Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tempest, –1611 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Издателство „СИЛУЕТ — 33“, София, 1994

Рисунка: Владислав Паскалев

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

При подготовката на настоящото издание върху текста на превода, публикуван през 1976 г., бяха нанесени неголям брой промени. Преводачът вярва, че проф. Марко Минков, чиято ерудиция присъствува в тези редове, би одобрил това усъвършенствуване на текста.

В.П.

Рисунката на корицата е дар от проф. Владислав Паскалев.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Втора сцена

На острова. Пред пещерата на Просперо.

Влизат Просперо и Миранда.

 

МИРАНДА

Ако със своето изкуство, татко,

така сте разбунтували вълните,

смирете ги! Небето сякаш иска

да ливне чер катран върху морето,

но то, надигнало се до пастта му,

гаси във нея огъня! О, боже,

как страдах със нещастните страдалци!

Един прекрасен кораб (несъмнено

със благородни същества на борда!)

направен на трески! Ах, как отекна

в сърцето ми предсмъртният им вик!

О, бедните, издавиха се всички!

Да имах силата на някой бог,

източила бих вдън земя морето,

преди да глътне кораба и тези,

които бяха в него!

 

ПРОСПЕРО

                                Успокой се

и утеши доброто си сърце:

не е пострадал никой.

 

МИРАНДА

                                        О, горките!

 

ПРОСПЕРО

Не е пострадал никой. Всичко туй

за тебе аз извърших, дъще моя,

за теб, съкровище, която още

си в неведение по туй коя си,

не знаейки аз кой съм, и че бил съм

друг Просперо, не бедният стопанин

на пещера и скромен твой родител.

 

МИРАНДА

Да зная повече, до днес не ми е

минавало през ум.

 

ПРОСПЕРО

                                От днес обаче

ще трябва да го знаеш… Подкрепи ме!

Вълшебната ми мантия снеми!…

Почивай, моя сило чудодейна!…

Изтрий очи и успокой се, чедо —

туй бедствие, чиято грозна гледка

покъртила е твоето сърце,

от мен бе устроено тъй изкусно,

че косъм не е паднал от главата

на нито едного от тез, които

си чула да крещят и си видяла

да гинат сред вълните. Поседни

и слушай моя разказ!

 

МИРАНДА

                                        Често, татко,

вий почвали сте го, но всеки път

сте млъквали и моите въпроси

безплодни сте оставяли с едно:

„Не, рано е.“

 

ПРОСПЕРО

                        Сега е вече време.

Минутата изисква твоя слух.

Внимавай, чедо! Спомняш ли си нещо

от времето, преди да заживеем

във тази пещера? Но как ще помниш —

ти нямаше тогава три години!

 

МИРАНДА

Разбира се, че помня.

 

ПРОСПЕРО

                                        Какво точно?

Друг дом? Човеци други? Опиши ми

лице, предмет, каквото и да е,

впечатано във спомена ти!

 

МИРАНДА

                                                Той е

напомнящ повече неясен сън,

отколкото действителност. Кажете,

възможно ли е някога, о, татко,

за мен да са се грижили във къщи

пет-шест жени?

 

ПРОСПЕРО

                И повече, Миранда.

Но как могло е?… Още какво друго

съзираш в непрогледната бездънност

на миналото време? Щом си спомняш

неща, преди да дойдем тук, то трябва

да помниш как дошли сме?

 

МИРАНДА

                                                Туй не помня.

 

ПРОСПЕРО

Преди дванадесет години цели,

Миранда мила, твоят татко беше

владетел на Милано…

 

МИРАНДА

                                        Как? Нима

не сте ми вий баща?

 

ПРОСПЕРО

                        От твойта майка —

а беше тя самата добродетел —

аз знам, че съм. Баща ти беше, дъще,

Милански княз, а ти, едничка моя —

наследница на трона му.

 

МИРАНДА

                                                О, боже,

коварство ли или небесна милост

оттам ни прати тук?

