Вирджиния Хенли
Кристалната пещера (2)

Глава 2

— Къде, по дяволите, бяхте, млади негодници? — гневно извика Шеймъс О’Тул. — Още преди два часа трябваше да сте тук!

— Защо, какво се е случило? — сериозно попита Шон.

Джоузеф и Пади Бърк, управителят на Шеймъс О’Тул, който бе осведомен за всичко ставащо в Грейстоун, избухнаха в смях.

Шеймъс го стрелна сърдито с поглед.

— Не ги окуражавай!

— Няма ли да ни попиташ как е минало, татко? — засмя се Джоузеф.

— Не е нужно. По самодоволните ви лица разбирам, че сте дяволски горди от себе си. — Развеселеният поглед на Шеймъс обходи усмихнатите моряци. Почти всички бяха Фицджералд. — Вие, момчета, вече си свършихте работата. Господин Бърк ще изпрати други да разтоварват. Вървете в кухнята и кажете на Мери Малоун да ви нахрани до насита.

В цялата околност на Дъблин нямаше по-добра готвачка от Мери Малоун. Моряците извикаха възторжено.

— Без вас, млади дяволи! — Гласът на Шеймъс закова Шон и Джоузеф на място. — Е, все пак някой ще трябва да надзирава разтоварването. Нужно ли е да ви напомням какви мързеливци са всички Фицджералд?

Когато баща му и господин Бърк се отдалечиха, Джоузеф сухо отбеляза:

— Няма що, личи си колко е доволен от нас!

— Това е просто неговият начин да подчертае, че трябва да си свършим работата докрай — усмихна се Шон.

Джоузеф се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Доста упражнения му се струпаха за един ден.

— Май няма надежда да си легнем преди полунощ — измърмори той.

Шон го смушка закачливо в ребрата и дяволито му намигна.

— И от какво, по дяволите, се оплакваш? Нима не прекара целия следобед в леглото?

 

 

Единственият човек от рода Фицджералд, който Шеймъс О’Тул уважаваше и на когото безкрайно се възхищаваше, бе съпругата му Катлин. Когато се оттегли в спалнята си, той носеше в ръка тумбеста чаша с чудесен френски коняк.

Раздразни се обаче, тъй като видя, че Катлин не е сама. Кейт Кенеди, икономката на Грейстоун, която бе и лична прислужница на съпругата му, тъкмо бе взела четката за коса на господарката си. Тя бе висока жена, която не търпеше никакви глупости и със здрава ръка управляваше персонала на замъка. Не позволяваше волности никому, дори и на самата себе си. Точно затова и бе икономка на Грейстоун.

— Можеш да си вървиш, Кейт Кенеди. Аз сам ще се погрижа за жена си.

— Сигурен ли сте, сър? Тя има нужда от сто приглаждания — безстрашно заяви Кейт, докато му връчваше четката.

— Шеймъс! — остро го предупреди Катлин. — Да не си посмял да изречеш някоя от циничните си забележки.

Кейт си излезе, но преди да затвори вратата, Шеймъс извика:

— Езикът на тази жена може да разреже и тенекия. — После захвърли четката и прекоси спалнята. Снижи глас и сладострастно добави: — Ще получиш стоте приглаждания.

Катлин се засмя закачливо, докато той пристъпваше към нея с чашата в ръка.

— Сто приглаждания, как ли не! Обзалагам се, че няма да издържиш и до петдесет!

— А сега кой прави цинични забележки, моя красавице?

Катлин седеше пред огледалото, облечена в снежнобяла нощница, закопчана отпред с поне двадесет малки копчета, които стигаха до брадичката. Шеймъс облиза пресъхналите си устни, предвкусвайки удоволствието да ги разкопчава едно по едно. Остави чашата с коняк пред нея, повдигна един дълъг кичур и го опря до бузата си.

— Пийни една глътка, моя Кати, ще сгрее кръвта ти.

— Май конякът е част от съблазняването. — Взе чашата и я отнесе до леглото. — Първо искам да поговорим. — Видя разочарованието, което се изписа върху все още хубавото му лице, и нежно му обеща: — След това ще споделим напитката както през нашата сватбена нощ.

Шеймъс поклати глава и въздъхна, обзет от спомените.

— Наистина е неприлично, че и след двадесет и две години брак ние сме все още влюбени. — Пухеното легло потъна под тежестта му.

