Бюканън се събуди с мъчително главоболие, подсилено от тракане на метал и рев на двигател. Той се надигна и примигна към предното стъкло. Екип от чистачи изпразваше кофи и хвърляше торби с отпадъци в боклукчийска кола. Погледна часовника си. Осем часа сутринта. Холи караше на север по Медисън Авеню в Ню Йорк Сити.

— Трябваше да ме събудиш — Бюканън заслони очи срещу слънцето.

— За да ми правиш компания ли? Не. Ти очевидно имаше нужда от почивка. Освен това нямах нищо против тишината. Даде ми възможност да помисля.

— За какво?

— Осъзнах, че не мога да се върна. Поне докато не намерим начин да ги убедим, че това няма нищо общо с тях. Трябва да продължа напред.

— Но скоро и ти ще се измориш. Аз не съм единственият, който имаше нужда от почивка.

— Аз се възползвах от твоя съвет — каза Холи.

— Не си спомням да съм ти давал…

— Снощи те попитах как си успял да изминеш целия път от Ню Орлиънс до Сан Антонио толкова уморен при положение, че си бил ранен малко преди това. Ти ми каза, че си подремвал от време на време по отбивките край пътя. Така че когато ми се налагаше да спра, за да отида до тоалетната, заключвах вратите на колата и затварях очи. Прав си. Хората вдигат толкова шум, когато затварят вратите на колите си, че е трудно да заспиш за повече от няколко минути.

— Определено нямаш вид на човек, който е будувал цяла нощ.

— Чудесата на козметиката. Благодарение на огледалата и мивките в пунктовете за почивка. Между другото, ако искаме да свършим тази работа както трябва, ще се наложи да се избръснеш.

Бюканън потри брадичката си, бръкна в пътната си чанта, извади самобръсначка от чантичката с тоалетни принадлежности и започна да стърже наболата си брада.

— Ох! — възкликна Холи. — Не те ли боли?

— Човек свиква. Много пъти по време на операции това беше единствения начин да се опитвам да се поддържам в добър вид.

Той изчака притеснен, за да види дали тя няма да се възползва от думите му и да започне да го разпитва за тези операции. Тя обаче издържа успешно изпита и се съсредоточи върху управлението на колата.

— Остана ли ни кафе? — попита той.

— Изпихме го. Но, като спомена за кафе…

Тя отби до тротоара, спря, като остави двигателя да работи, изтича в близкото кафене и след минута се върна с две чашки кафе и четири кифлички.

— Добре се грижиш за прехраната ни.

— А ти продължавай да бъдеш добър учител — каза Холи. — „Шери-Недърлънд“ се намира на една пряка по Пето Авеню. Пишеше за това във вчерашния брой на „Поуст“. Как искаш да го направим?

— Първо трябва да намерим гараж със свободно място, за да оставим колата.

— По лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— След това ще проверим дали някой не наблюдава апартамента на Фредерик Молтин.

— Че защо да го наблюдават?

— За да се погрижат за онова, което в бързината са пропуснали. Мисля, че не са очаквали, че той ще се превърне в такъв голям проблем — ще се обърне към журналистите и ще привлече вниманието им към изчезването на Мария Томес. Предполагам, че който и да е отговорен за това, ще иска да се погрижи и за Молтин.

„Шери-Недърлънд“ се намираше диагонално срещу хотел „Плаза“ на Пето Авеню. Точно срещу него се намираха Гранд Арми Плаза и един от входовете на Сентрал Парк. Въпреки престижното местоположение в сградата постоянно влизаха и излизаха хора, разхождаха се или почиваха наоколо. Затова когато един час по-късно Бюканън и Холи пристигнаха, за тях не беше трудно да се престорят на двойка туристи. Времето беше хладно, но приятно за началото на ноември. Те се разходиха из квартала, полюбуваха се на сградите, провериха входа на парка и успяха внимателно да проучат целия район.

— Разбира се, някой може да наблюдава от околните сгради — каза Бюканън, докато снимаше един небостъргач с фотоапарата на Холи. — Струва ми се обаче, че в тълпата няма такъв човек.

Седнаха на една пейка близо до позлатената статуя на Уилям Текумзе Шърмън.

— А сега какво? — попита Холи.

— Време е да изнесеш малко представление. Но се боя, че ще ти бъде доста трудно.

— О?

— Трябва да се превъплътиш в ролята на репортер.

Тя го смушка с лакът в ребрата.

— Хей, дявол да го вземе, внимавай! — възкликна Бюканън. — Едва не ме уцели в раната.

— Аз самата бих те намушкала, ако продължаваш да се държиш така.

Бюканън се засмя.

— Надявам се, че носиш журналистическата си карта.

— Винаги. В калъфа на фотоапарата е.

— Е, аз току-що се самоназначих за твой помощник. Наричай ме… Как се казваше онзи тип, който се мъкнеше с теб в Ню Орлиънс.

— Тед.

— Точно така. Наричай ме Тед. Предстои ни да направим професионално посещение на господин Молтин. По-добре дай на помощника си да носи калъфа на фотоапарата.

— Знаеш ли, не правиш това достатъчно често.

— Да ти нося калъфа ли?

— Не. Преди малко се засмя.

Изчакаха светофара да светне зелено, пресякоха при Петдесет и девета улица и се отправиха на север по гъмжащото от хора Пето Авеню към покрития с навес вход на „Шери-Недърлънд“. Бюканън кимна на униформения портиер, който махна с ръка, за да спре такси за добре облечена възрастна жена, бутна въртящата се врата и влезе преди Холи, за да огледа фоайето.

Меко осветление му придаваше златист оттенък. Напред, вдясно, къс коридор водеше към асансьорите. Вляво, срещу коридора, беше рецепцията, а до нея магазин за вестници и списания. Зад касата в магазина седеше жена на средна възраст с очила.

Никакъв признак за заплаха, реши Бюканън, докато чакаше Холи да влезе през въртящата се врата и да се присъедини към него.

— Да, сър — служителят във фоайето пристъпи към тях.

Както винаги служителят се обърна към мъжа в двойката. Но тъй като Бюканън играеше ролята на помощник на Холи, той оправи ремъка на калъфа на рамото си и се обърна към нея вдигнал вежди, в очакване тя да отговори.

Холи веднага влезе в ролята си.

— Аз съм репортер — тя протегна напред журналистическата си карта.

Служителят я погледна бегло, заинтересован само от името на вестника, както се надяваше Бюканън. Холи не му беше казала името си и ако имаха щастие, служителят нямаше да обърне внимание на картата.

— Тук съм, за да се срещна с господин Молтин — Холи прибра журналистическата си карта.

— Имате ли предварителна уговорка?

— Не. Но ако е свободен, ще му бъда благодарна да ми отдели десетина минути.

— Един момент — служителят отиде до рецепцията и като вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер. — Господин Молтин, тук има репортер от „Вашингтон Поуст“, който иска да се срещне с вас. Една дама с фотограф… Да, сър, ще им кажа — служителят остави слушалката. — Господин Молтин не желае да бъде безпокоен.

— Но вчера сам потърси връзка с моите колеги.

— Знам само, че не желае да бъде безпокоен.

— Моля ви, обадете му се отново.

— Боя се, че…

— Наистина, става дума за нещо важно. Разполагам с информация за изчезналата му съпруга.

Служителят се поколеба.

— Той ще бъде много недоволен, ако разбере, че не сте му предали съобщението ми.

Погледът на служителя помръкна.

— Един момент — той се върна на рецепцията, вдигна слушалката, набра номера и този път заговори с гръб към тях, за да не могат Холи и Бюканън да чуят какво казва. Когато служителят се обърна към тях и затвори телефона, той изглеждаше раздразнен. — Господин Молтин ще ви приеме. Последвайте ме.

Тръгнаха след служителя към редицата от асансьори и след като влязоха в един от тях, служителят натисна бутона за тридесетия етаж и втренчи поглед в стената на кабината. Разбира се, помисли си Бюканън. По този начин ще бъде сигурен, че ще слезем там, където се предполага, че искаме да отидем.

Когато стигнаха на тридесетия етаж, служителят изчака Холи да натисне звънеца на апартамента на Фредерик Молтин. Едва когато Молтин отвори вратата, изгледа враждебно Холи и Бюканън и неохотно ги покани с жест да влязат, служителят се оттегли в асансьора.

Бюканън и Холи минаха край Молтин, който нетърпеливо затвори вратата и закрачи към центъра на просторна стая.

Просторна беше твърде меко казано. В огромното правоъгълно помещение с висок таван можеха да се поберат поне четири стандартни стаи. Стената вляво и дългата стена пред тях представляваха панорама от прозорци, които започваха на нивото на кръста и стигаха чак до тавана, обикаляха стаята и разкриваха прекрасна гледка към Пето Авеню на юг и Сентрал Парк отсреща. Мебелите, подредени с вкус, бяха старинни. Бюканън впечатлен огледа полираното дърво и излъскан кристал, скъпите тъкани и ориенталските килими, автентичните на пръв поглед картини от художници-кубисти. В ъгъла, до един шкаф с витрина, в който бяха подредени керамични предмети с музейна стойност, имаше лъскав роял. Никак не беше чудно, че Фредерик Молтин се оплакваше от финансовите условия на развода си с Мария Томес. Той очевидно беше свикнал да живее в лукс.

— Не знам с каква информация за бившата ми съпруга си мислите че разполагате, но тя вече не е меродавна, тъй като Мария току-що ми се обади.

Бюканън едва се сдържа да не започне да задава въпроси. По сценарий тази роля беше отредена на Холи. Тя трябваше да направи това. И наистина го направи.

— В такъв случай, сигурно сте изпитали облекчение.

— Разбира се. Огромно — Фредерик Молтин беше среден на ръст и тегло, в средата на четиридесетте, със средно голямо количество умерено посивяла коса. Що се отнасяше до останалите му атрибути, в тях нямаше нищо средно или умерено. Елегантните му, лъснати до блясък черни обувки с тънки подметки и безупречно изгладеният му син вълнен костюм с двуредно сако очевидно бяха закупени от чужбина, изработени по поръчка специално за него и шити на ръка. Ослепително бялата му риза и тъмната вратовръзка на тесни райета бяха от първокласна коприна. Бюканън нямаше как да не обърне внимание на диамантените му копчета за ръкавели, тъй като без да крие нетърпението си Молтин погледна инкрустирания си с диаманти часовник Картие. На кутрето на лявата си ръка имаше пръстен със сапфир. По груба сметка дрехите, които беше облякъл тази сутрин, вероятно струваха двадесет хиляди долара.

— Служителят на хотела ми каза, че искате да ви отделя десет минути, но дори и това време ми се струва много — продължи Молтин. Гласът му беше писклив и надменен.

— Но вие сигурно горите от нетърпение да съобщите на пресата добрата новина — каза Холи. — Вчера се вдигна толкова шум около твърдението ви, че нещо се е случило с нея. Сега ще искате да уведомите всички, че тревогата е била фалшива.

— Е, да — каза Молтин. — Разбира се. Не бях… Права сте. Много важно е вие и останалите ви колеги да информирате нейните почитатели, че нищо лошо не й се е случило.

В следващия въпрос на Холи прозвуча озадачено.

— Начинът, по който го казвате… Сякаш все още не сте съобщили на медиите.

— Аз… Тя току-що ми се обади. Все още се опитвам да свикна с тази мисъл. Изпитах такова облекчение, разбирате ли — Молтин извади тъмночервена кърпичка от джобчето на сакото си и избърса челото си.

Да бе, дяволски облекчен изглеждаш, помисли си Бюканън.

— Нямах време да събера мислите си и да планирам нещата.

— Какво ви каза бившата ви съпруга? — попита Холи. — Къде е била през изминалите две седмици?

Молтин я изгледа объркано.

— Извън страната. Каза ми къде, но не желае да съобщавам точното място. Иска да остане в чужбина още известно време. Да си почине. А след това недоразумение репортерите направо ще я обсадят, ако научат къде точно се намира.

— Е, не можете ли да ни кажете най-общо в коя част на света се намира?

— Във Франция. Но това е всичко, което възнамерявам да разкрия.

— Обясни ли ви защо е изчезнала?

— Искала да попътува. А в нетърпението си около тези злополучни правни спорове аз погрешно предположих, че след като не мога да се свържа с нея, сигурно й се е случило нещо ужасно.

Бюканън огледа отново помещението и усети едва доловим мирис на цигарен дим, но в безупречно подредената стая нямаше никакви пепелници. Дрехите на Молтин също не миришеха на цигарен дим. Бюканън винаги се учудваше, че пушачите не си дават сметка как миризмата на цигари се просмуква в дрехите им. В такъв случай цигареният дим се разнасяше към тях от някоя отдалечена стая на просторното жилище. А Бюканън беше напълно убеден, че Фредерик Молтин не само не пушеше, но и не търпеше някой около него да пуши, поне не в своя апартамент.

