Хедър Греъм
Създадена за любов (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Джо Маршъл едва не се блъсна в тях, когато излязоха от гората.

— Капитане, нещо става с Танер. Майорът сега е при него. И на другите момчета им е лошо.

Брент стисна още по-силно ръката на Кендъл и я повлече след себе си.

Върнаха се във фермата навреме, за да видят как Танер се гърчи на стълбите. Брент пусна ръката на Кендъл и приклекна до превиващия се човек. Вик раздра гърлото на Танер, в адските си мъки той молеше Бога за помощ.

— Танер — започна Брент, опитвайки се да спре спазмите на страдащия войник. Но изведнъж Танер отново изкрещя и се вкамени. Завинаги. Брент и Бю гледаха мъртвия с невярващи очи. После Бю затвори клепачите над изцъклените му очи, който отразяваха последната агония на живота дори след като смъртта беше убила болката.

— Господи, какво по дяволите… — понечи да каже Бю, но беше прекъснат от други викове, които идваха откъм къщата. Слисана, Кендъл последва Брент, Бю и Джо Маршъл в гостната.

Стърлинг Маклейн се опитваше да помогне на Хъдсън и Лауъл, които се гърчеха също като Танер.

— Лауъл, опитай се да ми кажеш! Какво ти е? Какво те боли?

— Вътрешностите! Ще се пръснат! Господи…

Крясък прекъсна думите му. Той се строполи на пода притиснал стомаха си. Струйка кръв потече от устните му. Присви се още веднъж и застина.

Бю, Стърлинг и Брент се спогледаха озадачени, опитвайки се да намерят отговор на загадката. Бю неочаквано се втурна към кухнята. Двама от неговите кавалеристи седяха край масата, с отпуснати върху нея глави. Бю докосна лицето на сержанта. Беше студено. Той бе мъртъв.

Кендъл застина на прага и се взря в Бю. Брент и Стърлинг се спуснаха след нея. Брент се приближи до масата. Огледа остатъците от храната, разтроши хляба, помириса месото.

— Паят — неочаквано извика Стърлинг. — Брент, Бю, ядохте ли от него?

— Не — в един глас отвърнаха те.

— Кендъл?

— Не.

— Джо?

— Не, сър.

Брент намери останало парче от сладкиша. Той заби пръсти в пълнежа от боровинки и стри една от тях.

— Отрова — отсече той.

— Отрова? — глупаво повтори Кендъл.

— Тази жена е сложила отровни боровинки в пая. — Той млъкна за миг и погледна Бю. — Къде е тя, по дяволите?

— Аз… не знам. Направи ни кафе. Дремех в гостната, когато Танер се развика.

— Стърлинг? — тревожно попита Брент.

— Аз бях с Бю, но чух някаква врата да се затръшва.

— Сигурно се е втурнала да доведе войници на Съюза. Да тръгваме.

Минаха край Кендъл, оставяйки я с мъртвите, които в продължение на месеци бяха нейното семейство.

— Чакайте! — изкрещя тя. Тръпки я бяха побили, като видя израза на лицата им. Бю, Стърлинг, Джо Маршъл и особено Брент бяха готови да убият старата жена.

Тя се завтече след тях, в бързината се препъна и падна върху тялото на Танер. Ужасена, отскочи от мъртвия. В сърцето, в съзнанието й цареше суматоха. Шестима мъже бяха умрели в неописуеми мъки, но тя не можеше да позволи на Брент и останалите да си отмъстят в порив на свирепа ярост. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да убият жестоко една стара жена…

— Чакайте! — отново извика тя, изправи се и се затича след тях. — Чакайте!

Видя ги на полето — жената беше възседнала едно старо сиво магаре, а Брент, брат му, Бю и Джо Маршъл се опитваха да я настигнат. Кендъл хукна през стърнището.

Настигна ги тъкмо на време за да чуе злобните викове на Хана Хънт:

— Всички заслужавате да умрете! Заради вас започна войната! Заради вас и вашето робство!

Джо Маршъл се обади, по лицето му се стичаха сълзи.

— Бил Танер не е притежавал нито един роб в живота си. Господи! Как можахте да издържите виковете му?

Джо се нахвърли върху Хана и дръпна кокалестия й крак. Кендъл се взря в Бю, в Стърлинг, в Брент. Очите им искряха като лед на бледата светлина на луната.

— Не! — изкрещя Кендъл. Хвърли се върху гърба на Джо Маршъл. Нейният устрем запрати и двамата на земята. Кендъл се претърколи и зашеметена чу гръмогласната ругатня на Брент и приглушения тропот на копита. Разбра, че Хана Хънт е избягала.

