Хедър Греъм
Робинята на викинга (13)

Дванадесета глава

На петото утро след завръщането на Ерик Рианон се събуди и установи, че викингът не е до нея в леглото.

На мястото, където беше лежал, чаршафите бяха омачкани, ала русият великан, който се бе завърнал изненадващо бързо, за да обърка отново живота й, го нямаше.

Тя потръпна, установявайки, че още е гола, и измъкна от сандъка си чорапи, риза и туника. Полуоблечена, се обърна към каната с вода и легена за миене, оставени на масичка пред камината, и изми лицето, врата и ръцете си. После се дооблече, изчетка и сплете косата си, наметна се с обшита с кожи пелерина и бързо излезе от покоите си.

Чу гласове откъм залата и спря на площадката на стълбището. Няколко мъже разговаряха оживено, но Ерик не беше между тях. Роло разказваше разни истории от последната битка, а другите го слушаха и от време на време го прекъсваха с въпроси. Рианон слезе на пръсти по стълбата, защото искаше да остане незабелязана. Затаи дъх, когато видя Роуан и още няколко младежи, които бяха служили на крал Алфред, а сега седяха в залата на един викинг.

И този викинг беше неин съпруг.

Е, не можеше да избегне присъствието им. Първия ден, когато двамата с Ерик слязоха под ръка в залата, сънародниците й я поздравиха учтиво, с подобаващо уважение и дори с известна нежност. Даже Роуан. Той докосна ръката й, наведе се дълбоко над нея и я поздрави с братска целувка по бузата. И това в присъствието на Ерик. Държанието му й отне всяка надежда. Защото фактът, че се бе осмелил да я докосне, когато мъжът й стоеше съвсем наблизо, беше дълбоко и смущаващо отричане на всичко, което се беше случило между тях.

Любовта свърши, каза си тъжно Рианон. Отначало беше избликнала мека и нежна, прекрасна като пролетта, но сега й се струваше, че цялото е било само лицемерна, детинска игра. Или може би причината беше във властното и постоянно присъствие на Ерик, което бе превърнало мечтите във фантазия. Може би беше начинът, по който я бе докоснал, по който я бе белязал със своя знак, и тя не можеше да отрече това дори с омразата в сърцето си. Тя познаваше Роуан от много години, но Ерик я познаваше по-добре. Години наред беше вярвала, че ще обича Роуан до края на живота си. А сега помнеше едва-едва меките, безобидни целувки на любимия си, докато споменът за страстта, която отново и отново събуждаха в гърдите й устните на Ерик, постоянно караше кръвта й да кипи и бузите да пламтят…

Дълбоко в нея гореше страстен копнеж.

Не, тя щеше да бъде най-голямата глупачка, ако се влюби в него; тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне. Въпреки че споделяха любовта към земята, огнените коне и крехките дечица. Въпреки че имаха много общи неща — и двамата високо ценяха и уважаваха прадедите си и традициите на родните си места; имаха усет към екзотичното и уважаваха знанието. Но не, независимо колко много бяха свързващите звена между тях, тя никога нямаше да го обича. Нито пък щеше да го почита и да му се подчинява.

Тя прекоси незабелязано залата и изтича към изхода. Един от хората на Ерик, ирландец, стоеше на стража пред вратата. Когато Рианон мина покрай него, направи дълбок поклон. Младата жена не знаеше накъде се е запътила, знаеше само, че иска да се отдалечи от тази зала, от този до вчера свой дом, където Ерик скоро щеше да се върне.

Тя вървеше бързо, отминаваше ковачи и занаятчии, после мина покрай още един от стражите на Ерик и излезе извън градските стени. Тръгна по пътеката, която водеше към обраслата с трева скалиста ивица на северния бряг. След петнайсетина минути стигна до огромния стар дъб с тежки клони, приведен над хладен, бърз планински поток.

Тук беше погребан Егмунд. А до него лежеше Томас.

Рианон падна на колене в тревата и сведе глава в безмълвна молитва за приятелите, които беше изгубила. Ала мислите й не бяха при тях. После приседна в тревата, задъвка замислено едно стръкче и се загледа в бликащата вода. Мислеше за съпруга си.

Очевидно имаше хора, които го смятаха за цивилизована личност. И то не само понякога, както правеше тя. Адела го намираше зашеметяващ — и очарователен. Очарователен! Слугите с готовност изпълняваха заповедите му. Воините на Алфред с удоволствие се шегуваха с него. Дори Роуан — този проклет Роуан! — го уважаваше дълбоко и дори го харесваше!

Мъже, каза си с отвращение Рианон. Само защото беше ходил безброй пъти на война и с лекота убиваше себеподобните си, всички го имаха за герой. Той беше възпитан да сее смърт и това беше всичко.

Да сее смърт — и да налага волята си.

Първата нощ успя да му избяга след вечеря, защото трябваше да намери място за спане за всички мъже, дошли с него. Това й отне много време и когато Ерик най-после я намери, тя седеше в кухнята и съставяше менюто за следващия ден. Все още го виждаше пред себе си, опрял ръце на хълбоците си, с корав поглед в кристалносините очи. Само й протегна ръка и каза просто „Ела“. Тя му обърна гръб и повика на помощ цялата си упоритост.

