Хедър Греъм
Създадена за любов (1)

ПРОЛОГ

Чарлстън, Южна Каролина

Декември 1860

 

Нощта беше тъмна, времето — студено и влажно, но никога досега на осемнайсети декември в Чарлстън не беше царяло такова празнично настроение. Църковните камбани биеха, оръдията гърмяха, изстрели придружаваха веселбата.

На вълнолома, където бе позицията на батареята, все още се чуваха възгласите на тълпата. Хората бяха обзети от лудост.

Южна Каролина току-що бе обявила излизането си от Съюза.

Малцина не празнуваха окончателното отделяне, макар всички да бяха разбрали, че то е неминуемо, след като фермерският син от Илинойс, Линкълн, бе спечелил президентските избори. Още през май губернаторът на Южна Каролина бе изпратил до ръководителите на щатите, произвеждащи памук, писма относно излизането от Съюза.

Да, повечето интелигентни хора бяха разбрали, че този ден неминуемо ще дойде. Но някои, предани на Юга, не се присъединиха към пияните тълпи и мечтите за слава. Те знаеха, че това ще доведе до конфликт, че брат ще се изправи срещу брата и земята, която обичаха, ще бъде окъпана в кръв преди декларацията за независимост да стане факт.

Един от тези мъже стоеше сега на вълнолома, обърнал изсеченото си лице към морето, пъхнал силните си загрубели от работа ръце в джобовете на редингота. Беше южняк, но въпреки това тази вечер бе тъжен. Много беше пътувал, разбираше политиката и дяволски добре знаеше, че Линкълн няма лесно да се прости с който и да е щат…

Разбира се, още беше рано. Сега Южна Каролина бе сама. Но Мисисипи и Флорида бяха готови да разперят крилете на независимостта. Тексас, Джорджия, Арканзас щяха да последват примера на Южна Каролина и да излязат от Съюза.

Видни водачи на Юга вече се бяха обърнали към Брент Маклейн. Със сигурност и други щати щяха да гласуват за отделянето и да образуват южна коалиция. Ако проклетите янки решаха да се намесят, щеше да се наложи Югът да организира армия. И флота. А когато създаде флота, Югът ще призове своите предани синове на служба заедно с корабите им.

Мрачно вперил стоманеносивия си поглед към водата, Брент помисли с огорчение, че славата му на морски капитан, който се справя и с най-силната буря, който е способен да маневрира и в най-коварните плитчини, сега ще го тласне във водовъртежа на събитията. Някои добре информирани личности вече знаеха, че Северът ще се опита да блокира южните пристанища. Когато това стане, щяха да са необходими ловки и смели мъже, които да се промъкват през блокадата.

Брент почувства остра, пронизваща болка, по тялото му премина тръпка. Никой не можеше да спре хода на събитията — времето и съдбата бяха всесилни. Той се страхуваше, че всичко неповторимо и красиво, създадено от мъжете и жените на Юга, ще бъде разрушено. Представи си „Саут сийз“ — семейната плантация, величествена под магнолиите и мъха на Флорида и почувства как по тялото му се разлива топлина. Той отбягваше някои от така наречените благороднически занимания, но все пак обичаше салона, където майка му някога бе свирила на клавесин, ценеше хубавото бренди след лов и се възхищаваше на красивите гладки колони, които сякаш стояха на стража пред дома им.

Той бе построил „Саут Сийз“ заедно с баща си и брат си. Беше работил на полето рамо до рамо с освободените негри и индианците. Изградиха плантацията с пот, сълзи и кръв и той по-скоро би умрял, отколкото да позволи…

Въздъхна. Когато дойдеше време за бой, щеше да бъде готов. Но не вярваше, че янките са страхливци. Или че всичко ще свърши за няколко месеца. Беше плавал до много северни пристанища и не можеше лесно да се заблуди.

На вълнолома беше студено. Не знаеше защо продължава да стои, загледан в морето, с лице към пронизващия зимен вятър. По-добре би било да потърси подслон в удобната капитанска каюта на борда на „Джени Лин“. Малко бренди и можеше да забрави лошите си предчувствия.

Някакво леко движение на север по вълнолома привлече, вниманието му.

Видя жена — по-скоро силует, очертан на светлината от пристанището и блясъка на луната. Тя беше твърде далеч, за да я чуе — сигурно само движението й бе привлякло погледа му.

Сега тя не помръдваше, приковала поглед във Форт Молтри — преден пост на Съюза.

Отначало любопитство, после раздразнение, го накара да тръгне към нея. Наближаваше полунощ, никоя почтена жена не би стояла сама на пристанището по това време. Но когато с широки крачки се приближи към нея, той с изненада откри, че тя не би могла да бъде обикновена проститутка — дрехите й бяха много по-изискани. Под черното си кадифено наметало носеше вечерна копринена рокля с блестящ сребристоперлен цвят. Камбановидната й пола бе ушита по последна мода, а меднорусата й коса се спускаше като водопад… Явно бе дама с високо обществено положение, и въпреки това бе сама в тъмната нощ, когато дори някои почтени мъже бяха толкова пияни, че биха могли да я изнасилят или ограбят.

Той рязко спря на няколко стъпки от нея, а тя не помръдна, само продължи да трепери от студ.

Раздразнен, Брент изруга под нос. Женските съблазни не можеха да го заблудят. Познаваше много жени — и дами, и проститутки — и бе разбрал, че повечето представителки на „нежния пол“ са способни да се държат като бесни улични котки. Дори най-изисканите салонни маниери не винаги успяваха да прикрият ноктите на женския характер. Той си помисли студено, че всъщност предпочита компанията на някоя честна проститутка пред тази на южняшките красавици, които с цялата си привидна невинност бяха решени да го вкарат в леглото си.

Но той бе възпитан в галантния Юг. И не можеше да остави сама жена да стои на вълнолома, когато улиците бяха пълни с твърде въодушевени веселбари. Може би тя не заслужаваше помощта му, но… по дяволите, той трябваше да разбере какво прави тя тук по това време. Съвестта щеше да го измъчва, ако нещо й се случеше.