— Ще ви призная нещо — каза Молтин. — Острата ми реакция се дължеше на факта, че Мария не желаеше да отговаря на обажданията ми по телефона. Когато преди няколко седмици продаде апартамента си и сякаш изчезна, аз се вбесих, че ме е пренебрегнала, че не се е посъветвала с мен. В миналото тя търсеше съветите ми за всичко. Не можех да си представя, че ще бъде толкова независима, въпреки че се разведохме. Затова гордостта ми настояваше, че тя сигурно е станала жертва на някаква машинация. Доста нелепо от моя страна.

— Да — за първи път се обади Бюканън. — Ще разрешите ли да използвам тоалетната ви?

— Не! В никакъв случай!

— Но аз не мога да издържам. Трябва да отида.

Бюканън тръгна към вратата в далечния край на стаята.

— Почакайте! Какво правите? — гневно възкликна Молтин. — Не можете… Спрете веднага! Спрете!

— Но аз ви казах, трябва да използвам тоалетната — Бюканън отвори вратата и се озова в изискан, скъпо украсен коридор.

Молтин се втурна след него.

— Ако не спрете, ще се обадя в полицията!

Бюканън продължи напред. Мирисът на цигарен дим стана по-силен. Той сякаш идваше от…

Той отвори следващата врата вляво и пред очите му се разкри облицован с дъбова ламперия кабинет, от който се разнасяше цигарения дим. Някакъв мъж, който се беше облегнал на голямото полирано бюро стреснато се изправи. Беше около тридесет и пет годишен, облечен с обикновен костюм. Косата му се нуждаеше от подстригване, а обувките от лъскане. В ръката си държеше цигара и в общи линии изглеждаше като човек, с когото Фредерик Молтин не би желал да има нищо общо.

— Извинете — каза Бюканън. — Помислих, че това е тоалетната.

— Няма нищо — отговори мъжът.

От лявата страна, под сакото на мъжа, се виждаше пистолет с обърната напред дръжка. Ако искаше да го извади, той трябваше да направи това с дясната си ръка, но в нея държеше цигарата. Мъжът се наведе напред, сякаш да тръсне пепелта в кошчето за отпадъци. Вместо това обаче той хвърли цигарата в кошчето и посегна към пистолета. Но не беше достатъчно бърз. Бюканън не искаше да се стреля в сградата, за да не се разтревожат обитателите й. Като хвана ремъка на калъфа с фотоапарата, той понечи да се обърне, сякаш се канеше да излезе. И продължи да се обръща. Като набра инерция, той замахна с калъфа силно и бързо. Калъфът се стовари върху скулата на мъжа шумно и рязко. Мъжът залитна настрани и подбели очи. От устата му бликна кръв. Той простена, строполи се върху ориенталския килим, претъркули се и удари главата си в долния рафт на библиотеката, пълна с книги с кожена подвързия. Мъжът продължаваше да диша, но остана да лежи неподвижен на пода.

— Исусе Христе! — Фредерик Молтин, който беше притичал през коридора, гледаше уплашено мъжа на пода. — Исусе Христе, какво направихте?

— Мисля, че не искаше да използвам тоалетната.

— Исусе Христе!

— Да, разбирам как се чувстваш. Но Исус няма да ти помогне.

Бюканън извади пистолета си, което накара Молтин да ахне, а Холи, която стоеше зад него, да се разтрепери. Той се наведе над мъжа на пода, насочи пистолета си към главата му и вдигна неговия револвер калибър 357. После провери пулса му, обърна главата му, за да не се задави с кръв и като се изправи, поклати глава.

— Съжалявам за кръвта по килима, Фред. Трябва да внимаваш с какви хора се събираш. Или по-скоро… — Бюканън забеляза на бюрото една раница и я отвори. — Или по скоро хората, с които въртиш бизнес. Колко пари има в тази раница? Доста стодоларови банкноти виждам. На пачки по пет хиляди — Бюканън ги извади и ги струпа на бюрото. — Я да видим… Сто хиляди. Двеста хиляди. Трудно са ги събрали всичките в раницата, а и доста тежка е станала, но да, бих казал, че тук имаме общо към един милион долара.

Молтин стоеше с отворена уста. Лицето му беше почервеняло.

Зад него, в коридора, Холи изглеждаше изумена не само от парите, но и от това, на което беше станала свидетел.

— Фред, застани на колене!

Молтин се разтрепери.

— Защо?

— Просто го направи. Хайде! — Бюканън мина край Молтин и подаде револвера на Холи. — Ако Фред се опита да се изправи, застреляй го!

Той изгледа заплашително Молтин и излезе в коридора.

— Но къде отиваш? — попита Холи.

— Да се уверя, че сме сами.

Като с движеше предпазливо с готов за стрелба пистолет в ръка, Бюканън обходи всички стаи. Това, че беше открил един човек, в никакъв случай не означаваше, че някъде в апартамента не се криеха други.

Но не откри никого. Облекчен, той се върна в кабинета, отново прегледа мъжа на пода, увери се, че диша равномерно, завърза ръцете му с колана му и се обърна към Молтин, чието лице беше покрито с пот, която не смогваше да избърше достатъчно бързо. Червената му кърпичка беше мокра.

— Седни, Фред. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Искаш ли нещо? Чаша вода? Малко коняк? Чувствай се като у дома си.

Лицето на Молтин беше станало пепелявосиво. Като продължаваше да се поти още по-обилно, той кимна с нотка на отчаяние.

— Там. В горното чекмедже на бюрото.

Бюканън отвори чекмеджето и цъкна с език.

— Фред, ти ме разочароваш. Нима искаш да ми кажеш, че шмъркаш пудра захар? Виж ти, какъв палавник си бил, Фред. Не са ли ти казвали, че трябва да се откажеш от този навик?

Бюканън извади от чекмеджето стъкленица с бял прах и я постави на бюрото.

— Но все пак се намираш в собствения си дом и си достатъчно голям, за да знаеш за вредата от това и прочие глупости. Заповядай, вземи си.

Молтин го изгледа гневно, после свали капачето на стъкленицата и смръкна малко кокаин първо с едната, а после с другата ноздра.

— Там, на устната ти, е останало малко, Фред.

Молтин я избърса и облиза пръста си.

— Точно така. Никакви разхищения. По-добре ли се чувстваш вече, Фред? Готов ли си да си поговорим?

— Копеле мръсно.

Бюканън го зашлеви толкова силно, че Молтин нямаше време да примигне, когато главата му рязко отхвръкна настрани и от носа му се разлетя бял прашец. Плесницата прозвуча като изплющяване на камшик. Върху бузата на Молтин остана отпечатък от ръката на Бюканън. Поразена, Холи притисна ръка към устата си.

Бюканън зашлеви Молтин по другата буза, този път още по-силно и главата на Молтин отхвръкна на другата страна.

Молтин се разплака неудържимо.

— Моля те, не ме убивай — разрида се прочувствено той, стиснал очи, от които се стичаха сълзи. — Моля те.

— Ти не слушаш — каза Бюканън. — Искам да си поговорим. За тази раница. За тези пари, Фред. Никой не разнася толкова пари в брой за нещо, което е законно. Какво е то? Подкуп? Сигурно вече си търсел начин да ги внесеш в някоя офшорна банка, за да избегнеш данъка върху тях? Искам да кажа, няма никакъв смисъл да плащаш данък върху подкуп, нали така? Е, за какво са ти дали този подкуп, Фред? Сигурно е свързан с бившата ти съпруга, а? Вдигнал си шум около нея и това никак не се е харесало на някого. Затова са ти казали да си държиш езика зад зъбите, а за да те убедят… Е, наложило се е да избираш. Куршум в главата или един милион долара в банката. Но ти не си глупак. Дявол да го вземе, за един милион долара ти си готов да продадеш всекиго. За теб няма значение, че Мария Томес може да е изпаднала в беда. Тя се е развела с теб, е, нека кучката сама да се грижи за себе си. Така ли е, Фред? Слушай внимателно, Фред. Кажи ми, че съм прав, иначе ще ти ударя такъв шамар, че главата ти ще се превърти.

Бюканън вдигна ръка, сякаш се готвеше да замахне и Молтин уплашено се сви.

— Моля те, не, недей, не, моля те!

— Не мънкай, Фред. Парите са подкуп и ние пристигнахме тук точно когато са ти ги давали. Уговорката е била ти да дадеш отбой на медиите и тъй като ние продължихме да настояваме за среща, си решил да прекъснеш заниманието си и да се оправиш с нас. Само че още не беше успял да обмислиш поведението си. Но към обяд, когато си възнамерявал отново да свикаш вчерашните репортери, изпълнението ти щеше да бъде съвършено. Прав ли съм, Фред? Прав ли съм? — Бюканън се престори, че са кани да го удари.

Молтин преглътна сълзите си, изхлипа и кимна.

— Е, за да не се превърне разговорът ни в монолог, имам въпрос към теб, Фред. Готов ли си?

Молтин с труд си пое дъх.

— Кой ти даде подкупа?

Молтин не отговори.

— На теб говоря, Фред!

Молтин прехапа устни и не отговори.

Бюканън въздъхна и се обърна към Холи:

— Боя се, че ще се наложи да ни оставиш сами. Това, което ще видиш, няма да ти хареса.

— Дръмонд — изхленчи Молтин.

— Какво, Фред? Пак започна да мърмориш. Говори по-високо!

— Алистър Дръмонд.

— Я виж ти! — каза Бюканън. — Новият приятел на бившата ти съпруга. И защо ще иска Алистър Дръмонд да ти плати един милион долара, за да престанеш да тръбиш пред медиите, че не можеш да я откриеш?

— Аз…

— Кажи, Фред.

— Не знам.

— Хайде, не ме разочаровай, Фред. Досега се справяше толкова добре. Защо ще иска Дръмонд да купи мълчанието ти? Помисли си. Опитай се да отгатнеш.

— Казвам ти, не знам.

— Фред, чупили ли са ти някога кост? — Бюканън посегна към кутрето на дясната ръка на Молтин.

— Не! Казвам ти истината! — Молтин дръпна ръката си. — Не ме докосвай, копеле мръсно! Остави ме на мира! Престани! Казвам ти истината. Нищичко не знам!

— Фред, питам те за последен път, ще се опиташ ли да отгатнеш?

— Откакто Мария ме напусна и замина на онова пътешествие с Дръмонд преди девет месеца, нищичко не мога да разбера за нея.

— Пътешествие, Фред? За какво точно пътешествие става дума?

— От Акапулко. Дръмонд има шестдесетметрова яхта. Казал й, че може да си почива на борда, докато приключи развода. Тя може и да ме е мразила като съпруг, но разчиташе на мен като мениджър. След това пътуване обаче тя престана да ми говори за каквото и да било. Отменяше деловите срещи с мен. Престана да отговаря на обажданията ми по телефона. Виждах я няколко пъти на обществени места — в Метрополитен или на някоя благотворителна проява, но телохранителите на Дръмонд не ме допуснаха да припаря до нея. Дявол да го вземе, отказът й да работи с мен ми струва пари! Много пари!

— Успокой се, Фред! С онзи един милион, който са ти платили, за да престанеш да се занимаваш с нея, доста кокаин ще си купиш. Но искаш ли един съвет от мен? Ако бях на твое място, щях да използвам тези пари за пътуване. Без много багаж, бързо и надалеч. Защото имам чувството, че когато всичко това свърши, независимо какво е то, Алистър Дръмонд има намерение да те накара да замлъкнеш завинаги, за да се подсигури, че няма да го изнудваш за още пари. Ще ти даде такава доза кокаин, че да се преселиш в друг, по-добър свят, ако схващаш какво имам пред вид. Всъщност, изненадан съм, че още не го е направил. Предполагам, че той не желае това да се случи толкова скоро след изявленията ти пред онези репортери. Съвпадението ще изглежда твърде подозрително. Но един ден това ще стане, Фред. Затова ти предлагам да разпродадеш каквото можеш, да си изметеш задника оттук, да си смениш името и да изкопаеш една дълбока дупка. Зарий се в нея, Фред. Защото хората му ще дойдат.

Лицето на Молтин се изкриви от ужас.

— Довиждане, Фред.

— Но… — Молтин посочи с ръка към мъжа, който лежеше на пода в безсъзнание. — Какво да правя с…

— Според мен имаш две възможности. Да измислиш някаква убедителна история, или да изчезнеш преди той да се е свестил. Трябва да вървя, Фред.

— Господи, никога не съм била свидетел на подобно нещо! — каза Холи.

Бяха излезли от „Шери-Недърлънд“ и завили надясно от Пето Авеню. Вървяха покрай южната част на Сентрал Парк. Край тях шумно преминаваха коли, а туристите чакаха да се повозят на файтони.

— Върви по-бавно — каза Бюканън. От слънцето главоболието му се беше усилило. — Не искам да изглежда така, сякаш бягаме от нещо.

— А не бягаме ли? — нервно попита Холи. — Ти счупи челюстта на онзи човек. Наби Молтин. Сигурно се е обадил на полицията веднага щом излязохме от апартамента му.