— Заета съм, милорд — гласеше отговорът й, произнесен с тон, който би стреснал и най-смелия воин.

Само не и господаря на вълците. Едва бе успяла да се обърне с гръб към него, когато тежката му ръка се отпусна върху рамото й. Без да губи време в излишни спорове, той я грабна, притисна я в прегръдките си и я задържа здраво. Очите им се срещнаха и думите станаха излишни. Ерик я повлече покрай пияните мъже в залата, повечето от които бяха задрямали, качи я по стълбата и я бутна в спалнята, без да сваля очи от нея. Когато я сложи на леглото, Рианон му изкрещя, че го мрази. Без да й отговори, той започна да се разсъблича и тя неволно се запита дали е казала истината. Когато обаче легна върху нея, повтори думите си. Но като видя великолепната му, обрасла с твърди руси косъмчета гръд, разбра, че е излъгала.

— Вие сте моя жена — напомни й той. — И аз ще получа правото си.

Гърленият му смях огласи стаята, изпълнен с подигравка, но докосването му преливаше от нежност и протестите на Рианон много скоро заглъхнаха под сладкия, упойващ глад на устните му. Думите й отлетяха някъде надалеч, също както и волята й. Свещите затрепкаха и само след няколко минути жарките му целувки изтръгнаха от гърлото й задавени стонове на удовлетворена жажда.

Рианон седеше на брега и напразно се опитваше да си поеме дъх. След малко скочи на крака. На следващия ден Ерик беше навън до късно и при завръщането му тя се престори, че спи. Той не я докосна и тя се опита да повтори тази игра и на следващата вечер. Този път обаче победата беше за него. Обърна я със смях към себе си и й заяви, че е жалка малка лъжкиня и че е длъжна винаги да посреща с добре дошъл своя лорд.

Тя го направи и сега съжаляваше.

Обаче миналата нощ… миналата нощ победителката беше тя. Все едно колко възбуждащи бяха милувките му, тя устоя. Не се бореше с него, бореше се със себе си; лежеше студена като камък и от очите й се стичаха сълзи.

А после дълго лежа будна, загледана в черния мрак.

Обаче на сутринта…

Все още го усещаше върху себе си, вдъхваше аромата му, чуваше мъжкия му смях, когато телата им се сляха. Усещаше твърдостта на мускулите му, треперенето му, своя отговор, върха на възбудата, когато семето му се изля в нея. Никога нямаше да се освободи от него. Никога нямаше да го забрави. И за това се мразеше много повече, отколкото мразеше него, защото не можеше да отрече, че Ерик е нейният бог, че голите му гърди… и хълбоците, и бедрата му, и мъжествеността му наистина внушават страхопочитание. Че очите му излъчват властност — и не само очите, а цялата му личност. Че той наистина е новият лорд на тази земя. Не, никога.

Листата на стария дъб тихо шумоляха над нея. Тук беше сама, на сигурно място. Захвърли наметката си, събу обувките, свали набързо чорапите и нагази във водата. Беше леденостудена, но великолепна, пречистваща. Огледа се на всички страни, свали туниката и долната риза и навлезе по-навътре, докато водата стигна до бедрата й. Разтрепери се цялата, защото студът я прониза като с нож. Приклекна, докато водата стигна до тила й. После бързо потопи главата си, но не можа да издържи на студа и бързо изскочи на повърхността. Почувства се безкрайно освежена и се отърси като куче. Поне за малко беше свободна. Свободна от нощите с него, от вечните му заповеди.

— Рианон!

Младата жена извика уплашено, обърна се и отново се потопи във водата. Някой беше произнесъл името й — остро, със загрижен тон. Стисна здраво зъби и се помоли да не е Ерик. Точно тук ли трябваше да я намери. Но веднага се отпусна, защото беше разпознала гласа на Роуан.

— Рианон!

— Тук съм! — обади се с тракащи зъби тя.

В този миг Роуан излезе иззад дъба. Беше на кон и изглеждаше толкова млад. В този миг Рианон се почувства години по-стара от него. Той все още е младеж, каза си горчиво тя, но аз вече не съм момиче, аз съм жена. Роуан скочи от коня и се затича към нея, но спря засрамено, като видя разпръснатите по брега дрехи. Смутено й подвикна нещо, грабна наметката й, разпери я и застана на брега на потока, подканвайки я да излезе.

Рианон се изправи и тръгна към него. Не можеше да не си спомни онова злокобно утро, когато също бе отишла при него. Тогава мечтите за бъдещето бяха живи. Но сега… сега се уви бързо в наметката и не посмя да го погледне в очите.

— Какво има? — попита тихо тя и притисна топлия плат към голото си тяло.

— Видях те да излизаш — обясни Роуан. — И стражите са те видели, но никой не знаеше накъде си тръгнала — уплаших се за теб.

