапно запита Уот, — накъде бие този човек?

— Към договора си, естествено — отвърна Сен-Сир и се изпълни отново с маслинена руменина, — иска да го прекъсне. През подобен отвратителен период минават всичките мои сценаристи, преди да ги доведа до нужната им форма. В Миксо-Лидия…

— А сигурен ли си, че ще го вкараш в правия път? — прекъсна го Уот.

— Това за мен сега е въпрос от личен характер — отвърна Сен-Сир и се опита да пробие Мартин с яростния си поглед. — За този човек изгубих цели три месеца и нямам никакво намерение да изразходвам времето си за някой друг. Той просто иска да прекратим договора му. Капризи, дребни капризи.

— Така ли е? — студено запита Уот.

— Вече не — отвърна Мартин, — аз промених решението си. Моят литературен агент смята, че няма какво повече да търся в „Биг-Хорн“. Тя смята, че това е един печален нонсенс. Но ние за първи път се разминаваме в мненията си. Аз започвам да откривам някакви възможности дори в тази помия, с която Сен-Сир вече толкова години храни публиката. Разбира се и аз не съм в състояние да правя чудеса. Зрителите са свикнали да очакват от компанията разни безвкусни буламачи и дори са ги научили да харесват тези буламачи. Но ние постепенно ще ги превъзпитаме. И ще започнем с този филм. Предлагам, да символизираме екзистенциалистката безнадеждност, като завършим филма с четиристотин метра морски пейзаж. Нищо друго освен вълнуващите се простори на океана.

Краят бе изречен с показване на великолепен художествен вкус.

Огромното и развълнувано дълго тяло на Раул Сен-Сир се надигна от креслото си и надвисна над Мартин.

— Вън! — завика той. — Вън! Върви в кабинета си нищожество! Тук аз заповядвам! Раул Сен-Сир! Пръждосвай се преди да съм ти видял сметката! Изчезвай или ще те разкъсам на части…

Мартин бързо прекъсна режисьора. Гласът му бе все така спокоен, но знаеше, че не бива да губи напразно време.

— Ха, Уот! Чувате ли го, а? — на висок, но спокоен глас запита драматургът, след като прехвана изумения поглед на собственика. — Той не ми дава да ви кажа дори една дума, защото се страхува, че мога да се изпусна. Ясно е защо ме гони от тука. Усеща, че скоро ще се разлетят пух и перушина.

Сен-Сир бе излязъл от кожата си и като се наведе напред, вдигна юмрука си. Но н същия миг се намеси Уот. Наистина е възможно сценаристът да се опитва да прекъсне договора си, но зад това се криеше и нещо друго. Прекалено е небрежен Мартин, а и изглежда напълно уверен в себе си, което… Не, той, Уот, трябва да разплете всичко до последната нишка.

— По-тихо, Раул, моля те — каза той решително. — Успокой се! Казвам ти! Успокой се! Едва ли ще ни се отрази добре, ако Ник ни даде под съд за прилагане на оскърбителни действия. Знам, притежаваш артистичен темперамент, но той те подвежда и често се самозабравяш. Нека първо чуем, какво ще ни каже нашият драматург.

— Тези типове трябва да се държат под око, Толивър! — възкликна с възмущение Сен-Сир. — Те са хитри като лисици и лъжливи като плъхове. От тях може всичко да се…

Мартин поднесе с величествен жест микрофона пред устата си. И без да обръща внимание на разярения режисьор, каза властно:

— Съединете ме с бара, моля. Да… Искам да поръчам коктейл. Да? Особен. А… какъв ли… ами… „Елена Глинская“!

— Здравейте — от вратата се раздаде женски глас и в стаята влезе Ерика Ешби. — Ник, ти тук ли си? Може ли да вляза?

При звука на приятния й глас по гърба на Мартни пробягаха блажени тръпки. Все-още с микрофон в ръката той се обърна към нея, но преди да успее нещо да изрече, Сен-Сир се развика:

— Не и не! Вън! Изчезвайте! Веднага! Която и да сте — вън!

Но Ерика, прекрасна, деловита и неукротима, решително влезе вътре в залата и погледна Мартин с поглед, който сякаш изразяваше търпеливата покорност на съдбата. Тя без никакво съмнение се готвеше да се сражава и за двамата.

— Аз идвам тук по работа — студените й думи потекоха към Сен-Сир. — Вие нямате право да пречите на литературният агент да се среща с автора. Ние с Ник желаем да говорим с мистър Уот.

— А, прелест моя, седни, ако обичаш! — произнесе Мартин с ясен и висок глас и стана кавалерски от креслото. — Добре дошла! Аз си поръчах коктейл. Искаш ли нещо за пиене?

Ерика го изгледа внимателно и в очите й се мярна внезапно подозрение.

— Няма да пия сега нищо — отвърна тя на поканата. — И ти ще ми правиш компания! Колко коктейла вече изпи, а? Ник, ако си пиян в подобно минута…

— И ще ви помоля, да побързате — студено заповяда Мартин в микрофона. — Нужен ми е веднага, разбрахте ли? Да, коктейл „Елена Глинская“. Как, той не ви бил известен? Тогава слушайте внимателно. Взимате най-голямата чаша, а впрочем най-добре ще стане в купа за пунш… Наливате до половината бира, но изстудена… Разбрахте ли? И добавяте три части ликьор…

— Ник, ти май си полудял! — отврати се Ерика.

— … и шест части мед — безгрижно продължи Мартин. — Разбърквате го, но без да го разбивате. И добре го изстудете…

— Мис Ешби, ние днес сме много заети — внушително го прекъсна Сен-Сир и посочи вратата. — Изчакайте. Може би утре или други ден. Но сега ни пречите. Веднага си тръгнете.

— Всъщност, добавете още шест части мед — замислено произнесе Мартин в микрофона, — и веднага го донесете. Ако бъде тук след шестдесет секунди, ви чака премия. Готови ли сте? Прекрасно, аз чакам.

Той небрежно подхвърли микрофоно на Сен-Сир.

През това време Ерика си пробиваше път към Толивър Уот.

— Аз само преди малко говорих с Глория Идън и тя е готова да сключи договор с „Биг-Хорн“ за един филм, ако дам съгласието си. Но ще го получите, само ако не продължите договора с Никлъс Мартин. Това е последното ми предложение!

На лицето на Уот се изписа приятно удивление.

— Ние, май ще успеем да се споразумеем — отвърна той мигновено (мистър Уот бе голям поклонник на мис Идън и отдавна мечтаеше да снима с нея „Панаирът на суетата“). — Защо не я доведохте със себе си? Ние бихме могли…

— Дивотии! — изви се гласът на Сен-Сир. — Нито дума повече за това, Толивър!

— Тя ви очаква в „Лагуната“ — поясни Ерика. — Е, млъкнете де, Сен-Сир. Нямам никакво желание да ви…

В този миг някой почтително почука на вратата. Мартин побърза да я отвори и както очакваше на прага се появи келнерът с поднос в ръка.

— Светкавична работа — каза той снизходително и вдигна голямата запотена чаша, заобиколена с правилни кубчета лед. — Прелест, нали?

Отговор не се чу. Раздаващите се гръмки вопли на Сен-Сир заглушаваха всичко наоколо. Келнерът получи полагащия му се бакшиш и побърза да изчезне, като с труд сдържеше гаденето си.

— Не и не! — ревеше балканецът. — Не и не! Толивър, ние може да привлечем Глория и да си запазим този сценарист, макар и за нищо да не става, но аз си загубих три месеца да го дресирам и не искам труда ми да отиде напразно. Дайте ми го. Ние в Миксо-Лидия постигаме…

Красивата устичка на Ерика се отваряше и затваряше, но гръмогласният рев на режисьора напълно заглушаваше гласа й. А в Холивуд добре знаеха, че Сен-Сир може да си реве така с часове, без да има нужда от почивка. Мартин въздъхна, вдигна изпълнената до краен предел чаша, изящно вдъха изливащия се аромат и се оттегли към креслото си. Но когато токът на обувката му докосна полираният крак, той грациозно се спъна и с необикновена ловкост изсипа коктейла „Елена Глинская“ — смесица от бира, мед, ликьор и лед, — точно на необятните простори на гърдите на Сен-Сир.

И само миг след това вика на режисьора счупи микрофона.

Мартин бе обмислил съставните части на новоизлюпения коктейл с изобретателна прецизност. Коремообръщащата помия съединяваше в едно цяло максимума от свойствата на влагата, студа, лепкавостта и вонята.

Измокреният до костите Сен-Сир се тресеше като от треска и като извади носната си кърпичка, напразно се опита да се изчисти. А самата кърпичка се залепи яко за панталоните. От режисьора лъхаше на дънна утайка.

