Кит Гарланд
Ястреба и гълъбицата (12)

Глава 10

Барките се плъзгаха безшумно по водите на река Джеймс, от време на време осветявани от луната, която ту изплуваше, ту се скриваше зад облаците. Под тежестта на огромните пълни бъчви тримачтовите плавателни съдове газеха опасно ниско във водата, почти неуправляеми и при най-добро желание.

— Бързо към пристанището — заповяда Майлс от мястото си на първата барка.

Зад него Саймън и още трима от най-силните и предани роби потопиха весла във водите. Барките се насочиха наляво, едва избягвайки плитчините по южния бряг.

— Сега по-бавно — промърмори Майлс с очи, вперени в тъмнината: оглеждаше храсталаците и отпуснатите клони на дърветата по брега.

Разчиташе единствено на греблото, за да определя дълбочината на водата под тях и да установи безопасността на курса им, съзнателно избран близо до брега — така намираха най-сигурно укритие. При най-малката грешка в преценката на дълбочината, особено като се има предвид тромавостта на барките и солидния им товар, щяха да заседнат в тинята. Мисълта, че тогава щеше да се наложи да изхвърли поне половината от бъчвите, за да освободи платноходките, караше Майлс решително да стиска зъби и да държи още по-внимателно греблото с обвитата си в ръкавица длан. Побутна широкополата си черна шапка към тила, наведе се напред и за пореден път се взря в тъмнината. Зад гърба му пелерината се издуваше от вятъра, предизвикан от ускорения хода на барките.

— По-бавно, момчета — повтори той. — Ако вярвам на инстинкта си, трябва почти да сме стигнали. Ето.

На не повече от тридесет метра пред тях, точно където водите на реките Джеймс и Елизабет се сливаха, проблесна светлината на фенер; беше толкова слаба, че щеше да я пропусне, ако не гледаше специално за нея. Барките постепенно забавиха ход и оставиха Майлс да ги насочи към светлината.

Според предварителния план голямата лодка ги очакваше, опряна до паднало във водата дърво на около десет метра от брега, което предлагаше на приближаващите се барки нещо като импровизиран док, където плитчините не ги заплашваха.

Под твърдата ръка на Майлс барките се извиха и леко се удариха странично в лодката — така вече можеха да се задържат срещу течението.

Майлс прекрачи в голямата лодка и приятелски тупна по рамото самотния моряк вътре.

— Някакви признаци, че е наоколо, Уотс? — попита Майлс.

Уотс поклати плешивата си глава, без погледът му дори за миг да се откъсна от водната повърхност.

— Не, господине.

— Продължавай да наблюдаваш, Уотс. На английските фрегати им е доста трудно да се скрият по реката. Капитан Осгуд е някъде там. Бъди сигурен, че вече ни е забелязал. Просто му дай малко време.

— Ами ако Осгуд не цъфне, господине? Що да не е променил решението си?

— Ще дойде — отвърна Майлс с мрачна убеденост. — Хората му са гладни и уморени. Да не говорим колко им е досадило да дават дежурства по блокадата. Срещу сътрудничеството му в нашето начинание му обещах храна и вино за четиринадесет дни и две бурета от най-хубавия ми тютюн. Ще се появи. За да сме сигурни…

Той бръкна в диплите на пелерината, извади две големи затворени бутилки и ги размаха на лунната светлина.

Уотс, родом от Корнуол, Англия, където отдавна бе открил прелестите на превъзходния ямайски ром, премлясна и отривисто кимна.

— Да, ще цъфне, господине. Ако ще и само зарад тоз ром. Ако е истински англичанин, няма начин да не дойде. Бас държа, не ви чакат никакви мъчнотии с т’варенето.

— Няма да имам проблеми с него. Да се надяваме, че Кокбърн ще го прати да патрулира по Елизабет, докато натоварим всичко. Не бива да ни отнеме повече от месец. Как се справят хората?

Уотс направи знак с глава към барките.

— Тез със сигурност ще ги държат заети, господине.

— Ами кораба?

— Както наредихте, господине, обковахме с мед корпуса и направихме нови платна. Ще е най-бързият по тез води.

— Трябва да е по-бърз от всеки английски или американски плавателен съд наоколо. Как са оръдията?

— И двайсте са в изправност, господине.