— Не — каза Бюканън. — Сигурно си стяга багажа.

— Как можеш да бъдеш сигурен? Всеки път, когато чуя полицейска сирена…

— Защото също като теб Молтин никога не е ставал свидетел на подобно нещо. Ако се беше обадил на полицията, той щеше да се обади и на охраната на хотела, но когато си тръгвахме никой не се опита да ни спре — Бюканън поведе Холи към входа на Сентрал Парк откъм Седмо Авеню. Хладният ноемврийски вятър рошеше косата му.

— Защо влизаме в…

— Ще се върнем обратно. Ще завием надясно по тази алея и ще поемем по същия път, по който дойдохме. За да видим дали не ни следи някой, свързан с онзи тип в апартамента на Молтин. Освен това в парка няма много хора. Можем да говорим без да ни подслушват. Молтин беше ужасен.

— И още как! Аз самата бях ужасена. Имах чувството, че беше превъртял. Господи, ти се канеше да му счупиш пръстите.

— Не. Знаех, че няма да ми се наложи. Но вие с Молтин повярвахте, че ще го направя. Значи представлението е било достатъчно убедително.

— Значи всичко си обмислил предварително?

— А ти какво би предпочела — наистина да му счупя пръстите ли? Хайде, Холи. Това, което направих в апартамента, беше равносилно на интервю.

— По нищо не приличаше на интервютата, които аз съм вземала.

Бюканън погледна назад, а после огледа дърветата и храстите от двете страни на алеята.

— Не говоря само за заплахите — каза Холи. — Защо не продължи да го разпитваш. Как разбра, че не лъже?

— По очите му?

— Твоите очи изглеждаха така, сякаш беше побеснял.

— Умея добре да си служа с тях. Постоянно се упражнявам. За един полеви агент те са от първостепенна важност. Ако някой повярва на очите ми, ще повярва и на всичко останало.

— В такъв случай как можеш да си толкова сигурен за очите на Молтин? Може би той се преструваше.

— Не. Човек трябва да познава хората. Молтин е свикнал да играе една-единствена роля. Нещастник, който рухва психически щом властта се изплъзне от ръцете му. Не се учудвам, че Мария Томес се е развела с него. Той ми каза всичко, което исках да узная. Можех да го подложа на кръстосан разпит, но щяхме да загубим време. Вече знам какво трябва да направим.

— Какво?

Те излязоха от парка и се озоваха на изхода на шумното Авеню ъф ди Америкас.

— Да бъдем практични. Да се настаним в някой хотел — каза Бюканън. — Да се нахраним и да си починем. Да направим някои проучвания.

— А после?

— Да открием яхтата на Алистър Дръмонд.

След като използваха метрото и смениха три таксита, за да се уверят, че не ги следят, те се озовах в района, от който бяха тръгнали и успяха да намерят свободни стаи в „Дорсет“ — хотел с меки килими и тъмна ламперия на Петдесет и четвърта улица. После докараха колата на Холи от гаража, оставиха я на портиера, регистрираха се като господин и госпожа Чарлс Дъфи и се качиха в стаята си на двадесет и първия етаж. Бюканън остана доволен, че стаята беше близо до асансьора и пожарното стълбище. Намираха се на толкова оживено място, че беше малко вероятно да възникне някаква заплаха за тях. Освен това местоположението на стаята осигуряваше на Бюканън и Холи няколко маршрута за бързо бягство в случай на нужда.

Поръчаха си храна в стаята — кафе, чай, салати, пържоли, печени картофи, франзели, много зеленчуци, сладолед. Докато чакаха да им ги донесат, Холи си взе душ. После Бюканън стори същото. Когато излезе от банята, загърнат с бял хотелски халат, Холи — също загърната с бяла халат, сушеше косата си с хотелския сешоар.

Тя го изключи.

— Седни. Свали си хавлията до кръста.

— Какво?

— Искам да погледна шевовете ти.

Гърбът му настръхна, когато пръстите й докоснаха кожата му.

Тя прокара пръстите си в кръг около почти заздравялата рана на дясното му рамо, после плъзна ръката си по-надолу, за да провери раната от ножа.

— Наистина имаш няколко скъсани шева. Почакай — тя взе тубичката с антибиотичния крем и бинт от пътната му чанта. — Но ми се струва, че не е инфектирана. Стой мирно, докато…

Бюканън потръпна.

— Няма що, и ти се мислиш за издръжлив! — тя се засмя.

— Откъде знаеш, че не се преструвам? Откъде знаеш, че не се опитвам да спечеля съчувствието ти?

— Ти съдиш за хората по очите им. Аз имам други начини.

— О?

Тя прокара пръстите си нагоре, към рамената му, обърна го към себе си и го целуна. Целувката беше дълга. Нежна. С леко разтваряне на устните. С неуверен, търсещ език. Изкусна. Чувствена. Бюканън се поколеба.

Въпреки инстинкта му за самосъхранение, той я прегърна, притисна я и усети стегнатите мускули на гърба й под хавлията. Дъхът й беше сладък. Тя въздъхна доволно и бавно се отдръпна от него.

— Да, ти наистина изпитваш нужда от съчувствие.

Сега беше ред на Бюканън да се засмее. Той понечи отново да я целуне. И беше прекъснат от почукване по вратата.

— Обслужване по стаите — прозвуча мъжки глас от коридора.

— Ти ме развращаваш — въздъхна Холи.

— Какво искаш да кажеш?

— Започвам да си мисля, че навиците ти са съвсем в реда на нещата. Дръж — тя бръкна под възглавницата. — Не му ли трябва на човек това, когато става дума за обслужване по стаите? Пъхни го в джоба на халата си — тя му подаде пистолета.

Когато Бюканън се събуди, слънцето беше започнало да залязва. Здрачът зад спуснатите завеси се беше превърнал в мрак. Той се протегна, доволен, че беше похапнал хубава храна, че беше спал гол под меките чаршафи и че Холи лежеше до него. Тя беше облякла халата си. Той беше захвърлил своя, след като се бяха любили. Изтощението, подобно на наркотик, ги беше накарало да се изтегнат и да заспят. Тя го привличаше — с нейното чувство за хумор, с чувствените си черти, с високото и стройно атлетично тяло. Но за него беше закон никога да не допуска личния му живот да пречи на работата, никога да не се обвързва физически и емоционално с някого по време на операция. Това можеше да замъгли разсъдъка му. То…

Дявол да го вземе, та ти никога не си имал свой собствен личен живот. Никога не си бил самия себе си, за да имаш такъв. Единственото, което имаше, бяха фалшивите ти самоличности. И точно затова сега си тук. Заради тях се озова в това положение. Защото се придържаше към правилото да не се обвързваш с никого. Дори когато работеше с Хуана, независимо, че толкова силно я желаеше, а сега я търсиш, опитваш се да поправиш грешката си. Пак ли ще направиш същата грешка, но този път с Холи?

Какво ми става? — запита се той. Търся една жена, а в същото време започвам да се влюбвам в друга? Сложи нещата по местата им, приятелче!

Той стана от леглото, облече халата си и отиде до креслото, край което беше подредил книгите и папките, донесени от Холи. Сложи една лампа на пода, за да не може светлината да я събуди, седна в креслото и започна да чете.

Два часа по-късно Холи надигна глава, разтърка очите си и погледна към него.

— Здравей — усмихна се тя, прекрасна дори след като току-що се беше събудила.

— Здрасти.

— Как си?

— Имам чувството, че съм видял призрак.

— Не разбирам.

— Тези материали, които ми даде. Мисля, че разбрах какво се е случило. Аз не се плаша лесно, но те ме накараха да настръхна.

Холи рязко се изправи в леглото.

— За какво говориш?

— За снимките в тези книги. В тях има нещо…

Холи стана от леглото, завърза колана на халата си и бързо отиде при него.

— Покажи ми — тя притегли едно кресло до неговото и се взря в книгата на скута му. — Какви снимки?

— Тази биография на Мария Томес. Все още имам много да чета, но едно нещо ми е ясно — Фредерик Молтин не само я е открил и е станал неин мениджър. Той, в прекия смисъл на думата, направо я е създал.

Холи го изгледа с любопитство, очаквайки той да продължи.

— Никога не съм я виждал на сцената — каза Бюканън, — но доколкото разбирам, Мария Томес пее не просто добре, а страстно. Така пише тук — оперна дива, която пее с изпепеляваща страст. Критиците никога не биха си позволили да го напишат по този начин, но казано направо, Мария Томес е…

— Секси — подхвърли Холи.

— Това е думата. Но погледни тези ранни снимки — Бюканън започна да разгръща страниците на книгата. — Това е Мария Томес в началото на нейната кариера. Преди появата на Фредерик Молтин. Когато е пяла в Мексико и Южна Америка и никой от известните критици не й е обръщал внимание.

Бюканън посочи с пръст снимка на млада, ниска, пълна, мургава жена с неуверен поглед, широк нос, грозна прическа, пухкави бузи и леко криви зъби.

— Цялата тази коса, вдигната високо на главата й — каза Холи. — Виж как широкият й костюм виси на нея, сякаш се опитва да прикрие килограмите си.

— Ранните отзиви са единодушни за качеството на гласа й, но е съвсем ясно, че критиците премълчават нещо, опитват се да бъдат тактични, говорят единствено за нейното непохватно държание на сцената — каза Бюканън. — Това, което наистина казват, е, че тя е твърде безинтересна, за да погледнат на нея като на сериозна оперна певица.

— Казано с типичен за мъжете шовинизъм, но вярно — съгласи се Холи. — Големите пари отиват при жените с великолепен глас и магнетично излъчване.

— Онази вечер в Мексико, когато Молтин я видял да участва в „Тоска“, името й дори не фигурирало в програмата на спектакъла. Тя била просто дубльорката, на която се наложило да замести звездата на представлението, когато тя се разболяла.

— Чудя се какво е видял Молтин в нея?

— Човек, над когото да господства. Човек, когото да извае и оформи. Ако Молтин я беше чул да пее при други обстоятелства, никога не би я свързал със секси роля като Тоска. Но след като това станало, решил да се възползва от възможностите. Според тази биография дотогава никой не бил проявявал такъв голям интерес към нея. Кариерата й била в застой. Какво имала да губи? Просто му се подчинила — абсолютно и безпрекословно.

— И?

— Разгледай следващите няколко снимки. Какво забелязваш?

— Е, тя все повече отслабва. И костюмите й стоят по-добре — Холи взе книгата, за да разгледа снимките по-отблизо. — Сменила е прическата си. Вместо да вдига косата си, тя я опъва назад. Косата й е дълга и гъста. Тя е къдрава и разпусната свободно. Има нещо диво и необуздано в нея.

— Сякаш я развява вятър — каза Бюканън. — Сякаш стои на някаква скала, а в подножието й се разбиват морски вълни. Как беше думата? Шеметна. И аз забелязах това. В прическата й има някаква скрита страст. А сега виж тази снимка.

Холи я погледна и поклати глава.

— Не знам какво… — тя изведнъж посочи с пръст. — Носът й. Станал е прав и по-тесен.

— Виж и тази снимка, направена три месеца по-късно.

— Този път наистина не разбирам — каза Холи.

— Тя се усмихва.

— Точно така.

— На предишната усмихваше ли се?

— Не.

— А на онази преди нея?

— На нея също не се усмихва, но на първата снимка се усмихва… О, Господи — възкликна Холи, — зъбите. Те не са същите. В началото са криви, а тук… Ходила е да й ги изправят и да им сложат коронки.

— Или Фредерик Молтин е я завел — каза Бюканън. — Той й обещал, че благодарение на него в кариерата й ще настъпи прелом. Това, което не се споменава в нито една от публикациите, е колко много физически промени са била необходими за тази цел. На следващата снимка, направена след още три месеца, веждите й са различни. На тази след нея челото й изглежда по-високо, сигурно в резултат на някаква обработка с химикали или на пластична операция. Това придава по-голяма съразмерност на останалата част от лицето й.

— И през цялото това време все повече отслабва — възбудено допълни Холи. — Облеклото й става все по-стилно. Дрехите й са така скроени, че я правят да изглежда по-висока. Носи скъпи огърлици и обици, които блестят и изглеждат чудесно на снимките. Тези промени привличат най-много внимание, така че другите, които стават постепенно, малко по малко, остават по-незабелязани. Те са едва доловими, но не по-малко съществени, и тъй като са извършени в един дълъг период от време, никой не си дава сметка до каква степен се е променила.

— Все още не е била толкова прославена — каза Бюканън. — По онова време не е привличала достатъчно внимание към себе си, както е станало по-късно, когато е била на върха на славата си, така че голяма част от промените е останала незабелязана, докато е обикаляла оперните театри в различни страни по света. Все пак погледни тези снимки, които са направени по-късно, когато тя вече се е превърнала в сензация. Промените продължават. Ето. Греша ли, или наистина си е направила пластична операция около очите, за да ги направи да изглеждат по изразителни? А на тази снимка? Струва ми се, че долната месеста част на ушите й е скъсена. Изглеждат по-различни и придават по-голяма съразмерност на лицето й.