— Предлагам, да се прехвърлим в бара — каза Мартин и с очевидно отвращение намръщи нос. — Там, в някое сепаре, бихме могли да продължим разговора си, далеч от… е, това силно, хм, ухание.

— В Миксо-Лидия — задъхваше се в дива злоба Сен-Сир и се приближаваше към Мартин, при което обувките му шляпаха с интересен звук, — подобни гадняри хвърляхме на псетата… заливахме ги с вряло масло… ние…

— О, в следващият път бъдете така любезни — каза Мартин, — да не ме блъскате по лакътя, когато в ръка държа чаша с коктейл „Елена Глинская“. Честно казано, много е неприятно.

Сен-Сир изпълни с въздух огромната си гръд!

Сен-Сир се изправи с гигантския си ръст!

… и се отпусна отново.

Той приличаше като полицай от времето на немите филми, след завършването на поредната гоненица и… съзнаваше това. Дори сега да убие Мартин, в подобна развръзка елементът на класическата трагедия щеше да отсъствува. Той би се оказал в ролята на Хамлет, който убива чичо си с маслени торти.

— Нищо да не се прави, докато не се върна! — заповяда той и хвърли такъв свиреп поглед на Мартин, че последният се зарадва, изписа мокри следи по пода и трясна вратата. За миг настана приятна тишина, а от тавана се лееше тиха музика, тъй като Диди бе наредила да продължи демонстрацията и сега се любуваше на собствената си прелестна фигура, която се превземаше в пастелните вълни, докато тя заедно с Дън Дейли пееше дует за моряците, русалките и далечната й родина — Атлантида.

— А сега — заяви Мартин, като се обърна с величествено достойнство към Уот, който продължаваше да го гледа объркано, — бих искал да си поприказваме с вас.

— Аз не мога да обсъждам въпроси, свързани с вашия договор, преди Раул да се върне — побърза да изрече Уот.

— Дивотии — каза твърдо Мартин. — Откога всъщност Сен-Сир ви диктува решенията, които вие би трябвало да взимате? Без вас той не би направил нито един касов филм, колкото и да се старае. Не, Ерика, не ме прекъсвай. Сам ще се оправя, скъпа моя.

Уот стана.

— Извинявайте, но нищо не мога сега да обсъждам — решително отказа той. — Филмите на Сен-Сир носят голям доход, а ти си неопи…

— Затова виждам така ясно положението — възрази Мартин. — Бедата ви се състои в това, че вие прекарвате граница между артистичните гении и финансовите гении. Вие дори не забелязвате, колко е необикновено това, че преобразувате пластичната същност на човешкото съзнание и така създавате Идеалният Зрител! Вие сте икономически талант, Толивър Уот. Истинският ходожник контролира средата си, а вие с неподражаемото изкуство на истински майстор постепенно трансформирате огромната маса живо и дишащо човечество в единен Идеален Зрител…

— Извинявайте — повтори отново Уот, но сега не така рязко. — Наистина нямам време, е-е…

— Вашият гений дълго време е останал непризнат — побърза да каже Мартин и допълни златния си глас с възхищение. — Вие смятате, че Сен-Сир е равен на вас и в надписите седи само неговото име, а не вашето, но в дълбочината на душата си сигурно съзнавате, че честта за създаването на тези филми наполовина ви принадлежи! Нима Фидий някога се е интересувал от финансовия успех? А Микеланджело? Финансовият успех е другото име на функционализма, а всички велики художници създават функционално изкуство. Второстепенните детайли на картините на Рубенс са довършвали неговите ученици, нали така? Но славата отивала за Рубенс, а не за наемниците му. Какъв извод може да се направи, а? Какъв?

На това място, като оцени правилно психологията на слушателя си, Мартин предпочете да замълчи.

— Какъв всъщност? — запита Уот.

— Седнете — настойчиво го покани Мартин. — Ще ви обясня. Филмите на Сен-Сир носят доходи, но именно на вас са задължени за идеалната си форма. Вие сте този, който налага матрицата на характера си на всичко в „Биг-Хорн“…

Уот бавно седна в креслото. В ушите му властно гърмяха омагьосващите взривове на дизраелиевото красноречие. Мартин успя да му подаде правилно стръвта и той я налапа. С непогрешима точност още от пръв поглед бе разгадал слабостта на собственика: Киномагнатът бе принуден да живее сред професионални творци и го измъчваше смътното чувство, че в способността да увеличава непрекъснато капиталите си има нещо срамно. Дизраели на времето си бе решавал и по-сложни въпроси. Той бе подчинявал на волята си парламента.

Колебанието бе последвано от известна нерешителност, преди да дойде предаването. На Уот за това му бяха необходими десет минути. След тях опиянен от звучните хвалби за икономическите си способности, той разбра, че Сен-Сир, макар и гений в областта си, няма никакво право да се меси в плановете на икономическия гений.

— С вашият обширен кръгозор, вие обхващате всички възможности и безпогрешно избирате правилния път — убедително доказваше Мартин. — Прекрасно. Нужна ви е Глория Идън. Усещате го, нали? А от мен нищо няма да измъкнете. Само гениите могат мигновено да променят плановете си… Кога ще бъде готов документът, който ще анулира договорът ми?

— Какво? — запита Уот, плавайки в блажен световъртеж. — А, да… Разбира се. Анулирането на договора ще…

— Сен-Сир ще се държи за своите досегашни грешки, докато „Биг-Хорн“ не пропадне — посочи Мартин. Само гений, подобен на Толивър Уот, кове желязото, докато то е горещо — кога друг път ще му се удаде шансът да размени провала на някакъв си там Мартин, с успеха на единствената по рода си мис Идън.

— Хм-м — каза Уот. — Така е. Е, добре — на конското му лице се появи делово изражение. — Добре де. Договорът ви ще бъде анулиран, след като мис Идън подпише своя.

— И отново вие тънко и в най-дребни детайли проанализирахте самата същност на работата — заразсъждава на глас Мартин. — Мис Идън още не е решила твърдо. Ако предоставите на човек, като Сен-Сир да я убеждава, то нещата ще се развалят. Ерика, колата ти тук ли е? Ще успееш ли бързо да заведеш мистър Толивър Уот в „Лагуната“? Той е единственият човек, който може да намери правилното решение в дадената ситуация.

— Каква ситу… Ах, да! Разбира се, Ник. Тръгваме веднага.

— Но… — започна Уот.

Матрицата на Дизраели се разрази в такива риторически пристъпи, че някои прозорци зазвъняха. Все едно Йоан Златоуст свиреше на логиката на арпаджиото и гамите.

— Разбирам — измърмори оглушеният филмов магнат и покорно се насочи към вратата. — Да, разбира се, така ще бъде. Елате довечера в къщи, Миртин. Щом добия подписа на мис Идън, ще наредя, да подготвят документ за анулирането на вашия договор. Хм-м… Функционален гений…

И така, бърборейки блажено, той излезе от залата.

Ерика поиска да го последва незабавно, но Мартин я докосна по ръката.

— Само за миг — каза той. — Не му позволявай да се връща в студиото, докато договорът не бъде разтрогнат. Та Сен-Сир леко ме надвиква. Но се хвана на въдицата. Ние…

— Ник — каза Ерика и внимателно се вгледа в лицето му, — какво е станало?

— Довечера ще ти разкажа всичко — побърза да я прекъсне Мартин, тъй като до тях достигнаха далечни ръмжения, които възможно оповестяваха връхлитането на Сен-Сир. — Когато ми се освободи някоя минута, ще те зашеметя. Знаеш ли, аз през целия си живот досега съм ти се възхищавал отдалече? Но сега води Уот по-далеч от греха. И бързо!

Ерика успя само да хвърли изумен поглед, докато Мартин я изблъскваше от залата. Стори му се, че към това объркване се примеси и някаква радост.

— Къде е Толивър? — оглушителният рев на Сен-Сир накара Мартин да се намръщи. Режисьорът бе недоволен, че намери подходящи панталони само в костюмерната. Това счете за лична обида. — Къде скрихте Толивър, а? — виеше той.

— Моля ви, говорете по-високо — небрежно кимна Мартин. — Нещо трудно ви чувам.

— Диди! — загърмя режисьорът и побеснял се обърна към прелестната звезда, която все така възторжено съзерцаваше себе си на екрана над главата си. — Къде е Толивър?

Мартин се разтрепера. Бе забравил за присъствието на прелестната Диди.

— Ти нищо не знаеш, нали Диди? — подсказа й той.

— Млък бе! — разпореди се Сен-Сир. — Отговаряй по-бързо, иначе… — и той прибави изразително и многосложно словосъчетание на миксо-лидийски език, което предизвика желаното действие.

Диди намръщи безупречното си челце.

