Хедър Греъм
Робинята на викинга (2)

Първа глава

Носът на първия драконов кораб изникна на хоризонта в мига, когато първата светкавица проряза небето и след нея тресна оглушителна гръмотевица.

А след него се появиха толкова много драконови кораби, че закриха хоризонта и предизвикаха луда паника в града. Мощни и диви, те се люлееха по вълните като приказни чудовища и носеха със себе си страх от опустошение и клане.

Кръвожадните нормани бяха познати на мало и голямо по саксонското крайбрежие на Англия. Датчаните бяха опустошавали страната години наред и християнският свят трепереше и до днес при вида на бързите драконови кораби, бич за мирното население.

Този ден корабите дойдоха откъм изток, но никой, който видя викингската флота, не се учуди на тази странност. Хората виждаха само безбройните щитове, с които корабите бяха покрити от носа до кърмата, и им се струваше, че не гребците, а вихърът тласкаше мощните им корпуси към брега със силата на Божия гняв. Червено-белите платна устояваха на напора на вятъра и се издигаха заплашително към оловносивото небе.

Когато заби първата камбана, Рианон беше в параклиса. Беше дошла да се помоли за мъжете, тръгнали да се бият срещу датчаните в Рочестър. Молеше се за братовчед си Алфред и за Роуан, мъжа, когото обичаше.

Нито за миг не беше помисляла, че викингите ще нападнат града й. Повечето от хората й бяха тръгнали с краля, за да се сражават срещу окопалите се в южната част на страната датчани. Градът беше останал без защита.

— Милейди! — Егмунд, възрастен, но верен до смърт воин, който отдавна служеше на семейството й, я намери коленичила пред олтара. — Милейди! Драконови кораби!

За момент Рианон помисли, че старецът е обезумял.

— Драконови кораби? — повтори невярващо тя.

— На хоризонта. Носят се право към брега!

— От изток?

— Да, от изток.

— Рианон скочи, изтича навън и се втурна по дървената стълбичка към дървената тераса, която обикаляше целия господарски дом. Обърна се на изток и погледна към морето.

Те идваха. Точно както й беше казал Егмунд.

Прилоша й. Сърцето й заби в смъртен страх и тя с мъка потисна вика си. Целият й живот ли щеше да мине във война? Датчаните нападаха Англия като стада скакалци и носеха със себе си смърт и опустошение. Те бяха убили баща й. Никога нямаше да забрави как го бе държала в прегръдките си и се бе опитвала да възстанови дишането му.

А сега идваха да нападнат дома й и тя не разполагаше с войска за отбрана. Хората й бяха заминали с Алфред.

— Велики боже! — прошепна дрезгаво тя.

— Бягайте, милейди! — заклеваше я Егмунд. — Вземете един кон и препускайте като вятър към краля. Ако яздите като дявол, ще го настигнете още утре. Вземете лъка си и малка свита, а аз ще предам крепостта.

Рианон го погледна втренчено и на устните й се изписа измъчена усмивка.

— Не мога да избягам и ти го знаеш.

— Не можете и да останете!

— Няма да се предадем. Те не се интересуват капитулирал ли е един град или не. Все едно дали са го завладели с бой или по мирен път, злодеянията им нямат край. Ще остана и ще се бия.

— Милейди…

— Ще убия много от тях или поне ще ги раня. Знаеш това, нали?

Разбира се, че знаеше; Рианон го прочете в очите му. Тя беше забележително добра в стрелбата с лък. Но когато я погледна, тя разбра, че верният слуга все още вижда в нея малкото момиче, което години наред беше пазил като зеницата на окото си.

Не, старият Егмунд не гледаше на нея като на дете. Той виждаше в нея жената и сърцето му се свиваше от страх. Рианон беше замайващо красива с тези сребърносини очи и косата с цвят на златен залез. Тя беше племенница на Алфред и негова кръщелница. По негово нареждане беше получила най-добро образование. Можеше да бъде мека и нежна като котка, но много по-често от устата й се чуваха сочни ругатни и буен смях. Можеше да се мери с най-силните мъже и управляваше без усилия огромните земи, останали в наследство от баща й. Всеки викинг би видял в нейно лице скъпо струваща плячка, а Егмунд не можеше да понесе мисълта, че любимката му ще попадне в ръцете на тези варвари.

— Рианон! Умолявам ви! Служих на баща ви…

С две крачки младата жена се озова до него, взе костеливите му ръце в своите и го дари с топла, сърдечна усмивка.

— Скъпи ми Егмунд! Кълна се в Бога, че макар и да не мога да си обясня това нападение от изток, нямам никакво намерение да се предам! И няма да допусна да умреш за мен! Ще избягам едва когато се уверя, че нищо повече не може да се направи. Много добре знаеш, че дъщерята на баща ми няма да се оттегли, преди да е пратила на оня свят поне няколко варвари. Повикай Томас и разбери с колко мъже разполагаме. Предупреди крепостните и арендаторите. Побързай!

— Рианон, трябва да се скриете на сигурно място!

— Погрижи се да ми донесат лъка и един колчан стрели. Няма да напускам тази бойница, кълна се! — обеща тържествено тя.

Тъй като знаеше, че всяка нова дума е излишна, Егмунд хукна надолу по дървената стълба и започна да дава заповеди. Огромната порта бе затворена незабавно, малкото останали воини възседнаха конете си, а простите селяни се въоръжиха с коси и всичко, каквото им попадна в ръцете. По лицата им се четеше ужас.

Жестокостта на викингите беше известна надлъж и шир.