— Не само това, но и бюстът й изглежда повдигнат — допълни Холи. — Вероятно също става дума за някаква козметична операция. Талията й изглежда по-издължена. Това е невероятно. Отначало само ти се струва, че тя просто съзрява и сияе от постигнатия успех. Но мисля, че ти имаш право. Тя е била изваяна и оформена. Фредерик Молтин я е създал.

— Щом тялото й започнало да подхожда на страстните роли, които Молтин искал тя да изпълнява, критиците започнали да обръщат по-голямо внимание на гласа й — каза Бюканън. — Мария Томес изведнъж се превърнала в сензация, за което били необходими две години и бог знае колко посещения при зъболекари и пластични хирурзи. И внезапно тя вече не се държала непохватно на сцената — защото не се притеснявала повече от външния си вид. Молтин я превърнал в красавица и на нея й харесало да бъде обожавана. Колкото повече я аплодирала публиката, толкова повече тя усъвършенствала сценичната си техника, за да поощри аплодисментите им. Гласът й ставал все по-прекрасен. Тя забогатяла. Или по-точно, тя и Молтин забогатели. Част от сделката била тя да се омъжи за него. Мисля си обаче, че Молтин не се е интересувал кой знае колко от секса с нея. Предполагам, че той е искал да контролира финансите й, а това можел да направи още по-добре като неин съпруг, освен като неин мениджър. Цели петнадесет години тя била изцяло под негов контрол. Може би я е заплашвал, че ще разгласи какво се крие зад успеха й, да публикува снимки от времето преди него и след това, нещо от този род. Но един ден в началото на тази година на нея й дошло до гуша и тя най-сетне го напуснала. Запознала се с Дръмонд на някакъв благотворителен бенефис в Монако. Станали приятели. Дръмонд започнал да я придружава навсякъде. Може би си е мислила, че няма защо да се страхува от него. В края на краищата той можел да й бъде баща. Бил хиляди пъти по-богат от нея. По всяка вероятност не е искал да се люби с нея. Всъщност, на пръв поглед тя не би могла да му предложи нищо, от което той можел да има нужда или което не притежавал. Затова продължила да се среща с него, но фотографите от светските хроники не ги оставяли на мира и Дръмонд й предложил възможност да се скрие от погледа на хората, да си почине и преосмисли живота си, да изчезне от страниците на списанията, да не говорим, че щяла да бъде далеч от онзи досадник, с когото се развеждала. Дръмонд я откарал с личния си самолет до яхтата, закотвена край западния бряг на Мексико. Ваканция в родната й страна. Тя останала на борда три седмици, след това отново се върнала в Ню Йорк, купила апартамент, отказала се от пеенето и на практика, също като Гарбо, казала на света, че иска да престанат да се занимават с нея.

— А сега, няколко месеца по-късно, тя изчезва — Холи се намръщи. — И твоята приятелка, която понякога работела за нея като охрана, също изчезва. Какво се е случило преди две седмици. Какво става?

— Не мисля, че това е станало преди две седмици.

За момент Холи остана неподвижна. После се надигна.

— Мисля, че това е станало на яхтата — каза Бюканън.

— Какво е станало?

— Снимките от последните статии за нея не са излезли много добре. Но на тази страница от вчерашния брой на „Вашингтон Поуст“ те са ясни. Ето — Молтин по време на пресконференцията. Скорошна снимка на Мария Томес при една от редките й появи на обществено място напоследък. Тъмни очила. Шапка, която скрива…

— Кажи ми накъде биеш?

— Струва ми се, че Мария Томес е коригирала линията на челюстите си. Тя е малко по-различна. И краищата на ключиците й са малко по-различни — каза Бюканън.

— Корекция на носа — да — каза Холи. — Но да промени линията на челюстите си? Да коригира краищата на ключиците си? Това са доста сериозни корекции.

— Точно така — съгласи се Бюканън. — Тази последна снимка. Мисля, че това не е Мария Томес. Колкото повече я гледам… толкова по-сигурен съм, че това е Хуана, която се представя за нея.

— Но как е възможно? — озадачено попита Холи, докато караше бързо по натоварената магистрала. В платната за насрещно движение проблясваха фарове. — Вярно, Монтгомъри е имал двойник през Втората световна война. Филмовите звезди непрекъснато използват дубльори. В наши дни театралният грим изглежда толкова истински, че актьорите лесно променят външния си вид. Но Монтгомъри не е посещавал благотворителни бенефиси за висшето общество. Що се отнася до филмите, камерите могат да направят невероятни неща. Това обаче е различно. Говорим за прочута оперна звезда, любимка на критиката. Няма значение колко майсторски е бил гримът, никой не може да имитира такъв уникален глас, който се ражда веднъж на поколение.

— Но Хуана не е трябвало да го прави — каза Бюканън, все още смразен от онова, което току-що беше открил.

Холи изпревари един камион и натисна педала на газта.

— Статиите във вестниците изрично подчертават това — продължи Бюканън. — След края на онова пътешествие с яхтата на Дръмонд Мария Томес престава да излиза на сцената. Тя заживява уединено в апартамента си в Ню Йорк, появите й на обществени места са кратки и никоя от тях не е свързана с пеене. В някои от тези статии тя се оплаква от периодически повтарящ се ларингит. Репортерите отбелязват, че гласът й бил дрезгав. Тъй като това е единственото нещо, което Хуна не би могла да имитира, тя решила въпроса заявявайки, че има проблеми с гласа. Иначе и двете жени са мексиканки, с почти еднакво телосложение и черти на лицето. Освен това Мария Томес е променяла външния си вид постепенно, така че дори и Хуана да не е изглеждала съвсем като нея, това не би направило впечатление. То би представлявало още един пример за това как Мария Томес продължава да се променя. При това специалният грим на Хуана помагал приликата далеч да надхвърля разликите. Колко хора познават Мария Томес отблизо? Бившият й съпруг, с когото категорично отказва да се среща. Останалите й делови партньори, с които престава да контактува след оттеглянето си от сцената. Алистър Дръмонд, който продължил да се среща с нея след пътешествието и я приемал като Мария Томес. Първо, говорим за жена, която ревниво е пазела личния си живот от хорските очи. Единственото, което Хуана е трябвало да прави, е било да отговаря от време на време на телефонни обаждания, да се оплаква, че е настинала, да се появява за малко в обществото, колкото да публикуват снимката й във вестниците и никой не би могъл да се усъмни, че тя не е тази, за която се представя.

— С изключение на теб — Холи изпревари още един автомобил, присвила очи от светлините на аровете. — Ти се усъмни.

— Защото имах причина за това. Защото бях видял гримьорната в къщата на Хуана. Защото колкото повече гледах снимките, толкова повече ме поразяваше приликата между Хуана и Мария Томес. През цялото време си мислех за Хуана, затова направих връзката. Това, което е сторила, е блестящо. Не мога да престана да мисля колко гениална е била в преобразяването. Аз никога не бих могъл да направя подобно нещо.

— Въпросът е „защо“ — каза Холи. — Защо Хуана се е преобразила в Мария Томес?

— Свързващото звено в случая е Алистър Дръмонд. Оттеглянето, нуждата от уединение, всичко това идва след пътешествието с яхтата на Дръмонд. Дръмонд приема Хуана като Мария Томес и пак човек, който работи за Дръмонд, плаща на Молтин, за да престане да говори на репортерите за бившата си съпруга. Изчезването… Мисля, че разбирам — бързо каза Бюканън.

Тонът му накара Холи да потръпне.

— Какво?

— Изчезванията са били две.

— Две?

— Не Мария Томес, а Хуана е изчезнала преди няколко седмици. Дръмонд прави всичко възможно, за да я открие. Защо? Защото ако съм прав, преди девет месеца Мария Томес изобщо не е слязла от яхтата на Дръмонд. Слязла е Хуана и Дръмонд не иска никой да разбере за тази смяна.

Холи стисна още по-силно волана.

— Какво, за Бога, се е случило на тази яхта?

Летище „Ла Гуардия“.

За да стигнат до него, те използваха колата на Холи, а не такси, защото след като напуснаха „Дорсет“, не искаха да привличат внимание като оставят колата й в гаража на хотела за неопределен период от време. На паркинга на летището обаче не беше необичайно колите да се оставят за по-дълго.

Беше им се наложило да побързат. Имаха нужда от късмет, за да резервират места и се надяваха, че движението по пътя няма да бъде натоварено. Въпреки това успяха да запазят два билета за последния полет от „Ла Гуардия“ до Маями и макар че стигнаха до изхода към самолета само няколко секунди преди крайния срок, това нямаше значение. Единственото, което ги интересуваше, беше, че се намираха в самолета.

И двамата бяха твърде напрегнати, за да спят по време на полета. Нямаха апетит. Все пак изядоха лазанята, която им сервираха, тъй като трябваше да поддържат силите си.

— Маршрутът ти. Канкун, Мерида и Форт Лодърдейл — каза Холи.

— Никога не съм признавал, че съм бил в някое от тези места — отговори Бюканън.

— Но за останалите няма никакво съмнение. Вашингтон, Ню Орлиънс, Сан Антонио, отново Вашингтон, Ню Йорк, сега Маями и още по-надолу, на юг. И всичко това в разстояние на две седмици. Животът с теб може да бъде доста изтощителен. А за теб това е нещо нормално.

— По-добре да свикнеш.

— Мисля, че ще ми хареса.

В „Дорсет“ Бюканън се беше запитал дали пристанището на домуване на яхтата на Дръмонд ще бъде същото, като града, в който се намираше седалището на корпорацията му. Тъй като знаеше, че всички големи съдове трябваше да представят плавателни планове, в които да са посочени дължината и маршрута на предстоящото плаване, той се беше обадил на Бреговата охрана в Сан Франциско. Дежурният офицер обаче му беше казал, че при тях няма плавателен план за нея. След това Бюканън се беше обадил в главното управление на Националната асоциация на застрахователите в Лонг Бийч Калифорния. Осем часа вечерта на източното крайбрежие означаваше пет след обед на западното. Той успя да се свърже малко преди края на работното време.

— Казвам се Албърт Дрейк — той се престори на развълнуван. — Брат ми, Рик, работи… Господи, не мога да си спомня… на „Посейдон“. Точно така — Бюканън знаеше името от материалите, които Холи му беше дала. — Собственост на Алистър Дръмонд. Шестдесетметрова яхта. Но Рик не е оставил маршрута на плаването. Майка ни получи удар. Трябва да се свържа с него, а не знам как по друг начин… От Бреговата охрана ме посъветваха…

Големите морски съдове изискват толкова големи застраховки, че застрахователните компании държат да знаят къде се намират тези съдове във всеки един момент. Щом яхтата на Дръмонд хвърлеше котва в някое пристанище, капитанът й беше длъжен да докладва местоположението й на служителите от застрахователната компания.

Кий Уест

Бюканън и Холи пристигнаха в Маями след полунощ. Използваха кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да наемат кола и се отправиха на юг покрай рифовете на Флорида. По време на пътуването спираха на няколко пъти да пият кафе и се редуваха на волана, за да могат да си почиват. Светлината на живачните лампи по четиридесет и двата моста на Овърсийз Хайуей заслепяваше очите им и увеличаваше умората им.

Зазоряваше се, когато стигнаха целта си — най-южната точка на континенталната част на Съединените щати. Кий Уест, дълъг само шест километра и широк два километра и половина, имаше постоянно население от почти тридесет хиляди души. Един от последните бастиони на бунтарската култура в Америка, покритият с пясък коралов остров неизменно беше свързван с нетрадиционния начин на живот на Хемингуей, който някога беше живял тук и чийто дом — с многобройните си котки, за които се смяташе, че са потомци на някогашните домашни любимци на писателя — беше обявен за Национална историческа забележителност. Атмосферата и архитектурата на града представляваха екзотична смесица от бахамски, карибски и кубински влияния. Той беше известен с подводния си риболов и тропически ястия. Тук имаше военноморска база. Някога тук беше живял Джон Джеймс Одъбон. Същото се отнасяше и за Хари Труман. Понастоящем най-видният местен жител беше певецът и писателят Джими Бъфет.

Но в Кий Уест имаше само едно нещо, което интересуваше Бюканън и след като той и Холи успяха да поспят още няколко часа в един евтин мотел, който приемаше предварително заплащане в брой (Бюканън беше започнал да се притеснява, че твърде често използва кредитната карта на Чарлс Дъфи), те се измиха, закусиха и се заловиха за работа. Едночасовата разходка из претъпканото пристанище, където си купиха сандали, блузи с къси ръкави и изрязани джинси, за да не се открояват в тълпата, даде на Бюканън възможност да зададе на пръв поглед безобидни въпроси на няколко търговци и рибари. Скоро той и Холи вече стояха на кея, облегнати на перилата, вдишваха влажния, тръпчив, солен въздух и внимателно оглеждаха обекта, който ги интересуваше.