Синеокият бивш английски морски офицер, по-късно станал дезертьор, контрабандист и вечно жаден за приключения авантюрист, притежаваше забележително спокоен нрав и рядко повишаваше глас. Малко в поведението му подсказваше, че веднага, след като дезертира преди седем години, той се превърна в страшилище за английските кораби по водите край Халифакс. Предприе последната си опасна авантюра преди две години. Тогава, при схватка с английски военен съд, едва не го заловиха — корабът на Уотс бе подпален, а екипажът му — затворен, измъчван и екзекутиран. Той самият се отърва от плен, като се скри в горящите останки и скочи оттам в последния възможен момент. По-късно го спаси американска фрегата и го докара в Балтимор.

Англичаните предложиха тридесет хиляди долара награда за всеки заловен кораб, ако се окажеше, че Уотс е на борда му. До този момент издирването им обаче не бе дало никакъв резултат.

Докато търсеше екипаж, който да качи на Левитан, само преди година Майлс откри Уотс в пристанищна кръчма, прочула се като свърталище на най-големите негодници в Норфолк. Уотс, без пукната пара, гладен и разярен като боен петел, бе точно човекът, нужен на Майлс. Срещу службата на командир и надзирател при товаренето на Левитан Уотс се закле във вярност към Майлс и събра екипаж от безразсъдни смелчаци.

— Ето го — обади се Уинчестър и посочи към тъмнината, — чувам как наближава.

Уотс остана неподвижен, после поклати глава.

— Току-що пуснаха голямата лодка на кораба във водата. Чуваш ли греблата? — Майлс направи пауза. — Винаги можеш да усетиш един кораб, преди да го видиш, Уотс. Но, по дяволите, знаеш го отлично.

— Така е, господине. То е като с жените.

Майлс стрелна Уотс с поглед. Наистина бе така, но само преди три седмици Майлс не би се съгласил. Щеше да приеме приказките на англичанина за нелепости, ако сам не бе изпитал инстинктивното, необяснимо с нищо напрежение и изострянето на всички си сетива, което го обземаше мигове преди Теди да влезе в някой стая.

— Вече я виждам, господине. Ами ако има петнайсетина души на борда, въоръжени и готови да ни нападнат? Ако е капан?

— Не е никакъв капан. Имаме споразумение.

— Но той е ветеран от Трафалгар. Служил е под командването на Нелсън. Няма предателска жилка у себе си. Истински патриот е.

— И е забележително алчен. Бързо напредват. Чуй само как загребват веслата. А и лодката не е натоварена. Обзалагам се, че води само един-двама от своите хора. Най-доверените, предполагам. Дръпни се от светлината, Уотс. Аз ще говоря с него.

Като придърпа шапката напред, за да засенчи лицето си, Майлс намали светлината на фенера и спокойно изчака капитан Осгуд от английската фрегата Леопард.

След по-малко от двадесет минути лодката на капитан Осгуд се върна при кораба си, като влачеше след себе си добре натоварена барка. Докато хората на Осгуд се нахвърляха върху храната и тютюна, а самият капитан се канеше да се наслади на първата глътка ямайски ром и на дебелата пура в каютата си, Майлс се увери, че барките му продължават безпрепятствено по река Джеймс, за да поемат по водите на Елизабет, където Левитан бе пуснал котва. Плаването им обратно мина пред очите на всички от борда на Леопард без инциденти.

 

 

Съботното утро беше весело, с необичайно чисто небе и никакъв повей от вятър, който да раздвижи стелещата се мараня. Независимо от това неколкостотин аристократични плантатори от целия район Глочестър се надигнаха от леглата още на зазоряване, навлякоха колосаните си официални дрехи, качиха се в лъснатите карети и се отправиха към Дяволската нива с натъпкани кесии и с нескрито вълнение. Нямаше да бъде обикновено надбягване — състезание между дузина или повече коне в няколко тура, за да се елиминират по-бавните. Днес щяха да бягат само два коня, с двама ездачи — и двамата джентълмени, известни, че не щадят нито грижи, нито средства, за да подобрят породите на, и без това елитните си коне. Щеше да има едно единствено надбягване: трикратната обиколка на дългата километър писта. Истинско изпитание за бързината на конете. Можеше да се залага само на единия или на другия.

