Облечената като скитница жена, която буташе скърцаща количка по тъмната, мокра от ситния дъжд уличка в центъра на града, се чувстваше изтощена. Не беше спала почти четиридесет и осем часа — време (както и предишните няколко дни), изпълнено с постоянен страх. Всъщност, страхът се беше появил месеци преди това, от момента, в който за първи път беше срещнала Алистър Дръмонд и беше приела предложението му.

Задачата й се беше сторила съвсем проста, заплащането — значително, а условията, в които трябваше да живее — разкошни. В допълнение към всичко това много рядко й се налагаше да играе определената роля. През повечето време просто трябваше да си стои в огромния апартамент в Манхатън, от който се откриваше прекрасна гледка към Сентрал Парк и да се остави на грижите на прислугата, като от време на време благоволяваше да отговори на някое обаждане по телефона, стремейки се да приключи бързо разговора с оправданието, че е прегракнала заради проблем с гърлото — полипи, както й беше обяснил личният й лекар, заради които по всяка вероятност трябваше да се подложи на операция. Рядко се появяваше на публични места, винаги вечер, винаги в лимузина, винаги обкичена с диаманти, с кожено палто и елегантна вечерна рокля, винаги със загрижени за безопасността й мъжествени придружители. Обикновено посещаваше Метрополитен Опера или някой благотворителен бенефис, като оставаше там само толкова, колкото беше необходимо, за да забележат присъствието й и да го отразят в колоните с репортажи за светски събития. Избягваше абсолютно всякакъв контакт с приятелите на онази, за която трябваше да се представя, както и с бившия й съпруг. Както беше заявила в едно от редките си интервюта за лъскаво списание, тя се намираше в период на самооценка, който изискваше усамотение, преди да навлезе във второто действие на живота си.

Изпълнението й беше великолепно. Никой не намираше поведението й за странно. В края на краищата гениите винаги бяха склонни да проявяват известна ексцентричност.

Въпреки това изпитваше ужас. Страхът беше започнал да я обхваща постепенно. В началото отдаваше притеснението си на сценична треска, на това, че трябва да свиква с нова роля, да убеждава непозната публика и, разбира се, да отговори на очакванията на Алистър Дръмонд. Именно това най-много я притесняваше. Погледът на Дръмонд беше толкова изпитателен, че според нея той носеше очила не толкова да подобри зрението си, колкото да подсили смразяващия блясък на очите си. Той излъчваше такава власт, че където и да се появеше, неизменно привличаше вниманието на всички присъстващи, независимо дали стаята беше препълнена или не и независимо дали наоколо имаше други видни личности. Никой не знаеше с точност на колко години е, освен че беше прехвърлил осемдесетте. Всички обаче бяха съгласни, че по някакъв свръхестествен начин изглеждаше по-скоро на шестдесет. Многобройните козметични операции на лицето му, в комбинация с макробиотична диета, огромни количества витамини и ежеседмичното преливане на хормони сякаш бяха спрели признаците за напредналата му възраст. Контрастът между изпънатото му лице и набръчканите по старчески ръце я притесняваше.

Той предпочиташе да го наричат професор, въпреки че никога не беше преподавал, а докторатът му беше само почетен, резултат от нов музей на изкуствата, който носеше неговото име и който беше построил като дар за престижен, но в окаяно финансово състояние университет от Айви Лийг. Едно от условията за наемането й беше „професорът“ да може да я посещава по всяко време и тя да се появява на публични места с него винаги, когато й наредеше. Суетен не по-малко отколкото и богат, той се кикотеше гръмогласно всеки път, когато видеше името си редом с нейното в колоните с репортажи за светски събития, особено ако водещият на рубриката го беше нарекъл професор. От звука на неговия треперлив, остър смях винаги я полазваха студени тръпки.

Но макар че постепенно беше започнала да се страхува от Алистър Дръмонд, тя изпитваше още по-голям страх от неговия личен помощник — млад, добре облечен мъж с приятно лице и руса коса, когото познаваше само като Реймънд. Изражението на лицето му никога не се променяше. То беше винаги жизнерадостно, независимо дали помагаше на Дръмонд да си инжектира хормони, дали я оглеждаше облечена във вечерна рокля със силно изрязано деколте, дали гледаше прогнозата за времето по телевизията или биваше изпратен да изпълни някое поръчение. Дръмонд се стараеше никога да не обсъжда подробности за деловата си дейност в нейно присъствие, но за нея нямаше никакво съмнение, че човек, спечелил такова огромно богатство и власт, да не говорим за световна известност, по правило трябваше да бъде безскрупулен и винаги подозираше, че поръченията, който Дръмонд даваше на Реймънд, имаха отвратителни последствия. Не че Реймънд показваше по някакъв начин това. И когато заминаваше, и когато се връщаше, Реймънд неизменно изглеждаше в прекрасно настроение.

Тревогата й постепенно се превърна в ужас, когато осъзна, че не само играе ролята на отшелница — всъщност тя беше затворница. Разбира се, от професионална гледна точка желанието й да изневери на ролята си, да се разходи някой следобед сама, без придружители из Сентрал Парк, може би да отиде до музея Метрополитен, беше недопустимо. В момента, когато тази мисъл й мина през ума, тя веднага я отхвърли. Въпреки това тогава за миг се почувства свободна, а след това я обзе чувство за безсилие.

Не мога, помисли си тя. Сключих договор. Приех възнаграждение — огромно възнаграждение — за да изиграя тази роля. Не мога да наруша уговорката. Но какво ще стане, ако…

Този въпрос, който не преставаше да я измъчва, я изпълни с непоносимост към малкия й свят. Като се изключат няколкото излизания, за които беше получила разрешение и изпълненията й по телефона от време на време, тя прекарваше по-голямата част от дните в гимнастически упражнения, четене, гледане на видео, слушане на музика, хранене… В началото всичко това й се беше сторило като ваканция, докато не се наложи да го върши по принуда. Дните й се струваха все по-дълги и по-дълги. Колкото и напрегната да се чувстваше в присъствието на Алистър Дръмонд и неговия помощник тя почти се радваше на техните посещения. Въпреки че двамата мъже я плашеха, появата им поне беше някакво разнообразие. Така че в края на краищата се беше запитала: Какво ще стане, ако изневеря на ролята си? Какво ще стане, ако някой следобед изляза на разходка в Сентрал Парк? Всъщност тя нямаше намерение наистина да го направи, но се чудеше какво щеше да стане. В този момент в края на коридора на нейния етаж се беше появил един от телохранителите и беше осуетил намерението й да се качи на асансьора.

Тя беше опитен наблюдател на заобикалящата я публика. От самото начало, когато за пръв път й бяха позволили да напусне огромния апартамент, обградена от придружители в лимузината на Дръмонд, тя знаеше, че ще я наблюдават — цветарката от другата страна на улицата, продавачът на сандвичи на ъгъла, без съмнение портиерът на сградата и сигурно някой като онзи бездомник до задния изход. Но тя беше предположила, че тези хора се намират там, за да не допуснат някой от познатите на онази, за която се представяше, появил се ненадейно, да я завари неподготвена. А сега изведнъж беше осъзнала, че сградата се наблюдава както за да не бъдат допуснати подобни хора вътре, така и да не допуснат тя да излезе навън. От това нейният свят беше започнал да й е струва още по-малък и тя беше започнала да се чувства все по-напрегната.

Кога ще мога да изляза оттук? — беше започнала да се пита тя. Кога ще свърши всичко това? И дали някога ще свърши?

Една вечер, докато слагаше диамантената си огърлица — Дръмонд й беше казал, че когато приключи с изпълнението на задачата си тя ще остане като премия за нея — тя импулсивно драсна с най-големия камък на огърлицата по чаша с вода. Камъкът не остави драскотина. А това означаваше, че той не е диамант. Което значеше, че огърлицата, нейната премия, не струваше пукнат цент.

Така, какво друго? Тя разгледа внимателно банковата разпечатка, която й изпращаха всеки месец. Като доказателство за добросъвестност от страна на Дръмонд, разпечатките показваха, че той, както беше обещал, превежда всеки месец уговореното с нея възнаграждение. Дръмонд беше обяснил, че тъй като беше поел разходите й за всичко необходимо, нямаше нужда да използва тези пари и когато приключеше с изпълнението на задачата си, тя щеше да изтегли цялата огромна сума.

В банковата разпечатка фигурираше номер на сметка. Тя знаеше, че не би посмяла да използва телефона в огромния апартамент (по всяка вероятност той се подслушваше), затова трябваше да изчака една от редките възможности, когато щяха да й позволят да излезе от апартамента през деня и когато банката щеше да бъде отворена. Беше изпитала огромно удоволствие, когато в една от паузите по време на обяд, на който присъстваха доста оратори-политици, беше прошепнала на Алистър Дръмонд, който я беше довел със себе си, че трябва да отиде до дамската тоалетна. С неестествено изопнато лице Дръмонд беше кимнал в знак на разрешение, като махна със сбръчканата си ръка на един от телохранителите да я придружи.

Тя се беше навела по-близо, притискайки гърди в него.

— Не, нямам нужда от разрешението ви — беше прошепнала тя. — Имам нужда от петдесет цента. Толкова струва входът за тоалетна тук.

— Не казвай „тоалетна“ — Дръмонд недоволно беше присвил устни заради използваната от нея дума.

— Ако искате, ще казвам ваза с рози. Но пак ще ми трябват петдесет цента. И още два долара за прислужницата с кърпите. Нямаше да се налага да ви моля, ако от време на време ми давахте някакви пари.

— Погрижил съм се за всичките ти разходи.

— Разбира се. Освен когато трябва да отида до тоалетната, извинявайте, до вазата с рози — тя още по-плътно притисна гърдите си към костеливата му ръка.

Дръмонд се обърна към Реймънд, който седеше до него.

— Иди с нея. Дай й каквото иска.

И така, тя и Реймънд бяха поели през тълпата без да обръщат внимание на погледите на хората, прекланящи се пред знаменитостите. Реймънд дискретно й беше подал малката сума, която беше поискала и още щом влезе в преддверието на дамската тоалетна тя се отправи към телефонния автомат, пусна монета, набра номера на банката, в която Дръмонд превеждаше възнаграждението й и помоли да я свържат със счетоводния отдел. Няколко от светските дами, седнали на плюшените кресла пред огледалата, които освежаваха грима си, я познаха — тя беше толкова известна — и се обърнаха към нея. Тя кимна надменно, с изражение, което сякаш казваше: „Ще имате ли нещо против? Искам да проведа личен разговор.“ Приучени да си дават вид, че не са впечатлени, светските матрони повдигнаха рамене и отново се заеха да слагат червило на повехналите си устни.

— Счетоводство — носово произнесе мъжки глас.

— Моля, проверете този номер — тя го продиктува.

— Един момент… Да, сметката е изведена на екрана на компютъра ми.

— Какво е салдото?

Мъжът с носовия глас й каза. Сумата беше вярна.

— Има ли някакви ограничения?