— Уплашил си се? — Рианон го изгледа учудено. После лицето й се озари от разбираща усмивка. Изпъна рамене и отвърна: — Ясно. Помислил си, че имам намерение да се хвърля в морето, нали?

Роуан се изчерви смутено.

— Аз… не знам. — Толкова по-голяма беше уплахата й, когато внезапно се хвърли пред нея на колене. — Моля те за прошка, Рианон! Едва миналата нощ забелязах, че присъствието ми само усилва мъката ти. Разбери ме, моля те. Аз…

Рианон издърпа ръката си.

— Ти си решил да служиш на викинга, Роуан. Аз реших друго. Това е всичко.

— Защото не си го виждала в боя.

— Видях го да се бие, видях как нападна дома ми и не мога да се възхищавам от един мъж, само защото е способен да убива други мъже.

— Ти не го познаваш.

— Прощавай, Роуан, но тъкмо съм на път да го опозная много добре.

Роуан беше съвсем близо до нея.

— Рианон, заклинам те в Бога, моля те, опитай се да ме разбереш! Той спаси живота ми, не само веднъж, два пъти. Кълна се във всичко свято, че приех да му служа с цялото си сърце. Не само честта ме задължи да го сторя.

Той изглеждаше толкова нещастен, толкова отчаян от самия себе си, че сърцето й не издържа. Тя протегна ръце и го прегърна, сигурна, че винаги ще го обича, макар и не по същия начин, както в миналото. Обичаше го като по-малък брат. В жеста й нямаше нищо друго, освен сестринска обич и привързаност.

Точно когато обви ръце около врата му и загрижено пошепна името му, усети хладен полъх. Вдигна глава и в гърба й сякаш се впиха железни игли. Сърцето й се скова от леден страх.

Ерик ги наблюдаваше.

Възседнал белия си жребец, той стоеше под сянката на близките дървета и ги гледаше. Рианон не можеше да види очите му, да разпознае чертите на лицето му, но виждаше блестящата златна коса, а небрежно-елегантната стойка върху коня, издаваща опитен ездач и силен воин, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

След малко мъжът й побутна с пети белия жребец и го насочи към потока. Днес беше облечен като ирландски принц, яркочервената наметка беше закрепена за рамото с брошка, на която искреше огромен смарагд. На гърба беше избродирана емблемата на вълка.

— Божичко! — изплака неволно тя.

Роуан бързо отстъпи крачка назад и се обърна с лице към опасността. Пусна я и направи крачка напред, готов да се опълчи срещу вълка, въпреки че изпитваше леден страх. Застана между нея и мъжа й и заговори с треперещ глас:

— Милорд, уверявам ви, че…

— Не! — изкрещя Рианон и се втурна към съпруга си. Роуан улови ръката й, за да я спре.

— Рианон!

Тя се изтръгна от ръката му и лекият ветрец развя наметката й. Посегна да я увие отново около тялото си и с ужас осъзна, че под нея няма нищо. Сърцето й замря. Но това не намали ни най-малко твърдата й решителност да се бори за живота на Роуан.

— Нищо лошо не се е случило! — извика забързано тя. — Разбирате ли ме? Тук не се е случило нищо лошо!

Студените сини очи, по-ледени и от най-ледения зимен вятър, я обходиха от глава до пети. По коравото лице не трепваше дори мускулче.

— Милорд… — започна отново Роуан.

— Изчезвайте оттук, Роуан. С вас ще говоря по-късно — прекъсна го остро Ерик.

— Не, милорд…

— По дяволите, човече, вървете!

Рианон трепереше, но погледът й не се откъсваше от лицето на мъжа й. Без да каже дума, тя изчака Роуан да се отдалечи.

Когато най-после чу тропот на копита, си отдъхна и се опита да се обърне с гръб към мъжа си, но погледът му я приковаваше към мястото й. Въпреки студената вода, която все още капеше от нея, и въпреки ледения му поглед, по челото й избиха капчици пот. Но нямаше да допусне страхът й да проличи. „Никога вече!“ — закле се тя.

Крачето й нервно затропа по студената земя.

— Това беше съвсем невинно, не разбирате ли? Нямате право, никакво право нямате да ме гледате така.

— Как ви гледам? — попита невинно викингът.

Отвисоко, помисли си горчиво Рианон и точно така си беше. Възседнал Александър, Ерик изглеждаше грамаден и недостъпен. Все пак така е по-добре, опита се да си втълпи тя, отколкото да слезе и да се доближи до мен.

Вместо да отговори на въпроса, тя продължи с обясненията:

— Казвам ви, че и двамата сме напълно невинни. А ако бяхте цивилизован мъж…

— О, нали вече се разбрахме по този въпрос! Аз не съм цивилизован човек, ни най-малко. Аз съм дивак. Викинг. Аз убивам неприятелите си. Смъртта е единственото вероизповедание, според което живея!

Той слезе от коня и Рианон спря да диша. В следващия миг сърцето й заби като лудо. Направи крачка назад, но Ерик беше спрял и разглеждаше разпръснатите й по земята дрехи.

