Никол Данева
Третият (9) (или Реквием за един убиец)

29 декември

…Някой звънеше на вратата. Магдалена я отвори и видя Юли. Той протегна ръка, хвана я и я поведе навън, както си беше по леки домашни дрехи. Зачуди се защо не й е студено, но ето стълбите свършиха, той отвори входната врата и вместо да излязат на заснежената улица, те се озоваха на един път сред полето. Колко бързо бе минала зимата! Беше топло, тревите бяха избуяли и се люлееха като море. Юли й каза, че ще я заведе при сестра й, и тя от радост бързо го целуна по бузата. Той я привлече към себе си, прегърна я и двамата тръгнаха по пътя, но в този момент отнякъде изникна Александър. „Още ли се съмняваш в мене“, попита я той. Тя се смути, не знаеше как да реагира. Александър я погледна с проницателния си поглед и тихо каза: „Само аз мога да те заведа при Мария.“ Тримата продължиха да вървят по пътя, а Магдалена с кожата си усещаше напрежението между двамата мъже. Трябваше да направи своя избор, но се страхуваше да не сбърка. Изведнъж излязоха на брега на една река. „Там някой се дави“, уплашено извика тя. Някой се бореше с вълните насред бързото течение. Юли скочи в реката и Магдалена разочаровано се зачуди защо и Александър не отива да помогне. В този момент най-сетне видя, че този, когото вълните заливат и премятат, е Виктор, но Юли кой знае защо не му подава ръка, а се опитва да му натисне главата под водата. Тя се развика и се обърна към Александър, но той се усмихна особено, хвана с фините си пръсти ръцете й така, че не можеше да мръдне, и я повали на земята. Беше като вцепенена. Още малко и ръцете му щяха да стиснат с мъртва хватка врата й. Магдалена отново се опита да вика, но с ужас разбра, че от устата й излиза само хриптене. Никой нямаше да я чуе…

 

— Маги, детенце! Събуди се, миличкото ми. Маги…

Магдалена отвори очи, все още зашеметена от съня. Колко е хубаво, че си е вкъщи, в леглото, а не там, в оня кошмар! Тогава се сети, че всъщност Виктор е арестуван, а тя за малко не се отдаде оня ден на Юли, докато подозираше Александър, който пък вчера накара голишарчето в душата й да трепка, готово да хвръкне… Добре се е оплела, няма що!

— Няма нищо, милото ми — галеше я майка й по косата. — Чух те, че викаш… Всичко е наред, детенце, това е било само сън.

— Не, мамо, нищо не е наред. Не искам повече да сънувам! Всяка нощ е това. И става все по-зле! Плаша се от тия сънища!

— Недей! Нали знаеш, че насън мозъкът ти преработва получената през деня информация. Без логика. Получават се абсолютно необясними връзки…

— Точно затова! Страхувам се, че нещо съм забелязала, но не знам какво е било. И в сънищата ми се появяват неща, които нито ги мисля, нито ги искам! И не знам откъде се взимат!

— Искаш ли да поговорим с доктор Златинов? Би могъл да ти препоръча някакво леко приспивателно. Не искам да ти давам от моето, защото може да е силно за тебе.

— Маменце! Не знаех, че не можеш да спиш… Внимавай с тия приспивателни!

— Няма нищо, не се безпокой. Докнор Златинов ми даде едно, към което не се привиква.

— Мамо, всичко ще се оправи! Аз знам, че Мари ще се събуди! Говоря й и съм сигурна, че ме чува. И че в един момент ще реши да се върне! Повярвай ми!

— Да, рожбенце, и аз вярвам в това. И аз непрекъснато й говоря. Може би затова не мога да спя. Като затворя очи, и продължавам да говоря с нея… Искаш ли да поспиш още, или ще ставаш?

— Ставам! М-м-м, колко хубаво мирише на кафе! — Магдалена скочи и прегърна майка си. — Много те обичам, мамо! И не се притеснявай толкова много, маменце, моля те! Двете с Мари имаме нужда от тебе!

— Добре, детенце! Хайде тогава ела в хола да ми правиш компания, докато тръгна за болницата да сменя татко ти.

Майка й още веднъж я помилва по разрошената коса и излезе от стаята. Магдалена бързичко скочи в дънките, приключи скоростно сутрешния тоалет, като плисна две шепи вода на очите си, и отиде в хола, където вече я чакаше любимата й чашка, пълна догоре със силно кафе. Първата сутрешна цигара малко я примири със света. Майка й отдавна бе престанала да мърмори за вредата от тютюна. Преди две-три години, когато двете със сестра й бяха току-що пропушили, Мария дружеше с едно момче от горните класове. Та той един ден се обадил на майка й с предложение за среща. Казал й, че иска да си говорят нещо важно, касаещо дъщеря й. Срещнали се в едно кафене и момчето заявило, че майката трябва да дава пример на дъщерите си и да се откаже от вредния навик. Той самият отказал цигарите, за да въздейства на сестрите. Тя умирала от желание да си запали една с кафето, но стоически удържала до края на възпитателната среща, засрамена от сериозността на младежа. Тогава Магдалена си умираше от смях, като наблюдаваше как майка й като ученичка си крие от тях цигарите и се прави, че не пуши… Сега със свито сърце я гледаше как се опитва да си придаде бодър вид и си даде дума, че в деня, в който Мария оздравее, ще захвърли веднъж завинаги пушенето. И ще накара и майка си да се откаже. Изглеждаше много изморена, дори състарена. А беше толкова жизнена и по младежки възторжена, преди да се случи всичко това…

На вратата се звънна. Магдалена скочи, изтича да отвори и изпита чувството, че се е върнала в съня си. На прага стоеше Юли.

— Здравей, извинявай, че толкова рано те безпокоя, но ти нося тази книга…

— Юли! Знаеш ли, че точно този момент сънувах тази сутрин! — тя беше така впечатлена от съвпадението, че реагира преди дори да помисли.

— Мене ли? И как ме сънува? — той също бе изненадан.

— Не бързай да се радваш. Беше по-скоро кошмар. Там бяха още двама мои приятели и всичко свърши много зле. Просто съм много объркана, Юли… Подозирам всички за всичко!

— Мога ли с нещо да ти помогна? Ако искаш, можем да излезем някъде… Може пак да се разходим в парка… Ще се освободя към три, три и половина.

— Не знам още, извинявай. Ще ходя в болницата и не искам отсега да се уговаряме. Обади се по-късно да се разберем, става ли? Или аз да ти звънна?

— Добре. Само да запиша номера ти — и той й подаде книгата, за да си освободи ръцете. — Заповядай, това е за тебе. Нали говорихме оня ден и за източните философии и ти обещах да ти дам нещо да почетеш.

— А, да! Благодаря ти, че не си забравил! Готов ли си да пишеш номера ми? — и тя го издиктува. — Дай ми и твоя.

— Маги, покани Юли да влезе, не го дръж така на вратата! — обади се майка й, току-що излязла в коридора.

— Благодаря ви, госпожо Владова, отбих се само за малко, бързам за работа. Довиждане, Магдалена, ще чакам да се обадиш! — и Юли изтича надолу по стълбите. Тя го изпрати с поглед. Наистина беше хубав! Споменът за целувките му още я караше да изтръпва както онзи ден в парка. Какъв беше този нелеп сън?! Нали вече са хванали престъпника!

Тя влезе, седна в любимото си кресло и отвори книгата. Прочете оттук-оттам по нещичко, реши, че е интересна и си струва да я прегледа. Щеше поне малко да я разсее от мрачните мисли. Телефонът звънна и тя чу гласа на капитан Стоев. Искаше да я види в удобен за нея час, но възможно най-скоро.

 

 

Той обичаше много работата си, беше уважаван от колегите, които търсеха и ценяха мнението му, но днес просто не му вървеше. На няколко пъти срещна недоумяващите им погледи, когато на зададен въпрос отговаряше неточно, дори с някакви безсмислици. Мислите му отлитаха другаде и не можеше да се съсредоточи. Тя можеше в скоро време да бъде негова! Видя го в очите й, чу го в гласа й. Беше сигурен, че й е приятно с него. Усмихваше му се и го гледаше с тези нейни невероятни очи… А в тях четеше откровена покана. Но все още се боеше да се отпусне. Ситуацията я караше да бъде предпазлива, но той ще успее да я предразположи. Ще намери начин да я заведе на вилата си… Тогава тя ще отприщи това, което засега потискаше у себе си. Още съвсем малко и ще я държи в ръцете си. Ще я люлее в прегръдката си… Важното бе, че най-главното решение е намерено. Той е на верния път.

Изпитваше невероятно удоволствие, когато гледаше как действията се развиват по неговия сценарий. Беше хитър ход от негова страна да остави шапката на онзи малоумник.

Тогава беше тръгнал да я търси и изпита огромно разочарование, когато я видя в неговата компания. На всичкото отгоре оня видимо не беше напълно на себе си. Проследи ги до входа на блока, където с негодувание видя как явно подпийналият ухажор започна да става твърде нахален. Как смееше така да се отнася някой с неговата богиня?! Тя веднага отстрани от себе си натрапника, но това го направи още по-настоятелен. Налетя да я целува, а тя решително го отблъсна. Не влизаше в плановете му да се намесва, но и не можеше да стои безучастен. Сякаш всичко вътре в него се сви в една яростна топка, която със страшна сила се изтърколи в дясната му ръка, търсейки изход. Пристъпи и с един удар просна малоумника на пода. Оня не го видя, строполи се, без да разбере откъде му е дошло…

Никога няма да забрави онази подвеждаща благодарност в очите й. Качи се с нея в асансьора, за да я изпрати до дома й… И тогава там, в тясното пространство на кабинката, избухна онзи тъмен огън в кръвта му… Осъзна се едва когато тя се отпусна безжизнена в ръцете му. Стори му се, че не диша. Трябваше бързо да реши как да постъпи. Не му трябваше много време. Долу лежеше един насилник, трябваше да има и жертва. Изнесе отпуснатото й тяло от асансьора и го положи на пода. Онзи вече го нямаше. Сигурно се бе свестил и си бе тръгнал. Още по-добре, защото моментално видя шапката му. Нека докаже, че не я е нападал! Обичаше криминални романи и знаеше доста за уликите и разследването на престъпления. Всяко добро произведение от този жанр приличаше на математическа задача. Дадено. Търси се. Трябва да се докаже. Както предполагаше, ченгетата влязоха в подготвения от него капан. Нека търсят собственика на шапката!

За себе си беше сигурен. Внимаваше никъде да не оставя следи. А сега вече бе унищожил и основната улика. Рискът бе голям, но играта си струваше.