— Едно. При теглене е необходим втори подпис.

— На кого?

На Реймънд, научи тя и в този момент разбра, че Дръмонд няма намерение да я остави жива след като приключеше с изпълнението на тази роля.

Трябваха й няколко седмици за подготовка, преценка на възможностите, наблюдение и изчакване на удобен момент. Никой не заподозря нищо. Беше сигурна в това. Тя се престори на толкова щастлива, че това беше едно от най-добрите изпълнения в кариерата й. Снощи, когато се оттегли в спалнята си след полунощ, тя лежа със затворени очи до два часа, когато прислужницата й надникна да я провери, а после изчака до четири, за да е сигурна, че прислужницата е заспала. После бързо се облече, надяна маратонките си и сивия анцуг с качулката, който използваше за ежедневните си гимнастически упражнения. Натъпка в портмонето си огърлицата, гривните и обиците, които Дръмонд й беше обещал, бижутата, които, вече знаеше, бяха фалшиви. Тя трябваше да ги вземе със себе си, защото искаше Дръмонд да си мисли, че все още смята диамантите и другите скъпоценни камъни за истински и ще се опита да ги продаде. Хората му щяха да изгубят доста време, докато разпитват търговците, с които предполагаха, че е най-вероятно да се свърже. Разполагаше с малко пари — това, което й бяха давали за прислужниците в дамските тоалетни, няколко долара, които беше успяла да открадне под формата на дребни монети от портмонето на прислужницата си, докато последната беше заета да върши нещо в една от съседните стаи, както и двадесет и петте долара, които беше донесла със себе си през първия ден от изпълнението на тази поръчка. Нямаше да изкара дълго с тях. Трябваха й повече. Много повече.

Първата й задача беше да се измъкне от огромния апартамент.

Още щом осъзна, че е затворница, тя веднага предположи, че вратата ще бъде свързана към алармена система със звукова сигнализация, която щеше да предупреди охраната й, ако се опиташе да избяга през нощта. Алармената система беше една от причините, които я накараха да изчака няколко седмици преди да се измъкне. Толкова време й беше отнело, когато прислужницата й не я наблюдаваше, за да провери стените зад мебелите и картините и да открие скрития бутон зад барчето с напитки, който я задействаше. Снощи я беше изключила, беше отключила безшумно вратата, беше я отворила и огледала коридора вляво. Телохранителят, който наблюдаваше асансьора, не се виждаше. Обикновено той седеше на стол точно зад ъгъла. В четири сутринта беше твърде вероятно той да е задрямал, разчитайки да го събуди звукът от асансьора.

Но тя нямаше намерение да използва асансьора. Вместо това остави вратата леко открехната — не смееше да я затвори изцяло, което неизбежно щеше да предизвика шум — после зави надясно и пое безшумно по пътеката към вратата на пожарния изход. На нейния етаж тази врата не се охраняваше, но на изхода на стълбите във фоайето имаше охрана. Като внимаваше, тя полека отвори вратата на пожарния изход, излезе, също така внимателно я затвори след себе си, въздъхна и избърса потта от ръцете си. Точно от тази част най-много се страхуваше — че можеше да вдигне шум, когато отваря вратата към пожарния изход и да привлече вниманието на охраната. Останалото, поне за известно време, щеше да бъде лесно.

Тя бързо започна да се спуска по слабо осветеното стълбище. Гумените подметки на маратонките й почти не вдигаха шум. Четиридесет етажа по-надолу, по-скоро изпълнена с енергия, отколкото изморена, тя стигна до вратата на фоайето, но не спря, а продължи към мазето. Докато вървеше през прашните складови помещения и шумното котелно, тя се страхуваше, че пред нея може да се изпречи някой пазач, но изглежда никой не дежуреше и най-сетне тя откри стълбите, които водеха към задния изход на сградата, изход, който се намираше достатъчно далече от официалния, така че ако някой го наблюдаваше, нямаше да забележи човек, излизащ от мазето.

Като продължаваше да действа все така предпазливо, тя изгаси лампата до вратата преди да я отвори. После се озова в малка уличка, усети хладния въздух на късния октомври и забърза напред. Прииска й се да си беше взела палто, но всички в гардероба й, които ролята й изискваше, бяха скъпи, предназначени за носене с вечерно облекло. Нямаше и следа от нещо по-обикновено, като например спортно яке. Нищо.

Тя беше свободна. Но докога? Страхът и бързината я сгряха.

Без перуката, без специалния грим и подплънките за лице, тя вече не приличаше на онази, чиято роля трябваше да играе. Но въпреки че хората нямаше да я познаят, Алистър Дръмонд разполагаше с нейна оригинална снимка. Така че не посмя да използва такси. Ако бъдеше подложен на разпит, шофьорът щеше да си спомни, че се е качила по това време и в този квартал, особено пък след като беше от латиноамерикански произход. Шофьорът щеше да си спомни също и къде е слязла. Мястото, разбира се, щеше да бъде на безопасно разстояние от истинската й цел. То нямаше да разкрие нищо, което би могло да я изложи на опасност. Въпреки това тя считаше, че щеше да бъде по-добре да не оставя на Дръмонд никакви указания, фалшиви или истински, а вместо това само да изчезне. Освен това, като знаеше с колко малко пари разполага, тя не смееше да ги похарчи за такси.

И така, тя се затича — поредният любител на ранните сутрешни кросове по почти безлюдните улици. Отправи се на лов, като започна да обикаля алеите на Сентрал Парк, стремейки се да изглежда лесна плячка. Най-сетне от сенките изскочиха две хлапета с ножове. Тя им счупи ръцете и взе четиринадесетте долара, които намери у тях. На зазоряване, с подгизнал от пот анцуг, тя си почина в една денонощна закусвалня за хамбургери на Таймс Скуеър. Там пожертва част от оскъдните си средства за няколко чаши горещо кафе и закуска от бъркани яйца, пържени картофи, наденички и английски кифлички. Това определено не беше обичайна за нея закуска, нито пък такава, препоръчвана от Американската кардиологична асоциация, но като имаше пред вид дългия, изпълнен с вълнения и непрестанно криене ден, който й предстоеше, си помисли, че са й необходими всички калории и въглехидрати, които стомахът й можеше да поеме.

След това пожертва друга част от оскъдните си средства, за да влезе в един киносалон, където денонощно прожектираха филми. Единствената жена в него, тя знаеше, че с присъствието си ще привлече хищниците в почти празната в седем часа сутринта зала. Всъщност, точно това целеше. Когато филмът свърши и тя излезе от салона, разполагаше с още петдесет долара, пари, взети от тримата мъже, които беше повалила в безсъзнание с лакът, когато всеки от тях, на интервали от половин час, беше сядал до нея, опитвайки се да я изнасили.

Сега вече няколко от магазините, където се продаваха дрехи с намалени цени, бяха отворени и тя си купи обикновена вълнена шапка, чифт вълнени ръкавици и черно шушляково яке с дебела подплата, които подхождаха на спортния й екип. Напъха косата си под шапката и с леко торбестия екип, скрил сластните й гърди и бедра, заприлича на безполово същество с наднормено тегло. Костюмът й беше почти идеален. Като се изключеше факта, че дрехите й бяха нови (което тя побърза да поправи, като оваля шапката, ръкавиците и якето в канавката), тя изглеждаше като повечето хора, които обикаляха по улиците.

След това дойде време да заеме мястото си сред амбулантните търговци, които бяха започнали да излагат стоката си на тротоара по Бродуей. Бяха й необходими два часа, през които непрестанно се оглеждаше за полицаи или за всеки, който би проявил някакъв неоправдан интерес към нея, като през това време предпазливостта я накара да смени на няколко пъти мястото си, но най-накрая, като използва умението си да играе убедително, продаде всичките си бижута на туристи и успя да спечели 215 долара.

Тези пари й бяха достатъчни, за да поеме на път — не със самолет, разбира се (което тя така или иначе не би направила, защото летищата щяха да бъдат едни от първите места, които хората на Дръмонд щяха да поставят под наблюдение), но щяха да й стигнат за влак, а с автобус щеше да бъде още по-евтино. Освен това, така, както беше облечена, щеше по-лесно да се слее с пътниците в един автобус. Тя си купи хамбургер и го изяде, докато вървеше към гъмжащата от вехтошари автогара Порт Оторити, а към обяд вече пътуваше за Балтимор.

Защо Балтимор? А защо не? — помисли си тя. Беше достатъчно близо и след като си купеше билет, щяха да й останат още пари. В същото време беше достатъчно далеч. Нищо в миналото не я свързваше с Балтимор. Беше го избрала случайно, нещо, което Дръмонд не можеше да предвиди, въпреки че ако изключеше градовете, където беше работила преди, и предпочетеше да се спре на останалите големи градове, отстоящи на определено разстояние от Манхатън, щастието можеше да му се усмихне. Трябваше да внимава.

По пътя към Балтимор, докато оглеждаше останалите пътници, за да прецени дали някой от тях не представлява заплаха за нея, тя имаше достатъчно време да помисли с какви възможности разполага. Не смееше да се върне към стария си начин на живот. Семейството и приятелите й щяха да бъдат опасни за нея. Хората на Дръмонд щяха да ги наблюдават. Трябваше да си изгради нова самоличност, такава, която по никакъв начин нямаше да бъде свързана с образите, в които й се беше налагало да се превъплащава в миналото. Трябваше да си намери нови приятели и да си измисли нови роднини. Що се отнасяше до работата, щеше да се захване с онова, което най-много я устройваше, стига то да не е нещо, което беше работила в миналото. Трябваше напълно да скъса с миналото. Снабдяването със съответните документи за нова, фалшива самоличност нямаше да бъде проблем. Тя беше специалист в това отношение.

Но докато си мислеше за начина, по който й предстоеше да живее, тя се запита дали е готова да направи подобна жертва. Харесваше се такава, каквато беше, преди да срещне Алистър Дръмонд. Искаше отново да бъде същата. Глупаво ли беше постъпила? Беше ли се излъгала за намеренията на Дръмонд? Може би трябваше да бъде търпелива и да продължи да живее в разкош?

Докато престанеше да служиш на целите му и услугите ти се окажеха ненужни.

А после?

Не забравяй, че диамантите бяха фалшиви и нямаше никакъв начин да се възползваш от парите, които Дръмонд твърдеше, че ти плаща. Единственото обяснение за начина, по който беше уредил онази банкова сметка, беше, че възнамерява да те убие и да си вземе парите обратно.

Но защо ще иска да ме убие?

За да прикрие нещо.

Но какво?

Автобусът пристигна в Балтимор в девет часа вечерта. Ситен студен дъжд придаваше мрачен вид на централната част. Тя намери евтина закусвалня и се нахрани. Не искаше да харчи останалите пари за хотел — дори и най-евтината стая щеше да се окаже пагубна за това, с което разполагаше. Известно време обикаля улиците, като се надяваше, че някой ще се присламчи към нея. Но мъжът, който я сграбчи и чиято ключица счупи, имаше в джоба си само петдесет цента.

