Кит Гарланд
Ястреба и гълъбицата (11)

Глава 9

— К’во ви става, че, приличате на човек не спал цял месец?

Премигвайки на светлината на сутрешното слънце Майлс стрелна Саймън с поглед, който би смразил доста хора. За последен път бе гледал така сурово хората, които определи да ремонтират и натоварят Левитан за предстоящото плаване. Майлс бе събрал екипажа сред типове, ползващи се с най-долна слава по бреговете на Вирджиния и Албемаръл. Имаше грубияни, дори направо престъпници, а нищо чудно и дезертьори, но всички бяха готови на какво ли не, за да забогатеят бързо и лесно. При по-внимателно вглеждане приличаха на банда хитри, коварни пирати. Ала бяха все безстрашни мъже. Майлс им обеща да ги направи богати, когато достигнат Антилите. Оказа се добро средство против отлаганията и скуката — чести спътници при подобно начинание.

Независимо от всички пречки, те нито веднъж не подложиха на съмнение обещанието му, нито възразиха срещу плановете му. Явно сред тях все още се ползваше със завидна репутация. Саймън обаче, за огорчение на Майлс, изглежда не се влияеше от бурните и мрачни настроения на господаря си. На свъсения му поглед отвърна с усмивка, а после закрачи редом с него.

Според установения вече навик и този предобед те минаха през жилищата на ратаите, за да се погрижат за болните и да нагледат няколкото жени в напреднала бременност. Това беше задължение на всеки собственик на плантация, защото лекар имаше само в Ричмънд — твърде далеч, за да го викат при всяко заболяване. През годините Майлс бе изродил няколко бебета, бе шил ръце, разпрани от ножовете, с които се прибираше тютюна, бе намествал счупени крайници, дори неведнъж бе упълномощаван като магистрат и имаше право да венчава своите роби.

— До събота съвсем ще капнете — повтори за кой ли път Саймън.

— Чувствам се прекрасно — промърмори Майлс и бързо пое към основната сграда по пътеката между две ниви с избуял до кръста тютюн. — Див вятър ще спечели надбягването дори ти да си на седлото.

Саймън изсумтя и плю в прахта.

— Дъл’ пък не остарявате? Нещо ми се види, че стъпвате някак вдървено. Е, то все иде ден, когато на мъжа не всичко му е наред.

Без да обръща внимание на Саймън и на не дотам прикритите му намеци, Майлс се спря да огледа листата на едно от растенията. Точно според очакванията му лепкава влага покриваше едрите и тежки листа — сигурен знак, че е време тютюнът да бъде прибран.

— Внимавай какви ги приказваш, Саймън. Да не наредя цял ден да режеш тютюн тук.

Усмивката на Саймън стана още по-широка.

— Ами просто казвам к’вото виждам.

Майлс отново тръгна към къщата.

— Прекалено много си се разприказвал. Иди се погрижи за Див вятър. И не го оставяй да се приближава до Клио. Като я надуши, никое заграждение няма да го спре, реши ли да я подгони.

— Ъхъ… То си е тъй винаги. Ама аз вече се сетих — увери го Саймън и закрачи по-бързо с дългите си крака, за да не изостава от Майлс. — Сигур Джили още тропа с тенджерите и ще прати разциврените слугинчета при майките им. Прай го цяла сутрин. Е, то стана след кат госпойца Теди се мерна в кухнята и се отнесе с нея сякаш е слугиня. Ама виж, госпойца Теди е истинска дама, свежа и млада кат пролетно цвете. Яде за двама, шъ речеш, снощи е била омаломощена от нещо. А Джили таман тогаз почна да фърля посудата и да вика.

— Не съм отговорен за настроенията на Джили — промърмори Майлс, но напълно съзнаваше, че именно той е причина за днешното й поведение. Никога не бе подозирал, че може да е ревнива. — Вече осем години Джили ръководи домакинството. Жените често са склонни да се смятат за господарки при такова положение. Това вероятно обяснява странното й държане.

Саймън изсумтя.

— Само казвам к’вото виждам. Госпойца Теди стана преди вас.