За съжаление тя бе успяла да го одраска по шията. Видя следата от ноктите й едва като се прибра вкъщи. Добре поне, че бе на място, което не се виждаше. А пък забеляза, че и оня малоумник ходи с лепенка. Дали и той не бе одраскан от нея? Щеше да е още един подарък от съдбата, която напоследък бе благосклонна и щедра към него. Трябва да използва шанса си. Останаха още две задачи за разрешаване. Двама стояха на пътя му. Онази малка измамница, която ще е добре никога да не се събужда. И един съперник, който не може да няма слабо място. Другият вече е отстранен…

 

 

Младичкият лейтенант я чакаше на входа на управлението. Поздрави я със сърдечна усмивка и я поведе към кабинета на капитана. Магдалена тръгна след него, като с любопитство се оглеждаше. Досега не беше попадала на такова място. Мислеше, че ще види задържани престъпници с белезници, някаква по-особена атмосфера, но беше разочарована. Доколкото успя да забележи, отвътре полицейското управление приличаше на обикновено държавно учреждение. Лейтенантът почука на един от кабинетите на третия етаж и я въведе. Капитан Стоев веднага стана да я посрещне. Поздрави я и се обърна към високото момиче, което седеше на стола пред бюрото му.

— Благодаря ви, че се обадихте, госпожице. Сега, както се разбрахме, последвайте лейтенант Гаврилов, който ще ви каже какво трябва да направите. Ако се наложи, ще ви извикаме за разпознаване. Още веднъж ви благодаря за съдействието.

Лейтенантът и момичето излязоха. Капитанът имаше изморен вид въпреки все още ранния час.

— Как си, Магдалена? Спа ли по-спокойно, след като снощи задържахме Виктор? Знаеш, нали? Всички медии го съобщиха — усмихна й се той.

— Изключено! Какво ти спокойствие! Дори сънувах, че моят съсед Юли дави Виктор, а Александър ме напада… Може ли да запаля?

— Разбира се — и Николай кавалерски й подаде огънче, като също извади поредната цигара. — Точно за това те извиках. Все още не сме сто процента сигурни, че задържаният е този, когото търсим. Ти си схватливо момиче и разбираш, че не е толкова просто да се докаже вината на един толкова умен престъпник. Нямаме никакви преки доказателства. Позволявам си да ти кажа всичко това, за да си наясно със ситуацията. Но първо нека те попитам. Познаваш ли момичето, което току-що излезе?

— Не, не съм я виждала. Защо? — учуди се Магдалена.

— Тъй като твърди, че случайно е срещнала Виктор, просто питам дали не е била във вашата компания и оттам да го познава… Тя се обади тази сутрин — продължи Николай. — Чула снощи по новините съобщението за задържането на Виктор. Не исках да се раздухва случаят от журналистите, но ето че имаше полза! Те се разровили, свързали предишните убийства с последното от оня ден, като споменали и нападението над сестра ти. Момичето чуло това и се уплашило. Същата вечер, когато е пострадала сестра ти, то било нападнато от непознат, който отначало й направил добро впечатление. Срещнала го на спирката, където той я попитал дали отдавна чака трамвая. Казала му, че го изтървала за малко, и двамата се впуснали да обсъждат неуредиците на градския транспорт. Изглеждал прилично, говорел културно, дори не забелязала, че не е съвсем на себе си. Още не било твърде късно, имало хора по улиците и тя приела да повървят заедно до следващата спирка. Той й казал, че работи в телевизия. Добавил, че е фотогенична и някъде я е виждал, и тя, както си призна, решила, че това познанство може да е перспективно. Дори му дала телефона си. Всъщност именно заради това беше притеснена. По пътя той станал агресивен, тя вече забелязала, че май не е съвсем адекватен, и вече се чудела как да се отърве, когато той я дръпнал в един тъмен ъгъл и започнал да й налита. Тя твърди, че докато се отбранявала, доста добре го е изподрала…

— Така ли?! Значи следите по лицето му не са от сестра ми?

— Ще трябва да се установи от експертизата. Мария със сигурност е одраскала някого, защото открихме под ноктите й чужди епидермални клетки. Днес ще разберем, всеки момент очаквам резултатите. Но за да бъда съвсем честен, бях убеден, че белезите на Виктор са от нейните нокти. Пък и това беше най-големият ми коз! До този момент той отричаше всякакво насилие над сестра ти, твърдеше, че я изпратил, сбогували се, а пък къде си изгубил шапката, не помнел… Като му споменах, че разполагаме с такова доказателство, моментално се пречупи и направи самопризнания.

— Ама това не е ли достатъчно?! — Магдалена имаше съвсем смътна представа за работата на полицията и беше изненадана. — Нали си признава, значи е той!

— Не, Магдалена. За съжаление всяко самопризнание трябва да бъде подкрепено и с годни доказателства. Иначе и начинаещият адвокат ще го обори.

— И сега, какво? Ще го пуснете ли?

— Не веднага, но ако нямаме нещо по-сериозно срещу него, ще се наложи да го освободим. Все още не му е повдигнато обвинение от прокурора.

Николай никак не обичаше да коментира тази страна от разследването, но в случая се налагаше да признае пред това момиче, че не са си свършили така добре работата, както му се искаше. Все пак основната му цел бе да й разясни възможния риск, на който би могла да се изложи.

— Ама как така?! Признал си е, че е нападнал сестра ми, какво повече?! Ами ако е той? Ако се скрие, като го пуснете?

— За съжаление законът е такъв. Няма улики срещу него, че е извършил и другите престъпления, няма опасност да се укрие, с чисто съдебно минало е — това е положението! Но това са наши проблеми. Извиках те за нещо друго. Възможно е наистина Виктор да не е убиецът, когото търсим. При това положение имам основания да смятам, че той е някъде сред твоите познати. Искам да разбереш сериозната опасност, която те застрашава, ако продължиш неразумно да разпитваш и провокираш хората около себе си!

— Ама аз…

— Изслушай ме, моля те. Разбирам те добре — искаш да отмъстиш за сестра си. Но всяко подценяване на ситуацията може да се окаже фатално за тебе! Аз не мога да отделя човек, който да върви подире ти и да те пази. Разбираш ли?

— Да, разбирам… И кой може да е… убиецът?

— Все още не знаем. Но това, което със сигурност сме установили, е, че той владее много специфичен източен похват, с който парализира жертвата си…

— Него ли ми приложи, когато ме нападна в болницата? — прекъсна го отново Магдалена.

— Да. Жертвите затова не са се съпротивлявали. Сама по себе си тази хватка не е смъртоносна, ако не се приложи в крайния й вариант. Но жертвата е като парализирана.

— Да, не беше приятно изживяване, меко казано… Източни бойни изкуства, значи… — Магдалена усети хладна топка в стомаха си. — Те са в тясна връзка с източните философии, нали? Върху календарчето имаше снимки на такива книги! И Юли ми даде една тази сутрин… Извинете, ама като знаете всичко това, не можете ли да установите кой владее тази техника или както там се нарича?

— Не съвсем. Можем да открием кой би могъл да я владее, но без да сме сигурни, че му е известна. Пък и от това не следва, че той е нападателят.

— И… имате ли някого предвид? — Магдалена цялата бе слух.

— Моят помощник, лейтенант Гаврилов, проучи познатите ви и ето какво откри. Юлий Костов, за когото всички негови колеги дават изключително благоприятни отзиви, сериозно се е занимавал с източни бойни изкуства. Бил е много амбициозен и добър по думите на треньора му. Александър Милев пък е бил в Япония на специализация, където според източника ни също се е интересувал от този род занимания. Дори се е явявал на състезание, което спечелил с второ място. Било е за аматьори като него, но все пак успехът му е показателен. Също е с най-добри рекомендации от познатите си.

— И… какво излиза? Че един от двамата може да е убиец? Ако не е Виктор? — Магдалена имаше чувството, че се е върнала в своя кошмар от сънищата.

Телефонът иззвъня и тя подскочи. Нервите й бяха опънати като струни. Едно е да сънува и да се събуди в безопасност, съвсем друго е да разбере, че може би в съня си е била по-близо до разрешаването на загадката. Може би наистина подсъзнанието й е забелязало нещо. Ако можеше да знае какво…

— Добре, колега. Благодаря за съдействието.

Николай свърши разговора и се замисли. Магдалена с тревога наблюдаваше лицето му, станало изведнъж хладно и някак ожесточено.

— Лоши новини ли? — осмели се да попита.

— Ще видим. Може да не са чак толкова лоши. Поне за някого. Твоят приятел Виктор може и да не е виновен. Мария е одраскала някой друг. Трябва да е имало и трети човек. Още в началото мислех, че нещо не се връзва…

— Нито Юли, нито Александър имат драскотини по лицата си! Ами защо тогава си е признал, щом не го е одраскала Мария?

— Защо ли? Навярно и той не би могъл да ти отговори на този въпрос. Май в главата му всичко, станало онази нощ, се е объркало. Алкохол, трева… И спомените му са се наложили един върху друг.

— И сега какво?

— Сега си отиваш право вкъщи и забравяш всякаква самодейност! Ясно ли ти е? — Николай съзнаваше, че е груб, но наистина искаше да я стресне, за да я накара да се пази. — Може да е някой от тия двамата, Александър или Юли, а може да е и някой, за когото изобщо не си чувала. Някой, който те наблюдава, но ти не го знаеш. Което е най-лошият вариант…

Магдалена престана да го слуша. Темата беше изчерпана. Той още нещо й говореше за риска, но тя знаеше, че нищо няма да я спре. Щом ченгетата не можеха да се доберат до убиеца с техните предписания за това какво може и какво не може, тя ще постъпва тъй, както й казва сърцето. Беше си дала дума да стигне до този, който бе посегнал на сестра й. И щеше да я удържи с цената на всичко. Капитанът нека си разследва Виктор, а тя ще се насочи към Юли и Александър. Господи, но тя ги познава толкова отдавна и винаги ги е харесвала! Нима може да се усъмни в Юли? Юли, с неговите горещи устни, очите му, които я прогаряха, прегръдката му, от която й се подкосяваха краката… Колко беше нежен с нея, и как я омагьосваше с думите си… Невъзможно! Тогава значи е Александър? Александър, който я караше да се чувства сигурна и защитена така, както само у дома се е чувствала… Александър, който владееше всяка ситуация и със спокоен, но безпрекословен глас караше всички да изпълняват волята му. Който четеше мислите и желанията й… Също невъзможно! Капитанът спомена, че може да е и някой напълно неизвестен. Някой трети. Ако за него това е най-лошият вариант, за нея е най-добрият…

 

Тя отдавна бе напуснала управлението и бавно крачеше по шумната улица, без да забелязва нито хората, нито колите. Изведнъж наблизо изскърцаха спирачки и в следващия момент видя Александър, който бързо слезе от мощна черна тойота и се насочи към нея толкова радостен от внезапната среща, че дори забрави да я поздрави.

— Магдалена! Точно си мислех за тебе! Качвай се по-бързо, че тук не мога да спирам! — и той отвори предната врата и леко я побутна към седалката.

— Защо винаги ме буташ нанякъде?! — възмути се тя, но му се подчини. През главата й за частици от секундата минаха предупрежденията на капитана, нейното решение да се добере до истината и мисълта, че евентуалният убиец не би я отвлякъл и нападнал в момент, когато полицията разполага със заподозрян. Стига, разбира се, да не е напълно превъртял…

— Извинявай, ако съм бил груб — усмихна се той, докато подкарваше колата. — Обещавам да се поправя! Тържествено ти давам дума, че повече няма да те бутам!

— И няма да се отнасяш с мен като с малко дете?

— Така ли съм се държал? А как трябваше да постъпя, като те гледах колко неразумно показваше на всички, че знаеш нещо?