— Хванете я! — изкрещя Стърлинг.

— Кендъл Мур, какво, по дяволите, става с теб? — избухна Джо, освободи се от нея и я загледа свирепо. Преди да успее да отговори, Брент грубо я вдигна на крака. Погледът, който впи в нея, беше изпълнен с ледена ярост.

— Как можа да го направиш? — крещеше той и я разтърсваше, неспособен да овладее гнева си.

Кендъл се отпусна, безсилна срещу непреодолимата мощ на гнева му. Зъбите й тракаха, цялата се тресеше. Неговата ярост беше бурна и страстна като любовта му.

— Това щеше да е убийство! — процеди тя през зъби.

— Убийство! Справедливост! Ти сляпа ли си? Не видя ли как умряха нашите хора? Сега тя ще ни предаде на янките. Глупачка! Трябваше да те оковат във вериги още в началото на войната! Знаеш ли какво щяха да направят с теб янките, ако те бяха хванали да взривяваш корабите им? А тази жена извърши нещо още по-лошо — хладнокръвно обмислено, жестоко, кърваво убийство. Как искам да те…

— Да ме набиеш? — прекъсна го Кендъл. Не можеше да сдържи собствения си гняв — той я стискаше грубо и всяка негова дума бе като удар с камшик. — Започвай, но поне ми спести речите си! Държахте се като сган! Нямате право да раздавате справедливост!

— А ти какво предлагаш? Да се обърнем към съда на янките? Кендъл, ти си била в затвора с тези хора! Те бяха твоите приятели, твоите близки толкова месеци!

— Брент, не е нужно да ми напомняш за…

— Трябва да изчезваме оттук — намеси се Бю, неочаквано изникнал от мрака. — Тя избяга. След малко може да доведе цял отряд.

Брент отблъсна Кендъл от себе си с такава сила, че тя се удари в Стърлинг. Той улови раменете й, за да не падне, но ръцете му бяха студени и груби като ръцете на брат му. Брент злобно изруга под нос.

— Прав си, Бю. Да тръгваме.

— Трябва да погребем Танер и останалите — настоя Джо Маршъл, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по младото му лице.

Брент постави ръка на рамото му.

— Нямаме време, Маршъл. Танер беше добър войник. Би разбрал.

Брент стисна ръката на Кендъл и я отскубна от Стърлинг.

— Надявам се, че сте заредена с енергия, мисис Мур, благодарение на вас ще трябва да се носим по-бързо от вятъра цяла нощ.

Кендъл преглътна отговора си и скришом отмести поглед от Брент към Джо Маршъл, после към Стърлинг и Бю.

Те изглеждаха така, сякаш с удоволствие биха убили нея вместо старицата, която им избяга. Дори в очите на Бю не се четеше разбиране.

Щом Брент я назова с фамилията на съпруга й, тя разбра, че яростта му е много по-дълбока, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Наистина ли постъпката й беше предателство? Не, тя имаше право. Ако можеше да се върне назад, щеше да направи пак същото. Нямаше да им позволи да се превърнат в диваци.

Отново щеше да дойде време за живот и тогава човечността щеше да се завърне. Но бъдеще можеше да има само ако съществуваха хора като Бю и Брент — и Травис Деланд. Като Линкълн, президентът на Съюза, който умираше по малко с всеки паднал на бойното поле.

Кендъл тихо простена, когато Брент дръпна ръката й и я повлече обратно през стърнището. Той не можеше да я разбере. И вероятно никога нямаше да проумее постъпката й. Но сигурно не беше престанал да я обича… или пък…

Чувстваше се така, сякаш нямаше нито един приятел на света.

Стърлинг притича до брат си.

— Трябва да спрем за малко в къщата. Танер имаше пистолет, а Лауъл — пушка. Може да ни потрябват.

— Така е — задъхано отвърна Брент. — Най-добре ще е да минем през гората и да прекосим поточето, в случай че пуснат хрътки след нас. Колкото може по-бързо трябва да се доберем до Тенеси. И дано да настигнем някой отряд от войските на Юга.

Стърлинг кимна и се обърна към Бю и Джо, които крачеха плътно зад тях:

— Хайде, елате. Ще спрем за малко. После ни чака голямо тичане.

Оставиха Кендъл пред къщата, докато вземат оръжието. След миг вече летяха между дърветата, после зашляпаха през поточето. Брент дърпаше Кендъл след себе си и тя затвори очи. Не можеше да повярва, че той е способен да се държи така студено и жестоко с нея, а преди по-малко от час я беше любил с цялото си сърце и душа на същото място, от което сега бягаха задъхани.