Майлс усети как тялото му се напряга. Самият той се надигна в зори, след като цяла нощ прекара в опити да прогони измъчващите го спомени, но никак не успя. Да се напие с ром му се струваше възможен изход, защото след срещата с Теди в кабинета изпадна в още по-мрачно настроение и изпита потребност да пие още. Кръвта болезнено пулсираше главата му, докато правеше обичайния оглед на нивите.

— Какво, по дяволите, я е накарало да стане толкова рано?

— Погрижи се за коня си и набра куп диви цветя. Намерих я при склада до реката.

Майлс стрелна Саймън с очи.

— Какви ги вършеше там?

— Задаваше въпроси. Броеше бъчви. Приказваше.

Майлс стисна зъби.

— Господи, а ти какво й каза?

— Тя зададе сума ти въпроси. Не помня сичко, к’вото казах. Тя е дяволски красива жена.

— Не ме утешаваш особено, Саймън. Тя е толкова умна, колкото и красива. Няма да й е нужно много време да се досети, че всичкият този тютюн няма да замине нагоре по реката към Ричмънд, а на съвършено друго място.

— Не съм й казал таквоз нещо — отрече Саймън и изпъчи гърди. — Нищо, че ми беше трудно, щото е толкоз убава. Само я разведох тук-там.

— И това може да се окаже достатъчно. — Майлс извади златен часовник от джоба на панталона, отвори го и възкликна: — Мина десет. Закъснях. Господ знае какво ще открие тази жена, ако се зарови в счетоводните книги. Боже, как не се сетих за това!

— К’во се разтревожихте?

— По дяволите, Саймън, тя не е… нормална. Нормалните жени лежат в леглото до обяд, пият шоколад и ядат кифлички. Най-накрая в два слизат по стълбището изкъпани и облечени за късен обяд. — Натъртваше думите си с пръст, насочен към небето, и ускори крачка. — Нормалните жени си намират женски занимания — все неща, свързани с игли, конци, платове. Нормалните жени пеят песни, играят глупави игри на карти, клюкарстват с приятелки и общо взето присъстват ненатрапливо в живота на мъжа. С времето наистина стават такива досадници, че човек се оттегля в крилото си без никакви угризения. След като някому се е паднало да бъде обременен с жена, нека поне да е нормална, Саймън. Особено ако възнамерява да запази тайните си или уединението си. На никого не му е притрябвала любопитна, разпитваща, волева, умна и свръхенергична съпруга, която да си вре носа навсякъде.

— Май е от светлината на нивата. Изведнъж ми се стори, че сте по-млад и ведър.

— По дяволите, Саймън. Теодора Лъвлейс няма нищо общо с това, че съм станал по-ведър или крача като младо момче. Тази жена е същински трън в очите ми.

Майлс се опита да не обръща внимание на резките нотки, появили се в гласа му. Да прогони образа на Теди, загледана в него с дълбоките си теменужени очи, навлажнила чувствените си устни, се оказваше толкова трудно тази сутрин, колкото и през цялата нощ.

— Що не й кажете к’ви ги вършите в Албемаръл?

Майлс се закова на място и навъсено погледна Саймън.

— Как ли пък не! Жените по природа са коварни и двулични същества, Саймън, и съвсем не им е възможно да проявят здрав разум. Езикът им се развързва в най-неподходящи моменти, особено трябва ли да запазят нещо в тайна. За тях няма никакво значение дали от това не зависи живота на някой мъж. Нищо не е в състояние да ги спре. Наистина ли мислиш, че ще поверя на жена, особено на такава, която почти не познавам, бъдещето на Мирамер? — Резкият му смях прокънтя във въздуха. — И Господ да е на помощ на всички ни, ако реши да го сподели с леля си, която се вре навсякъде. Ще ме мобилизират под командването на Фаръл преди да настъпи следващото утро, а Мирамер ще стане поредната жертва в тази проклета война. Нямам никакво намерение да поемам подобен риск.

Саймън скръсти ръце на гърдите си и сведе замислено глава.

— И к’во ще правите?

— Ще й намеря занимание, Саймън. По дяволите — няколко занимания едновременно, та да я ангажират. — Спря се и се замисли. — И да я държат настрана от местата където не искам да ходи, като складовете при реката например.