След минута направи крачка към нея. Тя преглътна страха си, а заедно с него и гордостта. Трябваше да възстанови честта на Роуан, както беше обещала. Отпусна се на колене пред него и покорно сведе глава.

— Моля ви, изслушайте ме…

— Станете, фалшивото покорство не ви отива.

Рианон се надигна и в очите й засвятка луд гняв. Уви по-плътно наметката около тялото си и впи поглед в подигравателно усмихнатите му устни.

— Е, така вече е по-добре, скъпа моя.

— Не съм ви никаква скъпа. И никога няма да бъда, колкото и да твърдите.

— Е, тогава не сте моята най-скъпа — отговори примирително той. Обиколи я с бавни стъпки и замислено потърка брадата си. — Не сте ми скъпа, но със сигурност сте моя съпруга. Моя законна съпруга! И свещените брачни клетви ви задължават да ме почитате и да ми се подчинявате. Но да бъда проклет, мадам, ако непрекъснато не ви намирам в най-различни стадии на разгонване.

— Бих казала, че това е най-любимият ви начин да откривате една жена, милорд — изфуча в отговор тя. — Защото когато съм напълно облечена, полагате огромни усилия да ме съблечете.

— Не ме тревожи вашата голота — отвърна меко Ерик и Рианон отново затрепери с цялото си тяло, защото той беше застанал само на сантиметри от нея. Не можеше да види лицето му, но много ясно усещаше треперенето на гласа му, което въпреки равнодушния тон издаваше бушуващия в гърдите му гняв. — Тревожи ме, че повторно се разголвате пред друг мъж. Пред Роуан.

Рианон се обърна като ужилена. Не можеше повече да понесе присъствието му зад гърба си. Гърлото й беше пресъхнало, трябваше да навлажни устни, за да заговори. Внезапно съжали за победата, която беше извоювала миналата нощ. Може би Ерик нямаше да се разгневи толкова от тази утринна среща, ако не го беше отблъснала така студено. Пък и не можеше да знае колко усилия й е струвало това.

— Милорд, кълна се, че Роуан е невинен.

— Има много начини да умреш, нали? Един мъж може да увисне на въжето и да виси дълго, докато престане да диша. Не харесвам такава смърт. Ако въжето е много късо, задушаването става бавно. Ако е прекалено дълго, главата може да бъде откъсната от тялото. По-просто е да бъде посечен с бойна брадва или главата му да бъде отрязана с меч.

— Ерик!

— Разбира се, вратът на една жена се прерязва много по-лесно, отколкото на мъжа. Вашето вратле, скъпа моя съпруго, е невероятно стройно…

Тя се люшна назад, без да го изпуска от очи. „Тогава най-сетне ме убийте!“ — искаше да му изкрещи, но думите заседнаха в гърлото й, защото Ерик най-после се допря до нея. Ръката му стисна тила й и неумолимо я притисна към гърдите му. Пръстите му се заровиха във влажната й коса и я принудиха да го погледне в очите.

— Никога не бих ви убил по този начин, скъпа моя. Никога не бих си отказал удоволствието да обвия ръка около тънката ви шийка и да я стискам, докато и последната искрица живот отлети от тялото ви! — Докато говореше, свободната му ръка се мушна в отвора на наметката и пръстите му намериха мястото, където пулсираше сърцето й. — Защо не спрете това предателско биене! — изсъска ядно той.

После внезапно я пусна, отблъсна я от себе си, отиде при коня си и проговори с гръб към нея:

— Облечете се и елате при мен. Веднага!

Рианон пое отчаяно дъх, неспособна да се помръдне. Още не я беше наказал, но кой знае какво възнамеряваше да прави с нея. Дали не смяташе да я отведе в дома й, за да се разправи и с двамата?

— Чакайте! — извика тя.

Ерик спря и бавно се обърна към нея. Самообладанието отново й изневери. Пребори се с напиращите тръпки и успя да възвърне гласа си.

— Чакайте, не ме изслушахте. Ако посмеете да нараните Роуан… — Не биваше да казва тези думи. След по-малко от секунда Ерик беше до нея и я беше сграбчил за рамото. Очите му излъчваха неумолимост.

— Смея всичко, мадам, и вие би трябвало да го знаете! Но що се отнася до младия Роуан, нямам намерение да му сторя нищо. Имам му пълно доверие.

— Какво? — заекна изумено Рианон.

— Няма да накажа младежа само защото вие сте се държали като безсрамна уличница.

— Какво! — Този път нямаше заекване. Тя направо изплю думата, изпълнена с бесен гняв. Не можеше да понесе това. Изви се като змия в желязната му хватка и успя да издере лицето му. После го ритна болезнено в глезена. Ерик изруга ядно, улови ръката й и я изви на гърба. Рианон се препъна в наметката си и падна на земята. Той се отпусна светкавично върху нея с разтворени крака.

Гневът я накара да забрави всяка предпазливост.

