Нора Робъртс
Ключът на смелостта (13)

Тринадесета глава

За известно време сънят нямаше да бъде приоритет в живота на Зоуи. Той не заемаше дори едно от първите пет места в плановете й. Струваше й се, че напоследък не посвещава на сина си вниманието, което заслужава. Освен това имаше бизнес, чието организиране изискваше доста време.

Бе започнала първата си зряла връзка с мъж, а все още не бе намерила време да помисли за нея и още по-малко да й се наслади.

Бе подложена на изпитание и ако не пресечеше финалната линия в близките две седмици, всичко щеше да бъде загубено. Една от пленените души бе оживяла в нея за няколко вълшебни мига. Готова бе да се бори за тях дори ако се наложеше да пролее кръвта си.

Затова сънят щеше да почака, докато успее да го вмести в графика си.

Прекара деня в „Малки удоволствия“ в интервюиране на кандидатки за работа и съставяне на работно време и схема на заплатите. Вечерта помогна на Саймън да изработи къщичка за птици по задача, възложена от училище, подстрига косата му и просто се порадва на компанията му.

По-голямата част от нощта бе разпределена между документацията и домакинските задължения, които твърде дълго бе отлагала.

Направи изчисленията по безброй различни начини, свивайки максимално разходите, но резултатът бе един и същ. Началният капитал щеше да се изчерпа твърде бързо. Спомни си, че това бе основната причина за нерешителността й, преди да се залови да създава свой салон. Но проклета да бе, ако допуснеше нещо да помрачи тази мечта.

Трябваше да бъде много пестелива. И по-рано бе живяла в лишения. Ако успееха да отворят врати преди Деня на благодарността и да привлекат достатъчно клиентела, щяха да започнат постепенно да се измъкват от затрудненията. Капка по капка, щяха да потекат приходи.

Седмиците преди Коледа щяха да бъдат решаващи за „Малки удоволствия“. Трябваше да ги използват по най-добрия начин, за да изплуват.

Едно от уменията, които бе овладяла до съвършенство, бе да се простира според чергата си. Щеше да успее. Само трябваше да изтърпи още две години лишения. Молеше се на Бога колата й да не се нуждае от скъп ремонт през това време.

Щеше да се постарае намалението на разходите да не се отрази на Саймън. След шест месеца, може би година, „Малки удоволствия“ щеше да промени живота им. Да им даде сигурността, която тя толкова отчаяно желаеше за сина си, и гордостта и самоуважението, от които толкова се нуждаеше.

Това бе крайната цел, към която бе поела, когато бе напуснала караваната на шестнадесет години. Ключов момент в живота й. Избор на посока. Зоуи седна и се замисли. А другите кръстопътища?

Ако „Малки удоволствия“ бе кръстопът, същото би могло да се каже и за и дома й, за който бе спестявала и всеки месец бе плащала вноски от спечелените с труд пари. Струваше й се, че щом завръщането при корените й и тършуването на тавана на „Малки удоволствия“ бяха събудили свръхестествени сили, нещо подобно би могло да се случи и докато търка пода в кухнята си.

Прибра документите, изключи компютъра и напълни кофа с вода и препарат.

Бе избрала тази къща първо, защото можеше да си я позволи. Макар и трудно. Също както при огледа на „Малки удоволствия“, когато за първи път бе влязла тук, бе решила, че това е мястото, на което ще създаде дом за Саймън.

Докато миеше пода, застанала на колене, Зоуи си спомни за невзрачния облик на къщата тогава. Кафявата мазилка бе замърсена, а дворът обрасъл с плевели. Вътре мокетът бе захабен, водопроводната система се нуждаеше от ремонт, балатумът в кухнята бе в окаяно състояние, а по стените личаха дупки от пирони.

Но големината бе тъкмо като за тях и цената бе приемлива.

