Гордън Диксън
Войнико, не питай! (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Очаквах, че ще се появят по-бързо, защото бродеха около нас още откакто напуснахме хълма, изоставяйки мъртвия командор. Тези двамата вероятно бяха от същата група, която откри касидианския патрул в самото начало. Но след като са докладвали, те са продължили разузнаването.

Тяхната задача се състоеше да откриват вражески постове, след това трябваше само да извикат подкрепление, което да ги ликвидира. Сигурно носеха звукови пеленгатори — задължителна част от снаряжението им. Ако тези уреди са засекли двама души, които спорят, едва ли биха им обърнали внимание. Двама души са прекалено дребна плячка за тях, за да предизвикат интереса им.

Но ако единият от двамата започне да вика за помощ… Това е доста необичайно, ето защо са решили да проверят какво става. Един Божи воин не е толкова слаб, че да вика за помощ, независимо дали наистина има нужда. Не може да бъде и вражески войник — не и тук, където не се водят бойни действия. Тогава кой друг, освен Божи воини или въоръжени врагове, би могъл да се намира в този район?

Вече знаеха кой — някакъв журналист и неговият помощник. Побързах да им съобщя, че и двамата сме цивилни. Въпреки това иглопушките им продължаваха да бъдат насочени към нас.

— Събудете се! — извиках им аз. — Не виждате ли, че имам нужда от спешна медицинска помощ? Настоявам незабавно да ме заведете в някой ваш лазарет!

Гледаха ме с поразително невинните си очи, сияещи на гладките им голобради лица. Този, който стоеше отдясно, имаше на пагона си една-единствена нашивка на ефрейтор, вторият беше обикновен редник. И двамата не бяха навършили и двадесет години.

— Нямаме заповед да се връщаме — каза ефрейторът. Като старши говореше от името на двамата. — Мога само да ви заведа до сборния пункт за пленени, където ще се погрижат за вас. — Направи крачка назад, като не ни изпускаше от мушката, и се обърна към другаря си, преминавайки на молитвен език: — Помогни да придържате този човек, Гретен. Хвани го от другата страна. Аз ще вървя зад вас и ще нося пушките.

Редникът му подаде иглопушката си. Сега, подхванат от едната страна от Дейв, а от другата от войника, можех да се движа по-добре, макар че продължавах да бъда ядосан. Най-сетне стигнахме до една поляна. Само че това не беше истинска поляна, огряна от слънцето, а място, където едно дърво беше паднало, откривайки по този начин малко пространство между останалите гиганти. Тук се намираха около двадесет унили касидианци, обезоръжени и охранявани от четирима млади войници на Сдружението, които досущ приличаха на нашите придружители.

Дейв и младият войник внимателно ме пуснаха и ме настаниха да се облегна на едно паднало дърво. След това накараха зет ми да отиде при униформените касидианци, които се бяха скупчили около полуизгнил пън. Четирима пазачи не сваляха погледи от тях. Развиках се, че искам Дейв да остане при мен, защото не е военно лице, което личи от бялата превръзка на ръкава му и от липсата на отличителни знаци. Само че черноризците не ми обърнаха внимание.

— Кой е старши? — обърна се ефрейторът към четиримата пазачи.

— Аз — отговори единият от тях, — обаче съм с по-ниско звание от твоето.

Наистина беше обикновен редник, но определено не толкова млад и си личеше, че е опитен и изпълнителен войник.

— Този човек е журналист — каза ефрейторът и ме посочи. — Твърди, че приятелят му се намира под негова защита. Самият той има нужда от медицинска помощ. Ясно е, че никой от вас не може да го придружи до най-близкия лазарет, но ти би могъл да доложиш на командването по радиостанцията.

— Нямаме радиостанция — отвърна по-възрастният войник. — Свързочният център е на двеста метра оттук.

— Аз и Гретен ще останем тук, за да помагаме на твоите хора, докато един от тях отиде до свързочния център.

— В заповедта не е казано да правим подобно нещо — възрастният войник изглеждаше доста упорит. — Дори и в такива ситуации никой от нас няма право да напуска поста си.

— Това е извънредна ситуация!

— Нямаме разпореждания.

— Обаче…

— Казах ти, че нямаме разпореждания за такива ситуации! — развика се старшият. — Не можем нищо да направим, докато не дойде офицер или сержант!

— А той скоро ли ще дойде? — ефрейторът беше поразен от тона на по-възрастния човек. Погледна ме обезпокоен. Помислих си, че вече е започнал да съжалява защо е споменал за нуждата ми от медицинска помощ. Само че го бях подценил. Леко пребледнял, но съвършено спокоен, той отново заговори със старшия войник.

— Не знам — отвърна оня.

— В такъв случай аз ще отида до свързочния център. Ти чакай тук, Гретен.

Метна иглопушката си на рамо и се отдалечи. Никога повече не го видяхме.