Дяволската нива не бе като обикновените писти. За разлика от повечето, които представляваха тесни, прави пътеки с дължина около триста метра, Дяволската нива бе кръгла писта, дълга километър, а в близост до нея се намираха заграждения, където зрителите имаха възможност да огледат конете преди състезанието, за да направят залозите си.

Специално този ден прислужници с ливреи поднасяха охладени напитки и закуски под сянката на елегантната брезентова тента на червени и бели райета. Малко встрани четирима музиканти свиреха в сянката на огромната секвоя.

— Това е дело на Рейнолдс — обясни леля Едуина на Теди, като посочи с глава към цигуларите, тентата, закуските, каретите и елегантно облечените дами с придружителите им. — Само Джул Рейнолдс е способен да намери достатъчно шампанско по време на блокада.

— Колко мило от негова страна — отбеляза Теди, слизайки от каретата, а минаващата в момента край нея двуколка едва не я бутна.

Зад гърба й леля Едуина с пухтене и сумтене се измъкна от купето, спря до Теди и отвори чадърче.

— Съпругът ти очевидно не смята, че такива неща са нужни.

Теди неволно се стегна. Разтвори копринения си чадър, за да се предпази от силното слънце, без да вдигне поглед изпод окичената с пера и панделки шапка.

— Джул Рейнолдс обича да се показва. За Уинчестър това не е характерно.

— Напълно съм съгласна. Но трябва да признаеш, че Рейнолдс прави нещата по-весели. Ако зависеше от Уинчестър, всички щяхме да бъдем оставени да се пържим на слънцето, без да има къде да се настаним, да не говорим за каретите и двуколките.

— Не съм съгласна, лельо Едуина. — Теди вирна брадичка. — Уинчестър щеше да нареди да се погрижат за твоите коне.

— Като типичен жител на Вирджиния — изсумтя леля Едуина и на лицето й се появи сладка усмивка, докато кимаше за поздрав на минаваща край тях позната. — За да разбереш колко мъжете в този район държат на конете си, Теодора, имай предвид, че вместо да извървят петте километра до черквата пеш, предпочитат да ходят десет до пасището и да пристигнат за службата, яздейки. — Хвана Теди под ръка и я подкани: — Хайде. Май надушвам шампанско. Ако ще да е само заради това, но ще заложа на Рейнолдс. А ти, мила моя?

— Ще реша, когато видя конете.

Това обаче не се оказа толкова лесна работа, защото около всяко от загражденията се бяха струпали много зяпачи. Повечето — мъже с цилиндри и сака с подплънки на раменете — пречеха на Теди да надникне между тях или над главите им.

— Такова нещо никога не може да се види в Нюмаркет — обяви леля Едуина с писклив глас, с което привлече недоволните погледи на неколцина, застанали на пътя им, мъже.

Леля Едуина изглеждаше твърдо решена да използва чадъра и лактите си, за да си пробие път. Разбута не една и две групички залагащи. Чуваха се такива баснословни суми, че Теди си помисли: единствено конните надбягвания са причина за икономическия разцвет на Тайдуотър и за луксозните мебели във всички грандиозни имения наоколо. Тези мъже залагаха цели състояния с лекота, равна го на безгрижието, с което съпругите им пресушаваха чашите с шампанско. Теди забеляза и друга закономерност: колкото по-възрастни бяха мъжете, толкова по-млади бяха съпругите им, забавляващи се да пият в компанията на представителните морски и сухопътни офицери.

— Ето ни! — възкликна Едуина и застана на широката площадка откъдето добре се виждаха загражденията. С жест тя насочи вниманието на племенницата си към лявото заграждение. — Мила моя Теодора, това там е първокласен кон. Бъди сигурна, че жребецът Доблест няма равен на себе си по бързина и си личи колко е чистокръвен.