Бе стъргала, боядисвала, копала и засаждала растения. С мебели се бе снабдила от гаражни разпродажби, битпазари и дори от градското бунище.

Спомни си, че и тогава не бе спала много, но си бе струвало всеки час труд. Бе узнала много за себе си и способностите си.

Усмихна се и прокара пръст по лъскавия винил. Бе застлала пода със собствените си ръце. Бе купила материал от изгодна разпродажба на „Хоуммейкърс“.

Боите за отвън и отвътре също бяха от там, както и част от водопроводните тръби и осветлението за банята.

Всъщност във всяка стая в дома й имаше вещ, купена от „Хоуммейкърс“. Това със сигурност означаваше нещо.

Със сигурност бе свързано с Брадли.

Накъдето и да погледне, нещо й напомняше за него. Дори когато мислеше за съвсем друго, той присъстваше в съзнанието й. Връзката с него бе вълнуваща, въпреки че малко я плашеше. Но да се влюби… това бе невъзможно.

По-скоро бе опасно за него. Думите на Пит не й бяха убегнали. Колкото по-силни ставаха чувствата й към Брадли, толкова повече той можеше да пострада. Не би могла да отрече, че е част от изпитанието й, а и от живота й, но нямаше да допусне фантазиите й за това, което биха могли да изживеят заедно, ако нещата бяха различни, да го поставят на пътя на Кейн.

Достатъчно бе, че мъж като него държи на нея и е толкова привързан към сина й. Нямаше да се лакоми за повече.

Когато свърши с пода, погледна часовника над печката. Наближаваше три и тридесет сутринта. Имаше безупречно чиста кухня, готов бюджет и красиво оформен ценоразпис. Но ако бе направила нова крачка към ключа, не го бе разбрала.

Реши да поспи малко и да започне следващия ден със свежи сили.

 

 

Брадли седеше край огъня и пиеше бира. Беше се стоплила от горещината, но за едно шестнадесетгодишно момче това нямаше значение. Баща му би го одрал жив, ако разбереше… а той почти винаги разбираше.

Нямаше намерение да спи. Щеше да изпуши още една цигара, да допие бирата и просто да поседи там.

Идеята да си направят лагер в сянката на „Уориърс Пийк“ бе на Джордън. Тайнственият стар замък винаги бе привличал приятеля му и той не преставаше да измисля истории за хора, живели или намерили смъртта си в него.

Брад трябваше да признае, че наистина представлява вълнуваща гледка. Ако човек се замислеше за него, неизбежно би се запитал кой е построил това величествено здание на върха на един хълм в Пенсилвания. Бе страховито, но красиво.

Все пак „Пийк“ бе слабост на Джордън, а не негова. Брад предпочиташе уединената дървена къща край реката. Макар и да мислеше за преместване в Ню Йорк след колежа и пътуване по света, не можеше да си представи да живее другаде, а не в нея. Поне не за цял живот.

Но колежът, Ню Йорк и животът му по-нататък все още бяха далечно бъдеще. Милион лета напред. Точно сега бе доволен да седи точно на това място, леко замаян от бирата и топлината на огъня в гората.

Взирането в светлините на града от високо превръщаше екскурзиите с Флин и Джордън до тук в още по-вълнуващо приключение, както и прескачането на каменната ограда на „Пийк“. Сякаш бяха бандити, проникващи в затвор, вместо да бягат от него.

В понеделник трябваше да работи. Колкото и добър да бе, старият Брадли Чарлз не търпеше мързеливци. Всеки от семейство Вейн се трудеше, дори през лятната ваканция, и в това нямаше нищо лошо. Но пред него бе цял уикенд, който щеше да прекара с приятелите си. Щяха да поскитат на воля из гората и сред дивите треви.

Брад знаеше какво е отговорност. Към семейството, бизнеса и името Вейн. Някой ден щеше да се прочуе със своя принос като баща си и дядо си. Но понякога едно момче чувства нужда да се откъсне от всичко това, да пийне бира, да хапне няколко прегорели хотдога и да пренощува край лагерен огън с добри приятели.