— Госпожо — започна той, но изведнъж спря, когато тя рязко се обърна към него с вик на изненада и тревога, явно възмутен, че някой прекъсва мълчаливото й бдение. Очевидно смяташе, че е сама.

Той откри, че е невероятно хубава. Погледът му срещна поразително красиви сини очи — тъмни и развълнувани като нощното море, очи, които омагьосваха, обкръжени от мигли като кадифе с цвета на нощта. Носът й бе малък и прав, скулите — изпъкнали, а лицето — нежно и аристократично. Устните й, рубиненочервени от студа, бяха мрачно стиснати, но личеше, че са чувствени и страстни.

Котка, която той с радост би срещнал в нощта, независимо колко остри са ноктите й.

— Госпожо — започна той отново, а откъм морето задуха силен вятър. Вихърът подхвана издутия като балон кринолин и преди да успее да каже още нещо, Брент усети, че протяга ръце да хване нейното олюляващо се тяло, за да не падне в ледените води под вълнолома.

Беше много лека и много, много студена. Докато я държеше в ръце, той чу нейния стон, подобен на въздишка. Лицето й побеля като платно, а крехкото й тяло се отпусна безжизнено.

— Господи — промърмори той. Гласът му бе рязък от тревога и раздразнение. Не биваше да се занимава с нея. Сега държеше в ръце припаднала жена и нямаше ни най-малка представа къде живее тя.

Няколко секунди остана нерешително — нещо необичайно за него — като се чудеше какво да прави с припадналата красавица. Не беше от Чарлстън и нямаше какво друго да й предложи освен гостоприемството на кораба си, а тъй като екипажът му бе на борда, това едва ли бе гостоприемството, което човек би трябвало да предложи на една благовъзпитана дама.

Ако тя действително бе такава. Независимо как изглежда, една дама не би трябвало да стои сама на вълнолома в разгара на празненствата в града. Той сви рамене. По-голямата част от екипажа му сигурно все още празнуваше. Тъй както не хранеше илюзии относно янките, той не се заблуждаваше и по отношение на жените. Беше прекарал достатъчно забавни нощи в спалните на „почтени“ вдовици.

Тя все повече изстиваше в ръцете му. Раздразнен, той отново изруга, решително се завъртя на пети и бързо понесе жената към каютата на „Джени Лин“.

За щастие повечето от моряците все още се веселяха в кръчмите и публичните домове на Чарлстън. Докато се качваше на „Джени Лин“, той срещна само Чарли Макферсън. Един буреносносив поглед на капитана бе достатъчен, за да предотврати язвителните забележки, които Макферсън се канеше да изрече. Брент тръгна по палубата към капитанската каюта, а Чарли се отдръпна и с любопитство погледна прекрасния товар, който капитанът носеше. Попита само дали Брент желае нещо.

— Малко бренди — отговори Брент. — А също и амонячна сол.

— Нямаме амонячна сол! — сви устни Чарли с отвращение.

— Тогава само бренди — нетърпеливо го сряза Брент. — И по-бързо.

— Добре, добре, капитан Маклейн.

Като мърмореше нещо за жените, Чарли тръгна да изпълни поръчката. Брент отвори с ритник вратата на каютата и внимателно положи жената на леглото.

Тя все още бе смъртно бледа и студена. Той взе едно дебело вълнено одеяло и се опита да я завие, но възмутен се отказа, защото обръчът на кринолина й отхвърляше одеялото обратно към него. Като ругаеше тихо от раздразнение, той пъхна ръце под неудобните копринени дипли на роклята, намери кукичките на кринолина, откачи ги и свали чудовищното модно съоръжение от притежателката му.

Гневът му малко поутихна, когато я докосна. Почувства извивката на бедрата й, стегнатия й закръглен задник. Коремът й бе гладък и плосък и докато сваляше кринолина, ръцете му докоснаха хълбоците й — удължени и порочно заоблени. Топлина нахлу в слабините му от интимността, която бе започнал с раздразнение, и това го ядоса още повече. Не знаеше, по дяволите, коя бе тя, и щеше да се проклина, ако чрез обвинения, че е компрометирал нечия дъщеря, го заставеха да се ожени за нея. Много пъти беше виждал да скрояват някому този уж невинен номер.

Тя леко изстена, когато той премести тялото й, но все още беше бледа, а гъстите й извити мигли лежаха неподвижно върху бузите. Брент я уви в одеялото, взе я в скута си и я притисна към себе си. Чарли се появи с брендито и Брент сърдито го помоли да налее една чаша.

— Къде я намери, капитане? — с любопитство попита Макферсън, огледа момичето и явно се заинтересува още повече, като откри изумителната й красота.

— На вълнолома — кратко отвърна Брент. — Това е всичко, Чарли. Оттук нататък аз поемам нещата.

Чарли почеса прошарената си брада, не му се искаше да пропусне интересното събитие — капитанът щеше да нощува на кораба заедно с тази странна красавица. При това студена като лед! Чарли едва се сдържа да не се изхили, умираше от желание да подразни капитана. Напоследък бе забелязал, че капитан Брент Маклейн се чуди как да се отърве от дамите, а не как да си осигури компанията им. Маклейн обичаше жените и стоманеносивият му поглед ги покоряваше. Но независимо дали избираше плячката си от улицата или от плантациите, той първо я оценяваше със своя самоуверен поглед и играеше креватните игри само с онези, които знаеха правилата. За него се говореше, че е безразсъден негодник и въпреки че не притежаваше изисканите маниери на мнозина свои връстници, той явно привличаше жените с грубостта си. Ръцете му бяха мазолести, мускулите — яки от работата, която вършеше, а природата бе изсякла чертите на лицето му със замах. Никога не се държеше като угодлив ласкател. Това, че помагаше на припаднала жена бе нещо много странно за него — обикновено, когато някое момиче почнеше да трепка с мигли и да губи съзнание, Брент се отдръпваше с презрение и оставяше някой друг да я „спасява“.