Петимата почти не размениха дума през тази дълга нощ. Когато най-сетне денят настъпи, намериха подслон в една пещера край верига от хълмове. Изтощени се отпуснаха върху студената земя.

Кендъл спа сама. Брент лежеше далеч от нея.

В следващите дни и нощи Стърлинг, Бю, дори Джо Маршъл постепенно омекнаха. Или поне възвърнаха доброжелателното си отношение към нея. Първият сняг падна в нощта, когато навлязоха в Тенеси. Бю я прегърна, за да я стопли.

Но Брент си оставаше студен като белия сняг.

Намираха се в гола местност, а суровото време забавяше хода им. Храната ставаше все по-оскъдна. Но никоя от тези несгоди не терзаеше Кендъл така, както постоянната болка в душата й.

Тя би могла да се извини. Би могла да отиде при Брент и да го помоли за прошка, за разбиране, да му каже, че е само жена, че в гърдите си носи женско сърце.

Но не можеше да го стори. Беше постъпила правилно. През месеците, които прекараха заедно, беше научила едно: че трайна връзка не може да се изгради само върху няколко нощи на безумна страст; че чувствата трябва да бъдат много по-дълбоки. Колкото и да го обичаше, колкото и да страдаше от студената, мълчалива война между тях, тя упорито вярваше, че той й дължи извинение.

Бю и Брент се страхуваха от фермите, дори след като прекосиха границата и продължиха да крачат през планини и долини, решени да не спират, докато не стигнат в някой по-голям град. Натъкнаха се на една изоставена стара колиба. Брент и Стърлинг предпазливо се промъкнаха да разузнаят. Така се снабдиха с два чифта почти нови обувки, малко брашно и кутийка, пълна с игли. Кендъл успя да измайстори от завесите и покривките за легла, които намериха в колибата, топли наметки. Въпреки това през нощта всички зъзнеха.

На Коледа, когато тя почти заспиваше, Брент най-после дойде при нея. Тя се стресна, щом ръката му докосна рамото й. Гърбът й инстинктивно настръхна и тя се обърна към него с присвити, искрящи очи.

Той сложи пръст на устните й и прошепна „шт“, като посочи спящите мъже зад себе си, които се бяха сгушили край огъня. Подаде й ръка да стане и я заведе навътре в пещерата, където скалата беше образувала усамотено кътче.

Кендъл понечи да каже нещо, но успя да изрече само името му, преди устните му да я целунат и ръцете му да я обгърнат.

По-късно се чудеше как се бе оставила така лесно да я съблазни. Силните настойчиви ръце вещо съблякоха дрехите й, дръзките целувки я оставиха без разсъдък. Плътта й пламна до неговата плът, удоволствието от допира на голото му тяло беше опияняващо. А сърцето й нашепваше, че щом е дошъл при нея, значи й се извинява. Тя беше готова да му прости, с радост да посрещне докосването му — пламъка на любовта. Когато той навлезе в нея, тя усети, че се превръща в лава, че става част от него и той може да моделира податливото й тяло според волята си, да дърпа конците като опитен кукловод. Той шепнеше заповедите си и тя се подчиняваше — въртеше се, извиваше се, прегръщаше го, напълно покорна и готова да изпълни желанията му. Той я доведе до върха на удоволствието, отдръпна се и я обсипа с целувки. Като я извиваше както му хрумне и прокарваше влажни устни от гръбнака към бедрата й, той я накара да изпадне в екстаз от въздишки. После отново се сля с нея, отново я увлече в трескавите пламъци, в неудържимото избухване на страстта.

Тя лежеше до него и придърпваше роклята към себе си, неочаквано усетила студа, който той бе прогонил.

— Брент — лениво прошепна тя, потърка бузата си в гърдите му и зарови пръсти във влажната плетеница от косъмчета. — Много се радвам, че най-после си проумял правотата ми. Мъчно ми беше като…

— Какво? — рязко я прекъсна той.

Тя повдигна глава и го погледна доверчиво.

— Приемам извинението ти.

— Какво извинение? — избухна той и присви тъмносивите си очи. — Все още с удоволствие бих ти дръпнал един…

— Какво? — този път тя го прекъсна със студен глас.

— Ти можеше да убиеш всички ни. Наистина се държа като глупачка и всеки път, когато се сетя, кръвта ми закипява. Най-добре да не ми споменаваш повече за това.

— Да не споменавам! Наглец! Защо тогава се любиш с такава глупачка!

Кендъл гледаше как тъмносивите очи стават жестоки и студени, а кестенявите клепки се надвесват над тях. Виждаше как пулсът му гневно бие под златистите косми на брадата.