Беше уморена, премръзнала, мокра и потисната. Имаше нужда да си почине. Имаше нужда от някое място, където щеше да се чувства в безопасност, където можеше да размисли и да се наспи.

Когато намери в една от малките улички количка за пазаруване, тя реши каква щеше да бъде следващата й роля. След като размаза по лицето си кал, тя нахвърля в количката различни боклуци. С приведени рамене и налудничав, празен поглед, тя затика скърцащата количката в дъжда — скитница, поела към приюта за бездомни, който преди малко беше подминала.

Какво ще правя? — помисли си тя. Радостната увереност, която я беше завладяла след бягството, се беше стопила. Несгодите на новия й живот не даваха мира на въображението й. По дяволите, аз се харесвах такава, каквато бях. Искам отново да бъда такава!

Как? За да сториш това, трябва да се справиш с Дръмонд, а той разполага с твърде много власт.

А дали наистина е така? Защо ме нае? Защо поиска от мен да играя онази роля? Каква е неговата тайна? Какво крие? Ако успея да разбера това, може би ще успея да се справя с него.

Едно нещо е сигурно. Без пари и средства, ти се нуждаеш от помощ.

Но кого мога да помоля за помощ? Не смея да се обърна към приятелите и семейството си. Те са капан. Освен това нямат и най-малка представа какво да правят и с какво е свързано всичко това.

А хората, с които заедно те обучаваха?

Не, всеки може да получи достъп до архивите с данни за тях. Дръмонд може да използва влиянието си, за да научи кои са. Те ще бъдат поставени под наблюдение в случай, че поискам да се свържа с тях — ще бъдат по-скоро пречка, също като семейството и приятелите ми.

Дъждът се усили и се превърна в порой. Подгизналите й дрехи увиснаха и залепнаха по тялото й. В мрака тя се чувстваше съвсем като скитницата, за каквато искаше да се представи.

Трябва да има някой.

Количката, която тикаше, продължаваше да скърца.

Не можеш да си толкова самотна! — искаше й се да изкрещи.

Няма смисъл да се залъгваш. Единственият човек, към когото би могла да се обърнеш за помощ, трябва да бъде толкова анонимен, толкова многолик, толкова невидим, без да оставя следи и без досие, сякаш никога не е съществувал. Освен това той трябва дяволски добре да умее да оцелява.

Той? Защо трябваше да бъде мъж?

Но тя внезапно разбра и когато стигна до входа на приюта за бездомни от него излезе мъж с черен костюм и бяла свещеническа якичка.

— Заповядайте, сестро. В такава нощ не бива да оставате навън.

Вярна на ролята си, тя отказа.

— Моля ви, сестро. Вътре е топло. Има храна. Място за спане.

Тя отново отказа, този път не толкова категорично.

— Тук ще бъдете в безопасност, обещавам ви. Аз ще прибера количката. И ще пазя вещите ви.

Това сломи съпротивата й. Като някое дете тя позволи да я поведат, а когато мракът на нощта остана зад гърба й, когато влезе в ярко осветения приют, тя усети аромата на кафе, миризмата на престояли понички и варени картофи и се почувства така, сякаш се намираше на банкет. Беше намерила убежище и докато се тътреше към претъпканата дървена пейка, тя си повтаряше на ум името на мъжа, когото беше решила да помоли за помощ. Името изпълваше съзнанието й като мантра. Проблемът беше, че вероятно вече не използваше това име. Той беше постоянно в движение. Официално той не съществуваше. Така че, как, по дяволите, би могла да се свърже с човек, невидим и неуловим като вятъра? Къде, по дяволите, можеше да се намира той?

До 1967 година Канкун бил малко, заспало градче, разположено на североизточния бряг на полуостров Юкатан в Мексико. През същата година мексиканското правителство в търсене на начин да даде тласък на западналата икономика на страната решило да се заеме енергично с развитието на туризма. Но вместо да модернизира някой от съществуващите курорти, правителството решило да построи център за отдих от световна класа на място, където нямало нищо. Всички задължителни изисквания, като подходящо разположение и климатични условия, били въведени в компютър и машината обявила, че новият курорт трябва да бъде построен върху тесен пясъчен нанос в отдалечена част на Карибското крайбрежие на Мексико. Строителството започнало през 1968 година. Били изградени модерни и надеждни системи за изхвърляне на отпадъците и пречистване на водата, както и електрическа централа. По средата на пясъчния нанос била прокарана магистрала с четири платна. От двете й страни били засадени палми. Край океанската част на острова били построени хотели, проектирани да приличат на древните пирамиди на маите, а около вътрешната част на лагуната били разположени барове и ресторанти. С течение на времето всяка година тук, където в миналото имало само един безлюден пясъчен нанос, започнали да се стичат милиони туристи.

Пясъчният нанос на Канкун имаше формата на цифрата 7. Той беше дълъг осемнадесет километра, широк четиристотин метра и свързан с континенталната част на Мексико с мостове от двете страни. Клуб „Интернасионал“, където Бюканън беше застрелял тримата мексиканци, се намираше по средата на горната част на седмицата. Докато Бюканън се отдалечаваше от него тичешком в мрака, без да обръща внимание на останалите хотели, чиито светлини блестяха от лявата му страна, той се опитваше да реши какво да прави, когато стигне до моста в северния край на пясъчния нанос. Двамата полицаи, които бяха пристигнали на мястото на престрелката, щяха да се свържат по радиостанцията с колегите си в континенталната част. Те от своя страна щяха да блокират мостовете и да започнат да разпитват всеки американец, който се опиташе да напусне курорта. Независимо колко усилия щеше да им струва това, полицаите щяха да реагират бързо и съвестно. Канкун се гордееше с това, че се полагат огромни усилия за осигуряване безопасността на туристите. Едно тройно убийство изискваше незабавни ответни действия. За да се успокоят туристите, полицаите на всяка цена трябваше бързо да арестуват извършителя.

При други обстоятелства Бюканън не би се поколебал да напусне плажа, да мине между хотелите, да стигне до тротоара от червени тухли край магистралата и да поеме по моста, където любезно щеше да отговори на въпросите на полицията. Ала сега не смееше да се покаже. С раната на рамото и подгизналите си от кръв дрехи той веднага щеше да привлече вниманието на полицаите и щеше да бъде незабавно арестуван. Трябваше да намери друг път, по който да се измъкне от района. Плажната ивица завиваше наляво, към мержелеещият се в мрака силует на моста. Бюканън погледна към светлините на хотелите от другата страна на канала, който делеше пясъчния нанос от сушата и реши, че ще му се наложи да плува.

Изведнъж почувства замайване и с ужас установи, че краката му не го държат. Сърцето му биеше твърде бързо и той с мъка си поемаше дъх. Ефектът от адреналина, опита се да се успокои той. Това, че беше изпил няколко чаши текила преди да му се наложи да се бори за живота си, а после да побегне по плажа, не му помагаше. Ала Бюканън и адреналинът бяха стари познайници и никога до този момент не му се беше случвало той да му причини замайване. Освен това професията му беше такава, че в доста случаи му се беше налагало да действа след като ролята, която в момента играеше, изискваше от него да пие, за да спечели доверието на човека, когото се опитваше да завербува. В нито един от тези случаи обаче комбинацията от алкохол и напрежение не го беше карала да се чувства замаян. Неприятно усещане в стомаха — това да, но никога замайване. Въпреки това в момента на него определено му се виеше свят и му се повдигаше и Бюканън трябваше да признае истината — въпреки че раната в рамото беше повърхностна, сигурно беше загубил повече кръв, отколкото предполагаше. Ако не успееше да спре кървенето, рискуваше да припадне. Или нещо още по-лошо.

Обучен да оказва първа помощ, Бюканън знаеше, че най-добрият начин да спре кървенето беше като използва ластичен бинт. Но той не разполагаше с необходимите медицински средства за оказване на първа помощ. Другата възможност беше да прибегне до метод, препоръчван в миналото, но рядко използван сега — да използва турникет. Недостатъкът на турникета беше, че спираше притока на кръв не само към раната, но също и до останалата част на крайника, в този случай дясната ръка на Бюканън. Ако турникетът беше много стегнат или не бъдеше разхлабван често, на редовни промеждутъци от време, пострадалият рискуваше да получи увреждане на тъканите, в резултат на което можеше да се стигне до гангрена.

Но Бюканън нямаше избор. В далечината завиха сирени, започнаха да присвяткат сигнални лампи. На моста спряха няколко линейки. Бюканън спря на брега на канала между пясъчния нанос и сушата, огледа предпазливо тъмнината зад себе си, но нито забеляза, нито чу някой да го преследва. Скоро обаче и това щеше да стане. Скоро. Той припряно бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънатия колан, който вторият близнак беше взел от него и който Бюканън беше прибрал, след като го беше застрелял. Коланът беше направен от сплетени кожени ленти, така че нямаше нужда от дупки. Зъбецът на токата лесно влизаше между лентите от кожа навсякъде по дължината на колана. Бюканън го уви около отеклото си дясно рамо, точно над раната и здраво го стегна, като дръпна свободния му край с лявата си ръка, с мъка протегна напред дясната си ръка и с треперещи пръсти промуши зъбеца на токата между кожените ленти. Краката му трепереха. Пред очите му притъмня. Изпита страх, че ще загуби съзнание. Но изведнъж зрението му се нормализира и с огромно усилие накара краката си да се размърдат. Вече усещаше, макар и да не можеше ясно да види резултата, че кръвотечението значително е намаляло. Замайването му беше преминало. В замяна на това сега усещаше тревожни бодежи в дясната ръка.

Като се боеше, че сините платнени обувки с гладки подметки ще се изплъзнат от краката му, когато се напълнят с вода, той ги свали, завърза заедно връзките им и ги омота около дясната си китка. После извади списъка с псевдонимите си, който беше прибрал от трупа на втория близнак и след като накъса листа на малки парченца бързо нагази в тъмния канал. Водата, която започна да се плиска около краката, бедрата и стомаха му, беше изненадващо топла. Когато белите гребени на вълните започнаха да заливат гърдите му, той се оттласна от пясъчното дъно и се хвърли напред. Силното течение го повлече. Едно по едно Бюканън изхвърли малките парченца хартия. Дори и някой да успееше да стори невъзможното — да открие всички парченца — водата отдавна щеше да е превърнала хартията в каша.

Като се осланяше на мускулестите си крака, за да набере скорост, той се извърна така, че дясната му страна да бъде отдолу, за да може ранената ръка да си почива и загреба странично с лявата, за да помогне на краката си. Обувките, прикрепени към дясната му китка, затрудняваха придвижването му и го теглеха назад. Изпълнен с решителност, Бюканън напрегна всичките си сили.

Устието на канала беше широко сто метра. Докато Бюканън загребваше с лявата си ръка и се оттласкваше с крака, водата се просмука в колана около дясното му рамо, изпъна кожата, турникетът се разхлаби и натискът около раната му намаля. Изтръпването в дясната ръка беше преминало и сега тя беше топла и чувствителна към течението, което се опитваше да го повлече. Солената вода щипеше раната му.