— Ами то май шъ трябва да я гледате с две очи от сутрин до вечер.

— Тогава, така и ще направя. И пак ще си струва.

При влизането в кабинета си припомни тези думи с известна ирония. Завари я, покачена на столче, на което, той знаеше, две от крачетата се клатят. Повдигната на пръсти, се опитваше да достигне най-горната лавица. Фактът, че бе влязла в кабинета му не предизвика очакваното раздразнение. За своя голяма изненада, независимо от опасенията си преди малко, откри, че нищо у нея не му се струва неприятно или дразнещо. Тя дори изглеждаше доста привлекателна. Ако трябваше да е честен — беше направо балсам за душата. Приличаше на лютиче в семплата си бледожълта рокля, дори ръцете го засърбяха от желание да обгърне тънката й талия. Както бе протегнала ръка и леко извила гръб гърдите й се очертаваха невероятно примамливи. Присвитите му очи се плъзнаха към кръста й, към ханша, където се поклащаше края на плитката й.

Даде си сметка, че не може да откъсне поглед от нея. Никога не му се бе случвало нещо подобно с друга жена. Налагаше се, естествено, да мобилизира всичките си сили. През нощта му бе хрумнало, че Фаръл — проницателен и невероятно умен човек — е решил да се възползва от възможността да подложи на изпитание характера и волята на Майлс, предлагайки му съблазнителната и привлекателна племенница като зрял плод, чието достигане е забранено за умиращия от глад мъж. Теди вероятно ни най-малко не се досещаше за намеренията на чичо си, но това нямаше никакво значение. Тя бе пионка, а предназначението на пионките е да ги използват в игрите.

Игра. Устните му се извиха в саркастична усмивка. Човек не оцелява след двадесет дни прекарани в самота в пустинята, ако не притежава желязна воля и изключително силна физика. Бе издържал какви ли не изпитания, поставени му от бея. Щом го проверяват дали може да устои на жена, която и да е тя, би трябвало с лекота да се справи.

— По дяволите — промърмори тя, понеже пръстите й не успяваха на косъм да достигнат до желаната книга.

Той хвърли поглед върху заглавието на тома, към който се стремеше. Тактически и стратегически военновременни морски маневри — Залавяне на неприятеля неподготвен. Самият той бе чел този труд и то неведнъж, особено след като го изпратиха в Средиземно море да се бие с пиратите. Заглавието не обещаваше нито занимателно, нито леко четиво. Странен избор за жена, като се има предвид, че по лавиците имаше всевъзможна класическа литература, включително и романтична поезия, изписвана от майка му.

Очевидно бе взел странна птица за съпруга. Никоя от познатите му жени не би проявила интерес към морски маневри. А защо го прави Теди? Разбира се, жена, която не обръща внимание на обичайните женски занимания, ще проявява и особен вкус при избора на четиво, нали?

Полите й се вдигнаха, когато тя се протегна още малко нагоре. Не носеше фусти отдолу, нито френски копринени чорапи. Краката й бяха голи и доста мускулести. Не беше обута с изящни пантофки. Странната му съпруга бе изнамерила отнякъде нещо, което приличаше на боти до глезените. Без съмнение бяха твърде по-подходящи за езда или за разузнаване из плантацията му, отколкото всякакви пантофки.

Чудноватото й хрумване да напъха изящните си крака в такива практични — за някои цели — обувки не убягна на Майлс, но го озадачи. Издиша шумно. Тя се извърна рязко, за да погледне през рамо, но от движението й едното краче поддаде и столчето се срина под нея. За миг тя увисна във въздуха.

— Майлс! — изпищя тя, но той вече бе прекосил килима и обхванал талията й с ръка, точно преди да се строполи на пода.

— Всичко е наред — увери я той и я обгърна с две ръце, само за да установи, че лицето му е заровено в гърдите й. Мигом я приплъзна по-надолу, но нещата само се влошиха — сега тя бе прилепнала към него от бедрата до гърдите. Изпита чувството, че е създадена специално за него — така добре формите на тялото й се сливаха с неговите. Ухаеше на цветя, на летни ливади, на утринно слънце, на люляков букет. — Е, ще пуснеш ли косите ми — изръмжа той, но грубостта на тона му нямаше нищо общо с впилите се в косите му десет пръста, които му причиняваха странно приятна болка.