— Не мислиш ли, че си е моя лична работа с кого и как ще разговарям? А ти нямаш право да ме дърпаш!

— Обещавам! — засмя се Александър. — Няма нито да те дърпам, нито да те контролирам. Знам, че си свободолюбива!

— Успокои ме донякъде! Още нещо да ми обещаеш? Например, че няма да ме нападаш и да ме душиш? — тя сама не разбра как й се изплъзнаха тези думи от устата. Идеше й да си прехапе езика. Май Александър беше прав и тя понякога говореше преди да помисли.

— Още ли не ми вярваш? — той замълча за малко, а пръстите му стиснаха здраво волана. После продължи с променен глас. — Чуй ме, Магдалена! Бих искал да те пазя от всички и всичко! Ако можех, бих те носил на ръце…

— Аз и сама мога да се пазя… — Магдалена се смути, чувстваше се неловко от онова, което той каза, а и не знаеше как да приеме това признание. Загледа се в ръцете му. Бяха големи, силни, но с фини пръсти. Като на пианист. — Сериозно ти говоря! И не искам никой да ме носи! Мога и сама да си ходя.

— И аз говоря сериозно. Ето, спирам, за да ме видиш по-добре. — Александър отби колата от движението и се обърна към нея. Хвана по своя си начин двете й ръце и я погледна в очите. — Магдалена, мило мое момиче, наистина вярвам, че нещата скоро ще се изяснят. И това недоверие, което изпитваш към мен, ще се разсее. Може би трябва да ме опознаеш по-добре, за да ми повярваш…

— Нали сам каза, че постъпвам неразумно! Какво по-неразумно от това, да се кача в колата ти? Да те опознавам? Знаеш ли, сигурно ще те заболи от това, което ще кажа… Но обстоятелствата ме карат да се съмнявам в най-близките си приятели. Не знам всъщност защо ти го казвам…

— Аз знам. Разумът ти се съмнява, но не и сърцето.

— Моля ти се! Спести ми тези приказки! Спести ми признания, поучения и опека! — избухна тя, всъщност искаше да каже нещо съвсем друго. Искаше всичко вече да е приключило и да слуша гласа му, без да преценява всяка негова дума. Искаше наистина да има някой до нея… Само ако можеше това да бъде той…

— Не, нищо няма да ти спестя! Знам какво изпитваш. И знам, че съм отговорен за тебе.

— Отговорен? Пред кого? Никой не те е молил! — тя все повече се ужасяваше от себе си. Какво правеше?! Говореше точно обратното на това, което искаше да каже. Очите му сякаш гледаха вътре в нея и Магдалена имаше чувството, че вижда и чува мислите й.

— Пред себе си съм отговорен. Мило момиче, разбирам цялата ти болка. Довери ми се! Виждам колко си изнервена и това, което искам, е поне малко да те накарам да се успокоиш и разсееш. — Александър с леко движение отметна кичур коса от челото й. Пръстите му нежно я погалиха. Тя пожела този миг да е вечен и се изплаши от себе си.

— Можеш ли да ме закараш до болницата?

— Както кажеш.

Той запали колата и потегли. Магдалена искаше час по-скоро да остане сама и да осъзнае това, което почувства. Не трябваше да прибързва с реакциите си. Всеки погрешен ход би бил фатален. Ако е виновен, тя ще трябва много хитро да изгради стратегията си и да не се поддава на чувства. Ако е невинен, може да го загуби завинаги с това си държане… Какво да прави?! Ако можеше да пита Мария!

— При сестра си ли отиваш? Сигурно безкрайно ти липсва. Предполагам ти е известно, че трябва да й говориш много, нали? Това е най-добрият начин да я върнеш към живота.

Той караше и гледаше напред, но в профила му се четеше напрежение.

— Слушай, Алекс! Как така винаги знаеш какво точно да кажеш! Не се ли изморяваш от това? Не искаш ли поне от време на време да не си толкова правилен! Да изтърсиш някоя глупост! — съзнаваше, че е рязка, но трябваше да скрие чувствата си.

— Искам. Искам да не посрещаш всяка моя дума на нож и да не мисля всеки път какво още да ти кажа, за да ми повярваш. Искам да намеря път към тебе. Искам да те заведа някъде, където поне за малко да забравиш тревогата си. Искам нещо, което не би могло да стане. Например да отидем на вилата ми. В планината е, но там има всички удобства. Ще запаля огън в камината, ще ти приготвя вечеря… Ще говорим само глупости. Без да мислим кой какъв подтекст влага в думите си… — той взе доста рязко един завой и гумите изсвириха.

Магдалена гледаше напред без да продумва. Александър също не каза нито дума повече. Спря колата близо до входа на болницата, бързо слезе и заобиколи да й отвори вратата. Тя му благодари и се сбогува без да му подаде ръка. Изтича по стълбите и в последния момент пряко волята си се обърна. Той стоеше и гледаше след нея. Махна й с ръка и се усмихна. Магдалена влезе в болницата.

 

Мария лежеше все така спокойна в дълбокия си сън. Според доктор Златинов общото й състояние бе добро, нямаше вече никаква опасност за проявяване на скрити увреждания по органите, всичките й системи функционираха задоволително. Можеха само да чакат да се събуди.

Тя държеше ръката на Мария и разговаряше с нея. Не усети как отлетяха два часа. Разказваше й за Александър и Юли, за посещението си при капитана и за последните събития около Виктор. Задаваше й въпроси и сама си отговаряше от нейно име. Така я завари майка й, прегърна я и се разтревожи, че има толкова уморен вид.

Магдалена напусна болницата с твърдото решение да се види с Юли както му бе обещала. Той се зарадва на обаждането й, каза, че скоро ще се освободи, и си определиха среща в тихо заведение в центъра. Тя тръгна с бавна крачка по улиците. От пъстротата на витрините, от шума на колите и дочутите реплики на минувачите, от многото хора по тротоарите и от предновогодишната суматоха почувства, че й се завива свят. Сети се, че дори не бе закусила, а наближаваше вече три часът. Имаше още време и влезе в „Уго“ да хапне една салата. Докато чакаше поръчката, извади цигара, но не можа да открие запалката си. Огледа се от кого да поиска огън и изтръпна.

— Алекс! Какво правиш тук? Това вече не може да е съвпадение! — каза тя на приближаващия се Александър. — Да не ме преследваш?

— Здравей, Магдалена! Видях те като влезе. Имам клиенти наблизо и досега се разправях с тях. Може ли да седна при тебе?

— Моля! — той й подаде огън и тя най-сетне запали цигарата си. — Наистина е странно. Виждам те все в моменти, когато се чувствам на кръстопът и не мога да събера мислите си.

— Ако искаш, сподели с мен. Ще се опитам да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне…

— Виждаш ми се уморена. Цял ден не си яла, нали?

— Не, не съм. Но причината не е в това. Не знам какво да мисля, Алекс… — Магдалена почувства, че повече не може да сдържа всичко в себе си. — Когато ме качи в колата, току-що бях излязла от полицията. Капитан Стоев ме извика да ме предупреди. Може Виктор да не е този, когото търсят…

— Така и предполагах.

— Защо?

— Не ми изглеждаше на престъпник това момче.

— Ако знаеше колко объркани стават сега нещата, щеше да пожелаеш да е той…

— Разбирам… Отново се съмняваш в мене.

— Не само аз и не само в тебе…

— Разбирам — стисна устни той.

Сервитьорът донесе салатата на Магдалена и се обърна въпросително към Александър, който отказа да направи поръчка.

— Нищо ли няма да вземеш? — попита го тя.

— Не, наистина бързам. Нямам никакво време. Влязох само за малко, като те видях… Все пак радвам се да чуя, че капитанът те е предупредил да внимаваш. Направил го е, нали? Него поне ще послушаш, надявам се.

— Алекс! Не мога повече! Ще откача! Трябва да се съмнявам в хора, които уважавам! Да се пазя от хора, за които поне досега мислех, че добре познавам! — Магдалена вече знаеше какво ще направи. Решението се бе зародило в нея още докато говореше на сестра си, но бе крехко и несигурно. — Алекс, искам да ти разкажа всичко. Мисля, че и Мария така иска.

— Чудесно! Радвам се, че най-сетне се реши!

— Да, вече е време да поговорим. Кажи, моля те, кога ще ти е удобно.

— Ето какво ще направим. Довечера ще дойда и ще те взема от дома ти. Не възразявай! — вдигна ръка той, като видя реакцията й. — Държа да успокоя родителите ти, за да са спокойни, че си в сигурни ръце. И ще идем някъде. Знам един хубав нов ресторант близо до вас. Ще ми кажеш всичко, което те притеснява и заедно ще помислим. Съгласна ли си?

Тя кимна. Той се извини, че няма повече никакво време, повика сервитьора да уреди сметката и си тръгна.

Магдалена замислено ядеше салатата си, без да усеща вкуса й. Знаеше, че прави опасен завой. Знаеше, че връщане назад няма. Скоро щеше да настъпи решителният момент. Рискът бе огромен, но тя бе готова. Събрала бе вече сили да направи предизвикателната крачка към всеки един от двамата. Ще им разкаже какво знае. Ще ги провокира да се издадат. Иначе няма да разбере истината. Ще трябва да бъде много внимателна и да наблюдава реакциите им…

 

Юли я чакаше на уговореното място. Видя я още като влезе и стана да я посрещне. В заведението нямаше много хора, той бе седнал в едно странично сепаре, предразполагащо към интимност, а и музиката бе тиха и приятна. Магдалена бързо прегледа менюто и се спря на ирландско кафе, Юли избра същото и докато чакаха поръчката, двамата се умълчаха. Тя бе решила да играе вабанк, но първият въпрос приличаше на скок в студена вода.

— Юли, как ти се стори рефератът на Мария? — това си беше чист блъф. Дали щеше да се хване?

— Моля? — учудването му беше наистина непресторено.

— Сестра ми спомена, че ще ти даде да го прочетеш, или че ти го е дала… Не си спомням точно.

Магдалена не очакваше признание. Знаеше, че убиецът никога няма да си признае, че е чел работата на Мария. Дали ще успее да отличи действителното отрицание от престореното?

— Съжалявам, нищо не ми е дала. Защо питаш?

— Мисля, че убиецът си е забравил вътре календарче, на което е отбелязвал дните на нападенията си.

— Да не е онова, за което ме питаше в парка?

— Същото. И същата вечер ми го откраднаха.

— Защо ме гледаш така, Магдалена? Да не мислиш, че аз съм нахълтал в болницата и съм ти откраднал календарчето?

— То не беше мое, а на убиеца.

— И… откъде ти хрумна тази идея?

— От датите, които бяха оградени.

— Защо от тях? Разгледах го много внимателно тогава, но нищо особено не забелязах. Бяха оградени празниците… не разбирам какво те е смутило толкова.

— Юли, само помисли — никой не си отбелязва с кръгчета официалните празници! Затова пък по една странна случайност на тези дати са извършени убийствата.

— Убийствата? Но, чакай, по новините не казаха кога са били извършени…

— Капитан Стоев ми каза.