Едно момче донесе на Рианон лък и стрели. Младата жена стоеше неподвижно и се взираше в синьото море. Небето беше забулено от тъмни облаци, вятърът виеше с нестихваща сила, сякаш първичните стихии предсказваха нещастието, което скоро щеше да се разрази над крепостта. Рианон погледна корабите и цялата се разтрепери. Затвори очи, полагайки отчаяни усилия да не мисли за кланетата, които беше преживяла досега. Беше загубила най-скъпото си по вина на датчаните, така беше и с цяла Англия. Страхуваше се, но трябваше да се бие. И дума не можеше да става, че ще я пленят или убият без съпротива.

В това нападение имаше нещо странно. Защо Алфред не беше осведомен за движението на датчаните? Защо не я беше предупредил?

Корабите наближаваха брега. Нито морето, нито небето имаха сили да ги спрат.

Рианон беше толкова уплашена, че краката отказваха да й служат. Драконовите кораби ей сега щяха да достигнат брега. Дори само носовете им, украсени с онези отвратителни драконови муцуни, бяха достатъчни да всеят ужас в душите на хората. Крайно време беше малкото останали й моряци да нападнат. Рианон се помоли горещо воините й да имат възможност да изпратят поне по една стрела към широката страна на корабите. Така щяха да убият десетина викинги, преди да са нападнали крепостта. Тя затвори очи и произнесе кратка молитва: „Велики Боже, страх ме е, подкрепи ръката ми!“.

После отново отвори очи. На палубата на кораба водач стоеше мъж, който рязко се отличаваше от останалите. Едър, рус, представителен, той се плъзгаше по разбунените вълни, без да губи равновесие, с небрежно скръстени на гърдите ръце. Сигурно беше някой от пълководците им, мъж с впечатляващ ръст, широки рамене, тесни хълбоци, мускулест воин от Валхала. По гърба на жената пробягаха студени тръпки, но ръката й инстинктивно се протегна към колчана със стрели. После решително обтегна лъка си.

Пръстите й трепереха. Никога не беше убивала човек. Но сега трябваше да го направи. Знаеше как постъпват викингите с мирното население.

Ръката й се отпусна безсилно. Отново я побиха тръпки. Устата й пресъхна; по тялото й се разля издайническа горещина. Рианон затвори очи и пое дълбоко въздух, а когато отново ги отвори, не можа да разбере какво я беше връхлетяло. Ала вятърът й беше пошепнал, че златнорусият викинг ще стане част от живота й.

Тя прогони нетърпеливо това чувство и се закле, че вече няма да трепери. Беше ужасно трудно да се прицели в жив човек с твърдата решимост да го убие, но тя щеше да го направи. Трябваше само да си припомни смъртта на баща си.

Отново опъна лъка и този път пръстите й бяха забележително спокойни. Убий водача, бяха й втълпили баща й и Алфред, и хората му ще се разбягат на всички страни. Този рус великан със сигурност беше един от водачите. Трябваше да го убие. Ето какво беше искал да й каже шепотът на съдбата.

 

 

Ерик от Дъблин дори не подозираше, че в този миг някой може да заплашва живота му. Той бе дошъл не за да води война, а по покана на Алфред от Есекс.

Ерик стоеше на палубата, едър, могъщ и силен, възправен като златен бог на фона на потъмнялото небе, единият ботуш здраво опрян на носа. Вятърът рошеше косата му и тя светеше златна като стрелкащите се по небето светкавици, докато очите му блестяха в кобалтовосиньо. Чертите на лицето му бяха мъжествени и с незабравима красота. Високите скули, съвършената извивка на веждите и твърдата брадичка се запечатваха завинаги в сърцата на жените. Пълната, чувствителна уста беше здраво стисната, сините очи оглеждаха, мустаците бяха грижливо подрязани, цветът им беше червеникав и се отличаваше от златнорусата коса. Кожата му беше добила бронзов тен. Носеше карминеночервена наметка, придържана със сапфирена брошка. Нямаше нужда от разкошно облекло, за да демонстрира благородния си произход. Само внушителната фигура и излъчващото самоувереност лице бяха достатъчни да всеят страх в душите на околните. За жените от всички раси и касти той беше извънредно привлекателно, възбуждащо явление. Природата го беше дарила с изключителна мускулна сила, която личеше по ширината на раменете, огромния обхват на гърдите и твърдите бедра. Коремът беше плосък и твърд като стомана. Краката, които без усилия устояваха на люлеенето, бяха калени от дългите години, прекарани в морето, от упражненията по езда, бягане и борба, от целия живот на викинг.

Ала Ерик в никакъв случай не можеше да бъде наречен типичен викинг. Той беше дете на две раси, на ирландската и на норманската. Баща му, великият господар на вълците, властваше над ирландския град Дъблин. Норвежкият вълк Олаф някога също беше викинг. После обаче се беше влюбил в ирландската земя и в своята ирландска съпруга и беше сключил твърде необичаен за времето си мирен договор с дядото на Ерик, великия ирландски Ард-Рий, краля на ирландските крале. Дядото на Ерик по майчина линия, Ейд Финлейт, все още управляваше в Тара и пазеше единството на ирландските властители. Далече на север, в ледената Норвегия, царуваше бащата на Олаф, главният вожд на норманите. Ерик беше получил многостранно образование. Беше следвал в големите манастири при ирландски монаси, за да узнае всичко за бога на християните, за да се научи да пише и да разбира литературата. От стария друид Мергуин беше научил да се вслушва в дърветата, в гората и вятъра.

Обаче Ерик беше втори син. Той воюваше под знамената на баща си и по-големия си брат и обичаше от сърце ирландските си роднини, но беше също така горд с норманския си произход. Северните му чичовци отрано почнаха да го вземат със себе си по море и от тях момчето получи друго възпитание.