— Възмутително — съгласи се жена му, пъхна се под завивките и се сгуши до него. Потърка глава в рамото му и после я отпусна в сгъвката на ръката му. — А сега искам да обсъдим празненството по случай рождените дни.

— О, не — изпъшка Шеймъс. — Тези млади дяволи изпълват всичките ти мисли.

— Нима? А кой им купи нови кораби за сватбите?

— Те са истински бижута, Кати. Тези шхуни се носят по водата по-бързо и от вятъра. Време е нашите синове да си имат собствени кораби. Джоузеф ще навърши двадесет и една. Странно е, че рождените им дни са почти един след друг, а двамата се различават като водата и огъня.

— Защото са родени под различни звезди. Разположението на планетите определя нашите характери. Затова и Джоузеф е буен и лесно се обижда.

— Да, той наистина избухва по най-малък повод. Юмруците му са винаги готови да се забият в нечия физиономия.

— Шон е по-уравновесен и по-потаен. Той първо мисли, после действа — Катлин имаше слабост към по-малкия си син. Той бе красиво момче с вродено очарование. Момичетата бяха луди по него и не го оставяха нито за миг сам. Шон притежаваше изключително чувство за хумор. Той владееше и изтънчените шеги, и грубите цинични подигравки. Можеше да бъде забавен, вулгарен, остроумен, очарователен. Или пък прекалено скромен и затворен. Но резултатът бе винаги един и същ — забавляваше и себе си, и останалите.

— Преди Шон да се сбие, той обмисля внимателно стратегията си и чак тогава пристъпва към действие.

„И резултатите могат да бъдат опустошителни“, помисли си Шеймъс.

— Рождените им дни са след по-малко от седмица, Шеймъс. И след като този на Шон се пада в събота, а на Джоузеф в понеделник, най-логично е да ги отпразнуваме в неделя, но дали не е богохулно?

— Ни най-малко. Нима не сме протестанти?

Катлин вдигна очи към тавана и въздъхна примирено.

— Щом ти го казваш, Шеймъс.

— Да, казвам го и смятам, че вече обсъдихме всичко.

Пръстите му се плъзнаха към най-горното копче на нощницата й.

Тя спря ръката му.

— Не сме свършили.

— Изобщо не сме започвали — недоволно простена той.

— Ще трябва да пресметна колко души ще присъстват, за да изпратя покани. Само от рода Фицджералд са най-малко петдесетина.

— Нима смяташ да ги поканиш всичките? — ужаси се Шеймъс.

— И ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво против имаш членовете на семейство Фицджералд? — В очите й лумнаха войнствени пламъчета.

— Е, нямам нищо против баща ти, нито пък, разбира се, против момчетата, които служат на нашите кораби, но всички онези жени, които са се пръкнали в семейството ти са цяла напаст!

— И какво съм виновна, че мъжете в нашето семейство умират, а жените процъфтяват? Ти би трябвало да благодариш на небесата за това. Твоят син Джоузеф ще бъде граф на Килдеър, когато баща ми умре. Дано Бог ми прости, че казвам подобно нещо.

— Не исках да те разстройвам, моя красавице. Разбира се, че ще поканиш сестрите си.

— И племенниците, и братовчедките, и лелите.

Шеймъс изпъшка.

— И тази дето се мисли за келтска принцеса и се увива цялата в червени воали?

— Тиара. Тя малко не е наред с главата.

— Всичките не са наред!

— Ти дори не знаеш имената им!

— Разбира се, че ги знам, Меги, Маги и Мегън, после идват онези със странните имена на скъпоценни камъни: Опал, Берил и Амбър…

— Амбър е тази, която е омъжена за Уилям Монтагю. Вече съм му изпратила покана, но той ще дойде сам, помни ми думите. Искрено съжалявам горката Амбър.

— Сама си е виновна. Омъжи се за него заради парите му и заради аристократичното му английско име.

— Тя беше само едно невинно петнадесетгодишно момиче. В тази женитба видя шанса си да се измъкне от Мейнут Касъл, свърталището на жените от рода Фицджералд, които са по-многобройни и от племето израелево. — Катлин без никакви угризения на съвестта направи пълен завой по отношение на семейството си.

Ръцете на Шеймъс се стегнаха около нея.

— Само един Фицджералд може да надхитри един Монтагю.

— Съмнявам се, скъпи. Смятам, че за това трябва да бъдеш О’Тул.