— О, съжалявам — промърмори тя с разтреперан глас. Пръстите й се разтвориха и се плъзнаха по раменете му. Той не успя да прецени дали тя се вкопчва в него, или го отблъсква. — Аз… Можеш да ме пуснеш да стъпя на пода — завърши Теди.

— Разбира се.

Господ знае какво го прихвана в момента и защо му хрумна да търси нови мъчения точно сега, но той преднамерено бавно отпускаше тялото й, сякаш искаше да запомни всяка извивка, докато то се свличаше, плътно допряно до неговото. Тя остана загледана в оголените му гърди и отказа да срещне погледа му. Щом краката й докоснаха килима, се отскубна и се наведе към счупеното столче.

— Остави го — обади се той.

— Съжалявам, че го счупих.

— Не се извинявай.

— Съжалявам, наистина. Не си дадох сметка… — Погледна го и прехапа устни. — Май отново се извиних.

Всеки мъж можеше да се загуби в тези дълбоки теменужени бездни, да забрави всичко, освен че е мъж, а тя — жена. Пресегна се, взе книгата от лавицата и й я подаде.

— Заповядай.

Тя я пое, погледна заглавието и му я върна, вдигайки поглед към полиците.

— За Бога, за какво ми е тази книга? Исках онази вдясно.

Той се поколеба — беше сигурен, че тя се стремеше именно към тази книга.

Устните й се разцъфнаха в усмивка. Нещо в него се разтопи като масло на бавен огън.

— Онази там — уточни тя.

Погледна нагоре и извади тънкото томче от полицата.

— Сонетите ли?

— Точно така. Сонетите. — Взе книгата от ръката му и отново го дари с усмивка. — Да, точно тази. Благодаря ти.

Нещо му се стори доста странно. Може би внезапната готовност, с която раздаваше усмивките си. Не че не остана очарован от тях и не копнееше да получи нови, но инстинктивно долови, че зад дружелюбния си приветлив маниер тя всъщност прикрива нещо. Представа нямаше какво е и какво общо има с труда по морска тактика. Остави книгата за маневрите върху бюрото. Не му убягна как под гъстите си мигли тя определено проследи къде я слага. Изпълни се с подозрения, но си наложи да заговори непринудено.

— Предполагам, търсиш с какво да се заловиш? — подхвана той и кимна към притиснатата до гърдите й книга.

Тя сви рамене.

— Търсех подходящо четиво, което да отнеса в голямата сенчеста беседка край поточето към северното пасбище.

— Знам мястото.

Веждите й трепнаха.

— Често ли ходиш там?

Изведнъж го обзе чувството, че е навлязъл в забранена територия, в прекрасно място, което е нейно и само нейно, независимо, че всичко наоколо му принадлежи.

— Рядко — отвърна той.

Лицето й засия.

— Прекрасно е. Така сенчесто и хладно. Там човек се чувства напълно уединен.

Остана потресен от думите й. Знаеше по какви причини той търси усамотение. Но защо тази невинна млада жена се стреми към същото? Повечето представителки на нейния пол ненавиждат да са сами.

Насочи вниманието си към натрупаните книжа върху бюрото. Значи на нея й допада спокойствието и уединението. Какво странно има в това? И защо всичко свързано с нея му се струва така дяволски интригуващо и толкова го привлича, особено уханието й тази сутрин, сякаш е огромен летен букет? Ако продължава така, нищо няма да постигне, а нали искаше да й намери занимание, така че тя да не разполага с много свободно време да седи в сенчести беседки или да блуждае из плантацията му.

— Вероятно си забелязала колко писма и документи съм натрупал.

— Мъжете не обичат редовно да водят кореспонденцията.

Изгледа я проницателно.

Вдигнатите й вежди и широко отворените й очи с невинен израз само засилиха впечатлението му от искреността на казаното.