 

ПРОСПЕРО

                                        И двете, чедо:

коварство ни прогони от Милано,

а провидението ни помогна

да дойдем тук.

 

МИРАНДА

                                Сърцето ми кърви

при мисълта за грижите, които

съм ви създала, без да пазя спомен

за всички тях. И после какво стана?

 

ПРОСПЕРО

Антонио, по-малкият ми брат

и чичо твой — представяш ли си, дъще,

да бъде брат тъй подъл! — тоз, комуто

аз тъй се доверявам, че му дадох

юздите на държавата (а тя

сред италианските държави беше

най-първата и Просперо тогава

бе първи княз и майстор недостигнат

в свободните изкуства), този брат,

когато аз властта си му прехвърлих

и вдълбочил се в тайните науки,

се отчуждих от двора си, коварно…

Внимаваш ли?

 

МИРАНДА

                        Внимавам, скъпи татко.

 

ПРОСПЕРО

Добре изучил хитрото изкуство

на едного молбата да приеме,

на друг да я отхвърли, тоз да спъне,

а оня да подтикне, неусетно

той стана господар на моя двор;

със нови хора той се обкръжи,

като едни замести, а пък други

душевно промени, и тъй, въртейки

ключовете на струните им, скоро

настрои ги да свирят по вкуса му

и като зъл бръшлян изпи мъзгата

на княжия ми ствол… Но ти не слушаш

 

МИРАНДА

Напротив, слушам!

 

ПРОСПЕРО

                                Чуй тогаз нататък:

Занемарил света и углъбил се

в усъвършенстването на ума си

(което би било за висша хвала,

ако не ме откъсваше от всичко),

разбудих аз в коварния си брат

зародиша на злото и тъй, както

от благ баща лош син се често ражда,

от моето доверие у него

се зароди двуличие, при туй

голямо като вярата, която

го бе извикала, а тя, уви,

бе в мене безгранична и безкрайна!

Тъй, станал господар, и то не само

на моите приходи, но и на всичко,

което може с власт да се изтръгне,

и той — като лъжеца, който сам

започва да си вярва на лъжата, —

понеже беше ме замествал дълго

със всички външни почести и форми,

внуши си, че е княз. И ден след ден

от властолюбие… Дали ме чуваш?

 

МИРАНДА

И глухият от разказа ви, татко,

добил би слух!

 

ПРОСПЕРО

                                И за да няма вече

преграда между ролята и него,

поиска той да стане титулуван

милански княз: на Просперо му стига

да княжества над свойта библиотека;

държава той не може да владее!

И ето го, че с краля на Неапол

се свърза — толкоз алчен бе за власт!

васалска дан прие да му изплаща,

склони пред кралската корона свойта

и хвърли тъй злочестия Милано —

за пръв път — в унижение!

 

МИРАНДА

                                                О, боже!

 

ПРОСПЕРО

Какво поиска й доби в замяна,

чуй, дъще, и кажи: нима би могъл

така да действа брат?

 

МИРАНДА

                                        Да мисля лошо

за майка ви, е грях. От благо лоно

и зли чеда се раждат.

 

ПРОСПЕРО

                                        Да, и тъй,

неаполският крал — заклет мой враг,

слух даде на онуй, което брат ми

предложи му: срещу поклон васалски

и ежегодна дан да ме изскубне

от княжеството ми и да даде

тържествено прекрасния Милано

на чичо ти. И той във тъмна нощ,

набрал отряд предатели, отвори

вратите на Милано и сганта му

нахлу и ни отвлече в мрака — мене

и тебе плачеща!

 

МИРАНДА

                                О, грозна участ!

Не помня как съм плакала тогава,

но чувствам, че сега ще се разплача!

Очите ми се пълнят!

 

ПРОСПЕРО

                                        Потърпи

и скоро ще узнаеш туй, което

ни предстои — без него моят разказ

би бил ненужен.

 

МИРАНДА

                                А защо не са ни

погубили веднага?