Така Ерик стана викинг.

Възпитаха го като цивилизован човек, защото много хора възприемаха това време като „златен век“ за Ирландия.

Но Ерик беше станал свидетел и на онези грабителски нашествия, с които викингите се бяха прочули в цяла Европа и Азия, дори в Русия. Нямаше по-добри навигатори от норманите. Нямаше и по-смели бойци. И по-брутални нашественици.

Днес Ерик не беше дошъл да се бие. Макар че още като момче бе кръстосвал моретата с най-смелите викингски воини, той се беше научил на нещо много важно — да обича земята, в която живее.

Изпратиха го по море още докато беше момче. Придружаваше чичо си, чието име носеше. Обкръжен от най-добрите норвежки воини, прекоси безкрайни морета, реки и земи. Видя широката река Днепър, мина през портите на Константинопол, опозна навиците на мюсюлманските принцове. Събра знания за различните култури и народи, срещна безброй жени, купени или придобити като плячка. Цялото му поведение, начинът му на мислене бяха на викинг. Той беше онова, което правеше, и онова, което представляваше.

Промяната не дойде нито бързо, нито просто. Тя приличаше по-скоро на бавното топене на снега през пролетта, което постепенно проникваше в сърцето и душата.

Всичко започна на африканския бряг, където трябваше да се бият срещу халифа на Александрия и няколко души бяха дошли да платят със злато за живота и свободата си.

Тя беше подарък…

Името й беше Йемения и не знаеше нищо за злобата и омразата. Тя го научи какво означава мир, покой. Дотогава той познаваше само грубата сила, а тя го накара да разбере колко по-сладка е нежността. Беше овладяла повечето екзотични любовни изкуства в най-добрия харем на страната, но той я обикна много повече заради красотата на сърцето й, за абсолютната й преданост към него. Тя имаше огромни бадемовидни очи, коса, черна като нощта и дълга до земята. Кожата й имаше цвят на мед, вкусът й беше същият. Ухаеше на сладки подправки и жасмин.

Йемения умря за него.

Халифът замисляше предателство. Йемения бе узнала това и се опита да предупреди любимия си. По-късно Ерик узна, че хората на халифа са я сграбчили за прекрасната черна коса в мига, когато е тичала към него през залите на палата.

Убиха я, за да й попречат да говори. Прерязаха й гърлото.

Преди тази нощ Ерик никога не се държеше като онези, които викингите наричаха берзекери — воини, които убиваха без причина и без да мислят, водени единствено от дивата жажда за смърт. Ерик вярваше, че хладната глава е много по-полезна в боя, и не изпитваше удоволствие от безсмислените убийства.

Но тази нощ той се превърна в най-страшния берзекер.

Тръгна да търси убийците на Йемения, сам, бесен от гняв, и насече на парчета половината от личните стражи на халифа, преди господарят на палата да се хвърли в краката му и да се закълне, че не е нареждал да убият Йемения, че е искал само смъртта на Ерик. Като си припомни колко много Йемения обичаше живота и мира, Ерик успя някак си да се овладее и не разпори гърлото на халифа с меча си. Само опустоши безмилостно палата, а после седна да бди до любимото тяло; на другия ден обърна гръб на горещата, пустинна земя.

Оттогава беше минало много време. Много студени зими и много нови лета бяха влезли в страната и всички сезони бяха изпълнени с насилие. Ала Ерик беше разбрал, че Йемения е събудила в душата му нещо като постоянно желание за мир. Освен това го беше научила на много неща за жените.

Ерик беше колкото ирландец, толкова и викинг. И както баща му бе спечелил нова родина с безброй битки, така щеше да направи и той.

Всички викинги бяха воини. Дори кротката му, красива ирландска майка притежаваше непобедима гордост. Веднъж се бе осмелила дори да вдигне меч срещу собствения си съпруг. Днес се смееше на дързостта си, но Мергуин никога не се уморяваше да разказва историята.

Олаф Норвежки беше дошъл с корабите си в Ирландия, за да я завладее. Ирландците и техният Ард-Рий се бяха изправили срещу един необикновен нашественик, който заемаше земите им, но не рискуваше излишно човешкия живот и бързаше да построи наново всичко, което беше разрушил по време на войната. Ирландският крал на кралете и норвежкият нашественик сключиха мирен договор. Иърин и Дъблин бяха наградата, която получи баща му за мира. Майката на Ерик, която при една битка се бе опитала да вземе в плен ранения Олаф, беше посрещнала с ужас тази вест. Първия път бе успяла да се изплъзне от лапите на Вълка, когато нещата се бяха обърнали и той бе насочил оръжие срещу нея, но този път не беше възможно да се опълчи срещу волята на баща си. Ерик помисли за баща си и се усмихна. Олаф беше дал на Ирландия много повече, отколкото беше взел. Той призна върховенството на Ард-Рий и воюва под знамената му срещу Фригид Кривокракия, страшния датски натрапник. И докато воюваха, сам стана ирландец. Когато стана нужда да защитят дома и семейството си, Олаф и ирландската му съпруга бяха открили, че любовта им един към друг е не по-малко силна от страстта.

Усмивката на Ерик помръкна. Беше сигурен, че омразата към датчаните му е вродена. И беше дошъл в Англия, за да се бие срещу тях.

Алфред, саксонският крал на англичаните, го бе помолил за помощ.

Роло, верен спътник и дясна ръка на Ерик, стоеше като сянка зад гърба му.