Но въпреки, че капитан Маклейн се веселеше, пиеше и любеше с най-хубавите жени, той бе общо взето благоразумен — джентълмен, роден и възпитан в Юга. Не беше първороден син, бе спечелил парите си с тежка работа и пот на чело и притежаваше чест и морал. Никога не съблазняваше невинни момичета.

С една дума, Чарли не вярваше, че Брент може да има нечестни намерения спрямо тази млада дама.

Но в такъв случай какво, по дяволите, правеше той с нея в каютата си? Никой нормален мъж не би могъл да погледне лицето и тялото на тази жена и през ума му да не минат порочни мисли.

— Чарли! — изръмжа Брент.

— Да, да, капитане — смънка Чарли и тръгна заднишком към вратата на каютата. — Ако аз бях на ваше място, щях да й сваля корсета. Веднъж видях как една дама умря на представление в Ричмънд. Казаха, че било заради корсета й. Да, капитане — повтори той и като срещна ледения поглед на Маклейн, забърза към вратата. — Това щях да направя аз.

Брент погледна жената, сърдито изръмжа и отпи голяма глътка от брендито.

После поднесе бутилката с огнената течност към устните й, наклони главата й назад и остави брендито да се стича в устата. Тя се задави, плю и се закашля, после леко простена, вяло махна с ръка и бавно отвори тъмносините си очи.

„В тях има болка“, помисли си Брент, толкова силна, че придава на очите й цвят, по-тъмен от цвета на морето; болка, по-яростна от бурите, които бушуват в разпенените океани. Но тя бързо изчезна и на него му се стори, че очите му са го измамили.

Изобщо не изглеждаше ужасена от това, че се свести в каютата. Хвърли поглед към него, поизправи се и с любопитство се огледа, за да види къде се намира. Отново отправи поглед към него.

— Къде сме, господине?

— На кораба „Джени Лин“, госпожо.

— Вие ли се погрижихте за мен? — запита тя и страните й най-после леко порозовяха. Очевидно бе разбрала, че кринолинът й липсва.

— Да — отвърна той безцеремонно.

Тя продължи да го гледа, като възприемаше думите му спокойно и с интерес. Той почувства, че гневът, му се усилва отново.

— Намерих ви на вълнолома — каза той рязко. — Припаднахте и ви донесох тук.

— Значи корабът е ваш?

— Той мрачно се усмихна.

— Да, госпожо. Мой е.

Тогава тя се изправи и той видя, че е доста висока. Отново установи, че е много красива. Без кринолина, който променяше фигурата й, тя бе гъвкава и грациозна и сега, когато се бе свестила, той откри, че кожата й е изключително нежна — като коприна. Бледността бе изчезнала и свеж цвят покриваше страните й — естествено бледорозово, което красиво допълваше ефекта от меднорусата коса, наситено черните мигли и тъмносините необикновени очи.

Тя закрачи нервно, но грациозно из тясната каюта.

— Извинявам се, капитане. Никога досега не ми се е случвало да припадам. Днес от многото вълнения май забравих да хапна.

— Разбирам — отвърна Брент и скръсти ръце на гърдите си, като разглеждаше странната си гостенка. — Сигурно сте били твърде заета с празника?

Тя сведе мигли.

— Не, сър, днес не празнувах.

— Привърженичка на Съюза ли сте? — запита я той.

— Не — промърмори тя. Погледът й падна върху захвърления кринолин, но изглежда това, че той го бе свалил не й направи впечатление. Очевидно се бе примирила напълно с положението си. — Аз съм от Южна Каролина. — Миглите й, досега сведени, изведнъж се повдигнаха и тя го дари с ослепителна усмивка. Устните й бяха красиво очертани, а зъбите — малки, бели и равни.

Кой безумец бе позволил на тази красавица да броди по улиците сама?

— А вие, капитане?

В този очарователен въпрос той долови внезапния й опит да насочи разговора от себе си към него. Добре, помисли си Брент и присви очи. Ще приема за момент играта.

— Аз ли? — попита, с ръце зад гърба си той обиколи гостенката и стигна до вратата. Оттам продължи да я наблюдава.

— Вие празнувахте ли днес? — настоя тя и отново го дари с една от своите ослепителни, кокетни усмивки.

— Дали съм празнувал? — повтори той с лека горчивина, сякаш за него въпросът бе нещо ново, което тепърва трябва да осмисли.

— Сър! — гласът й звучеше нетърпеливо. — Ако се стигне до война, на чия страна ще бъдете вие?

— На страната на моя щат — тихо отвърна той.

— Кой щат? — запита тя дрезгаво.

Забавлявайки се, той хвърли смръщен поглед към нейните сини, сини очи.

— Флорида, госпожо. Аз съм от Флорида.

— Флорида — повтори тя и бавно се усмихна. Пак сведе мигли и небрежно погледна картите, които покриваха бюрото му, като докосна края на една от тях с изящен пръст. Отново погледна към него.

— Винаги съм мислила, че там има само блата и индианци — и пустош. Вярно ли е това, сър?

Брент се засмя от все сърце.

— Не, мадам, прекрасни плантации красят пейзажа на Флорида. Почвата е богата и плодородна, времето — топло, слънцето — ярко. Океанът е винаги син, винаги красив.

Тя отново сведе мигли. Чудесно играеше ролята си на южняшка красавица и въпреки това не приличаше на никоя друга жена, която той досега бе срещал — проститутка или дама. Тя се преструваше само, когато искаше да получи определен отговор. Ясно бе, че усилено разсъждава. Всеки неин въпрос бе предварително обмислен и целеше нещо.

Изглежда тя, неговата гостенка, го поставяше на изпитание. Преценяваше го.

Внезапно го завладя гняв. Прииска му се да я разтърси. Не си ли даваше сметка колко безразсъдно се държи? Дори само като я гледаше, той се възбуждаше от лекото полюшване на бедрата й, докато тя крачеше из каютата. Почувства как кръвта му закипява… пулсира и прелива в него…

— Достатъчно, госпожо — каза рязко. — Нямам време да ви забавлявам или да задоволявам любопитството ви. Искам да знам коя сте, за да мога да ви върна на баща ви или съпруга ви.