Може би солта ще я дезинфектира, помисли си той. Но после долови миризмата на тънкия слой от масло и бензин върху повърхността на водата, оставен от многобройните моторници, които сновяха из канала и разбра, че тя по-скоро ще я замърси, отколкото дезинфектира.

Осъзна и още нещо — хлабавият турникет означаваше, че раната отново ще започне да кърви. А кръвта беше особено опасна в този район.

Той заплува още по-енергично, когато се сети за баракудите, които често се срещаха из многобройните рифове в района, и за съобщенията, че понякога в канала се появяват акули, които навлизат в лагуната между острова и брега. Нямаше представа колко големи са били тези акули, нито пък дали са били от онзи вид, който напада плувците, но ако във водата имаше хищници, кръвта можеше да ги привлече от доста голямо разстояние.

Стъпалото му докосна нещо. Може би парче дърво. Или туфа носещи се във водата водорасли. Но можеше да е и…

Той загреба по-бързо. Стъпалото му отново докосна онова нещо зад него.

Намираше се на около двадесет и пет метра навътре в канала, достатъчно далеч, за да се почувства малък и погълнат от нощта. Изведнъж до слуха му достигна бръмчене на мотор от ляво и той присви очи в тази посока. Бръмченето се превърна в бучене. Бюканън видя светлините на някаква моторница, която бързо приближаваше към него. Тя се беше появила откъм лагуната, профуча под моста и се насочи през канала към океана.

Полицейски катер? — запита се Бюканън и се помъчи да се отдалечи от пътя му. Докато размахваше крака, той отново почувства нещо зад себе си. Загубата на кръв го караше да се чувства отпаднал. Като се взираше отчаяно в приближаващата моторница, той изведнъж разпозна силуета, който светлините и очертаваха. Морският съд не принадлежеше на полицията. Това беше моторна лодка с каюта. Видя през прозорците й неколцина мъже и жени, които пиеха и се смееха.

Но моторницата все още представляваше заплаха. Тя продължаваше да се носи към него. По средата на канала, като чувстваше вибрациите на двигателите във водата, толкова близо, че след няколко секунди или някой на борда щеше да го види, или моторницата да го блъсне, Бюканън си пое дълбоко дъх и се гмурна, като се насочи към дъното, принуден да използва ранената си ръка, за да набере по-бързо скорост, за да избяга от преминаващия корпус и въртящите се витла.

Буботенето на мощните двигатели на моторницата прониза тъпанчетата на ушите му. Той продължи да се отдалечава от повърхността, да се спуска все по-дълбоко. Обувките, омотани около дясната му китка, затрудняваха и без това тромавото движение на ранената му ръка. Чу как буботещата моторница мина над него.

В момента, когато се отдалечи, Бюканън бързо се устреми нагоре.

Отново почувства замайване. Изпитваше отчаяна нужда да си поеме дъх. Под него нещо се блъсна в краката му. Побързай, каза си той. Намаляващото налягане в ушите му подсказа, че почти е стигнал повърхността. Дробовете му сякаш горяха. Всеки момент, помисли си той, лицето му щеше да изплува в нощта. Щеше да отвори уста и да си…

Тряс! Главата му се удари в нещо голямо и твърдо. Ударът беше толкова неочакван, толкова болезнен, толкова зашеметяващ, че Бюканън инстинктивно пое дъх, нагълта вода, закашля се и се задави. Може би за миг беше загубил съзнание. Не знаеше. Това, което знаеше, беше че отново нагълта вода и отчаяно се опита да излезе на повърхността. Той се отърка в предмета, който беше ударил, изскочи на повърхността и жадно напълни дробовете си с въздух, като през цялото време се опитваше да не повърне.

Какво беше това, дяволите да го вземат?

Все по-засилващата се болка сякаш притискаше главата му. Зашеметен, като се опитваше да разбере къде се намира, той се озова с лице към отдалечаващата се кърма на ярко осветената моторница. След нея се носеше зловеща, дълга и ниска сянка. Сигурно се беше ударил точно в този предмет. Но Бюканън не можеше да разбере какъв беше той.

В този момент всичко му стана ясно. Малка лодка. Моторницата я влачеше. Нямаше как да разбера.

Нещо отново се отърка в краката му. Принуден неочаквано да действа, без да обръща внимание на болката в рамото, а сега вече и в главата, Бюканън се извъртя по корем и заплува без да щади раненото си рамо, като използваше двете си ръце, размахваше крака и риташе онова, което се беше блъснало в краката му. Отсрещният бряг и окъпаните в светлина хотели край плажа бързо започнаха да приближават. Бюканън загреба дълбоко с лявата си ръка и пръстите му изведнъж докоснаха пясък. Беше стигнал до плитчините. Като се изправи, той се втурна към брега. Вълните се плискаха около коленете му. Зад него нещо изпляска и когато стигна до брега, той се обърна към потъналия в мрак канал и видя фосфоресциращата следа, което нещото беше оставило във водата. Или може би въображението му играеше номера?

Дявол да го вземе!

Бюканън с мъка си пое дъх. Цялото тяло го болеше. Искаше му се да се строполи на пясъка, да си почине, но дочу оглушителния вой на още полицейски сирени и разбра, че не можеше да си позволи да остане на открито, дори в тъмнината, затова събра сили, отдалечи се с несигурни крачки от канала и продължи по извивката на плажа, като се взираше в светлините в задната част на различните хотели.

Тук, както и при клуб „Интернасионал“, плажът беше пуст. Туристите предпочитаха да си легнат рано или пък да се забавляват в някое от многобройните нощни заведения на Канкун. Бюканън избра хотел, зад който нямаше бар на открито и с мъка закрачи по пясъка. Като се стремеше да се прикрива в сенките, той стигна до един шезлонг под палмово дърво и се строполи в него. Имаше и други шезлонги, но това, което го привлече точно към този, беше, че някой от гостите беше забравил хавлията си на него.

Смъкна колана от дясното си рамо, притисна сгънатата хавлиена кърпа върху раната, нави няколко пъти колана върху кърпата и като го стегна здраво се опита да наподоби нещо като ластичен бинт. Въпреки че по кърпата избиха тъмни влажни петна, тя сякаш значително намали кръвотечението. За колко време Бюканън не можеше да каже. Всичко, което му се искаше в този момент, беше да си почине.

Но трябваше да свърши твърде много неща.

Той разви връзките, които крепяха обувките му към дясната ръка. Платното им беше омекнало от водата. Нямаше да е трудно да ги надене на краката си. Но това, както и завързването им, се оказа една от най-трудните задачи, с които някога се беше заемал.

Кръвта в главата му пулсираше от удара в малката лодка. Острата болка не намаляваше. Като вдигна внимателно лявата си ръка към мократа коса, той напипа дълбока рана. Мястото около нея беше подуто. Водата в косата му попречи да разбере дали раната кървеше и ако наистина кървеше, то колко.

Едновременно с това болката в раненото му дясно рамо се беше засилила от солената вода и раната също беше отекла. Кръвта напираше през хавлиената кърпа. Освен това за свой ужас Бюканън забеляза, че пръстите на дясната му ръка трепереха.

Той си Каза, че треперенето сигурно се дължеше на травмата в рамото или на борбата с първия близнак и последвалото преплуване на канала. Отпускане след напрежението. Нещо подобно. Хей, та нали когато вдигаш тежести в гимнастическия салон, след това понякога ръцете ти треперят. Точно така.

Но трепереше само дясната му ръка, не двете, а пръстите й сякаш имаха своя собствена воля. Подозрението, че нещо с ръката му не беше наред, го накара да се разтревожи.

Хайде, мърдай. Държиш се така, сякаш никога преди не си участвал в престрелка.

Той с усилие приближи задната част на хотела, като все така се движеше в сенките на плажа, стъпи предпазливо върху бетонната настилка, подмина още няколко палми и се озова до осветен от лампи малък безлюден басейн, заобиколен от тропически храсти и плетени мебели. Като се движеше в сенките на храстите, Бюканън стигна до първата, хвърляща приглушена светлина лампа и забеляза, че мокрите му обувки оставят следи по бетона. Освен това забеляза, че от ризата и панталоните му все още капе вода. Това, което го зарадва обаче, беше че водата беше отмила кръвта от дрехите му. Малка утеха в подобна, пълна с провали нощ. Щом ризата и панталоните му изсъхнеха, те нямаше да привличат вниманието на околните. Но кръвта по хавлиената кърпа на рамото му със сигурност щеше да накара хората да се обръщат след него. И да го запомнят.

Имаше нужда от нещо, с което да загърне рамото си и да скрие кърпата. Едно яке щеше да му свърши идеална работа, но единственият начин да се сдобие с него, който му идваше на ума, беше да разбие някоя стая, за което, разбира се, и дума не можеше да става. О, за него нямаше да бъде трудно да отключи някоя брава, ако имаше под ръка необходимите инструменти, но в случая не разполагаше с такива, а само аматьорите разбиваха прозорци и вдигаха шум, както в подобен случай щеше да стана и с него.

Е, какво тогава ще направиш?

Болката от раната в главата засилваше болката в раненото му рамо. Комбинацията беше мъчителна. Отново почувства замайване.

Трябваше да побърза, докато все още имаше сили.

Бюканън зави наляво към някакъв тунел. Надясно, към стаите на горните етажи, водеха бетонни стълби. Но интересът му беше насочен към самия тунел, към стълбите вляво, които водеха надолу. Не можеше да си представи, че управата на такъв внушителен хотел би си позволила грубостта да настани част от гостите под земята. Така че единствената причина един хотел да има стаи там долу, беше, че те служеха като складови помещения и работилници.

Той присви очи и погледна дигиталния Сейко, часовник, какъвто беше преценил, че ще бъде типичен за един бивш служител на Бюрото за борба с наркотиците. Той все още работеше след преплуването на канала и когато натисна страничното бутонче отстрани, на циферблата от светодиоди се появи цифрата 11:09. Съмняваше се, че някой от персонала би останал толкова до късно в работилниците. Ослуша се внимателно за гласове или стъпки, които можеха да отекнат по стълбите, не долови никакъв шум и пое надолу.

Обувките му с гладки гумени подметки не вдигаха почти никакъв шум по стълбите. При следващата площадка стълбите смениха посоката си и го отведоха в слабо осветен коридор, който миришеше на плесен и влага. Миризмата беше още една причина работниците да избягват да се задържат тук. Бюканън надзърна предпазливо от дъното на стълбището, не видя никой в двата края на коридора, излезе от прикритието си, зави надясно, стигна до някаква метална врата, ослуша се, не чу никакъв звук отвътре и натисна дръжката. Беше заключено.