 

ПРОСПЕРО

                                С право питаш.

Повествованието ми поражда

такъв въпрос. Не дръзнаха, дете.

Народът ме обичаше тъй нежно,

че те се побояха да обагрят

ръцете си в кръвта ни, а покриха

с по-светли краски мрачното си дело:

със лодка те откараха ни, дъще,

на две-три левги[1] от брега, където

ни чакаше гнил скелет от гемия

без мачти, без въжета, без платна,

напуснат и от плъховете даже;

на него ни оставиха да стенем

във отглас на ревящите вълни

и да въздишаме към ветровете

така, че те, въздишайки в ответ,

вредяха ни от обич!

 

МИРАНДА

                                        Боже мой,

какво ли бреме съм била за вас!

 

ПРОСПЕРО

Ти беше херувимът, на когото

дължа живота си! Когато аз

талазите солях със пот и сълзи,

изтръгнати от трудностите, ти

усмихваше се, сякаш небесата

ти бяха влели крепкост, и таз твоя

усмивка ми подсилваше духа

сред мъките!

 

МИРАНДА

                        Как стигнахме до суша?

 

ПРОСПЕРО

По божа воля. Със вода, с храна

ни бе снабдил един човек, на име

Гонзало, благородник от Милано.

Той беше натоварен да ни прати

на вярна смърт, но даде ни все пак

обувки, дрехи, сечива, които

послужиха ни после. Пак от жалост,

понеже знаеше, че книголюб съм,

снабди ме той със няколко от моите

най-ценни томове, за мен по-скъпи

от княжеството ми.

 

МИРАНДА

                                Да можех нявга

да срещна този мъж!

 

ПРОСПЕРО

                                        Сега аз ставам.

Ти стой си тъй и свършека изслушай

на морските ни мъки: тук, на този

безлюден остров стигнахме и тука

под грижите ми ти разви се, както

не може туй да стане с твоите равни,

които имат повече възможност

за празни развлечения и нямат

наставници усърдни като твоя.

 

МИРАНДА

Дано ви награди за туй небето!

Но тъй като това ме мъчи още,

кажете, татко: по каква причина

развихрихте таз буря?

 

ПРОСПЕРО

                                        Ще узнаеш

и туй накрай: по смайваща случайност

менливата Фортуна — сега вече

обикнала ме! — стори да доплават

на този остров моите врагове.

Чрез свойта мощ на ясновидец аз

усетих, че в зенита ми сега

изгряла е звезда благоприятна,

която трябва смело да ухажвам,

защото, не успея ли да хвана

влиянието й, оттук нататък

ще почне моят спад. Не питай друго!

Сънят унася те. Не се бори!

Добър е той! Отдай му се, Миранда!

 

Миранда заспива.

 

Ела насам, служителю мой леки!

По-бързо тук! Яви се, Ариел!

 

Влиза Ариел.

 

АРИЕЛ

Привет, могъщи господарю! Ида,

каквото пожелаеш да направя:

през огън да премина, да хвърча,

в морето да се гмуркам и да яхам

накъдрения облак. Заповядай!

Повелята ти чакат Ариел

и сонмът му от духове!

 

ПРОСПЕРО

                                        Кажи ми:

разбуни ли морето точно както

ти бях заръчал?

 

АРИЕЛ

                                До последна буква!

Връз кораба на краля връхлетях

и ослепих със ужас всичко живо

на борда — от носа му до кърмата,

навсякъде! Пращях на сто места

във също време; размножен, избухвах

по мачтите, въжетата, платната

и пак се сбирах. Мълниите ярки

на Юпитер[2], предвестнички ужасни

на страшния му тътен, досега

не са били тъй бързи! Сам Нептун[3]

от пукота на серния ми огън

изплаши се — видях да се тресе

тризъбецът в ръката му!

 

ПРОСПЕРО

                                        Отлично,

мой пъргав дух! Оказа ли се някой

със разум толкоз твърд, че да запази

спокойствие в тоз хаос?

