Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (6)

Глава 6

Катлин търсеше съпруга си. Току-що бе проверила агнетата, които се въртяха на шиш над огнището в кухнята, и сега искаше да се увери, че малките прасета сукалчета, които се печаха в специално изкопани ями на двора, също ще бъдат готови навреме.

— Къде е Джоузеф? — попита Шеймъс жена си.

— Изведе младата Емералд да я поразходи с новата си шхуна. Струва ми се, че двамата доста си допаднаха.

— Какво ти казах? — Уилям смигна заговорнически на домакина си.

— Знаех си аз, че момчетата ще поискат да изпробват корабите си. А Шон?

— Той е с братовчедите си Фицджералд и Джон Монтагю в конюшните. Организират конни състезания. Провери прасенцата, Шеймъс. Искам всичко да е приготвено и сервирано навреме.

— Бъди спокойна, любов моя. Пади Бърк току-що сложи торф в огъня.

Проследи с поглед съпругата си, която се присъединяваше към сестрите си, и сърцето му се изпълни с гордост. В шестте графства нямаше жена, която можеше да се сравнява с неговата Катлин. После се обърна отново към тъста си и Уилям Монтагю.

— Елате с мен. Братята Мърфи са организирали боксов мач. Знам, че и двамата обичате да залагате, така че да видим колко злато има в кесиите ви!

 

 

Джак Реймънд се пръскаше от завист. Винаги досега бе смятал, че ирландците са жалки нищожества, родени и израснали в една потисната страна. И смяташе това за напълно естествено, защото те бяха по-низша раса. Но Фицджералд и особено братята О’Тул опровергаваха напълно тази теория.

Собственият му баща бе титулуван аристократ, докато Шеймъс бе само един презрян ирландец, ала въпреки това Съдбата бе изключително благосклонна към синовете му, дарявайки ги с всичко, което човек можеше да си пожелае. Не само че живееха в огромна къща, пълна със слуги, готови да изпълнят и най-малкия им каприз, но си имаха процъфтяващ бизнес и собствени товарни кораби, което ги правеше безбожно богати. И като капак на всичко, двамата О’Тул бяха заобиколени от любящо семейство, което ги обсипваше с искрено възхищение и обич. Да не говорим, че бяха надарени с красиви лица и стройни и снажни фигури. Тъкмо с тази несправедливост не можеше да се примири Джак Реймънд. Обаче това, което най-много го измъчваше и разяждаше душата му, бе щастието им.

Кръвта му кипваше от едва сдържана ярост, като гледаше как тези хора се наслаждават на живота. Правеха всичко със страст — независимо дали се отнасяше до пиене, ядене или танци. Те никога не спираха да се смеят и да се веселят. А фактът, че хора като него ги смятаха за по-низши същества, едва ли не за животни, изглежда никак не ги притесняваше.

Джак обаче нямаше да падне толкова ниско, че да се присъедини към просташките им забавления. Затова наблюдаваше отстрани — надменен и самотен. Искаше му се изобщо да не бе идвал и никога да не бе виждал тази радост и безгрижие. Но най-много му се искаше Емералд Монтагю да не бе тук, защото тайно я ухажваше и я смяташе за своя. Повече от всичко на света я искаше за съпруга. Днес обаче осъзна, че в лицето на двамата братя О’Тул има двама сериозни съперника.

Трябваше да влезе под кожата на чичо си. Да държи очите си отворени и ушите наострени за всяка информация, която би могла да му бъде полезна, ако я съобщи на Уилям.

Джак Реймънд не помнеше някога да е бил по-нещастен.

 

 

Джони Монтагю не помнеше някога да е бил по-щастлив. Макар че му бе трудно да го повярва, ирландските момичета изглежда го намираха за неустоим. Смътно усещаше, че дрехите, говорът и националността му го правеха по-различен от останалите млади мъже на тържеството. И явно жените добре осъзнаваха тази разлика. Те го обсадиха и заразпитваха за Лондон. Слушаха го с прехласнати лица. Взираха се възхитено в лицето му, суетяха се около него. Диъдри дори изтича да му донесе нещо за пиене, когато друга Фицджералд му поднасяше парче торта. Беше съвсем ясно, че можеше да си откъсне всяко едно от цветята, които танцуваха наоколо, но на него най-много му хареса русокосата Нан.

Шон О’Тул великодушно му предложи един от конете си за конното надбягване. Джони излезе втори и Нан го награди със звучна целувка, която го накара да се изчерви. В този миг за Джони Монтагю раят на земята се наричаше Ирландия.