Тя сведе мигли и тихо каза:

— Нямам нито баща, нито съпруг.

— Тогава, госпожо, кажете какво мога да направя за вас.

— Скоро ли ще отплавате?

— Със сутрешния прилив.

Откритият й поглед срещна неговия:

— Бих искала да тръгна с вас.

Много бавно, сякаш я оценяваше, Брент огледа гостенката си от глава до пети.

— Не ми приличате на проститутка — изрече той грубо.

Тя трепна и сведе мигли, но веднага пак вдигна поглед към него. В тъмносините й очи гореше огън и той помисли, че трепването е само плод на въображението му.

— Не съм проститутка, капитане. — Гласът й бе дрезгав и гореща вълна отново заля слабините му. — Просто искам да стигна до друго пристанище. Освен това — тя понижи глас и го погледна многозначително — ви намирам за доста привлекателен.

Отговорът й го завари неподготвен, но той недоверчиво повдигна вежди. Въпреки думите и държането й на него му се стори, че не всичко е истина. Беше поразително красива. Дрехите й бяха от най-добро качество. Гласът й — равен и отмерен.

Той седна до бюрото с картите, облегна се назад, качи краката си върху бюрото, запали тънка пура и я заразглежда с критичен поглед, който трябваше да я накара да се изчерви.

— Госпожо, вие май не си давате сметка за какво ме молите. Ако имате неприятности, не съм аз човекът, който ще ви помогне. Не съм от тези, дето се женят лесно…

— Нямам никакво желание да ви карам да се жените за мен! — възкликна тя с раздразнение. Като видя, че той повдига вежди и иронична усмивка се появява на устните му, тя отново сведе мигли и съблазнително каза:

— Искам само да сключим сделка.

Гласът й прозвуча като приятна мелодия.

— Наистина, капитане. — Тя погледна към кринолина си. — И без това съм сигурна, че вече съм компрометирана. А един истински джентълмен…

— Не разчитайте на това, че съм джентълмен — предупреди я Брент и дръпна от пурата.

Но още докато говореше, той почувства, че пулсиращото в него желание се усилва. Обхвана я със сивия си като гранит поглед. Искаше му се да я докосне, да види как розовите й устни се разтварят в очакване на неговите, как невероятно сините й очи се замъгляват от страст… Но не, той нямаше да позволи на никого — било то мъж или жена — да го използва.

— Какво значи това, госпожо — попита той. — Ако се надявате да подразните някой свой любовник и да го накарате от ревност да ме извика на дуел, само за да ви достави удоволствие, аз няма да участвам. Няма да погубя нечий живот заради суетата на една глупава жена, която се нуждае от внимание. Страхувам се, госпожо, че голяма част от кавалерите в околността ще загубят живота си.

Тя леко си пое въздух:

— Вече ви казах, господине, че никой няма да ми се притече на помощ.

Господи! Той се чудеше каква е тази сила, с която го покорява. Ако продължи още малко да го дразни, вече няма да го е грижа, ще разкъса остатъка от дрехите й и ще я вземе на пода…

Коя бе тя? Изискана куртизанка? Как иначе ще му се предлага с такава самоувереност? Може би вдовица, която отдавна е загубила мъжа си? Както и да е, тя явно не беше невинна девица и щом като искаше да скочи в леглото с него, той със сигурност нямаше нищо против, стига тя да не очаква от него обвързване.

— Искате да сключим сделка, но ви предупреждавам, че цената може да бъде висока. Кажете ми вашите условия — усмихна се той студено — и аз ще ви кажа моите.

Това вече явно подейства. Тя се изчерви, самоувереният й поглед трепна.

— Искам да стигна до някое друго пристанище. — Тя се поколеба за момент. — Вземете ме и ще бъда ваша.

Брент Маклейн повдигна вежди и известно време не каза нищо.

— Май трябва да ви донеса нещо за ядене.

— Значи приемате предложението ми? — прошепна тя.

— Още не — бавно отвърна той. — Но независимо дали приемам или не, не искам отново да припаднете. Трябва ми малко време да реша дали цената ви отговаря на едно такова пътуване.

За миг тя изгуби непоклатимото си спокойствие. Погледна го, сякаш искаше да прегризе гърлото му. Но после червенината се оттегли от лицето й и убийственият блясък изчезна от очите. Погледна го и се усмихна:

— Уверявам ви, капитане, че отговаря.

Той отвори вратата, на която се беше облегнал, и грубо повика Чарли. Когато любопитният Макферсън се появи, Брент поиска храна и му каза, че не желае да ги безпокоят. Подразни го това, че Макферсън се ухили като маймуна и едва не се препъна. Непознатата го дари с една от бляскавите си усмивки и той бе очарован. Докато чакаха, Брент се обърна рязко към нея:

— Аз съм капитан Брент Маклейн — каза студено. — А вие как се казвате? Ако ще шептя страстно името ви, поне да знам към кого да се обърна.

Тя пак се изчерви, но не отстъпи.

— Кендъл — ясно изрече тя. — Кендъл Мур.

Той разсеяно кимна и тръгна към отворената врата.

— Чарли, да те вземат дяволите, защо се бавиш толкова?

Чарли се появи с похвална бързина и го погледна с упрек.

Само за няколко минути бе успял да приготви поднос със студено пилешко, хляб, масло и вино.

— Добре, Чарли, благодаря ти — кимна късо Брент и затвори вратата под носа му.

После седна до бюрото и я погледна. Тя не каза нищо, настани се срещу него и се зае с храната лакомо, но с изящна изтънченост. Не се извини за апетита си. Той знаеше, че тайно го наблюдава, докато без притеснение отпива от виното. Изглежда се надяваше то да я отпусне…

Всъщност не й се пиеше, тя надигаше чашата от притеснение. Беше изплашена от мъжа срещу нея. Той имаше телосложението на Голиат и се движеше ловко като пантера. Лицето му не беше красиво, но привличаше вниманието. Издаваше смелост и характер. Скулите му бяха сякаш изсечени, челюстта — твърда и ъгловата. Погледът му бе спокоен, прям и открит. Човек, който ще иска много. Човек — опасен, ако го ядосат, в това беше сигурна. Ако го използват — а тя смяташе да го направи. Погледът му сякаш проникваше в душата й и я караше да трепери. Господи, не беше попаднала на човека, който й трябваше. Той не си губеше времето за любезности. Но тя искаше да се махне от Чарлстън, не можеше да провали плана си.