Тя не отместваше поглед от него, но реакциите му не издаваха да се чувства виновен. Или се владееше перфектно, или беше невинен. Стомахът й от известно време отново се бе свил на хладна топка. Дали несъзнателно бе забелязала нещо, или просто бе много притеснена?

— Нищо не разбирам, Магдалена. За какво е този разговор? Какви са тези въпроси? — той хвана ръката й. — Нали има задържан по случая!

— И какво от това? Аз искам да знам кой е чел реферата на Мария! Нямам ли това право?

— Съжалявам. Наистина не знам. — Той внезапно поднесе ръката й към устните си и целуна пръстите й. — Днес си толкова особена. Случило ли се е нещо?

— Не, Юли, прости ми. Не съм на себе си… — беше й толкова приятно да усеща устните му, но това я разсейваше и тя издърпа ръката си.

— Магдалена, цялата си само нерви. Бих искал да те успокоя, да разсея съмненията ти. Остави нещата на полицията, това й е работата. Виж колко бързо откриха този, който е бил със сестра ти в онази нощ. Чух, че направил самопризнания…

— Точно така! — извика Магдалена. — Решил си, че е виновен! В съня ми точно това се случваше!

— Вярваш ли на сънища?

— Доскоро не вярвах. Но напоследък сънувам толкова странни неща! Трябва да има някакво обяснение за това!

— Каза, че си ме сънувала. Как?

— Само не се обиждай, моля те. Започна много хубаво. Ти ми звънна на вратата и ме изведе. Озовахме се някъде край една река и после почна един кошмар… Виктор се давеше, а ти го натискаше. Дойде и Александър, мой познат от „Арките“. Той пък нападна мен…

— Защо да се обиждам? Напротив! Дори мисля, че това не е кошмар, а един сън с послание! Ти знаеш, че те харесвам, логично е да предположиш, че не искам друг да привлича вниманието ти. А Виктор и Александър са твои приятели, значи допускаш, че аз те ревнувам от тях. Ерго, аз си разчиствам сметките с тях в съня ти. Шегувам се, разбира се. И как свърши?

— Както ти казах. Мама ме събуди и не видях какво стана после.

— Жалко! Ако беше продължила да сънуваш, сигурно щеше да видиш как се разправям и с другия ми конкурент и те спасявам!

Магдалена горчиво се засмя. Не й беше хрумвало да тълкува така съня си. Може би имаше нещо вярно… Юли отново посегна към ръката й, погледна я право в очите и задържа погледа й с някаква хипнотизираща сила, която се излъчваше от него.

— Магдалена, не може да не си разбрала колко те харесвам. Магдалена… Любов моя, не мога да не мисля за теб… Не може да не го усещаш… Нашата разходка в парка… Помниш ли „Песен на песните“: „…ако намерите моя възлюбен, кажете му, че съм ранена от любов“! Помниш ли?

— Помня — прошепна Магдалена, гласът му я омагьосваше.

— Мила моя, ранен съм от любов… Твоите очи, твоят глас… Каквото и да правя, те виждам, сънувам те с отворени очи…

— Юли, моля те, недей…

— Любов моя единствена, не казвай не… — той потърси с устни нейните, целувката му бе лека, повече приличаше на милувка. — Мирисът на кожата ти ме опиянява. Бих могъл да те изпия като вино… — прошепна той на ухото й. — Била ли си пияна от желание? Усещаш ли моето?

— Юли, не съм готова… не знам…почакай…

— Ще чакам, само не казвай не… Животът е толкова кратък, любов моя… времето изтича, а ние го пилеем!…

— Юли, моля те, не бързай…

— Добре, мила моя, ще направя всичко така, както пожелаеш. Но без теб няма да съм жив!…

— Не говори така, моля те! Плашиш ме…

— Не се плаши, мила моя. Не и от мене. Бих извадил и бих ти подарил сърцето си, ако можех. Дали разбираш колко те обичам?

— Да, Юли. Вярвам ти…

— Любов моя, кажи… Поне малко харесваш ли ме?

— Харесвам те много, но… Юли, това още не значи… Исках да кажа… Не знам, Юли, всичко е толкова объркано…

— Всичко е толкова просто, мила моя. Аз съм твой. Когато решиш, че си готова, ще се постарая да те направя най-щастливата…

— Бих искала да е така, но после, малко по-нататък… Извинявай, но наистина не се чувствам добре… Би ли ми извикал такси? Искам да се върна в болницата…

— Защо ти е такси? Аз ще те закарам… Какво ти е? Лошо ли ти е? — загрижено я погледна той. — Толкова си бледа!

— Не, ще ми мине. Обещах на майка ми да мина да я взема.

Нищо подобно не бе обещавала, но почувства, че трябва да се върне там. Непременно трябва да види Мария и да се посъветва с нея. Чувстваше, че ще си изгуби разсъдъка, ако не сподели с някого огромния смут в душата си. Имаше усещането, че само сестра й по някакъв начин може да й помогне.

Юли плати и я поведе към колата. Когато седнаха в сребристия джип, той посегна да запали мотора, но се спря. Обърна се към нея и се усмихна.

— Магдалена, надявам се, не мислиш, че съм някой разнежен мухльо? Не ми е в характера да говоря така… Но това не значи, че не го мисля. Пак бих ти казал същото! И още много повече… И много повече мога да направя за тебе…

— Не знам, Юли… Не се обиждай, разбери ме, наистина ми трябва време…

— Бих искал да ти кажа още много неща… Бих искал да бъда с теб и ти обещавам, че ще забравим времето. Помниш ли? Говорехме за мига… Бих могъл да ти подаря такъв миг. Бих искал да ми позволиш това…

Юли я привлече и я целуна. Магдалена усети отново, че потъва. Затвори очи и престана да мисли. Времето спря.

По пътя тя мълчеше. Юли караше също без да говори.

Май й ставаше навик да пътува с мъж, който й признава чувствата си, а тя не знае как да отговори. Вътре в нея бушуваше пожар. Нямаше опит в контактите си със зрели мъже, досега всичките й увлечения бяха с връстници или малко по-големи младежи, но до един близки й по манталитет и възгледи. А тези… Какво им ставаше на тези мъже? Двамата, които трябваше да подозира, бяха готови да й поднесат света на тепсия! Един след друг! Да не се бяха наговорили случайно?! Трябва да се вземе в ръце и да върне здравия си разум. Безумие е да се влюбва в двама едновременно. Още по-голямо безумие е това, че единият може да е убиец. Умът й не побираше как един от тях може да се окаже изверг. Онзи изверг, когото тя пред леглото на сестра си се закле да унищожи… Дано да е някой трети… Трябва да е някой трети!

 

Розичката, която някой бе донесъл, вече не бе така свежа, скоро щеше да клюмне. Магдалена не обичаше срязаните цветя, не понасяше вида им, когато започват да увяхват. Навяваха й мисли за преходност и смърт. Тя изля в мивката водата от пригодената за ваза бутилка, но реши да не оставя увяхващото цвете. Нямаше предразсъдъци, нито суеверия, обаче сега нещо я подтикна да постъпи така. Не искаше в стаята на Мария да има нещо, което да навява усещане за тлен. Излезе в коридора и се запъти към кофите за боклук в тоалетните. Насреща й се зададе миловидната сестричка, обслужваща отделението.

— Хубаво цветенце! Защо го изхвърляш? Мария не можа да го види, ама повярвай ми, на следващия букет вече ще може да се радва!

— Дано! — усмихна й се Магдалена. — А от кого всъщност е това цвете?

— Знам ли? — повдигна рамене сестричката. — Райна санитарката го донесе отнякъде. Случайно я видях, бях тогава в бокса при сестра ти.

— Моля те, сети се! Тя каза ли нещо?

— Каза! Запомних я, защото мърмореше, че сме изпочупили вазите и ето сега тя нямало къде да сложи розата, която онзи хубав млад мъж предал за горкото момиче, тя така й викаше на Мария…

— Мъж? Хубав? Млад? — Магдалена не можа да сдържи реакцията си, моментално усети в стомаха познатата хладна топка. — Къде да я намеря? Санитарката, искам да кажа…

— Питай долу в приемното, тя там работи. Дано да е на смяна. Защо? Твой познат ли е?

— И аз това искам да разбера. Благодаря ти!

Магдалена хукна надолу по стълбите. Нямаше търпение да чака асансьора. Докато прескачаше стъпалата, се опитваше да си даде сметка защо така я развълнува това съобщение. Всеки би могъл да дойде и да донесе цвете. Какво толкова?! Но хладината под лъжичката я караше да се съмнява, че е било обикновено посещение. Дали се дължеше на изострената й чувствителност или на нещо друго, но тя моментално си представи как убиецът идва да провери състоянието на жертвата си. Райна санитарката беше на смяна и веднага с охота се впусна да й разказва за онзи мъж. Беше й направил впечатление. Описваше го като висок, добре облечен почтен млад господин, който се държал изключително мило и културно с нея, казал си името, питал за горкото момиче и много се вълнувал. Споменатото име нищо не й говореше. Магдалена успя да си състави някаква представа за мъжа. Би могъл да е и Александър, ако не беше балтонът, с който бил облечен. Юли имаше подобен балтон…

Краката на Магдалена се подкосиха.

Юли?! Не! Не можеше да е Юли!

Цялата й същност крещеше против тази мисъл. Онзи е изверг. Маниак. Сериен убиец-психопат. Онзи е чудовище, което тя се зарече да унищожи още в първия ден, когато стоеше край леглото на полуживата си сестра. Ръцете й се свиваха в юмруци всеки път, когато се сещаше за това нищожество. Искаше й се да има мъжка сила, за да го размаже. Знаеше, разбира се, че няма да има тази физическа възможност, но в представите си го подлагаше на бавна и мъчителна смърт. Той нямаше лице. Той не беше човешко същество, не заслужаваше пощада!

Но Юли?… Как би могла сега да го види в образа на Юли?! Само преди два дни беше с него в парка, погледна го с други очи и видя в него един интересен мъж. Юли бе нежен и мил с нея. Бе съзряла нещо толкова дълбоко, такава болка в очите му, когато говореше за „Песен на песните“… А признанието му? Юли я бе държал току-що в прегръдката си и тя имаше желание да забрави всичко, да усеща само свежия му дъх, ласките на ръцете му, горещите устни, които милваха кожата й, преди да се слеят с нейните. Дори Майкъл не я вълнуваше така силно, както желанието на Юли. Усещаше го като порой, който ще я залее и ще я понесе нанякъде, където няма мисъл, няма логика, някъде, където всичко е едно огромно ненаситно желание. То се изливаше от всяка негова дума, от очите му, от силните му ръце… Не и Юли, Господи!…

Познаваше го от малка. Дори в ранните си тийнейджърски години двете с Мария бяха малко влюбени в него. По-голям с осем години от тях, той винаги изглеждаше като прекрасния недостижим принц, току-що излязъл от някаква приказка. По онова време той изобщо не ги забелязваше, въпреки че винаги бе внимателен и любезен. После те двете тръгнаха с младежки компании, а той неусетно се превърна в млад, но сериозен и перспективен учен физик. А сега… Сега тя чу от него любовно признание, което я смути както никое досега. Не й беше за първи път да изслушва любовни приказки, момчетата я харесваха и кой по-директно, кой по-завоалирано й признаваше чувствата си. Но думите на Юли я разтърсиха. Бе покорена от силата на чувството му, само с последните остатъци от здравия си разум успя да се овладее. И ето че сега бе хвърлена в адски съмнения…

Магдалена бавно се върна горе при Мария. Майка й учудено я погледна. Заинтересува се къде е ходила и тя й каза, че е слизала до кафенето. Беше решила да не споделя това, което я извади от релсите. Докато нищо не е сигурно, ще й спести излишните тревоги. Ще скрие от нея притесненията си. Достатъчни са й грижите за Мария.