 

 

Божествено блаженство бяха думите, които най-пълно описваха състоянието на Амбър. По себе си нямаше нищо друго, освен кехлибарените обици, които Джоузеф й бе подарил. Тя се претърколи игриво в голямото легло.

— Имам още една изненада за теб, моя красавице — промърмори младият мъж, прилепил устни към грациозната й шия. — Ще дойда в Англия.

Амбър застина. Отчаяно й се искаше думите му да бяха истина.

— А сега следва и най-забавната част. — Уилям ме покани.

— Уилям? — Тревогата засенчи прекрасните й очи. Джоузеф зарови пръсти във великолепните й коси.

— Едва не полудях при мисълта, че скоро ще си заминеш, но твоят съпруг разреши проблема. Покани ме в Лондон за новия сезон, за да се запозная от първа ръка с английската политика.

— О, Джоузеф, обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Ако той заподозре нещо, ще те унищожи!

— Ако подозираше нещо, щеше ли да ме покани в къщата си?

— Не бива да отсядаш при нас. Трябва да си наемеш квартира, за да мога да те посещавам.

Младият мъж коленичи.

— Ела при мен сега!

— Господ да ми е на помощ, Джоузеф, толкова много те обичам. Люби ме и ми обещай, че ще си тръгнеш чак когато не ми останат сили да те спра.

 

 

В Грейстоун печените агнета и прасенца бяха готови и гостите се наредиха с чинии в ръка, докато Мери Малоун, Пади Бърк и Шеймъс О’Тул разрязваха сочното месо.

Шон прокле наум отсъствието на брат си. Джоузеф би трябвало да прояви достатъчно благоприличие, за да присъства на собственото си празненство. От стремеж да прикрие брат си, Шон непрекъснато се разхождаше между гостите, разговаряше с всеки, разменяше шеги, вдигаше наздравици и благодареше за уважението. Докато извиняваше брат си за проявеното нехайство, гневът му се разгаряше.

Шеймъс напълни отново чиниите на Монтагю и племенника му Джак.

— А твоят екипаж кога ще се храни, Уилям?

— На борда на „Дифенс“ има чудесно оборудвана кухня. Моряците ще хапнат там.

— Не и днес. Джак, бъди така добър и иди да поканиш момчетата на печено и бира.

— А като отиваш на пристана, виж дали Джоузеф О’Тул и дъщеря ми са се върнали.

Джак застина, ужасен от мисълта, че на Емералд й е било позволено да се разходи с кораба на съперника му.

— Не се безпокой, тя е в пълна безопасност с Джоузеф — успокои госта си Шеймъс.

— Дано да си прав, защото иначе ще се наложи до края на деня да отпразнуваме и една сватба — пошегува се Уилям, но думите му прозвучаха съвсем сериозно. — Джак, ще отидеш ли да доведеш екипажа на „Дифенс“, за да се наслади на щедрото гостоприемство на О’Тул?

Когато Джак се качи на кораба, за да покани моряците да го последват в голямата къща, с изненада видя дребничката фигурка на Емералд, свита до стълбите, водещи към каютите и салона.

— Какво правиш тук съвсем сама, Емералд?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Исках да бъда сама. Предпочитам собствената си компания пред онази сбирщина!

Джак слезе по стълбите и седна до нея.

— Всички мислят, че си излязла да се поразходиш с новата шхуна на Джоузеф О’Тул.

— Не бих се качила на кораба, на който и да е О’Тул, дори да е последният мъж на земята! — заяви Емералд и презрително тръсна къдриците си. — Те нямат морал!

— Те не са достойни дори да лъскат ботушите ти. Ирландците са необразовани и мръсни варвари.

— Кой те е питал за мнението ти? Майка ми е ирландка и не желая да чуя и дума против нея! — Емералд бе готова да излее яда си върху първата й попаднала жертва, само и само поне малко да облекчи задушаващата болка, загнездила се в сърцето й.

„Малка кучка“, прокле я наум Джак. Баща му и чичо му знаеха как да се държат с жените — изискваха пълно и безусловно подчинение. Жените трябваше да се управляват с желязна ръка и добре да си знаят мястото. С усилие потисна желанието си да я сграбчи и да й покаже кой е господарят. Стисна ръце в юмруци. Знаеше, че трябва да изчака, а ако плановете му се осъществят, един ден щеше да си достави удоволствието да я види на колене.