— Ако има Бог на небето, нека изпрати над главата ви най-острата бойна брадва! Надявам се да изгниете някъде далече и трупът ви да нахрани лешоядите. Моля се…

— Продължавайте, продължавайте — окуражи я ухилено Ерик.

— Веднага ме пуснете!

— Какво? Сега? Защо да го правя, след като ми е много приятно да ви усещам под себе си? Много ми е интересно да разбера как сте посрещнали мъжа, за когото с такава радост се разсъблякохте.

— Не съм свалила дрехите си за Роуан!

— Нима искате да ме убедите, че го е направил той?

— Не! Разбира се, че не. Аз…

— Аха! Най-после разбрах. Идвате тук, сваляте дрехите си и се пъхате във водата, за да изиграете ролята на изкусителката, в случай че аз, вашият законен господар, реша да мина край потока. Каква коварна мисъл. Особено след последната нощ.

— Не съм…

— Внимавайте, лейди, много внимавайте! — Той се приведе още по-близо до нея и тя не беше сигурна дали искрите в сините очи са иронични или гневни, или изразяват нещо съвсем друго. — Последното умозаключение ми е най-приятно. Другите биха могли да ви причинят доста неудобства.

Рианон отвори уста и веднага я затвори. Клоните на големия дъб хвърляха сянка върху тях. Ерик улови една къдрица от влажната й коса и я нави около пръста си.

— Ранна утринна среща с любимата съпруга в сянката на стария дъб, край хладната вода на бистър поток… Добре звучи, не смятате ли и вие така? Не ви ли възбужда тази мисъл?

— Не!

— Не ли? Разкъсвате ми сърцето с този отказ. Е, добре. В леглото ми снощи имаше безжизнено парче дърво, макар много добре да знам, че съм се оженил за жена, пълна с живот и страст. А може би тя показва тази страст само пред други мъже? Може би правя нещо не както трябва. Може би трябва да поговоря с младия мъж, за да узная…

— Недейте! — пошепна отчаяно тя.

Ерик вдигна едната златна вежда. Рианон го изгледа упорито.

— Ранна утринна среща с милия на сърцето ми лорд и горещо обичан съпруг… това наистина звучи като фантазия! — процеди гневно тя.

В очите му светнаха дяволски искри и тя тъкмо щеше да заудря като побесняла по гърдите му, когато ъглите на устата му се свиха развеселено. Ала още преди да е вдигнала ръка срещу него, той вече беше на крака, захвърли настрана наметката си, разкопча колана с меча. Изрита нетърпеливо ботушите си и нахвърля върху тях чорапите, туниката и ризата си. Рианон се обърна настрана и погледна с копнеж към меча му. Голият му крак настъпи косата й и тя се обърна стреснато.

— Обещавам ви, че ако още веднъж помислите да вдигнете оръжие срещу мен, ще изрисувам с ножа си върху задника ви моите инициали и емблемата на кралския дом Вестфалд.

Рианон извика възмутено, скочи на крака и се нахвърли върху него. Ерик я сграбчи здраво и двамата паднаха на земята, смехът му отекна като гръм, когато се изтърколиха към водата. Наметката й беше паднала и тя беше натясно между ледената вода и парещата топлина на тялото му.

Рианон се заизвива отчаяно под него, за да се изплъзне от тежестта му, но това само я накара да го усети още по-интензивно. Изруга го с най-неприлични думи, което го накара да отметне глава назад и да избухне в луд смях.

— Какво очаквате от един викинг? Вие ме заклеймихте като варварин и аз ви давам само онова, което очаквате. Нищо не може да се изпречи на пътя ми. Получавам онова, което искам, и го получавам с помощта на меча си, милейди. Заклевам се, че никога вече няма да имам под себе си студено и безжизнено женско тяло, а ще получа цялата страст, желание и огън, които ми се полагат.

— Нищо не ви дължа! Копеле!

От очите му избликваха сини пламъци. Шепотът му помилва бузата й.

— Бъдете по-предпазлива, лейди! Внимавайте! Убедете ме, че копнеете само за мен и за никого другиго!

Рианон пое шумно въздух и ужасно й се дощя да му каже да се маха по дяволите. Гневът й беше не по-малко силен от неговия.

Обаче тя също копнееше за него. Тялото й я издаваше, то искаше да го има, тук в реката, в ледената вода, в горещия ден, в сянката на стария дъб. Тя трепереше, усещайки за кой ли път силата на ръцете му, могъществото на гърдите му. Да, тя го желаеше. Желаеше страстта му, желаеше и още нещо. В прегръдката му се чувстваше сигурна, копнееше да чуе нежния му шепот. Искаше целия този мъж, когото едва бе започнала да опознава.

Погледна го право в очите, все още нерешителна. После бавно обхвана с две ръце лицето му и на синия огън в очите му противопостави сребърните искри в своите. След това сведе главата му към лицето си и впи устни в неговите. Дива, изгаряща целувка, която отговори на всичките му въпроси. Езикът й нежно заблиза устните му, после проникна през преградата на зъбите и се впусна в устремен, чувствен дуел с неговия. Пръстите й се заровиха в косата му, гърдите й се притиснаха възбуждащо към твърдата му гръд.