В същото време яростта и адреналинът в кръвта ми, които ми помагаха да превъзмогвам болката, пронизваща плътта, нервите и костите на коляното, започнаха да намаляват. Вече не чувствах пулсиращата, ужасна болка при всеки опит да си помръдна крака, но една постоянно нарастваща, тъпа болка започна да пълзи нагоре към бедрото — или поне така ми се струваше — и от това ми се виеше свят. Чудех се дали ще издържа, когато се сетих, че това, което ми трябва, е закачено на собствения ми колан.

Там, както на коланите на всички войници, висеше пакет за първа помощ. Въпреки болката едва не се засмях, докато посягах към него. Отворих го и извадих две от осемте таблетки, които напипах. Започваше да се смрачава и дърветата, под които се намирахме, хвърляха плътна сянка, затова не можех да видя червения им цвят, но разпознах формата им — специално произведени за подобни ситуации.

Сдъвках ги и ги глътнах без вода. Стори ми се, че чувам някъде отдалеч Дейв да вика. Но бързият болкоуспокояващ ефект на таблетките вече беше започнал да действа — болката изчезна и аз се почувствах отново цял, чист и почти нов. Не ме интересуваше нищо друго освен собственото ми удобство и телесно спокойствие.

Още веднъж чух вика на Дейв. Този път схванах какво крещи, но думите му не можеха да ме разтревожат. Обясняваше, че ми давал два пъти болкоуспокояващи таблетки от неговия пакет за първа помощ и че сега съм поел свръхдоза. Настояваше някой да ми помогне. Постепенно поляната изгуби очертанията си, след това чух звук, който наподобяваше гръм, а след него зазвуча очарователна симфония — милиони дъждовни капки се сипеха по милионите листа над главата ми.

С тези звуци се потопих в сладостта на небитието.

След като се събудих, известно време не обръщах внимание на събитията около мен, защото не можех да се съвзема от свръхдозата лекарство. Коляното вече не ме болеше, ако не го движех, но беше отекло и подпухнало. Най-малкото движение предизвикваше толкова остра болка, сякаш ме удряха с чук.

Главата ми се попроясни и се почувствах по-добре. Започнах да разбирам какво става около мен. Бях мокър до кости, защото дъждът, дълго задържан от листата, все пак се бе добрал до нас. Недалеч от мен видях една прогизнала група — пленниците и техните пазачи. Сред тях забелязах и непознат човек с черна униформа. Носеше нашивки на сержант. Беше на средна възраст, лицето му изглеждаше изпито и покрито с лунички. Каза нещо на войника, когото наричаха Гретен, и го дръпна настрани, малко по-близо до мен. Явно искаше да говори с него.

В малката пролука сред короните, оставена от падналото дърво, видях небето да се изчиства след бурята. Макар и безоблачно, сега то беше осветено от кървавочервените лъчи на залязващото слънце. С моето притъпено от лекарството зрение ми се струваше, че червените лъчи се спускат до земята, оцветяват сивите униформи на пленниците и карат черните униформи на войниците от Сдружението да блестят.

Червени и черни, черни и червени, те приличаха на фигури, гледани през непрозрачно стъкло, под огромните, потискащи очертания на призрачно-мъгливите гиганти, каквито ми се струваха дърветата. Седях, треперех от студ в подгизналите си, тежки дрехи и слушах спора на редника и сержанта. Говореха тихо и пленниците не ги чуваха, но аз долавях думите им съвсем отчетливо и постепенно започнах да разбирам смисъла им.

— Ти си едно хлапе! — сержантът говореше развълнувано, леко повдигнал глава. Залязващото слънце протегна лъчите си, освети лицето му в червено и за пръв път успях да го разгледам внимателно — изтощени черти, като че ли изсечени от камък, със същия абсолютно груб фанатизъм, който бях забелязал и у сержанта в щаба на Сдружението, когато се опитвах да получа подпис върху пропуска на Дейв. — Ти си едно хлапе! — повтори той. — Прекалено си млад! Какво знаеш ти за борбата за оцеляване, която водим поколение след поколение на нашите жестоки, каменни светове? Какво знаеш за целите на тези, които са ни изпратили да се бием, за да могат сънародниците ни да живеят, докато останалите хора биха се радвали да видят мъртви както нас, така и вярата ни?

— Знам това-онова — опита се да се защити редникът, макар че в гласа му ясно личеше колко е млад. — Знам, че носим отговорност да се бием за Истинската вяра и сме допринесли за изменението на Кодекса на наемниците…

— Затвори си устата, сукалче! — злобно прошепна сержантът. — Какво значение имат другите кодекси пред Кодекса на Всемогъщия? Какво значение имат другите клетви, щом ние сме се клели в Бога на битките? Нали Старейшината на нашия Съвет, чието име е Брайт, ни каза, че днешният ден е особено важен за бъдещето на народа ни и че за победата в тази битка трябва да отдадем всичките си сили. Само тогава ще победим! Няма друг начин!

— Както вече ти казах…

— Нищо не можеш да ми кажеш! Имам по-високо звание! Аз ти казвам! Има заповед да се прегрупираме за нова атака. Ти и онези четиримата трябва незабавно да се явите в свързочния център. Няма значение, че не се числиш към тяхното подразделение. Има заповед и ти ще се подчиниш!