— Не смяташ ли, че това е малко странно посрещане, Ерик? — попита той. Масивен като стар дъб, Роло посочи с пръст към брега. Ерик проследи посоката и смръщи чело. Ако това беше поздрав за добре дошли, той беше наистина странен. Големите дървени порти на града, които се намираха точно срещу пристанището, тъкмо се затваряха. По палисадите се подреждаха въоръжени мъже.

В гърдите на Ерик се надигна хладен гняв. Очите му засвяткаха заплашително.

— Това е капан — промърмори полугласно той. Изглежда, че беше точно така, защото когато корабите му влязоха в пристанището, всички ясно усетиха мириса на горещо масло, което скоро щеше да се излее върху им от крепостните стени.

— Кълна се в кръвта на Один! — изкрещя като бесен Ерик и гневът замъгли погледа му. Алфред беше изпратил свой верен човек в дома на баща му. Английският крал го бе помолил за помощ, а ето как го посрещна. — Той ме е измамил. Кралят на Есекс ме предаде!

По бойниците се появиха стрелци с лъкове. Ерик изруга отново, присви очи и изведнъж застина на мястото си.

Нещо улавяше светлината на светкавиците. Внимателният поглед на викинга скоро откри прикритата зад дървения парапет жена. Именно нейната коса улавяше блясъка на светкавиците. Цветът й не беше нито рус, нито червен или лешников, а имаше огнен оттенък, представляващ странна смесица от тези три цвята.

Тя стоеше между стрелците и крещеше някакви заповеди.

— Кълна се в Один! И в Христос и всички светии! — изрева отново Ерик.

Към корабите полетя облак стрели. Ерик видя, че една стрела лети право срещу него. В последния миг успя да се наведе и острието се заби в носа, без да причини някаква вреда. Чуха се стонове на ранени. Побеснял от гняв, Ерик стисна здраво зъби. Това предателство го правеше болен.

— Ей сега ще стигнем брега — обади се предупредително Роло.

— Всичко е наред!

Ерик се обърна към воините си, очите и позата му излъчваха леденосинята студенина на арктически гняв. Той се бе научил да се бие с железен самоконтрол и да печели, без да дава воля на чувствата си. Те личаха само по ужасяващата студенина на погледа и здраво стиснатите зъби.

— Дойдохме тук по молба на краля! Помолиха ни да се бием за законния владетел! — извика гръмко той. Не знаеше дали думите му достигат до другите кораби, но гневът му беше видим за всички. — А те ни предадоха! — Той млъкна за миг и вдигна високо меча си. — Да се закълнем в зъбите на Один и в кръвта на Христос! И в дома на баща ми! Няма да допусна да ме предадат! — Млъкна отново и след миг изкрещя: — Бъдете викинги!

Воините подеха вика и гръмогласният им рев заглуши воя на вятъра.

Корабите се удариха в брега. Роло измъкна двуострата си бойна брадва, най-страшното викингско оръжие. Ерик извади меча си. Беше му дал името Венгеанс, отмъщение, и точно това възнамеряваше да стори.

Киловете на драконовите кораби застъргаха в пясъка. Обути в кожени ботуши, Ерик и воините му скочиха в плитката вода. Прозвуча рог и бойният крясък, започнал като вик, премина в непрекъснат вой, от който побиваха тръпки. Викингите бяха дошли.

Внезапно портите на крепостта се отвориха. Появиха се конници. Както ирландските и норвежки воини на Ерик, те бяха въоръжени със смъртоносни двуостри брадви, с пики, мечове и боздугани. Ала не бяха достойни противници за превъзхождащите ги по брой викинги и за бесния гняв на предводителя им.

Ерик никога не се биеше като берзекер. Още преди много време баща му го беше научил да държи под контрол гнева си и да действа с хладен разум. Затова и днес влезе в боя внимателно. Ръцете му не грешаха. Уби първия нападател и го свали от коня. Англичаните се биеха смело и докато размахваше меча си, Ерик неволно си мислеше колко излишно е това пилеене на човешки живот. Срещу викингите бяха излезли само няколко професионални войници от кралските отреди, така наречените „карлове“.

Повечето обаче бяха прости селяни, арендатори и крепостни, въоръжени с мотики и вили и с всичко, което беше попаднало в ръцете им.

Те умираха бързо и кръвта им напояваше земята. Все повече викинги се мятаха върху завладените коне, все повече мъже от Есекс се валяха мъртви в праха.

Отвсякъде се носеха викове. Ерик също беше възседнал един червено-кафяв жребец, взет от паднал англичанин, и непрестанно размахваше меча си с име Отмъщение. Той отметна глава назад и нададе смразяващия кръвта боен вик на кралския дом Вестфалд.

По небето се стрелкаха светкавици. Заваля дъжд. Мъжете се плъзгаха и падаха в калта, но битката не преставаше. Ерик обърна коня си към портите. Знаеше, че Роло и отрядът му ще го последват. Стрелците все още бяха по местата си. Без да обръща внимание на летящата смърт, Ерик заповяда да донесат от кораба един от тараните. Въпреки стрелите и врящото масло, което се изливаше отгоре им, викингите успяха да пробият дебелата дървена порта. Войската се втурна към града. Последва ожесточен бой мъж срещу мъж и всеки миг приближаваше хората на Ерик към победата. Разбрал това, Ерик се провикна на английски към защитниците на града да се предадат. Започна плячкосването на града — мъжете бяха дошли с него през морето, за да се бият, и затова заслужаваха награда за труда си. Ала гневът на Ерик се беше уталожил, жаждата му за кръв отстъпи място на хладния разум. Не можеше да разбере защо Алфред, известен надлъж и нашир като велик воин и мъдър крал, го е измамил така подло. Тук нещо не беше наред.