— Някои потребности — изръмжа той — нямат нищо общо с наивния женски мозък!

Кендъл се стегна и усети, че я обзема нов пристъп на ярост. Не успя да сдържи гнева си, скръцна със зъби и замахна да го удари. Той улови китките й, но не достатъчно бързо, тъй че ноктите й оставиха следи по бузата му.

— Кендъл — предупредително изсъска той, — не се впускай битка без никакви оръжия. И не давай това, което не би искала сама да получиш.

— Капитан Маклейн — с леден глас произнесе тя и се освободи от ръцете му, — струва ми се, че сте прав. Наистина сглупих в отношението си към вас. Аз не съм храна, която съществува за утоляване на глада ви. Боя се, че тъпият ми мозък е част от моето тяло.

— Кендъл, ти си чувствена жена. Не смятам, че несъгласието ни по някои въпроси е станало причина да не изпиташ удоволствие с мен.

— Добре! Брент, ти си съвсем прав. Любенето е като яденето, нали така? Каквото и да се случва, ние всички се нуждаем от храна и вода. Досега не мислех така. Но съм сбъркала, че те обичах. Щом съм чувствена, ако изпитвам потребност, поне имам избор за разлика от теб. Тук има още трима мъже.

— Престани да говориш като курва!

— Пък и Бю се държи много по приятно от теб. Защо ми трябва да…

Пръстите му се впиха болезнено в косата й.

— Какво? Войната не ти стига, а? Иска ти се да ни видиш двамата с Бю хванати за гушите?

Кендъл поклати глава и затвори очи.

— Не — прошепна тя.

Той пусна косата й и, разтреперан, нежно я прегърна.

— Съжалявам, Кендъл. Не исках да кажа това. Заболя ме, когато ме нарече наглец и исках да ти го върна.

Плачеше й се. Беше толкова хубаво да усеща нежността му, да докосва душата му. Да чува шепота му…

— Ако можеше само да не се бъркаш в нещата, които не те засягат — замислено промърмори той. — Когато не знаеш какво вършиш, наистина се държиш глупаво, Кендъл.

Тя решително се отдръпна от него.

— Брент — рече хладно, — засяга ме всичко, което става с нас. И не съм се държала глупаво. Никога. Вярно е, че много от това, което направих, имаше страшни последици и че се нуждаех от помощ. Но нищо не бих променила. Ако не можеш да приемеш това…

Той се надигна рязко и седна. Улови я за раменете, очите му горяха.

— Искам поне веднъж да ми се довериш. Не ми се спори с теб. Наистина си жизнена и умна. И смела. Но не можеш да промениш хода на войната, Кендъл. Старицата уби петима мъже. Хана Хънт си беше за бесило. Като й позволи да избяга, ти ни изложи на голяма опасност. Ако ни бяха хванали, мен щяха да обесят или застрелят, а теб — да върнат на Джон Мур. Казвам ти — веднага щом мога, ще те изпратя някъде, където ще стоиш мирно. И само да мръднеш оттам, ще те намеря, ако ще война да бушува, ако ще краят на света да дойде. Надявам се, че си ме разбрала.

— Чакай малко! — троснато рече тя. — Това не е честно! Ти ме изостави. Затова отидох във Виксбърг.

— Не съм те изоставил. Аз съм длъжен да се бия, а ти — не.

— Вече не си длъжен. Беше в затвора.

— Кендъл, аз трябва да поема командването на кораба си. Стърлинг ще се върне отново в армията на Северна Вирджиния. Бю и Джо ще отидат в своите отряди.

— А аз трябва да си седя в клетката като добро момиче? — горчиво попита тя.

— Точно така, любов моя.

— Брент…

— Кендъл, ти никога ли не слушаш?

Той стана нетърпеливо и започна да се облича. Кендъл бързо грабна роклята си, беше решила тя да е тази, която ще си тръгне първа.

— Брент… — започна тя.

— Кендъл — прекъсна я той, — обичам те.

Сълзи опариха очите й.

— Не е възможно да ме обичаш, Брент, и да ме наричаш глупачка.

В ъгълчетата на устните му се появи усмивка.

— Напротив, мога.

— Според мен не можеш. И ако сега ми кажеш, че моето мнение е без значение, ще те разкъсам!

Той се засмя внезапно и протегна ръка към нея, вдигна я на крака И й помогна да закопчее кукичките на роклята, въпреки възраженията й.

— Мадам, ако желаете, някога ще си отделим един ден за голяма кавга. Но сега най-важното е да оцелеем. Хайде да поспим малко. Не искам останалите да се събудят и да открият, че сме изчезнали.

