Никол Данева
Третият (11) (или Реквием за един убиец)

31 декември

В последния ден на отиващата си година Магдалена трябваше да направи още нещо. Беше си го обещала още когато полицаите разбиваха вратата, а снощи разбра, че това е единственият начин да продължи напред. Трябваше да го свърши сама, и то по-скоро. По обед щяха да изпишат Мария и за празника всички да бъдат заедно. Александър се беше отказал от посрещането с колегите в хотел „Шератон“ и щеше да се присъедини към тях.

Слязоха от вилата по-рано сутринта и тя веднага отиде в „Св. Александър Невски“. Купи свещи и нарече най-голямата на Дева Мария. С вперен в иконата поглед горещо й благодари. Вече беше убедена, че онази странна жена от немската катедрала бе нейна пратеничка. Вярваше, че горещата й молба е била чута и двете с Мария са били закриляни.

Запали по една свещ за здравето на сестра си, за родителите си, за себе си и Александър и една голяма свещ за упокой на душите на мъртвите момичета. Сърцето й се късаше за тях. Единствената им вина бе, че приличаха съвсем малко на нея. Помоли се да има по-малко мъка на този свят.

После с треперещи ръце запали свещичка за душата на Юли. Чувстваше се длъжна да го направи. Знаеше вече цялата му история. Неговата несподелена любов бе ужасяваща в своята трагичност. Дали щеше някога да се отърси от тежкото чувство, че е стояла в основата на терзанията му, причинили такова море от скръб?! А той искаше прошка от нея…

Тя познаваше оня, другия Юли…

Юли, който я изпрати след концерта и й говореше с толкова плам и нежност…

Юли, който неистово свиреше по цели дни, след като почина майка му. Как се бе грижил за нея през последните й месеци, докато тя гаснеше от болестта!

Юли, който я посипваше със сняг в парка, чийто глас я омагьосваше, а очите му я прогаряха… Не, тя не успя да се влюби в него. Или поне не много… Той просто се появи в един миг, когато имаше нужда от нечия ръка. И й подаде своята. Помнеше още колко бе топла. Тя не знаеше тогава, дори не можеше да предположи, че тази ръка е причинила толкова смърт…

Юли и неговите самотни празници…

„Без тебе няма да съм жив!“ Имал е нужда от някого до себе си…

За някои неща няма прошка, но кой има право да съди?

След толкова време, през което очите й бяха пресъхнали, тя отново се разплака. Юли също бе жертва. Капитанът бе прав. Юли бе имал всичко освен любов. Лишен от любов дори в детството си. Кой беше казал, че този свят щеше да бъде по-добър, ако имаше повече по-добри майки? Лишен от любов през младостта си… Лишен от любов и през най-хубавите си години. И обзет от ревност, за което тя също нямаше вина. Или може би съвсем малка…

Заедно със сълзите от душата на Магдалена се изля и потокът от насъбралата се през последната седмица мъка.

„Сбогом, Юли. Ти искаше това, което иска всеки човек. Любов. Не можах да ти я дам, Юли, прости ми… Може би те подведох, прости ми… Не съм го направила нарочно. Ужасно е да живея с мисълта, че си разчитал на мене!… Че заради мен стана всичко това… Господи, ако съм виновна за нещо, прости ми!… Сбогом, Юли! Ти наистина ме вълнуваше… Подари ми незабравими мигове, но нещата се развиха така… Може би при други обстоятелства… може би ако я нямаше онази тъмна сила, която те бе обсебила… Виновна съм, че не ти дадох прошката си, когато ме молеше. Сега ти я давам. Прощавам ти, Юли… И моля за твоята прошка… Моля те, прости ми… Сбогом, Юли… Прости ми, че не можах да ти дам това, което очакваше… И моля Бог да ти прости…“

Магдалена отново плачеше както тогава, в немската катедрала. Но сега нямаше онзи смут в душата. Най-накрая почувства, че е простила и й е било простено…

Тя излезе от храма и с учудване видя Александър, който бе дошъл и я чакаше, без да имат уговорена среща. Изтича надолу по стъпалата и му се усмихна. Прегърнати, те тръгнаха по улицата, а навсякъде около тях шуртяха води и капеха капчуците. След снежната Коледа идваше една топла и обещаваща радост Нова година…