Няма да бърза да се обажда и на капитана за последното си разкритие. Всичко вътре в нея крещеше против това. Юли живее на горния етаж. Много е ясно, че е разбрал още същата вечер какво е сполетяло съседката му. Какво по-нормално от това, да отиде на другата сутрин да се заинтересува от състоянието й? Защо не им се е обадил ли? Но те седяха под фикуса с капитана, разговаряха, разбира се, че не би искал да ги безпокои. А и не всеки знае какво трябва да каже на близките. „Много съжалявам“ или „Моите съболезнования“ е толкова раняващо и ненужно в такава ситуация! Или пък безпомощното „Мога ли да ви помогна?“ в ситуация, когато само Бог може да помогне…

Майка й искаше да поговори с лекарите и излезе от бокса. Магдалена седна до леглото на Мария, благодарна за това, че остават насаме.

— Сестричке, колко ми липсваш! — тя взе ръката й в своята, като се молеше и с надежда очакваше мига, в който пръстите на Мария ще помръднат. — Не знам какво да мисля, нито какво да правя. Объркана съм… Не исках да вярвам, че може да е някой от двамата, но ето сега май трябва… Това цвете… Санитарката описа мъжа, който питал за тебе. Прилича на Юли. Не знам защо, но веднага реших, че убиецът се е връщал да те дебне. Какво друго да помисля?! Нали два пъти направи опит да те нападне… Не може да е Юли, нали?! Кажи ми, Мари! Разказах ти за разходката с него. А сега бяхме в едно кафене в центъра. Той ми каза… Мари, не ми се сърди, знам, че е отвратително да се държа така… Но нищо не мога да направя със себе си, Мари! Каза ми думи, които като че ли ме хипнотизираха… Имах чувството, че ще умра в прегръдката му… Исках времето да спре, докато той ме целува. Забравих, че трябва да го подозирам, забравих всичко. Моля те, Мари, събуди се! Моля те, сестричке! Имам нужда от подкрепата ти. Искам да чуя гласа ти, да ми кажеш, че си ми простила за онова скарване. Пак ти казвам… Не можеш да си представиш колко съжалявам! Нарекох те мое копие, но никога не съм го мислила! Виновна съм пред тебе, Мари… и ще изкупя вината си. Ще видиш. Не искам да е някой от двамата — нито Юли, нито Алекс… Ти знаеш кой е, нали? Дай някакъв знак… кажи ми… Как да го разбера? Ще трябва да се доближа до тях. Само така ще разкрия истината… Но ми е много трудно, Мари. Харесвам ги… Дори не знам кой от тях харесвам повече…

Майка й се върна, като с нея дойде и баща й. Той щеше да остане през нощта — продължаваха да се редуват край леглото на Мария. Магдалена прегърна майка си и се постара да я убеди колко добре изглежда вече сестра й и как вярва, че скоро ще се върне при тях. Трябваше да съобщи на родителите си поредното решение, което капитанът навярно би оценил като безумно рисковано и да подготви почвата.

— Татенце, нали помниш Алекс?

— Дето вчера се обади, че си с него в „Арките“ и после те доведе ли?

— Същият. Тази вечер излизам с него.

— Маги, не мисля, че е разумно!

— Къде ще ходите? — намеси се разтревожена и майка й.

— Моля ви, не се безпокойте! Няма да ходя далече, няма да закъснявам, няма да има никаква причина да се вълнувате! Пък и нали в полицията вече има задържан!…

С още малко усилия и непреклонност от нейна страна тя успя да ги придума и те доста неохотно, но приеха решението й да излезе с Алекс. Разбираше тревогата им, но нямаше намерение да се отказва от предизвикателството, което бе приела.

 

 

През последните дни Ценко се бе отдал на слухтене и наблюдения. Той искаше да узнае повече за това, на което стана свидетел. Какво беше учудването му, когато на следващия ден след онази зловеща нощ видя същото момиче живо и здраво да се прибира в къщи. Той се позавъртя няколко пъти из околните магазини и заведения, подслуша разговори, подпита познатите продавачи и разбра, че нападнатата млада жена все още се намира в болница и не се знае дали ще оживее. Другата, която приличаше на нея като две капки вода, се оказа нейна сестра близначка. Ценко я следваше отдалече и много искаше да види усмивка на измореното й лице. Тя му харесваше. Беше му жал за нея. Знаеше колко се измъчва за сестра си, тъй като и той имаше братче, за което мислеше всяка вечер.

Веднъж я видя да се прибира с онзи мъж. Ценко отдавна правеше опити да научи повече за него. Няколко пъти успя да повърви подире му, забеляза, че следи близначката, и се уплаши. Изпитваше угризения, че е единственият, който знае истината, а го е страх да я разкаже. Когато една вечер видя момичето заедно с онзи, разбра, че тя е в голяма опасност. Виждаше, че мъжът търси начин да се сближи с нея, а тя от своя страна май също го харесваше. Упрекваше се, че заради неговото малодушие може да пострада още някой. Колеба се доста, но най-накрая реши, че трябва да я предупреди. Пък тя ако иска да го слуша.

Докато я чакаше да се прибере, реши да се опита да припечели малко пари. Сложи в джоба си дрънкулките от намерената кутия и тръгна да си търси късмета. Предпочиташе възрастните дами, те бяха по-добросърдечни и поне не го ругаеха. Ценко се повъртя по улицата, надникна в барчето отсреща, нареди се на опашката в магазина, без да има намерение да купува, и си хареса една стара жена. Тя купи няколко дребни неща, между които и шоколад. Може би има внуче, реши Ценко. Измъкна се навън и я причака. Когато тя излезе, се приближи и с мила усмивка я попита не желае ли госпожата едно хубаво уникално бижу. Тя се спря и го погледна. Той държеше в шепата си няколко обеци. В очите на жената Ценко видя искрица, каквато бе виждал някога и у своята баба, когато още не беше толкова болна.

— Откъде имаш тези неща, момченце? Да не си ги откраднал? — гласът й прозвуча строго, като на учителка.

— Намерих ги, госпожо! Аз не крада! — отвърна той с достойнство.

— Къде живееш? Майка ти знае ли какво правиш? — тя продължаваше да го разпитва и Ценко вече почна да съжалява, че се бе насочил към нея.

— Аз нямам майка.

Тъкмо бе решил да избяга, когато тя го хвана за ръкава на якето.

— Чакай малко, момченце! Дай пак да видя какво имаш.

Той разтвори шепата си и тя разгледа обеците една по една.

— Хубави са! А ти как се казваш?

— Ценко.

— Добре, Ценко, ще ти дам този шоколад, но ти ще ми кажеш къде живееш!

— На съседната улица. Извинете, много бързам! — и той се опита да се откопчи от нея, но тя здраво го държеше и явно бе решила да не го пуска, докато не разчепка въпроса, който я интересуваше.

— На колко си години, Ценко? С кого живееш?

Това вече надхвърляше всякаква граница. Възмутеният Ценко се откъсна от хватката на старата дама и хукна. Мислеше, че е избрал добра, наивна и милосърдна жена, а то се оказа любопитно бабе, по-лошо и от ченге! Знаеше си, че тези дрънкулки ще му навлекат неприятности! Кой изхвърля сребърна кутия с единични обеци, тук трябваше да има нещо нередно… Той ги натика в джоба и реши повече да не подлага късмета си на изпитание. Може следващия път да отнесе и някой пердах, нищо не се знае. Зае позиция, като се скри в един ъгъл между сградите, и зачака близначката. Поне това да успее да свърши днес както трябва!

 

Магдалена влезе в барчето да си купи цигари. Хвърли както по-рано поглед по масите и с облекчение видя, че няма познати физиономии. Не желаеше никой да я разпитва за сестра й, да я спира или да й говори. Искаше час по-скоро да остане насаме с мислите си. Когато отвън към нея се приближи дребничко момче с настоятелна молба в очите, тя със свито сърце си помисли, че ще иска милостиня и трябва да му обърне внимание. Знаеше от баща си, че просяците са организирани и парите не остават за тях, но всеки път й се струваше, че точно този, който я спира, е изпаднал наистина в безизходица и тя няма право да го подмине. Погледна го с измъчен поглед и то й се усмихна.

— Извинете, може ли да ви кажа нещо?

— Искаш да ти помогна ли? Ей сега… — и тя бръкна в чантата да си извади портмонето.

— Аз нищо не искам! Само ме изслушайте, трябва да ви кажа нещо много важно!

— Така ли? — Магдалена беше изморена, но това момче май наистина не просеше и тя се почувства длъжна да го изслуша, изглеждаше доста разтревожено.

— Какво има?

— Извинете, аз случайно видях нещо много лошо. Мисля, че видях кой нападна сестра ви. Един мъж. И сега скоро го видях с вас. Една вечер се прибрахте с него.

— Чакай малко! Как изглеждаше?

— Висок. С тъмна коса. С балтон. Онзи мъж, който нападна сестра ви, е същият. Само исках да знаете, да се пазите от него! И да знаете, че ви следи! И да не казвате, че аз съм ви казал! — всичко това Ценко изговори задъхано на скороговорка и хукна да бяга. Магдалена извика няколко пъти след него да се спре, но той много бързо изчезна между блоковете.

Това просто не можеше да е истина! Малкият се е припознал. Какво може да е видял в тъмното? Тя си припомни, че оная вечер се бе прибрала с Юли. След разходката в гората… А снощи пък Александър я изпрати… След като научиха, че са задържали Виктор. Юли ходеше с балтон, а Алекс с яке. Къде избяга това хлапе?! Толкова неясно се изрази! Искаше още толкова неща да го пита! Тя се прибра вкъщи с подкосени крака. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Каза на майка си, че има главоболие и се затвори в стаята си. Не биваше да й създава допълнителни грижи. Сама ще разреши тези въпроси и ще намери отговора. В главата й пулсираха няколко образа. Юли. Балтонът. Розичката. Момчето. Балтонът на Юли… И през цялото време се мъчеше да превърти лентата и да си спомни онзи момент, когато при срещата си с Юли почувства онази вече добре позната хладна топка в стомаха. Когато след половин час се обади Александър да я предупреди, че идва, тя още не можеше да събере мислите си.

Той звънна на вратата и тя изтича да му отвори. Носеше два букета. Единият беше за майка й, а на нея подаде три рози. Пак рози, помисли си Магдалена. Няма ли начин нещата да не се въртят в такъв омагьосан кръг? Запозна майка си с Александър, той определено й направи добро впечатление. Отдъхна си, че поне тя няма да се безпокои за нея, като знае с кого е.

В колата Магдалена пое дълбоко дъх и още преди той да запали мотора, каза това, което си бе намислила, докато го чакаше.