Кендъл отвори уста да възрази, но се отказа. Все още се ядосваше, че спорът им остава нерешен. Но той имаше право — трябваше да оцелеят.

Върнаха се на мястото, където спяха останалите. Двамата с Брент легнаха до огъня, но чак когато Кендъл се предаде на съня, гърбът й се отпусна и прие уюта и топлината на прегръдката му.

Тази нощ те се криха в шубрака, защото огньовете в далечината ги предупреждаваха, че са се натъкнали на отряд войници. Брент и Стърлинг решиха да разузнаят и се прокраднаха в нощта. Върнаха се бързо и радостно съобщиха, че най-после са намерили военна част на Конфедерацията.

Беше Коледа… Имаха вълшебното чувство, че са се добрали до родината. Беше прекрасно да споделят оскъдната храна с войниците и да пеят коледни песни край огъня.

Но беше и страшно. Войниците не изглеждаха по-добре от тях. Някои бяха увили краката си в парчета плат, защото нямаха обувки. Униформите им бяха износени и изпокъсани. Имаше хора, облечени в сини куртки, откраднати от загинали янки.

Кендъл седеше до Брент, пиеше рядко кафе и разсеяно слушаше песните и тихите разговори на мъжете. Някой разправяше на Бю, че половината от отряда била поразена от дизентерия, а миналия месец двайсет и четирима умрели от треска. Изведнъж я обзе хладно спокойствие.

Югът щеше да изгуби войната. Беше сигурна. Знаеше, че много хора от войската на Тенеси също са убедени в това. Гордите, печално замислени очи й го казваха.

Щяха да се бият до последен дъх, но вече бяха притиснати към стената и се отбраняваха от ударите на противника…

— Кендъл, чу ли ме?

— Какво?

Тя се обърна и срещна замисления сив поглед на Брент.

— Утре един фургон тръгва на изток. Ще закарат ранените в Ричмънд да образуват, ако се наложи, отряд за последна защита на града. Могат да те вземат със себе си. Нямаш нищо против да се грижиш за тези, които все още се възстановяват, нали?

— Разбира се, че нямам. Ами ти и…

— Имат място само за теб. Ние ще продължим пеш, дори кон не могат да ни дадат. Но скоро ще стигнем във Вирджиния.

— Аз…

— Тръгваш, Кендъл. Казаха ми, че в последно време Ричмънд е в безопасност и съпругата на президента Дейвис се е върнала в града. Тя е моя отдавнашна позната и ще те наглеж… ще се радва да й погостуваш, докато аз пристигна и разбера къде е „Джени Лин“.

— А после?

— После, ако мога, ще те заведа вкъщи.

— Къде е това „вкъщи“, Брент? — тихо попита тя. Въпросът го накара да млъкне за миг. „Саут Сийз“ вече не съществуваше. Вкъщи беше всичко на юг от Тенеси.

— При Ейми — уморено отвърна той. — Кендъл, твърде изтощен съм, за да споря.

Тя въздъхна.

— Аз не споря, Брент. Само попитах.

Не възрази, когато той я поведе към малката палатка, която им предложиха за през нощта.

Беше щастлива да лежи до него, да посреща любовта му отново и отново, въпреки че единствените разменени думи бяха настойчивите страстни слова. Раздялата беше станала част от живота им през тъжните години на войната.

Сутринта Брент я изпрати до фургона, който щеше да я закара в Ричмънд. Без да каже дума, той се качи заедно с нея. Наведе се и й прошепна:

— Кендъл, чакай ме в Ричмънд. Стой там, където те изпращам.

Тя иронично се усмихна.

— Къде другаде мога да бъда, Брент?

— Никога не знам и това постоянно ме тревожи.

Кендъл сведе мигли.

— Ще стоя там, Брент. Обещавам.

Изплющя камшик и фургонът се раздруса. Конете потеглиха в лек тръс. Дрезгавият му шепот докосна ухото й.

— Обичам те, Кендъл. — Отдръпна се назад, за да я погледне, и видя, че напиращите сълзи придават на сините й очи виолетов блясък. — Независимо, че си глупава жена — добави той с дяволита усмивка.

Тя опита да се усмихне, но не успя.

— И аз те обичам, въпреки че си наглец.

Той я целуна, наслаждавайки се на последната любовна милувка на пухкавите й устни. После ловко скочи на земята, макар фургонът да бе в движение. Очите й бяха приковани в него. Прелестно сини. Тъжни и смирени. Но в тях той прочете любов… и силен дух, който щеше да живее вечно.

Остана загледан след фургона, докато той изчезна в блясъка на утринното слънце.