Не знаеше къде бяха изчезнали и двамата, но нямаше да си прави труда да ги търси. Продължи да отпива от бирата си, въпреки че тънко натрапчиво гласче в съзнанието му казваше, че всъщност вкусът й не му допада особено. Пушеше цигара, загледан в светулките, които изнасяха среднощното си светлинно шоу.

Чу вик на бухал и го побиха тръпки, но монотонното бръмчене на насекомите скоро го накара да се унесе в мисли как да примами Патси Ауърбак на задната седалка на колата си. Засега връзката им се ограничаваше с дълбоки целувки, преплитане на езици и от време на време плъзване на ръка през деколтето на тениската към гърдите й.

Изгаряше от желание да разкъса тази тениска.

Проблемът бе, че Патси искаше първо да чуе уверенията му, че я обича, а това му се струваше прекалено. Харесваше я и бе трудно да устои на прелестите й, но любов? Господи.

За него това бе част от далечното бъдеще. Не обичаше Патси и не мислеше, че някога ще изпитва подобни чувства към нея. След време щеше да се появи жена, която да ги събуди, но… бе твърде рано. Не искаше да я срещне скоро.

Преди това имаше много неща, които мечтаеше да направи, и места, които на всяка цена трябваше да посети.

Междувременно носеше в портфейла си презерватив, който при малко повече насърчение щеше да използва с Патси Ауърбак.

Допи бирата си и се изкуши да отвори и втората, която му се полагаше от касата. Но не бе забавно да пие сам.

Изчака да чуе някоя груба реплика или обидна дума и се намръщи, когато гората остана съвсем тиха.

— Хайде, стига сте се крили. Ако не се върнете, ще изпия всичката бира сам.

Отговорът бе ново изшумоляване, от противоположната посока. По гърба му пропълзяха тръпки, но ги потисна и за да докаже мъжеството си, посегна към втората бира.

— О, да, изплашихте ме. Помощ! Умирам от страх.

Изсумтя, отстрани капачката и отпи голяма глътка.

В мрака отекна ръмжене на кръвожаден звяр.

— Стига, Хоук, гадняр такъв.

Но докато изричаше тези думи, гласът му затрепери и зъбите му затракаха. Потърси един от шишовете, които бяха издялкали, за да пекат наденички.

Ужасяващ вик на болка и страх раздра тишината. Брад скочи на крака и стисна шиша като меч. Размаха го във въздуха и докато се взираше в сенките, стомахът му се сви.

Няколко дълги мига не чуваше нищо, освен неудържимото биене на сърцето си.

Следващият вик съдържаше името му.

Край него проблясваха светулки, докато тичаше по посока на звука. Беше гласът на Флин и бе издал агония, която бе невъзможно да е престорена. Прозвуча нов вик. Този път от Джордън зад него и сякаш разсея мрака.

Обзет от паника, Брад се завъртя и чу удари, които се стоварваха със свръхчовешка сила. Изведнъж нощта се изпълни със звуци. Вятърът свиреше в короните на дърветата и около него падаха отчупени клони. От всички посоки долетяха викове, лятната жега се превърна във вледеняващ студ и по земята запълзя мъгла, която заля краката му като хладна вълна.

Бе завладян от страха. За приятелите си и за собствения си живот.

Изскочи от гората и се озова сред високите треви край заострените кули на „Уориърс Пийк“.

Луната, едра и кръгла, сякаш плуваше в небето над замъка. На светлината й видя приятелите си да лежат сред тези високи треви. Разкъсани. Отправяйки отчаяни молитви, побягна към тях. Подхлъзна се в локва кръв и падна на колене в нея до тялото на Флин. Стомахът му се разбунтува, когато сграбчи влажните му топли ръце.