Целуна я. Страстно и всеотдайно. Не можеше да чака повече. Тя бе най-голямата дъщеря на графа на Килдеър — най-красивата и най-умната от всички жени Фицджералд. Най-добрата. Шеймъс никога нямаше да спре да благославя щастливата си съдба.

 

 

В огромната кухня Мери Малоун разбъркваше овесената каша. Кейт Кенеди влезе и се огледа за поднос. В същия миг Пади Бърк отвори външната врата. Мери се усмихна на високия и снажен управител.

— Как е времето, господин Бърк?

— Вали като из ведро, госпожо Малоун.

Готвачката му сипа един черпак от кашата и я поля с малко уиски.

— Изяжте го, господин Бърк. Ще стопли премръзналите ви кости.

— Много сте внимателна, госпожо Малоун. Как е зъбоболът ви тази сутрин?

— Понамаля, господин Бърк. Вече не се чувствам толкова зле.

Кейт Кенеди застла подноса със снежнобяла покривка и смигна на Пади Бърк.

— Нищо чудно, че се чувстваш по-добре. Снощи изпи толкова уиски, колкото да умъртви цял бик.

— Да, и се замислих за някои неща, Кейт Кенеди. Една глътка уиски може да смекчи езика ти, не мислите ли и вие така, господин Бърк?

— Не ме въвличайте във всичко това, госпожо Малоун. Никак не ми се нрави идеята да бъда трън между две рози.

— Бих искала няколко от специалните ти пшеничени питки за господарката, Мери!

Готвачката погледна разтревожено към подноса, който Кейт подреждаше.

— Да не би тя да се чувства зле?

— Ни най-малко, Мери Малоун. Господарят реши, че трябва да закуси в леглото.

Мери бе потресена.

— Но това е неприлично!

Кейт завъртя очи.

— Ако ти кажа какви неща се вършат в онази спалня, косите ти ще се накъдрят, Мери Малоун.

Още не бе свършила, когато изневиделица влетя Шеймъс. Намръщената му физиономия не можеше да прикрие задоволството, което изпита от думите на икономката. Въпреки това я изгледа кръвнишки и взе подноса от ръцете й.

— Аз ще го отнеса. Двамата с Катлин не искаме да ни безпокоят.

Пади Бърк едва не се задави с кашата, а жените зяпнаха. После управителят набързо привърши със закуската си, защото скоро щяха да дойдат представители на всички богати англо-ирландски домове, за да приберат буретата с контрабандния френски коняк. Шеймъс предвидливо бе вдигнал цената, тъй като бе предположил, че търсенето ще се удвои.

 

 

— Задели ли две бурета за празненството, Пади?

— Да. Кога ще бъде?

— В неделя.

Пади потърка носа си.

— Разбрах, че в неделя ще пристигне стоката за „Капитан Лунна светлина“.

— Да. Така е още по-удобно.

„Капитан Лунна светлина“ наричаха ирландските бунтовници. Съществуваше тайно революционно общество, основано в началото на войната между Англия и Америка. Тогава затруднението на Англия се превърна във възможност за Ирландия. Докато Франция и Испания се съюзиха с колониите, тя застана на страната на англичаните. А когато английският флот изнемогваше, бяха събрани петдесет хиляди ирландски доброволци. Те се заклеха във вярност към английската корона, но след края на войната не се разпуснаха, а сякаш изчезнаха вдън земя.

Мъже като Едуард Фицджералд, граф на Килдеър и тъст на Шеймъс О’Тул, страстно желаещи да освободят родината си от ярема на английското потисничество, успяха да постигнат законодателна свобода. Но десет години по-късно ирландските католици все още не можеха да влязат в Парламента, нито пък да участват при избирането на членовете му. Едуард Фицджералд бе един от основателите на тайното общество на Обединените ирландци. Под прикритието на мрака той вършеше доста рисковани и неразумни неща за потъпканите и унизени католици. Богатството на Килдеър, трупано от поколения, изтичаше от ковчежетата му за оръжие, както и за храна на гладуващите селяни, които живееха в обширните му земи.

Шеймъс О’Тул нямаше състрадателното сърце на тъста си. За разлика от него, той не бе роден със сребърна лъжичка в уста. Баща му бе изоставил майка му и двамата с нея преживяваха като режеха торф. Работеше от петгодишен.