Продължи към следващата врата и този път, след като се ослуша и натисна дръжката, въздъхна облекчено. Не беше заключено. Бюканън отвори бавно вратата, опипом намери ключа за лампата на стената, натисна го и се успокои. В помещението нямаше никой. Крушката, която висеше от тавана, беше също толкова слаба като онази в коридора. Край стените се издигаха метални рафтове, върху които бяха подредени инструменти и кутии. В един от ъглите имаше малко ръждиво метално бюро, а върху бюрото — въпреки болката, Бюканън усети как го обхваща радостна възбуда — имаше черен телефон с шайба.

Той затвори вратата, заключи я отвътре и вдигна слушалката. Сърцето му заби бързо, когато чу сигнал. Бюканън бързо набра номера.

Отговори му мъжки глас. Оперативният агент на Бюканън.

За да бъде близо до Бюканън през тази фаза от мисията, той беше наел апартамент в континенталната част на Канкун. Обикновено той и Бюканън влизаха във връзка като си оставяха кодирани съобщения на предварително уговорени места по предварително уговорен график. Рядко говореха по телефона заради опасността от подслушване с електронни средства, а когато го правеха, използваха предварително избрани монетни автомати. Никога, откакто Бюканън беше започнал да действа под прикритие, те не бяха се срещали. Бюканън можеше да се свърже с поддържащ екип за помощ, в случай, че заподозреше, че се намира в опасност, но като имаше пред вид параноята на хората, с които трябваше да се срещне тази вечер, беше решено, че присъствието на поддържащия екип в и около клуб „Интернасионал“ можеше да се окаже пречка, тъй като съществуваше опасност търговците на наркотици и техният поддържащ екип да разберат, че са поставени под наблюдение. В края на краищата мисията протичаше точно според предварителния план. Нямаше причина да се предполага, че срещата ще се провали. Докато не се появи Големия Боб Бейли. Сега Бюканън нямаше нужда да се притеснява, че ще наруши прикритието си, като се обади на оперативния си агент. Какво по-лошо би могло да се случи? Хората, с които трябваше да се срещне, бяха мъртви. Мисията се беше провалила с гръм и трясък.

О, разбира се, можеше да се случи и нещо още по-лошо. Мексиканската полиция можеше да го залови и шефовете му щяха да се окажат замесени в тройно убийство. Трябваше да изчезне.

— Да — каза оперативният агент.

— Ти ли си, Пол?

— Съжалявам. Тук не живее такъв човек.

— Искате да кажете, че това не е…? — Бюканън продиктува телефонен номер.

— Имате грешка.

— Извинете.

Бюканън затвори и разтри челото си. Номерът, който беше продиктувал на оперативния агент представляваше кодирано съобщение, което, преведено на обикновен език, означаваше, че се е наложило мисията да бъде прекратена, че се е получил пълен провал, че той е ранен, че се крие и трябва да бъде измъкнат оттук колкото се може по-скоро. Според предварителната уговорка оперативният агент щеше да се опита да се срещне с Бюканън деветдесет минути след обаждането му. Мястото на срещата беше в континенталната част, в центъра на Канкун, пред една кръчма близо до кръстовището на авеню „Тулум“ и авеню „Коба“. Но тъй като всеки план трябваше да включва и непредвидени обстоятелства, трябваше да има резервни варианти. Ако Бюканън не успееше да стигне навреме до мястото на срещата, оперативният агент щеше да опита отново в осем часа сутринта на следващия ден пред едно кафене на авеню „Укстнал“ и ако Бюканън пак не се появеше, оперативният агент щеше да опита още веднъж по обяд, пред една аптека на авеню „Яксчилан“. Ако и тази трета среща не се осъществеше, оперативният агент щеше да се върне в апартамента си и да чака Бюканън да се свърже с него. След четиридесет и осем часа, ако Бюканън все още не се беше обадил, той щеше да приеме, че се е случило най-лошото и да напусне страната, за да не се превърне и той самият в заплаха за сигурността на операцията. След това внимателно щеше да бъде извършена проверка, за да се разбере какво се е случило с Бюканън.

След деветдесет минути, помисли си Бюканън. Трябва да се добера до тази кръчма. Вниманието му беше привлечено от спазми в дясната ръка. Той погледна надолу и забеляза, че пръстите на дясната му ръка — само те, а не и тези на лявата — отново треперят. Сякаш не бяха негови. Сякаш се подчиняваха на някаква сила извън него. Не можеше да разбере какво става. Да не би куршумът, който го беше ранил в рамото, да бе засегнал нервите, които водеха надолу към пръстите му?

Изведнъж усети, че му е трудно да се съсредоточи. Болката в главата му се усили. Раната от куршума пулсираше силно. Почувства как нещо топло и влажно капе от кърпата, която служеше като ластичен бинт. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че кръвта е напоила кърпата, пристегната с колана, и е започнала да капе.

С ужас почувства как зрението му се замъглява. То изведнъж се проясни, щом се напрегна, когато чу стъпки от другата страна на вратата.

Стъпките отекваха бавно, колебливо по бетонния коридор, но постепенно се усилваха и спряха пред вратата. Бюканън се изпоти и се намръщи, когато видя и чу как някой натисна дръжката. Всъщност, той беше заключил вратата, когато влезе в стаята. Въпреки това, който и да се намираше отвън, вероятно работеше в хотела и можеше да има ключ. Човекът отвън натисна вратата. След като не успя да я отвори, той я натисна по-силно, след което я блъсна.

— Кой е вътре? — запита груб мъжки глас на испански. Човекът почука на вратата. — Отговорете ми — той я блъсна с юмрук. — Какво правите там?

Ако има ключ, сега ще се опита да го използва, помисли си Бюканън. Но какво го е накарало да слезе тук, долу и да провери точно тази стая? Колебливите стъпки, които чух в коридора… човекът сякаш търсеше нещо.

Или следваше нещо?

Щом се премести безшумно откъм онази страна на вратата, където можеше да изгаси лампата и да сграбчи мъжа, ако той отключеше, Бюканън погледна надолу и разбра, че мъжът наистина беше следвал нещо. Водата, която се стичаше от подгизналите му дрехи, беше оставила следа по бетонния под.

Бюканън продължи да се ослушва нервно за металното стъргане на ключа, който мъжът щеше да пъхне в патрона на ключалката. Вместо това чу повторно блъскане по вратата, после раздразнено: „Какво правите там?“ и изведнъж настана тишина.

Може би той няма ключ. Или ако има, се страхува да го използва.

Стъпките изведнъж се отдалечиха, като отекваха по коридора и заглъхнаха по стълбите.

Трябва да се измъкна оттук преди да успее да се върне с помощ, помисли си Бюканън. Той отключи, отвори вратата, огледа сумрачния коридор и тъкмо се канеше да излезе, когато забеляза нещо подобно на парцали върху един от рафтовете. Парцалите всъщност се оказаха измачкано, изцапано памучно яке и стара, изцапана бейзболна шапка със скъсана емблема. Бюканън ги грабна. След като използва якето, за да избърше отпечатъците си от всички предмети, които беше докосвал, той забърза по коридора и пое нагоре по стълбите, като видя следата, която беше оставил.

Следата вече нямаше значение. Това, което имаше значение, беше да се измъкне от хотела преди работникът да се е завърнал с помощ. Сигурно щяха да се обадят на полицията, че в хотела има скитник. Полицаите така неистово щяха да искат да арестуват някой заподозрян за трите убийства, че можеха да решат, че този инцидент е свързан с тях.

Бюканън свърна към потъналия в мрак плаж, който щеше да го отведе близо до центъра на Канкун. Като пое на север, той се затича между увенчаните с бели гребени вълни и светлините на хотелите. Приятният морски бриз охлади потта по челото му и изчисти неприятната миризма на работилницата от ноздрите му. Бризът беше достатъчно силен, за да изсуши и мокрите му дрехи.

Внезапно Бюканън залитна, загуби равновесие и за малко не падна. Той нямаше да се притесни толкова, ако се беше спънал в някой невидим предмет. Причината беше друга — беше изтощен. Раната му пулсираше. Кърпата беше подгизнала от кръв. Виеше му се свят от най-отвратителното главоболие, което беше изпитвал в живота си.

Бюканън стискаше под дясната си мишница измачканото памучно яке и изцапаната бейзболна шапка. Внимателно надяна шапката на главата си. Тя беше достатъчно смачкана, за да привлече вниманието на околните, но без нея кръвта, която скриваше, със сигурност щеше да привлече повече внимание. Като дишаше с мъка, той наметна изцапаното памучно яке върху дясното си рамо, като скри изцапаната с кръв хавлиена кърпа. Сега вече можеше да рискува да се появи на публично място. Но когато натисна бутона на часовника и погледна към дигиталния циферблат, той с ужас установи, че беше изминал почти час, откакто се беше обадил на оперативния агент.

Това е невъзможно! Та аз излязох от работилницата преди малко!

Така си мислиш ти.

Приятелче, сигурно ти се губят моменти.

Мислите на Бюканън запрепускаха с шеметна скорост. Трябваше да се промъкне между хотелите и да спре някое такси. В противен случай нямаше да успее да стигне мястото на срещата навреме и да се срещне с оперативния агент.

Като залиташе, той се измъкна от плажа.

Но бризът вече не оказваше никакво въздействие върху потта, която капеше от челото му.

— Господи — каза оперативният агент, когато видя Бюканън, — тази рана трябва да се зашие. Свали си шапката. Чакай да погледна… Да, човече, тази рана на главата ти също има нужда от шевове.

Бяха спрели до една изоставена бензиностанция на магистрала 180, на тридесет километра западно от Канкун. След като беше взел такси до централната градска част, Бюканън беше чакал не повече от половин минута на мястото за среща, преди неговият оперативен агент да спре с един нает Форд Таурус пред пълната с посетители кръчма и Бюканън да се качи вътре.

Агентът беше около петдесетгодишен, с лека плешивина и малко натежал. Дрехите му — сандали, лимоненожълта фланелка и жълти шорти подхождаха на ролята му на турист. Двамата с Бюканън не бяха работили заедно преди. Бюканън го познаваше само като Уейд, което, както предполагаше, нито беше истинското му име, нито обичайният псевдоним, който използваше.

След като Бюканън му обясни случилото се, Уейд въздъхна.

— Майка му стара! Нищо не може да се оправи. Дявол да го вземе. Господи… Добре, хайде да помислим малко — той започна да барабани с пръсти по волана. — Я да видим какво… Полицията ще постави под наблюдение летището в града, а вероятно и това в Козумел. Значи, остава ни само една възможност.

— Мерида — каза Бюканън.

Когато излезе от Канкун, Уейд увеличи скоростта.

— Ако приемем, че най-добрият ни ход ще бъде да те измъкнем от страната. Може би трябва да се скриеш някъде. Да се скатаеш. Хей, единственото, с което полицията разполага, е описание, на което отговарят цял куп американци. Не е като да имат снимка. Или пръстови отпечатъци. Каза, че си се погрижил за това.

Бюканън кимна. Гадеше му се.