От гърлото на мъжа се изтръгна дълбок, първичен стон и проряза тишината. Вече нямаше мир, нямаше я и хладината на водата, изчезна и сянката на стария дъб. Устните му се плъзгаха по шията и гърдите й и тя се притискаше към него с всяка частица на тялото си. Двамата бавно се надигнаха на колене. Рианон се изправи и притисна с две ръце лицето му към бедрата си. Нададе лек вик и се отпусна чувствено върху него, използвайки цялото си тяло, за да го гали, целуна нежно рамото му и впи зъби в твърдата плът, бавно прокара косата си по опънатите, набъбнали мускули на корема му. Поколеба се за миг, но се поддаде на силата на въображението си и улови с две ръце мощния му член. Потрепери от горещината му, усети пулсирането му и го възбуди още повече с колебливото си докосване. Шепотът му я окуражи да премине към по-смели, може би дори неприлични милувки, но сега това нямаше никакво значение. Не помнеше нито своята омраза, нито кръвопролитието на морския бряг, не помнеше нищо от онова, което ги разделяше. Беше съсредоточила цялото си внимание върху своя мъж, върху своя пръв и единствен любовник и сладостните, необуздани чувства, които бе събудил в тялото й. Те бяха създали една възбуждаща, с нищо несравнима красота, която не се нуждаеше от силата на разума, която отнемаше дъха й и я караше да забрави целия си досегашен живот. Устните й бяха навсякъде по тялото му, езикът й смело си проправяше път напред и го галеше безспир.

Мъжът под нея трепереше от страст. От гърлото му се изтръгваха дрезгави викове. Той сграбчи раменете й, издърпа я върху себе си и жадно впи устни в устата й, след което я обърна по гръб. Разтвори грубо краката й и търсещите му пръсти проникнаха в утробата й. Езикът му ги последва и достави на двамата най-висша наслада. Обезумяла, Рианон започна да плаче и да иска, макар че изобщо не съзнаваше какво всъщност желае. Той изпълни желанието й и се надигна. Когато проникна в нея с един-единствен мощен тласък и тя усети цялата сила и власт на мъжествеността му, от гърлото й се изтръгна сладостен стон. Членът му си проби път навътре, остави пареща следа по пътя си, изпълни я докрай и стана част от нея. Устните му задушиха вика й, пламтящата му страст я понесе към незнайни висини. По тялото й танцуваха светкавици, отекваха гръмотевици и разтърсваха земята, утробата й пулсираше в див ритъм. Тя достигна светлите зали на Валхала и продължи още нагоре. Екстазът я заля като огромна вълна и удоволствието се превърна едва ли не в болка, но изкачването не преставаше. След миг в най-интимните й дълбини избухна огромно огнено кълбо, светът лумна в пламъци и когато над очите й се спусна милостив мрак, усети как мъжът се излива в нея.

След малко дневната светлина се появи отново. Очите й се отвориха полека и тя видя облегнатия на лакът Ерик да наблюдава внимателно бледото й лице.

Внезапно хладният утринен въздух и близостта на ледената вода я накараха да потрепери. Потърси се и направи опит да се отдръпне, но влажната й коса беше притисната под ръката му.

Мъжът докосна лицето й, пръстът му очерта меката линия на носа й, но когато се спусна надолу, Рианон се отдръпна.

— Защо дойдохте тук? — попита меко той и я притисна към себе си.

— Очевидно, за да ви доставя удоволствие! — отговори иронично тя, но веднага съжали, защото северните ветрове отново повяха над очите му. Вената на слепоочието му запулсира бурно и тя побърза да прибави: — Аз… вие няма да… няма да…

— Какво няма?

Рианон сведе очи и двамата дълго лежаха неподвижни, наслаждавайки се на спомена за любовния акт, макар че съвсем внезапно и неразбираемо се бяха отдалечили на километри един от друг.

— Нали няма да накажете Роуан?

Ерик се изправи рязко и влезе във водата. Макар че му стигаше само до коленете, той се отпусна и седна в пясъка. Потопи главата си, после скочи на крака и без да й обръща внимание, закрачи към брега. Гол, самоуверен, равнодушен. Вдигна ризата си от земята и бързо я облече.

— Ерик? — пошепна нерешително Рианон и предпазливо се надигна на лакът, отново обзета от безименен страх.

Мъжът облече туниката си и завърза кожените ремъци. Едва тогава я погледна. Очите му се плъзнаха по голото й тяло, полулегнало във водата.

— Роуан няма защо да се бои от гнева ми — обясни безизразно той. — Както вече ви казах, аз имам доверие в честността му, дори ако вашата не съществува.

Рианон скочи, сякаш я беше ударил. Очите й се напълниха със сълзи, но тя му обърна гръб и се втурна като сляпа към водата. Ала коравите му думи я следваха по петите.