— Направо ненавиждат подобни занимания. Обикновено, писмата трябва да са пълни с прекалено много любезности и разни други излишни неща, да не говорим за необходимостта от красив почерк…

Тя хвърли поглед към бюрото, отрупано с небрежно изписани бележки и отново изви вежди нагоре.

Майлс потисна желанието си да грабне листа, в който тя се взираше в момента и се почувства като ученик, извикан да дава обяснение пред директора. Търпението не бе от характерните му черти и небрежният му почерк го издаваше. Но никога не бе изпитвал и най-малка потребност да се чувства неудобно от това, за Бога. И в никакъв случай не възнамеряваше да започне да го прави сега.

— И баща ми — като теб, предполагам — ненавиждаше да се занимава с тази част от работата си — продължи тя, вдигайки отново очи към неговите.

— И явно е затънал в бумащина.

— Напротив. Прехвърли ми воденето на кореспонденцията, както и на счетоводните книги.

Майлс се почувства някак странно поставен на място. Трябваше да се досети. Такава умна жена, естествено, ще участва в семейните дела. Идеята тутакси му допадна, а и изпитваше безкрайно любопитство към живота й в Англия.

— Баща ти с търговия ли се занимаваше?

Брадичката й се вирна поне пет сантиметра нагоре, а в очите й проблесна горделиво пламъче.

— Не, той бе определено от хората с идеали и страхотно амбициозен. Притежаваше книжарница в сърцето на Лондон. Малко магазинче, сгушено в тясна тъмна уличка, но се радваше на изключителен успех, особено сред учените и истинските ценители на книги.

— Разшири ли начинанието си?

— Не. Изпрати ме да се образовам. — Очевидно бе показал учудването си, защото брадичката й се вирна още повече, а страните й се обляха в руменина. — В частно училище — добави тя припряно. — Ръководеше го един от клиентите на баща ми. Там, разбира се, не приемаха момичета, но баща ми и директора се споразумяха. Бяха същевременно и близки приятели. И двамата с доста прогресивно мислене.

— Явно. А ти как се справи?

— Преоблякох се като момче и пътувах всеки ден от Лондон до училището. Не беше възможно да живея сред останалите ученици, нали?

Майлс едва се въздържа да не плъзне поглед към заоблените й гърди. В момента му бе трудно да си представи, че тази жена някога е била дете с плоски гърди и тесни бедра.

Не дочака коментара му.

— Според мен останалите питомци така и никога не се досетиха, а учих там доста години, дълго след като… Искам да кажа, след като различията помежду ни вече трудно можеха да бъдат прикрити.

Погледът й рязко се отклони от очите му и тя силно се изчерви.

Съзряването вероятно е настъпило при нея със силата на лятна буря. И въпреки това, докато нейните връстнички са бъбрили за рокли и за настъпващите в телата им промени, Теодора е проклинала съдбата си и плътно се е пристягала с бинтове, за да прикрие женствеността си, та да успее да продължи образованието си.

Обзе го непреодолимо желание да я вземе в прегръдките си. Като стисна здраво ръба на бюрото, той успя да прогони подобна мисъл.

— Могла си да намериш работа като високо платена гувернантка. А вместо това си предпочела да работиш редом с баща си, както би постъпил негов син.

— Нуждаеше се от мен — отвърна тя простичко.

— Нямаш братя, които да се занимават със семейния бизнес, така ли?

— Един. — Тя се приближи към прозореца и се загледа в далечината, където водите на реката проблясваха отвъд възвишението. — Работеше в каменовъглените мини. Това бе единствено достъпното за него, макар да обожаваше морето. Роди се с някакво мозъчно увреждане. Според единодушното мнение на лекарите било в резултат на трудното раждане.

Като я наблюдаваше, Майлс някак интуитивно долови, че не умствената недостатъчност на брат й е причина за появилата се по лицето й тъга.

— В Англия, ли е?

Тя видимо се поколеба, после вдигна ръка и докосна стъклото на прозореца.

— При англичаните е.