Отново го погледна тайно. Беше висок, с широки рамене и тесен ханш. От прилепналите към тялото му панталони и ботушите, стигащи до коленете, личеше, че краката му са дълги и яки като стволове на дървета, добре оформени и мускулести. Пръстите, с които барабанеше по бюрото, дълги, с удебелени кокалчета, издаваха силата ръцете му.

Тя отново започна да трепери. Чудеше се как ли такъв мъж ще докосне жена. Захапа парче месо, за да не забележи той, че трепери. Досега мъжете й бяха причинявали само страдания.

Отпи от виното, почти се задави. Беше направила грешка. От него струеше сила и мъжественост. Бяха в природата му, в начина по който дишаше и вървеше. Такъв човек щеше да е безмилостен. Чувстваше го по очите му, които я обгаряха, докато я наблюдаваше. Как ли ще го държа на разстояние? — питаше се тя отчаяно. „Ако се проваля и той открие, че го лъжа, няма да ми прости. Господ да ми е на помощ. Сигурно съм полудяла, никога няма да успея. Но трябва! Трябва!“

Как бе измислила това, самата тя не знаеше. Хрумна й, когато видя Брент Маклейн. Изрече толкова безразсъдни думи. Сега трябваше да довърши започнатото. Каквото и да станеше, щеше да си струва, защото щеше да се махне, преди събитията в Чарлстън да я направят завинаги пленница на чужда земя.

Аз съм луда…

Беше изяла всичко. С усилие преодоля треперенето на пръстите си, наля си още вино и отправи хладен поглед към него.

Защо е толкова разгневен? — чудеше се тя.

— Нахрани ли се, Кендъл? — попита той подигравателно.

Тя кимна.

— Ще бъдеш ли така добра да станеш? — Гласът му бе приятен. Прекалено приятен.

Той отново обхвана тялото й с поглед, като й даде да разбере, че мислено я разсъблича. Няма да й е за първи път, реши той. Беше млада и свежа, но бе преминала възрастта, в която едно южняшко момиче току-що навлиза в обществото. Дали това не беше игра, която тя често играе? Дали не си търси любовници по този начин? Странна невинност се четеше в очите й, те говореха за загадъчността, мъдростта и съблазните на нежния пол… С жестокост, която не можа да потисне, той презрително попита:

— Какво ви кара, госпожо, да мислите, че ви намирам достатъчно привлекателна, за да си платите пътуването?

Този път бузите й пребледняха, но това не беше онзи пепеляв цвят, който преди бе видял на лицето й. Не се гордееше от победата си, но все пак това беше справедливо. Знаеше, че откакто бе отворила очи, го наблюдава внимателно. Преценява физическите ми качества, помисли си той кисело. Изглежда бе издържал изпита.

Ужасена, Кендъл изведнъж разбра как се чувстват робите на търг, докато стоят на платформата. И за първи път пренебрегна плана си. Страшен гняв я завладя и тя заговори, без да мисли:

— Защото разбрах, че си падаш по рискованите сделки, копеле проклето! — изсъска тя, обърна се на пети и затърси бравата на каютата.

— О, не, госпожо! — изрева внезапно той, с няколко бързи стъпки се озова до нея и я сграбчи. — Достатъчно дълго ме дразнихте със смелото си предложение, с обещанието в очите ви. Ще ви имам тази вечер, Кендъл Мур. Сделката е сключена.

Тя наклони глава назад, очите й, дълбоки, бурни и загадъчни като океана, срещнаха неговите:

— Нека първо стигнем до някое друго пристанище! — ледено настоя тя. — Това е моето условие.

Той мрачно стисна устни. Стоманеният му поглед се заби в нея като жесток нож.

— Вашите условия? Добре, госпожо, но преди да се съглася, искам да изпробвам това, което ми предлагате.

Той грубо впи устни в нея. Завзе със сила устата й, езикът му се промъкна между зъбите й. Не й даде възможност да се отбранява. Пръстите му се вплетоха в косата й, той обхвана с ръка кръста й и я придърпа към себе си. Но внезапно… промени решението си. Искаше да й предаде треската, която го бе обзела, но се отказа. Отдръпна устните си, после с леко, възбуждащо движение сля дъха си със сладостта на нейния дъх. Тя ухаеше на мента и рози…

Отстрани се от нея, извади ризата от панталоните си и разкопча седефените копчета. Повдигна вежди, докато махаше сребърните копчета на ръкавелите си. Спря. Чакаше. Твърдо решен.

— Сега, Кендъл — каза й с пресипнал глас. Безмилостно. — Ако искаш да пътуваш, ще те взема сега.

Тя трепереше, уплашена от нападението му. Не можеше нито да му се противопостави със сила, нито да се отърси от нежността, която бе събудил в душата й. Той бе докоснал нещо вътре в нея, нещо което я караше да го желае, въпреки че беше опасен и настоятелен…

Но той щеше да разбере! Щеше да открие, че е измамница и да я изхвърли от кораба.

— Сега! — повтори той, сивите му очи я гледаха с неприкрито желание, което той не можеше да потиска повече.

Тя проследи с очи как ризата му пада на пода. Загледа се в широките му гърди, в трептящите мускули на раменете, в кестенявите косми, които преминаваха в тънка линия и се губеха в колана на панталоните му.

— Аз… — тя повдигна брадичка. Не беше типичен южняшки джентълмен, но сигурно щеше да удържи на думата си… — Обещайте — каза тя, като се опитваше да овладее треперенето на гласа си. — Обещайте, че ще ме закарате до някое друго пристанище.