— Толивър… май излезе. Бърка ме филма. Той отиде в къщи и там ще чака Ник Мартин, нали така?

— Но Мартин е тука! — изстена в силен рев Сен-Сир. — Мисли де, мисли!

— А в епизода имаше документ, с който се прекъсва действието на договор… — разсеяно продължи Диди.

— Документ ли? — изръмжа Сен-Сир. — Това пък какво е? Никога няма да го допусна! Никога! Диди, казвай, къде отиде Толивър?

— А, той тръгна с онази агентка — отвърна Диди. — О, не, това май бе в епизода?

— Къде, къде?

— В Атлантида — с леко тържество обяви Диди.

— Не! — завика режисьорът. — Това е от филма! В Атлантида е родена Русалката, а не Толивър Уот, разбра ли?

— Толивър не каза, че е роден в Атлантида — невъзмутимо зашумоля Диди. Той каза, че отива в Атлантида. А довечера той ще се срещне с Ник и ще анулира договора му.

— Кога? — яростно се нахвърли Сен-Сир. — Спомни си, Диди! В колко часа?

— Диди — подхвърли Мартин поредната си уловка. — Та ти нали нищо не си спомняш?

Но Диди бе толкова дефектна, че не се поддаде дори на матрицата на Дизраели. А само безгрижно се усмихна на драматурга.

— Махай се, драскачо! — зарева отново Сен-Сир и налетя на него. — Договорът ти никога няма да бъде анулиран! Знай това! Или си мислиш, че можеш напразно да губиш времето на Сен-Сир? Няма да ти се удаде лесно. Ще се разправя с тебе, както се разправих и с Ед Касиди!

Мартин се изправи и посрещна яростта на Сен-Сир с ледена и надменна усмивка. Пръстите му опипваха въображаем монокъл. Изящни слова се натрупваха на езика му. Оставаше само да хипнотизира балканецът, както бе сторил с Толивър Уот. Той събра повече въздух в гърдите си и се накани да разтвори шлюзовете на красноречието си.

А Сен-Сир, варварин по рождение и възпитание, на който изисканата елегантност не предизвикваше никакво впечатление, нанесе светкавичен удар в челюстта на Мартин.

Разбира се, подобно нещо в британския парламент не можеше да се случи.

* * *

Когато тази вечер роботът се появи в кабинета на Мартин, първата му работа бе, с уверена крачка да се отправи към бюрото, да отвърти крушката от настолната лампа, да натисне превключвателя и да си пъхне пръста във фасунгата. Раздаде се пукане и се посипаха искри. ЕНИАК издърпа показалеца си и яростно затресе желязната си глава.

— Това ми беше нужно! — каза той и въздъхна доволно. Щял ден се мотах по скалата на Калдейкус. Палеолит, неолит, техническа ера… Дори не зная, колко е сега часът. Е, как протича приспособяването ти към околната среда?

Мартин замислено потърка брадичката си.

— Лошо — въздъхна той тъжно. — Кажете ми, когато Дизраели е бил министър-председател имал ли си е работа с такава страна, като Миксо-Лидия?

— Нямам никаква представа — отвърна роботът. — Всъщност, защо питаш?

— Защото моята среда се развъртя и така ме подреди по муцуната, че… — и Мартин отново усети болката.

— Значи, ти си я провокирал — възрази ЕНИАК. — Кризата, силният стрес, винаги възбуждат в човека доминантната черта на характера му, а Дизраели преди всичко е бил храбрец. В минути на криза неговата храброст е преминавала в наглост, но той е бил достатъчно умен и е организирал така средата си, че наглостта му е срещала отпор на същото семантично ниво. Миксо-Лидия? Спомням си, че преди няколко милиона години е била населена с грамадни бели маймуни. А не! Спомних си точно! Това е държава със запазила се феодална структура, нали тъй?

Мартин кимна.

— Подобно на тази киностудия, нали? — подхвърли роботът. — Бедата се състои в това, че си срещнал човек, който е приспособен повече към такава среда от тебе. Вашото студио едва си подава носа извън средновековието и затова в него лесно се създава среда, която максимално да благоприятства подобен тип характер. И именно с него се обясняват и мрачните страни на средновековието. Следователно, нужно е да сменим тази среда с неотехнологична, най-подходяща за матрицата на Дизраели. Във вашата епоха феодализмът се съхранява само в единични закостенели социални кутийки, като например в това студио и затова ти е нужно да се махнеш от тук и да отидеш някъде другаде. Но да се пребори човек с феодализма, е необходимо да има характер от феодален тип.

— Но аз не мога да отида някъде другаде! — почти проплака Мартин. — Докато не ми прекъснат договора, не мога и да помисля, че ще мръдна. Трябваше да го анулират днес вечерта, но Сен-Сир подушил каква е работата и ще направи всичко да запази договора, дори ще ми лепне още една синина под окото, но ще постигне целта си. Уот вече ме чака, но мръсният балкански субект сигурно е при него…

— Не дрънкай напразно — произнесе роботът с пълна досада. — Кой се интересува от ненужни подробности. Щом този Сен-Сир е средновековен тип, то ще отстъпи само пред подобен негодник, но който е по-силна личност.

— Всъщност, как би постъпил Дизраели в този случай? — заинтересува се Мартин.

— Ще започна с това, че Дизраели никога не би се оказал в подобно положение — отвърна студено ЕНИАК. — Екологизаторът може да обезпечи идеален коефициент на приспособяване само на вашия собствен тип, иначе максималните стойности никога няма да бъдат достигнати. В Русия Дизраели би се оказал един обикновен неудачник. Особено във времената на Иван.

— Момент, момент, Обяснете ми това по-подробно — поиска замислено Мартин.

— О, естествено! — отвърна роботът и затрака като картечница. — При приетата схема на хромозома на прототипа, всичко зависи от прагово-временните реакции на конусите на паметта на мозъка. Силата на активизация на невроните е обратно пропорционална на количествения фактор на паметта. Само реалният опит би ти дал активиране на паметта на Дизраели, но твоите прагови бариери на реакциите са изменени така, че възприятията и емоционалните индекси се приближават към величините намерени за знаменития политик.

— А-ха! — възкрикна Мартин. — А как вие например бихте надделяли над средновековните парни валяци?

— Като свържа моя миниатюрен мозък към парен валяк със значително по-големи размери — отвърна изчерпателно роботът.

Мартин потъна в размисли. Ръката му инстинктивно поправи несъществуващия монокъл, а в очите му засвятка плодовито въображение.

— Вие… споменахте Русия от времето на Иван? Кой е този човек? Да не е случайно…

— Иван Четвърти. И той е бил превъзходно приспособен за сресата си. Но това не се отнася за нашата работа. Несъмнено за опитите ни ти си напълно безполезен. Но ние ще се постараем да определим средните статистически величини и ако наденете на главата си екологизатора…

— Това е Иван Грозни, нали така? — прекъсна го Мартин. — Слушайте, не бихте ли могли да наложите на мозъка ми матрицата на Иван Грозни?

— Резултат няма да има — отвърна небрежно роботът. — Освен това нашият експеримент има съвсем други цели. А сега…

— Минутка, минутка! Дизраели не може да се справи със средновековен тип, като Сен-Сир, на своето семантическо ниво. Но ако имах реактивните прагове на Иван Грозни, то сигурно бих спечелил. Сен-Сир е естествено по-тежък от мен, но той макар и повърхностно, все-пак си е цивилизован… Стой-стой! С това и манипулира! До сега е имал работа с хора, които са така цивилизовани, че те не могат сами да използуват неговите методи. Ако му се отвърне със собствения начин, той няма да успее да устои. И по-добър от Иван Грозни няма да се намери.

— Но нима не разбираш…

— Нима цяла Русия не е треперела пред името на Иван Грозни, а?

— Да, Русия…

— Това е всъщност така прекрасно! — тържествуващо го прекъсна Мартнин. — Налагате на мозъка ми матрицата на Иван Грозни и аз се разправям със Сен-Сир, както би направил това и средновековния деспот. Дизраели е прекалено цивилизован. Макар и ръстът и силата да си имат своето значение, но характерът преди всичко. Външно дори не приличам на Дизраели, но хората реагираха на мен, сякаш съм Джордж Арлис. Цивилизованият юначага винаги ще победи по-слабия от себе си цивилизован човек. Но Сен-Сир още не се е сблъсквал с истински нецивилизован човек, такъв, който с голи ръце е способен да изтръгне сърцето на противника си. — Мартин се въодушеви и заклати глава енергично. — Сен-Сир може за известно време да се укроти, сам се убедих в това. Но да бъде усмирен завинаги, нужен е някой подобен на Иван Грозни!

— Ако си мислиш, че се каня да ти наложа матрицата на Иван Грозни, то ти грешиш — заяви твърдо роботът.