Въпреки ясния подтекст Теди предпочете да отсъди по-късно, след като огледа добре коня на Рейнолдс. Присви очи: абаносовият жребец беше стройно, гордо животно с елегантни крайници, чистокръвна английска порода. Риеше земята с осъзнато достойнство на аристократ, докато конярят поставяше седло върху гърба му и здраво затягаше каишите под корема. До коня стоеше Джул Рейнолдс, изискано облечен в копринено сако с винен цвят, снежнобяла ленена риза и прилепнали към бедрата панталони за езда. На врата му висеше широк бял шал, закопчан с огромна игла, украсена с рубин и диаманти. Високите до коленете черни ботуши бяха лъснати до блясък. С обвитата си във винена ръкавица десница стискаше бастун, чиято дръжка бе инкрустирана с рубини. В лявата ръка държеше камшик за езда. Невъзмутимият му маниер се открояваше сред тълпата развълнувани зяпачи и подсказваше за потомствения му аристократизъм, проявяващ се точно в такива случаи. Говореше спокойно на коняря, който се занимаваше с Доблест. Под слънчевата светлина косите му приличаха на разтопено злато. Очите му имаха необичайно син цвят. В един момент вдигна глава и усмивката му стана още по-ослепителна. Теди не се съмняваше, че очите на всички жени са приковани в него.

Леля Едуина се обърна.

— Струва ми се, гледа към теб, мила моя — промърмори тя и вдигна вежди въпросително, обзета от непреодолимо любопитство.

Теди се заигра с дръжката на чадърчето си, сигурна, че, докато Рейнолдс приближава към тях, всички погледи го проследяват. Изведнъж й стана непоносимо горещо в затворената до врата копринена рокля с цвят на слонова кост.

— Кой? — попита тя и отмести неспокоен поглед към съседното заграждение.

Там плебеят Див вятър, не по-малко едър и дългокрак от Доблест, риеше земята сякаш се срамуваше, че се намира в подобна благородническа компания. Никоя уважаваща себе си английска конюшня не би държала такъв кон. Но след като веднъж го бе яздила, Теди знаеше, че външният му вид лъже.

Саймън стоеше до Див вятър. Уинчестър, за нейно облекчение, не бе наоколо.

— Скъпа моя госпожо Уинчестър — изрече Джул Рейнолдс с кадифен глас, а очите му блеснаха, докато се навеждаше над протегнатата й ръка.

Поздрави леля Едуина и с лекота я въвлече в разговор, сякаш бе домакин, който изпитва наслада от присъствието на поканените в дома му гости. Нищо във външния му вид не издаваше, че е възможно само след броени минути да отстъпи един от най-прекрасните си расови жребци, което би било страхотен удар за всяка конюшня. На Теди й хрумна, че независимо от невъзмутимото си държание, Джул Рейнолдс едва ли ще приеме така леко загубата както се опитваше да внуши на всички наоколо.

Някакъв инстинкт й подсказваше, че под контешката външност този мъж е не по-малко хладнокръвен и пресметлив от Майлс Уинчестър. А не бе изключено дори и повече. Но независимо от подозрението, че е намислил някакво злосторничество, тя не бе в състояние да противостои на чара му и да не се наслади на веселите му приказки. Леля Едуина съвсем се захласна, особено след като Рейнолдс се наведе към нея и й прошепна нещо. Възрастната жена избухна в искрен жизнерадостен смях, който привлече няколко любопитни погледа. После обърна пак очи към заграждението и остави Теди изцяло на вниманието на Рейнолдс.

Той наклони глава по посока на Див вятър.

— Вразуми ли се съпругът ви да промени решението си? — Одобрително огледа шапката й и добави: — Може би затова закъснява?

Теди вирна брадичка.

— Ще дойде.

— Чудесно. — Рейнолдс се наведе напред, а гласът му бе мек като коприна. — Предвкусвам сладка победа днес. Смея ли да запитам на кого ще заложите парите си, мила? Може би на красивия Доблест?

Теди хвърли бърз поглед към жребеца.

— Опитът ми досега, Джул, ме е научил, че човек не бива да гледа само лъскавата козина, грива и опашка, за да прецени правилно качествата на даден кон, а още по малко — темперамента му.

— Изучавайте го колкото искате — пророни Джул Рейнолдс и като свали шапка, многозначително я постави върху гърдите си. — Няма да останете разочарована.

Теди се хвана на уловката, макар част от нея да съзнаваше, че е неразумно да се впуска в двусмислени разговори, на каквито Джул Рейнолдс е безспорен майстор.

— Изглежда изключително капризен и нащрек — отбеляза тя и долови смайването на леля Едуина, внезапно загледала се в тях двамата.

— Независимо от това — отвърна той с все същите галещи нотки, — предаността му към вас, и единствено към вас, ще е вечна. Ще ви донесе нечувани наслади, уверявам ви.

— На мъжете не може да се вярва, господин Джул — високомерно отбеляза тя и леко насочи чадърчето си към него.