 

АРИЕЛ

                                                Ни един!

Тъй бяха пощурели, господарю,

че вършеха нелепости, и всички,

със изключение на екипажа,

наскачаха в морето, предпочели

пред кораба, искрящ от моя огън,

пенливите талази. Със коса,

от страх настръхнала като тръстика,

синът на краля, Фердинанд, пръв скочи,

крещейки: — Пъкълът се е опразнил

и всичките му демони са тук!

 

ПРОСПЕРО

Добре, мой дух! И всичко туй, нали,

бе близо до брега?

 

АРИЕЛ

                                        Съвсем до него.

 

ПРОСПЕРО

И всички отърваха се?

 

АРИЕЛ

Ни косъм

от тях не падна; дрехите им даже,

които — пълни с въздух — ги спасиха,

не са пострадали! Тъй както каза,

аз пръснах ги из острова на групи.

Сина на краля само отделил съм

в едно потайно кътче край брега,

където, сплел — така! — в печал ръце,

сега охлажда въздуха с въздишки.

 

ПРОСПЕРО

А с кораба, с моряците на него,

с останалите кораби, кажи ми,

какво направи?

 

АРИЕЛ

                        Корабът на краля

е невредим във залива, от който

веднъж, сред нощ, ме прати за роса

към непрестанно битите от бури

Бермудски острови[4]; а екипажът

спи в трюма му, дълбоко упоен

от своя труд и моето вълшебство.

Останалите кораби, които

бях разпилял, отново се събраха

и порят Средиземното море

към родния Неапол с тъжни вести,

защото смятат си, че са видели

как флагманският кораб е потънал

със краля им във бездната.

 

ПРОСПЕРО

                                                Дотук

си действувал отлично, но аз имам

за теб и друго. Колко е часът?

 

АРИЕЛ

Дванайсет мина.

 

ПРОСПЕРО

                                Два ще е най-малко.

Ще трябва пестеливо да хабим

минутите до шест.

 

АРИЕЛ

                                Как? Още труд ли?

Понеже ме използваш без почивка,

ще ти припомня, че дължиш ми нещо,

отдавна обещано.

 

ПРОСПЕРО

                        Как? Роптаеш?

Какво дължа ти?

 

АРИЕЛ

                                Свободата!

 

ПРОСПЕРО

                                                        Не!

Не може преди срока!

 

АРИЕЛ

                                        Припомни си,

че служих ти усърдно, господарю,

не съм те лъгал, грешки не съм правил,

не съм се дърпал и не съм роптал,

и ти ми обеща да ми простиш

една година цяла.

 

ПРОСПЕРО

                                Ти, изглежда,

забравил си от що те отървах?

 

АРИЕЛ

                                                        Не съм!

 

ПРОСПЕРО

Май си! И трудно ти се вижда

да газиш тинестото морско дъно,

да тичаш по звънтящия бръснач

на Северния вятър, да се ровиш

във земните недра, когато те са

втвърдени от студа!

 

АРИЕЛ

                                        Не съм забравил.

 

ПРОСПЕРО

Ти лъжеш, недоволнико! Изглежда,

не помниш вещицата Сикоракса[5],

която злост и старост бяха свили

на колело. Забравил си я!

 

АРИЕЛ

                                                Не!

 

ПРОСПЕРО

Забравил си я! Откъде бе родом,

щом казваш, че я помниш?

 

АРИЕЛ

                                                От Алжир,

могъщи повелителю.

 

ПРОСПЕРО

                                Нима?

Май трябва всеки месец да ти спомням

какво си бил, за да не го забравяш.

Отлично знаеш ти, че Сикоракса

накрая бе изгнана от Алжир

за нейните зло действа и магии,

чието споменаване потриса

човешкото ухо. Зарад едно

живота не й взеха, тъй ли беше?

 

АРИЕЛ

Тъй беше, господарю.