— Алекс, промених решението си. Предлагам да не ходим в този ресторант.

— Както кажеш. Запазил съм маса, но щом не желаеш… Къде да отидем тогава? В някой друг? Кажи кой ти харесва.

— Не. В никой. Ако все още ме каниш на вилата си, приемам.

— Сигурна ли си? А майка ти?

— Ще й се обадя по-късно. Тя те хареса, знам го.

— Добре! Чудесно! Аз пък харесвам решението ти. Докато не си го променила, ще минем през „Билла“ да вземем нещо за хапване и потегляме.

— Но няма да оставам цялата нощ! Вашите мъжки сметки са ми толкова ясни! Щом идва с мен, значи си го иска. Предупреждавам те, не си прави никакви илюзии!

— Моля те, Магдалена, обиждаш ме. Защо ли вече не се учудвам?

— На кое?

— На дръпнатото ти държане. Всеки път измисляш нещо, с което целиш да ме ухапеш. Но аз съм твърде много хапан от живота и твоите зъбки просто нищо не могат да ми направят. Само ме гъделичкат.

— Почвам да се съмнявам дали това е правилният избор.

— Аз знам. Правилен е! — усмихна се той.

— О, да! Как можах да забравя, че ти винаги всичко знаеш! Ако продължаваш да си толкова саркастичен, нищо няма да ти разказвам. Не разбираш ли, че имам нужда да споделя с някого! — избухна тя.

— Извинявай. Извинявай, Магдалена, не исках да те засегна.

По пътя към „Билла“ старателно отбягваха всякакви пиперливи теми и говореха за незначителни неща. Магдалена се чудеше кое е това дяволче вътре в нея, което все я караше да дразни Александър. В магазина той напазарува много и различни деликатеси, въпреки че тя на няколко пъти му спомена, че не е гладна. Натовариха всички покупки в колата и поеха към Витоша. По пътя заваля сняг. В светлините на фаровете снежната пелена изглеждаше плътна като завеса. Чистачките се задъхваха в усилието си да разгребват полепналите по стъклото снежни парцали. Александър караше бавно и съсредоточено. Бе пуснал радиото и в топлината на купето под звуците на тихата музика Магдалена се почувства странно, някак едновременно напрегната и защитена. Пристигнаха горе в истинска снежна вихрушка. Къщата не бе голяма, но вътре бе подредена с вкус и имаше всичко необходимо, за да може човек да се усети и откъснат от суетата на града, и заобиколен от лукса на цивилизацията. Александър включи отоплението, в хола имаше и камина. Докато той я разпалваше, Магдалена се зае да подрежда продуктите. Не бе успяла да извади и половината, когато той дойде при нея и хвана ръцете й. Разтри нежно пръстите й, духна леко по тях и ги целуна.

— Студено ли ти е? Ей сега ще се затопли. Остави всичко, аз ще се погрижа. И не бързай да си сваляш якето. — Той я хвана за раменете и леко я избута от кухненския бокс. — Седни ето тук и се завий с това одеяло.

— Алекс! Аз не съм дете, не е нужно да ме наставляваш — възпротиви се тя, но се подчини. Наистина й беше студено. Седна на дивана, свали си ботушите, а той я наметна с одеялото и го подпъхна от всички страни.

— Стените са изстинали, но газовите печки сега ще обърнат въздуха. След малко няма да може да се диша от жега.

— Много е хубаво тук. Често ли идваш?

— Не. Имам много работа, понякога само събота или неделя успявам да се откъсна. Тук всеки път така се зареждам с енергия, че все си обещавам да го правя по-често… За съжаление рядко ми се случва.

— Има ли други вили наблизо? От този сняг нищо не видях.

— Има, но и те през зимата, общо взето, не са много посещавани. Дано утре да е хубаво времето, такава гледка се открива… Искаш ли да ти пусна телевизора, или предпочиташ музика?

— Утре ли?! Казах ти, че няма да оставам!

— Магдалена! В тази виелица е самоубийство да тръгнем обратно! Мисля, че и ти разбираш това, нали?

— Ох, разбирам… Но пак ти казвам, не си прави…

— Като кажа нещо, го изпълнявам!

— Ще видим!

— Не каза какво да ти пусна, телевизора или музика?

— Музика. По твой избор. И моля те, подай ми чантата, искам да се обадя на майка ми.

— Мисля, че никак няма да й е приятно да разбере къде си се озовала… и че е невъзможно да се прибереш.

— Ох, да… и като я знам как ще реагира…

— Искаш ли и аз да говоря с нея? Тържествено ще й обещая да бъда джентълмен!

— Не, благодаря, подиграваш ли ми се? Ще се справя и сама.

Магдалена със свито сърце изтърпя упреците на майка си, обеща да бъде разумна и с въздишка на облекчение прие съгласието й да остане там.

— Ако не й се обаждам на всеки половин час, щяла да звъни в полицията…

— Цялата нощ ли?

— Мисля, че ще се поуспокои, като й се обадя два-три пъти. Много й се насъбра… Какво е това? Какво си пуснал?

— Харесва ли ти?

— Да, какво е?

— Моцарт. Квартети. Най-великият композитор. Обичаш ли класика?

— Понякога слушам, но рядко. Трябва да имам съответното настроение.

— Сега имаш ли?

— Може би… Това е много… как да кажа… настройващо към вглъбяване и в същото време разпускащо.

— Искаш ли нещо друго?

— Не, не, това е добре — каза тя и отметна одеялото, тъй като вече се бе позатоплило.

— Не бързай, още не е толкова топло! — той отново я зави. — Стените смучат. Ти си почивай сега, пък аз ще приготвя бързо нещо за хапване.

Магдалена се отпусна на дивана и притвори очи. Александър я погледна, усмихна се и понечи нещо да й каже, но се отказа. Пресегна се и остави на горния рафт на библиотеката това, което извади от джоба си, след което тръгна към бокса. Две обеци във форма на конусовидни спирали матово проблеснаха в полумрака. Александър бе запалил само дискретното стенно осветление и пламъците от камината хвърляха танцуващи отблясъци из стаята. Магдалена, затворила очи, усети как напрежението от този тъй дълъг ден започва полека да я отпуска. Музиката успокояваше обтегнатите й нерви и галеше сетивата й, карайки я да се чувства сигурна. Всичко ще бъде наред, изведнъж си помисли тя и се хвана, че с такава увереност тази мисъл я спохожда за първи път откакто ги сполетя бедата. Ако можеше наистина да остави всичките си тревоги долу, в града…

— Заспа ли? — тихо я попита Александър, приближил се без тя да го усети.

— Не. За миг се почувствах както преди… Когато Мария беше здрава…

— Всичко ще бъде наред! Тревогите ти са останали долу, в града, а тук съм аз… — каза той и леко я помилва по косата.

Тя за пореден път се учуди от съвпадението на неговите думи с нейните мисли. — Искам да ти дам спокойствие, да забравиш всичко, което те тормози. Не изглеждаш добре напоследък и се безпокоя за тебе. Добре ли ти е тук?

— Да. Алекс, мога ли да разгледам къщата? Обичам да надничам навсякъде.

— Разбира се. Само че се обуй и се наметни, горе все още не е топло.

Магдалена последва Александър и хвърли бърз поглед във всяка от стаите на двуетажната вила. Беше й станало втора природа да бъде нащрек, но не забеляза нищо тревожно. Върнаха се долу и той се зае да подрежда масата за вечеря. Запали няколко свещи, извади от един шкаф ароматни индийски пръчици, запали и тях.

— Какво ще пиеш? Взех хубаво червено вино, мерло. Разбрах, че го харесваш.

— Добре. — Тя пое чашата и я вдигна към светлината, вътре в течността заблестяха искри. — За здравето на Мария.

— За нейно здраве.

Магдалена отпи и се загледа в ръцете на Александър. Бяха големи, с фини пръсти. Още отпреди бяха привлекли погледа й, харесваха й и очертанията на устата му — с твърди и непреклонни устни, които ставаха добри и меки в момента, когато се засмееше. Обичаше да си съставя мнение за хората, като наблюдава отделните им черти. Юли също имаше изящни пръсти…

— Свирил ли си?

— Някога, вече не. Като малък майка ми ме тормозеше, но беше за кратко. От тия напъни ми остана любовта към класиката. Защо не ядеш?

— Не съм гладна. Алекс… мисля, че знам кой е убиецът.

— Какво?! — той си изтърва ножа. — Ти никога ли не чуваш какво ти се говори? Казах ти да не се занимаваш с това! И… какво разкри? Кой е?

— Юли. Един мой съсед.

— Аха! Аз пък очаквах да кажеш моето име. Или мен вече не ме подозираш?

— Стига си се шегувал! Говоря сериозно.

— Аз също съм сериозен, Магдалена. Знам, че капитан Стоев разглежда и мен като вероятен извършител.

— Откъде знаеш?

— Вече ме вика да ме разпитва къде съм бил тези дни. А с твоя съсед ти… доколко беше близка?

— Само че капитанът не знае това, което аз научих днес. Не ме прекъсвай, моля те! — вдигна тя ръка да спре поредния упрек за нейните детективски занимания, без да отговаря на въпроса му. — Спести ми упреците си, че съм неразумна. Ако седя и чакам, няма да ми е по-леко. Виновна съм пред сестра си и трябва да открия кой й причини това. Иначе няма да мога да живея по-нататък. И няма с кой друг да го споделя.

— Магдалена, мило момиче, как можеш да се упрекваш? Каква вина можеш да имаш ти?

— Имам… Аз я изоставих, като преди това я обидих. Тя затова се е представяла за мене. Имам много да ти разказвам и трябва да почна отначало. Точно затова исках да дойдем на някое спокойно място.

— А… този твой съсед? Каза, че нещо си научила?

— И дотам ще стигна, само ме остави да говоря…

Магдалена започна разказа си от онзи хубав слънчев ден в далечното немско градче, когато двете с Мария се скараха. Разказа му всичко — за жената от катедралата, за сънищата си, за циганката, за маскирания от болницата, за срещите си с Юли, за розичката в болницата и за момчето, което твърдеше, че е видяло нападението. Само едно не спомена. Горещите целувки на Юли си бяха нейна съкровена тайна. Дори не самите целувки, а реакцията й, нейното желание да потъне в прегръдката му…

— Сега всичко, което стана, отново минава пред очите ми като на филмова лента. Виждам как Юли почти си разля кафето, когато му казах, че се притеснявам за Мария. Беше първият ден, след като пристигнах. Срещнах го в барчето пред блока. Той едва тогава разбра, че тя се е представяла за мене! Мислел, че аз съм Мария. Беше много смутен. Каква съм била глупачка! Направо съм била сляпа! Оставих се да ме убеди, че се е сконфузил, дето не ни различава!

— Аз също ви обърках…

— Различно е. Как да ти обясня… Алекс, малко ми е неловко, но… той ми се призна в любов…

— Какво?! Е, сега вече и аз ще стана убиец! Не ми хвърляй такива погледи, разбираш какво искам да кажа.