— Бих се насладил на възможността да ви убедя в противното.

— Опасявам се, че ще ви разочаровам.

— Никога.

— Или поне силно ще ви раздразня. Аз проявявам упоритост и рядко променям мнението си.

— Нямам сили да се въздържа и да не си представя безбройните методи, които бих приложил, за да променя начина ви на мислене. В главата ми например се върти представата за дълги, спокойни следобеди, посветени на нежно убеждаване.

Теди безпомощно сви рамене и въздъхна престорено дълбоко.

— Усилията ви ще са напразни. Приемете, че е глупост, но винаги бих заложила на някое по-неугледно, покрито с белези животно. Под некрасивата си външност понякога те притежават силно сърце и благороден темперамент, макар често прикривани зад грубо поведение. — Той я погледна изпитателно и тя неволно се изчерви — даде си сметка колко откровено е говорила. — Наистина, Джул, загубена съм за тази кауза.

— Но вие не сте влюбена в него.

Цялата кръв се оттегли от лицето й. Краката й се подкосиха. Премигна насреща му — изобщо не бе очаквала подобен обрат.

Очите му се присвиха; игривите пламъчета бяха изчезнали.

— Не — промърмори той, — струва ми се, че не сте.

— За какво говорите, Джул?

Внезапната му лъчезарна усмивка накара дъха й да секне.

— Едно нещо ще ви кажа за истинските мъже, мила моя. Те никога, ама никога не пропускат предоставената им възможност. На това можете да заложите всичките си пари. А що се отнася до неугледните животни, дори някога да са били благородни, те ще прекарат целия си живот без да оползотворят дори една възможност, може би защото са прекалено горди и упорити, за да разберат, че е в ръцете им, преди да е станало прекалено късно.

Долови известна горчивина и хлад в тона му, сякаш той си спомняше нещо отдавна минало. Очевидно Джул Рейнолдс криеше доста нещица под елегантния си външен вид и никак не бе готов да ги споделя. Теди сложи ръката си в ръкавица върху неговата.

— Дори и Доблест някога е бил мръсен, предполагам.

Изразът на лицето му се отпусна и той отново се усмихна, а гласът му стана съзаклятнически нисък.

— Не казвайте на никого, но зад парадната си външност той е истински плебей. И мръсен като всички останали.

— Но добре се представя.

— Няма друг избор.

Теди му се усмихна и сърцето й се стопли.

— Обещавам на никого да не казвам, Джул. А вие трябва да ми обещаете да останете мой приятел.

Джул въздъхна тъжно.

— Мила моя, продължете да ме гледате така и съм готов да обещая всичко.

С крайчето на окото си Теди долови някакво движение.

— Уинчестър — прошепна тя, почти на себе си.

Веднага щом го съзря, усети, че кръвта й кипва, а роклята я задушава. Очевидно току-що пристигаше, но не се спря при Див вятър и Саймън. Насочи се право към Теди и Джул. Белите ръкави на ризата му се вееха. Силните му бедра бяха обути в прилепнали панталони, които потъваха в черните ботуши. Движеше се с решителни широки крачки. В очите му горяха тъмни пламъци, а стиснатите му устни очертаваха мрачна, безпощадна линия. Теди притисна ръка към сърцето си — то лудо туптеше под светлата коприна.

Джул хвърли поглед през рамо.

— О! Той пристигна. И очевидно е в отвратително настроение. Причината, несъмнено, ще се изясни всеки момент. Ако инстинктът не ме лъже, породено е от факта, че съпругата му заговорничи с врага.

— Не сме направили нищо нередно — каза Теди, но руменина заля лицето й.

— Опитайте се да го кажете на него. Уинчестър явно ревнува. Я гледай ти. — Рейнолдс се взря в нея и добави замислено: — Жалко, че никога не бихте се изчервили така заради мен.

Теди го стрелна с очи.

— Джул…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне, а после се наведе към нея и тихо продължи:

— След като ще загубя облога, което започва да става все по-очевидно, хайде поне малко да се повеселим. Ще се включите ли в играта?

Теди премигна насреща му.