Устните му бяха мрачно стиснати. Трябваше да й обещае, преди треперенето й да стане толкова неудържимо, че да изпадне в паника и да избяга. Не можеше да направи това! Тя не знаеше правилата на играта! Но трябваше да играе. Сега.

Усмихна се чувствено и посегна към копчетата на дрехата си. Остави сребристата рокля да се свлече като поток коприна, докато се опитваше да остане изправена и горда с разголени над корсета гърди.

— Гарантирам ви, че заслужавам цената на пътуването — промълви тя бавно, съблазнително развърза връзките на корсета си и го остави да падне на пода.

Брент отметна кестенявата си коса и се засмя:

— Госпожо, вече виждам, че заслужавате. Няма да ми е толкова трудно да ви закарам от едното легло на другото.

Кендъл се нацупи и сложи пръст върху устните си. После сви юмрук над сърцето си.

— Думата ви, капитане — промълви сладко, като трепкаше с мигли и се молеше да не направи грешка в тази игра, която бе съвсем нова за нея. — Думата ви…

Докато я гледаше, без корсет и банели, той откри с удоволствие, което спря дъха му, че тя е наистина съвършена. Погледът му срещна твърди, стегнати гърди с цвят на сметана, с розови връхчета. Под тях се очертаваше ясно линията на ребрата, стесняваше се в талия, която той можеше да обхване с длани. Пулсът му препускаше, той протегна ръка към връзките на гащичките й и ги проследи с поглед, докато те се свлякоха в краката му.

Коремът й бе плосък, краката — дълги и гладки. Сенките от бедрата й придаваха очарование на женствения триъгълник с цвят на мед, който опияняващо контрастираше с кремавата коприна на плътта й.

Докато тя стоеше гордо изправена, той отстъпи назад, поглъщайки тялото й с поглед, а сетивата му се превръщаха в лава. Седна на стола, на който тя се бе хранила, и започна да събува ботушите си. Бяха впили очи един в друг, но кой кого хипнотизираше, той не бе сигурен.

— Думата ви, капитане — настоя тя. Господи! Не можеше повече да стои така.

Той се усмихна небрежно и сви рамене.

— Давам ви думата си, Кендъл. Както вече казах, няма да ми е трудно да ви прекарам.

Наложи й се да прехапе устни. Той прие заплащането й, само защото пътуването беше толкова евтино. А тя стоеше гола пред този арогантен, но омайващо красив непознат. Сега, без дрехи, той й се стори още по-страшен.

Той хвърли ботушите си настрана, изправи се и бавно се приближи към нея. Бузата му се притисна до нейната, той потърси устните й и този път ги всмукна дълбоко в устата си. Ръцете му намериха раменете й, погалиха копринената кожа, после бавно се плъзнаха по гръбнака, възхитени от красивата му извивка. Той почувства нежното докосване на пръстите й по гърдите си…

Устните й се разтвориха и той отпи от вкуса на мента, езикът му се гмуркаше все по-надълбоко в устата й, а страстта му нарастваше. Тя му отговаряше с колебание, но по-важното бе, че не е безстрастна.

Изведнъж пръстите, които се притискаха така възбуждащо в гърдите му, се размърдаха, устата й се отдръпна. Тя видя с учудване, че очите му са подивели и се втурна към вратата на каютата.

— Господи! — възкликна Брент, направи крачка и я стисна за китката. — Луда ли сте? Не можете да излезете оттук напълно гола! — Той придърпа стройното й тяло към себе си. — И няма да ми избягате точно сега!

Хвърли я на леглото, забравил от гняв всякакво приличие. Тя отново го погледна, в сините й очи личеше, че се е върнала към здравия разум. Той свали панталоните си.

Всеки човек, отраснал в плантация, знае доста неща за живота. Въпреки това Кендъл не беше подготвена за Брент Маклейн. Той бе великолепен, както тя си го бе представяла. Кръстът и бедрата му бяха стройни, раменете и гърдите — нагънати от яки мускули, от слънцето кожата му бе бронзова на цвят и гладка като сатен при допир.

Но очите й се спряха върху ханша, здравите колони на бедрата и върху желанието му — твърдо и силно между тях.

„Великолепен е“, отново помисли тя, но с тази мисъл я завладя страшна паника. Не знаеше какво върши. Как ще се справи с първичната му сила? Ще крещи ли? Ще успее ли? Всъщност в черния ад на живота й едва ли имаше значение какво ще й се случи тази вечер. Можеха ли унижението и срама да бъдат по-лоши от това, което животът й бе донесъл досега? Би платила на драго сърце всяка цена.

Дланите му обгърнаха лицето й, беше се надвесил над нея. Тя започна да трепери, но той неочаквано се усмихна и усмивката му бе много нежна.

— Госпожо — промълви той. — Сключваме ли сделка или не?

Имаше избор. Дори сега имаше избор. Тя облиза с език устните си, когато видя страстта и добротата в очите му. Той шепнеше, но гласът му не трепна нито за миг.

— Сключваме — промълви тя.

— Тогава, госпожо — прошепна той дрезгаво, сякаш я галеше с глас, — не треперете! Ще ви любя много нежно.

Тя усети тежестта му и изгарящата я топлина, когато той се наведе над нея, желанието му се докосна до бедрата й като горящ факел. Той й бе обещал нежност и я дари щедро с нежност. Внимателно държеше главата й, докато обсипваше с целувки лицето й, брадичката, бузите, очите, челото. Накрая устата му се спря върху нейната, чувствено разтвори устните й с език, нахлу дълбоко, бавно и внимателно…

Ръката му взе гръдта й, поигра си с нея, палецът погали розовото връхче и устата му се спря върху него. Докато устните му дразнеха чувствителното място, тя усети онзи израстък да се движи надолу, да се плъзга по корема й, по хълбоците и бедрата, да потъва между тях. Кендъл се задъха и зарови пръсти в косата му. Чувстваше се така, сякаш неговото докосване я бе превърнало в течен огън, сякаш се разпадаше на атоми…

Устните му се разхождаха по ямичката между ключиците й, по другата й гърда, смучеха зърното, докато то се втвърди, докато и тя като него остана без дъх. Но той продължи да броди по плътта й с влажната топлина на устните и езика си, като от време на време се отдръпваше да види страстта, която бе обхванала тялото й, и да запали собственото си желание от тази гледка. „Създадена е за любов“, помисли си той. Отговаряше му с естествена красота, която го омагьосваше.