— И няма ли начин да ви убедя?

— Аз — каза гордо ЕНИАК, — съм семантически балансиран робот. И естествено ти не можеш по никакъв начин да ме убедиш.

„Хм, аз може би не — помисли си Мартин, — но Дизраели?… Виж ти! «Мъжът — това е машина»… Май Дизраели е просто сътворен да омайва роботите. Дори хората са били за него машини. А какво е някакъв си там ЕНИАК?“

— Нека обсъдим това — започна Мартин и разсеяно премести лампата по-близо до робота.

И се отвориха едни златни уста, които някога така бяха разтърсвали империята…

— Сигурно няма да ви се хареса — произнесе след известно време затъпялият робот. — Иван не е подходящ за… Ах, ти така ме оплете! Нужно е само да си поставиш окото до… — той започна да измъква от чантата си шлема и дългата четвърт миля червена лента.

— Да подпомогнем сивите клетки на моя достопочтен мозък! — заяви гордо Мартин, който просто се опиваше от собствената си риторика. — Поставете го на главата ми. Така! И гледайте да не сбъркате. Нужен ми е Иван Грозни! Тогава ще му покажа на Сен-Сир, какво представлява тази миниатюрна страна Миксо-Лидия!

— Всъщност, коефициентът зависи колкото от средата, толкова и от наследствеността — мърмореше си робота, докато нахлузваше шлема на главата на човека. — Макар, съвсем естествено, Иван не би бил в царската среда без конкретната си наследственост, получена от майка си Елена Глинская… Е, готово!

Той свали шлема от главата на Мартин.

— Нищо не става — прецени Мартин. — Не усещам никаква разлика.

— За това са нужни няколко минути. Нали сега това е съвсем друга схема на характера, от твоята. Радвай се на живота, колкото ти харесва. Скоро ще се запознаеш с Ивано-ефектът.

Той метна на рамо чантата си и нерешително се насочи към вратата.

— Стойте — повика го разтревожено Мартин. — Вие сигурен ли сте, че…

— Млъкни за миг — прекъсна го роботът. — Нещо забравих. Формалност е, но ти ме обърка така… Е, нищо, после ще си спомня, а може и по-рано, в зависимост, къде се намирам. Ще се видим след дванадесет часа… ако се видим, разбира се!

Роботът изчезна. Мартин тръсна грава и така се провери дали е той. После стана и също се запъти към вратата. Но ЕНИАК бе изчезнал безследно и само в средата на коридора изчезваше мъничък стълб прахоляк.

В ГЛАВАТА НА МАРТИН НЕЩО СТАВАШЕ…

Зад него извъня телефона. Мартин изахка от ужас. С неочаквана и невероятна за него страшна и абсолютна сигурност той разбра, кой се обажда.

УБИЙЦИТЕ!!!

* * *

— Слушам ви, мистър Мартин — раздаде се в слушалката гласът на портиера на Толивър Уот. — Мис Ешби е тук. Сега тя се съвещава с мистър Уот и мистър Сен-Сир, но аз ще й предам вашата поръчка. Вие сте се забавили и тя трябва да мине да ви вземе… а къде?

— Във телефонната кабина на втория етаж на корпуса, където се намират сценаристите — отвърна Мартин и кой знае защо гласът му се разтрепера. — В другите кабини няма телефони с достатъчно дълги шнурове и не бих могъл да се обадя без да държа под око коридора. Но не мисля, че и тук не ме заплашва опасност. Нещо не ми харесва как изглежда онази метла в ъгъла вляво от мен.

— Сър?…

— А ти сигурен ли си, че действително си портиерът на Толивър Уот? — нервно запита Мартин.

— Е, мистър Мартин, съвсем съм сигурен…

— Да, аз съм мистър Мартин! — изкрещя той в слушалката с изпълнен от ужас глас. — По всички закони, божии или човешки, аз съм мистър Мартин! И ще си остана мистър Мартин, колкото и проклетите кучета-метежници да се опитват да ме свалят от полагащото ми се по рождение и право място.

— Да сър. Как казахте? Във фоайето ли сте?

— Да! Там съм. И веднага. Но ми се закълнете, че няма на никого другиго, освен на мис Ешби, да кажете и дума, колкото и да ви заплашват. Аз ще те защитавам после.

— Добре, сър. нещо друго да кажете?

— Не. Но предай на мис Ешби да побърза. А сега затвори телефона. Могат да ни подслушват. Враговете ми не дремят.

В слушалката се тракна. Мартин я сложи на мястото и страхливо огледа пустото фоайе. Той се опита да си внуши, че страховете му са нелепи. Та нали няма от какво да се бои? Наистина тесните стени сякаш надвисваха над него, а таванът започна да се смъква надолу…

Паниката накара Мартин да изкочи от кабината, да си поеме дълбоко дъх и да разкърши плещи.

— И-и от ка-а-кво да се страхувам? — запита той сам себе си. — От нищо не се боя!

Започна да си подсвирква и тръгна през хола към стълбището, но на половината път агорафобията надделя и той не можа да се овладее. Пъхна се мигновено в кабинета си и тихо започна да се поти в тъмнината, докато не намери сили в себе си, да запали лампата.

Погледът му се спря на „Британската енциклопедия“, скрита зад стъклата в библиотеката. С безшумна припряност Мартин сне това „И — Л“ и започна да го прелиства. Нещо не беше наред и то много, много. Наистина, роботът го предупреждаваше, че няма да му хареса матрицата на Иван Грозни, но… Но може би това съвсем не е матрицата на Иван Грозни? Може би роботът по погрешка е наложил друга личност — личност на изявен страхливец? Мартин трескаво разгръщаше страница след страница. Иван?… Иван?… А-па, ето го!

Син бил на Елена Глинская… Женен на Анастасия Захариевна-Кошкина… В личния си живот е извършил безброй гнусотии… Необикновена памет, изключителна енергия… и припадъци на дива ярост. С големите си природни способности и политическото си въображение е предшественик на Петър Велики… Мартин поклати недоволно глава.

Дотук нищо особено.

Но когато прочете следващия ред, дъхът му секна.

Иван Грозни е живеел в атмосфера на вечни подозрения и във всеки свой приблишен е виждал възможен изменник.

— Точно като мене сега — измърмори Мартин. — Но… Иван не е бил страхливец… Аз нещо не разбирам.

Коефициентът, бе казал роботът, зависи и от средата и от наследствеността. Разбира се, съвсем естествено, Иван не би имал царска среда, без определена наследственост.

Мартин започна да диша тежко. Средата внася съществена поправка. Възможно е, Иван Четвърти да е бил по натура с характер на страхливец, но благодарение на наследствеността и средата, тази черта да не е получила явно проявление.

Иван е бил цар на цяла Русия.

Дайте на страхливеца пушка и той без да престане да бъде страхливец, ще проявява тази черта по друг начин. Той може да се държи като избухлив и войнствен тиранин. Ето защо Иван е преуспял екологически — разбира се, в особената си среда. Той не е бил подлаган на стрес, който да извади на предна линия доминантата в характера му. Подобно на Дизраели, той умеел да контролира своята среда и да премахва причините, които биха предизвикали стрес.

Мартин направо позеленя от яд.

После си спомни за Ерика. Ще й се удаде ли, по някакъв начин да отвлече Сен-Сир, докато той се опитва да накара Уот, да разтрогне договора му? Ако съумее да избяга от стресовата криза, то ще успее да държи поводите в ръката си, но… нали навсякъде дебнат убийци!

Ерика е още в студиото… И Мартин бе принуден да преглътне със сухото си гърло.

Той ще я посрещне пред вратите на студиото. Телефонната кабина не е най-надеждното скривалище. Могат да го загащат като плъх…

— Глупости — каза си Мартин и се разтрепера от твърдост. — Това не съм аз… и точка. Трябва само да се стегна… и точка. Давай-давай, съвземи се. Toujurs l’audace.

Но въпреки това излезе от кабинета си и заслиза по стълбището с най-голяма предпазливост. Кой знае… Ако наоколо са само врагове…

Като се тресеше от страх матрицата на Иван Грозни се промъкна към вратата на студиото.

* * *

Таксито бързо се приближаваше до Бел-Еър.

— Но защо се качи на дървото? — запитваше за кой ли път Ерика.

Мартин трепереше.

— Таласъм — обясни той и затрака със зъби. — Вампир, вещица и… Казвам ти, аз ги видях, видях! Когато застанах до вратата на студиото, те се нахвърлиха на мен като цяла тълпа!

— Но те просто се връщаха в павилиона след обяда — поясни ерика. — Ти добре знаеш, че „Биг-Хорн“ Вечерно време снима „Абатът и Костело познават всички“. Карлов и муха няма да обиди.