 

ПРОСПЕРО

                                        Тя, непразна,

с кръжила сини около очите[6]

била е тук докарана на кораб

и изоставена. Ти, робе мой,

тъй както сам твърдиш, на нейна служба

си бил тогава, но понеже дух си

премного нежен, за да изпълняваш

повелите й низки и престъпни,

не си се вслушал в нейните закани

и тя, в гнева си, с помощта на други,

от теб по-мощни духове те беше

заклещила в един разцепен бор,

където след дванадесет години

във страшни мъки те заварих аз;

зловещата старица бе умряла

и беше те оставила да стенеш —

същинско воденично кречетало —

без спиране. Тоз остров дотогава

не бе почетен от човешки лик

(като не смяташ палето петнисто,

с което тя окучи се — достойно

изчадие на вещица)…

 

АРИЕЛ

                                        Говориш

за Калибан?

 

ПРОСПЕРО

                        За него, за кой друг?

За този Калибан, когото аз

държа на своя служба… Тъй че знаеш

в какви ужасни мъки те намерих.

Плача ти чули, яростните вълци

от жалост виеха; сърцата мечи

се стапяха от вопъла ти — мъка,

подхождаща за грешниците в ада!

А нямаше я Сикоракса вече

да те измъкне. Моето вълшебство,

когато тук пристигнах и те чух,

разчекна бора и ти даде волност…

 

АРИЕЛ

И аз съм ти признателен за туй.

 

ПРОСПЕРО

…Но ропот ако чуя, ще разцепя

дъб възлест и във него ще те втикна

да виеш двайсет зими!

 

АРИЕЛ

                                        Няма вече!

Прости ми, господарю! Отсега

ще върша всичко точно и покорно

ще слушам твойта воля!

 

ПРОСПЕРО

                                                И на воля

аз скоро ще те пусна.

 

АРИЕЛ

                                        Казвай! Искай!

Какво да правя? Само заповядай!

 

ПРОСПЕРО

Върви, превъплоти се в морска нимфа

и зрим бъди за себе си и мен;

за другите — невидим! Тръгвай бързо

и се върни веднага! Изпълнявай!

 

Ариел излиза.

 

Миранда, птиче мое, събуди се!

Добре поспа. Ресници повдигни!

 

МИРАНДА

О, мили татко, странният ви разказ

ме потопи в таз дрямка.

 

ПРОСПЕРО

                                                Отхвърли я!

Ела да поговорим с Калибан,

макар че тоз мой роб до днес не ми е

отвръщал със любезност.

 

МИРАНДА

                                                Той е звяр!

Не мога да го гледам!

 

ПРОСПЕРО

                                        И все пак

за двама ни е той необходим:

дърва ни носи, огъня кладе,

услуги върши много… Калибане!

Къде си, робе? Буцо кал, къде си?

Не чуваш ли?

 

КАЛИБАН (отвън)

                        Дървата са ви вътре!

 

ПРОСПЕРО

Ела, ти казвам! Викам те за друго.

Излизай, охлюв!… Е?

 

Влиза отново Ариел, преобразен в морска нимфа.

 

                                        О, дивен образ!

Мой пъргави, мой леки Ариел,

изслушай ме!

 

Шепне в ухото му.

 

АРИЕЛ

                        Ще бъде, господарю!

 

Излиза.

 

ПРОСПЕРО

Хей, уроде, посят от сатаната

в порочната ти майка! Казах, идвай!

 

Влиза Калибан.

 

КАЛИБАН

Де колкото увреждаща роса

е сбрала майка ми с перо от гарван

над гибелни блата, дано ви ръсне

и двамата! Със ален мор дано

ви лъхне югозападният вятър

и цели ви изприщи!

 

ПРОСПЕРО

                                        За това

знай, тази нощ ще те измъчват гърч

на мишците и болки, от които

дъхът ти ще запира; таралежи

през цялото си разрешено време

ще те бодат, додето те направят

на пчелна пита, и от всяко тяхно

убождане ще те боли като

от жило на пчела!