Опияняваше се, като я гледаше: косата й — ветрило от мед и огън, — разпиляна върху белия чаршаф, морскосините й ечи — огромни и замъглени, устните й — разтворени и влажни, прекрасното й тяло. Не му беше нужно да я докосва, за да се изпълни до крайност с желание. Но не можеше да спре. Не можеше да спре да пие от сладостта на това тяло.

Прокара върха на езика си между ребрата й и като чу приглушения й стон, почувства как треска обхваща слабините му. Полудял, галеше гърдите й, спускаше горещите си устни все по-надолу и по-надолу, държеше я, когато тя скачаше, сякаш да се възпротиви, но вместо това се извиваше и гърчеше, неспособна да се контролира. Шептеше думи в плътта й, дразнеше я, искаше я цялата с изследващи пръсти, целувките му следваха ръцете, гледаше желанието, което предизвиква в нея и си мислеше, че всеки сантиметър от тялото й е невероятно красив и страстно отговаря на ласките му…

Тя се напрегна, когато той се опита да разтвори краката й, но той нежно постави ръка върху бедрото й и вмъкна коляното си. Нежно и сладко тя се разтвори за него.

— Спокойно — прошепна той, — знам, че ме желаеш. Топла си, влажна и подканяща…

„Наистина го желая, господи, желая го“, мислеше си тя, без да вярва. Беше ли предполагала, когато го видя, че ще стане така? Течният огън пълзеше по нея, овлажняваше я, изгаряше я, защото той я докосваше, докосваше…

„Сега“, помисли си тя с остатъка от разума си… „Сега!“

Но в собствената си треска той измъчваше и двамата. Тя се бе превърнала в податливо, извиващо се същество с изключителна чувствена красота. Той започна отново да я целува, като я местеше, за да изследва всеки сантиметър от отзивчивата й плът, която без усилие се разтваряше за него, докосваше я, докосваше я страстно със зъби, език и пръсти, докато я чу да вика името му. Колко сладко звучеше то от нейните устни, колко чувствено…

— Докосни ме — нареди той с пресипнал глас.

Тя го направи с треперещи пръсти. Той пулсираше от живот, това беше толкова чудесно и страшно и тя имаше такава нужда от него да запълни празнината, която бе създал в нея…

И двамата не чуха тихите стъпки по палубата. Бяха оглушали за всичко друго освен за своя шепот и за биенето на сърцата си.

Внезапно вратата на каютата се отвори с трясък.

— Това е онзи проклет бунтовник — Брент Маклейн! — извика някой.

Брент понечи да се обърне, готов да прогони натрапника, когато усети дулото на пистолет в бузата си. Той стисна зъби и замръзна.

Гласът — дрезгав, стържещ — продължи:

— Кендъл, хитра лисицо, намерила си си южняшко копеле точно като за теб! Добре си го измислила, нали, Кендъл?

Всичко стана само за няколко секунди… Тя чу как някой отваря вратата с ритник, после думите. Както беше върху нея, Брент срещна очите й. Погледът му бе изпълнен с изненада от жестокото й предателство, изпълнен с омраза и стоманеносива ярост, с укор и гняв…

Вече не даваше пет пари за нея. Яростта му бе огромна. Той понечи да се обърне, бързо и ловко като пантера да скочи и да избие пистолета от ръцете на натрапника или да умре. Но беше твърде късно. Въпреки че Брент бе невероятно бърз, ловък и способен, нападателят бе дошъл подготвен, докато той се бе оставил в ръцете на тази…

Кендъл. Кендъл Мур. С нейната богата медноруса коса. С нейната загадъчност, тайнственост, красота и съблазнителност.

Не успя да види нападателя… или нападателите. Сигурен беше, че са повече от един. Не стреляха, но той усети ужасна болка, сякаш главата му избухна, когато го удариха с приклада.

Преди да му причернее, една единствена мисъл мина през главата му. Че се държи като глупак. Измамиха го. Тя бе примамката, бяха му поставили капан, за да го хванат. Гол и невъоръжен, той бе лесна плячка. Някой искаше да го премахне. Някой офицер на янките, някой от предишните му съмишленици, някой за когото той бе заплаха сега, когато войната бе неизбежна. Бяха използвали нея — тази разкошна, съблазнителна русалка. Тя го бе хванала, беше ги завела при него. Проклета вещица! Как ли се бе молила да дойдат навреме. Бяха я нарекли хитра лисица — и май бяха прави.

Какво бяха сторили с екипажа му? Господи, какво можеше да направи? Светът избледняваше пред очите му, той си отиваше. Съзнанието му се губеше в пространството и само една мисъл остана.

Ако оживее, ще ги открие.

Ще открие и нея. Тя ще съжалява за това, което му стори. Ще си плати. И то прескъпо.

Когато натрапникът заговори, никакви мисли не измъчваха повече Брент — той бе загубил съзнание. Мъжът бе висок, с черна коса и мустаци, с подстригана брада, удивително красив. С изключение на очите му. Бяха леденосини, груби, сякаш празни ями върху жестоките черти на лицето му.

— Кучка! — обърна се той към Кендъл. — Май ще е най-добре да те убия.

Той сграбчи припадналия Маклейн за раменете и хвърли голото му тяло на пода. Дръпна жената за ръката и стовари дланта си върху лицето й с такава сила, че главата й се блъсна в стената на каютата.

Но тя не издаде ни звук, ни стон, ни дума.

Вдигна нараненото си лице към него и изрече студено:

— Презирам те, Джон. Един ден ще ти избягам.

Той я дръпна от леглото и отново я удари, този път просвайки я на пода.

Но преди да успее да замахне пак, нечия здрава ръка го хвана за рамото.