— Веднъж вече ви казах, че една жена никога не може да влияе върху действията ми, дори с едно толкова изкушаващо представление, което ми разиграхте току-що.

Рианон не можеше да го погледне. Отчаянието я накара да се потопи дълбоко във водата.

И остана да лежи неподвижна. Лежеше обърната с гръб към него и водата се стичаше през косата й, охлаждаше и пречистваше тялото й. Затвори очи и зачака, молейки се мъжът й да си отиде.

Само че Ерик не го направи. Когато най-после се надигна трепереща, с коса, от която се стичаше вода, той все още стоеше на брега, напълно облечен, облегнат на едно дърво и я наблюдаваше любопитно. Рианон вдигна гордо брадичка и закрачи към брега. Спря пред него в цялата си величествена голота и проговори едва чуто:

— Искахте да узнаете защо съм дошла тук. Дойдох, за да измия спомена за нощите.

Зачака изблик на гняв, но такъв нямаше. Повя лек ветрец.

— И всичко, което получихте, е нов спомен — този път от светлия ден — отвърна най-после той.

Рианон му обърна гръб. Ерик светкавично улови ръката й. В очите й все още пареха сълзи, но тя не разбираше защо плаче. Ерик нежно я привлече към себе си.

— Затова ли дойдохте?

Рианон се учуди на напрежението, с което бяха произнесени тези думи. Тя навлажни устните си и посочи към дървото.

— Егмунд е погребан тук. И Томас.

Ерик смръщи чело и тя побърза да обясни:

— Мои верни хора. Служеха още на баща ми. Двама мъже, които през целия си живот се грижеха за мен, а накрая паднаха в битката с вас.

Ерик замръзна на мястото си.

— Предатели, мадам — произнесе ледено той.

Рианон уверено поклати глава.

— Не, Егмунд и Томас никога не биха ме предали!

— Тогава вие сте предали краля си, лейди, защото вие ме нападнахте.

Тя отново поклати глава.

— Не съм предала Алфред! Аз също имам чувство за чест, милорд, макар че вие не го признавате.

— Видях със собствените си очи как се опитахте да нарушите една от брачните си клетви.

— Клетва, която не положих доброволно, толкова ли не можете да разберете! — изкрещя отчаяно тя. — Не се съмнявам, че сте имали безброй жени, доброволно или не! А мен ме продадоха, замениха ме срещу военния съюз! Аз бях предадена! Исках да… о, стига сме говорили за това! — Тя се опита да се изтръгне от яката му хватка, но Ерик не я пусна.

— Доброволно — отсече кратко той.

— Какво?

— Всички жени са идвали при мен доброволно — обясни с усмивка той.

— О! — изфуча ядно тя. — Само че аз не дойдох при вас доброволно!

Веселостта изчезна от гласа му и отстъпи място на сериозен размисъл.

— Някой обаче е предал Алфред — проговори меко той. — И мен.

— Вече ми омръзна да ви повтарям, че съм невинна!

Ерик я притисна в прегръдките си, учудващо спокоен. След малко я пусна, без да откъсва очи от нейните. Отстъпи крачка назад, събра разхвърляните по земята дрехи и ги сложи в ръцете й.

— А аз се уморих да ви заварвам гола-голеничка на разни други места вместо в дома ви, милейди.

Слава богу, заплашителната сериозност се бе разсеяла. Рианон стисна ръце до болка.

— Няма да ме намирате повече гола, не се бойте.

— О, но аз ви харесвам в този вид. Признавам, че така сте най-прекрасна. Освен това сте много по-мила, когато сте разсъблечена.

— Никога вече няма да ме намерите гола — повтори безизразно тя. — Никога.

— О, разбира се, че ще ви намирам, и то много пъти — отвърна подигравателно той, — защото аз лично ще се погрижа за това. Защото го искам и разбира се, защото ми доставя удоволствие.

Рианон преглътна напиращата на езика й ругатня и му обърна гръб. Ерик избухна в смях. Тя се облече колкото можеше по-бързо, но когато закопча наметката си, отново се обърна към него, защото не можеше да изтърпи да го усеща зад гърба си.

В погледа му отново светеше любопитство. За нейна голяма изненада той улови ръката й и я поднесе към устните си. После я притисна към стъблото на дървото, могъщата му ръка обхвана брадичката й, изненадващо чувствителните му пръсти помилваха бузата й, а устните му се сведоха над нейните меко, с безкрайна нежност. А когато се отделиха, прошепна едва чуто:

— Благодаря.

— За… за какво? — попита предпазливо тя.

— За днешното утро. Очакванията ми бяха преизпълнени. Кажете ми, наистина ли ми се отдадохте толкова пламенно само защото искахте да спасите живота на друг мъж? Или в сърцето ви имаше поне искрица желание да зарадвате мен, законния си съпруг? Може би въпреки принудителната женитба и ужаса да понасяте в леглото си един викинг сте се влюбили в мен — поне мъничко?

— Не! — изкрещя гневно Рианон.

— И все пак сте великолепна — прошепна задавено той.