Все повече мъже предаваха оръжията си, много от сградите вече бяха в пламъци. Дървените бойници бяха съборени, крепостната стена представляваше една голяма руина. Ерик заповяда на Роло да се погрижи за оцелелите. Те щяха да станат роби. Когато чу викове за помощ, обърна коня си. Знаеше, че хората му са се нахвърлили върху жените и момичетата на града.

Препусна в галоп към разрушения крепостен вал. Няколко от войниците му бяха заобиколили тъмнокосо момиче, не повече от шестнайсетгодишно. Роклята му беше разкъсана, то пищеше и трепереше от страх и отчаяние.

— Престанете — заповяда рязко Ерик, без да слиза от едрия жребец. Гласът му беше спокоен, но властен, и мъжете се подчиниха безмълвно. Когато всички, с изключение на хълцащото момиче, се успокоиха, Ерик огледа сцената с леден поглед и продължи: — Вярно е, че ни бяха приготвили капан, но все още не съм открил причината. Забранявам ви да злоупотребявате с тези хора, все едно мъже ли са или жени, забранявам ви да ги измъчвате. И градът, и жителите му са моя собственост. Ще вземем богатствата на този град и ще ги разпределим справедливо между всички. Но ви забранявам да убивате и да опустошавате нивите, защото имам намерение да направя тази част от Есекс своя.

Момичето не разбираше норвежкия език на нападателите, но изглежда бе проумяло, че е помилвано. Все още олюлявайки се и треперейки с цялото си тяло, то падна на колене в калта и целуна ботуша на Ерик.

— Недей така, момиче…

Ерик улови ръката й и заговори на английски. Девойката вдигна към него пълните си със сълзи очи, Ерик с усмивка поклати глава и махна с ръка на Хадрайк, един от най-верните си хора, да се погрижи за нея.

В мига, в който Хадрайк пристъп към господаря си, нещо изсвири във въздуха. Конят изцвили и се свлече на земята. Ерик веднага осъзна, че стрелата е била предназначена за него. Плъзна се светкавично от седлото и огледа внимателно постройките наоколо, горящите и оцелелите. Сред хората му се надигна гневен ропот. Само след миг изсвири втора стрела. Този път острието се заби в бедрото на Ерик. Прониза го остра болка. Той отметна глава назад, стисна здраво зъби и посегна към стрелата. Няколко мъже се втурнаха към него. Ерик се прикри зад умиращия кон и ги спря със заповеднически жест. Изби го студена пот и ръцете му затрепериха, но стисна здраво стрелата и я дръпна с все сила. От гърлото му се изтръгна болезнен вик, но стрелата вече беше извадена. Ръцете му се окървавиха, пред очите му падна черна пелена. В продължение на няколко секунди имаше чувството, че ей сега ще се строполи в безсъзнание в калта.

Ала гневът му вдъхна нови сили. Откъсна парче от наметката си, превърза раната и се изправи на крака, макар че се олюляваше. Зъбите му бяха здраво стиснати, ледените му очи претърсваха околните сгради. Точно зад гърба му се издигаше двуетажна постройка. Огънят не беше стигнал до нея, а на втория етаж зееше отворен прозорец, от който коварният убиец би могъл да се прицели в него.

— Не бързай толкова, Ерик — извика след него Роло, но Ерик само вдигна ръка и разтърси глава.

— Ще намеря онзи подлец и ще му се отплатя, както заслужава — отвърна ледено той и посочи мъртвия кон: — Имайте милост към бедното животно и го спасете от мъките му.

После закрачи към сградата, без да се тревожи, че може да го улучи още някоя стрела. Гневът замъгляваше погледа му, но беше сигурен, че зад прозореца не дебне никой. Който и да беше нападателят, сега търсеше да се спаси с бягство. Но Ерик нямаше намерение да му позволи това.

Той нахлу в сградата като вихър. Озова се в красив господарски дом, с голям входен салон и стени, украсени с щитове. Насред помещението имаше голямо огнище с отворена към покрива камина. През камината падаха едри дъждовни капки и нагорещените камъни издаваха заплашително съскане.

Ерик се обърна и огледа стълбата. Противникът му вероятно смяташе, че първата му работа ще е да се изкачи на втория етаж. Без съмнение, той се бе скрил тук някъде и сега го изчакваше да се обърне, за да го нападне в гръб.

Ерик изостави стълбата. Вместо това огледа внимателно помещението и откри маса с красива покривка, отрупана с чинии, кани и чаши с ейл и медовина. Закуцука към масата с ранения си крак и с доволна въздишка отпи голяма глътка медовина.

После зачака и след известно време търпението му бе възнаградено. Беше устремил поглед към вратата на кухнята, когато с ъгъла на окото си забеляза смътно движение под масата до камината, закрита с дълга покривка.

Приведе се незабележимо и измъкна ножа си от кончова на ботуша. После бавно закрачи към вратата. Движеше се така, сякаш нямаше определена цел. Само след един миг обаче издърпа покривката от масата и се нахвърли върху скрития противник.

Изруга ядно, когато към лицето му полетя облак брашно и го заслепи. Лек шум му подсказа, че човекът се готви да избяга. Ерик преодоля болката в крака и в очите и се метна към бягащия убиец. Ръцете му се сключиха около рамото и без усилия свалиха непознатия на пода. Той се стовари с цялата си тежест върху противника си и светкавично вдигна ножа, за да прониже сърцето му.

Ала когато чу писък на жена и най-после прогледна, Ерик разбра, че е взел в плен невероятното същество, което бе видял на бойницата, жената с огнена коса и смъртоносни стрели. Ръката му застина във въздуха.