— Казвах си го — мрачно се оплака Мартин. — Но страхът и угризенията на съвестта съвсем ме измъчиха. Виждаш ли, аз съм гадно чудовище, но не съм за нищо виновен. Всичко е от средата в която съм живял. Толкова е тягостна и жестока… А-а! погледни сама!

Той посочи полицаят, който стоеше на кръстовището.

— Полиция! Има предатели дори сред дворцовата гвардия!

— Мадам, този човек да не е мръднал нещо? — запита шофьорът.

— Дали съм луд или не, но аз съм Никлъс Мартин! — обяви на всеослушание Мартин и внезапно промени тона си.

Опита се властно да се изправи и когато чукна главата си в тавана, записка с пълен глас:

— Убийци! — и незабавно се сви в ъгъла, като дишаше тежко.

Ерика го изгледа с тревога.

— Ник, ти колко си пил снощи? — запита тя невинно. — Какво ти става всъщност?

Драматургът се облегна на седалката и затвори очи.

— Дай ми малко време да дойда на себе си, Ерика — замоли се той. — Всичко ще се оправи, щом успея да преодолея стреса. Нали Иван…

— Но нали ще успееш да вземеш от ръцете на Уот анулирания договор? — запита тя. — За това смелост поне ще ти стигне, а?

— Ще ми стигне — отвърна Мартин с бодър, но още треперещ глас.

Но след миг премисли.

— Само при условие, че те държа за ръката — добави той, като не желаеше да рискува напразно.

Това така възмути Ерика, че тя мълча в продължение на следващите две мили и размишляваше над нещо.

— Ти действително много си се променил през последните часове — отбеляза тя накрая. — Плашиш ме с намерението да ми се обясниш в любов. Помисли си само! Сякаш ще ти позволя подобно нещо? Опитай само!

В настъпилата тишина Ерика го гледаше под око.

— Аз казах — опитай само! — повтори тя.

— А, така ли? — запита Мартин с разтреперана храброст.

Той помълча, но за кратко. Колкото и да бе странно, езикът му, преди отказващ в присъствието на Ерика да промълви и една думичка по тази тема, изведнъж се развърза и придоби свобода. Мартин не стана да си губи напразно времето и да разсъждава защо. Без да чака идването на следващата криза, той веднага изля всичките си чувства.

— Но защо досега не си ми казал нищо? — запита тя и се смекчи видимо.

— Сам не зная — отвърна Мартин. — Та, ще се омъжиш ли за мен?

— Но защо ти…

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да! — отвърна Ерика и отново настъпи мълчание.

Мартин си облиза пресъхналите устни, тъй като забеляза, че главите им се сближиха съвсем. Той вече се канеше да завърши обяснението с традиционния финал, когато го порази изведнъж една мисъл. Стресна се и се дръпна назад.

Ерика отвори очи.

— А… — измуча Мартин. — Хм… Сега си спомних нещо. В Чикаго има силна епидемия от грип. А такава епидемия се разпространява с бързината на горски пожар. И грипът може да стигне до Холивуд, особено при днешните западни ветрове.

— Да ме вземат дяволите — заяви с известно раздразнение Ерика, — ако допусна, сгодяването ми да мине без целувка. Целувай ме!

— Но аз мога да се разболея от бубонна чума — нервно се дръпна още по-назад Мартин. — Целувките предават инфекцията. Това е чисто научен факт.

— Ник!

— А… не зная… А кога за последен път си имала настинка?

Ерика се дръпна от него, колкото се може по-назад.

— Ах! — въздъхна Мартин след дълго мълчание. — Ерика, ти…

— Не се опитвай да ми говориш, парцал такъв! — изригна Ерика. — Чудовище! Негодник!

— Аз не съм виновен! — отчаяно извика Мартин. Ше бъда още единадесет часа страхливец. Нямам нищо общо с това. Утре, след осем часа, ако искаш в клетката на лъва ще вляза. Днес нервите ми са като на Иван Грозни! Нека ти обясня, каква е работата.

Ерика не отвърна нищо и Мартин се захвана да й разказва трескаво дългата и невероятна история.

— Не ти вярвам! — отсече ерика, когато той свърши и поклати със съжаление глава. — Но докато съм твой литературен агент, продължавам да отговарям за писателската ти съдба. Сега ние имаме една единствена цел — да накараме Толивър Уот да прекъсне договора ти. И сега ще мислим само за това. Разбра ли ме?

— Но Сен-Сир…

— Аз ще говоря. От теб се иска да мълчиш през цялото време. Ако онзи тъмен балкански субект се опита да те заплашва, аз ще му дам да разбере. Но ти трябва да си там, защото иначе Сен-Сир ще се опита чрез отсъствието ти, да проточи работата. Познавам го добре.

— О, пак ще изпадна в стресово състояние! — възкликна отчаяно Мартин. — Няма да издържа! Аз не съм руския цар!

— Мадам — намеси се шофьорът за втори път, каго си извърна главата назад, — на ваше място бих му пернал един по врата!

— Някой няма да носи още дълго главата си на мястото! — зловещо обеща Мартин.

* * *

„По взаимно съгласие договорът се прекратява…“ Да — каза Уот и постави подписа си на документа, който лежеше на масата пред него. — Е, май това е всичко. Но къде изчезна Мартин? Нали той, както сам видях, влезе заедно с вас?

— Нима? — малко объркано запита Ерика.

Самата тя напразно си блъскаше главата, над това, по какъв начин Мартин се бе изхитрил да изчезне безследно. Може би, той мълниеносно е пропълзял под килима?

Като прогони тази мисъл, тя протегна ръка към хартията, която Толивър Уот бе започнал внимателно да свива на тръба.

— Почакайте — каза Сен-Сир и издаде напред долната си устна. — А как е формулирана точката, която ни дава изключителното право на следващата пиеса на Мартин?

Уот веднага престана да свива документа и режисьорът незебевно се възползува от това.

— Каквото и да е надробил там, аз ще съумея да направя нов филм за Диди. Нали така, Диди — той размаха заплашително дебелия си пръст към прелестната кинозвезда, която побърза да кимне послушно.

— Там ще има само мъжки роли — побърза да поясни Ерика. — Освен това ние обсъждаме прекратяването на договор, а не права върху пиеси.

— Ако беше тук, той щеше да ми даде това право! — изръмжа Сен-Сир и подложи пурата си на невероятни мъчения. — Защо, о, боже! всички се нахвърлят на истинския талант? — той размаха огромния си и космат юмрук. — Сега ще ми се наложи да обработвам нов сценарист. Колко време ще загубя само! А само след две седмици Мартин би станал образцов сен-сировски сценарист. Да, и сега никак не е късно…

— Боя се, Раул, че е късно — проговори със съжаление Уот. — Казано честно, днес не биваше да биеш Мартин в студиото.

— Но… хе, той няма да се осмели да ме даде под съд. В Миксо-Лидия…

— О, Ник, здравей! — възкликна Диди и лицето и грейна радостно. — Защо се криеш зад завесата?

Очите на всички се обърнаха към прозореца, зад завесите на който мигновенно, с бързината на изплашен заяк изчезна побелялото като тебешир лице на Никлъс Мартин. Ерика побърза да каже:

— Но това не е Ник. Дори не прилича на него. Нещо грешиш, Диди.

— Нима? — запита Диди и се приготви да се съгласи.

— Разбира се — отвърна Ерика и протегна ръката си за документа. — Дайте ми го, ако обичате, а аз ще…

— Стойте! — измуча като разярен бик Сен-Сир.

Той наведе глава напред и като разклати могъщите си плещи затропа към прозореца и дръпна завесата.

— А-ха — зловещо произнесе режисьорът. — Кого виждот очите ми! Мартин!

— Лъжа е — измърмори Мартин и напразно се опита да скрие своя роден от стреса страх. — Аз вече се отрекох.

Сен-Сир отстъпи крачка назад и внимателно се вгледа в драматурга. Пурата в устата му бавно се издигна нагоре. И устните се изопнаха в злобна насмешка. Той размаха пръстите си пред трепкащите ноздри на Мартин.

— Аха! — ухили се той. — Привечер ти идват на ум други песни, а? Днес ти беше пиян! Сега го разбрах. Казано иначе, храбростта ти идва от гърлото на бутилката, нали?

— Глупости! — възрази Мартин, въодушевен от погледа на Ерика. — Кой го казва това? Всичко е нелепи измислици! Всъщност, за какво става дума?

— Какво търсеше зад завесите — запита Уот.

— Аз въобще не съм бил зад завесите — доблесно обяви Мартин. — Вие, всички вие, бяхте зад завесите, докато аз се намирах пред тях. Нима съм с нещо виновен, че се скрихте зад завесите в библиотеката, точно… като заговорници?