От пръстите му потече кръв, озарена от ярката светлина на съвършено бялата луна.

— Не — промълви Брад с треперещ глас. Затвори очи и напрегна волята си. — Не — повтори той по-уверено, отвори очи и отново погледна Флин. — Това е измама.

Докато Брад се бореше със страха и скръбта, приятелят му раздвижи глава върху разкъсания си врат и се усмихна.

— Хей, нещастнико, знаеш ли, че ти си следващият?

Въпреки че сърцето му едва не изскочи, рязко се изправи и извика:

— Шибана измама.

— Много ще боли.

Все още усмихнат, Флин се надигна и избухна в зловещ смях, към който се присъедини и Джордън. Заплашително запристъпваха към него.

— Всички сме храна за дивите зверове — каза Джордън и му намигна с единственото си неизтръгнато око. — Нищо друго.

Докато се приближаваха, Брад усети мириса на смъртта.

— Трябва да се постараеш повече, Кейн. Доста повече, защото това не действа.

Болката бе умопомрачителна и пропълзя от гърдите му към всяка клетка на тялото му. Със сетни сили раздвижи устни и се усмихна на приятелите си, които изглеждаха като герои от филм на ужасите.

— Страховита гледка сте.

Потисна гаденето си и успя да се засмее. Събуди се разтреперан от студ в леглото си. Притисна ръка към гърдите си, за да овладее учестения си пулс, надигна се и дълбоко си пое дъх.

— Е, крайно време беше.

 

 

— Толкова ужасяващо ли изглеждахме?

Флин се усмихна на Брад. Двамата с Джордън седяха на масата в кухнята му. Беше им се обадил едва на сутринта, въпреки че двата часа насаме с кошмарните образи му се бяха сторили безконечни.

Не им бе казал нищо друго, освен че трябва да се види с тях. Бяха се отзовали незабавно, както винаги.

Сега, когато навън бе светло и стаята бе изпълнена с аромат на кафе и препечени питки, цялото изживяване му се струваше пресилено и глупаво. Много страховити видения наведнъж, които бързо щяха да избледнеят в паметта му.

— Да видим. По-голямата част от врата ти я нямаше, както и парче от гръдния ти кош. А ти — обърна се той към Джордън, — лявото ти око висеше изтръгнато и едната половина на лицето ти беше разкъсана.

— Доста е бил разкрасен — отбеляза Флин.

— Мисля, че се подхлъзнах на част от мозъка ти — каза Брад. — Не би проличало, че липсва.

— Флин неведнъж е бил изпързалян от собствения мозък — подхвърли Джордън и изгледа Брад над ръба на чашата си. — Пострада ли?

— Сърцето ми препускаше около час и имах непоносимо главоболие, но това е всичко.

— Остава въпросът как успя да се върнеш.

— Първо, имах повече време от вас да се подготвя за това, което ме очаква. Второ, помогна ми ключова фраза, която не престанах да си повтарям.

Флин захапа закуската си.

— Каква беше?

— „Шибана измама.“ Цинично — продължи Брад, когато приятелят му се засмя с пълна уста, — човешко и напълно уместно. Освен това тактиката му беше глупава. Не твърдя, че не е постигнал въздействие. Отначало успя да ме накара да се почувствам отново на шестнайсет. По дяволите, седях край огъня, пиех топла бира и си мислех за тялото на Патси Ауърбак.

— Наистина имаше страхотно тяло — спомни си Джордън.

— Както и да е, онова лято доста си падах по нея. Всъщност падах си по секса, а Патси беше на първо място в списъка. Бях в гората до „Пийк“ и изведнъж Флин се разпищя като момиче…

— Откъде знаеш, че не е бил Джордън? — Флин обидено наведе глава над закуската си. — Защо е трябвало точно аз да пищя като момиче?

