Гордън Диксън
Войнико, не питай! (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не съм много сигурен в спомените си за последвалите събития. Помня само, че след като падналите тела престанаха да мърдат, сержантът се обърна и се приближи към мен, хванал иглопушката си с една ръка.

Вървеше бързо, но на мен ми се струваше, че се приближава много бавно. Бавно и неумолимо. Сякаш го гледах да крачи по огромна сцена, която ставаше все по-голяма, докато напредваше с черната си пушка в ръка. Небето над главата му беше кървавочервено. Най-сетне застана над мен.

Опитах се да се дръпна, но не успях — зад мен беше огромен ствол, а и кракът ми, сам приличащ на дърво, ме бе приковал. Само че той не насочи пушката към мен.

— Там — каза сержантът и ме погледна право в очите. Гласът му беше леден като на гробар, но погледът му гореше със странен блясък. — Ето ти една тема за статия, журналисте. Ще те оставя да живееш, за да разкажеш за това. Може би ще ти позволят да дойдеш и да гледаш, когато ме разстрелват пред очите на другарите ми, освен ако Господ не пожелае да ме прибере по време на започващото настъпление. Защото аз бях Пръстът Божи и вписах желанието Му в телата на тези хора. Никога не ще успееш да повлияеш на това. И ще се наложи да осъзнаеш колко нищожни са твоите репортажи пред образа на този, когото наричат Бог на битките.

Направи крачка назад, без да се обръща. Сякаш за него бях някакъв езически олтар, от който се отдалечава с иронично уважение.

— Сбогом, журналисте — каза той и устните му изобразиха жестока насмешка. — Не се страхувай — непременно ще те открият и ще спасят скъпоценния ти живот.

Обърна се и си тръгна. Гледах го как се отдалечава — черна фигура на фона на дълбоките сенки.

Останах сам. Само случайни капки, процедили се през гъстите листа, ми правеха компания от време на време. Сам под смрачаващото се кърваво небе. Самотен заедно с мъртвите.

Нямам представа как успях, но след известно време запълзях, влачейки безполезния си крак по мократа земя. Добрах се до неподвижната група мъртви тела. Едва открих тялото на Дейв в оскъдната светлина. Иглите бяха забити в долната част на гърдите му и на това място униформата му бе подгизнала от кръв. Миглите му потрепериха, когато пъхнах ръка под рамото му и го повдигнах така, че главата му да легне върху здравия ми крак. Лицето му беше бледо и спокойно като на спящо дете.

— Ейлин? — едва чуто прошепна той, но все пак достатъчно ясно, за да го разбера. Очите му си оставаха затворени.

Отворих уста да му отговоря, ала в първия момент не успях. Когато най-после накарах гласните си струни да заработят, казах:

— След малко ще дойде.

Този отговор като че ли го успокои. Лежеше неподвижно и едва дишаше. Лицето бе му толкова спокойно, сякаш не изпитваше никаква болка. Чувах непрекъснатия шум от падащи капки. Отначало ги помислих за дъждовни капки, които се процеждат от листата над нас. Но когато отпуснах ръката си, усетих, че дланта ми е мокра. Капеше неговата кръв — от напоената му униформа върху горската почва, чието мъхоподобно покритие беше разкъсано от гърчовете на умиращите хора и беше останала гола земя.

Опитах се да намеря някой от пакетите за първа помощ сред разхвърляните наоколо мъртви тела, като се стараех да не притеснявам Дейв, облегнат на коляното ми. Успях да открия три пакета и направих опит да спра кръвотечението с тяхна помощ, но нямах успех в това начинание. Кръвта му изтичаше от десетина различни места. Докато се мъчех да го превържа, той се размърда.

— Ейлин?

— След малко ще дойде — пак го излъгах аз.

Вече се бях предал и просто си седях, придържайки главата му. Той отново попита:

— Ейлин?

— След малко ще дойде.

Когато луната изгря достатъчно високо, за да изпрати сребристата си светлина през тесните пролуки между листата и аз можех отново да видя лицето му, той вече беше мъртъв.