Трудно доловимата, старателно прикрита меланхолия в тона й накара Майлс изведнъж да си даде сметка колко погрешно я е възприемал, когато за пръв път я съзря в залата на Мирамер преди близо три седмици. Тогава сметна въздържания й непринуден маниер за прикритие на сложни кроежи и коварно сърце. През онзи ден въобще не бе в състояние да си представи каква жизненост притежава тя, нито да приеме за естествена невинността й, макар никоя жена да не би могла да я имитира. Ако се бе позамислил, щеше да прозре зад хладното й държане нещо различно. Но той прекалено много бързаше да я постави сред всички красиви, но коварни жени, които познаваше. Очевидно бе допуснал сериозна грешка спрямо нея.

Загледа се в сияйния й профил и мрачно се запита кой ли от тях двамата таи повече тайни. В момента бе готов да се обзаложи срещу най-добрите коне от конюшнята си, че е тя. Внезапно и съвършено ненадейно, като гореща вълна, го заля прилив на любопитство, потребност да узнае, да проумее, да задържи и докрай да разбере тази жена. Вероятно още по-обезпокояващо бе желанието му да повдигне воала на тайнственост, който я обгръщаше, и да разсее меланхолията й. Но всичко това явно трябваше да почака. Никой мъж, независимо колко е изпълнен с решимост или е любопитен, не бе в състояние да разбули тайните на Теодора Лъвлейс за едно утро. Зачуди се дали и цял живот би му стигнал.

— Излиза, че си съвсем подходяща за онова, което съм намислил — заговори той с преднамерено делови тон.

Думите му предизвикаха очакваната реакция — очите й засияха от интерес.

Нещо, свързано с брат й дълбоко я разстройва… Брат, а не любовник, значи, както бе предполагал?

Отхвърли тези мисли и посочи с ръка бюрото.

— Дали ще успееш да въведеш някакъв ред във всичко това? Разбирам, задачата е грандиозна… — Вдигна едно писмо, после друго и им хвърли бегъл поглед. — Става въпрос предимно за делова кореспонденция, но има и няколко покани за сватби от хора, които не познавам… Въобще — за всякакви неща, които изискват отговор. Оформени, с необходимите официални любезности и написани красиво.

— А предполагам, ти не владееш изкуството нито на едното, нито на другото?

Погледна я изпитателно, преди да отбележи:

— Но нещо ми подсказва, че те са сред многобройните ти таланти, Теодора.

Тя се усмихна, а очите й засияха, което изпълни Майлс с невероятен копнеж.

— Мога също така да приложа талантите си към тази камара от документи, Уинчестър. — Резултатът ще е страхотен. Сложи ръце върху счетоводните книги. — Баща ми твърдеше, че имам добра логическа мисъл и разбирам от математика. С удоволствие бих ти го демонстрирала. Обзалагам се: счетоводните ти книги не са отваряни от месеци.

Мъжкото му самолюбие се събуди и го накара да се намръщи.

— Не е минало чак толкова много време.

— Ха! Значи е точно както подозирах. — Само дето не премлясна от удоволствие. — Сметките на баща ми бяха съвсем неразбираеми, когато ми ги повери. Само за два месеца въведох идеален ред. Нищо не те възнаграждава така, както постигането на ред в нещо, Уинчестър. Виждаш нагледно как всичко се оформя. Да направя ли същото и за теб?

За малко да се съгласи. Беше толкова сладка и изкусителна, а усмивката й — чаровна; излъчваше трогателна увереност. Почти беше склонен да й прехвърли воденето на счетоводните книги, както бе постъпил баща й. Несъмнено, щеше да въведе ред сред разбърканите цифри. Ала в процеса на работата неминуемо щеше да разбере, че експедираните товари нагоре по реката към Ричмънд всъщност представляват само малка част от целия му добив. Едно-две посещения в складовете, проверка по нивите и оглед на цялата дейност, която кипеше там, щеше да пробуди безумно интереса й. И да я изпълни със съмнения. А защо да не се досети, че е приключил с почти три-четвърти от работата по товаренето на Левитан за плаването му към Антилите? Беше, в крайна сметка, прекалено интелигентна за жена.

— Не — отвърна той рязко, преди да се овладее и да си наложи да се усмихне. — Засега ги остави. Предпочитам първо да се заловиш с кореспонденцията. А после, ако искаш, да въведеш някакъв ред по полиците с книги. Подреди ги по тематика или по азбучен ред на името на автора.