— Не знам какво сте намислили… Не смятам, че е разумно…

— Доверете ми се и после ще ми бъдете благодарна. От личен опит знам, че, ако имаш насреща си мръсни неугледни зверове, никак не вреди леко да им се дръпне опашката. — Рейнолдс вдигна уверено вежди и изправи рамене, сякаш се готвеше за бой. — Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това, да дам на съпруга ви заслужен урок.

— Урок? За какво, за Бога?

— За любовта, естествено. За какво друго?

Рейнолдс се обърна да посрещне Уинчестър, преди Теди да възвърне самообладанието си.

— Дано имаш хубав ден, стари приятелю — провикна се Рейнолдс и потупа Уинчестър по силното рамо, но не успя да заличи мрачното му изражение. — Наистина трябва да се постараеш да предприемеш нещо за настроението си. Винаги си така навъсен. Да не си премислил и да искаш да се откажеш от облога?

— Никога.

Грубите нотки в гласа на Уинчестър се забиха право в сърцето на Теди. Едва се въздържаше да не го гледа непрекъснато, особено когато той прикова очи в нейните, а вятърът развя тъмните му коси. Сърцето в гърдите й се обърна. Усети гърлото си свито и пресъхнало. Не можеше да си обясни какво става с нея. Изобщо не трябваше да харесва този мъж, особено като имаше предвид досегашното му поведение.

През последната седмица, след заминаването на Деймиън, бе разговаряла с Уинчестър едва три пъти. И все мимоходом, най-често във фоайето или в широкия коридор. Разменяха кратко и делово по някоя дума, все относно разчистването на натрупаните писма върху бюрото в библиотеката. Обясни му, че вече се справя чудесно. Храниха се заедно само веднъж и то в официалната трапезария, където имаше достатъчно място за поне още двадесет души. Вечерята премина в тягостна тишина: Уинчестър остана студен и далечен, а Теди упорито реши да не му обръща внимание. Щом ще се държи като тромав глиган, помисли си тя, заслужава да страда. Ако изобщо й обръщаше някакво внимание, я третираше по-скоро като секретарка. Говореше винаги навъсено. Дори не благоволи да посрещне по-сърдечно леля Едуина, пристигнала ненадейно един следобед, а се задоволи само с един намусен поздрав.

Тогава защо Теди изпита чувството, че една определена празнина се запълни в момента, щом го видя да прекосява заграждението? Нима е възможно този мъж да й е липсвал?

Под проницателния му поглед Теди имаше чувството, че не може да си поеме дъх. Нямаше нищо грациозно или джентълменско в поведението му. Той очевидно не изпитваше никаква потребност да си придава благоприличен вид. Зачуди се дали има представа, че очите му горят като огньове.

— Дами — промърмори той с леко кимване към Теди и леля й.

Лаконичният поздрав с нищо не помогна да се разбере причината за раздразнението му.

— Знаеш ли, стари приятелю — намеси се Джул замислено, — и аз разсъждавах върху облога. Не ми изглежда честно ти да загубиш два коня, когато аз залагам само един.

Уинчестър скръсти ръце върху гърдите си и изгледа Джул с недоверие.

— Отново ли си във филантропично настроение, Рейнолдс?

— Просто проявявам щедрост. И не ме напуска чувството, че късметът е на моя страна, ако трябва да съм честен. Но не желая да ти нанасям прекалено жесток удар.

Уинчестър се усмихна вяло.

— Няма и да ти се удаде подобна възможност.

— Нима? И все пак не ти ли е хрумвала вероятността да загубиш?

— Не разсъждавам върху невъзможни неща.

— Тогава направи ми следното удоволствие. Отричаш ли, че ако загубиш двете кобили, ще понесеш сериозен удар?

— Би могло и така да се каже. Но именно в това се състои предизвикателството. Ако не съществуваше риск, за какво въобще е това състезание?

— Е, да не ти развалям радостта. По дяволите, ако знаех, че толкова държиш на предизвикателствата, щях да настоявам да заложиш половината от конете си. Кой знае дали няма да постъпя така следващия път?

— Добре. Готов съм да се обзаложа с теб на всичко по всяко време.

Внезапно наоколо настъпи тишина. Хората, струпани покрай загражденията, насочиха цялото си внимание към двамата мъже. Всички бяха наясно, че след като е сключен облог, няма извинителна причина да се оттеглиш от него, освен ако залозите не станат прекалено високи. Въздухът се нажежи от растящото напрежение.