— Сърди се на Кейн — посъветва го Брад. — В онзи момент наистина ме хвана страх. И двамата стенехте и ме викахте. Но мъглата и студът бяха познати елементи и започнах да схващам какво става. После, когато ви видях да лежите в тревата, отново се подведох за момент. Подхлъзнах се на мозъка на Флин или може би на червата му.

— Опитвам се да ям — промърмори Флин.

— Беше прекалено и въздействието отшумя. Опомних се и вече знаех, че не съм на шестнайсет години. Прозрях, че всичко е негово дело. Измама. — Брад стана и взе кафеварката. — През последните два часа размишлявах и се досетих каква е била целта му.

— Да ни раздели — каза Джордън.

— Именно. Седях сам, докато вие се бяхте отдалечили от мен заедно. После ви намерих обезобразени, след като ме бяхте повикали на помощ.

— И накрая ни е тласнал срещу теб — довърши Флин. — Близнаците зомбита. Как да имаш доверие и да работиш с двама негодници, които се опитват да изядат мозъка ти? Виждал съм го във филми — добави той. — Това правят зомбитата.

— Искал е да се почувствам самотен, изоставен и застрашен.

— Може би още по-зле — добави Джордън. — Ако не се бе събудил, щеше да се опита да те нарани сериозно. Следващия път ще бъде още по-нагъл.

— Както желае. — Брад взе чашата си с кафе. — Аз също.

— Мисля, че неотразимият ти чар не е достатъчен, за да победиш един магьосник, приятел — изтъкна Флин.

Брад кимна, взе ножа до чинията си и прокара палец по острието.

— И магьосниците кървят.

— Ще разкажеш ли на Зоуи за случилото се? — попита Джордън.

— Да. Трябва да споделяме всичко, до края на изпитанието. Ще отскоча до „Малки удоволствия“ тази сутрин.

— Тя ще отиде чак следобед — осведоми го Флин. — Малъри каза, че първо трябвало да се погрижи за нещо у дома.

— Още по-добре.

 

 

Завърши разговор по мобилния си телефон, докато паркираше зад нейната кола, и записа новата уговорка в органайзера си. Замислен за срещата с архитекта и плановете за разширение и промени в интериора на магазина, измина пътеката до входната врата и почука.

Всички тези мисли изчезнаха от съзнанието му, когато Зоуи отвори. Бе облечена с джинси, съдрани и на двете колене, и късо горнище, под което се виждаше голият й пъп. Днес се бе спряла на катинарчето и съблазнителният му блясък привлече вниманието му. Краката й бяха боси, с ярък розов лак, а на ушите й висяха огромни халки. Държеше парцал, от който лъхаше приятен мирис на лимон.

— Чистя — припряно каза Зоуи. — Тъкмо свърших със спалнята. — Осъзнала, че парцалът все още е в ръката й, тя го пъхна в задния си джоб. — Трябваше да свърша това-онова тук, преди да отида във фирмата днес.

— Добре. — Брад влезе и едва успя да откъсне очи от нея, за да огледа хола. Всеки сантиметър от паркета бе лъснат, а всеки стъклен съд искреше от чистота. — Престарала си се.

— Чистенето ми помага да събера мислите си, а и ми хрумна, че тази къща е част от изпитанието и ако посветя достатъчно време и внимание на всичко в нея, може би… Какво има? — Съсредоточеният му поглед я накара да се изчерви. Потърка бузата си. — Да не би по лицето ми да има прах?

— Лицето ти изглежда идеално. Най-съвършеното лице, което съм виждал.

— Радвам се да го чуя, след като съм бърсала прах.

— Саймън на училище ли е?

— Да. — Широко отвори очи, когато видя блясъка в неговите. — О, за бога, наближава десет сутринта. Не трябва ли да бъдеш на работа?

— Трябва. — Брад пристъпи към нея, когато тя се отдръпна крачка назад. — Но отделих малко време, защото се налага да поговоря с теб. Изглежда, разговорът ще почака.