Тя го гледаше изпитателно, сякаш долови желанието му да я отклони.

— Искаш да подредя библиотеката, преди да се заловя със счетоводните книги?

— Да.

Тя огледа заобикалящите ги стени с лавици.

— Но това ще отнеме месеци.

— Ако ти е отегчително…

— Не — прекъсна го тя решително. — Предпочитам да свърша това, вместо да наглеждам кухненския персонал. Там по-скоро ще преча, отколкото да съм от помощ… Не че не ми се стори весело място, така добре закътано в задната част на къщата. Ухае на божествени аромати, толкова е уютно и приветливо в сравнение с… Искам да кажа…

Тя се усети, прехапа устни и се загледа в далечния ъгъл на стаята.

Той се вторачи в нея, преди да отбележи:

— Значи къщата не ти харесва.

Очите й се насочиха към неговите.

— Не съм казала такова нещо.

— Но предпочиташ кухненското помещение.

— Да. Мястото кипи от дейност… живот. Усещаш го във въздуха. Отворените прозорци пропускат слънчевата светлина и лекия бриз. Била съм там едва няколко пъти, разбира се, но дори и тогава котета и кутрета играеха по пода, деца тичаха наоколо и взимаха от храната, която не бе редно да пипат и с това разстройваха готвачките.

Изпита странно стягане в гърдите.

— Искаш да имаш деца, така ли?

Тя премигна насреща му, а устата й се отвори и затвори три пъти, преди да пророни:

— Не съм… казала, че…

— Предпочиташ котета и кутрета да си играят из къщата, така ли?

— С няколко би било доста весело. Като се изключи тази стая, къщата изглежда много голяма, но и много празна. Доста е тъжно. Все едно призраци бродят по коридорите нощем.

Никога не бе мислил за къщата си по този начин, макар от време на време да имаше чувството, че направо вижда движението на сенките. Изчака да се породи недоволство или съпротива към идеята й, но това не се случи. Така че попита:

— Какво друго би искала, Теодора?

— Да отворя всичките тези заключени стаи. Има ли някаква причина, поради която къщата е затворена така?

Той сви рамене.

— В някои от стаите не съм стъпвал с години. Не ми е необходимо чак толкова много пространство, а и рядко каним гости. Джили предпочита неизползваните стаи да са заключени. — Изострянето на погледа й го накара да добави: — Така е по-лесно за чистене, предполагам. Но като господарка на Мирамер ти имаш достъп до всеки сантиметър от къщата и земята.

— Добре. Тогава ще разтворя всички прозорци, за да оставя вятърът да проветри къщата. Искам да сложа свежи цветя във всички помещения. И ще наредя всички да пият лимонада и чай на източната веранда точно в четири следобед, когато там е сенчесто и хладно.

— Всички?

— Да. И прислужници, и роби. — Погледна го и присви очи. — И ти също, Уинчестър.

— През живота си не съм пил чай нито в четири следобед, нито по друго време.

— Тогава не знаеш от какво удоволствие се лишаваш.

— Явно.

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг в продължение на няколко мълчаливи мига. Прямотата с която правеше предложенията си му харесваше. Освен това не бе поискала кой знае какво. Наистина, така си е. Нямаше желание да й откаже и затова изпита огромно съмнение дали ще бъде в състояние изобщо да отказва на Теодора каквото и да било. Някаква странна топлина обля сърцето му.

— Чудесно — съгласи се той.

Очите й се разшириха.

— Чудесно? Значи ли, че приемаш всичко?

Той сви рамене и се зачуди защо му се прииска да се ухили, сякаш той е победителят, а не тя. Явно нейният чар му бе въздействал силно и именно това предизвика шеговито-дразнещите нотки в тона му:

— Да, съгласен съм с всичко. Не би ли искала и нова шапка, докато съм в такова добро настроение, между другото? Или няколко копринени рокли и пантофки…

Тя мигом застина.

— Значи не одобряваш дрехите ми?

Без да се замисля, той излезе иззад бюрото и направи две крачки към нея.