Трепереща, Рианон лежеше под него, потискайки напиращия в гърлото й писък, обвинявайки се, че изобщо е извикала. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя нямаше да им позволи да се излеят навън. Ирисът беше сиво-син, почти сребърен, и макар че косата й беше странна смесица от слънце и огън, очите бяха обкръжени от абаносовочерни мигли. Кожата й беше нежна, с цвят на слонова кост и мека като листенцата на роза. Притиснати под неговите, гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно. Безупречното й тяло се очертаваше ясно под тънката, опъната вълнена туника, обшита по края с кожа. Ерик беше потънал в съзерцание на чувствените й устни, които внезапно се отвориха и го заплюха.

Мъжът се дръпна назад, бедрата му притиснаха още по-здраво нейните и с бързо движение ножът се опря в гърлото й. Видя как пулсът й се ускори, как преглътна конвулсивно. Изтри плюнката от лицето си и обърса ръка по гърдите й. Усети потръпването им и внезапно осъзна колко крехка и в същото време властна е женската фигура под тънката дреха.

— Ранихте ме тежко, мадам — заговори тихо той на нейния език.

Рианон усети смъртната заплаха в думите му, но дори не се развълнува.

— Исках да те убия, викинге — отговори възбудено тя.

— Значи не сте стреляли, както трябва — отвърна подигравателно мъжът. После плъзна ножа по бузата й и отново го върна на гърлото. Усети треперенето й и дръпна оръжието си. Изправи се и я издърпа да стане. Резултатът от това усилие беше, че раната му отново започна да кърви. Пред очите му причерня. Трябваше първо да отиде при лекаря, за да превърже и почисти раната му, а после да тръгне да преследва автора на покушението. Все едно дали враговете бяха десетина мъже с мечове и бойни боздугани, или беше само тази огненокоса английска фурия. Тя умееше да си служи с лъка и краткият поглед в сребърносините очи го увери, че и сега чака само лек признак на слабост, за да го нападне. Още трепереше, но в очите й светеше омраза.

Макар че беше предупреден, нападението все пак дойде неочаквано за Ерик. Внезапно коляното й се заби с все сила в слабините му. Прониза го остра болка, дъхът му спря, но ръката му не се разтвори нито за миг. Заби нокти в китката й и когато се строполи на пода, я повлече след себе си. В последния момент успя да намери седалката на най-близкия стол и я принуди да застане на колене пред него. В този миг беше готов да я убие. Дощя му се да я зашлеви през лицето и да счупи тънкото й вратле. Пое шумно въздух, изпъшка и с усилие отвори очи. В продължение на един кратък миг в очите на пленницата проблесна животински страх, като при фазан, уловен в капан, но изчезна също така бързо, както се бе появил, и Ерик помисли, че се е излъгал. Тя се овладя бързо, но Ерик вече беше възвърнал достатъчно разума си и не я удари. Беше сигурен, че жената е проумяла размера на гнева му, защото изведнъж започна отчаяно да се извива в ръцете му, да се бори за свободата си. Ерик се улови, че на моменти забравя схватката, потънал в съзерцание на красотата й. Тази жена беше съвършена: нежни, фино очертани линии на лицето, дълъг, строен врат, полуприкрит от разпилените огнени къдрици. Очевидно беше от благороден произход: тънкият лен, меката вълна и кожата на туниката й бяха доказателства за високото й положение.

Ерик се забрави да я гледа и неволно разхлаби хватката си. Рианон се възползва от възможността и впи зъби в ръката му. Ерик пусна китката й, но я сграбчи за косата и злобно се усмихна, когато от гърлото й се изтръгна писък. Тази жена беше прекрасна, но беше и гъвкава и коварна — и със сигурност беше негов враг. Издърпа я близо до лицето си и очите му се забиха в нейните като стоманени острия.

— Какво става тук? — попита студено той.

— Какво става ли? — изпъшка задавено тя. — От морето дойдоха орди кръвожадни гарвани.

Ерик я стисна по-здраво и отново я дръпна към себе си.

— Повтарям: какво става тук, лейди?

По ресниците й надвиснаха сълзи. Пръстите й се впиха в ръката му и се плъзнаха по окървавените кокалчета. Открила слабото му място, тя не се забави нито за миг и го изрита по раненото бедро.

Пред очите му избухнаха искри. Ръката му се отпусна безсилно. Само след миг щеше да се строполи в безсъзнание на пода. Все пак успя да падне напред, за да я погребе под тежестта си. Докато се бореше да остане в съзнание, двамата се претърколиха по дъските. Краката им се преплетоха и при едно рязко движение на бедрата тънката туника се разкъса по дължина. Стресната до дън душа, жената изпищя. Смаян от нахлулите в сърцето му чувства, Ерик плъзна загрубялата си в безброй сражения ръка по голата плът. Остана възхитен от нежността и копринената й мекота. Жената стенеше задавено, бореше се като тигрица и при допира и триенето на тези силни, гъвкави бедра у неговите, в слабините му се надигна диво желание. Досега не беше изпитал плътско желание, дори когато се бе взирал унесено в очите й или бе докосвал копринената коса. Сега обаче усети през ризницата си твърдите й гърди, притисна ръка към вътрешната страна на бедрото и тялото му се разтърси от сладостни тръпки.

Ерик стисна здраво зъби и видя, че жената стреснато отваря очи. Тя се опита да се претърколи настрана, изруга го с неприлични думи и впи нокти в ръката му като дива котка. Издраска го до болка, преди да успее да сграбчи и двете й китки, да ги притисне над главата й и да впие леден поглед в лицето й.

