Джуд Деверо
Спомен (6)

Глава шеста

На следващото утро се събудих и нещо в мен настояваше да се откажа от този сюжет и да захвана нещо друго. Например да се насоча към безопасен каубойски роман. А се налагаше да се съобразявам и с пазара. Нищо чудно моите читатели да не харесат книга за връщане в миналото. А всеки писател знае отлично, че няма как да принудиш читателката да купи нещо, което не й чете. (Не случайно подчертавам читателка, защото осемдесет на сто от книгите се купуват от жени. За колко жени, които четат книги, се сещате и за колко мъже които е невъзможно да откъснеш от футболния мач и бирата, за да ги накараш да прочетат и ред?)

Мислех си за тези неща, докато се обличах, за да отида в библиотеката. Тъй като същия ден нямах час при Нора, разполагах с много време.

Към един часа открих каквото ми трябваше. Най-добрата приятелка на лейди дьо Грей, графиня Дайън (няма никакво съвпадение, че името и на моята най-добра приятелка започва с Д — сигурна съм), няколко пъти споменава лейди дьо Грей в своите мемоари.

Още при първата пикантна информация дъхът ми почти секна. Лейди дьо Грей се оказа изключителна почитателка на операта. Толкова обичала това изкуство, че при всеки удобен случай канела в дома си Нели Мелба и Карузо. „Всички останали се преструваха, че харесват операта — пишеше лейди Дайън, — а лейди дьо Грей наистина я обожаваше. Според мен, ако бе възможно, тя би слушала «Травиата» дори в банята.“

Отпуснах се на дървения стол в читалнята и бавно си поех дъх. На четиринадесет години получих портативно радио за Коледа. Мечтаех за радио, защото по онова време исках да знам кой кой е в света на музиката. Изпитвах желание да вървя по училищните коридори, щракайки с пръсти, докато си припявам нашумелите песни — впрочем така правеха всички останали. Допускам, че е бил поредният ми опит за конформизъм.

Ала веднъж, докато се мъчех да фиксирам станцията, чух някакъв мъж да пее и се вцепених. Останах така, докато отвратителният ми по-малък брат (има ли друго определение за по-малките братя освен отвратителен?) не започна да ми се присмива и да ми обяснява, че съм се заслушала в опера.

От този ден започнах да крия любовта си към операта и класическата музика, сякаш се пазех някой да не разбере, че взимам наркотици. Научих се да сменям като светкавица станцията, която слушах, ако някой се зададеше.

Години по-късно открих, че според мнозина, ако обичаш оперна музика, си — как да го формулирам… По-интелигентен или по-изтънчен от другите. Те ми се струваха толкова глупави, колкото и онези, които и се присмиваха. А на мен просто ми допадаше музиката, гласовете, страстите в опера като „Кармен“ например. В края на краищата оперите са просто различни любовни истории, подчинени на божествена музика. За мен тя е просто друга форма на онова, което пресъздавам върху белия лист.

Отклонение: не е ли ирония, че заради писанията си авторките на любовни романи са обект на ругателства, а пред музикантите се благоговее? Но коя съм аз собствено, та да поставям под съмнение по-висшия интелект на литературните критици?

И ето — седях и четях за любовта на лейди дьо Грей към операта. Толкова я обичала, че искала да я слуша и в банята. Представете си само!

Продължавах да чета мемоарите на лейди Дайън и откривах нови и нови данни за лейди дьо Грей. Била изключително любознателна, постоянно задавала въпроси и искала да разбира събеседника си. Разговаряла с лекота както с месаря, така и с краля. Притежавала чувство за хумор и винаги разказвала по някоя занимателна случка. На тържествените трапези се надпреварвали да седнат до нея, защото била изключително забавна.

Изчетох книгата и усетих, че треперя. Ако някога съм била пресъздадена върху хартия, то бях се открила!

Готвех се да я затворя, но забелязах, че има епилог. Щях да го пропусна, захласната, че се-открих-така-прекрасно-пресъздадена. Не бях обърнала почти никакво внимание на лейди Дайън. А сега се оказа, че тя родила двама синове: единият четял доста и станал обичан и популярен поет още в ранна възраст, а другият написал роман още преди да навърши двадесет и една години. И двамата загинали през Първата световна война.

Според моята най-добра приятелка Дариа днес проблемът на английската аристокрация е, че цветът на нацията е загинал по време на Първата световна война.

В епилога на книгата се казваше, че мнозина са съветвали лейди Дайън да не споменава лейди дьо Грей заради случилото де точно преди да изчезне. Не заслужавала да й се отдели място в книгата. Но Дайън пише: „Лейди дьо Грей бе моя приятелка; най-добрата приятелка, която може да си представи човек. Тя първа обличаше дрехите, които моделирах, и идваше винаги щом имах нужда от нея. Моята пламенна молба към Господ е: да не се е превърнала в блуждаещ призрак из имението Пениман, както твърдят хората. Моля се да е намерила спокойствие в Рая и да се грижи за синовете ми, докато и аз попадна там. Държа на това, което казах: тя бе моя приятелка.“

Не знам защо, но от този пасаж ме побиха тръпки. Може би заради споменаването на призрака. Но както и да е — бързо затворих книгата и напуснах библиотеката.