Яхтата на Дръмонд, ослепително бяла на фона на синьозелените води на Мексикански залив, беше закотвена на стотина метра от брега. Дълга шестдесет метра, с три палуби и площадка за хеликоптери (хеликоптерът бил излетял преди няколко дни, беше казал на Бюканън един рибар), яхтата би трябвало да предизвиква благоговеене, но вместо това накара Бюканън да потръпне от студ въпреки топлото време. Гладко очертаният й профил изглеждаше заплашителен, също като закривения връх на огромен ловджийски нож. Голямата, разположена на кърмата площадка за слънчеви бани извика в съзнанието на Бюканън мисълта за воайори и ексхибиционисти. Въпреки че беше ослепително бяла, яхтата изглеждаше обгърната от тъмен, мрачен ореол.

— Понякога — каза Холи, — когато се замислиш дълбоко, очите и лицето ти се променят. Изглеждаш като друг човек.

— Какъв?

— Сериозен. Разтревожен.

— Искам да сме наясно, това няма нищо общо с Мария Томес — отговори Бюканън. — Искам да разбера какво се е случило с нея, да. Но повече от всичко искам да разбера какво се е случило с Хуана. — Той извърна поглед от яхтата и погледна Холи, която изглеждаше смутена. — Голяма част от това, което става, е непонятно за мен. Например това, което изпитвам към теб. Но трябва да уредя някои стари сметки, преди да отгърна нова страница. След като приключи всичко това, можем да поговорим какво има между нас двамата.

С развята от вятъра червена коса Холи се замисли за това, което Бюканън беше казал, а след това кимна.

— Никога не съм смятала, че има някакви гаранции. Не съм планирала нищо. Просто събитията ме увлякоха. Чудесно. Разбрахме се. Да се върнем към това, за което дойдохме. След като вече открихме яхтата, какво ще правим по-нататък?

— Забеляза ли как разговарях с рибарите и търговците на пристанището? Няколко общи фрази, съчетани с едни-два добре подбрани въпроса. Тази техника се нарича извличане на информация. Много прилича на вземане на интервю. Разликата е, че твоите обекти винаги знаят, че ги интервюираш, докато моите не трябва никога да се досетят. Понякога, ако разберат, че съзнателно ги разпитваш, за да получиш информация, реакцията им може да бъде смъртоносна.

Холи слушаше внимателно.

— Помислих си, че ще се обидиш. Все пак ти обяснявам как се взема интервю — каза Бюканън.

— През цялото време, докато съм с теб, научавам нови неща. Защо да спирам сега?

— Добре — продължи Бюканън. — Значи, извличане на информация.

Той й разказа за обучението си, за това как са го карали да се упражнява, като отива в барове и завързва разговор с непознати, опитвайки се да ги накара да разкрият такива поверителни данни като номерата на социалните си осигуровки и рождените си дати, не само месеца, но и годината.

— И как си успявал? — попита Холи. — Аз щях да си помисля, че проявяваш нездраво любопитство.

— Сядах до обекта, който си бях набелязал, поръчвах си питие, разменяхме общи приказки, обсъждахме предаването по телевизора над бара и в един момент изтърсвах, че днес съм научил нещо интересно. Отговорът, разбира се, неизменно беше „Какво?“. Аз си изваждах портфейла и му показвах фалшивата си карта за социално осигуряване. „Всяко от тези числа има точно определено значение. — казвах аз. — Досега си мислех, че те са просто поредни номера, но ако ги разделиш на групи, разбираш, че цифрите означават най-различни неща — като например къде и кога съм роден. Гледай сега, тези цифри означават, че съм от Питсбърг, а тази група я има в номерата на всички, които са родени през 1960 година, тази цифра тук показва през кой месец и… Дай да ти покажа. Какъв е твоят номер? Залагам един долар, че мога да позная къде и кога си роден.“

Холи удивено поклати глава.

— Това наистина ли е вярно?

— Че съм бил обучаван така?

— Не. За номера на социалната осигуровка.

— Какъв е твоя? Я да видим дали мога да позная къде и кога си родена?

Холи се засмя.

— Действа. Измисляш си някое място и дата, и за да ти покаже, че грешиш, човекът, когото разпитваш, ти дава онази информация, която ти трябва. Хитро.

— Извличане на информация — повтори Бюканън. — Изкуството да измъкнеш сведения без да позволиш на обекта да разбере, че го правиш. Това е стандартен метод, използван от полевите агенти, които се опитват да се доберат до военни, политически и промишлени тайни. Обикновено става в барове, като обектите са най-вече хора, които се чувстват неудовлетворени от служебното си положение и нямат нищо против да обсъждат проблемите, които имат на работа, при положение, че умело бъдат подтикнати да направят това. Няколко питиета. Проява на интерес. Едно сведение води към друго. Обикновено трябва време, няколко срещи, но понякога може да се направи бързо, а в нашия случай това е задължително, защото трябва да разбера какво се е случило с Хуана, ако тя все още е жива…

Холи го погледна изпитателно.

— Какво ще правим?

— Това, което ти трябва да направиш, е да бъдеш такава, каквато си — съблазнителна и привлекателна.

Холи го изгледа с недоумение.

— Докато си приказвахме, от яхтата на Дръмонд потегли моторница, която се насочва към брега. На борда й има трима души.

Холи присви очи от отражението на слънчевите лъчи във водата и проследи погледа на Бюканън.

— Ще видим къде ще отидат — каза Бюканън. — Може би идват в града по работа. Но може би днес имат почивен ден. Ако влязат в някой бар…

— Дявол да го вземе, първо на първо, аз изобщо не исках да идвам тук — каза Бюканън. — Че каква сметка имам? Само докато се обърна и ти вече си мислиш за някой млад тъпкач с издути гащи.

— По-тихо! — каза Холи.

— Хари ме предупреди за теб. Каза нито за секунда да не те изпускам от погледа си. Каза, че си готова да се изчукаш с всеки мъж, достатъчно голям, че да се надърви, и колкото по-млад — толкова по-добре.

— По-тихо! — повтори по-настоятелно Холи.

— Виждам, че не отричаш. Просто не искаш хората да разберат истината.

— Стига! — предупреди го Холи. — Злепоставяш ме.

Те седяха на една маса в ъгъла на бара „Корал Рийф“. На едната стена беше опъната рибарско мрежа, а на другата беше окачен препариран марлин. Покривката на малката кръгла масичка беше изпъстрена с вълнообразни линии и цифри и приличаше на морска карта. От тавана се спускаха полилеи, които приличаха на корабни рулове.

Бюканън се отпусна в капитанския стол и преполови чашата си с бира.

— Да съм говорел по-тихо! Само това повтаряш. Хайде да се спазарим. Аз ще говоря по-тихо, пък ти ще си държиш гащите на задника. Сервитьор, още две бири.

— Не съм жадна — каза Холи.

— Да съм казал, че поръчвам за теб? Сервитьор! Не ща бира! Донеси ми бърбън с лед!

— Вече изпи два в другия бар. Две бири тук и… Дейв, още е пладне, за Бога!

— Що не си затвориш устата, а? — Бюканън удари с ръка по масата. — Ще пия когато си искам. Ако престанеш да се въргаляш в леглото с всеки…

— Сър — прозвуча мъжки глас, — смущавате останалите посетители.

— Хич не ми пука!

— Сър — каза едрият рус мъж с късо подстригана коса и мускули, които издуваха фланелката му, — ако не престанете да крещите, ще се наложи да ви помоля да си тръгнете.

— Моли ме колкото си искаш, друже, ама аз оставам тук — Бюканън изгълта остатъка от бирата си и кресна на сервитьора. — Къде ми е бърбъна?

Хората започнаха да се обръщат към него.

— Дейв! — каза Холи.

Бюканън отново удари с ръка по масата.

— Казах ти да си затваряш устата!

— Добре — каза едрият мъж. — Да вървим, приятелче.

— Хей — започна да протестира Бюканън, когато мъжагата го сграбчи. — Какво правиш?

Той рязко се изправи, престори се че залита и падна върху масата, като събори чашите.

— Господи, внимавай, ръката ми! Ще я счупиш.

— Ако знаеш как ми се иска, приятелче!

Когато мъжагата изви ръката на Бюканън зад гърба му и го поведе към вратата, Бюканън се обърна назад и гневно изгледа Холи.

— Какво чакаш? Тръгвай!

Холи не отговори.

— Тръгвай, казах ти!

Холи продължи да седи мълчаливо. Тя се сви, когато Бюканън продължи да крещи отвън. После бавно вдигна чашата с бира до устните си, отпи, погледна треперещата си ръка, остави чашата и избърса очите си.

— Добре ли сте?

Холи вдигна поглед и видя приятен на вид, загорял от слънцето, строен, около двадесетгодишен мъж, облечен в бяла униформа.

Тя не отговори.

— Слушайте, не искам да ви досаждам — каза мъжът. — И без това достатъчно си изпатихте. Но изглеждате малко разстроена. Ако има нещо, което мога да направя… Искате ли да ви поръчам нещо за пиене?

Холи отново избърса очите си, изправи рамене и се опита да си придаде горд вид. Тя погледна уплашено към вратата.

— Моля.

— Още една бира за дамата!

— И…

— Какво?

— Аз… ще ви бъда безкрайно благодарна, ако се погрижите да не ме набие, когато си тръгна.

Бюканън се беше облегнал на парапета на кея. Заобиколен от непрестанно сновящи туристи и рибари, никой не забелязваше, че той наблюдава моторницата, която пореше синьозелената вода, подминавайки малки корабчета и рибарски лодки на път към трипалубната шестдесетметрова яхта, закотвена отвъд останалите съдове, на стотина метра от брега. Слънцето вече грееше откъм гърба му, така че не му се налагаше да присвива очи от отражението на лъчите във водата на Мексиканския залив. Не беше трудно да различи между тримата членове на екипажа привлекателната червенокоса жена, която си говореше приятелски с тях. Един от мъжете дори й позволи да хване за малко кормилото на моторницата.

Когато се качиха на яхтата, Бюканън кимна, огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава и се отдалечи, Или поне си даде вид, че се отдалечава. Всъщност, докато се разхождаше по кея на Кий Уест, той не преставаше незабелязано да разглежда яхтата, като се преструваше, че прави снимки на града и използваше телеобектива на фотоапарата като бинокъл. Все пак Холи можеше да изпадне в беда там, въпреки че упорито беше настоявала, че сама може да се грижи за себе си. Дори и при това положение, ако излезеше на някоя от палубите с развълнуван вид, той й беше казал, че ще отиде при нея по най-бързия начин.

Към пет часа моторницата отново се отлепи от яхтата и се насочи към брега със същите трима членове на екипажа и Холи. Тя слезе на кея, целуна единия от мъжете по бузата, разроши косата на втория, прегърна третия и с явно задоволство се отправи към града.

Бюканън пристигна в малката им сенчеста стая в мотела минута преди нея. Притеснен, той имаше чувството, че времето едва тече.

— Как мина? — загрижено попита той, когато тя влезе.

Тя свали сандалите си и седна на леглото. Изглеждаше изтощена.

— Непрекъснато се опитваха да ме опипват. Наложи се през цялото време да бъда в движение. Чувствам се така, сякаш съм участвала в маратон.

— Искаш ли чаша вода? Или малко плодове. Купих ги, докато те нямаше.

— Да, може би някакъв плод. Портокал или… Чудесно — тя отпи от бутилката „Перие“, която й подаде. — На това ли се казва „доклад след изпълнение на задачата“?

— Да. Ако беше истинска задача.

— А не е ли? Предразполагаш агента, когото си завербувал, внушаваш му, че държиш на него. После…

— Момент. Не всичко, което правя, е предварително обмислено.

— О? — Холи го изгледа изпитателно. — Добре. В такъв случай, яхтата. Екипажът се състои от петнадесет души. Редуват се да слизат на брега. Мнението им за Дръмонд е, ако трябва да цитирам един от членовете на екипажа, че той е един деспотичен задник. Страхуват се от него. Когато е на борда. Но когато котката се махне, мишките започват да си играят — понякога водят жени на борда. За да се изфукат с яхтата и да си го върнат на Дръмонд затова, че непрестанно ги ругае и оскърбява.

Бюканън постави молив и бележник на масата.

— Начертай скица с разположението на всяко едно помещение на отделните палуби. Трябва да знам къде се намира всичко, къде и кога екипажът се храни и спи, всяка подробност, за която се сещаш. Знам, че си уморена, Холи. Съжалявам, но това ще ни отнеме известно време.

Не беше трудно да си намери неопренов костюм. В Кий Уест имаше доста магазини, които разполагаха с екипировка за подводен риболов. Водата беше толкова топла, че при нормални обстоятелства на Бюканън нямаше да му се наложи да взима под наем неопренов костюм, но поради шевовете на хълбока му ситуацията съвсем не беше обичайна. Трябваше да пази заздравяващата рана. Освен това искаше да сведе до минимум количеството кръв, което щеше да избие през коричката около шевовете и да се разтвори във водата. Както и в Канкун, когато беше избягал от полицията с плуване през канала, който отделяше острова от континенталната част на града, той се тревожеше, че наоколо може да има акули или баракуди. Тогава, разбира се, го притесняваше кръвта от раната от куршум в рамото, но едва ли имаше някаква разлика. Този път поне успя да се подготви, въпреки че друг елемент от плуването в Канкун продължаваше да го тревожи — непрестанното главоболие, което го измъчваше.