— Става късно. Не мога да те оставя тук сама в тъмното.

— Запази съжалението за себе си. Не ми е нужно твоето състрадание. Върви и кажи на баща ми, че съм готова да тръгваме.

До слуха им достигна звука от приближаващ кораб. Чуха и шума от свиването на платната, последван от плясъка на котвата във водата. Внезапно дълбокият и сърдит глас на Шон О’Тул проряза тишината.

— Крайно време беше! Какви игри, по дяволите, играеш, Джоузеф? Докато се търкаляш в леглото със своята курва, аз трябва да оправдавам пред всички отсъствието ти!

— Внимавай какво говориш, братко! Амбър не е курва. Аз съм влюбен в нея.

— Престани да се залъгваш, Джоузеф. Ако наистина я обичаше, нямаше да рискуваш живота й. Монтагю ще я убие, ако открие малката ви любовна игричка.

Емералд се опита да си поеме дъх, но не можа. Пръстите й се вкопчиха пипнешком в златните копчета на униформата на Джак. Той улови шепите й в своите и я притисна към гърдите си.

— Шшт — предупреди я тихо.

„Лъжи! Лъжи! Лъжи!“, ехтеше в главата й. Отвори уста и с мъка глътна малко въздух, преди ръката на Джак да притисне устните й. Тишината им позволи да чуят следващите думи на Джоузеф О’Тул.

— Няма да разбере. Твърде е зает да продава оръжия и да трупа злато. За бога, защо тези оръжия не са натоварени на каруците за Мейнут?

— Изкрещи по-високо, та всички да чуят! Не виждаш ли, че „Дифенс“ още не е отплавал? Не можем да товарим, докато Монтагю не си е тръгнал.

Гласовете заглъхнаха. Джак Реймънд почувства как главата му се замайва от това, което току-що бе научил. Идеше му да полети. Една част от информацията щеше да сподели незабавно с Уилям, а другата щеше да запази за по-късно. Бавно осъзна, че Емералд все още се е вкопчила отчаяно в сакото му. Внезапно му се прииска да се засмее на глас. Някой, който не даваше да се издума нито една лоша дума за майка му, неочаквано бе получил плесница.

Емералд си помисли, че ще умре от болката, прорязала сърцето й. Нима тази сутрин се бе чувствала толкова щастлива? Сега й се струваше, че е било преди цяла вечност. Само за един кратък следобед целият й свят се срути. Разрушен от проклетите ирландци!

— Емералд, трябва да дойдеш в къщата, за да се сбогуваш с домакините.

— Не мога… — отчаяно прошепна тя.

— Хайде, хвани ръката ми. Аз ще бъда до теб. Просто вдигни високо глава и върви. — Джак взе пелерината й и я наметна около раменете й.

Мислите й бяха толкова объркани, че му позволи да й помогне да слезе от кораба и се облегна на ръката му, докато изкачваха стълбите към Грейстоун. Смехът и музиката, които долетяха до тях, докато прекосяваха тучната морава, й подействаха като удар. Как й се искаше кракът й никога да не бе стъпвал в „Замъка на лъжите“!

Уилям Монтагю погледна дъщеря си с нови очи.

— Много съм горд от теб. Днес се представи чудесно, момичето ми.

— Татко, бих искала да си тръгваме — промърмори тя.

— Какво, не желаеш ли да потанцуваш? Ммм, може би си права. Една истинска дама не бива да лудува и да се излага. — Монтагю се извърна към Джак. — Намери Джон.

Сбогуването бе като сън. Емералд бе вдигнала високо глава, а на устните й трептеше любезна усмивка, но не чу нито прощалните думи на Шон, нито усети целувката на Катлин върху бузата си.

На път за Ангълси Джони не спря да бърбори. Грейстоун бе оказал такова огромно въздействие върху него, че той сякаш не бе същият човек. Засипваше сестра си с поток от думи, а тя стоеше до перилата, потънала в нещастно мълчание. В крайна сметка почти не чу какво й каза, но разбра, че брат й е влюбен в Ирландия и всичко свързано с нея. После изобщо престана да долавя гласа му. Единствената й мисъл бе докога ли ще й стигнат силите да остане права.

 

 

Горе в офицерската каюта Джак Реймънд докладваше на Уилям Монтагю това, което бе научил през деня.

— Сър, в Грейстоун има малък параклис, където се отслужва католическа литургия, и аз подочух, че през нощта оръжията ще бъдат откарани в каруци в Мейнут.