Беше заповядал на Роло да пази гърба му, а къде, за бога, се беше запилял този некадърник? Точно сега имаше належаща нужда от него. Силите му отслабваха с всеки миг, продължаваше да губи кръв. Беше участвал в безброй сражения, без да получи дори драскотина, а тази мръсница със сребърносини очи едва не го довърши! В този миг жената въздъхна едва чуто. Отмести очи от лицето му и Ерик видя как прехапа до болка долната си устна.

— Затова ще умреш! — изсъска яростно тя.

— За кое по-точно, милейди? — попита невинно Ерик. — За това, че слязох на вашия бряг, или за това, че не загинах въпреки умението ви да стреляте с лък? Или пък затова, че си позволявам да ви докосвам така интимно?

Той премести тежестта си, полагайки отчаяни усилия да прогони падащия мрак, и меко плъзна пръсти по голата плът на бедрото й.

Лицето й се обля в червенина, предизвикана от гнева, а може би и от други чувства. Ерик избухна в смях, но отново бе пронизан от пареща болка. Тази проклета жена го бе улучила със смъртоносната си стрела, после го беше хапала и драскала с ноктите си и той беше най-големият глупак, ако и сега откажеше да проумее, че красивият неприятел също носи смърт. Трябваше да надвие дивата жажда да я има, трябваше да затвори очите си пред красотата й, но нима това беше лесно след ожесточената борба помежду им и допирът до нежната гола плът?

— Не се страхувайте, английска вещице — успокои я подигравателно той и отново плъзна ръка по бедрото й, в опасна близост до мястото, където двата крака се срещаха. — Не сте нито любезна, нито нежна, нито възбуждаща, милейди. Намерението ми е да ви убия или да ви заробя. Това е всичко. Когато желая някоя жена, тя е истинска, омайваща и изкусителна. Не ме предизвиквайте, мадам, защото ако ви взема сега, ще дам воля на варварското у себе си.

— Какво друго може да се очаква от един викинг, освен насилие и смърт? — изсъска гневно тя.

Ерик изскърца със зъби, за да се пребори с лудото желание да я удари. Овладя нахлулата в сърцето му омраза и дори успя да се усмихне. По дяволите, къде се бавеше Роло? Пред очите му беше паднала червена мъгла, но даже и през нея жената под него беше прекрасна… и смъртоносна. Дългите огнени кичури загръщаха тялото й и Ерик усещаше копринената им мекота. Сиво-сините очи бяха широко отворени и го омагьосваха така, че забравяше струящата от зениците омраза.

Гърдите й се вдигаха и спускаха с такава сила, че едва не изскочиха от деколтето на туниката.

— Може би е най-добре да ви взема — пошепна като в транс Ерик. Когато ръката му докосна нежната й буза, тя извърна отвратено глава. Пръстите му помилваха шията й, сключиха се около едната гърда, после помилваха другата. Палецът му започна да описва ритмични кръгове около зърното, което веднага се скова под допира. Жената впи очи в неговите и Ерик прочете в тях смъртен страх.

— Не смейте… викинге! — изфуча разярено тя.

Ерик смръщи чело и се запита защо тази жена продължава да го нарича викинг и варварин, след като беше дошъл от цивилизованата Ирландия. Нямаше да търпи да обиждат народността на баща му, но все пак бе дошъл от страната на майка си.

Спря да я дразни с интимните си докосвания, защото гневът отново заплашваше да го надвие. Усещаше, че не му остава много време.

— Искам да разбера какво се случи! — настоя възбудено той.

В продължение на един дълъг миг жената го гледаше напълно спокойно. Ерик пусна китките й и посегна към ножа, който беше паднал далеч от десницата му. Тъкмо щеше да го пъхне в кончова си, когато бе обзет от нов пристъп на слабост. От раната избликна кръв.

Този път не бе сигурен дали ще успее да остане в съзнание, дали пред очите му отново ще се проясни.

— Чуйте, милейди — заговори накъсано той. — Сега ще ми кажете кой е господар на този град и защо…

Очите му се затвориха. Светът се завъртя около него. Облегна глава на гърдите й, за да прогони падащия мрак.

Скоро щеше да умре. Великият воин, наследникът на Вълка щеше да умре, защото тази млада мръсница чакаше с нетърпение припадъка, за да сложи край на живота му.

— О! — Ерик усети раздвижването й. Жената го блъсна и тялото му се отпусна в предсмъртна летаргия. Тя коленичи пред него, погледна го и изглежда се успокои от празнотата в очите му, защото посегна към ножа. Ръката му се сключи около дръжката, но силите му бяха на привършване. Жената дръпна ръката, която стискаше ножа, и Ерик чу пъшкането й, накъсаното, отчаяно дишане. Тази негодница щеше да го убие. Ей сега щеше да му вземе оръжието.

— Милорд! Къде сте?

Най-после! Роло беше дошъл. По пода изтрополиха конски копита, спряха близо до него и Ерик разбра, че вече може да разчита на помощ. Пръстите му стиснаха ножа с последна сила.

Жената скочи на крака и задиша ускорено. После се обърна, за да избяга.

Ерик положи усилие и се изправи с нож в ръка. Жената се втурна към изхода, но после се обърна към него.

В продължение на един дълъг миг спусналата се пред очите му мъгла се проясни и образът й, обкръжен от ореола на залязващата светлина на деня, се запечата завинаги в съзнанието му. Висока на ръст, стройна и царствена, с разпилени по раменете огнени коси, загърната сякаш в златен облак.