Последната дума никак не бе удачна. В очите на Мартин отново пламна ужасът.

— Именно, като заговорници — продължи той с нервен глас. — Мислите, че на зная нищо, а? А аз знае много добре! Вие тук сте убийци, да всичките сте убийци и плетете злодейски интриги. Това, значи, ви е бърлогата! Цяла нощ, наемни псета, ме преследвахте по петите, като ранен елен и се стараехте…

— Време е — отчаяно произнесе Ерика. — Ние и така едва-едва ще успеем да хванем последния еле… о, всъщност, последният самолет на изток.

Тя протегна ръката си за документа, но Уот изведнъж го скри в джоба си и се обърна към Мартин.

— Вие предоставяте ли ни пълните права на вашата следваща пиеса?

— Разбира се, че дава! — развика се Сен-Сир и с опитен поглед прецени надутата храброст на драматурга. — И няма да ме съдиш, иначе така ще те подредя, че дълго ще ме помниш. Така постъпваме в Миксо-Лидия. Казано честно, Мартин съвсем не иска да прекратява договора си. Просто е станало чисто недоразумение. Аз ще направя от него истински сен-сировски сценарист и той го знае това. Така че… Сега той ще помоли Толивър да скъса тази хартийка. Нали?

— Разбира се, че не! — завика Ерика. — Кажи му го, Ник!

В настъпилото напрегнато мълчание, Уот чакаше с изострено любопитство. И бедната Ерика също се разкъсваше. В душата й се водеше мъчителна борба между професионален дълг и презрение към жалката страхливост на Мартин. Чакаше и Диди с широко разтворени огромни сини очи, а на прекрасното й лице играеше весела усмивка. Но боят всъщност се водеше между драматург и режисьор.

Мартин отчаяно разтърси рамена. Той е длъжен да се покаже като истински Иван Грозни и то сега или никога вече! Приел бе гневният вид, както го правел древният руски цар и се постара да направи погледа си зловещ. Загадъчна усмивка се появи на усните му. За миг наистина заприлича на матрицата си, но естествено без брада и мустаци. Нещастният драматург измери миксо-лидиеца с изпълнен поглед на монаршеско презрение.

— Вие сега ще скъсате тази хартийка — започна Сен-Сир нагло, но се усещаше и лека неувереност, — и ще подпишете с нас договор да следващата ви пиеса, съгласен ли сте?

— Каквото искам, това и ще правя — съобщи му Мартин. — Ако ти харесва, мога да насъскам кучетата, които жив ще те разкъсат.

— Наистина, Раул — намеси се Уот, — нека се опитаме да уредим нещата, дори и…

— Предпочитате да се прехвърля в „Метро Голдуин Майер“ и да взема и Диди със себе си, а! — завика Сен-Сир и се обърна към шефа си. — Той сега ще подпише! — и като пъхна ръка в джоба си да вземе писалка, режисьорът с цялото си огромно тяло тръгна заплашително към Мартин.

— Убиец! — завика с писклив глас Мартин като изтълкува превратно извършеното движение.

— В ръцете ни е, Толивър! — възрадва се миксо-лидиецът с такова супертържество в гласа, че чашата на търпение се препълни.

Като не издържа последствията на подобен стрес, Мартин безумно се развика, шмугна се край Сен-Сир, отвори най-близката врата и се скри зад нея.

По следите му се понесе вика на нежната валкирия Ерика:

— Оставете го най-после на мира! Малко ли ви беше досега, а? Ето какво, Толивър Уот: Аз няма да мръдна от тук, докато не ми предадете този документ. А вас Сен-Сир предупреждавам, ако вие…

Но за това време Мартин бе успял да премине през пет стаи и виковете му замряха някъде в далечината. Опита се да спре, но не можеше да се застави да го направи и да се върне обратно на полесражението; стресът бе така силен, че ужасът го гонеше напред по коридора и накрая го принуди да влети в някаква стая и там връхлетя на нещо метално. Като се блъсна в този предмет, изпита остра болка и падна на пода, Мартин с учудване разбра, че пред него се намира самият ЕНИАК Гама Деветстотин и Три.

— А, ета къде си бил — каза роботът. — Аз пък те търсих по цялото време-пространство. Когато ме заставихте да изменя програмата на експеримента, вие забравихте да ми дадете разписка, че отговорността за последствията падат изцяло на тебе. Щом обектът е трябвало да бъде сменен, то началството ще ми изцеди всички зъбни колелца, ако не представя тази хартийка с приложение окото на самия обект.

Оглеждайки се страхливо, Мартин се изправи на крака.

— Какво? — направи се той на разсеян. — Чуй ме, вие сте длъжен да ме измените обратно, мен в самия себе си. Всички наоколо се опитват да ме убият. Вие се явявате точно навреме. Аз не мога да чакам цели дванадесет часа. Веднага ме промени!

— Не, не, аз още не съм свършил с тебе — отвърна безсърдечно роботът. — Когато настояваше да ти наложа чужда матрица, ти престана да бъдеш необработен обект и за продължаването на опита повече не си пригоден. Веднага бих те накарал да подпишеш разписката, но ми обърка ума с Дизраелиевското си красноречие. Е, задръж така, без да мърдаш, лявото си око за двадесет секунди — и той протегна на Мартин блестяща метална пластинка. — Тя е вече запълнена и сенсибилизирана. Трябва ни само отпечатъка на окото ти. Сложи го и повече няма да ме видиш.

Мартин се дръпна.

— А какво ще стане с мен? — запита той и гласът му силно се разтрепера.

— Че откъде да знам? — отвърна безгрижният робот. — След дванадесет часа матрицата сама ще се изтрие и ти отново ще станеш сам себе си. Притисни пластинката до окото си.

— Ще я натисна, ако ме превърнете в мен — опита да се пазари Мартин.

— Не мога! Това е против правилата. Достатъчно ми е едното нарушение, макар и за него да имам разписка. Но да станат две? Е, не! Притисни го до лявото си око…

— Не — каза Мартин и от проявената твърдост по тялото му премина силен гърч. — Няма да го направя!

ЕНИАК внимателно го изгледа.

— Притискай! — заповяда накрая роботът. — Или ще те изритам, а ти си представяш какъв е кракът ми, а?

Мартин се превърна на тебешир, но с отчаяна решителност разтръска глава.

— Не и не! Ако незабавно не се избавя от матрицата на Иван Грозни, Ерика няяма да се омъжи за мен и Уот няма да развали договора. Нужно е само да ми поставите на главата онзи шлем. Нима ви моля за нещо наистина невъзможно?

— Искаш го от робот! — отвърна сухо ЕНИАК. — Разбира се, че не е възможно. И стига си се туткал. За щастие на теб ти е наложена матрицата на Иван Грозни и аз знам, как да си наложа волята. Веднага отпечатай на пластинката окото си. Е?!

Мартин се стрелна стремително зад дивана. Роботът тръгна заплашително към него, но веднага Мартин откри спасителната сламка и побърза да я сграбчи. Побърза да стане и да погледне робота.

— Почакай, май не ме разбрахте — каза той. — Аз просто не съм в състояние да отпечатам окото си на тази пластина. Нищо няма да получите. Нима не разбирате? На нея ще се появи отпечатъка на…

— … котфигурацията на зеницата — довърши вместо него роботът. — Е, и?…

— Та, ако аз не мога да държа окото си отворено двадесет секунди, какво ще стане? Праговите ми реакции са като на Иван Грозни, нали е вярно? Рефлексът на мигане не мога да управлявам. А синапсите ми са синапси на патологичен страхливец. И те ще ме заставят да мигам, веднага щом тази пластина се допре до окото ми.

— Тогава разтвори го с пръсти — досети се роботът.

— О-о, и пръстите ми имат също рефлекси — възрази Мартин и се премести по-близо до бюфета. — Остава само един изход. Трябва да се напия. Когато алкохолът задейства, рефлексите ми ще се забавят и аз няма да успея да затворя очи. Но не помисляйте да прилагате сила. Ако умра от страх, как ще получите тогава отпечатък на окото ми?

— Никак не е трудно — разсмя се роботът. — Повдигам клепача…

Мартин се протегна за бутилката и чашата, но изведнъж ръката му промени посоката си и той хвана сифона със содата.

— Но тогава — продължи роботът, — фалшификацията може да бъде открита.

Мартин си наля пълна чаша газирана вода и я изпи на един дъх.

— Скоро ще се напия — обеща той и думите потекоха сякаш от преплетен език. — Виждате ли, алкохолът вече действува. Аз се старая, ама така се старая, да ви помогна.

— Е, добре де, добре, само побързай — каза ЕНИАК след известно колебание и седна на стола.

Мартин се накани да напълни нова чаша, но изведнъж впери очи в робота и изписка от ужас.