— Не можем просто…

„Защо не?“

— Можем. Да опитаме.

Вдигна я на ръце и през тялото й премина тръпка, когато я понесе към спалнята.

— Чувствам се като в любовен роман. Но би трябвало да бъда облечена с нещо по-секси от стари джинси.

Тя ухаеше на препарат за полиране и сочни плодове.

— Няма нищо по-секси от стари джинси, когато ти ги изпълваш.

— О, това е страхотно. — Зоуи с наслада прокара върха на носа си по врата му. — Невероятно. — Всмука меката част на ухото му. — Пуснала съм пералнята. Отдавна не бях прала и… не нося нищо под тези джинси.

Той наведе глава назад и срещна дяволития й поглед.

— Да, приказките определено трябва да почакат.

Когато я сложи на леглото, ръцете й обгърнаха врата му и го притеглиха към нея.

— Сигурно това е награда за досадната домакинска работа, която свърших — промълви тя.

— Откакто се любихме за първи път, не преставам да мисля колко те желая.

Устните му погалиха нейните, а после жадно се впиха в тях.

„Това е истинско чудо за мен“, помисли си Зоуи и се предаде на магията на мига.

Понесе се по вълните на насладата, която й даряваше този мъж. Караше я да се чувства по-ценна от диамант.

Целуна я така, сякаш би могъл да прекара целия си живот в сливане на устните си с нейните. Постепенно разпалваше желанието й и не бързаше, въпреки че тя долавяше жаждата, която го изгаря. Блаженството от близостта му обгръщаше сърцето й като нежен копринен воал.

Докосваше тялото й, сякаш бе крехко изящно съкровище, което никога не би му омръзнало да изучава. Всяка ласка на вълшебните му ръце успокояваше, възбуждаше и обещаваше. Сладостта се вля в кръвта й като вино.

Ръцете му търпеливо се плъзгаха по кожата й в слънчевото утро и тя ритмично се надигаше под тях, докато животът навън продължаваше трескавия си ход без нея.

Мисълта за откраднатото време засилваше възбудата й.

Пръстите му заиграха с отрязаните джинси и се плъзнаха по ивицата гола плът между тях и късата тениска. Чу тихия й стон, когато ръката му се спря върху сребърното катинарче, а устните му обходиха шията й. Всичките й тревоги и мъчителната умора сякаш изчезнаха.

Брад се заслуша в учестеното й дишане, докато ласките му я завладяваха. Дали осъзнаваше какво означава за него този миг в празната, тиха къща, изпълнена със слънчева светлина? Дали предполагаше колко много се нуждае от нея, когато самият той едва започва да го разбира? В този миг прозря колко отчаяно копнее да й даде всичко, на което е способен. Себе си, целия си свят, чувствата и мечтите си. Отново я целуна, готов да й ги дари.

Сърцето й препускаше, ръцете й сграбчиха ризата му и опияняващите усещания, които нахлуваха в нея, прераснаха в нещо повече от наслада. Тръпнейки, остана в тяхна власт.

Бе копнял за това пълно отдаване един на друг. Сякаш нищо на света не съществуваше, освен тях двамата.

— Искам да те гледам. — Обсипа лицето й с целувки, преди да издърпа тениската над главата й. — Само да те гледам.

Загледан в притворените й очи, плъзна джинсите й надолу.

Гладка кожа, изваяни форми и дълги крака, стройни като на балерина. Очи с премрежен поглед и устни на морска сирена. Тя бе неповторимо съчетание на нежност и екзотика. Наведе се, докосна бедрата й с устни и бавно плъзна език към чувствителната плът между тях, все по-близо до най-горещата точка.

— Искам просто да се наслаждаваш.

Не би могла да го спре. Вече преливаше от блаженство. Когато първият горещ тласък я накара да настръхне, тя се хвана за металната конструкция на леглото и му позволи да я понесе накъдето желае.