Кръвта не спираше да пулсира мъчително в главата му. Имаше чувството, че нервите му са кожени струни, изпънати до скъсване. Но не можеше да позволи на болката да го спре. Часът беше три сутринта и черният му костюм се сливаше с мрака. Трябваше да продължи напред, да плува в тъмната вода. Беше отпуснал ръцете си до тялото и леко размахваше плавниците, като се стремеше да не вдига шум и да не прави вълнички във водата. Опитваше се да държи лицето си обърнато надолу, въпреки че го беше почернил преди да поеме от брега, за да не се откроява в тъмната вода. Звездите блещукаха. Луната беше започнала да изгрява. Тази светлина ще ми бъде достатъчна, помисли си той, когато наближи яхтата. В този момент докосна котвената верига. Взря се нагоре, но не чу нито шум от стъпки, нито гласове. Въпреки че неопреновият костюм създаваше усещане, че водата е по-топла, отколкото беше в действителност, той неволно потръпна и тестисите му се свиха. Погледна назад към светлините на Кий Уест, помисли си за Холи, която го чакаше, събра сили, свали маската и плавниците си, завърза ги за веригата и започна да се катери по нея. От усилието рамото и хълбокът го заболяха, но трябваше да продължи напред. Бавно, безшумно, той започна да се изкачва по веригата, докато стигна до отвора, през който тя влизаше в корпуса. Отворът беше твърде малък, за да се промуши през него, но масивната верига му даваше възможност да заклини гумените си водолазни обувки, за да запази равновесие, докато се пресягаше нагоре, за да се хване за носа. Щом се изтегли, той погледна над борда, не видя никой, огледа се за алармени датчици, не видя такива и се прехвърли през релинга на слабо осветената палуба.

Бюканън бързо се скри под едно от външните стълбища, като видя, че след него остават следи от вода, но нямаше начин да избегне това. За щастие по-голямата част от водата се беше оттекла от неопреновия му костюм, докато се катереше по котвената верига. Скоро останалата вода щеше да престане да капе. А дотогава трябваше да се възползва от времето, с което разполагаше.

На горните палуби няколко прозореца светеха. Покрай стълбите, коридорите и пътеките също имаше лампи. Те обаче едва мъждукаха, а разстоянието помежду им беше толкова голямо, че имаше достатъчно сенки, в които Бюканън можеше да се притаи. Гумените водолазни обувки, които носеше под плавниците, имаха ръбове по подметките, които осигуряваха добро сцепление. След него почти не оставаше вода, когато пое по една от слабо осветените пътеки, влезе в коридора и започна да се изкачва по стълбите.

Бюканън следваше указанията на Холи. Тя подробно беше описала яхтата. Подробно беше и описанието, което беше направила на екипажа. Очевидно хората бяха лишени от всякаква мотивация, когато шефът им го нямаше, за да ги сплашва с присъствието си. Бюканън се ослуша напрегнато, не чу никакъв шум, измъкна се от стълбите и започна да пълзи по коридора на средната палуба, като подминаваше вратите от двете му страни. Интересуваше го една единствена врата — тази отдясно в дъното. Холи му беше казала, че това е единственото място, което екипажът не й беше показал.

— Вход забранен! — бяха заявили те.

— Защо? — беше ги попитала тя.

— Не знаем. Винаги е заключено — бяха отговорили.

Вратата се намираше между вратата на каютата на Дръмонд и тази на залата за приеми — голямо, луксозно обзаведено помещение, което заемаше една трета от цялата палуба и имаше прозорци, които гледаха надолу, към площадката за слънчеви бани на кърмата.

— Е, все пак трябва да имате някаква представа какво има там вътре — беше казала Холи на членовете на екипажа.

— Никаква. Казаха ни, че ще останем без работа, ако някога се опитаме да влезем.

Вратата имаше две секретни ключалки. Бюканън извади две малки метални пластини от джоба на неопреновия костюм. Тъкмо беше отключил първата ключалка, когато чу стъпки по стълбището в отсрещния край на коридора. Като се опитваше да преодолее треперенето на ръцете си, той вкара пластините във втората ключалка.

Стъпките все повече приближаваха.

Бюканън не смееше да погледне в тази посока. Трябваше да се съсредоточи върху ключалката, която се опитваше да отключи с помощта на пластините.

Стъпките вече почти бяха стигнали до дъното на коридора.

Бюканън натисна дръжката, вмъкна се в тъмното помещение и затвори вратата. Притаи дъх, допря ухо до стената и се ослуша. След тридесет секунди, тъй като не чу никакъв звук откъм коридора, той намери ключа за лампата, натисна го и примигна от внезапно бликналата светлина.

Това, което видя, го накара да се намръщи. В тази тясна стая, свързана посредством заключена врата с каютата на Дръмонд, имаше няколко редици телевизионни монитори и видеомагнетофони.

Бюканън намали звука, а после включи мониторите. След миг на екраните им се появиха изображенията на многобройни каюти и части от палубите. На един от екраните видя двама души от екипажа в залата за управление. На друг екран — други двама члена на екипажа, които гледаха телевизия. На трети екран — шестима члена на екипажа, които спяха на койки. На четвърти екран — мъж, очевидно капитанът — който спеше в самостоятелна каюта. На другите екрани Бюканън видя множество празни каюти. Изображенията на тези тъмни каюти, както и онези, в които спяха хора, бяха оцветени в зелено — признак, че скритите камери, които следяха тези помещения, разполагат с обективи, приспособени за нощно снимане. Изображенията на мониторите, които показваха различни части от палубите, също бяха оцветени в зелено. Най-вероятно камерите автоматично преминаваха към използване на нормален обектив, когато лампите бъдеха запалени или когато изгрееше слънцето.

Така значи, Алистър Дръмонд обича тайно да наблюдава гостите си, помисли си Бюканън. Старецът влиза в каютата си, заключва вратата, отключва вратата към съседната стая и влиза вътре, за да види какво прави екипажът в негово отсъствие, и което е по-важно — какво правят гостите му: дали се разсъбличат, облекчават, любят, взимат наркотици, каквото и да е. И всичко това може да бъде записано, за да му се наслади отново по-късно.

Бюканън насочи вниманието си към заключен метален шкаф. След като го отключи с помощта на пластините, той отвори вратичката и откри вътре подредени една върху друга и надписани видеокасети. Пети август 1988 година, десети октомври 1989 година. Бюканън Бързо ги огледа и забеляза, че бяха подредени последователно. Най-малко сто. Любимите хитове на Алистър Дръмонд.

Пътешествието, което интересуваше Бюканън, се беше състояло през февруари. Той откри касета за този месец, постави я в един от видеомагнетофоните и го включи, като се увери, че звукът е намален. Качеството на записа беше изключително ясно, дори и когато изображенията бяха оцветени в зелено. Различни кадри от многобройни помещения показваха гостите в най-интимни, изобличаващи, компрометиращи пози. Особено популярни бяха оралният и аналният секс. Бюканън успя да преброи тринадесет мъже и дванадесет жени. Мъжете — на средна възраст — се държаха надменно, сякаш бяха свикнали да заповядват. Жените бяха привлекателни, добре облечени и мъжете се отнасяха с тях като с проститутки. Всички мъже и жени бяха латиноамериканци.

Бюканън забеляза чифт слушалки и ги включи в телевизионния монитор. След като нагласи звука, той започна да чува записа. Докато се опитваше да преведе испанските думи, които гласовете произнасяха, той успя да разбере от репликите, които си разменяха, че жените наистина бяха проститутки, а мъжете високопоставени членове на Мексиканското правителство. И изведнъж разбра нещо друго. Тези касети не бяха предназначени единствено да задоволяват воайорските наклонности на Дръмонд.

Изнудване! Тази мисъл му мина през ума в същото време, когато реагира изненадано на появата на Мария Томес на екрана. Или поне вярваше, че това беше Мария Томес. Тъй като постоянно мислеше за двойници, не можеше да бъде съвсем сигурен. Трябваше внимателно да разгледа образа, за да се увери, че това определено е Мария Томес, а не Хуана, играеща нейната роля. Обективът за нощно снимане беше оцветил изображението в зелено. На него се виждаше, че действието се развива на площадката за слънчеви бани в задната част на яхтата. Сцената беше заснета отгоре, сякаш камерата е била скрита в една от горните стени или под някоя от пътеките. Дигиталният дисплей показваше, че записът е бил направен в един часа и тридесет и седем минути сутринта. Звукът не беше много добър. Въпреки това Бюканън успя да чуе музика в далечината и приглушен женски смях.

Мария Томес, облечена в елегантна вечерна рокля с дълбоко деколте, се беше облегнала на релинга на кърмата, с гръб към камерата, и очевидно наблюдаваше дирята, която яхтата оставяше във водата. Някакъв мъж й каза нещо на испански и тя се обърна. На екрана се появи висок и строен латиноамериканец, със слабо лице и орлов нос, облечен в смокинг. Той отново заговори. Този път Мария Томес отговори. Качеството на звука стана по-добро, сигурно защото Дръмонд беше използвал дистанционното управление, за да промени посоката на микрофона, скрит на площадката за слънчеви бани.

— Не, не ми е студено — каза Мария Томес на испански.

Когато мъжът тръгна към нея, камерата увеличи образа.

— Боже мой! — възкликна Холи, която гледаше записа. Беше започнало да й се повдига. — Исусе Христе!

Потресен, Бюканън беше презаписал касетата, а после беше увил копието в найлонова торбичка, която намери в каютата. После остави всичко на мястото му така, както го беше намерил. Със сковани от напрежение мускули той заключи вратата и се промъкна пълзешком на главната палуба. Докато се спускаше по котвената верига и отвързваше плавниците и маската, главата не преставаше да го боли. Заплува към брега, този път по гръб, като държеше касетата над водата.

Записът свърши, но Холи продължи да се взира с отвращение в екрана.

— Проклет да е!

Това, което беше наблюдавала на видеоплейъра, който Бюканън беше наел след завръщането си в мотела, беше изнасилването и убийството на Мария Томес. Или може би последователността беше в обратен ред — убийство, а после изнасилване, ако беше възможно да се изнасили труп — за разлика от оскверняването му. Изнасилването ставаше пряко волята на жертвата, докато трупът не можеше да се възпротиви на нищо и може би точно това беше харесало на високия, строен мъж с орлов нос — пълната липса на съпротива.

Мъжът беше приближил Мария Томес и отново беше попитал дали й е студено. Той я беше прегърнал под предлог да я стопли. Мария Томес беше свалила ръката му от рамената си. Мъжът беше продължил да упорства и Мария Томес беше започнала да се съпротивлява.

— Хайде, хайде — пиянски беше процедил мъжът, — не трябва да бъдеш студена с мен. — Той беше започнал да се хили и я беше стиснал в ръцете си, обсипвайки лицето и шията й с целувки, опитвайки се да целуне гърдите й, докато тя се извиваше и обръщаше лицето си настрани и се опитваше да го отблъсне.

— Бъди топла, аз съм топъл. Усещаш ли? — отново се беше изхилил той.

Когато тя го отблъсна, той се беше засмял и я беше разтърсил. Когато тя го зашлеви по лицето, той я беше ударил с юмрук. Тя го беше заплюла.

— Puta — беше извикал той и я беше ударил така, че тя отхвръкнал нагоре, после назад и надолу. Когато започна да се свлича, той я сграбчи, пръстите му докопаха роклята й, разкъсаха я и оголиха гърдите й. Тилът й се удари в палубата, той скочи върху нея и продължи да къса, като разголи корема й, слабините й, бедрата, коленете й. После разкъса дантеленото й бельо. Спря за миг. Камерата беше уловила Мария Томес неподвижна, гола, простряна по гръб. Разстланата от двете страни на тялото й рокля приличаше на счупени криле. Мъжът остана неподвижен още секунда. После бързо разкопча колана си, смъкна панталоните си и скочи върху нея. Дишането му беше бързо и дрезгаво. Задникът му се движеше нагоре-надолу. После изпъшка, свлече се върху нея и се ухили.

— Е, сега стопли ли се?

Тя не отговори.

Той я смушка, но тя не помръдна.

Той отново я удари.

Тя продължаваше да лежи неподвижно.

Мъжът се надигна на колене, сграбчи лицето й, стисна бузите й, изви главата й наляво, после надясно, като продължаваше да диша дрезгаво. След това рязко се изправи, вдигна панталоните си, закопча колана, огледа се крадешком наоколо и вдигна Мария Томес на крака. И с изражение, което беше смесица от страх и отвращение, той я изхвърли през борда.