Тя видя ножа, видя и ледения му поглед и неволно изпищя, притиснала гръб до стената. Викингът държеше живота й в свои ръце.

И двамата знаеха, че той можеше да я убие още сега, на това място. Вместо това Ерик се прицели грижливо и метна ножа така, че острието прониза тънкия плат на туниката и го заби в стената. Улучи одеждата й точно под сърцето.

После й се усмихна със смъртоносен хлад.

— Аз съм викинг, точно както твърдите, но въпреки това ще ви оставя жива. Само че се молете, лейди, молете се от сърце и душа на вашия Бог да не се срещнем още веднъж.

Гъстите й мигли прикриха смъртния страх и омразата в сребърните очи. От гърлото й се изтръгна задавен вик. Тя се обърна светкавично, разкъса прикованата си одежда и изскочи през вратата.

След миг в стаята връхлетя Роло.

— Ерик!

— Ето ме — отговори уморено мъжът. Роло се втурна към него, приведе се и му помогна да се изправи. — Отведи ме в някое легло — изпъшка Ерик. — Извикай лекаря и ми донеси голяма кана медовина или ейл.

— Колко кръв! — пошепна ужасено Роло. — Трябва веднага да превържем раната ви. Не бива да умирате, принце!

Ерик се ухили мрачно.

— Няма да умра, можеш да бъдеш сигурен в това. Ще продължа да живея, за да си отмъстя за този злокобен ден. Ще узная какво се е случило тук или на друго място. Алфред от Есекс скоро ще разбере, че срещу него могат да се изправят не само проклетите датчани, а и обединените сили на ирландците и норвежците.

 

 

На един висок хълм, увенчан с бели скали, от който се разкриваше ужасяваща гледка към разрушения град, седеше млад мъж. Сега той се надигна от прикритието си и хукна да бяга през храсталаците. Макар че краката му пареха болезнено, не забави ход нито за миг. Тръгна по старата римска пътека и скоро настигна двама мъже на коне. Благородници от Есекс, знатни лордове, приближени на краля. По-възрастният беше облечен в синя вълна и хермелин, по-младият носеше наситенозелени одежди, обшити с бяла лисича кожа.

— Хайде, момче, разкажи какво се случи — подкани го по-възрастният.

Момъкът заразказва задъхано.

— Всичко мина точно така, както го пожелахте, милорд. Лорд Уилтън от Есекс поведе воините си и почти веднага падна под мечовете на викингите. Никой не знаеше за поканата на краля, никой не подозираше, че викингските кораби са пълни с ирландци. Уилтън и Егмунд със сигурност са мъртви и ще бъдат заклеймени като предатели. Жителите на града посрещнаха викингите като омразни нашественици. Половината сгради горят. Хората, които оцеляха, са взети в плен. Мъжете ще бъдат заробени, жените ще станат жертва на викингската похот.

Възрастният мъж изкриви устни в жестока усмивка. Младият благородник попита загрижено:

— А какво стана с лейди Адела и лейди Рианон?

— Адела избяга, точно според плана. — Момчето помълча малко, защото се боеше от гнева на двамата мъже. — Обаче лейди Рианон не пожела да изостави верните си хора и остана в града. Даже взе участие в битката.

Младежът избухна в ядни проклятия. Крепостният побърза да обясни:

— Един от викингите я взе в плен в дома й. Малко по-късно обаче я видях да се измъква през една странична врата и да се скрива в гората.

— Наистина ли е била пленена от викинг?

— Да — кимна уплашено момчето, — но успя да избяга.

— Хм… Само че дали е успяла да избяга навреме? — ухили се другият и погледна подигравателно спътника си, който гърчеше лице. — Какво те е грижа? Моля се викингът да я е изнасилил, и то безмилостно! Готов съм да се обзаложа на най-скъпоценната си наметка, че вече няма да отблъсква така презрително предложението ми. Обезчестена и захвърлена от смъртен неприятел! Не мислиш ли, че ще бъде благодарна за трохите, които ще й подхвърля?

Младият мъж не го поглеждаше.

— Може би се лъжеш — прошепна беззвучно той. — Тя обича Роуан, той също я обича. Няма да приеме никой друг.

— Ще направи онова, което й се казва.

— Само кралят може да й заповядва.

Тези думи бяха последвани от корав, подигравателен смях.

— Сигурен съм, че след този ден кралят ще бъде бесен от гняв. Сигурен съм също, че няма да й позволи да се омъжи за онзи млад безделник. А сега е време да вървим. Свършихме работата си и денят е наш. Ще отидем при краля и ще му опишем прочувствено ужасните събития.

— Милорди! — Шпионинът напомни за себе си.

Старият го изгледа с коварно присвити очи.

— Какво искаш?

— Възнаграждението си! Обещахте ми сребро!

— Точно така — потвърди благородникът, подкара коня си към него и попита: — Сигурен ли си, че всички, чиито имена спомена, са мъртви?

— Съвсем сигурен. Изпълних всичките ви желания. Обещахте ми възнаграждение.

— Така да бъде.

Благородникът се усмихна. Очите на момъка се разшириха от ужас, защото скритата в ръкавица ръка посегна към меча. Не му остана време да извика; тънкото острие се заби безмилостно в сърцето му и той се свлече на земята в локва кръв.

— За бога! — извика стреснато младият. — Наистина ли трябваше да бъдеш толкова жесток?

— Разбира се. — Лордът невъзмутимо изтри кръвта от меча си. — Как да не беше нужно? Помни думите ми, млади приятелю: когато извършиш предателство, не оставяй след себе си свидетели. — Той подкара коня право през потръпващия труп на младежа и заключи: — Хайде, време е да отидем при краля.