Изживяването бе истинско вълшебство. Ръцете му, толкова ласкави и търпеливи, разкривиха всички тайни на тялото й. Нежните му устни сякаш я изпиваха. Изви гръбнак, когато полетя към върха, а той все още не спираше.

Сливаха се емоции и чувства, във всичките й сетива нахлу светлина и кожата й засия. Всеки миг, в който в нея отново се надигаше отчаяна жажда, бе неповторим.

Всичко бе изчезнало от съзнанието му, освен това, което му даряваше тя. Всеки път, когато тялото й потръпваше, желанието му ставаше по-неудържимо.

Надигна се над нея. Тя го обгърна с тялото си и се сля с него. Изживяха всяка капка наслада от чувствените движения на телата, нахлуващата кръв и учестения пулс, пред които целият свят извън тази слънчева стая бледнееше.

Някъде времето течеше, по улицата бръмчаха коли, нечие куче лаеше по катерички в задния двор, но единственото, за което бе способна да мисли, бе той. Докато се носеше отвъд света, чу името си, изречено почти като молитва.

И собствения си вик на наслада, когато заедно се издигнаха.

 

 

„Никоя жена на света не се е чувствала толкова щастлива, колкото мен тук и сега“, каза си Зоуи.

Тя бе единствената, изживяла такава възбуда и блаженство.

Все още замаяна, прокара пръсти през косите на Брад. Бе отпуснал глава между гърдите й, а ръката му бе обхванала нейната до тялото й. Не би могла дори да си представи подобно съчетание на вълнуващи усещания.

— Радвам се, че намина — каза му сънено и му се усмихна, когато усети движението на устните му с кожата си.

— И аз се радвам, че те намерих у дома.

— Всичко е… великолепно. Лежа тук, гола и доволна… — извърна глава към часовника — … ммм, единадесет без десет сутринта. Това е по-голям късмет, отколкото печалба от лотарията.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— И за мен.

— Толкова си красив. Изглеждаш като моделите от моите списания за прически.

Брад смръщи вежди.

— Моля те.

— Наистина. Все пак не би било зле да оформя косите ти. — Леко ги разроши. — Ще се погрижа.

— А… не сега. Друг път.

Зоуи закачливо дръпна един кичур.

— Добра съм в професията си.

— Убеден съм. Напълно. — За да я разсее, той я целуна по ключицата и се обърна встрани. — Наистина дойдох да поговорим.

— Можеш да споделиш какво те тревожи, докато те подстригвам. Фризьорите сме като барманите. Свикнали сме едновременно да работим и да изслушваме клиентите.

— Не се и съмнявам. Но може би моментът не е подходящ. — Стана и потърси панталоните си. — Зоуи, снощи… по-скоро рано тази сутрин… имах страховито изживяване.

Закачливото й настроение внезапно изчезна. Тя се надигна и застана на колене.

— Пострада ли? Какво ти стори той?

— Нищо. — Брад й подаде тениската. — Трябва да запазиш спокойствие, докато ти разказвам.

Облече се и й описа съня си.

Първоначалната й уплаха бе отминала. Очевидно бе, че не е пострадал. Дори й се струваше твърде спокоен.

— Мислиш, че се е опитал да използва Джордън и Флин срещу теб… или целта му е била да помислиш, че е срещу теб.

— Най-общо казано.

— Не разбира човешката природа, любовта и приятелството. Със сигурност не разбира и теб, щом си е въобразил, че ще успее да те накара да се чувстваш изоставен или да те изплаши. Вместо това е засилил решимостта ти.

На устните му заигра лека усмивка.

— За разлика от него, ти, изглежда, ме разбираш.

Зоуи се вгледа в лицето му.

— Не зная дали е така, но разбирам връзката между теб, Джордън и Флин. Защо е избрал точно онази нощ? Защото сте били млади и сте се намирали до „Пийк“? Всичко има някакъв смисъл. Толкова сме близо, че всичко означава нещо.