— Е, какво става? — запита роботът. — Пий си там… как му беше името, а?

— Уиски — отвърна Мартин на неопитната машина. — Но аз разбрах всичко. Вие сте сипали вътре отрова! Такъв ви е заначи плана! Разбрах това и повече глътка няма да пийна. За глупак ли ме смятате, а? Никога няма да получиш моето око!

— О, Винтове всемогъщи! — възкликна роботът и скочи на крака. — Ти сам си наля от това питие. Как бих могъл да го отровя? Хайде, пий!

— Няма пък — отвърна Мартин с упоритостта на страхливеца, като се постара да изгони далеч възникналата мисъл, че водата наистина е отровена.

— Пий си питието! — натърти ЕНИАК и гласът му леко потрепера. — То е абсолютно безвредно.

— Докажете го! — поиска гаранции Мартин, а лицето му придоби хитър вид. — Съгласен ли си, да разменим чашите си? Сам опитай от отровната си помия?

— Че как ще пия аз? — запита роботът. — Аз… е, добре де, дай ми чашата. Аз ще глътна глътчица, а ти ще поемеш останалото.

— Аха! — възкликна радостно Мартин, — издаде ли се, а! Ти си робот и сам каза, че не можеш да пиеш! Като мен разбира се. Хванах ли те, негоднико! Отровител жалък! Ето ти твоята напитка — драматургът посочи лампата. — Ще пиеш с мен електрическия си алкохол или ще признаеш, че си се опитал да ме отровиш! Чакай, аз говоря сега! Това нищо няма да докаже, но…

— Как няма да докаже — побърза да го прекъсне роботът. — Вие сте напълно прави и го измислихте така умно. Ние заедно ще пием и така ще докажем, че уискито не е отровено. И вие ще пиете, докато рефлексите ви не станат много бавни. Нали така?

— Да но… — започна неуверено Мартин.

Но безсъвестният робот вече го изпревари, отвинти крушката, натисна ключето и пъхна пръста си във фасунгата. Раздаде се пукане и полетяха искри.

— Е, как е? — поинтересува се роботът. — Нали не е пълно с отрова?

— Но ти не го гълташ — заяви подозрителният драматург. — Държиш го в устата си… всъщност в пръстите си.

ЕНИАК отново пъхна пръст във фасунгата.

— Хм, добре де, може би… — със съмнение се съгласи Мартин. — Но ти, мръсен изменник, би могъл да сипеш отровата, докато мигам. Затова ще пиеш с мен, глътка след глътка, докато не стигна състоянието да отпечатам окото си. Иначе преставам да пия, да знаеш това. Впрочем, като си пъхаш пръста във фасунгата, дали така доказваш, че уискито не е отровено? Аз не съм сигу…

— Доказва го и още как — бързо каза роботът. — Погледни само. Аз отново ще опитам… f(t). Мощен постоянен ток, нали? Какви още доказателства са ти нужни? Пий до дъно!

Мартин поднесе до устата си чашата със сода и същевременно на сваляше очи от робота.

— Fffff(t) — възкликна роботът изчаквайки известно време и по металното му лице се появи глуповата и блажена усмивка.

— Подобно ферментирано мамутово мляко още не съм пил — съгласи се Мартин и надигна десетата чаша газирана вода. Някак си, вече не му бе приятно и се страхуваше, че ще се задави.

— Мамутово мляко ли? — пресипнало произнесе ЕНИАК. — Коя година сме сега?

Мартин вътрешно въздъхна. Могъщата памет на Иван Грозни добре си свърши работата. Той си спомни, че напрежението повишава честотата на мисловните процеси и същевременно разтройва паметта, което всъщност ставаше пред очите му. Но най-трудното тепърва предстоеше…

— Годината на Голямата Косматица, разбира се — каза той весело. — Нима нищо вече на помниш?

— В такъв случай… ти — ЕНИАК се опита да разгледа по-добре събеседника си, който бе придобил свойството да се раздвоява. — … тогава ти си, вие сте… Мамутоубиецът!

— Виждаш ли! — завика Мартин. — Хайде да глътнем още по една… А сега да започнем.

— Какво?

Мартин се направи на раздразнен.

— Ти каза, че ще ми наложиш матрицата на Мамутоубиеца. И това ще ми осигури оптималното приспособяване към средата в дадената темпорална фаза.

— Нима? Виж ти! Но ти не си Мамутоубиецът — обърка се роботът. — На Мамутоубиецът майка му се казва Голямата Косматица. А твоята майка, как се казва?

— Голямата Косматица — незабавно отвърна Мартин и роботът само си почеса тила.

— Хайде да ударим по още едно — предложи Мартин. — А сега извади екологизатора и ми го сложи на главата.

— Така ли? — запита роботът, но сякаш се подчини. — Имам чувството, че съм забравил нещо важно.

Мартин поправи прозрачния шлем и той легна правилно на главата му.

— Така — изписа се задоволство в гласа му и той рязко изкомандува, — дай матрицата на Мамутоубиецът, синът на Голямата Косматица!

— Какво пък… добре де — неясно замърмори ЕНИАК. Метнаха се червените ленти и шлемът засвети. — Това е всичко — разхили се роботът. — Няколко минути ще минат преди да започне действието, а после дванадесет часа… Хей, стой! Къде изчезна?

Но Мартин вече го нямаше в стаята.

За пореден път роботът напъха в чантата си шлема и дългата четвърт миля червена лента. Заклати се на двата си крака, приближи се до лампата и нещо забърбори за пътечката и право по пътечката. После стаята се изпразни. И нейде в далечината затихващ шепот произнесе:

— F(t)…

* * *

— Ник! — изахка Ерика и се вгледа изумено в появилата се на вратата фигура. — Не стой така, плашиш ме.

Всички се стреснаха от вопъла и затова забелязаха ужасната промяна, която бе станала в вида на Мартин. Разбира се, това си бе едничката илюзия, но изглеждаше достатъчно страшно. Колената му се бяха присвили, плещите надигнали и прегърбили, сякаш под тежестта на чудовищната мускулатура, а ръцете се обтягаха така надолу, че пръстите почти докосваха пода.

Най-после Никлъс Мартин бе намерил личност, екологическата норма на която го поставяше на едно ниво с Раул Сен-Сир.

— Ник! — изплашено извика отново Ерика.

Бавно долната челюст на Мартин се издаде напред и се показаха всичките й зъби. Веждите се спускаха бавно надолу и той гледаше света през малките си и злобни очи. Само миг по-късно гнусно ухилване разтегна устните на мистър Мартин.

— Ерика! — захриптя първобитното му гърло. — Моя!

С походка на клатушкащ се стар моряк се запъти към уплашеното момиче, сграбчи я в обятията си и я захапа за ухото.

— Ах, Ник — зашепна Ерика, като затвори блаженно очи. — Защо ти никога… Не, не, не! Ник, чакай… Първо договорът. Ние трябва… Ник, къде отиваш? — тя се опита да го задържи, но бе закъсняла.

Макар и да изглеждаше неловък, той се движеше бързо. Само миг му трябваше да прескочи масата, така избра най-краткия път и се оказа пред потресения кинопромишленик. В погледа на Диди се появи леко удивление. Сен-Сир се насочи напред.

— В Миксо-Лидия… — започна той. — Ето така… — и като хвана Мартин го метна в другия край на стаята.

— Звяр мръсен! — възкликна Ерика и се хвърли към режисьора, като го заудря с юмручетата си по косматите гърди. Впрочем, веднага промени тактиката си и го зарита по краката с токчетата на обувките си, което имаше значително по-голям успех. Сен-Сир, който не бе чак толкова джентълмен, я хвана изви ръката и, но в същият миг се обърна при вика на Уот:

— Мартин, какво правиш?

Въпросът бе на мястото си. Мартин се търкаляше по пода като огромно кълбо, изглежда не бе се ударил никъде, блъсна лампата и се преобърна като таралеж. На лицето му имаше неприятно изражение. Той стана, приви се почти до земята, замята ръце и злобно си показа зъбите.

— Ти хващаш мой самка? — дрезгаво се осведоми питекантропообразният мистър Мартин, който така бързо губеше всякаква връзка с двадесетия век.

Въпросът бе чисто риторически. Драматургът вдигна стойката на лампата, съдра абажура, като листа от дълъг клон и я насочи напред като копие.

— Аз, сега — заръмжа мистър Мартин, — убива!

И с достойна за похвала целеустременост се опита да претвори в дело своето намерение. Първият удар на импровизираното копие срещна гърдите на Сен-Сир точно в слънчевия възел и режисьорът полетя назад към стената и шумно се блъсна. Мартин това и искаше. Мушна копието в корема на противника си, прегъна се още повече, упря крака в килима и с всички сили се опита да пробие дупка в нежната и така нужна област.