— В такъв случай ще се наложи да вземем пленниците с нас в …

— Трябва да изпълниш заповедта! — Сержантът обърна иглопушката си така, че дулото й сочеше към редника, и с пръст премести контролния механизъм на автоматична стрелба. Видях как Гретен за миг затвори очи, преглътна и заговори отново. Гласът му беше учудващо спокоен.

— Прекарах целия си живот в сянката на Господа и щом има истина и вяра… — започна той, при което пушката се вдигна до нивото на гърдите му. Тогава се развиках:

— Ей, ти, сержант!

Той рязко се обърна като вълчица, която е чула сухо клонче да изпуква под крака на ловец, и видях срещу лицето си насочена иглопушка, настроена на автоматична стрелба. Приближи се, но продължаваше да ме държи на мушка. Острият му като бръснач поглед се втренчи в мен над дулото.

— Така значи, най-после се съвзе? — попита той с усмивка.

Лицето му изразяваше неприкрито презрение към всеки, който се е оказал толкова слаб, че е имал нужда от таблетки, за да облекчи болката си.

— Достатъчно, за да ти кажа някои работи — гърлото ми беше пресъхнало, кракът пак започна да ме боли. Това се оказа хубаво лекарство — злобата ми се пробуди и новата болка само я засилваше.

— Чуй ме сега. Аз съм журналист. Ти си тук отдавна и знаеш, че никой не може да носи нито баретата, нито плаща, ако няма това право. За да си сигурен — бръкнах в джоба на ризата си, — ето документите. Прочети ги.

Той ги пое мълчаливо.

— Убеди ли се? — попитах аз веднага след като прочете и последния лист. — Аз съм журналист, а ти си сержант. И за нищо не те моля — аз ти заповядвам! Трябва моментално да извикаш транспорт и да ме заведеш в лазарета. Освен това искам моят помощник — посочих Дейв — веднага да дойде при мен! Не след десет минути, нито след две, а веднага! Онези войници, които пазят пленниците, нямат право да напускат тази поляна, но ти имаш. И искам да се възползваш от него!

Той премести погледа си от документите към мен. Лицето му придоби странното тъжно изражение на абсолютна убеденост като човек, когото водят към бесилото, но той се изскубва от конвоя и побягва към въжето, сякаш се стреми точно към това.

— Журналист… — въздъхна той. — Да, ти си представител на племето анархистко, което с лъжи и интриги разпространява ненавист към нашия народ и нашата вяра по всички планети. Много добре те познавам, журналисте… — фиксира върху мен черните си очи и продължи: — За мен твоите документи са един боклук. Но ще ти направя удоволствие и ще ти покажа колко малко означавате за мен и ти, и мръсните ти репортажи. Ще ти дам възможност да напишеш статия и ти наистина ще я напишеш и ще видиш колко малко значение има тя — като окапали листа под ботушите на маршируващите Божи воини.

— Заведи ме в лазарета — казах аз.

— Ще почакаш. Освен това — той размаха документите пред лицето ми — тук виждам само твоя пропуск. Не забелязах пропуск, подписан от някой наш командир, който да разрешава на този, когото наричаш свой помощник, да се придвижва свободно в нашата територия. По тази причина той ще остане при другите пленници и ще посрещне това, което Господ им е отредил.

Тикна документите в ръцете ми, обърна се и закрачи към пленниците. Развиках се след него да се върне, но не ми обърна никакво внимание.

Гретен го подгони, настигна го, хвана го за ръката и му прошепна нещо в ухото, като сочеше пленниците. Сержантът го отблъсна толкова силно, че Гретен падна.

— Те Избраници ли са? — извика фанатикът. — Те Божи Избраници ли са, а?

Личеше, че е много ядосан. Когато се обърна, иглопушката му освен към Гретен беше насочена и към останалите войници.

— Строй се! — заповяда им той.

Някои бавно, други по-бързо изпълниха заповедта и се строиха с лице към него.

— Всички отивате в свързочния център, и то веднага! Надяс-но! Хоодом… марш!

Войниците се подчиниха и тръгнаха. Скоро се изгубиха сред сенките на дърветата.

Няколко секунди сержантът гледаше подире им, след което отново обърна вниманието и иглопушката си към касидианците, които го гледаха ужасени. За миг зърнах пребледнялото лице на Дейв.

— Пазачите ви вече ги няма — бавно и някак тъжно изрече сержантът. — Започва атака, при която вашите войски ще бъдат унищожени. В тази битка е нужен всеки един Божи воин, защото така искат нашите Старейшини. Аз също трябва да тръгвам, но не мога да оставя врагове като вас в тила ни без охрана. Затова ще ви пратя на едно място, откъдето не бихте могли да навредите на Божите Избраници.

В този момент — точно в този момент — разбрах какво има предвид. Отворих уста да извикам, ала не можех да произнеса нито звук. Опитах се да стана, но подпухналият ми крак не ми позволи. Така си и останах — с отворена уста и леко приповдигнат.

Започна да стреля по беззащитните хора пред него. Те паднаха, с тях и Дейв. Всички бяха мъртви.