— Освен чашите, от които пих в ресторанта. За тях не можех да направя нищо. Най-вероятно е да са ги отнесли в кухнята и да са ги измили преди полицията да се сети да ги провери — Бюканън вдигна здравата си лява ръка и избърса потта, избила по челото му. — Истинският проблем е, че всички в ресторанта чуха Бейли да ме нарича Крофорд, а аз да твърдя, че се казвам Ед Потър. Така че полицията разполага с име, за което служителите от емиграцията могат да следят на летищата.

— Това не ме притеснява — каза Уейд. — Донесох ти друг паспорт и туристическа карта. Под друго име.

— Добре, но освен това полицията разполага и със самия Бейли. Те ще настояват да помогне на някой от художниците им да изготви скица и щом разпратят копия от тази скица по факса до всяко летище и всеки служител от емиграцията, всеки човек, който прилича на портрета от скицата, ще бъде спрян, когато предава туристическата си карта и плаща изходна такса. Трябва да се измъкна от страната преди да разпратят скицата. Освен това… — Бюканън се втренчи в пръстите на дясната си ръка. Те отново бяха започнали да треперят. Имаше чувството, че ранената му ръка гори. Кърпата, увита около рамото му, беше подгизнала от кръв. — Имам нужда от лекар.

Уейд погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не забелязвам светлини зад нас. — Той се взря напред, в обграденото от гора тясна магистрала. — Тази изоставена бензиностанция ще ни свърши работа.

Уейд отби от пътя, слезе от колата, взе нещо от задната седалка и заобиколи откъм страната на Бюканън.

Но след като отвори вратата, свали кърпата от рамото му и огледа раните с помощта на малко джобно фенерче, той промърмори:

— Няма шега, наистина имаш нужда от лекар. Трябва да те закърпят.

— Не мога да разчитам на местен човек. Той със сигурност ще уведоми полицията за огнестрелна рана — каза Бюканън.

— Не се тревожи — отговори Уейд. — Поддържам връзка с един лекар американец, който живее наблизо. Работил е за нас и преди. Можем да му имаме доверие.

— Но не мога да губя време, за да отида при него — гласът на Бюканън беше дрезгав. Гърлото му беше пресъхнало. — Полицаите скоро ще разполагат със скица. Трябва да се добера до Мерида. Трябва да се кача на някой самолет, който излита от Мексико. Дявол да го вземе, Флорида е само на няколко часа път със самолет. Когато казах, че имам нужда от лекар, имах пред вид в Щатите. Колкото по-бързо се измъкна оттук, толкова по-бързо ще мога…

— Дотогава ще умреш от загуба на кръв — отбеляза Уейд. — Не ме ли чу? Казах, че трябва да те закърпят. Най-малко. Не знам за раната на главата ти, но тази на рамото… трудно е да кажа с всичката тази кръв, но ми изглежда инфектирана.

— От начина, по който се чувствам, най-вероятно е така — Бюканън се опита да се изправи. — Какво остави на земята?

— Комплект за първа помощ.

— Защо не ми каза?

— Никакъв комплект за първа помощ няма да помогне на раните ти.

— Все забравям. Ти си цивилен. Един от онези типове от Управлението.

Уейд се напрегна, готов да се защити.

— Не очакваш да ти отговоря, нали? Освен това, какво значение има?

— Просто отвори комплекта — каза Бюканън. — Я да видим какво имаме. Добре. Приготвили са го моите хора. Слушай сега. Прави каквото ти кажа. Трябва да спрем кървенето. Трябва да почистим раните.

— Ние? Виж какво, нищичко не разбирам от тези неща. Не съм обучен.

— Аз съм обучен — Бюканън се опита да се пребори с виенето на свят. — Вземи това гумено маркуче и го вържи над раната на рамото ми. За пет минути един турникет няма да ми навреди кой знае колко. Междувременно… — Бюканън разкъса един от пакетите и изсипа няколко тампона от марля.

Уейд приключи със завързването на гуменото маркуче около оголеното рамо на Бюканън. Кървенето рязко намаля.

— Онова шишенце с медицински спирт — каза Бюканън. — Намокри тампоните с него и почисти кръвта от огнестрелната рана — стори му се, че гласът му долита от някъде далеч. Като се мъчеше да остане в съзнание, той измъкна една спринцовка от гнездото й в предпазното блокче от стиропор и присви очи, за да прочете етикета. Добре, това беше антибиотик. — Вземи нов тампон и почисти със спирт горния мускул на рамото ми.

Уейд направи това, което му каза и отново се зае да почиства раната от куршума.

Бюканън инжектира антибиотика в дясната си ръка. Щом измъкна иглата, пръстите му отново започнаха да треперят и той непохватно остави спринцовката.

— Така — каза Уейд. — Почистих краищата на раната.

— Сега излей тази кислородна вода вътре.

— Да я излея? — попита Уейд. — Ще те заболи…

— Не може и дума да става за сравнение със смърт от отравяне на кръвта. Раната трябва да се дезинфектира. Хайде, действай!

Уейд разви капачката на шишенцето с кислородна вода, присви устни и изля известно количество от безцветната течност в дългия отвор на раната.

На светлината от джобното фенерче, подпряно на седалката, Бюканън видя как течността попи в раната. По плътта започнаха да излизат мехурчета, кръвта закипя като вряща киселина. Болката, която го връхлетя, беше дори по-силна от онази, която досега го измъчваше. Тя го разяждаше. Пронизваше го. Пареше.

Започна да вижда предметите двойни. Разтрепери се.

— Бюканън? — тревожно прозвуча гласът на Уейд.

— Направи го пак — каза Бюканън.

— Шегуваш ли се?

— Направи го пак. Трябва да съм сигурен, че раната е чиста.

Уейд отново наля кислородна вода. Появиха се мехурчета, краищата на раната побеляха и от нея започнаха да излизат кървави съсиреци. По лицето на Бюканън се стичаха струйки пот.

— И малко в раната на главата ми — промърмори той.

Този път, за изненада на Бюканън, Уейд се подчини без възражения.

Добре, помисли си през болка Бюканън. По-корав си, отколкото очаквах, Уейд. Това ще ти бъде от полза, когато чуеш какво ти предстои да направиш.

Бюканън се чувстваше така, сякаш кислородната вода беше разяла черепа му и беше проникнала в мозъка му.

Той потръпна.

— Добре. Виждаш ли онази тубичка в комплекта? Това е антибиотичен мехлем. Изстискай малко в раната на главата ми и доста повече в раната на рамото.

Движенията на Уейд бяха станали по-уверени.

Бюканън почувства как турникетът се впива в дясното му рамо. Като се изключеше болката от раната, ръката му изглеждаше подута и безчувствена.

— Почти привършихме — каза Бюканън на Уейд. — Остана да направиш само още едно нещо.

— Още едно?

— Ти беше прав. Раната трябва да се зашие.

— За какво говориш?

— Искам да ме закърпиш.

— Да те закърпя? Исусе Христе!

— Слушай сега. Ако не зашиеш раната, ще получа кръвоизлив, когато сваля турникета. В тази найлонова торбичка има стерилна хирургическа игла и конец. Измий си ръцете със спирт, отвори торбичката и ме заший.

— Но аз никога преди не съм го правил.

— Не е сложно — каза Бюканън. — Пет пари не давам дали ще стане красиво. Ще ти обясня как да завържеш възлите. Но трябва да го направиш. Ако можех да стигна с ръка рамото си там отзад, сам щях да го направя.

— Болката — възрази Уейд. — Ще действам непохватно… Имаш нужда от упойка.

— Дори и да имахме, нямаше да рискувам да я използвам. Трябва да остана в съзнание. Нямаме много време. Докато пътуваме към Мерида, трябва да ми дадеш сведения за новата самоличност, с която ще напусна страната.

— Бюканън, та ти и сега изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Копеле, никога повече не прави това!

— Да правя какво? За какво?

— Нарече ме Бюканън. Аз съм забравил за Бюканън. Не знам кой е Бюканън. За тази задача името ми е Ед Потър. Ако реагирам на името Бюканън, могат да ме убият. Отсега нататък… Не, сбърках. Вече не съм Ед Потър. Аз съм… Кажи ми кой съм аз. Каква е новата ми самоличност? Каква е биографията ми? С какво си изкарвам хляба? Женен ли съм? Хайде, говори, дявол да го вземе, докато ме шиеш!

Като ругаеше, обиждаше и нареждаше, Бюканън застави Уейд да вземе хирургическата игла и да зашие раната от куршума. При всяко убождане на иглата Бюканън стискаше още по-здраво зъби, докато накрая челюстите започнаха да го болят и започна да се страхува, че зъбите му ще се счупят. Единственото нещо, което го крепеше да не загуби съзнание, беше нуждата да се превъплъти в новата си роля. Щеше да се казва Виктор Грант, научи той. От Форт Лодърдейл, Флорида. Той променяше според нуждите на собствениците им моторни лодки с кабини, като се беше специализирал в инсталирането на аудиовизуално електронно оборудване. Беше пристигнал в Канкун, за да говори със свой клиент. Ако му се наложеше, можеше да цитира името на клиента и да посочи тукашния му адрес. Клиентът, който съдействаше на шефовете му, щеше да гарантира за Виктор Грант.

— Добре — каза Уейд. — Изглежда отвратително, но мисля, че ще държи.

— Размажи антибиотичен мехлем върху дебел тампон от марля. Притисни го върху шевовете. Навий отгоре бинт, няколко пласта и захвани бинта с лейкопласт. — Бюканън се потеше от болка. Мускулите му бяха схванати. — Добре — каза той. — Сега свали турникета.

Почувства прилив на кръв в ръката си. Изтръпването премина, кожата му настръхна, а и без това силната болка още повече се засили. Но тя не го притесняваше. Можеше да се справи с нея. Болката беше нещо временно. Но ако шевовете не издържаха и получеше кръвоизлив, нямаше да му се налага да се тревожи дали ще си спомни новата си самоличност, дали ще успее да пристигне в Мерида преди да изпратят там полицейската скица по факса, дали някой от служителите в емиграцията на летището нямаше да започне да го разпитва. Защото дотогава щеше да умре от загуба на кръв.

В продължение на една дълга минута той гледа бинта, но по него не изби кръв.

— Добре, да тръгваме.

— Точно навреме — каза Уейд. — Виждам, че зад нас приближават светлини. — Той затвори комплекта за първа помощ, затръшна вратата на Бюканън, заобиколи тичешком колата, седна зад волана и излезе на пътя преди светлините съвсем да приближат.

Бюканън отпусна главата си назад, като дишаше тежко. Устата му беше ужасно пресъхнала.

— Имаш ли вода?

— Съжалявам. Не се сетих да взема.

— Страхотно.

— Може би някъде ще има отворен магазин и ще купим.

— Сигурно.

Бюканън се взря напред през стъклото, като гледаше как фаровете на колата пронизват нощния мрак. Той не преставаше да си повтаря, че името му е Виктор Грант. От Форт Лодърдейл. Преработва по поръчка лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване. Разведен. Без деца.