— Джон, помогнах ти да намериш Кендъл, но не мога да стоя и да гледам как я пребиваш до смърт. Да се махаме оттук.

— Няма да се махна, докато не хвърля това бунтовническо копеле зад борда, Травис! — заяви Джон, устните му се изкривиха в презрителна усмивка и той зарита тялото на Брент.

Травис Деланд потръпна, мина покрай приятеля си от детинство и подаде на Кендъл чаршаф. Тя му благодари шепнешком и с мъка се изправи. Гордо повдигна брадичка и застана пред Джон, увита с чаршафа.

— Ако убиеш този човек, Джон, ще намеря начин да те дам под съд за убийство. И ще увиснеш на въжето.

— Джон — тихо каза Травис, — това наистина ще е убийство.

— Копелето е бунтовник! — изрева Джон.

— Все още не сме във война — възпротиви се Травис.

— Но ще бъдем! — избухна Джон. — И това копеле ще оглави флотата на южняшките предатели. — Хвърли убийствен поглед към Кендъл. — Между другото, Красавице на Юга, когато приключа с теб, ще си като мъртва. Ако ще ме бесят за убийство, поне да е за две.

— Джон…

— О, няма да я убия. Тя все още е непокътната. Ако беше прекарала още няколко минути с него, щеше да се наложи да ги убия и двамата. А така…

Изведнъж Кендъл се завтече към Травис, с огромни и умоляващи очи:

— Травис! Как можа да участващ в това! Защо ме караш да се върна при него?

Травис се почувства така, сякаш някой сграбчи сърцето му. Погледна Джон, видя кръвожадния му поглед. Погледна и Кендъл, видя нещастието и страха, скрити зад стената на гордостта.

Изведнъж му стана толкова тъжно, едва издържаше. Искаше му се да каже на Кендъл, че някога Джон е бил добър човек. Че някога се е смял, че някога е бил способен да я обича с нежността и вниманието, които тя заслужаваше…

Искаше му се да наругае господ. Искаше да знае що за справедливост е това — човек като Джон да е толкова разяден от болестта си, че непоносимите последици за неговата мъжественост да отровят съзнанието му. Да го превърнат в звяр. Бедната Кендъл. Бе видяла само жестокост от мъжа, комуто бе продадена срещу „ценно“ парче земя. Не можеше да я вини за това, че се бе опитала да избяга. Но Травис познаваше Джон, откакто се помнеше, и не спираше да се моли нещата да се оправят. Но те не се оправяха. Никога досега не беше виждал Джон да я удря. Не знаеше, че нещата са стигнали дотам. Бяха я намерили с друг мъж, а тя бе съпруга на Джон…

Погледна я и тъжно поклати глава.

— Той ти е съпруг, Кендъл. Трябва да се върнеш при него.

Джон събра дрехите й и ги хвърли към нея.

— Обличай се. Бързо. Преди да съм променил решението си, преди да пронижа и двама ви — теб и южняшкия ти любовник.

Като се тресеше, Кендъл отиде в ъгъла и започна да се облича. Тайно поглеждаше към капитана, за да се увери, че ударът в главата не е бил фатален.

— Прости ми, че те забърках в това! — тихо се молеше тя. — Прости ми, защото аз никога няма да те забравя. Ти си единственото хубаво нещо, което съм имала в живота си, и сега ще ми бъде много по-трудно.

Тя трепна, като видя, че Джон се навежда и запъхтян мята през рамо тежкото мускулесто тяло на капитана.

— Не й позволявай да мръдне, Травис. Веднага се връщам. — Джон излезе от каютата. Кендъл се завтече и се хвърли към Травис, а очите й се изпълниха със страх.

— Травис! Спри го! Аз може би заслужавам съдбата си, но този човек — не.

— Тихо, Кендъл — успокои я Травис. — Щом той се върне, дръж се смирено. Ще е по-добре за теб, а аз ще изляза да проверя какво става с капитана. Джон е с още петима мъже на палубата. Превзеха кораба неочаквано за екипажа.

Вратата на каютата се отвори с трясък. Джон влетя, злобно дръпна ръката на Кендъл и присви очи, а тя потисна вика си.

— Ела с мен, госпожо Мур. — Той горчиво се засмя. — Жена ми. Голямата красавица на Юга. Голямата развратница на Юга!

Кендъл наведе глава и стисна очи. Господи, как го мразя — помисли си тя. Но понеже се тревожеше за Брент Маклейн, охотно тръгна след жестокия си съпруг.

— Брент Маклейн — с присмех каза Джон. — Знае кого да избере, нали, Травис? Май направи голяма услуга на Съюза.

— Разбира се, Джон — промърмори Травис.

Той изостана назад, след като Джон Мур свали жена си от кораба. Обезумял, претърси палубата. Дишането му бе започнало да се нормализира. Някои от хората на Брент бяха завързани, но всички бяха живи. Но къде бе Маклейн?… Зад борда. По дяволите — зад борда!

Травис се спусна към пристанището. Видя го — гол в ледената вода, той се опитваше да се освободи от въжетата, с които бяха вързани китките му. Травис стигна до него и го издърпа до сушата.

— Лисица — мърмореше капитанът, — проклета красива лисица! Вкара ме в капан. Но ще я открия.

Брент Маклейн се вгледа в непознатия, който го бе извадил от водата.

— Благодаря.

Недей да благодариш на мен — помисли си Травис. И аз участвах в това, а то бе тъжно и грозно. И не обвинявай Кендъл. Не разбираш нищо.

Травис се усмихна със съжаление.

— Помни, че не всички янки са лоши хора — каза той.

— Оттенъци на сивото — промърмори капитанът.

Травис чу, че на кораба се раздвижиха — щяха да открият капитана си на пристанището. А Травис бе премръзнал. Той се изправи, хвърли последен поглед към капитана и се затича по вълнолома.

Оттенъци на сивото… — размишляваше той върху странните думи. — Да, идваше време, в което нещата нито изглеждаха, нито бяха вече така прости. Животът не се делеше само на черно и бяло.