 

КАЛИБАН

                                Кога да ям?

Тоз остров аз го имах по наследство

от Сикоракса, майка ми, а ти

ми го отне! Когато дойде тука,

ме галеше и беше мил към мене,

малинов сок ми даваше да пия

и ме научи как да назовавам

голямото и малкото светило,

които се редуват на небето.

Обикнах те и ти показах всичко,

което е на острова: кой извор

е със вода за пиене, кой — солен;

коя земя добра е, коя — бедна.

Проклет да съм, задето го направих!

Дано подвластните на Сикоракса

пъпчиви жаби, прилепи, мухи

полазят ви! Аз, който бях си крал,

сега съм поданик единствен ваш.

Във таз скала запряхте ме, а вие

се ширите на острова ми!

 

ПРОСПЕРО

                                                Млък!

Недей да лъжеш, робе, непоемащ

от доброта, а само от камшик!

Човешки аз отнасях се към тебе

и те държах във своя дом, додето

не се опита ти да изнасилиш

детето ми!

 

КАЛИБАН

                        Охо! Охо! Охо!

Да бях успял! Но ти я отърва!

Аз щях да ти заселя този остров

със калибанчета!

 

МИРАНДА

                Слуга отблъскващ,

в когото от доброто не остава

следа дори, а всичките злини

попиват се изцяло! Аз от милост

заех се да те уча да говориш

и всеки час по нещо влагах в теб.

Когато своите мисли, ти, дивако,

не осъзнаваше, а като звяр

ръмжеше и квичеше, имена

на твоите желания аз дадох,

та друг да ги разбира. Но макар че

научи нещо, злата ти природа

те правеше съжител невъзможен

за хората и затова скалата,

в която по заслуга въдворен си,

е меко наказание за теб!

 

КАЛИБАН

Научихте ме на човешка реч

и ползата от туй е, че умея

да хуля и кълна! Червена чума

дано ви тръшне двамата, загдето

езика си ми дадохте!

 

ПРОСПЕРО

                                        Млък, урод!

Донес дърва и бързо се завръщай

за още работа!… Ще вдигаш рамо?

Ако не слушаш моите повели

или ги изпълняваш неохотно,

ще ти натъпча костите със болки,

ще те накарам да ревеш така, че

и зверовете хищни да потръпнат,

щом чуят те!

 

КАЛИБАН

                        Не, моля те, недей!…

 

Настрани.

 

Ще трябва да го слушам — тъй могъщи

са неговите чарове, че може

да подчини на себе си и бога

на мойта майка, Сетебос[7]!

 

ПРОСПЕРО

                                                Върви!

 

Калибан излиза.

Влиза отново — невидим — Ариел, който, свирещ и пеещ, води след себе си Фердинанд.

 

ПЕСЕН

„Върху пясъците златни,

феи, елфи, бързо тук!

Със движения приятни

придружете всеки звук!

 

        Дайте си сега ръка,

        поклонете се така

        и с целувката ви, ето,

        стихва — гледайте — морето!

        Колко свежа утринта е!

        Нейде дворско куче лае…

Припев от разни страни:

Бау! Бау!

…и приплясва със крилата

петльо, вестник на зората!

Припев от разни страни:

Кукуригу!“

 

ФЕРДИНАНД

Къде се раждат тези дивни звуци?

Във въздуха? Изпод земята нейде?…

Замлъкна. Туй е музика навярно

във чест на някой бог от този остров.

Когато край брега смъртта оплаквах

на своя татко, краля, тя долитна

над морските вълни и уталожи

гнева във тях и мъката във мене

със чара си. Последвах я, или —

по-право — тя притегли ме дотука,

но в миг заглъхна… Не, започва пак!

 

ПЕСЕН

„Дванайсет лакти под водата

гробът на баща ти скрит е:

чист корал са му ребрата,

бисер бял са му очите —

        стана тялото му клето

        скъпоценност във морето!

        Чуй, звънят му в нежен рой

        нимфите за упокой!