Холи продължаваше да се взира изумена в изпълнения с бели и черни черти екран. Бюканън се пресегна и изключи видеокасетофона и телевизора. Едва сега Холи се раздвижи. Тя сведе поглед и поклати глава. Бюканън се отпусна в креслото.

— Мъртва ли беше? — тихо попита Холи. — Когато я хвърли във водата?

— Не знам — Бюканън се поколеба. — Може да е счупил врата й, когато я удари. Може би падането й върху палубата се е оказало фатално. Може да я е задушил, когато се стовари отгоре й. Възможно е обаче тя да е била в шок, да е изпаднала в кататония, да е била все още жива, когато той я хвърли във водата. Копелето дори не си направи труда да провери. Не му пукаше дали е била жива. Беше го грижа единствено за него самия. Той я беше използвал. После я изхвърли. Като торба с боклук.

Стаята беше потънала в мрак. Доста време седяха без да проговорят.

— И какво е станало после? — горчиво попита Холи. — Как мислиш?

— Мъжът, който я уби, сигурно си е помислил, че може да убеди останалите, че тя е паднала от яхтата. Той беше пиян, разбира се, и това би могло да повлияе на преценката му по няколко начина. Или е бил достатъчно самоуверен, без всякакво основание, разбира се, за да заяви, че е видял как тя пада от яхтата. Или част от съзнанието му го е предупредила, че най-добре ще бъде да се върне в каютата си, за да изтрезнее и да се престори на изненадан като всички останали, когато стане ясно, че Мария Томес е изчезнала. След това би могъл дори да предложи правдоподобно обяснение — че може би е пила повече, отколкото трябва, загубила е равновесие и е паднала през релинга.

— Само че Алистър Дръмонд е знаел истината — каза Холи.

Бюканън кимна.

— Той е видял всичко на монитора в личната си зала за видеонаблюдение. А когато човек иска да изнуди някой член на Мексиканското правителство, една касета със запис на изнасилване и убийство върши много повече работа от запис на орален секс, анален секс и употреба на наркотици. Дръмонд сигурно е бил във възторг. Представям си как е отишъл при убиеца, показал му е записа и е обещал да потули престъплението му в замяна на определени услуги. При това първата стъпка е била съвсем лесна. Единственото, което Дръмонд е трябвало да направи, е било да нареди на пилота на хеликоптера да излети и да се отправи към сушата. След това вече би могъл да каже на гостите, че Мария Томес си е тръгнала по-рано. Те не биха имали никаква причина да се усъмнят в думите му.

— А после? — попита Холи.

— Да, а после — каза Бюканън. — Дръмонд сигурно се е почувствал въодушевен, когато се е сетил за Хуана. Може би Мария Томес е споделила с него какъв хитър начин е измислила за избягване на скучни обществени ангажименти, като изпраща на тях Хуана, гримирана като самата нея. Може би Дръмонд е разбрал по друг начин. Едно нещо е сигурно — това му е било известно. Не е било нужно да разкрива пред Хуана подробности за случилото се. Трябвало е просто да обясни, че Мария Томес иска да остане съвсем сама и да предложи на Хуана такава сума, на която тя трудно би устояла, за да се превъплъти в образа на Мария Томес за по-дълъг период от време.

— Толкова сложно и все пак толкова просто — заяви Холи. — Ако не бях така отвратена, бих казала, че е блестящо.

— Но какво иска Дръмонд от мъжа, когото изнудва? — каза Бюканън. — Очевидно не става въпрос за пари. Дръмонд е толкова богат, че е немислимо парите да са единственият му мотив, особено сравнително малката сума, което дори един богат мексикански политик би могъл да му даде. Ти си репортер. Познаваш ли мъжа от записа?

Холи поклати глава.

— Мексико е далеч от моя ресор. Трудно мога да различа един техен политик от друг.

— Но можем да разберем — Бюканън се изправи.

— Как?

— Ще се върнем обратно в Маями — гласът му беше леден. — А после ще отлетим за Мексико Сити.

— Тук „Лютиче“ — произнесе настойчиво кодовото име, което беше получила жената с дрезгавия глас, стиснала в ръка слушалката.

В другия край на линията прозвуча надебелял от сън мъжки глас, в който се долавяше раздразнение.

— Колко е часа? Господи, още няма пет сутринта. Легнах си едва преди час.

— Съжалявам, това е първата възможност, която имах, за да ви се обадя.

— Търсят те навсякъде — мъжът беше казал, че името му е Алън, въпреки че то сигурно беше псевдоним.

— Точно от това се страхувах. Мога ли да говоря спокойно?

— Обаждането ти се прехвърля през друг телефона. И двата са снабдени с кодиращи устройства. Защо се обаждаш? Казах ти, че можеш да го правиш само в краен случай.

— Аз съм с „Елфа“ — жената използва кодовото име, за което се бяха уговорили.

— Да. Предположих.

— Трябва да разберете. Той казва истината. Това, което прави, няма връзка с… — тя тактично премълча „Скоч и сода“.

— И това предположих. Мисля, че той наистина иска да се оттегли. Шефовете му са тези, които трябва да бъдат убедени.

— Но как?

— Малко късно е да питаш — каза Алън. — В края на краищата ти си част от проблема. Ако беше стояла настрана от него…

— Но във Вашингтон той дойде при мен.

— Няма никакво значение. В момента сте заедно. Вина в съучастие. Шефовете му смятат, че двамата с него не сте удържали на обещанието си да не разгласявате тяхната дейност.

— Това няма нищо общо с тяхната дейност. Как да им обясня? Да им се обадя ли? Дайте ми номера им и…

— Не! — рязко отсече Алън. — Само ще влошиш нещата. Те могат веднага да разберат откъде се обаждаш. Ще ги доведеш право при вас.

— Какво, тогава, да направя?

— Прекрати всякакви връзки с „Елфа“ — каза Алън. — Скрий се. Изчакай, докато не ти кажа, че бурята е отминала и можеш спокойно да се появиш отново.

— Но това може да продължи месеци.

— Така е.

— По дяволите, иска ми се да не ви бях изслушвала. Когато дойдохте при мен, трябваше да ви кажа, че тази история не ме интересува.

— Да, но не можа да го направиш — каза Алън. — Историята беше твърде интересна.

— А сега могат да ме убият заради нея.

— Не и ако внимаваш. Не и ако престанеш да правиш грешка след грешка. Все още има начин да се спасят нещата.

— Копеле! — възкликна тя. — Все още мислиш за статията.

— Мисля да се обадя на друг журналист, който може би ще се заинтересува от твоята история. Това ще привлече такова внимание към теб, че те няма да посмеят да предприемат нищо, за да те премахнат. Тогава ще мога да те измъкна. Двамата все още можем да получим това, което искаме.

— Това, което ти искаш. Аз просто искам да живея нормално. Каквото и да значи това. Господи, вече не съм сигурна.

— Трябваше да помислиш за това преди да приемеш информацията, която ти предоставих — каза Алън. — Но пак повтарям, ако внимаваш, ако правиш това, което ти кажа, мисля, че в края на краищата ще успея да те измъкна. А засега се скрий. Приеми някаква фалшива самоличност.

— А какво ще стане с „Елфа“?

Алън не отговори.

— Попитах те, какво ще стане с „Елфа“.? — повтори Холи.

— Понякога не можем да имаме всичко, което искаме.

— За какво говориш?

— Никога не съм искал това да се случи. Наистина. Надявах се, че… Той е войник. Ще разбере по-добре от теб. Понякога има…

— Какво?

— Жертви.

Холи вдигна поглед от телефона в кабината, която се намираше по-надолу по улицата срещу мотела им в Кий Уест и видя сянката на мъж до папратите в сивата светлина на утрото. В палмите наоколо бяха започнали да чуруликат птички.

— Не мога да говоря повече — каза Холи в слушалката.

— Неприятности? — попита Алън.

— Да кажем просто, че не успях да спечеля от лотарията на Организацията на издателите за събиране на информация,

Холи остави слушалката.

Бюканън излезе от сенките. Въпреки бриза, който подухваше откъм океана, въздухът беше влажен.

— Мислех, че се канеше да върнеш неопреновия костюм.

— Канех се. Платих на администратора да го върне вместо мен, когато отворят магазина — Бюканън спря пред нея. — С кого говореше?

Тя извърна поглед.

— Поне не се опитваш да ме излъжеш — каза той. — И поне си била достатъчно съобразителна, за да не се обадиш от стаята в мотела, където разговорът щеше да бъде вписан в сметката. Не че има някакво значение. Районът е толкова малък, че автоматичното оборудване за проследяване на обаждания веднага ще покаже на преследвачите ни, че се намираме в Кий Уест.

— Не — каза Холи. — Номерът, на който се обадих, е частен. Твоите хора не могат да знаят за него.

— Така казваш ти. В моята работа не приемам нищо за абсолютно сигурно, освен ако не съм го свършил сам. Всички телефони са съмнителни. Сигурно е било много важно за теб, за да се обадиш.

— Направих го за нас.

— О?

— Опитвах се да ни измъкна поне отчасти от кашата, в която сме затънали — каза Холи.

— Така ли? Струва ми се, че точно сега сме затънали до гуша в нея.

Холи прехапа устна.

— Не е ли по-добре да поговорим за това, когато се приберем в стаята?

— И да ти дам време да измислиш правдоподобни отговори? Не, мисля, че трябва да продължим разговора — Бюканън я хвана за ръката. — От коя точно част на кашата се опитваше да ни измъкнеш?

Той я поведе по улицата. Небето беше започнало да просветлява. Вятърът се беше усилил. Птичките се разлетяха във всички посоки.

— Добре, каня се да ти кажа още от Ню Йорк — заговори Холи. — Господи, чувствам такова облекчение… В началото, причината, поради която знаех, че си в Канкун, причината, поради която успях да стигна в „Клуб Интернасионал“ преди теб и да видя как говориш с онези двама… — тя насмалко не каза „търговци на наркотици“, но огледа улицата и избра други думи, тъй като се боеше да навлиза в подробности преди да се приберат в мотелската стая — …бизнесмени. Причината, поради която аз…

— Някой от моята част ме е издал — Бюканън отвори скърцащата врата, която водеше към стаята им.

Холи изненадано се обърна.

— Ти си знаел това?

— Това беше единственото логично обяснение. Някой вътрешен човек. Никой друг не би могъл да знае къде ще бъда. Същият човек, който ти е казал за „Жълт плод“, „Морски пръски“, Групата за разузнавателна поддръжка и „Скоч и сода“. Тази информация би могла да дойде само от някой от шефовете ми.

Като продължаваше да стиска Холи за ръката, Бюканън я вкара в стаята, запали лампата, затвори вратата, заключи я, поведе я към леглото и рязко я тръшна на него.

— Кой? — попита той.

Холи се смути.

— Кой?

— Какво ще направиш? Ще ме набиеш, за да ти кажа ли?

— Не — Бюканън я погледна изпитателно. — Ще сведа загубите си до минимум. — Той прибра тоалетните си принадлежности в пътната чанта, огледа стаята, за да се увери, че нищо не е забравил и тръгна към вратата. — Можеш да се върнеш в Маями с автобус.

— Почакай.

Бюканън продължи да върви.

— Почакай. Не знам истинското му име. Познавам го само като Алън.

Бюканън спря.

— Среден на ръст. С пълно лице. Къса кестенява коса. В началото на четиридесетте.

— Да. Той е.

— Познавам го. Беше ми оперативен агент преди известно време. Той работи за…

Колебанието му сякаш целеше да подложи Холи на проверка. Тя реши да довърши вместо него.

— ЦРУ.

Нейната откровеност сякаш успокои Бюканън. Той тръгна към леглото.

— Продължавай.

— Той съвсем ясно ми даде да разбера какво иска. Не одобрява участието на военни в операциите на цивилното разузнаване. Американски военнослужещи, с цивилни дрехи и фалшиви документи за самоличност, провеждащи операции в чужди страни. Достатъчно неприятно е да уличат някой цивилен в шпионска дейност. Но член на армейските Специални части? Участник в ударна група, чиято цел е да свали неприятелски настроено чуждо правителство или да поведе без официално разрешение лична война срещу големите търговци на наркотици? Ако обществото научи колко неконтролируеми са станали отношенията между ЦРУ и военните, Конгресът ще бъде принуден да проведе разследване на тактиките, използвани от американското разузнаване. Управлението и сега е подложено на силен натиск. Още един скандал и то може да бъде заменено от разузнавателно бюро с много по-ограничени пълномощия. Точно от това се страхува Алън. Затова той дойде при мен и ми даде известна информация, като настоя никога да не разкривам името му, а да го цитирам като достоверен източник от правителството. За да не изглежда статията ми като предварително нагласена, той не ми каза всичко. Просто ми загатна за някои неща, които бих могла да проверя и да свържа, така че читателите да останат с впечатлението, че сама съм събрала материалите за статията… Защо ме гледаш така?

