Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Звездното дете (7)

7

Отвън го чакаше сержантът с радарния шлем.

— Хайде, Опасен, мърдай! — грубо му подвикна той и Бойси тръгна по безкрайния сив коридор. Сержантът го насочи към асансьора и накрая го вкара в малка стая с голи сиви стени. Остави го да чака, но не задълго. Когато се върна, изглеждаше сърдит.

— Мърдай!

Изглежда не знаеше други думи.

До вратата чакаше млада жена. Леко наклонила глава, тя подбираше чисти тонове от електронни камертони. Беше облечена в дълъг бял халат с качулка — униформата на служителите на Машината, които са усвоили езика механиз и мозъчните им центрове са достъпни за електродите на Машината. Когато минаха покрай нея, тя попита нещо сержанта.

— Промениха заповедта! — озъби се той. — Ако искате, елате с нас. Трябва да го заведа при Планиращия.

Ган се загледа в момичето, но пазачът му го побутна напред. Тя имаше необикновено мелодичен глас — сякаш не говореше, а пееше.

Сигурно това е Сестра Делта Четири, която трябваше да посредничи при разпита.

Но вместо на разпит го водеха при Планиращия!

Бойси Ган никога не беше виждал Планиращия на живо. Всъщност много малко хора го бяха виждали. Планиращият беше потаен и високомерен човек, който дори за малко не се показваше пред простолюдието, както са правели древните императори.

Ган настръхна. Беше успял да свикне с положението си и започна все повече да прилича на обикновен затворник. За него всяка промяна вещаеше опасност, страхуваше се от неизвестността, а Планиращият му се струваше олицетворение точно на тази непредвидима заплаха.

Нови коридори, високоскоростен асансьор, нова стая, изпълнена с очакване…

Намираше се някъде дълбоко под земята. Чуваше тихия, приглушен шум от работата на вентилационната система. Стените неприятно блестяха в жълто и сиво. В еднородния сив цвят, характерен за помещенията на Технокорпуса, беше примесен и златист оттенък, символизиращ територията на Планиращия. Или покритието просто е пожълтяло от времето? В стаята имаше метален стол и празна, стоманена маса.

Нашийникът го стягаше повече от обичайното.

Ган седна на стола и подпря главата си. Чувстваше пулсираща болка в местата, където го бяха удряли.

В съзнанието му нахлуха спомени, образи… генерал Уийлър и намеците му за награда… пространствениците на Карла Сноу… пироподи… Джули Мартинит… синьо небе с черна дупка вместо Слънце… златистите фузорити в кръвта на полковник Зафар… отново Джули… отново Карла…

За втори път преживя безкрайния полет, падането… Накрая се озова в центъра на Земята, сред неизброимите блокове памет на Машината. Отново видя ледените пейзажи на Плутон, станция „Поларис“ бавно се въртеше пред очите му… Искането за Освобождаване… удивителната любов към свободата на антиплановите обитатели на Рифовете… любов към свободата… любов към свободата…

Внезапно пак се сети за Джули и се потопи в спомените за курорта Плая Бланка, за дребното чернокосо момиче, което пееше до него на плажа в лъчите на изгряващото слънце… Устните й имаха вкуса на морска сол… Видя лицето й толкова ясно, сякаш седеше до него в малката стая…

— Джули… — нежно прошепна той и вместо отговор чу:

— Ставай, Оп! Мърдай!

Сержантът с радарния шлем го дърпаше за рамото.

— Събуди се бе, Опасен!

Още не се беше осъзнал напълно, когато сержантът го вкара в съседната стая — огромна, ярко осветена и разкошно обзаведена. Навсякъде сияеше злато — гоблени в златни рамки изобразяваха планетите на Плана на Човека, златни лампиони, златни подноси върху златни маси, килим със златни нишки на пода, мебели със златни орнаменти…

От двете му страни бяха строени пазачи. Заведоха го до средата на стаята и го спряха. Сержантът отиде до врата, оформена като златна арка, и каза нещо на един офицер с униформа на Технокорпуса, който кимна нетърпеливо и вдигна ръка.

Сержантът даде знак на своите хора да чакат.

Бойси беше сигурен, че зад вратата се намира самият Планиращ. Не бяха сами в стаята. Като завъртя глава (пазачите не му разрешаваха да обърне тялото си), той видя, че е влязла и жрицата на Машината Сестра Делта Четири. Тя падна на колене върху златна постелка и започна да шепне молитва на езика механиз. Момичето беше стройно, но не много високо. Качулката почти напълно скриваше лицето й. Пелерината беше украсена с фосфоресцираща емблема на приятелите на Машината — преплетени символични елипси на електронни орбити.

Пазачите го заставиха да се обърне. Един от тях прошепна:

— Гледай! Сега ще пристъпи към сливане.

Дори в незавидното положение, в което се намираше, Бойси не успя да потисне желанието си да види какво ще стане. Никога не беше наблюдавал как един посветен се слива с Машината. Беше едновременно интересно и страшно.

Ако нашийника е камшик, чрез който Машината наказва неверните си слуги, то пластината за свръзка е захарната бучка, с която награждава за вярна служба.

Ган знаеше как изглежда — кръгла метална пластина на челото, в която зее черния отвор на щепсела, където влиза електрода.

Сливането се считаше за висше удоволствие. Подобни операции се правеха от най-добрите неврохирурзи. Чрез пластината Машината награждаваше преданите си слуги с електронен екстаз. Сигнали въздействаха непосредствено върху центъра на удоволствието.

Усещането беше несравнимо, защото реалността не замъгляваше кристалната му чистота. Това беше великата радост, към която хората се стремят цял живот, но докосват само несъвършените й прояви — вкусна храна, хладен въздух сутрин в планината, общуване с противоположния пол. Машината даваше и едното и другото, и третото, но засилено и изчистено, при това точно в нужния мозъчен център.

— Приготвя се! — прошепна пазачът и Бойси се осмели да се обърне.

Успя само за миг, когато пазачите не го държаха толкова здраво. Сестра Делта Четири свали качулката и откри челото си. Видя върху бялата гладка кожа да блести металния кръг. Ган се обърна и после погледна още веднъж. Разумът му отказваше да повярва на това, което очите виждаха.

Лицето на Делта Четири…

Офицерът до вратата заповяда с дрезгав глас:

— Тръгвай!

Пазачите поведоха Бойси към сержанта с радарния шлем, който енергично махаше с ръка, за да покаже, че Планиращият чака.

Но Ган се съпротивляваше като луд.

— Не! Почакайте!

Опита се да се отскубне от изумените пазачи, докато момичето спокойно приближаваше щепсела към челото си.

Най-сетне успя да се измъкне, но се сблъска с нов пазач и двамата паднаха на дебелия килим. При падането Бойси успя още веднъж да види лицето й. Не беше сбъркал — това беше Джули Мартинит.

Любимата му вече не съществуваше като пълноценен човек. Беше се превърнала в жив придатък на Машината. Вече не принадлежеше на човешката раса. Джули Мартинит беше станала част от Машината.