От двете страни на тесния път се издигаше тропическа гора. От време на време Бюканън забелязваше дървета с белези от мачете, от които събираха млечен сок, който се използваше за производството на дъвка. Понякога пред очите му се мяркаха групички от къщи със сламени покриви. В тях, знаеше той, живееха потомците на маите — с широки лица, високи скули и потънали в гънки клепачи, типични за техните предшественици, които бяха построили огромните паметници в Чичен Итца и другите древни градове на полуостров Юкатан, от които сега бяха останали само руини. Много рядко съзираше слаба светлина през някоя отворена врата и семейство, спящо в хамаци. Хамаците държаха хладно и ги предпазваха от влечугите, които пълзяха в нощта, защото Юкатан означаваше „място на змии“. Това, което най-вече забелязваше, беше, че всеки път, когато колата наближеше група от къщи със сламени покриви, от мрака изплуваше крайпътен знак, на който пишеше „ТОРЕ“ — намали скоростта, след което, независимо колко бавно караше Уейд, колата подскачаше върху гърбица на пътя и раздрусваше Бюканън достатъчно, за да отскочи главата му от облегалката, при което болката, която го измъчваше, ставаше нетърпима. Дясната му ръка отново започна да трепери. Далеч от океана влагата във вътрешността на полуострова беше задушаваща. Но въздухът беше съвсем неподвижен, пълен с насекоми и прозорците на колата трябваше да стоят затворени. Виктор Грант. Форт Лодърдейл. Лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване.

Той загуби съзнание.

Въпреки спусналата се ниско над земята мъгла, която скриваше светлината от луната и звездите, за Балам-Акаб не беше трудно да се движи през дъждовната гора нощем. Част от умението му се дължеше на факта, че беше роден в този район. След тридесет години той се чувстваше в джунглата като у дома си. Въпреки това джунглата беше като живо същество и постоянно се променяше. Другата причина, поради която Балам-Акаб така добре се ориентираше през гъстите дървета и провиснали лиани, беше допирът с камъните под тънките му сандали. В края на краищата той беше изминавал същия този маршрут много пъти. Навикът му беше от полза.

Той остави гладките, изтъркани камъни да направляват стъпките му в мрака. През деня един неопитен наблюдател нямаше да ги забележи. Между тях бяха избуяли дървета. Храстите ги скриваха. Но Балам-Акаб знаеше, че преди хиляда години камъните бяха образували непрекъсната пътека, която древните наричали scabe — бял път. Името не беше съвсем точно, защото големите гладки камъни бяха повече сиви, отколкото бели, но дори и в сегашното си разнебитено състояние, пътеката беше впечатляваща.

А колко ли по-впечатляваща е изглеждала тя по времето на древните, преди испанските завоеватели, когато предците на Балам-Акаб бяха царували в тази земя? Преди стотици години пътищата на маите пресичали надлъж и нашир Юкатан. Те отсичали дърветата и разчиствали джунглата. В разчистените отсечки полагали камъни, които се издигали от половин до метър и двадесет сантиметра над земята. После между камъните насипвали чакъл, за да запълни фугите между тях и най-накрая покривали камъните и чакъла с разтвор, направен от негасена вар, смесена с пясък и вода.

Всъщност пътеката, по която вървеше Балам-Акаб, някога беше представлявала равен път, широк почти пет метра и дълъг сто километра. Но след избиването на толкова много негови предци не беше останал никой, който да се грижи за пътя, да го поддържа и ремонтира. Дъждовете, които се бяха изсипвали през вековете, бяха отмили чакъла, оголвайки камъните, които се бяха разместили в резултат на многобройните земетресения в района и избуялата между тях растителност. Сега единствено човек, запознат с някогашния начин на живот и привикнал с духа на гората като Балам-Акаб, можеше да се движи така умело по пътеката в мрака и мъглата.

Като стъпваше от камък на камък, заобикаляше невидими дървета, усещаше надвисналите лози и се навеждаше, за да ги избегне, като внимаваше да не стъпи върху някой разклатен камък, Балам-Акаб успяваше да запази идеално равновесие. Така и трябваше, защото ако паднеше, не можеше да използва ръцете си, за да се задържи. Ръцете му вече бяха заети. В тях носеше скъпоценната купа, увита в меко одеало. Той я притисна още по-здраво към гърдите си. При създалите се обстоятелства той не бе посмял да рискува и да я сложи в раницата си заедно с другите важни предмети. Раницата твърде често се удряше в някой надвиснал клон или в околните дървета. Предметите в раницата не можеха да се счупят. Това обаче не се отнасяше за купата.

Влагата в храстите се прибавяше към потта, която се стичаше по лицето на Балам-Акаб и караше памучната му риза и панталони да залепнат за тялото му. Той не беше висок — само метър и шестдесет, което беше типично за мъжете от племето му. Въпреки мускулестото тяло той беше слаб, отчасти поради изпълнения с трудности живот в джунглата, отчасти поради оскъдната храна, която осигуряваха нивите край селото му. Косата му беше права и черна, подстригана късо, за да не го нападат насекоми и за да не се заплита в джунглата. Тъй като този район беше доста изолиран, а испанските завоеватели бяха счели за недостойно да имат деца от маите, лицето на Балам-Акаб беше запазило същите генетични черти като на неговите предци от времето, когато преди много векове културата на маите процъфтявала. Главата му беше обла, лицето широко, с изпъкнали скули. Дебелата му долна устна рязко се извиваше надолу. Очите му бяха черни, с формата на бадем, а клепачите бяха потънали в гънки.

Балам-Акаб знаеше, че прилича на своите предци, защото беше виждал образите им, изсечени в камък. Знаеше как бяха живели предците му, защото неговият баща му беше разказал това, което неговият баща му беше разказал, което пък неговият баща му беше разказал и така до първите дни на съществуването на племето. Той знаеше как да изпълни ритуала, който възнамеряваше да извърши, защото като вожд и шаман на селото, на това го беше научил неговият предшественик, който беше разкрил пред него тайнствата на ритуалите, знания, които беше получил така, както ги беше поучил и неговият предшественик и така, чак до 13.0.0.0.0.4 Ахау 8 Кумку — началото на времето.

Камъните промениха посоката си и завиха наляво. Като пазеше равновесие, Балам-Акаб продължи да се промушва между дърветата, да се навежда под клоните и да усеща твърдите камъни под тънките си сандали, докато следваше извивката на пътя. Почти беше стигнал целта си. Въпреки че досега се беше движил безшумно, сега трябваше още повече да внимава, за да не вдига шум. Трябваше да се промъква с безмълвната грация на дебнещ жертвата си ягуар, защото всеки момент щеше да стигне до края на джунглата, а отвъд него, в наскоро разчистената поляна, щеше да има пазачи.

Изведнъж Балам-Акаб долови миризмата, която се разнасяше от тях — дима от цигарите им, маслото от оръжията им. С разширени ноздри той спря, за да се огледа в мрака и да прецени разстоянието, както и посоката. След миг продължи напред, принуден да изостави скритата древна пътека и да завие още по-наляво. Откакто новите завоеватели бяха пристигнали и започнали да изсичат дърветата, да взривяват скалите, да изравняват земята и да строят писта за самолети, Балам-Акаб беше разбрал, че нещастието, предречено от древните, беше на път да се сбъдне. Също както бяха предрекли появата на първите завоеватели, така бяха предрекли и появата на тези, защото времето беше кръгло. Балам-Акаб знаеше това. То се въртеше непрекъснато и всеки период от време беше подчинен на определен бог.

Сега гръмотевичният тътен на динамита му напомняше за гръмотевицата на Чак — бога на дъжда с дългите кучешки зъби. Но също така му напомняше и за тътена на многобройните земетресения, които разтърсваха този район винаги, когато богът на подземния свят, който беше и бог на тъмнината, се разгневеше. А когато той се разгневеше, винаги причиняваше болка. Това, което Балам-Акаб все още не можеше да реши, беше дали новите завоеватели щяха да разярят бога на Подземния свят и тъмнината, или пък появата им беше в резултат на и без това вече прекомерната ярост на бога, наказание за Балам-Акаб и неговия народ.

Единственото, което със сигурност знаеше, беше, че са необходими ритуали за омилостивяване на бога, молитви и жертвоприношения, за да не се сбъдне отново предсказанието, направено в Хрониките на Чилам-Балам. Едно от пророчествата, болестта, която убиваше палмите, вече се беше сбъднало.

В този ден над земята ще се посипе прах.

В този ден земята ще бъде сполетяна от нещастие.

В този ден над земята ще надвисне облак.

В този ден ще се издигне планина.

В този ден един силен мъж ще сграбчи земята.

В този ден всичко ще потъне в разруха.

Балам-Акаб се страхуваше от пазачите, но се надяваше успешно да изпълни мисията си. Ако боговете не желаеха да бъдат омилостивени, ако наистина бяха разгневени, досега щяха да го накажат. Те никога нямаше да му позволят да стигне чак до тук. Само човек, ползващ се с благоволението на боговете, можеше да се движи в мрака без да бъде ухапан от някоя от многобройните змии, от които гъмжеше джунглата. През деня той щеше да види и да избегне змиите, или да вдигне шум и да ги прогони. Но вървейки безшумно в непрогледния мрак на нощта? Не. Невъзможно. Без помощта на боговете той щеше да стъпва не по камъни, а по самата смърт.

Изведнъж мракът намаля. Мъглата сякаш стана по-рядка. Балам-Акаб беше стигнал до края на джунглата. Като приклекна, вдишвайки плодородния мирис на гората, тъй различен от зловонието на потните пазачи, той съсредоточено започна да се оглежда в мрака и изведнъж, сякаш някакъв недоловим вятър беше преминал през сечището, мъглата изчезна. Внезапно появилата се светлина от луната и звездите го накара да се почувства така, сякаш нощта се беше превърнала в ден. В същия момент го изпълни необяснима увереност, че когато пропълзи от джунглата в сечището, пазачите няма да успеят да го видят. За тях мъглата все още щеше да съществува. Тя щеше да го обгърне. Щеше да го направи невидим.

Но той не беше глупак. Когато излезе от джунглата, той остана приведен, близо до земята, като се опитваше да не се показва, докато вървеше бързо напред. Сега, на светлината от луната и звездите, той успя да види истинският мащаб на работата, която нашествениците бяха извършили през двата дни, откакто не беше идвал тук и видяното го изпълни с тревога. Обширна нова част от гората беше изсечена, а на нейно място се виждаха обрасли с храсти могили и хълмчета. Сега, когато нямаше дървета, които да скриват небето, той успя да различи тъмните контури на значително по-високи хълмове. Балам-Акаб си помисли, че това са планини, ала нито една от тях не беше планината, описана като един от признаците за края на света в древните Хроники на Чилам-Балам. Не, тези планини бяха част от духа на вселената. Разбира се, те не бяха дело на природата. В края на краищата тази част на Юкатан се наричаше низина. Тук нямаше могили, хълмове, още по-малко пък планини. Всички те бяха издигнати от човешки същества, от маите — предците на Балам-Акаб, преди повече от хиляда години. Въпреки че храстите, с които бяха обрасли, скриваха стъпалата, порталите, статуите и изсечените в камъка фигури, Балам-Акаб знаеше, че тези възвишения бяха дворци, пирамиди и храмове. Причината, поради които те представляваха част от духа на вселената беше, че древните, които ги бяха построили, знаеха как са свързани помежду си Подземният свят, Средният свят и величественият Небесен свод. Древните бяха използвали знанията си за тайните на непрестанно движещото се слънце, за да определят точните места, където трябваше да издигнат паметници в чест на боговете и по този начин да насочат енергията както на Подземния свят, така и на небесните богове към Средния свят и това свещено място.