Припев от разни страни:

Дин! Дан! Дин! Дан!“

ФЕРДИНАНД

Туй помен е за моя скъп удавник,

не проста песен! Явно, че не е

от земен произход. Сега я чувам

над себе си!

 

ПРОСПЕРО

                        Реснистите завески

от своите очи вдигни, Миранда,

и ми кажи: какво съзират те?

 

МИРАНДА

Какво е туй? Навярно дух! О, боже,

оглежда се! Повярвайте ми, татко,

той взел е хубав вид. Но дух е, зная!

 

ПРОСПЕРО

Не дъще. Той се храни, спи, усеща

тъй, както ние с теб. Крушенец той е

от кораба и въпреки че носи

печата на скръбта — която е

молец за хубостта, — ти имаш право

да казваш, че е хубав. Своите близки

загубил е във бедствието той

и търси ги.

 

МИРАНДА

                        Аз бих могла да кажа,

че той е бог, защото нищо земно

тъй хубаво не знам!

 

ПРОСПЕРО (настрани)

                                        Напредва, както

сърцето ми го иска. Ариел,

след два дни си свободен!

 

ФЕРДИНАНД

                                                Несъмнено,

това ще е богинята, която

услаждаха тез звуци!… О, кажи ми

дали си жителка на този остров,

какво да правя в него и — най-важно,

макар да го поставям най-накрая —

девица ли си ти, или не си,

о, чудо?

 

МИРАНДА

                Чудо — не; ала девица —

съм, вярвайте!

 

ФЕРДИНАНД

                                И моя роден говор!

О, небеса! Аз бих бил пръв сред всички,

да бяхме там, където се говори

на тоз език!

 

ПРОСПЕРО

                        А кралят на Неапол?

Какво ще правите, ако ви чуе?

 

ФЕРДИНАНД

Каквото правя и сега, учуден,

че вий го споменахте. Той ме чува

и туй ме прави скръбен: аз самият

съм кралят на Неапол. С тез очи,

които оттогаз не знаят отлив,

съзрях как царственият ми баща

загина в бурята!

 

МИРАНДА

                                О, боже мой!

 

ФЕРДИНАНД

С придворните си! Князът на Милано

с прекрасния си син[8] загина също

пред моя поглед!

 

ПРОСПЕРО (настрани)

                                Князът на Милано

със по-прекрасната си дъщеря

те би опровергал, да беше време!

Едва видяха се, и размениха

любовни погледи… Ще литнеш скоро,

мой нежни Ариел, добре си действал!…

 

Към Фердинанд.

 

Две думи, господине! Вие май

уронвате честта си. Я, елате!

 

МИРАНДА

Защо му тъй говори той? Тоз момък

е третият човек, когото виждам,

и първият, от чийто лик гръдта ми

вълнува се! О, колко бих желала

баща ми да омекне!

 

ФЕРДИНАНД

                                        Ако вий сте

девойка и сърцето ви не е

заето вече, аз ще ви направя

кралица на Неапол!

 

ПРОСПЕРО

                                        Посмалете!

Две думички!

 

Настрани.

 

                        Плениха се взаимно,

но аз по пътя им ще сложа спънки,

че току-виж, от лекия успех

олекнала наградата им.

 

Към Фердинанд.

 

                                                Стой!

Ще слушаш, казах! Чуждо име ти

си присвоил и тук си се промъкнал,

за да обсебиш този остров, който

е моя собственост!

 

ФЕРДИНАНД

                                        Кълна се, не!

 

МИРАНДА

В тоз храм не може зло да обитава!

Лош дух ако живее в дом тъй хубав,

би трябвало добрите да му бъдат

съжители!

 

ПРОСПЕРО

                Последвай ме! Ни дума!

А ти не се застъпвай за тогова!…

Лукав измамник! Ще ти окова

нозете за врата с верига тежка,

вода ще пиеш морска и ще гризеш

черупки речни, жълъдови чашки

и сухи корени! След мене!