Майстор да използва драматичните моменти, Джул направи пауза, сякаш смаян от дръзкото предизвикателство на Уинчестър. Самата Теди не можеше да повярва на ушите си.

— На всичко? — попита Рейнолдс бавно.

— На всичко — потвърди Уинчестър.

— Толкова си уверен, така ли?

— Напълно.

Обхваната от безпокойство Теди гледаше ту единия, ту другия. Стояха съвсем близо един срещу друг с изпъчени гърди, вирнати брадички, разкрачили крака и здраво стъпили на земята. Приятелското съперничество изведнъж се превърна в нещо несравнимо по-дълбоко. Арогантността на Уинчестър граничеше с безразсъдство. Познавайки Рейнолдс, трябваше да предвиди дебнещата го опасност. Самата Теди се досещаше за това, особено след като заподозря Рейнолдс в зловещ замисъл.

Тя разхлаби малко пръстите си върху дръжката на чадърчето и зачака. Усещаше се напрегната до краен предел. Уинчестър не би приел с охота да получи урок от когото и да било, най-малкото от Рейнолдс.

Джул се загледа в далечината за миг.

— Всичко значи. Така да бъде. Според мен нахалството ти надминава дори моето, стари приятелю, и изисква да вдигна залога до нови размери. Ако Доблест спечели, ще взема само една от кобилите и… — Джул насочи поглед към Теди — …един следобед в компанията на очарователната ти съпруга.

Теди преглътна. Леля Едуина хлъцна и рязко пое въздух. Наоколо се разнесоха възклицания.

Уинчестър едва трепна. Единственият признак, че е чул предложението на Рейнолдс бе появилият се тик на брадичката. Очите му нито за миг не се отместиха от лицето на съперника му.

— Приемам — обяви той безизразно.

После хвърли смразяващ поглед на Теди, обърна се и се отправи към Див вятър.

Когато той се метна върху гърба на коня, Теди усети присвиване в стомаха. Обзе я огромно огорчение. Нещо в очите я засмъдя — не знаеше как да си го обясни.

— Голям палавник сте, Джул Рейнолдс — изсумтя леля Едуина, но начинът, по който го потупа по ръката, бе по-скоро игрив, отколкото укоряващ.

Джул погледна леля Едуина с присвити очи.

— Как ми се иска да можех да се съглася с вас, госпожо. Щях да съм изключително щастлив човек. Но в този случай просто не ми е възможно. Забавлявайте се на състезанието, дами.

Кимна вежливо и се насочи към Доблест.

Теди също се извърна — искаше да избегне потока от думи, който усещаше, че напира върху устните на леля й. Но дали заради тълпата, или заради смазващата горещина, Едуина не проговори, докато не намериха хубаво местенце, откъдето да наблюдават надбягването, което щеше да започне всеки момент.

Дори тогава коментарът й бе съвсем кратък:

— Толкова ми допада компанията на Джул Рейнолдс. А на теб, мила? Такъв невероятно пленителен мъж, нали? Вечно е готов за някакво развлечение.

Теди не виждаше нищо забавно в новия облог. Но за да не заподозре леля й колко е разстроена, измърмори някакво съгласие през стиснати устни и насочи поглед към двата коня — и двата черни като нощта, неспокойни и чакащи сигнала да се впуснат напред. Мъжът встрани на пистата вдигна пистолета към небето.

Мигом се възцари тишина. Теди затаи дъх и стисна чадърчето, впила поглед в Уинчестър. Див вятър се изправи на задните си крака, ритна във въздуха с предните и изцвили пронизително. Потупване с камшик по врата му го накара да спусне предните си крака на земята. Уинчестър бе великолепен ездач, а жребецът изцяло му отговаряше по сила, решителност и сърцатост. Неговата увереност и арогантност не бяха без основание. Иначе никога не би рискувал да я остави да прекара един дълъг следобед с най-известния ухажор в цяла Вирджиния. Или може би проклетото му мъжко самолюбие не му бе оставило друг избор освен да приеме облога на Рейнолдс?

Стомахът й се сви при мисълта, че той може да загуби надбягването. Не се притесняваше заради предложения от Рейнолдс залог, боеше се, че гордостта на Уинчестър може да бъде наранена.

Изстрелът сякаш прониза Теди. Силен вик се надигна от тълпата. В неудържим устрем двата коня хукнаха напред с пълна сила.