Някога О’Тул е бил силен клан и Шеймъс се бе заклел, че един ден ще си върне могъществото. Вродената му хитрост се оказа много по-полезна от сребърната лъжичка. На дванадесет години бе сред екипажа на един търговски кораб, а на петнадесет вече го притежаваше. И на двадесет бе достатъчно богат и достатъчно ловък, за да съблазни дъщерята на граф.

Нечестивият съюз, който сключи с Уилям Монтагю пет години след сватбата, бе поредният му хитър ход. Братът на Монтагю — граф Сандуич, специален пълномощник на британското адмиралтейство, бе назначен за министър на флотата по време на войната между Англия и Америка. За Шеймъс О’Тул това бе като да притежава разрешително за печатане на пари и той построи за Катлин великолепния замък Грейстоун. Постара се да бъде най-разкошния в целия Пейл. После Сандуич бе избран за вицековчежник и главен данъчен чиновник за Ирландия. Така О’Тул с помощта на Монтагю сложи цялото графство Дъблин в малкия си джоб.

 

 

Уилям Монтагю отвори поканата за празненството в Грейстоун. Тънките му устни се извиха в доволна усмивка. Високият му пост в адмиралтейството му позволяваше да контролира хора, кораби и товари, а благодарение на партньорството си с О’Тул бе станал по-богат от титулувания си брат. Но голямата любов на Монтагю бе силата, а не парите. Усещането за могъщество накара слабините му да пламнат от възбуда. Реши, че ще облече най-хубавата си униформа и ще отплава на личния си кораб за Дъблин.

По лицето му премина сянка на извратено задоволство, щом си помисли какъв ефект ще има тази покана върху Амбър. Какво ли не би направила тя, за да й позволи да го придружи? Усети как се втвърдява само при мисълта за уменията й в леглото. Отвори вратата на кабинета си и извика:

— Джак!

Уилям бе назначил племенника си в адмиралтейството за свой секретар и младежът се бе оказал незаменим помощник.

— Събра ли необходимите сведения за онзи публичен дом на Лайм Стрийт?

— Да, милорд. — Просто „сър“ би било достатъчно, защото Уилям Монтагю не притежаваше благородническа титла, но Джак знаеше, че тя действа като афродизиак на чичо му. — Там задоволяват всякакви изисквания и момичета са покорни слугини… като ориенталките — добави той, неспособен да прикрие внезапно обзелата го възбуда.

— Добро момче! — Уилям забеляза състоянието му. — Можеш да ме придружиш — предложи той и захвърли писалката.

Любовните игри не бяха новост за Джак Реймънд. Неговият баща, граф Сандуич, бе получил прякора „лорд Развратник“. Той бе женен за дъщерята на един ирландски виконт, която бе преживяла толкова много спонтанни аборти, че умът й се бе поразстроил. Граф Сандуич се бе възползвал от това и бе настанил любовницата си Марта Реймънд в градската си къща на Пал Мал. Джак бе едно от петте му незаконни деца от тази връзка и, за негов късмет, единственото момче. Макар че бъдещето му бе осигурено, той страдаше заради произхода си и нямаше да се успокои докато не приеме името Монтагю.

Когато двамата излязоха от сградата на адмиралтейството, Уилям бе в чудесно настроение.

— Искаш ли да ме придружиш на празненството, което организират семейство О’Тул следващата неделя? Ще отплаваме на „Дифенс“^[1] и ти можеш да изпълняваш службата на мой лейтенант.

— За мен би било удоволствие, милорд. Никога не съм бил в Ирландия. Какво празнуват?

— Рождените дни… на синовете на О’Тул. — Монтагю изведнъж се умълча и ъгълчетата на устните му се отпуснаха. Завиждаше на О’Тул за тези синове. И двамата се бяха оженили за ирландки, но всичко, което Амбър създаде, бе една безполезна дъщеря и едно жалко подобие на син, който се свиваше от страх пред баща си в мига, в който го зърнеше. А докато плахостта бе желано качество у жените, у един мъж заслужаваше единствено презрение.

— Ще вземете ли Емералд и Джон със себе си, сър?

Монтагю не бе обмислял тази възможност, но сега, след като Джак го спомена, реши, че идеята не е лоша. Присъствието на деца на борда щеше да разсее всякакви подозрения относно естеството на товара.

— Преживяването може да е от полза за младия Джон — отбеляза Монтагю.

Синът му далеч не бе толкова зрял, колкото синовете на О’Тул. Не можеше дори да се мери с тях, затова времето, прекарано в компанията им, би могло да го поразбуди и накара по-бързо да възмъжее.