 

ФЕРДИНАНД

                                                Не!

На тез обноски ще се подчиня,

когато ме надвиете!

 

Измъква меч, но — омагьосан — се вкаменява.

 

МИРАНДА

                                        О, татко,

недейте го осъжда тъй набързо!

Той честен е и храбър!

 

ПРОСПЕРО

                                                Дъщерята

ще дава ум и разум на баща си?…

Нещастнико, прибирай туй, с което

замахваш, без да смееш да удариш

от гузна съвест! Хайде! С тази пръчка

аз мога да направя твоя меч

да дрънне на земята!

 

МИРАНДА

                                        Татко, татко!

 

ПРОСПЕРО

Недей ме спира!

 

МИРАНДА

                                Аз ще отговарям!

Смилете се!

 

ПРОСПЕРО

                        Млък, казах! Още дума

и ще избухна. Повече дори —

ще те намразя! Гледай я ти нея,

ще ходатайства за един измамник!

За тебе други с лик подобен няма,

понеже си видяла само него

и Калибан, глупачко! Този тука,

сравнен със повечето от мъжете,

е същи Калибан, а те пред него

са ангели!

 

МИРАНДА

                        Тогава мойто чувство

е невзискателно и не мечтае

за друг, по-хубав!

 

ПРОСПЕРО (към Фердинанд)

                                        Подчини се, казах!

Към детството аз мишците ти върнах

и те безсилни са!

 

ФЕРДИНАНД

                                Уви, така е!

Ума си чувствам свързан сякаш в дрямка.

Смъртта на татко, общата погибел,

безкрайната си слабост, тоз насилник,

комуто трябва да се подчиня —

туй всичко бих понесъл, ако можех

веднъж на ден от своята тъмница

да виждам тази прелест! Свободата

свободно да се шири по земята —

достатъчен просторът ще ми бъде

в такъв затвор!

 

ПРОСПЕРО (настрани)

                                Вълшебството ми действа!

 

Към Фердинанд.

 

Върви!

 

Към Ариел.

 

                Отлично, Ариел!

 

Към Фердинанд.

 

                                                След мене!

 

Към Ариел.

 

Чуй още нещо…

 

Шепне му.

 

МИРАНДА

                        Смелост, чужденецо!

Баща ми бе в речта си по-суров,

отколкото е всъщност. Непривичен

е този гняв за него.

 

ПРОСПЕРО

                                        … И свободен

ще бъдеш ти като планински вятър,

но дотогава изпълнявай точно,

каквото казвам ти!

 

АРИЕЛ

                                        До сетна буква!

 

ПРОСПЕРО (към Фердинанд)

Върви след мен!

 

Към Миранда.

 

                                Ни думица за него!

 

Излизат.

Бележки

[1] Левги — мярка за дължина, равна на 4 километра.

[2] Юпитер (мит.) — върховен римски бог, съответствуващ на гръцкия Зевс; баща на боговете, небесен властелин.

[3] Нептун (мит.) — римски бог на моретата, съответствуващ на гръцкия Посейдон.

[4] Бермудски острови — група малки острови в Атлантическия океан, прочути по Шекспирово време като опасно място за мореплавателите. В случая имаме една от географските волности на Шекспир; прекосявайки Средиземно море, флотът на неаполския крал се оказва близо до брега на Америка.

[5] Сикоракса — името (в оригинала Sycorax) е с неясен произход: някои го свързват с гръцки корени, означаващи „свиня“ и „гарван“; други го извеждат от името на митологическата магьосница Цирцея.

[6] „…с кръжила тъмни около очите…“ — сините кръгове около очите били считани по Шекспирово време за признак на бременността.

[7] Сетебос — име, взето от едно съвременно на Шекспир описание на пътешествие, в което тъй се нарича „големият дявол на патагонците“.

[8] „… князът на Милано с прекрасния си син…“ — по всяка вероятност небрежност на автора: за такъв син по-нататък в драмата не се споменава.