— Никога няма да се влюбя във вас, никога! — обеща тържествено тя. — Само защото не воните като някой дивак и аз… аз…

Ерик избухна в смях и й спести необходимостта да продължи. Устните му отново помилваха нейните, меко, бързо.

— Вие също няма от какво да се страхувате, лисичке. Аз никога няма да се влюбя във вас. — Очите му бяха устремени някъде много далеч. — За разлика от вашата убеденост, милейди, аз помня любовта — заключи тихо той.

Вятърът се усили и листата на дървото зашумяха. Ерик помълча малко и отново я погледна в очите.

— Предполагам, че любовта ви към Роуан е изстинала?

— Аз… аз… — заекна тя. — Разбира се, че не! — Но това беше вярно и лицето й пламна. Не знаеше дали отново е дала глупав и дързък отговор или за кой ли път бе успяла само да го развесели. — Исках да кажа…

Ерик поклати глава.

— Момчето е сигурно, лейди. Сега обаче е време да тръгваме. Чакат ни много хора с най-различни проблеми и искам вие да ме запознаете със законите на Алфред.

Той се отправи с бързи крачки към белия жребец, спря до него и я изчака. Тя го последва бавно. Ерик я вдигна с лекота, настани я на седлото, метна се зад нея и пришпори коня.

— Вече знам нещо за английските закони — заговори след малко той. — Предателството спрямо краля е най-голямото престъпление.

— Те не са предатели! — повтори твърдо Рианон.

— Второто по значение престъпление е предателството към собствения лорд — прозвуча в ухото й шепотът му.

Тъй като Рианон не отговори нищо, Ерик продължи все така тихо:

— Рианон, ще бъде добре да запомните, че аз съм вашият лорд, все едно какво казват сърцето или разумът ви.

Тя отново не отговори и той докосна нежно брадичката й. Обърна я леко към себе си, за да я погледне в очите. Тя извърна глава и устреми поглед към седлото, върху което почиваше лявата му ръка, стиснала юздите. Голяма, силна ръка с дълги, извънредно тесни пръсти, едновременно елегантни и корави.

— Рианон?

— Няма да забравя, че сте мой лорд — отговори тя и вдигна поглед към лицето му. Упоритостта й можеше да се мери с неговата. — Просто не съм в състояние да го сторя.

Ерик се усмихна, после се изсмя с глас. Коравото му лице омекна и той се превърна в златен принц, облян от ярко слънце, могъщ, непобедим. Той наистина беше викинг, господар на вълците.

— Вие сте забележителна жена, милейди.

— Наистина ли смятате така?

— По време на отсъствието ми се справихте чудесно. Много сте смела. А когато се появих така внезапно, стиснахте зъби и ме посрещнахте, както подобава, макар че не се върнах с намерението да се боря с вас. Двамата имаме една и съща цел.

— Не, милорд, не е така! — възрази меко тя, но усмивката му не угасна.

— Напротив, лейди, точно така е. — Той протегна ръка и описа широк кръг във въздуха. — И двамата искаме най-доброто за тази земя. Богатство, усмивки, мир. Добре обмислени решения, възможности за разпространение на знанията — може би наш собствен златен век.

Очите й се разшириха в добре изиграна невинност.

— Милорд! Каква власт имам аз? Трябва много да се напрегна, за да повярвам, че съм малко повече от ваш покорен служител.

Ерик поклати развеселено глава, знаейки отлично, че покорството й е само привидно.

— Рианон, с всяка крачка, която правите, вие изпробвате властта си, или поне така изглежда! Вие сте моя съпруга, лейди, а всеки мъж изисква своите съпружески права. Юздите, които носите, са много леки, скъпа моя, във всеки случай докато помните, че съществуват.

— Както вече ви казах — отвърна тихо тя, — няма от какво да се боите. Та вие нито за миг не ми позволявате да забравя, че сте господар на тази страна.

— Все ми е едно как го правя, важното е да го запомните — отсече твърдо той и притисна колене в хълбоците на коня, за да го подкани да побърза. Рианон се притисна до него и се наслади на мощните, гъвкави движения на любимото си животно. Топлината и силата на широката мъжка гръд, към която се притискаше гърбът й, й вдъхваха странно чувство за сигурност.

Може би един ден наистина щяха да заживеят в мир.

Ала когато слънцето се вдигна високо и двамата видяха пред себе си градските порти, мисълта за мир отлетя някъде много далеч. Портите бяха широко отворени и няколко конници с цветовете на Алфред чакаха в двора.

— Какво ли означава това? — прошепна стреснато Рианон.

Ерик дръпна юздите и се загледа мрачно към тълпата мъже.

— Пак датчаните — отвърна уморено той. След малко прибави сухо: — Е, скъпа моя, май получихте онова, което искахте. По всичко личи, че отново ще потегля на война и може би този път датската бойна брадва ще улучи целта си.

После пришпори коня в бърз галоп.

Рианон така и не успя да му каже, че никога вече няма да се моли да го застигне жестока смърт.

В действителност тя щеше да се моли за благополучното му завръщане.