— Не съвсем и го намирам за твърде безвкусен хумор, но…

— Благодаря ти! Никой досега не ми е казвал, че съм безвкусен! И… ти какво му каза? Когато ти се призна…

— Чакай малко! И без това ми е трудно да говоря за това… Не съм му давала никакви поводи. Той сам започна. Говореше много… е, добре де, говореше много страстно. Сега пък аз ще те помоля да не ми хвърляш тези погледи! Имаше много болка в очите му… И някаква сила… Не знам как да го определя.

— Затова пък аз знам. И знам как аз ще си поговоря с него. Ти разбираш ли на какво си се била изложила?!

— Чакай, не започвай пак. Не съм свършила. Когато в парка му показах календарчето, той ме прегърна и ръката му мина тук отзад, зад врата ми…

— Идиотка! Боже мой, какво наивно дете си още! Как можах да си помисля, че поне нещо ти е влязло в главата, след като толкова те молих да внимаваш! Да ходи в парка! Безмозъчна идиотка!

— Ако не си мериш приказките, ще излея това вино отгоре ти! Грубиян! Откакто съм се върнала, никой друг не си е позволявал такъв тон и такова държание към мене! Що за обноски! В гората ли си расъл?

Магдалена със свито сърце си спомни думите, които й шепнеше Юли. Защо ставаше така? Защо един убиец можеше да бъде толкова омагьосващо ласкав, а мъжът до нея, който я привличаше не по-слабо и караше сърчицето й да пърха, още малко и с мъжката си арогантност щеше да изтърси горкото голишарче от гнездото… Сигурно и ласките му са мечешки…

— Иде ми да те напердаша, а ти ми говориш за добър тон! Ти изобщо схващаш ли в какво си се забъркала? Разбираш ли, че си била на косъм?

— Не съм толкова глупава, колкото искаш да ме изкараш!

— И какво стана в парка? Как така не ти е приложил хватката си, за да ти вземе още там календарчето? Нали каза, че така е постъпил после в болницата! Само че в гората едва ли щеше да ти се размине толкова леко…

— Някакъв мъж с куче се появи от страничната алея. Аз дори по едно време мислех, че може той да е убиецът и да ме е следил. Тогава изобщо още нищо не предполагах! Знаеш ли, Алекс, мисля, че има нещо, някаква сила, която ме пази… И Мария също… Цяло чудо е, че е оцеляла, и докторите го казват!

— Имала си късмет наистина! А дали имаш ангел-хранител… Кой знае… Всичко е възможно. Но не мога да си простя, че подцених упоритостта ти! Трябваше аз да те пазя! Не някакъв си там хвъркат! Ако знаех какви ги вършиш, щях да те отвлека и насила да те заключа тук! — Александър отдавна бе изоставил тихия си и спокоен маниер на говорене. Откакто го познаваше, не бе го виждала така разпален.

— Как ли пък не! Ще ме заключваш! Ти изобщо разбираш ли, че аз знам неща, които полицията дори не предполага! Именно защото не се спрях да стоя със скръстени ръце!

— Май наистина някаква сила те е пазила, иначе не мога да си обясня как още си жива… Какво ти стана? Защо така побледня?

— Сетих се още нещо. Когато днес говорих с Юли, по едно време усетих стомаха си свит на хладна топка. Няколко пъти вече ми се случва да става така, когато съм забелязала нещо… Едва сега разбрах кое е онова, което е казал Юли и което съм доловила, без да го осъзная докрай…

— Е! Говори, защо млъкна?

— Чакай да запаля цигара. Цяла вечер не съм пушила. И ти ли искаш? — Тя с учудване проследи ръката му, която посегна към цигарите й. — Нали не пушиш?

— Покрай теб ще се сдобия с пълен комплект пороци! Шегувам се, шегувам се! Няма повече!

— Добре де, от мен да мине, и този път ще ти простя. Алекс, чуй: той нямаше откъде да знае, че в болницата маскираният е взел от мен календарчето!

— Не те разбирам. Давай подред.

— Питах го за реферата на Мария. Отначало се чудех на съвпадението… Разбираш ли, тя е разглеждала в работата си формирането на психически отклонения, водещи до такива анормални прояви като сексуална извратеност и склонност към насилие. А после сама е попаднала на такъв тип! Доста мислих и стигнах до извода, че това не е било съвпадение. Той го е чел и е реагирал, като я е нападнал! Мисля, че се е познал в този тип и се е ядосал. Доказателство за това беше неговото календарче. Отделен въпрос е как стигнах до извода, че то не е на сестра ми, сега не искам да се отклонявам. Затова го е забравил вътре в папката й! Трябваше да разбера кой е имал възможност да прочете работата й. Затова разпитвах… Апропо, и ти си останал насаме с Мария, когато Елена е отскочила до тоалетната… Шегувам се, не се разпалвай!

— Не преставам да се учудвам на чувството ти за хумор!

— Съжалявам, Алекс, трябваше да разгледам всички възможности! Никой не каза, че е виждал тази папка в ръцете й, но тя все пак е дала на убиеца реферата си по някое време, нали?! От мама научих, че на Бъдни вечер Мария се върнала за малко, влязла веднага в стаята си да вземе нещо, после й викнала, че отива до барчето да даде на Юли книгата, която му бяхме донесли. Мама била в кухнята и не е видяла какво е взела Мария. Ами ако точно тогава му е дала и папката? Когато показах, че отдавам по-голямо внимание на този реферат и на това календарче, отколкото би трябвало, той реши да ми го отнеме. Дотук ясно ли е?

— Ти всичко това вече го обясни по-рано. Не разбирам какво е нямало откъде да знае…

— Той каза горе-долу така: „Защо мислиш, че аз съм те нападнал в болницата и съм ти взел календарчето.“ Юли нямаше откъде да знае, че маскираният изобщо е взел нещо от мен в болницата! Разбираш ли? Всяка вечер следях новините по телевизията, никой и дума не е споменавал нито за нападението над мене, нито за това календарче. И няма как! Журналистите изобщо нямаха представа за него! От полицията не му бяха обърнали внимание! Мислели, че е на Мария. Едва оная нощ разказах на капитана съмненията си. След нападението… И само той знаеше колко е важно то! Тогава ми каза, че върху него са отбелязани датите на убийствата, но никой друг не знаеше това! Разбираш ли? Освен самия убиец, естествено!

— И какво направи този Юли като го попита за реферата?

— Разпитваше ме защо мисля, че е толкова важно… После ми се призна в любов…

— Изчервяваш се. Защо, нормално е да ти е приятно, когато си желана…

— Можех и да не ти казвам! Но мисля, че е факт, който е от значение.

— Мислиш, че нарочно е сменил темата? Може и така да е. Но няма да скрия, че на мен пък ми е изключително неприятен този факт. И ти… мога ли да знам какво му каза?

— Съжалявам, ама нали трябва да подредим фактите, Алекс. Освен това нали помниш какво каза, че е видяло момчето? Видяло ме е да се прибирам с убиеца! — Тя отново отбягна отговора на въпроса му и продължи. — Само двама души са ме изпращали тези дни и това бяхте ти и Юли. И санитарката, и момчето говореха за мъж с балтон. А ти ходиш с яке. Ти… всъщност имаш ли балтон? Защо ли те питам, и да имаш, вече няма да ми кажеш…

— Ела! — той скочи, властно я хвана за ръката и я измъкна от масата.

— Къде ме дърпаш? Всеки път си позволяваш все повече воля на ръцете… Пусни ме веднага!

— Казах ти, ела! Омръзна ми! Веднъж завинаги ще сложим край на тези подозрения! Ако не тръгнеш, ще те вдигна на ръце и пак ще те занеса горе!

— Горе? Защо горе? — Магдалена се изплаши. Сама, в тази усамотена вила… Какво му ставаше на Александър? Ами ако не е преценила правилно? Жалко, че не можа да получи по-точно описание от момчето! Вярно, че пъзелът се подреждаше без грешка, но всичко опираше до този проклет балтон… Другото бяха догадки!

— Не се плаши! Нищо няма да ти направя. Искам да надникнеш във всички гардероби, килери, скринове и шкафове. Ще ти покажа и мазето, и тавана. И гаража, и багажника на колата! Ако аз съм този убиец, къде бих скрил балтона си? Тук някъде, нали? Аз не знаех, че ще дойдеш тази вечер, значи ако имам такъв балтон, той би трябвало да е тук. Не бих го оставил в София, щом с него съм извършил нападение, нали? Хайде, тръгвай!

— Остави ме! Какво си позволяваш! — тя се отскубна от него и седна на пода пред камината, обхванала с ръце коленете си. — Никъде не тръгвам!

— Извинявай, ако съм те уплашил — той седна до нея и я прегърна през раменете. — Хайде, не се сърди, моля те! Мислех, че вече си приключила с подозренията към мене.

— И аз така мислех…

Телефонът на Магдалена зазвъня сякаш по-силно от обикновеното и тя скочи.

— Майка ми! Как забравих! — и се зае да се извинява и да моли майка си да не й се сърди, че не се е обадила, както бе обещала. Александър й направи знак, че иска също да говори, и тя му подаде слушалката, като с напрегнат поглед слушаше репликите му.

— Добър вечер, госпожо Владова! Аз съм виновен, трябваше да подсетя Магдалена, но се заприказвахме и не усетих времето… Да, не се безпокойте, ще имам грижата… Не се безпокойте, моля ви, всичко ще бъде наред… Предполагам, че ми имате доверие. Повярвайте, няма да го опровергая… Благодаря, и аз ви желая лека нощ. Още веднъж ви моля да ми вярвате и да не се безпокоите за Магдалена. Благодаря… Е? — обърна се той вече към нея. — Сега поуспокои ли се?

— Да… но как искам всичко това да е свършило!… Изморих се — след разговора с майка си тя отново седна пред камината и с някаква обреченост се загледа в пламъците.

— Имай ми доверие. Послушай ме и всичко ще бъде наред. Нещата сами ще застанат на местата си, само не се набърквай!

— Лесно е да се каже… Добре, де! Поне тази вечер ще се опитам да си дам таймаут! И ще се радвам на момента. И на всяка дреболия. Като онези глинени човечета върху камината например!

— Тези човечета, както ги нарече, са символ с особено предназначение. Тъй като огънят създава земята, тази глинена двойка върху полицата поема неговата сила. И така увеличава енергията в този сектор от стаята, който по древната традиция на фън шуй отговаря за брака и партньорството и чийто символ е земята…

— Нищо не разбрах!

— Някой път ще ти разкажа, ако ти е интересно. Това е едно старо, старо китайско изкуство да се живее в хармония с енергията на заобикалящия ни свят. Не се иска много… просто няколко добре подбрани символа на съответните места. Е, при добра планировка на жилището, разбира се.

— Ха! И ти ли се интересуваш от фън шуй?

— Защо? Кой друг още?

— Не знам… Нещо напоследък много често взех да чувам за този фън шуй…

— Защо се учудваш… На Изток го почитат, а на Запад печелят луди пари от него. И твърдят, че помагал…

— На теб помогнал ли ти е?

— Донякъде…

— А тези човечета? Намериха ли ти партньор?

— Много взе да питаш! Пък и отскоро съм ги сложил! Може би вече действат…

Телефонът на Магдалена отново иззвъня и тя чу гласа на Юли. Кръвта се смъкна от лицето й.