— В това няма никакъв смисъл. Ако Алън се е страхувал, че евентуалното разкриване на факта, че Управлението използва военни за провеждане на непозволени операции, ще застраши съществуването на ЦРУ, защо, по дяволите, ти е дал тези сведения? Та нали точно това той не иска да се случи?

— Не — поклати глава Холи. — Той изрично настоя за това и аз се съгласих. Единствено ти и само ти трябваше да послужиш за нагледно доказателство.

— О, Господи! — каза Бюканън.

— Идеята беше да те разкрия като един типичен пример за опасността от използване на военни в операциите на цивилното разузнаване. Правителството нямаше да разполага с друга информация освен онази, която щеше да се съдържа в моята статия. Аз щях да заявя под клетва, че не знам нищо повече. След известно време разследването на Конгреса щеше да приключи. Но посланието щеше да бъде съвсем ясно. Ако ЦРУ използва военни ударни групи, по-добре да преустанови тази практика, защото в противен случай правомощията на Управлението и на определени части от Силите за Специални операции ще бъдат драстично ограничени, като може да се стигне и до разформироването им.

— Разбира се — гласът на Бюканън прозвуча напрегнато. — А междувременно ти щеше да се превърнеш в журналистическа знаменитост. А Алън отново щеше да поеме управлението на нещата в свои ръце.

— Това беше идеята — каза Холи.

— Политика! — думата прозвуча като ругатня от устата на Бюканън.

— Но вече не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Затова се обадих на Алън — продължи Холи. — Да му кажа, че уговорката ни не важи. Казах му, че се отказвам от статията. Казах му, че искам да говоря с твоите шефове, да ги уверя, че това, което правим, няма никаква връзка с тях, че ти не представляваш опасност за тях, нито пък аз.

— И сериозно си очаквала, че той ще се съгласи? Не се сърди? Хубаво беше, че опитахме? Не можем да се преборим с всички? Господи!

— Алън ми каза, че съжалява, че нещата са излезли извън контрол.

— Обзалагам се.

— Все още ни търсят. Той предложи да се дистанцирам от теб и да се скрия, докато измисли начин да ме оневини.

— Дяволски добър съвет — Бюканън присви очи. — Ами дистанцирай се.

— He! — каза Холи. — Няма да те пусна да си идеш.

— И как, по дяволите, мислиш, че ще ме спреш?

— Ще те последвам.

— На добър път! Какво ти става? Да не би все още да смяташ, че от мен ще излезе статия за първа страница?

Холи не отговори.

— Тогава сигурно си мислиш, че за теб ще бъде по-безопасно да останеш с мен и да бягаш от тях, отколкото да се опиташ да го направиш сама.

Холи продължаваше да мълчи.

— Слушай, нямам време да гадая какво си мислиш. Трябва да се измъкна от Кий Уест преди обаждането ти по телефона да е довело тук ударна група.

— Ти.

— Какво? — Бюканън се намръщи.

— Ти — каза Холи. — Затова искам да тръгна с теб.

— Не разбирам.

— Не мога да го кажа по-просто. Искам да бъда с теб. Не заради това, че с теб се чувствам в безопасност, макар че наистина е така. Просто… Не очаквах, че ще се окажеш точно такъв, какъвто наистина си. Не очаквах, че ще се почувствам привлечена от теб. Не очаквах, че така ще свикна с теб, та при мисълта, че ще си тръгнеш, стомахът ми се свива.

— Кой сега играе, а?

— Истината ти казвам! Свикнах с теб. И докато взаимно се обвиняваме, не забравяй, че тъкмо ти дойде при мен втория път. Сега нямаше да съм в опасност, ако не беше решил да ме използваш. По дяволите, във Вашингтон аз ти спасих живота. Това трябва да ти говори нещо.

— Да, и аз съм толкова прекрасен, че ти се влюби в мен.

Тя понечи да каже нещо.

— Не си прави труда — каза Бюканън. — Желанието ти ще се сбъдне.

Очите на Холи се разшириха от изненада.

— Не мога да те оставя — каза Бюканън. — Току-що си дадох сметка, че съм допуснал грешка. Казах ти къде отивам.

— Да, в Мексико Сити — потвърди Холи.

— Заради Хуана не мога да променя плановете си. Заклех се, че ще й помогна, ако някога има нужда от мен и смятам да удържа на обещанието си. Което значи, че не мога да те оставя да се шляеш насам-натам, докато те хванат и им кажеш къде съм отишъл и какво смятам да правя. Приготви си багажа. Искам да се измъкна от този остров преди те да пристигнат тук.

Холи въздъхна.

— Благодаря.

— Не ми благодари. Това не е услуга. Веднага щом преценя, че повече не представляваш заплаха за мен, ще те пусна да си вървиш. А дотогава, запомни какво ще ти кажа. Вслушай се в съвета ми — не ме принуждавай да се отнасям с теб като с враг.

Полуостров Юкатан

Над огромното сечище беше надвиснал облак дим. Строителството продължаваше. От време на време сред грохота на булдозерите, крановете и останалите тежки машини се чуваше пукот от изстрели или пращене на пламъци, които бяха причина за дима, стелещ се над строителната площадка. Работниците изгаряха дърветата, разширяваха сечището, правеха всичко, за да намалят прикритието, което местните жители — потомци на някогашните маи — използваха за непрестанните си нападения над строителните бригади и оборудването. Разхвърляните наоколо камъни от изравнените със земята руини на някога величествените високи пирамиди и храмове все още лежаха сред кулите, този път от метал, които бяха издигнати на тяхно място. Понякога земята потреперваше, но работниците и охраната вече не обръщаха внимание на трусовете. Както беше станало със змиите, пушека и изстрелите, тези, които работеха тук, бяха свикнали с всичко. Единственото, което имаше значение, беше работата. Тя трябваше да се свърши. За да им платят. За да се измъкнат оттук.

Такова беше въздействието, което Дръмонд упражняваше върху хората, мислеше си Джена, докато според заповедите му завършваше археологическата топографска карта, която щеше да покаже, че руините не са били толкова внушителни, както снимките от космоса бяха накарали учените да предполагат. Няколко незначителни постройки. Многобройни, разпилени в резултат на земетресения камъни. Жалки останки от една някога велика култура. С едно изключение. Игрището на маите. По причини, които така и не беше обяснил — може би защото една непокътната постройка щеше да придаде достоверност на цялата история — Дръмонд беше настоял игрището, което се намираше на известно разстояние от района на разрушенията и строителството, да бъде пощадено. То представляваше затревена правоъгълна площ, заобиколена от високи каменни тераси. Някога на тях бяха седели знатни зрители, кимащи одобрително на участниците в играта — облечени с кожени доспехи мъже, които се бяха опитвали да хвърлят голяма топка с размера и теглото на медицинска топка през вертикалните обръчи в двата края на игрището. Залогът бил огромен — живот или смърт. Може би точно затова Дръмонд го беше пощадил — защото игрището олицетворяваше неговата жестокост, преследването на всяка негова цел без оглед на средствата.

Той и Реймънд бяха пристигнали преди два дни безцеремонно с големия син хеликоптер на „Дръмонд Ентърпрайсиз“, като че ли нямаше какво да крие, когато беше поел ръководството на последния етап от строителството в свои ръце.

— Справила си се добре — беше казал той на Джена. — Ще получиш допълнителна премия.

Джена беше промърморила някакви благодарности, но цялото й същество безмълвно крещеше: „Искам само да се измъкна оттук, докато не съм загубила разсъдъка си!“. Нейният колега, нейният приятел, мъжът, който можеше да й стане любовник, ръководителят на проекта, Макинтайър, беше умрял от змийско ухапване половин час преди хеликоптерът на Дръмонд да пристигне. Джена се беше молила той да пристигне по-рано, за да може Мак да бъде откаран в болница, но в мига, в който беше видяла изпълненото с решителност, съсухрено лице на стареца, който крачеше към нея през дима, беше разбрала, че Дръмонд никога не би се съгласил да изразходва горивото на хеликоптера заради някакъв умиращ мъж от лагера.

— Той ще издъхне преди да стигне до болницата. Нямаме време. Погрижете се доколкото е възможно да облекчите болките му — щеше да каже той. А това, което всъщност каза, беше:

— Погребете го някъде, така че диваците да не го открият. Не. Промених решението си. Изгорете го. Изгорете всички.

„Всички“ бяха местните жители, избити докато се опитваха да спрат оскверняването на тяхната свещена земя. Джена беше сигурна, че ще полудее, когато беше разбрала, че тук се беше разразило истинско масово клане. Тя беше чувала за избиването на цели племена в Южна Америка, в дебрите на дъждовните гори край Амазонка. Но никога не й беше хрумвало, че някои райони на Мексико са не по-малко отдалечени, лишени от връзка с останалата част на страната и че вероятността който и да било „на света“ да научи за това, което ставаше тук, е нищожна. Докато мълвата се разнесеше, нямаше да останат никакви доказателства за кървавата драма. А и кой щеше да проговори? Работниците? Та нали това, че избиването на местните жители беше станало пред очите им, това, че щяха да приберат неприлично големите си премии, щеше да ги превърне в съучастници в престъплението! Само някой глупак би проговорил.

Сега, застанала права в бараката от дървени трупи, която служеше за офис, тя си мислеше за Мак, който се беше мятал трескаво върху походното легло в ъгъла и изтръпнала слушаше последните указания на Дръмонд за картите, които беше изготвила.

— Преди всичко — в старческия глас на Дръмонд липсваше всякаква емоция — трябва да направиш така, че мащабът на истинското откритие да омаловажи археологическите находки. Разбира се, ще има и снимки. Но най-голямо внимание ще бъде отделено на твоите карти. В този момент вратата се отвори и вътре влезе Реймънд, облечен в маскировъчни дрехи и с пушка в ръка. Лицето му беше изцапано със сажди, а ризата му с кръв.

— И да има други, аз поне не мога да ги открия.

— Но тук може да пристигне друг, по-различен враг. Мисля, че преследва нас — каза Дръмонд.

Думите на Дръмонд предизвикаха интереса на Реймънд и той изпъна рамене.

— Кой?

— Един мъртвец.

Реймънд се намръщи озадачено.

— Чарлс Дъфи — каза Дръмонд. — Спомняш ли си…

— Да, беше нает да наблюдава дома на обекта в Сан Антонио. Да се справи с нея, ако се появи. Изчезна от къщата преди три дни.

— Е, вече са го открили — каза Дръмонд. — Трупът му бил изхвърлен на брега на река Сан Антонио. Бил е застрелян. Властите твърдят, че не намерили у него никакви документи. Един от нашите хора, наети от теб, успял обаче да види трупа в моргата и твърди, че това несъмнено е Дъфи. Но господин Дъфи е забележителен човек — продължи Дръмонд. — Въпреки че е мъртъв, използвал кредитната си карта, за да си купи самолетен билет от Сан Антонио до Вашингтон. Първо отседнал в „Риц-Карлтън“. Част от следващия ден прекарал в хотел „Дорсет“ в Манхатън. След това, заедно с придружителка, излетял за Маями, където наели кола.

Реймънд се замисли.

— Не разбирам Вашингтонската връзка, но „Дорсет“ е близо до дома на обекта в Манхатън.

— И до бившия съпруг. Онзи ден бил посетен от мъж и жена. Те попречили на плащането, което бяхме уговорили с него.

— Молтин не знае нищо — каза Реймънд. — Това, за което му платихте, беше само да престане да привлича вниманието на медиите към изчезването на обекта.

— Нищо? — Дръмонд изглеждаше вбесен. — Молтин знаеше, че аз му плащам. Това са научили мъжът и жената от него. Досега не сме успели да разберем коя е жената, въпреки че има червена коса и е твърдяла, че работи за „Вашингтон Поуст“, но описанието на мъжа съвпада с това на същия онзи човек, който е попречил на наблюдението над дома на родителите на обекта.

— Бюканън? — Реймънд се навъси.

— Да. Бюканън. А сега помисли. Каква е връзката с Маями? — троснато попита Дръмонд.

— Яхтата. Тя се намира на юг оттам. В Кий Уест.

— Точно така — каза Дръмонд. — Капитанът ми докладва, че вчера следобед трима души от екипажа довели на борда някаква жена. Жена с червена коса.

— Сигурно е помагала на Бюканън. Проверявала е дали има начин човек да се промъкне на борда.

Дръмонд кимна.

— Длъжен съм да приема, че той знае нещо за касетата. Освен това се налага да предположа, че той ще тръгне насам. Пресрещни го. Убий го!

— Но къде да го намеря?

— Не е ли очевидно? Коя е следващата брънка във веригата?

— Делгадо.

— Да. Мексико Сити. Току-що моите хора на летището в Маями ми съобщиха, че някакъв мъж, представящ се за Чарлс Дъфи, е купил два самолетни билета до Мексико Сити. С хеликоптера ще стигнеш там още днес следобед.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Морел Фалшива самоличност (12)

Метаданни

Данни

Фалшива самоличност

Информация

История

Сваляне / Връзки

11.

Дейвид Морел
Фалшива самоличност (12)