— Престани! — завика Уот и се включи в схватката. Първобитните рефлекси сработиха мигновено. Юмрукът на Мартин описа най-стройната дъга във въздуха и Уот пое в обратната посока, бед да желае това.

Стойката на лампата се строши.

Мартин се загледа в отломките, започна да дъвче една от тях, после изглежда размисли и започна да гледа Сен-Сир с мрачен преценяващ поглед. Режисьорът, достатъчно задъхан, побеснял от гняв, като сипеше закани и проклятия, се идправи с целия си ръст и заплаши Мартин с огромния си юмрук.

— Аз — заяви той твърдо, — ще те убия с голи ръце, а после отивам в „Метро Голдуин Майер“ с Диди, така да знаете. В Миксо-Лидия…

Мартин вдигна собствените си юмруци пред лицето си. Погледна ги, бавно ги разпусна, усмихна се, а после като си показа зъбите, с гладен тигров блясък в дребните си очички погледна гърлото на Сен-Сир.

Мамутоубиецът не напразно бе син на Голямата Косматица.

Мартин скочи.

И Сен-Сир последва примера му, но в съвсем друга посока, като виеше от ужас. Та той бе само обикновен средновековен тип, къде по-цивилизован, от така нареченият човек от първобитната и праволинейна епоха на Мамутоубиеца. И като човек бяга от малката но разярена дива котка, така и Сен-Сир, обхванат от цивилизован страх, бягаше от врага, който в буквалния смисъл на думата от нищо не се страхуваше.

Сен-Сир изкочи навън през прозореца и с викове за помощ изчезна в нощния мрак.

Това изненада Мартин. Когато Мамутоубиецът се хвърляше на врага и врагът се хвърляше на Мамутоубиеца. Резултатът бе сблъскване на челото със стената. Като в мъгла той слушаше затихващият в далечината писък. Изправи се с труд, долепи гръб за изпречилата се преграда и заръмжа, готов…

— Ник! — раздаде се гласът на Ерика. — Ник, това съм аз! Помогни ми! Диди…

— Ахгрър? — ръмжейки запита Мартин и заклати заплашително глава. — Убива!

Заедно с глухите звуци които издаваше, драматургът примига с налетите с кръв очи и постепенно всичко, което го обкръжаваше отново придоби очертанията си. До прозореца Ерика се бореше с Диди.

— Пусни ме! — викаше Диди. — Където е Раул, там съм и аз!

— Диди! — умолително прозвуча нов глас.

Мартин се огледа и видя под смачкания абажур в ъгъла, да се подава изуменото лице на Толивър Уот, който лежеше прострян на пода.

Като направи чудовищно усилие Мартин се изправи. Някак си непривично му бе да ходи без да се изгърбва, но затова пък, така успя да подави в известна степен най-лошите инстинкти на Мамутоубиеца. Освен това Сен-Сир бе изчезнал, кризата мина и доминантната черта в първобитния характер загуби актуалността си и следователно активността си. Мартин внимателно размърда език и с радост разбра, че още не бе загубил дар слово.

— Ахр-р-р — каза той. — Ухр-р-р… е, Уот!

Изплашеният кинособственик отчаяно замига под абажура.

— Ахр-р-р… Прекрати… договора — каза Мартин, като напрегна всичките си сили. — Дай.

Уот не беше страхливец. Той се изправи, това му струваше доста труд, на крака и сне от главата си абажура.

— Да прекратя договора ли!? — изкряска той. — Ти си полудял! Нима не разбираш какво направи? Диди, стой тук, не си отивай! Диди, не мърдай, ние ще върнем отново Раул…

— Раул ми заповяда да си отида, ако и той си отиде — упорито каза Диди.

— Ти съвсем не си длъжна да правиш само това, което ти заповядва Сен-Сир — убеждаваше я Ерика, която продължаваше да държи дърпащата се кинозвезда.

— Нима? — удивена запита Диди. — Но аз винаги съм го слушала и ще го слушам.

— Диди! — отчаяно я замоли Уот. — Аз ще ти разпиша най-добрият договор на света. Договор за десет години! Погледни тука, ето го! — и киномагнатът извади документ със силно смачкани краища. — Само го подпиши и после можеш да искаш всичко, каквото ти хрумне. Нима не ти се иска?

— Иска ми се — отвърна Диди, — но Раул не иска. — И тя се издърпа от ръцете на Ерика.

— Мартине! — завика излезлият от себе си киномагнат. — Веднага върнете тук Сен-Сир! Извинете се пред него! На всяка цена, но го върнете тук! Ако ли не… няма да ви прекратя договора!

Мартин леко се прегърби и пръстите му докоснаха килима. Злобните очички изпълнени с неудовлетворена злоба се насочиха към Диди. Бавно устните му запълзяха настрани и зъбите се показаха в първичната си белота.

— Ти! — каза със зловещо ръмжане.

Диди се спря, но само за миг.

Стаята се изпълни с рева на див звяр.

— Върни! — бясно викаше Мамутоубиецът.

Един скок му бе достатъчен и той се оказа при прозореца, където сграбчи Диди и я стисна под мишницата си. Обърна се рязко, ревниво изгледа треперещия Уот и се нахвърли на Ерика. Слез миг и двете девойки се опитваха да се освободят от яките му прегръдки. Той ги държише здраво, а злобните му очички подскачаха ту на едната, ту на другата. После с пълно безпристрастие бързо захапа всяка по ухото.

— Ник! — възкликна обидено Ерика. — Как се осмеляваш?

— Моя! — дрезгаво я информира Мамутоубиецът.

— Как ли не! — отвърна Ерика. — Но това има и обратна сила. Веднага пусни тази нахалница под другата ти мишница.

Мамутоубиецът със съжаление изгледа Диди.

— Е — рязко заяви Ерика, — избирай!

— Двете! — обяви на всеослушание нецивилизованият драматург. — Да!

— Не! — отряза го Ерика.

— Да! — прошепна Диди със съвсем нов тон в гласа.

Красавицата висеше от ръката на Мартин като изтискан парцал и гледаше поробителя си с блажено робско обожание.

— Нахалница! — викна Ерика. — А какво ще стане със Сен-Сир?

— Той ли? — презрително изкриви устни Диди. — Лигльо! Нима ми е нужен още? — и тя отново устреми боготворящ поглед на Мартин.

— Уф-фа! — изтръгна се от Мартин и той хвърли звездата на колената на Уот. — Твоя! Дръж! — и се усмихна ободрително на Ерика. Силна самка. По-добра!

Уот и Диди безмълвно гледаха Мартин.

— Ти! — той посочи с пръст Диди. — Ти оставаш него! — и тикна показалецът си в гърдите на Уот. — Ясно?

Диди кимна покорно.

— Ти! Договор подпише?

Доброволно кимване.

Мартин погледна многозначително Уот и му протегна ръка.

— Документът, който да анулира договорът — поясни Ерика, докато висеше с главата надолу. — Дайте го по-бързо, преди да ви е извил врата.

Уот бавно извади документа от джоба си и го подаде на Мартин.

Но последният се бе отправил към прозореца с клатещата си походка.

Ерика се изви и хвана документа.

— Ти добре го изигра — каза тя на Ник, когато се оказаха на улицата. — Сега ме пусни. Ще се опитаме да намерим такси…

— Не играл… — заръмжа Мартин. — Истина. До утре. После… — той вдигна рамене. — Но днес… Мамутоубиец!

Той се опита да се изкатери на близката палма, поразмисли нещо и се отказа, като тръгна нататък.

Ерика под мишницата му потъна в размисли. Но се разписка, когато до тях се оказа патрулна полицейска кола.

— Утре ще внеса гаранцията — каза Ерика на Мамутоубиеца, който се опитваше да се измъкне от ръцете на двама яки полицаи.

Свирепият рев заглуши думите и.

Следващите събития се сляха за Мамутоубиецът в един неясен вихър, в края на който се оказа в затворническа килия, където се изправи на крака със заплашително ръмжене.

— А-а-а! — възвести той на света и се вцепи в решетките. — Убива! Ахрг-р-рх!

— Двама подобни типа за една вечер — произнесе в коридора скучаещ глас. — И двамата са хванати на Бел-Еър. Как мислиш, дали са се наблъскали с кокаин? Първият също нищо смислено не каза.

Решетката се разтърси. Един раздразнен глас от леглото поиска да си затвори устата и добави, че му стигат за днес неприятностите от разни идиоти и без това, че… На това място говорещият млъкна, заколеба се за миг и изпусна пронизителен отчаян писък.

После за миг в килията се възцари пълна тишина.

Мамутоубиецът, синът на Голямата Косматица, бавно се обърна към Раул Сен-Сир.