— Не. Нищо подобно… — Понечи да хване ръката й, но се спря. Удари с юмрук бедрото си и се постара да не прилича на глупака, какъвто се чувстваше. — Дрехите ти… онези, което съм виждал… са много хубави. — Преглътна и се зачуди защо никога не постъпва както трябва с тази жена, и защо изпитва такава неистова потребност да постигне това. — Пошегувах се, Теодора. Не исках да те засегна.

— О! — Тя стисна замислено устни и сведе поглед. — Ти не си от типа мъже, които се шегуват.

— Имаш право.

Замисли се над думите й, докато я наблюдаваше как неволно прокарва ръка по счетоводните книги. Дали би й харесало да се шегува и играе с нея? Предположи, че да. Не си спомняше кога за последен път се е чувствал така безгрижен.

Стоеше толкова близо, че му се искаше да посегне и да хване неспокойно движещите й се ръце в своите, да обгърне стройния й кръст и да я притисне към себе си. С известна изненада установи, че в момента потребността от нея няма нищо общо с примитивното физическо желание, а е нещо несравнимо по-дълбоко, надигащо се от някаква пуста самотна дълбина на душата му, където от години държеше плътно затворени всички прозорци и врати.

Не разбираше какво става. Когато тя вдигна сияйното си лице към него и очите й срещнаха неговите, той се зарадва, че съпругата му е в пълно неведение.

— Теди… — Пръстите му докоснаха нейните. Тя не се отдръпна и той стисна ръката й в своята. — Чуй ме. Аз…

— А, ето те, братовчеде. — Деймиън бе застанал на прага. — Тръгвам за Балтимор и… Я, какво става?

Нещо много издайническо се прояви в бързината, с която Теодора отдръпна ръката си. Жестът, с който притисна пръсти към устните си, го накара да се почувства доволен и омаян от руменината, заляла страните й. За изненада на Майлс и за негова огромна наслада тя му приличаше на човек, който за пръв път в живота си не знае да какво точно да каже.

С чувството, че ленената му риза ще се пръсне под напора на развълнуваната му гръд и с невероятно широка усмивка Майлс се извърна към братовчед си.

— О, напълно си готов да преследваш славата, виждам.

Деймиън го погледна, а устните му леко се разтвориха.

— Не приличаш на себе си днес, Майлс — отбеляза той накрая. — Никак.

— Благодаря, Деймиън. Колкото и да ти е странно, днес не се чувствам както обикновено. Ще те изпратя.

— Какво?

Майлс направи няколко крачки към братовчед си, като не пропусна да отбележи, че младежът отстъпи неволно назад в коридора, сякаш към него приближаваше тигър.

— Ще те изпратя — повтори той. — И ще те напътя с няколко мъдри думи, които да те съпровождат в битките.

— Пил ли си, Майлс?

Майлс се намръщи и усети как чувството за лекота го напуска.

— По дяволите, просто ще те изпратя. Ще ти пожелая успех.

— Ще ми пожелаеш успех? — повтори Деймиън, изпълнен с подозрение. Замислено разтърка брадичка с обвитата в бяла ръкавица ръка. Изведнъж лицето му грейна и той посочи към небето. — Сетих се какво става. Искаш да си напълно сигурен, че тръгвам. Това е обяснението. Не ти е приятна мисълта да се намирам под един покрив с Теди, нали Майлс? Или те е страх, че ще те застрелям, докато спиш?

Майлс стисна зъби, изгледа свирепо Деймиън, ала не каза нищо.

— Но ти не се страхуваш от нищо, нали така братовчеде? — продължи Деймиън. Приглади с ръка отрупаната с месингови копчета униформа и вдигна червеникаво-русите си вежди. — Странно е за човек, който разполага единствено с врагове. Въпрос е само на време някой от тях да получи достатъчно основание да те довърши.

— Добър път, Деймиън. И да не опетниш семейното име по бойните полета.

С леко кимване Майлс мина край братовчед си и се отправи по коридора към страничната врата. Крачките му бяха широки и решителни, а главата — гордо вдигната, като на плантатор, който има прекалено много работа и прекалено малко време, за да я свърши. Но изречените от Деймиън думи останаха в съзнанието му през целия ден и го нараняваха като забити в душата му остри ножове.