— Има много малко неща за О’Тул и Фицджералд, които да не знам, Джак — тихо рече Уилям. „Но това е едно от тях“, допълни наум. „За бога, проклетият граф Килдеър може всеки миг да бъде обвинен в предателство!“

Джак не съобщи всичко, което знаеше. Изпълнен със злорадство, той се наслаждаваше на тайната за Амбър и Джоузеф О’Тул, предвкусвайки бъдещото си тържество. Имаше толкова хора, които можеше да изнуди с нея, включително и Емералд, че дори не знаеше от кого да започне. Засега реши да не казва на никого. Това бе твърде ценна карта, за да я хвърля на вятъра. Трябваше добре да помисли, преди да я сложи на масата.

 

 

В мига, в който Амбър зърна лицето на дъщеря си, разбра, че нещо не е наред. Емералд беше бледа като смъртник и едва се държеше на краката си.

Уилям изглеждаше изключително доволен от себе си, сякаш бе извършил нещо дяволски умно, а Джони не можеше да спре да бъбри за конете на О’Тул. Амбър тутакси реши, че мъжете са пияни, и се зачуди дали това не е причината за тревогата на дъщеря й.

— Емералд? — меко я повика тя.

Гъстите черни ресници се повдигнаха и разкриха горящите с трескав огън зелени очи.

— Майко…

Гласът й бе изпълнен с обвинение и презрение. Амбър притисна ръка към гърдите си. Връзката между тях винаги е била здрава и силна. Дали през този ден не се бе скъсала? Не, това бе невъзможно. Прекаляваше с въображението си.

Обърна се към сина си. Страхуваше се да разбере на какво се дължи странното настроение на Емералд.

— Джон, много съм щастлива, че си се забавлявал, скъпи. Утре сутринта ще ми разкажеш всичко най-подробно. — Облиза нервно устните си и погледна крадешком към дъщеря си. „Някой я е наранил ужасно. Мили боже, какво са й сторили?“ Отново се взря в съпруга си. Той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се пръсне от нетърпение да съобщи новините си.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Уилям?

— Струва ми се, че убедих Шеймъс О’Тул да сгоди сина си Джоузеф за Емералд. Нашата дъщеря ще бъде следващата графиня на Килдеър!

Амбър се втренчи изумено в зелените очи, които внезапно се бяха разширили от ужас.

— Джоузеф? Това е невъзможно!

— Не! — Емералд се олюля към баща си, после се строполи на пода.

Амбър коленичи и прегърна главата й.

— Тя е болна!

— Глупости — изсумтя Уилям, вдигна Емералд и малко неуверено се заизкачва по стълбите. — Твърде много вълнения й се събраха за един ден. Това е всичко.

Малко след като баща й я остави върху леглото в спалнята й, Емералд отвори очи и се отдръпна с погнуса от ръцете на майка си, която се опитваше да я съблече.

— Скъпа… ти припадна — объркано промърмори Амбър.

— Вече съм добре. Остави ме сама — прошепна Емералд. Болката в очите на майка й можеше да се сравни само с тази, която разяждаше сърцето й.

— Ще поговорим утре, след като баща ти си тръгне. Опитай се да поспиш.

Емералд извърна лице към стената. Единственото, за което копнееше, бе да се събуди и да открие, че целият ден е бил само един кошмарен сън.

 

 

Изпълнена с огромно безпокойство, Амбър влезе в спалнята. Искаше се доста смелост, за да му се противопостави, но трябваше.

— Емералд е твърде млада, за да се омъжва, Уилям.

Алчните му очи похотливо огледаха пищните й форми.

— Ти бе дори по-малка от нея, когато ме улови в капана си.

— Онова… онова беше различно. Аз бях много по-зряла от Емералд.

— Не се тревожи, скъпа моя, аз само посях семето. Но възнамерявам да го отгледам. Искам да опаковаш багажа. Тръгваме за Лондон веднага щом приключа с делата си тук. Предстои ни да посрещнем в дома си и да забавляваме бъдещия граф на Килдеър.

„Значи затова му е хрумнала тази идея. Той иска Джоузеф за зет само защото е наследникът на Килдеър!“

Уилям приближи към жена си и собственически протегна ръка. Стисна грубо гърдите й.

— Дойде ми наум, че ти можеш да ми бъдеш много полезна за плана. Ако сладката малка Емералд не успее да очарова младия дявол, не се съмнявам, че той ще се поддаде на фаталното ти привличане.