„Здравей, извинявай за късното обаждане… Исках само да те чуя. Вкъщи ли си?“

— Не. Защо… защо питаш?

„Всъщност, глупав въпрос от моя страна… Видях, че замина… Къде си?“

— Аз… — тя не можа да продължи и се загледа в огъня с широко отворени от уплаха очи.

„Защо мълчиш, любов моя? Безпокоя се за теб! Кажи нещо…“

— Не мога…

„Мислех, че между нас има нещо повече… Очите ти, устните ти говореха, без думи… Защо… Защо тръгна с него?“

— Ти би трябвало да знаеш…

„Не знам… Не разбирам… Знам само, че ни беше добре и на двамата… Забрави ли?“

— Не, нищо не мога да забравя!… И Мария не мога да забравя, ако разбираш за какво ти говоря!…

„Любов моя, правиш ужасна грешка…“

— Магдалена, той ли се обажда? — Александър издърпа от ръката й телефона и чу края на фразата.

— Слушай, копеле… — извика той, но отсреща Юли затвори, а Магдалена изтръпна от яростта, която чу в гласа на Александър.

— Защо разговаряш с него? — обърна се той към нея с толкова нежност и болка, че тя почувства как й се завива свят.

— Мислех, че ще мога да му кажа какво открих…

— Защо? За да го предупредиш ли?

— Ами ако бъркам? Ако е някой друг?!

— Ако е друг, просто няма да те пусна повече и на крачка от себе си, докато не го открият! Я се виж, на човек не приличаш! Толкова си бяла, като някоя статуя!

— Изморих се, Алекс… Искам вече всичко да свършва…

— Магдалена, мило момиче… Обещах ти да те пазя… — той я прегърна през раменете. — Повярвай, света ще преобърна за тебе. Искам отново да бъдеш каквато беше… Остави вече тези мисли…

— И аз това искам…

— Доведох те тук, за да те откъсна от тях, да ти дам поне малко спокойствие… Искаш ли повече да не говорим за това? Виж кое време стана! Ще хапнем ли най-сетне нещо? Всичко изстина, но мога да го позатопля.

— Не, и така става.

— Ти днес яла ли си нещо друго освен оная салата в „Уго“?

— Не знам. Май не. И току-що почувствах, че съм страшно гладна.

Те седнаха на масата и Александър се засмя, като видя с какъв апетит Магдалена са нахвърли върху всичко онова, което по-рано отричаше, че ще яде. Моцарт много отдавна бе свършил и той пусна телевизора, за да чуят късните вечерни новини. Тъкмо навреме, защото започна криминалната хроника. Когато тя приключи със съобщението, че Виктор Христов е пуснат от ареста, без да има нов задържан по делото, Александър бурно изрази недоволство. Очакваха повече. Май Магдалена наистина бе права, че е изпреварила с едни гърди полицията.

Александър отново пусна музика, този път нещо съвременно, тихо и приятно. Подсети Магдалена да се обади на майка си, после пак седнаха пред камината. За да им е по-удобно, бе постлал един дебел китеник на пода. Тя искаше да гледа играта на пламъците и да не мисли за нищо. Чувстваше се изчерпана. Облегна се на сгънатите му крака, а той зарови ръка в косата й, като леко я милваше. Желанието й да не мисли обаче беше по-слабо от стремежа да стигне до дъното на истината. Мозъкът й продължаваше да проиграва отново и отново събитията от последните дни.

— Знаеш ли, сещам се и за още една уличаваща следа. Пак във връзка с Юли. Днес сутринта ми даде една книга. За източните философии. А на календарчето имаше реклама на една книжарница, продаваща точно такива книги! Значи е бил там… Разбираш ли, той се е интересувал и от окултното, от езотерика… Когато след разходката в парка седнахме в една сладкарница, Юли продължи разговора ни за смисъла на живота, но вече от друга гледна точка. Говорихме за карма, за това, че няма нищо случайно, за това, че щастието не зависи от външния свят, а е състояние на съзнанието, или по-точно — на душата. Спомена ми после нещо и за някаква табула смарагдина, ако правилно съм запомнила, но вече исках да си тръгвам…

— Да, така се казва. Май добре се е постарал…

— Постарал? Имаш предвид, че ме е подготвял? Или обработвал?

— Може би…

— Но на мен ми беше интересно…

— Естествено! Не ти ли каза, че всичко е любов? Само че и аз, както разбра вече, имам някои познания в тази област. Искаш ли да ти разкажа една приказка, стига да не решиш, че освен балтона, и календарчето е мое! — Александър седна до нея, прегърна я и тихо започна да й говори. — Имало едно време в древен Египет един велик жрец. Хермес Трисмегист или Трикратно великият Хермес. Бил известен с това име, защото така гърците наричали египетския бог Тот, на когото в тяхната митология съответствал бог Хермес. Бог Тот бил покровител на всички магове и магьосници, каквито тогава са били и жреците. Та този жрец заповядал да се изсекат върху плоча от зелен корунд, донесена от източните владения, петнадесет постулата. И тази плоча била известна като „Табула смарагдина“. От нея води началото си херметизмът, също и алхимията, и астрологията… Един от текстовете гласял, че „каквото е горе, такова е и долу“. Което значи, че навсякъде във Вселената — и в макрокосмоса, и в микрокосмоса, на всички нива на проявление на битието действат едни и същи закони. Всичко е свързано и се подчинява на едни и същи закони, като всяка част носи в себе си характеристиките на цялото. При това положение, ако ние наблюдаваме и изследваме достъпни за нас форми, чрез интерполация и аналогия можем да пренесем откритията си и върху недостъпни за възможностите ни нива. Което например значи, че ако опознаеш себе си, ще откриеш и Бог, и обратното — ако вярваш в Бог, можеш да откриеш проявата му във всеки човек… Разбираш ли ме?

— А… в душата на един убиец? Какъв Бог може да има там?

— Във всяка душа, във всеки човек го има. Никой не е лишен от поне една малка частица, едно зрънце доброта. Може да е слабо, но го има.

— Ами ако не е поливано?

— Трябва да му се помогне. Трябва да бъде дарено с любов и то ще даде класове.

— Хубаво звучи… Но в някои сърца няма дори пукнатина, където да го пуснеш това зрънце.

— Грешиш. Всеки е един вид отражение на околните. Ако е добър, вижда край себе си доброто у всеки. И не се страхува да хвърля и полива това зрънце… И обратното. За лошия всички са като него. Като съм започнал с приказките, искаш ли в тази връзка да ти разкажа още една…

— Ти май искаш да ме осиновиш — засмя се Магдалена.

— Как ти хрумна?

— Държиш се с мен като че ли съм на пет годинки… Храниш ме, завиваш ме… Приказки за лека нощ…

— Щом не искаш, няма. Мислех, че ти е приятно, пък и искам да те разсея! Мога и други неща, и то доста добре… Но държа на обещанията си… и държа да го знаеш!

— Алекс, не исках това да кажа! Разбира се, че ми е приятно! Само дето имам чувството, че съм попаднала в някакъв нереален свят.

— Защо? Какво имаш предвид?

— За първи път ми се случва да ме свалят с притчи и приказки! Като малко дете. Юли с цитати от Библията, а ти…

— Ако още веднъж чуя това име, ще запаля колата и ще сляза в града да го намеря това ко… Извинявай, този нещастник, и да му видя сметката! Въпреки бурята! И изобщо не те свалям, малка нахалнице такава! Ако искам някоя жена, не я свалям, а направо я взимам!

— Пак ставаш груб. Не можеш ли да си малко по-романтичен, по-нежен…

— Мога. Мога да бъда колкото искаш нежен, невероятно нежен, фантастично нежен, божествено нежен! Защото „каквото горе, такова и долу“!

— Сега пък циничен ли ставаш?

— Не, просто влюбен. Не се плаши — добави той, като усети, че тя трепна, но дали не беше изтълкувал превратно реакцията й? — Мога да спра дотук. Обещах ти джентълменско поведение, забрави ли? Искам само да знаеш, че желая да те опазя. От всичко. Дори от себе си. Но преди всичко трябва да те опазя от онзи ненормалник!

— Знаеш ли, когато се заричах да унищожа този, който е нападнал сестра ми, той нямаше лице. Но сега чувствам, че ако ми дадат пистолет в ръката, не бих могла да застрелям Юли.

— За разлика от мене… — измърмори Александър. — И май те помолих нещо?

— Не разбираш… Аз също не разбирам… Трябва да го преодолея някак, а не знам как… Докоснах се до нещо, което не мога да изразя с думи. От негова страна нямаше агресия към мен… точно обратното. И аз бях някак…

— Момиченце, не ме дразни! — той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Аз съм миролюбив човек, но всичко си има граници!

— Друго исках да кажа! Но ти с твоята егоцентричност…

— Ако намекваш, че във всеки мъж се крие един потенциален ловец, независимо от методите му, права си. Признавам, че и аз не обичам да губя битки. Добре! Поне вече не ме обвиняваш, че съм все правилен! Не харесвам правилните хора.

— Ти отначало се преструваше на такъв. Разбрах го тази вечер, след като ме наруга. Но така ми харесваш повече. Не, не това, че беше груб… Исках да кажа, че с Юли… Ох! — извика тя, защото той леко й беше дръпнал косата. — Добре де, няма да му споменавам името, но с него имах желание да се представям за по-умна, по-добра, отколкото съм. Докато с теб не е така. Не е нужно да играя роля, да се мъча да ти се харесам… Но ти с твоята мъжка суетност пак ме разбра накриво!

— Благодаря ти, мно-о-о-го ме зарадва! Казваш ми в очите, че съм двуличен, суетен и невъзпитан… И егоцентричен! Заявяваш, че не заслужавам заради мен да направиш и най-малкото усилие да ми се харесаш… И като капак на всичко ме сравняваш с един убиец!

— Алекс! Не е така! Преувеличаваш! — Магдалена се обърна към него разтревожена. Знаеше, че се шегува, но разбра, че най-накрая май жестоко го е засегнала.

— Напротив. Казах ти и по-рано, че бих искал да те нося на ръце, но, изглежда, съм сбъркал.

— Не искаш ли вече? — с явна тревога го попита тя.

— Първо трябва да си купя ръкавици.

— Моля? — тя го погледна неразбиращо.

— А как се носи такъв таралеж като тебе?

Магдалена от облекчение така се разсмя, че се търкулна по гръб върху китеника. Александър легна до нея, като подпря главата си на сгънатата в лакътя ръка. Така му беше по-удобно да се радва на засмяното й лице. Тя виждаше усмихнатите му очи съвсем близо над себе си. Изведнъж спря да се смее. Протегна ръце и ги сключи на врата му. Със силно и рязко движение го наклони към себе си и впи устни в неговите. Те бяха изненадващо нежни и ненаситни. Като на мъжа от съня й…

— Не ме пускай! — прошепна между целувките. — Прегърни ме силно! Страх ме е…

— От какво? С теб съм… Вече не трябва да се страхуваш…

— Страх ме е да не е сън и да изчезнеш…

— Няма, реален съм. Толкова реален, колкото искаш… Но ти обещах да не…

— Забрави!…

За първи път от много време насам тя беше наясно със себе си. Искаше това, което беше неизбежно да се случи…