Като внимаваше да не го забележат, Балам-Акаб стигна до най-високата планина. Екскаваторите бързо бяха почистили растителността от земята, но стигнеха ли до възвишение, те го заобикаляха, като най-вероятно възнамеряваха да се върнат по-късно и да се справят с него. Той огледа внимателно сенчестите храсти и фиданките, които бяха успели някак си да пуснат корени между огромните квадратни каменни блокове, от които беше построено това свещено здание. Балам-Акаб знаеше, че ако храстите и фиданките ги нямаше, това, което изглеждаше като планина, щеше в действителност да се окаже огромна терасовидна пирамида и че на върха й щеше да има храм, посветен на бога Кукулкан, чието име означаваше „перната змия“.

И наистина, от храстите в долната част на пирамидата стърчеше изваяната от камък глава на змия с отворена уста и готови да се забият зъби. Дори и в мрака змийската глава се виждаше ясно. Тя беше една от няколкото, разположени край стъпалата, които водеха към върха през терасите, от всяка страна на пирамидата. Със силно туптящо сърце, радостен, че беше успял да стигне невредим до тук, все по-убеден, че боговете се отнасят благосклонно към неговата мисия, Балам-Акаб притисна към гърдите си увитата в одеалото купа и започна бавното, мъчително изкачване към върха.

Всяко стъпало беше високо до коляното му, а стълбището беше стръмно. През деня изтощителното изкачване беше зашеметяващо и изпълнено с опасности, тъй като храстите, фиданките и дъждът, който се беше изсипвал през вековете, бяха изпочупили стъпалата и изместили камъните. Балам-Акаб трябваше да мобилизира всичките си сили и да се съсредоточи, за да не загуби равновесие в мрака, за да не стъпи на някой едва крепящ се камък и да падне. Но той не се страхуваше за собствената си безопасност. Иначе нямаше да рискува да бъде ухапан от змия или прострелян от пазачите, за да дойде тук. Това, за което се страхуваше, бяха безценните предмети в раницата му и особено увитата в одеало свещена купа, която притискаше към гърдите си. Не можеше да си позволи да падне и да счупи купата. Това щеше да бъде непростимо. Това със сигурност щеше да предизвика гнева на боговете.

Докато се изкачваше, с изранени колена и обляно в пот тяло, Балам-Акаб броеше на ум. Това беше единственият начин, по който можеше да следи напредъка си, защото храстите и фиданките над него му пречеха да различи очертанията на квадратния храм върху иначе острия връх на пирамидата. Десет, единадесет, дванадесет… Сто и четири, сто и… Той с мъка си поемаше дъх. Двеста осемдесет и девет. Двеста и…

Скоро, помисли си Балам-Акаб. Вече виждаше върха на фона на звездите. Триста и… Най-сетне, с разтуптяно сърце, той стигна до равната площадка пред храма.

Триста шестдесет и пет. Това свещено число представляваше броя на дните в слънчевата година и беше изчислено от предците на Балам-Акаб дълго преди испанските завоеватели да се появят за първи път в Юкатан през шестнадесети век. При построяването на пирамидата бяха използвани и други свещени числа — двадесетте тераси, например, които олицетворяваха двадесетте дни, от които се състояха месеците, на които древните деляха по-кратката си, 260-дневна церемониална година. По подобен начин, първоначално по върха на пирамидата бяха изсечени петдесет и два образа на змии, защото времето извършваше едно пълно завъртане в кръг за петдесет и две години.

Балам-Акаб не преставаше да мисли за кръговете, докато внимателно поставяше одеялото на земята. После го разгърна и пред очите му се показа скъпоценната купа. Тя изглеждаше съвсем обикновено. Широка колкото разстоянието от палеца до лакътя му, дебела колкото палеца му, тя беше стара, да, очевидно много стара, но не беше боядисана в ярки цветове, а с матово, тъмно покритие отвътре. Някой непосветен човек дори можеше да я нарече грозна.

Кръгове, продължаваше да си мисли Балам-Акаб. Тъй като вече не се налагаше да внимава, за да не счупи купата, той бързо свали раницата от гърба си, извади от нея нож от обсидиан, дълга връв със завързани по нея бодли и ивици хартия, направена от кората на смокиново дърво. После съблече подгизналата си от пот риза и оголи мускулестите си гърди пред бога на нощта.

Кръгове, цикли, завъртания. Балам-Акаб се разположи така, че да застане при входа на храма с лице на изток, откъдето слънцето всеки ден започваше своя цикъл, посоката, която беше символ на прераждането. От това високо, удобно за наблюдение място, той виждаше далеч наоколо. Дори в мрака успя да различи огромната площ, която нашествениците бяха разчистили от дървета и храсти. Освен това различи и сивата ивица, която представляваше пистата за самолети на около половин километър вдясно. Погледът му се спря на многобройните палатки, които нашествениците бяха разпънали и бараките, които бяха построили от отсечени дървета. Видя няколко огъня, които не беше успял да забележи от джунглата и сенките на пазачите около тях. Скоро щяха да пристигнат още самолети, с още завоеватели и още машини. Гигантските хеликоптери щяха да стоварят още големи камиони. Всичко това щеше да оскверни още повече мястото. Булдозерите вече бяха започнали да прокарват път през джунглата. Трябваше да се направи нещо, за да бъдат спрени.

Цикли, завъртания. Бащата на Балам-Акаб I му беше казал, че името му е свързано със специално предание в селото. Преди много векове, когато завоевателите се появили за пръв път, един съименник на Балам-Акаб събрал отряд воини и се опитал да прогони испанците от Юкатан. Борбата продължила няколко години, докато съименникът на Балам-Акаб бил пленен и посечен на парчета, а после изгорен. Но славата на бунтовника продължила да се разнася и след смъртта му. Всъщност, чак до сегашното поколение, и Балам-Акаб се гордееше, че носи това име.

Но в същото време то го задължаваше. Той неслучайно беше наречен така. Историята се движеше в кръгове, също както маите периодично бяха въставали срещу поробителите си. Лишени от своята култура, впримчени в ярема на робството, тя бяха въставали през седемнадесети век, после през осемнадесети и за последен път в началото на този век. Всеки път въстанията им били жестоко потушавани. Мнозина от тях били принудени да се оттеглят в най-отдалечените части на джунглата, за да избегнат отмъщението и ужасните болести, донесени от чужденците.

А сега чужденците отново бяха дошли. Балам-Акаб знаеше, че ако не бъдеха спрени, селото му щеше да бъде разрушено. Кръгове, цикли, завъртания. Той беше дошъл тук, за да извърши жертвоприношение в името на боговете, да се възползва от тяхната мъдрост, да ги помоли за съвет. Трябваше да получи напътствие. Неговият съименник несъмнено беше извършил същия ритуал през шестнадесети век. Запазил чистотата си, той щеше да бъде повторен.

Балам-Акаб вдигна обсидиановия нож. Черното вулканично стъкло, от което беше направен — „нокътя на светкавицата“ — беше заострено и върхът му приличаше на игла. Той го насочи към долната част на изплезения си език, като се помъчи да сподави болката, когато замахна нагоре и го прониза. Единственият начин, по който можеше да направи това, беше да стисне езика си между зъбите, за да го задържи неподвижен, така че острието да успее да се забие в оголената влажна плът. Бликналата от езика му кръв намокри ръката му и той потрепери от внезапно връхлетялата го болка.

Въпреки това Балам-Акаб продължи да натиска ножа нагоре. Едва когато обсидиановото острие излезе от другата страна и одраска зъбите му, той го изтегли. От очите му текнаха сълзи, но Балам-Акаб сподави неистовото си желание да простене. Като продължаваше да стиска езика си между зъбите, той остави ножа и взе връвта със завързани по нея бодли. Както бяха правили и предците му, той промуши връвта през дупката в езика си и започна да я изтегля нагоре. По лицето му изби пот — сега вече не от влагата във въздуха и напрежението, а от нетърпимата болка. Първият бодил във връвта стигна до дупката в езика му. Въпреки че се запъна, той го изтегли през нея. По връвта започна да се стича кръв. Балам-Акаб продължи упорито да дърпа, като прекара следващия бодил през езика си. После още един. Шурналата по връвта кръв намокри хартиените ивици, които се намираха на дъното на скъпоценната купа.

По стените на храма зад него имаше изсечени образи на предците му, извършващи този ритуал. В някои случаи върховният владетел беше пробождал пениса си, а след това промушвал бодлите през този орган, вместо през езика си. Но каквато и част от тялото да бяха използвали, целта винаги беше една и съща — чрез болка и кръв да се изпадне в транс, да се появят видения, да се влезе в общение с другия свят, да се разбере какво съветват и какво в действителност искат боговете.

Премалял, Балам-Акаб се отпусна на колене, сякаш се прекланяше пред напоените с кръв ивици хартия в купата. Веднага щом и последният бодил минеше през езика му, той щеше да остави връвта в купата. После с помощта на кибрит — единствената промяна в ритуала, която щеше да си позволи — щеше да запали своето дарение и ако беше необходимо, щеше да добави още хартия. Пламъците щяха да накарат кръвта да заври и в края на краищата да я изгорят.

Зави му се свят. Той се олюля, като се опита да запази равновесие въпреки унеса, в който беше започнал да изпада, защото предците му винаги бяха използвали помощници при извършването на този ритуал, докато той трябваше сам да се свести и отново да поеме по обратния път през джунглата.

Стори му се, че боговете започват да му говорят. Гласовете им прозвучаха едва доловимо. Той ги усети, усети присъствието им, усети…

Тялото му потрепери. Този път обаче не от болка. Треперенето дойде отвън, през камъните, върху които беше коленичил, през пирамидата, върху която извършваше ритуала, през земята, под която лежеше бога на тъмнината, на когото се молеше.

Треперенето беше причинено от ударната вълна на взрив, защото бригадите продължаваха разрушителната си работа и през нощта. Тътенът прозвуча като стон на разгневен бог.

Той взе кибрита, запали клечка и я пусна върху ивиците хартия, които покриваха кръвта му в свещената купа.

Кръгове.

Времето отново се беше завъртяло.

Това свещено място беше осквернено.

Завоевателите трябваше да бъдат прогонени.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Фалшива самоличност (4)

Метаданни

Данни

Фалшива самоличност

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.

Дейвид Морел
Фалшива самоличност (4)