Брад кимна, доволен, че стигат до едни и същи изводи.

— Според мен и по двете причини. Като момчета по-лесно се поддавахме на влияния. Тогава не познавахме теб и Мал, а Джордън гледаше на Дейна само като на сестрата на най-добрия си приятел. В онази нощ той видя Роуина на парапета на „Пийк“. Бях на шестнадесет години, Зоуи. На същата възраст ти си напуснала дома си.

— О. — Тя скръсти ръце и ги потърка над лактите, сякаш бе почувствала студ. — Мислиш, че и това означава нещо?

— Не бива да пренебрегваме никое съвпадение. Беше важна нощ за мен, както и за Флин и Джордън. Тогава не го осъзнавахме. Просто една от многото летни нощи, в които вършехме лудории. Но тя се оказа границата между детството и зрелостта. Както твоето решение, взето на същата възраст.

— За мен беше различно.

— Да. Но може би, ако Кейн бе успял да изопачи случилото се поне в съзнанието ми, щях да гледам на него по различен начин. Както и на живота си по-нататък, на Флин и Джордън, на завръщането си тук и на запознанството си с теб.

— Значи, ако бе успял да разруши доверието помежду ви, като ги настрои срещу теб… или поне да промени представата ти за тях, би могъл да разклати всичко, което имаме. Дори да го унищожи.

— Според мен това е било част от плана му.

Зоуи смутено стисна устни.

— Провалил се е и навярно е ядосан.

— Да, несъмнено. Мисля, че през следващите дни никой от нас не бива да остава за дълго сам. Искам двамата със Саймън да дойдете у дома.

— Не мога…

— Зоуи, помисли. — Вече подготвен за възраженията й, той се приближи и сложи ръце на раменете й. — Решителната крачка зависи от двама ни. Трябва да се държим един за друг. А и просто искам да бъдете край мен. Ти и синът ти.

— Това е проблемът. Как да му обясня защо се налага да се пренесем при теб?

— Вече знае достатъчно, за да го приеме. Нима мислиш, че би имал нещо против да живее в къщата с голямата стая за игри?

— Не, не мисля. — Зоуи отмести ръцете му и скочи на крака. — Брадли, не искам той да… Зная какво означава това за едно дете. След като баща ми ни напусна, често за известно време при нас се нанасяше друг мъж.

Лицето му застина.

— Нещата не стоят така. По-сериозни са във всяко възможно отношение. Зоуи, вие със Саймън не сте нещо мимолетно за мен.

Тя затаи дъх.

— Не бива да прибързваш.

Търпението му бе на изчерпване и гласът му издаде това.

— Може би ти не бива да бъдеш толкова предпазлива. Не желаеш ли да чуеш какво означаваш за мен и какво изпитвам към теб?

— Нима някой от нас е в състояние да мисли трезво по въпроса? — Струваше й се, че се задушава, и затова открехна прозореца. — Не знаеш какви ще бъдат чувствата ти към мен след края на изпитанието. В момента и двамата сме въвлечени в нещо, което ни кара да преувеличаваме всичко.

— Привличаш ме от първия миг, в който те зърнах.

— Престани — задъхано промълви тя. Сякаш около сърцето й се затягаше обръч. — Не знаеш колко дълбоко могат да ме наранят тези думи.

— Може би наистина не зная. Кажи ми.

— Сега не е моментът. — Въпреки че мислено се нарече страхливка, тя застана с лице към него и поклати глава. — И двамата трябва да тръгваме.

Брад обхвана брадичката й и я целуна.

— Ще поговорим и за това, и за много други неща. Но засега нека решим къде ще живеем. Щом не си съгласна вие да дойдете при мен, аз ще се пренеса при вас. Но искам да си помислиш дали все пак не съм прав. Ще намина след работа и ще се разберем.